Стивън Кинг
Очите на дракона
 

1.

Някога, в едно кралство наречено Делейн, имало крал с двама сина. Делейн било много старо кралство и познавало стотици крале, може би дори хиляди — когато мине достатъчно дълго време, историците не могат да си спомнят всичко. Роланд Добрия не бил нито най-добрият, нито най-лошият крал, властвал някога над тези земи. Той много усърдно се стараел да не причини на никого голямо зло и обикновено успявал. Много усърдно се стараел да върши велики дела, но за жалост с това не се справял така добре. Резултатът бил страшно посредствен крал и той се че някой ще го помни дълго след като умре. А му вече можела да настъпи по всяко време, защото бил стар и имал слабо сърце. Възможно било да му остават година или две, три. Хората, които го познавали и виждали по приемите посивялото му лице и треперещите му ръце, се съгласявали, че най-много до пет години на големия площад в подножието на Иглата ще бъде коронясан нов крал… и то годините ще са пет само с божията милост. Така че всички в кралството, от най-богатия барон и най-контешки облечения придворен до най-бедния крепостник и окъсаната му жена, мислели и говорели за Чакащия, по-големия син на Роланд, Питър.

А един човек кроял планове и замислял нещо друго: да осигури на негово място да бъде коронясан за крал син на Роланд, Томас. Този човек бил Флаг, кралският магьосник.

 

2.

Макар кралят Роланд да бил стар — той признавал, че е на седемдесет години, но със сигурност бил по-стар, — неговите синове били млади. На краля му било позволено да се ожени късно, защото не бил срещнал нито една жена, която да задоволи неговия вкус и защото майка му, вдовстваща кралица на Делейн, изглеждала безсмъртна на Роланд, както и на всички други — и на себе си. Тя управлявала кралството петдесет години, когато един ден, докато си пиела чая, поставила в устата си прясно отрязано парченце лимон, за да облекчи болезнената кашлица, която я тормозела от седмица или повече. Точно този ден по време на чая един жонгльор давал представление, за да забавлява вдовстващата кралица и свитата й. Той жонглирал с пет умело изработени кристални топки. В мига, в който кралицата слагала парченцето лимон в устата си, жонгльорът изпуснал върху покрития с плочи под на голямата източна дворцова зала едната от стъклените си сфери. Тя се пръснала на парченца със силен гръм. Вдовстващата кралица се стреснала от звука. Тя ахнала, парченцето лимон попаднало в гърлото й и много скоро кралицата се задушила до смърт. Четири дни по-късно, на Площада на Иглата, се състояла коронацията на Роланд. Жонгльорът не я видял; той бил обезглавен върху ешафода на палача зад Иглата три дни преди нея.

Крал без наследници кара всички да се чувстват неспокойни, особено когато е на петдесет и оплешивява. Затова за Роланд било най-добре да се ожени скоро и бързо да си осигури наследник. Неговият най-близък съветник Флаг се погрижил кралят добре да осъзнае този факт. Той изтъкнал че е на петдесет и вече му остават съвсем малко години, в които може да се надява да сътвори дете в корема на жена. Флаг го посъветвал веднага да си вземе съпруга, без да чака появяването на дама от благородно потекло, която да му харесва. Ако такава жена не е влязла в полезрението на един мъж до петдесетата му година, подхвърлил магьосникът, най-вероятно е да не го направи никога.

Роланд видял мъдростта в това твърдение и се съгласил с него, без да знае, че Флаг, с оредялата си коса и бялото си лице, които почти винаги били скрити под качулката, разбирал най-съкровената му тайна: че никога не бил срещнал жена по свой вкус, защото изобщо нямал вкус към жените. Те го смущавали. А никак не го привличало и действието, което слагало бебетата в коремите на жените. То също го смущавало.

Но Роланд видял мъдростта в съвета на магьосника и шест месеца след погребението на вдовстващата кралица в кралството станало много по-щастливо събитие — сватбата на крал Роланд и Саша, бъдещата майка на Питър и Томас.

Роланд не бил нито обичан, нито мразен в Делейн. Саша, обаче, била обичана от всички. Когато умряла при раждането на втория си син, кралството потънало в мрачен траур, който продължил една година и един ден. Тя била една от шестте жени, предложени на краля от Флаг като възможни младоженки. Роланд не познавал никоя от тях, но те си приличали по произход и положение. Всичките били с благородна кръв, но нито една с кралска; всичките били кротки, приятни и тихи. Флаг не предлагал съпруга, която да заеме мястото му на най-близък до кралското ухо съветник. Роланд избрал Саша, защото тя изглеждала най-тиха и кротка от шестте и било най-малко вероятно да го плаши. Така те се оженили. Саша от Западното баронство (едно много малко баронство, наистина) била тогава на седемнайсет години, трийсет и три години по-млада от съпруга си. Тя никога не била виждала мъж без долни гащи преди първата си брачна нощ. Когато, при този случай, забелязала увисналия пенис на Роланд, Саша попитала с голям интерес:

— Какво е това, съпруже?

Ако била казала нещо друго, или го била кaзала с малко по-различен тон, събитията от тази нощ — и цялата ни история — можели да вземат друг обрат; въпреки специалното питие, което Флаг му бил дал преди час, в края на сватбеното тържество, Роланд щял просто да се измъкне. Но тогава той я видял точно такава, каквато била — едно много младо момиче, което знаело за действието, правещо бебета, по-малко дори и от него — и забелязал че устните й са нежни, и започнал да я обиква, както щели да я заобичат всички в Делейн.

— Това е Кралският меч — заявил Роланд.

— Не прилича на меч — отвърнала Саша със съмнение.

— Такъв е преди ковачницата — рекъл той.

— О-о! — възкликнала тя. — А къде е ковачницата?

— Ако ми се довериш — казал Роланд и влязъл в леглото при нея, — ще ти я покажа, защото без да знаеш си я донесла със себе си чак от Западното баринство.

 

3.

Народът на Делейн я обичал, защото била мила и добра. Кралица Саша била тази, която създала Голямата болница, кралица Саша плакала толкова много заради жестокото насъскване на кучета срещу мечка на Площада, че накрая крал Роланд поставил този обичай извън закона, кралица Саша измолила кралските данъци да бъдат опростени в годината на Голямата суша, когато дори листата на Великото древно дърво посивели. Дали Флаг заговорничел срещу нея, може да попитате вие. В началото, не. Тези неща били относително дребни, според него, защото той бил истински магьосник, живял стотици и стотици години.

Флаг позволил да мине дори Опрощаването на данъците, тъй като предишната година делейнската флота била смазала андуанските пирати, които опустошавали южното крайбрежие на кралството от около стотина години. Черепът на андуанския крал-пират се хилел от един кол край стените на двореца, а делейнската съкровищница била пълна с възвърната плячка. В по-големите държавни работи устата на магьосника все още била по-близо до ухото на крал Роланд, затова в началото Флаг бил доволен.

 

4.

Макар че Роланд започнал да обиква жена си, той никога не обикнал тази дейност, която повечето мъже намират за сладка — действието, от което се раждат и най-незначителният готварски чирак и наследникът на най-високия трон. Той и Саша спели в отделни стаи и Роланд не я посещавал често. Влизал при нея най-много пет или шест пъти в годината и при някои от тези случаи никакъв меч не успявали да изковат в ковачницата, въпреки все по-силно действащите питиета на Флаг и неизчерпаемата нежност на Саша.

Но, четири години след сватбата, в нейното легло бил направен Питър. И в тази паметна нощ Роланд нямал никаква нужда от питието на Флаг, което било зелено и пенесто и винаги го карало да се чувства малко странно в главата, сякаш е полудял. Той бил на лов през деня в Резерватите, с дванайсет души от своята свита. Ловът от край време бил любимото занимание на Роланд — той обичал аромата на гората, свежия мирис на въздуха, звука от рога и усещането на лъка, когато пускал стрелата по верния й неумолим път към целта. Барутът бил известен, но рядък в Делейн, а и така или иначе се смятало за подло и достойно за презрение да се играе на лов с желязна тръба.

Саша четяла в леглото, когато той влязъл при нея със светнало, червендалесто и брадато лице, но веднага оставила книгата върху гърдите си и възхитено изслушала историята му, която той заразказвал с оживено ръкомахане. Като наближил края, Роланд се дръпнал назад, за да й покаже как опънал лъка и пуснал Поразяващата врага — голямата стрела на баща му — да прелети през малката долчинка. Щом направил това, тя се засмяла, плеснала с ръце и спечелила сърцето му.

Кралските резервати били почти изпразнени. Тези дни било рядкост да намериш в тях дори по-едричък елен, а никой не бил виждал дракон от незапомнени времена. Повечето хора биха се изсмели на предположението, че е възможно все още да има останало такова митично същество в тази култивирана гора. Но един час преди залез слънце, когато Роланд и отрядът му се канели да се връщат, те точно това открили… или по-скоро то открило тях.

Драконът с гръм и трясък изскочил от шубраците, люспите му греели в зеленикаво-меден цвят, а покритите му със сажди ноздри изпускали дим. Той съвсем не бил някой малък дракон, а мъжкар точно преди първата си смяна на кожата. Почти всички от отряда останали като гръмнати, неспособни да пуснат стрела или да помръднат.

Драконът тръгнал към ловната дружина, обикновено зелените му очи станали жълти, а крилата му изпляскали. Не съществувала опасност да излети и да се отдалечи от тях — мускулите на крилата му нямало да бъдат достатъчно добре развити, за да го поддържат във въздуха поне още петдесет години и две смени на кожата, но бебешката ципа, която придържа драконовите криле към тялото до десетата или дванайсетата година, била паднала и едно-единствено плясване вдигнало достатъчно вятър, за да преметне главния ловджия през задницата на коня му и да изтръгне рога от ръката му.

Роланд бил единствения, който не замръзнал до пълна неподвижност, и макар че бил твърде скромен за да го каже на Саша, в последвалите няколко действия имало истински героизъм, както и спортсменска жар да се убива. Драконът можел без проблеми да опече живи повечето участници в изненаданата група, ако не била незабавната намеса на Роланд. Той бутнал коня си пет стъпки напред и сложил на тетивата своята голяма стрела. Прицелил се и стрелял.

Стрелата попаднала точно в целта — онова подобно на хриле нежно място под гърлото на дракона, през което той си поема въздух за да изригва огън. Чудовището паднало мъртво с едно последно яростно издишване, което подпалило всички храсти наоколо. Придворните бързо ги изгасили, къде с вода, къде с бира, а не малко и с урина. Сега, като си помисля, повечето от урината на практика също била бира, защото когато Роланд отивал на лов, той вземал със себе си страшно много бира и при това никак не я скъпял.

Огънят бил изгасен за пет минути, драконът изкормен за петнайсет. Човек все още можел да свари котле вода върху димящите му ноздри, когато вътрешностите му били изсипани на земята. Кървящото деветкамерно сърце било поднесено много церемониално на Роланд. Той го изял сурово — такъв бил обичаят — и го намерил за възхитително. Изразил съжаление само за тъжния факт, че почти със сигурност никога нямало да вкуси друго.

Възможно е драконовото сърце да му е дало толкова сили онази нощ. Може да се е дължало и само на радостта му от лова и на съзнанието, че е действал бързо и хладнокръвно, когато всички други стояли вкаменени върху седлата си (с изключение разбира се на главния ловджия, който лежал вкаменен върху гърба си). Но каквато и да била причината, когато Саша плеснала с ръце и извикала: «Великолепно си се справил, смел съпруже мой!», той направо скочил в леглото й.

Саша го посрещнала с отворени обятия и усмивка, която отразявала собствения му триумф. Тази била първата и единствена нощ, в която Роланд се наслаждавал в трезво състояние на прегръдките на жена си. Девет месеца по-късно — по един месец за всяка камера на драконовото сърце — в същото това легло бил роден Питър и кралството възликувало — тронът вече имал наследник.

 

5.

Вие сигурно си мислите — ако сте си направили труда да мислите за това изобщо — че Роланд спрял да взема странната зелена напитка на Флаг след раждането на Питър. Не било така, той продължавал от време на време да я пие. Правел го, защото обичал Саша и искал да й достави удоволствие. По някои места хората приемат, че само мъжете харесват секса и всяка жена би била благодарна да бъде оставена на мира. Народът на Делейн, обаче, не поддържал тези странни схващания — той приемал, че жената получава естествено удоволствие от действието, което създава носещите най-голямо удоволствие същества на земята. Роланд знаел, че не е достатъчно внимателен към своята съпруга в това отношение, но решил да бъде колкото е възможно по-внимателен, дори ако трябва да използва и напитката на Флаг. Магьосникът бил единствения, който знаел колко рядко отива кралят в леглото на своята кралица.

Около четири години след раждането на Питър, в Новогодишния ден, над Делейн се извила страхотна буря. Тя била най-голямата от незапомнени времена, с изключение на една друга, за която ще ви разкажа по-нататък.

Поддавайки се на импулс, който не можел дори сам да си обясни, Флаг разбъркал на краля лекарство с двойна сила — може би нещо във вятъра го накарало да постъпи така. В друг случай Роланд би направил гримаса от ужасния вкус и навярно щял да остави напитката, но възбудата от бурята станала причина този път тържеството по случай Новогодишния ден да бъде особено весело и Роланд бил много пиян. Пламтящият в огнището огън му напомнял за последния експлозивен дъх на дракона и той безброй пъти вдигал наздравица за главата, която била закована на стената. Така че изпил зелената течност на една-единствена глътка и веднага го обзела зла похот. Той напуснал залата за вечеря и отишъл при Саша. В процеса на опитите си да я обича, Роланд я наранил.

— Моля те, съпруже — извикала тя, хлипайки.

— Извинявай — смутолевил той. — Хъррр…

Роланд заспал непробудно до нея и останал безчувствен през следващите двайсет часа. Саша никога не забравила странната миризма на дъха му от онази нощ. Напомнял й мирис на гнила плът, на смърт. Какво ли, почудила се тя, е ял… или пил?

Роланд никога повече не докоснал напитката на Флаг, но въпреки всичко магьосникът бил доволен. Девет месеца по-късно Саша родила Томас, своя втори син. Тя умряла, докато му давала живот. Такива неща се случват, разбира се, и макар че всички тъжали, никой не бил истински изненадан. Хората смятали, че знаят какво е станало. Но единствените в кралството, които действително познавали обстоятелствата около смъртта на Саша, били Ана Сключеновежда, акушерката и Флаг, кралският магьосник. Най-накрая търпението на Флаг по отношение намесата на Саша се било изчерпало.

 

6.

Питър бил само на пет, когато умряла майка му, но той запазил много скъпи спомени за нея. Често мислел за нейната приветливост, нежност, любвеобилност и неизчерпаемо милосърдие. Но пет години е съвсем крехка възраст и повечето от съхранените картини били доста неточни. Питър пазел в съзнанието си и един съвсем ясен спомен, обаче — той бил свързан с отправен от нея укор. Много по-късно споменът за този укор се оказал жизненоважен за него. Ставало дума за салфетката му.

Всяка година на първия ден от месец Пет в двора се провеждало пиршество, за да се отпразнуват пролетните насаждения. Когато Питър станал петгодишен, за първи път му било позволено да присъства. Според обичая, Роланд трябвало да седи на челното място, наследникът на трона от дясната му страна, а кралицата — на отсрещния край на масата. Практическият резултат бил, че Питър щял да бъде извън обсега й по време на храненето и затова Саша внимателно го подготвила предварително как да се държи. Тя искала синът й да се представи добре и да се държи възпитано. И, естествено, знаела, че на вечерята ще трябва да разчита само на себе си, защото баща му изобщо нямал представа от никакви обноски.

Някои от вас може да се почудят, защо задачата за обучението на Питър да се държи възпитано, падала върху Саша. Нямало ли си момчето гувернантка? (Да, всъщност имало си две.) Нямало ли никакви слуги, чиито грижи да са посветени изцяло на малкия принц? (Цели батальони.)

Номерът не бил да карат тези хора да се грижат за Питър, а да ги държат по-далеч от него. Саша искала да го отгледа сама, поне доколкото можела и имала съвсем определени схващания как трябва да бъде възпитан нейния син. Тя нежно го обичала и искала да бъде с него и по свои, егоистични подбуди. Но осъзнавала дълбоката си и сериозна отговорност по въпроса за възпитанието на Питър. Това малко момченце някой ден щяло да стане крал и повече от всичко друго Саша искала да го направи добър владетел. А от доброто момче, мислела си тя, ще излезе и добър крал.

Големите банкети в Кралската зала не били много чисто нещо и повечето бавачки не биха се загрижили толкова за обноските при хранене на малкото момченце. Ха, та той ще бъде крал! — биха възкликнали те, малко шокирани от идеята да го мъмрят за такива дреболии. — Кой го е грижа дали ще разлее сосиерата? Кой го е грижа дали ще покапе нагръдника си или дори дали няма да си избърше ръцете в него? Та едно време не повръщаше ли понякога крал Алън в чинията си, след което нареждаше на придворния шут да се приближи и да изпие тази прекрасна, гореща «супа»? Крал Джон не отхапваше ли често главите на живи пъстърви и не пускаше ли мятащите се тела в деколтетата на сервиращите момичета? Нямаше ли и този банкет да завърши както повечето досега, като започнат участниците да се замерят един друг с храна през масата?

Несъмнено, но до момента, в който вечерята щяла да се изроди в състезание по замеряне с храна, тя и Питър отдавна щели да са се оттеглили. Саша най-много се безпокояла от отношението «кой го е грижа». Тя смятала, че това е най-лошата идея, която човек може да насади в главата на едно малко момченце, орисано да бъде крал.

Така че Саша внимателно подготвила Питър и вечерта на банкета неотлъчно го наблюдавала. А после, когато сънен си легнал в леглото, тя му поговорила.

Тъй като била добра майка, първо с обич го похвалила за доброто му държание и обноски — и била права, защото през повечето време те били образцови. Но Саша знаела, че никой не би поправил грешките му, освен нея и осъзнавала, че трябва да се заеме с това сега, в тези няколко години, когато той я смятал за идол. Затова, щом свършила с похвалите, казала:

— Само в едно нещо сбърка, Пийт, и не искам никога вече да те виждам, че го правиш отново.

Питър си лежал в леглото и сериозно я гледал с тъмносините си очи.

— Какво беше то, майко?

— Не използва салфетката си — пояснила тя. — Остави я сгъната до чинията си и ми беше мъчно да я гледам. Яде печеното пиле с пръсти и правилно, защото така постъпват мъжете. Но когато свърши с пилето, избърса пръсти в ризата си, което не е правилно.

— Но баща ми… и господин Флаг… и другите благородници…

— По дяволите Флаг, по дяволите и всички благородници на Делейн! — извикала тя с такъв плам, че Питър леко се свил назад в леглото си. Той се изплашил и засрамил от това, че станал причина на бузите й да разцъфнат такива рози.

— Каквото и да върши баща ти е правилно, защото той е кралят и каквото и да правиш ти, когато станеш крал, също ще бъде правилно. Но Флаг не е крал, независимо колко много му се иска да е, и благородниците не са крале. Ти също още не си крал, а само едно малко момченце, което се е държало невъзпитано.

Саша видяла, че той е изплашен и се усмихнала. Сложила ръка върху челото му.

— Успокой се, Питър — рекла тя. — Това е една дреболия, но все пак е важна… защото ти ще станеш крал като ти дойде времето. Сега бягай да си донесеш плочата за писане.

— Но, време е за лягане…

— По дяволите и времето за лягане! То може да почака. Донеси си плочата.

Питър изтичал за плочата си.

Саша взела завързания отстрани тебешир и внимателно написала три букви.

— Можеш ли да прочетеш тази дума, Питър?

Той кимнал. Умеел да разчита само няколко думи, макар да знаел повечето от Великите букви, но тази се случила една от тях.

— Тук пише БОГ.

— Да, правилно. Сега я напиши отзад-напред и виж какво ще получиш.

— Отзад-напред ли? — попитал със съмнение Питър.

— Да, точно така.

Питър го направил и буквите му по детински се разкривили през плочата под стегнатия ред на майка му. Той с удивление открил още една от малкото думи, които можел да прочете.

— КУЧЕ! Мамо! Получи се КУЧЕ!

— Да, куче. — Тъгата в гласа й веднага охладила ентусиазма на Питър. Майка му посочила от БОГ към КУЧЕ. — Това са двете природи на човека — казала тя. — Никога не ги забравяй, защото един ден ще бъдеш крал, а кралете порастват големи и високи — големи и високи като Дракони при деветата смяна на кожата.

— Татко не е голям и висок — възразил Питър.

Всъщност Роланд бил нисък и доста кривокрак. А носел пред себе си и голям корем от цялата бира и медовина, които поглъщал.

Саща се усмихнала.

— Не си прав. Кралете порастват невидимо, Питър, и то съвсем изведнъж — в мига, в който на Площада на Иглата поемат скиптъра и положат върху главата си короната!

— Така ли? — Очите на Питър станали големи и кръгли. Той си помислил, че темата се била изместила доста надалеч от неизползваната на банкета салфетка, но не съжалявал да види един толкова неудобен въпрос заменен с друг къде-къде по-интересен. Пък и вече бил решил никога да не забравя да използва салфетката си… щом това било важно за майка му, значи ставало важно и за него.

— О, да, така е. Кралете порастват ужасно големи и точно затова трябва да бъдат особено внимателни. Защото един много голям човек може да смачка дребните под себе си просто както си се разхожда или с едно завъртане, или като седне набързо не където трябва. Лошите крале често правят такива неща. А мисля, че и добрите понякога не могат да ги избягнат.

— Май не разбирам…

— Тогава ме послушай още миг — тя отново почукала по плочата. — Проповедниците ни казват, че нашата природа е отчасти от Бога и отчасти от Стареца с разцепените копита. Знаеш ли кой е Стареца с разцепените копита, Питър?

— Дяволът.

— Да. Но извън измислените истории, дяволите са малко, Пийт — повечето хора приличат по-скоро на кучета, отколкото на дяволи. Кучетата са дружелюбни, но глупави, каквито са и повечето мъже и жени като се напият. Ако кучетата са ядосани и объркани, може и да ухапят; когато хората са ядосани и объркани, може и да се сбият. Кучетата са чудесни питомци, защото са верни, но ако един човек е всичко на всичко питомец, смятам, че е лош човек. Кучетата могат да бъдат смели, но могат да бъдат и страхливци, които вият в тъмното или бягат от опасността с опашка между краката. Кучето е точно толкова нетърпеливо да близне ръката на лошия господар,колкото и на добрия, защото то не прави разлика между добро и зло. Кучето би яло и помия и, след като повърне частта, която стомахът му не може да поеме, да се върне за още.

Тя замълчала за миг, може би замислена за онова, което точно тогава ставало в банкетната зала — мъже и жени, които се заливали от добродушен пиянски смях, замеряли се един друг с храна и от време на време небрежно се извръщали да повърнат върху пода до столовете си.

Роланд бил до голяма степен същия и това понякога я натъжавало, но тя не се опитвала да му повлияе, нито пък му държала сметка. Такава била природата му. Той можел и да обещае, че ще се преобрази, за да й достави удоволствие, възможно било дори да го направи, но нямало да бъде същият човек.

— Разбираш ли тези неща, Питър?

Питър кимнал.

— Добре! Сега ми отговори — тя се навела към него. — Кучето използва ли салфетка?

Унижен и засрамен, Питър навел глава към завивката и поклатил глава. Очевидно разговорът не се бил изместил толкова надалеч, колкото си мислел. И може би защото вечерта била препълнена с емоции, а и вече бил много уморен, от очите му бликнали сълзи и потекли по бузите му. Той се опитал да подтисне напиращите хлипове и успял да ги заключи в гърдите си. Саша забелязала това и го оценила.

— Недей да плачеш заради една неизползвана салфетка, любов моя, защото не такова беше моето намерение. — Тя станала, като подхванала заобления си корем на бременна. Раждането на Томас било вече много близко. — Иначе държанието ти беше достойно за пример. Всяка майка в кралството би се гордяла със син, който се държи и наполовина така добре и сърцето ми е преизпълнено с възхищение към теб. Казвам ти тези неща само защото съм майка на принц. Това понякога е трудно, но не може да бъде променено, а и истината е, че не бих го променила и да можех. Но помни, че един ден от всяко твое движение в будно състояние ще зависи човешки живот; а е възможно да зависи и от сънищата ти. Дали ще използващ салфетката след печеното пиле, или не, може и да не струва живота на някого… но и обратното не е изключено. Понякога човешкият живот виси и на по-малко. Всичко, за което те моля, е винаги когато вършиш нещо, да се опитваш да не забравяш възпитаната страна на твоята природа. Добрата страна — тази на бога. Ще ми обещаеш ли да го правиш, Питър?

— Обещавам.

— Тогава всичко е наред — тя лекичко го целунала. — За щастие аз съм млада, а ти си малък. Ще говорим още за тези неща, когато започнеш да разбираш повече.

Друг такъв разговор нямало, но Питър никога не забравил урока: той винаги използвал салфетката си, дори когато хората около него не го правели.

 

7.

И така, Саша умряла.

Нейното участие в тази история вече е съвсем малко, но все пак има още едно нещо, което трябва да знаете: тя притежавала кукленска къщичка. Тази кукленска къщичка била страшно хубава и много голяма — почти като миниатюрен замък. Когато наближило времето за женитбата й, Саша събрала колкото можела повече добро настроение, но й било тъжно да остави всички и всичко от голямата къща в Западното баронство, където била израснала… а се чувствала и малко неспокойна. Тя казала на майка си:

— Никога преди не съм била женена и не знам дали ще ми хареса.

Но от всички оставени зад нея детски неща, най-много съжалявала за кукленската къщичка, която имала още от времето, когато била малко момиченце.

Роланд, който бил много добър човек, някак си открил това и макар че също се чувствал малко неспокоен по отношение на бъдещия си живот (в края на краищата и той никога преди не се бил женил), намерил време да нареди на Куентин Елендър, най-големия майстор в страната, да построи на жена му нова кукленска къщичка.

— Искам това да бъде най-хубавата кукленска къщичка, притежавана някога от млада жена — поръчал той на Елендър. — Искам като я погледне веднъж, завинаги да забрави старата си къщичка.

Както вие без съмнение разбирате, дори Роланд действително да имал това предвид, то било глупаво да го казва. Никой никога не забравя играчка, която го е правила изключително щастлив като дете, дори тази играчка да е заменена с друга като нея, но много по-хубава. Саша никога не забравила старата си кукленска къщичка, но действително била впечатлена от новата. Всеки, който не е пълен идиот, щял да бъде. Онези, които я видели, заявили, че това е най-доброто произведение на Куентин Елендър и сигурно било така.

Тя представлявала умалена селска къща, много подобна на онази, в която Саша била живяла с родителите си в хълмистото Западно баронство. Всичко в нея било мъничко, но така изкусно направено, та човек не можел да не си помисли, че трябва наистина да действа… и повечето неща действително работели.

Печката, например, съвсем истински се нагорещявала и дори можела да сготви мънички порцийки храна. Ако сложите вътре парченце въглища не по-голямо от кибритена кутийка, то щяло да гори цял ден… и ако се пресегнете в кухничката с грубия си, огромен човешки пръст и се случи да докоснете печицата, докато въгленът гори, здравата ще се опарите. Нямало никакви водопроводни кранове и тоалетни с казанчета, защото кралство Делейн не познавало тези неща — не ги познава дори и до днес, но ако сте много внимателни, бихте могли да качите вода с една ръчна помпа, която не била много по-голяма от розовичкото ви пръстче. Имало стая за шиене, с чекрък, който наистина се въртял и тъкачен стан, който наистина тъчел. Клавесинът в салона действително свирел като се докоснели с клечка за зъби клавишите и тоновете били верни. Хората, които били видели къщичката, я наричали чудо и смятали, че по някакъв начин в направата й е участвал и Флаг. Когато магьосникът чувал такива истории, само се усмихвал и не казвал нищо. Той не бил участвал в изработването на кукленската къщичка изобщо — всъщност я смятал за глупост, но знаел, че не винаги е необходимо да се правят изявления и да се казва на хората колко си чудесен, за да се спечели слава. Понякога е достатъчно да гледаш умно и да си държиш устата затворена.

В кукленската къщичка на Саша имало истински кашаминови килимчета, истински копринени завески, истински порцеланови чинийки; зимникът наистина поддържал нещата студени. Лампериите в приемната и предния хол били от скъпоценното желязно дърво. Всички прозорци били остъклени, а над широката предна врата имало кръгло прозорче с многоцветни стъкълца.

Общо взето това било най-хубавата кукленска къщичка, за която някое дете някога е мечтало. Когато на сватбеното тържество покривалото й било свалено, Саша истински очарована плеснала с ръце и благодарила на съпруга си за нея. По-късно тя отишла в работилницата на Елендър и не само много му благодарила, но и му направила дълбок реверанс — действие, което било почти нечувано — в онези дни и епоха, кралиците не правели реверанси на простите занаятчии. Роланд останал доволен, а Елендър, чието зрение забележимо се било влошило по време на работата, се трогнал дълбоко.

Но Саша не забравила своята стара, скъпа кукленска къщичка у дома, макар да била съвсем обикновена в сравнение с тази и не прекарвала чак толкова много дъждовни следобеди в игра с нея — да размества мебелите, да пали печката и да наблюдава как пуши комина, като се преструва, че има гости на чай или подготвя голямо вечерно празненство за кралицата — както правела преди, дори като по-голямо момиче на петнайсет, шестнайсет. И причината била много проста. Не е забавно да се подготвяш за тържество на ужким, на което ще присъства и кралицата, когато си самата кралица. И може би тази причина съдържала в себе си всичко. Саша вече била голяма и открила, че да си възрастен съвсем не е онова, което си представяш като дете. Тя смятала тогава, че някой ден съзнателно ще реши да изхвърли играчките си и ще престане да играе на театър. Сега открила, че съвсем не било нужно да го прави. Просто интересът й започнал да се топи. Той ставал все по-слаб и по-слаб, докато прахът на годините покривал ярко-цветните удоволствия на детството и те потъвали в забрава.

 

8.

Питър — малко момче, което някой ден щяло да стане крал — имал десетки играчки. Не, ако трябва да ви кажа истината, той имал хиляди играчки. Имал стотици оловни войничета, с които водел гигантски битки и десетки кончета. Имал игри, топки, кегли и топчета. Имал кокили, които го правели висок един и петдесет. Имал вълшебна еластична пръчка, на която можел да подскача и колкото си искал хартия за рисуване по време, когато хартията се правела изключително трудно и само богатите хора можели да си я позволят.

Но от всички играчки в замъка, Питър най-много обичал кукленската къщичка на майка си. Той никога не бил виждал онази в Западното баронство и затова тази била върхът на всички кукленски къщички. Можел да седи пред нея с часове, когато навън се сипел дъждът или зимният вятър виел с пълно със сняг гърло. Когато се разболял от Детска татуировка (болест, която ние наричаме варицела), Питър накарал един слуга да му постави къщичката на специална масичка, която минавала над леглото му и играл с нея почти без прекъсване, докато не се оправил.

Той обичал да си представя мъничките човечета, които биха изпълнили къщичката; понякога те ставали толкова истински, че почти можел да ги види. Той говорел с различни гласове от тяхно име и ги измислил всичките. Те били кралското семейство. Имало крал Роджър, който бил силен и смел (макар и не много висок и с леко криви крака) и веднъж бил убил дракон. Той живеел с прекрасната кралица Сара, неговата жена. Там било и тяхното момченце, Пити, което ги обичало и било обичано от тях. Без да споменаваме разбира се всички слуги, които измислил, за да оправят леглата, стъкват огъня в печката, носят водата, готвят яденетата и кърпят дрехите.

Тъй като бил момче, някои от историите, които измислял за къщичката, били малко по-кръвожадни от онези, които измисляла Саша като момиченце. В една от тях андуанските пирати обградили къщата отвсякъде и искали да нахълтат и да изколят семейството. Повела се чудесна битка. Десетки пирати били убити, но накрая те се оказали прекалено много. Приготвили се да нападнат за последен път. Но точно предн да започнат, пристигнала личната стража на краля — тази роля се играела от оловните войничета на Питър — и избила до крак проклетите андуански морски кучета. В друга история, в една близка горичка (обикновено близката горичка била под диванчето на Саша до прозореца), внезапно се появило гнездо пълно с дракони, които имали намерение да изгорят къщата с огнения си дъх. Но Роджър и Пити се втурнали навън със своите лъкове и ги избили до крак. «Докато земята почерня от противната им, стара кръв!», казал Питър на баща си, краля, същата вечер и това накарало Роланд да изреве одобрително. След смъртта на Саша, Флаг казал на Роланд, че не смята за редно едно момче да играе с кукленски къщички. От това може и да не стане женчо, заявил Флаг, но все пак не е изключено. Определено няма да звучи добре, ако мълвата тръгне сред народа. А такива истории винаги плъзват. Замъкът е пълен със слуги. Слугите виждат всичко и езииите им са дълги.

— Но той е само на шест — притеснено възразил Роланд. Флаг, със своето бяло гладко лице, скрито навътре в дълбоката качулка и с магьосническите си заклинания, винаги го карал да се чувства притеснен.

— Шест години са достатъчно, за да се насочи едно момче към пътя, по който ще трябва да върви, сир — рекъл Флаг. — Помислете добре над това. Вие и сега ще отсъдите правилно, както всеки друг път. — Помислете добре над това — казал Флаг и крал Роланд съвсем буквално го послушал. Ще бъде честно да кажа, че никога не бил мислил толкова усърдно над нещо през цялото си двайсет и няколко годишно царуване над Делейн.

Сигурно ще ви прозвучи странно, като си помислите за всички задължения, които има кралят — тежки задачи от рода да се налагат данъци върху някои дейности и да се прекратява налагането им върху други, да се преценява дали да се обяви война или не, дали някой да бъде помилван или осъден. Какво представлява, можете да кажете вие, някакво си решение дали на малкото момченце да му бъде позволено да играе с кукленската си къщичка в сравнение с всички тези неща?

Може би нищо, а може би — много. Ще ви оставя сами да прецените. Роланд не бил най-умният крал, властвал някога над Делейн. За него мисленето винаги се оказвало много трудна работа. То го карало да се чувства, като че ли из главата му се търкаляли канари. Очите му започвали да сълзят и слепоочията му да туптят. Когато се замислял дълбоко, носът му се запушвал.

Като момче, уроците по композиция, математика и история му докарвали толкова силно главоболие, че на дванайсетгодишна възраст му разрешили да ги изостави и да се заеме с онова, което вършел най-добре, а то било да ходи на лов. Роланд много усилено се опитвал да бъде добър крал, но имал чувството, че никога няма да стане достатъчно добър или достатъчно умен, за да разрешава проблемите на кралството или да взема безброй правилни решения, а знаел, че когато греши народът страда. Ако чуел онова, което Саша казала на Питър след банкета за кралете, той щял напълно да се съгласи. Кралете действително били по-големи от другите хора и понякога — много пъти — му се искало да е по-малък. Ако ви се е случвало да си поставяте сериозно въпроса, дали сте достатъчно добри за някоя задача, тогава ще разберете как се чувствал. Това, което може и да не разберете, е, че постепенно такива тревоги започват сами да се подхранват. Дори първоначалното чувство, че не сте достатъчно добър за я работа да не е вярно, след време то може да се превърне в истина. Така станало и с Роланд и с годините той повече и повече започвал да разчита на Флаг. Понякога я тревожела мисълта, че магьосникът бил крал във всяко отношение освен по име — но тези мисли го безпокояли само късно нощем. През деня той изпитвал единствено благодарност за помощта.

Ако не била Саша, Роланд можел да бъде и много по-лош крал, отколкото бил на практика и то, защото тихото гласче, което понякога чувал нощем, когато не можел да спи, съдържало много повече истина, отколкото дневната му признателност. Флаг действително управлявал кралството, а той бил страшно лош човек. По-нататък, за жалост, ще ни се наложи да поговорим повечко за него, но засега ще го оставим на мира и прав му път.

Саша успяла малко да пропука властта на Флаг над Роланд. Нейните съвети били добри и практични, а и много по-справедливи и милосърдни от онези на магьосника. Тя никога не била харесвала Флаг — малко хора в Делейн го харесвали, а много потръпвали само при звука на името му — но нейното неодобрение било меко. Чувствата й можели да бъдат съвсем различни, ако знаела колко внимателно я наблюдавал Флаг и то с каква нарастваща отровителска омраза.

 

9.

Веднъж Флаг действително понечил да отрови Саша. Това станало след като тя помолила Роланд да помилва двойка дезертьори от армията, които Флаг искал да бъдат обезглавени на Площада на Иглата. Дезертьорите, твърдял той, дават лош пример. Ако на един или двама се позволи да се измъкнат безнаказано, може да опитат и други. Единственият начин да бъдат обезсърчени е, настоявал той, да им се покажат главите на онези, които вече са опитали. Другите евентуални дезертьори ще гледат тези наплюти от мухите глави с изцъклени очи и добре ще си помислят за сериозността на службата си към краля.

Саша, обаче, чрез един от своите прислужници, открила за случая факти, които Роланд не знаел. Майката на по-голямото момче била тежко болна. То имало трима, по-малки братя и две по-малки сестри. Всички те щели да умрат от лютия студ на делейнската зима, ако момчето не било оставило лагера си, за да отиде вкъщи и да нацепи дърва за майка си. По-младото войниче отишло, защото било най-добрият приятел на по-голямото и негов заклет кръвен брат. Без помощта му щели да са необходими две седмици, за да се нацепят достатъчно дърва за семейството през зимата. Като работили двамата с най-голяма скорост, успели да свършат само за шест дни.

Това поставяло случая в друга светлина. Роланд страшно много бил обичал своята майка и с радост бил готов да умре за нея. Той направил проучвания и установил, че Саша имала право. Открил също и, че дезертьорите избягали едва след като един садистичен старши сержант неколкократно отказал да предаде на техния командир молбата им за отпуска по семейни причини, а и веднага след като нацепили четири връзки дърва, те се върнали обратно, макар и на двамата да им било известно, че ще трябва да се изправят пред военен съд и ги очаква секирата на палача.

Роланд ги помилвал. Флаг кимнал, усмихнал се и казал само:

— Вашата воля е воля на Делейн, сир.

Той не би допуснал и за всичкото злато на Четирите кралства Роланд да види лудата ярост, която се надигнала в сърцето му, когато интригата му била осуетена. Помилването на момчетата от Роланд дълго било възхвалявано в Делейн, защото много от поданиците му също знаели истинските факти, а и онези, които не ги знаели, били бързо информирани от останалите. Мъдрото и състрадателно помилване било припомняно, когато се въвеждали други, по-нехуманни декрети (които по правило били идеи на магьосника).

Всичко това нямало никакво значение за Флаг. Той искал момчетата да бъдат убити, а Саша му попречила. Защо Роланд не се бил оженил за друга? Той не познавал никоя от тях предварително и изобщо не се интересувал от жени. Защо не взел друга? Е, вече нямало значение. Флаг се усмихнал на помилването, но в сърцето си се заклел, че ще съпровожда погребението на Саша.

Вечерта след като Роланд подписал помилването, Флаг отишъл в своята мрачна лаборатория в подземието. Там той надянал дебели ръкавици и извадил един отровен паяк от клетката му, където го пазел от двайсет години, като го хранел с новородени мишлета. Всяко от мишлетата, които му давал, било отровено и умирало. Флаг правел това, за да увеличи ефикасността на собствената отрова на паяка, която вече била невероятно силна. Паякът бил кървавочервен и голям като плъх. Подпухналото му тяло се тресяло от насъбраната отрова; отровата капела от жилото му на бистри капки, които прогаряли димящи дупки в повърхността на работната маса на Флаг.

— Сега умри, красавецо мой, и убий една кралица — прошепнал Флаг и смачкал паяка с ръкавицата си, която била направена от омагьосана стоманена мрежа, устойчива към отровата — и въпреки това, когато си легнал тази нощ, ръката му туптяла и била подута и зачервена.

Отровата от изстисканото и смачкано тяло на паяка била изляна в един бокал. Флаг сипал върху смъртоносната течност бренди и го разбъркал. Когато после извадил от чашата лъжичката, вдлъбнатата й част била огъната и обезформена. Кралицата щяла да пийне една глътка и да падне умираща на пода. Смъртта й ще бъде бърза, но изключително болезнена, мислел със задоволство Флаг.

Саша имала навика всяка вечер да изпива по чаша бренди, защото често не можела да заспи. Флаг позвънил да дойде някой слуга и да й отнесе питието.

Саша така и не разбрала колко близо е била до смъртта тази вечер.

Мигове, след като приготвил смъртоносното питие, преди почукването на слугата, Флаг го излял в отвърстието на канала по средата на пода и останал заслушан в свистенето и бълбукането му надолу по тръбата. Лицето му било изкривено от омраза. Когато шумът замрял в далечината, той с всичка сила запратил кристалния бокал в отсрещния ъгъл. Съдът се разбил като бомба.

Слугата почукал и му било наредено да влезе. Флаг му посочил блестящите парчета.

— Счупих един бокал — казал той. — Почисти. Използвай метла, идиот такъв! Ако докоснеш парчетата, ще съжаляваш.

 

10.

Флаг излял в последния момент отровата в канала, защото осъзнал, че като нищо може да бъде хванат. Ако Роланд само мъничко по-малко обичал младата кралица, щял да рискува. Но той се страхувал, че Роланд, в наранената си ярост при загубата на жена си, изобщо няма да намери покой, докато не открие убиеца и не види главата му върху острието на самия, връх на Иглата. Това било единственото престъпление, което той щял да се погрижи да бъде отмъстено, независимо кой го е извършил. А дали щял да намери убиеца?

Флаг си помислил, че не било изключено.

В края на краищата Роланд най-добре умеел да ловува.

Така че Саша се спасила — този път — защитена от страховете на Флаг и любовта на съпруга си. А междувременно кралят продължил да се вслушва за повечето работи в съветите на Флаг.

По отношение на кукленската къщичка обаче, можело да се каже, че Саша пак спечелила, макар дотогава Флаг да се бил отървал успешно от нея.

 

11.

Не много след като Флаг направил своите презрителни коментари за кукленските къщички и кралете-женчовци, Роланд се вмъкнал неусетно в утринната стая на мъртвата кралица и започнал да наблюдава играта на сина си. Кралят стоял от вътрешната страна на вратата със силно смръщени вежди. Той мислел много по-усилено, отколкото бил свикнал, което означавало, че канарите се търкаляли из главата му и носът му бил запушен. Роланд видял, че Питър използва кукленската къщичка, за да си измисля приказки и да ги прави достоверни, а историите, които съчинявал, съвсем не били женчовски. Те били пълни с кръв и грохот, с армии и дракони. С други думи, били по сърце и на самия крал. Той открил в себе си тъжен копнеж да се присъедини към сина си, да му помогне да измислят още по-хубави истории, в които да участва цялото прекрасно съдържание на кукленската къщичка и нейното измислено семейство. Но най-вече Роланд видял, че Питър използва кукленската къщичка, за да пази Саша жива в сърцето си и одобрил това най-много от всичко, защото тя ужасно му липсвала. Понякога се чувствал толкова самотен, че бил готов да заплаче. Кралете, разбира се, не плачат… а ако в един или два случая след смъртта на Саша калъфката на възглавницата му била подгизнала, когато се събуждал, какво пък толкова?

Кралят напуснал стаята така безшумно, както и бил дошъл. Питър изобщо не го забелязал. През по-голямата част от тази нощ Роланд лежал буден и задълбочено мислел за онова, което видял, и макар да му било трудно да издържа неодобрението на Флаг, на следващата сутрин той се видял с него на частна аудиенция и преди решителността му да е отслабнала, заявил, че внимателно е обмислил въпроса и е решил на Питър да му бъде позволено да си играе с кукленската къщичка толкова дълго, колкото желае. Смятал, че това не причинява никаква вреда на момчето.

Като изплюл камъчето, той неспокойно се облегнал назад и зачакал възраженията на Флаг. Но нямало никакви възражения. Магьосникът само повдигнал вежди, което Роланд почти не видял в дълбоката сянка на качулката и рекъл:

— Вашата воля, сир, е воля на кралството.

Роланд разбрал, че Флаг смята решението му за лошо, но тонът му показвал, че няма да го разисква повече. Той изпитал дълбоко облекчение, че се измъкнал толкова леко.

По-късно този ден, когато Флаг подхвърлил, че фермерите от Източното баронство могат да издържат и на по-високи данъци въпреки сушата, която била унищожила повечето от техните култури предишната година, Роланд нетърпеливо се съгласил.

В действителност това, че старият глупак (защото Флаг наричал по този начин Роланд в мислите си) се възпротивил на желанието му по въпроса за кукленската къщичка, изглеждало съвсем маловажно за магьосника. Вдигането на данъците в Източното баронство било важното.

А и Флаг имал по-дълбока тайна. Тайна, която го карала да се чувства много доволен от себе си. Той най-после бил успял да убие Саша, въпреки всичко.

 

12.

В онези дни, когато кралица или която и да е жена от кралска кръв лягала в леглото да ражда дете, при нея викали акушерка. Всички лекари били мъже, а никой мъж не бил допускан до жена, когато се готвела да има дете. Акушерката, която помагала при раждането на Питър, се казвала Ана Сключеновежда от Трета южна алея. Когато наближил моментът на Саша с Томас, пак повикали нея.

По времето на второто раждане на Саша, Ана минавала петдесетте и била вдовица. Тя имала един-единствен син и на двайсетата си година той прихванал Разтреперващата болест, която винаги убивала жертвите си с ужасни болки след няколко години страдания.

Ана страшно много обичала момчето си и накрая, след като всички други опити се оказали безуспешни, тя отишли при Флаг. Това станало десет години по-рано, никой от принцовете още не бил роден, а и самият Роланд продължавал да е ерген. Магьосникът я посрещнал в своите усойни подземия, разположени близо до тъмниците — по време на разговора им притеснената жена можела да чуе напразните писъци на онези, които за дълги години били лишени от слънчева светлина. А щом тъмниците са близо, помислила си тя с потръпване, значи и залите за изтезания трябва да са наоколо. Пък и самият апартамент на Флаг не я предразполагал да се чувства по-леко. По пода били изрисувани странни многоцветни тебеширени картини. Когато мигвала, струвало й се, че рисунките се променят. В клетка, увиснала на дълга черна окова, кряскал двуглав папагал, като от време на време говорел сам със себе си — едната глава казвала нещо, а другата й отговаряла. От рафтовете й се чумерели плесенясали книги. В тъмните ъгли паяци плетели мрежи. От лабораторията идвала смесица от странни химически миризми. И все пак тя успяла някак да разкаже със запъване историята си, след което в агония от безпокойство зачакала.

— Аз мога да излекувам сина ти — проговорил накрая той.

От радост грозното лице на Ана Сключеновежда се трансформирало в нещо почти напомнящо хубост.

— Господарю мой! — възкликнала тя и като не могла да измисли нищо друго, повторила: — О, господарю мой!

Но в сянката на качулката бялото лице на Флаг останало далечно и унесено и тя отново изпитала страх.

— Какво би платила за такова чудо? — попитал той.

— Всичко! — изрекла на един дъх Ана и била искрена. — О, мой господарю Флаг, всичко!

— Ще искам една услуга — казал той. — Ще ми я направиш ли?

— С радост!

— Все още нямам представа каква ще бъде, но като й дойде времето, ще знам.

Тя паднала на колене и той се привел над нея. Качулката му се отметнала назад, а лицето му действително изглеждало ужасно. Било бяло като лицето на труп и имало черни дупки за очи.

— И ако откажеш да направиш онова, което ще поискам, жено…

— Няма да откажа! О, господарю мой, няма! Няма! Кълна се в името на скъпия ми съпруг!

— Добре тогава. Доведи ми сина си утре вечер, по тъмно.

На следващата вечер Ана довела горкото момче. То треперело и се тресяло, главата му кимала глупаво, очите му се въртели. По брадичката му се стичала слюнка. Флаг й подал чаша с тъмна, сливова на цвят отвара.

— Дай му да изпие това — наредил той. — То ще накара устата му да се изприщи, но настоявай да го изпие до капка. После разкарай глупака от погледа ми.

Тя зашепнала на момчето. Треперенето му намаляло за момент и то се опитало да кимне. После изпило цялата течност, превило се надве и запищяло.

— Изкарай го навън — рекъл Флаг.

— Да, изкарай го навън! — извикала едната папагалска глава.

— Изкарай го навън, тук не е разрешено да се пищи! — изкряскала и другата.

Ана го отвела в къщи, убедена, че Флаг го е убил. Но на следващия ден Разтреперващата болест напуснала сина й напълно и той се оправил.

Минали години. Когато Саша започнала да ражда Томас, Флаг извикал Ана и й пошушнал нещо на ухото. Те били сами в неговите дълбоки подземия, но така било дори по-добре за прошепването на такава ужасна заповед.

Лицето на Ана Сключеновежда станало мъртвешки бледо, но тя помнела думите на Флаг: Ако откажеш… Пък и нямало ли кралят да има две деца? Тя имала само едно. А ако той пожелаел да се ожени повторно и да има дори още, нека. В Делейн жени имало в изобилие.

Така че тя отишла при Саша, заговорила й окуражително и в критичния момент в ръката й проблеснало малко ножче. Никой не видял единственото микроскопично рязване, което направила. Миг по-късно Ана извикала:

— Напъвай, кралице моя! Напъвай, бебето идва!

Саша се напънала. Томас излязъл от нея без никакво усилие, подобно на дете, спускащо се с шейна. Но върху чаршафите бликнала и кръвта на Саша. Десет минути след като Томас се появил на бял свят, майка му била мъртва.

Затова Флаг не се засегнал от незначителния въпрос за кукленската къщичка. Важното било, че Роланд остарявал, на пътя на магьосника не стояла кралица, която да се меси, и вече можел да избира между двама сина. Питър, разбира се, бил по-големият, но това нямало реално значение. Той щял да бъде отстранен, ако с времето се докажело, че не е подходящ за целите на Флаг. Питър бил само дете и не можел да се защити.

Казах ви, че Роланд никога не бил мислил по-дълго и по-усърдно над някой проблем по време на цялото си царуване, отколкото над въпроса дали на Питър да му бъде разрешено да играе с изкусно измайсторената от великия Елендър кукленска къщичка на Саша. Казах ви, че резултатът от неговото мислене бил опълчване срещу волята на Флаг. Казах ви също, че Флаг сметнал това за маловажно.

А дали било така? Ще трябва да решите сами, след като ме изслушате докрай.

 

13.

Сега да оставим за едно мигване да минат много дълги години — най-хубавото на приказките им е, че времето може да минава бързо-бързо, когато не се случва нищо особено за отбелязване. В истинския живот съвсем не е така, което навярно също е хубаво. Времето минава по-бързо само в историята, а какво е историята, ако не вид голяма приказка, където отминаващите столетия заместват отминаващите години?

През цялото време Флаг внимателно наблюдавал двете момчета — наблюдавал ги над остаряващото кралско рамо, докато растели, и пресмятал кой да стане крал след смъртта на Роланд. Не му отнело много време да реши, че това трябва да бъде Томас, по-малкият. По времето, когато Питър бил на седем, магьосникът знаел, че не харесва момчето. Когато Питър бил на девет, Флаг направил странно и неприятно откритие: че се страхува от него.

Момчето пораснало силно, стройно и красиво. Косата му била черна, а очите — тъмносини, което е обичайно за хората от Западното баронство. Понякога, когато Питър бързо вдигал поглед, главата му се накланяла по определен начин и заприличвал на баща си. Иначе бил почти пълно копие на Саша по вид и държание. За разлика от ниския си татко с неговата кривокрака походка и тромаво придвижване (Роланд бил грациозен само когато яздел кон), Питър бил висок и подвижен. Той обичал лова и ловувал добре, но това не било смисълът на живота му. Обичал не по-малко и уроците си — географията и историята били любимите му предмети.

Шегите озадачавали баща му и той често не ги понасял — смисълът на повечето трябвало да му бъде обясняван, което отнемало цялото удоволствие. Роланд обичал да гледа как шутовете се престрували, че се подхлъзват на бананова кора, или си чукали главите, или инсценирали бой с торти в Голямата зала. Представата му за добро забавление се простирала не по-далеч от тези неща. Чувството за хумор на Питър било много по-бързо и изтънчено, каквото било и на Саша, и неговият звънък момчешки смях често изпълвал двореца и карал слугите одобрително да се усмихват един на друг.

Докато много момчета в положението на Питър биха се вживели прекалено в осъзнаването на собственото си огромно място в схемата на нещата, за да играят с когото и да било от своя клас, Питър си избрал за най-добър приятел едно момче иа име Бен Стаад, когато и двете деца били на осем. Семейството на Бен не било с кралска кръв и макар че Андрю Стаад, бащата на Бен, имал някакви далечни претенции към Висшата кръв в кралството от страна на майка си, те не можели да бъдат наречени с право дори благородници. «Скуайър» било вероятно най-любезното обръщение, което човек можел да прикачи на Анди Стаад, и «син на скуайър» на неговото момче. При все това някога проспериращата фамилия Стаад изживявала тежки времена и макар че най-добрият приятел на принца можел да разполага с по-специален избор, той не бил кой знае какъв.

Те се срещнали на годишното Фермерско полско увеселение, когато Питър бил на осем години. Полското увеселение било ежегоден ритуал, който повечето крале и кралици намирали най-малкото за отегчителен — те имали склонност да се появяват фигуративно, да изпиват набързо традиционния тост, след което си тръгвали с пожелание към фермерите да се забавляват, и благодарност за изминалата плодородна година (това също било част от ритуала, дори реколтата да била лоша). Ако Роланд бил крал от този вид, Питър и Бен никога нямало да получат възможността да се запознаят. Но както сигурно сте се досетили, Роланд обичал Фермерското полско увеселение, всяка година го очаквал с нетърпение и обикновено стоял до самия му край (и неведнъж бил отнасян пиян и здраво хъркащ).

Случило се така, че Питър и Бен образували двойка в трикракото надбягване с чували й го спечелили, макар победата им накрая да висяла на косъм, въпреки голямата им преднина в началото. Те водели с почти шест дължини, когато паднали лошо и Питър си порязал ръката.

— Извинявай, принце мой! — извикал Бен. Лицето му побледняло и той навярно си представел тъмниците (знам, че майка му и баща му, които разтревожено наблюдавали отстрани, си ги представили; и това ако не е лош късмет, обичал да изръмжава Анди Стаад, значи нямаме късмет изобщо). Но по-вероятно било просто да се извинявал за болката, която смятал, че е причинил, и да бил смаян, че кръвта на бъдещия крал е също така червена като неговата собствена.

— Не говори глупости — нетърпеливо казал Питър. — Грешката беше моя, не твоя. Аз се спънах. Ставай по-бързо! Настигат ни.

Двете момчета, превърнати в един-единствен тромав трикрак звяр от чувала, в който стегнато били завързани десния крак на Питър и левия на Бен, успели да станат и със залитане да продължат. И двамата били силно задъхани от падането, а голямата им преднина била сведена почти до нула. Като доближили финалната линия, където тълпи от фермери (без да споменаваме Роланд, застанал сред тях без ни най-малко чувство на неудобство, че е някъде, където не би трябвало да бъде) буйно ги приветствали, две огромни, изпотени селски момчета започнали да ги настигат. И изглеждало почти неизбежно, че в последните десет метра на надбягването, те ще надминат Питър и Бен.

— По-бързо, Питър! — изревал Роланд и размахал огромната халба медовина с такъв ентусиазъм, че излял по-голямата част от съдържанието й върху собствената си глава. Но от вълнение нищо не забелязал. — Заек, синко! Бъди заек! Тези селяндури са почти по петите ти!

Майката на Бен започнала да се тюхка и да проклина съдбата, станала причина синът й да е партньор на принца.

— Ако загубят, той ще накара да хвърлят нашия Бен в най-дълбоката тъмница на замъка — изстенала тя.

— Шшт, жено — рекъл Анди. — Няма. Роланд е добър крал.

Той вярвал в това, но все пак се страхувал. Стаадовският късмет си бил в края на краищата стаадовски късмет.

Бен, междувременно, бил започнал да се кикоти. Той сам не можел да повярва, че го прави, но така си било.

— Да бъдеш заек, това ли вика?

Питър също започнал да се кикоти. Краката ужасно го болели, по дясната му ръка струяла кръв, а потта се стичала по лицето му, което започвало да придобива интересен сливов цвят, но той също не можел да спре.

— Да, точно това вика.

— Тогава хайде да скачаме.

Не приличали много на зайци, когато пресекли финалната линия; по-скоро напомняли двойка странни сакати врани. Действително било чудо, че не паднали, но някак си го постигнали. Успели да направят три тромави скока. Третият ги прехвърлил над линията на финиша, където те се стоварили, виейки от смях.

— Заек! — викал Бен и сочел Питър.

— Ти си заек! — викал Питър и сочел Бен.

Те се прегърнали и все още смеещи се, били понесени върху раменете на неколцина силни фермери (Анди Стаад бил един от тях и съчетаното тегло на сина му и на принца било нещо, което той никога не забравил) до мястото, където Роланд преметнал през вратовете им сини панделки. После той грубовато целунал и двамата по бузите и излял остатъка от съдържанието на халбата върху главите им, под дивите възгласи и викове на фермерите.

Никога, дори в спомените на най-стария дядка, дошъл през този ден, не било провеждано такова необикновено състезание.

Двете момчета прекарали остатъка от деня заедно и както скоро се видяло, нямало да възразят да прекарат заедно и остатъка от живота си. Защото дори едно момче на осем години има някакви задължения (а ако то е бъдещ крал, има дори повече) и двамата не можели да прекарват заедно толкова време, колкото им се искало, но поне правели всичко възможно.

Някои се мръщели на това приятелство и казвали, че не е редно бъдещият крал да се сприятелява с момче, което е малко над обикновен баронски земевладелец. Повечето обаче гледали на дружбата им с одобрение. Неведнъж се говорело над дълбоките халби в медовинарниците на Делейн, че Питър е взел най-доброто от двата рода — ума на майка си и любовта на баща си към обикновените хора.

В Питър очевидно нямало никаква подлост. Той никога не минал през период, в който да къса крилата на мухите или да пърли опашките на кучетата, за да ги накара да тичат. Всъщност дори се намесил в полза на един кон, който трябвало да бъде унищожен от Йозеф, главния коняр на краля… и след този случай, когато историята достигнала до ушите на Флаг, магьосникът започнал да се страхува от по-големия син на краля и да мисли, че може би не му остава чак толкова много време за отстраняването на момчето от пътя, както си мислел дотогава.

Защото в случая с коня със счупения крак Питър показал смелост и дълбока решителност, които никак не харесали на Флаг.

 

14.

Питър минавал през двора на конюшнята, когато видял един кон, завързан за кола точно до главния хамбар. Конят държал един от задните си крака повдигнат от земята. Докато Питър гледал, Йозеф си плюл на ръцете и грабнал един тежък чук. Било очевидно какво смятал да направи. Питър се изплашил и ужасил. Той се втурнал напред.

— Кой ти е казал да убиваш този кон? — попитал той.

Йозеф, решителен и як шейсетгодишен мъж, бил неотделима част от двореца. Той не бил склонен току-така да търпи намесата на някакво си сополиво хлапе, принц или не, и втренчил в Питър тежък, буреносен поглед, който имал за цел да сконфузи момчето. Питър, тогава точно на девет, почервенял, но не се отказал. Струвало му се, че в нежнокафявите очи на коня се четяло: Ти си единствената ми надежда, който и да си. Направи каквото можеш, моля те!

— Моят баща, и неговият баща, и баща му преди него — отвърнал Йозеф, вече видял, че ще се наложи да обясни нещо, независимо дали му харесва или не. — Ето кой ми е казал да го убия. Кон със счупен крак е безполезен за всички живи същества и най-вече за себе си. — Той леко повдигнал дървения чук. — За теб този чук е оръдие за убийство, но щом пораснеш, ще го виждаш като това, което е всъщност в подобни случаи… проява на милосърдие. Сега се отдръпни, за да не те опръскам.

И той вдигнал с две ръце чука.

— Остави го — наредил Питър.

Йозеф останал като ударен от гръм. Никога не му се били бъркали по този начин.

— А? Какво? Какво рече?

— Чу ме. Казах остави този чук долу.

Докато изричал думите, гласът на Питър станал по-дълбок. Йозеф изведнъж осъзнал — истински, реално осъзнал, че този, който стоял пред него в прашния двор на конюшнята и го командвал, бил бъдещият крал. Ала ако Питър само бил казал това — ако стоял там в прахоляка, писукайки: «Остави го, остави го ти казвам, един ден аз ще бъда крал, чуваш ли, така че остави чука!», Йозеф щял да се изсмее презрително, да си плюе на ръцете и с едно тежко замахване да приключи живота на коня със счупения крак. Но на Питър не му се налагало да обяснява нищо: заповедта се четяла ясно в гласа и очите му.

— Баща ти ще чуе за това, принце — заплашил Йозеф.

— И когато го чуе от теб, то ще бъде за втори път — отговорил Питър. — Ще те оставя да си вършиш работата без повече оплаквания, главен кралски конярю, ако ми разрешиш да ти задам един-единствен въпрос и ми отговориш с «да».

— Задай си въпроса — отстъпил Йозеф. Той бил почти пряко волята си впечатлен от момчето. Когато Питър му казал, че той самият ще разкаже на баща си за инцидента първи, Йозеф повярвал, че момчето знае какво говори — в очите му греела несъмнена искреност. А и никога преди не го били наричали главен кралски коняр и това доста му харесало.

— Животното прегледано ли е от конския доктор? — попитал Питър.

Йозеф останал като гръмнат.

— Това ли е въпросът ти? Това?

— Да.

— Мили, страховити боже, не — извикал той и като видял, че Питър трепнал, понижил глас, приклекнал пред момчето и се опитал да обясни. — Конят счупи ли си крак, е свършен, в'ше височество. Неизбежно. Краката им никога не зарастват правилно. Има опасност и от отравя не на кръвта. Конят изпитва ужасна болка. Ужасна. И накрая или сърцето на бедното животно се пръсва, или го хваща мозъчна треска и то полудява. Сега разбираш ли какво имах предвид, като ти казах, че този чук е проява на милосърдие, а не е убиец?

Питър дълго и мрачно се замислил с наведена глава. Йозеф мълчал, приклекнал пред него в почти несъзнателно почтителна поза, изразяваща пълното му уважение.

Питър вдигнал глава и попитал:

— И твърдиш, че всички смятат така?

— Всички, в'ше височество. Ето, моят баща…

— Тогава да видим дали и конският доктор мисли същото.

— О-о… Пфу! — изревал конярят и хвърлил чука през целия двор.

После станал и гордо тръгнал да се отдалечава. Питър го наблюдавал разтревожен, сигурен, че нещо е сбъркал и вероятно ще трябва да изтърпи строго наказание с камшик заради тази дреболия. Тогава, по средата на двора, главният коняр се обърнал и по лицето му се стрелнала неохотно мрачна усмивчица, подобна на самотен слънчев лъч в сива утрин.

— Върви да доведеш твоя конски доктор — казал той. — Иди сам да си го доведеш, синко. Смятам, че ще го намериш в животинската му лечебница в другия край на Трета източна алея. Давам ти двайсет минути. Ако дотогава не се върнеш с него, ще вкарам моя чук в мозъка на твоя кон, принц или не.

— Добре, главен кралски конярю! — извикал Питър. — Благодаря ти!

И побягнал натам.

Когато се върнал с младия конски доктор, запъхтян и останал без дъх, Питър бил сигурен, че кобилата отдавна е мъртва — слънцето показвало, че били минали три пъти по двайсет минути. Но Йозеф, интересно защо, бил поизчакал.

Лекуването на коне и ветеринарната медицина тогава били съвсем нови неща за Делейн и този млад мъж бил едва третият или четвъртият, който практикувал занаята, така че киселия и недоверчив вид на Йозеф изобщо не бил изненадващ. Нито пък конският доктор се зарадвал, когато изпотения и задъхан принц дошъл да го измъкне от лечебницата, но раздразнението му минало при вида на неговия пациент. Той коленичил пред кобилата и внимателно опипал счупения й крак, като в същото време си тананикал под нос. Тя се поразмърдала веднъж, сякаш действително й причинил болка.

— Стой мирно, конче — казал успокоително конският доктор. — Бъди мирно, да не боли.

Конят притихнал. Питър наблюдавал всичко с напрегнато очакване. Йозеф зяпал в облегнатия наблизо чук със скръстени на гърдите ръце. Мнението му за конския доктор малко се било подобрило. Човекът бил млад, но ръцете му се движели в нежно познание.

Накрая конският доктор кимнал, изправил се и взел да изтупва мръсотията на конюшнята от ръцете си.

— Е? — попитал Питър.

— Убийте я — наредил кратко конският доктор на Йозеф, като напълно игнорирал Питър.

Йозеф веднага вдигнал дървения чук, тъй като и не очаквал друго развитие на нещата. Но не изпитвал никакво задоволство от факта, че се доказала правотата му — съкрушеният израз върху лицето на момчето се врязал право в сърцето му.

— Почакай! — извикал Питър и макар че малкото му личице било изпълнено със скръб, в гласа му отново се усещала онази дълбочина, която го карала да звучи като много, много по-възрастен от годините си.

Конският доктор го погледнал изненадан.

— Искате да кажете, че ще умре от отравяне на кръвта ли? — попитал Питър.

— Какво? — не разбрал конският доктор и огледал Питър с подновено внимание.

— Ако бъде оставена да живее, ще умре ли от отравяне на кръвта? Или от пръсване на сърцето? Или ще полудее?

Конският доктор бил истински смаян.

— За какво говорите? Отравяне на кръвта ли? Няма никакво отравяне на кръвта тук. Всъщност счупването зараства съвсем чисто. — Той погледнал с известно презрение към Йозеф. — И преди съм чувал подобни истории. В тях няма капка истина.

— Ако така мислите, значи има много да се учите, млади приятелю — обадил се Йозеф.

Питър не му обърнал внимание. Сега бил негов ред да се чуди. Той попитал младия конски доктор:

— Защо казвате на главния коняр да убие кон, който може да бъде излекуван?

— Ваше височество — оживено заговорил конският доктор — тази кобила ще има нужда да бъде налагана с лапи всеки ден и всяка нощ в продължение на месец и повече, за да не развие някаква инфекция. Не е невъзможно да се положат подобни усилия, но за какво? Тя винаги ще куца. Кон, който куца, не може да работи. Кон, който куца, не може да тича, за да залагат на него безделниците. Кон, който куца, може само да яде, без да е припечелил фуража си. Следователно трябва да бъде убит.

Той доволен се усмихнал. Бил изложил доводите си.

Но щом Йозеф пак пристъпил напред с чука си, Питър казал:

— Аз ще й налагам лапите. Ако се случи някой ден да не мога, Бен Стаад ще ме замести. А тя ще бъде полезна, защото ще стане мой кон и аз ще я яздя, дори да куца толкова силно, че да ме хваща морска болест.

Йозеф избухнал в смях и така тупнал момчето по гърба, че зъбите му изтракали.

— Сърцето ти е толкова меко, колкото и смело, момчето ми, но децата лесно обещават, а после съжаляват. Ти няма да се справиш с всичко това, според мен.

Питър го погледнал хладно.

— Аз държа на думата си.

Йозеф веднага спрял да се смее. Той се вгледал внимателно в Питър и разбрал, че момчето действително знае какво говори… или поне така мисли. По лицето му нямало никакво съмнение.

— Е, аз не мога да вися тук цял ден — заявил конският доктор, като приел своя предишен енергичен и важен маниер. — Дадох ви диагнозата си. Сметката ми ще бъде представена в Съкровищницата по съответния ред… може би ще я платите от личните си средства, ваше височество. Във всеки случай какво ще решите да предприемете не е моя работа. Приятен ден.

Питър и главният коняр го изгледали как излязъл от двора на конюшнята, повлякъл по петите си дълга следобедна сянка.

— Той е пълен с тор — рекъл Йозеф, когато конският доктор се отдалечил достатъчно, за да не може да чуе и съответно да опровергае думите му. — Послушай ме, в'ше височество, и ще си спестиш много мъки. Никога не е имало кон, който да си е счупил крак и да не е получил отравяне на кръвта. Така е отредено от бога.

— Бих искал да говоря с баща си по този въпрос — казал Питър.

— И аз мисля, че се налага — произнесъл тежко Йозеф. Но щом Питър унило потеглил, конярят се усмихнал. Той мислел, че момчето постъпва съвсем правилно. Баща му щял да бъде принуден от чувството си за чест да се погрижи то да бъде бито с камшик, задето се бърка в работите на възрастните. Обаче главният коняр знаел, че на стари години Роланд обръщал голямо внимание на двамата си сина — на Питър може би малко повече, отколкото на Томас — и вярвал, че момчето ще получи своя кон. Разбира се, то ще се чувства съкрушено, когато конят умре, но както съвсем правилно забелязал конският доктор, това не било негова работа. Йозеф разбирал от тренирането на коне — с тренирането на принцове по-добре нека се заемел някой друг.

Питър бил бит с камшик за намесата си в работите на главния коняр и макар това да не било утеха за парещото му дупе, с разума си разбирал, че кралят му оказал голяма чест, като го набил лично, вместо да го предаде на някой придворен, който можел да се опита да угодничи, като спести болката на момчето.

Три дни Питър не могъл да спи по гръб и не бил в състояние да се храни седнал почти седмица, но главният коняр се оказал прав за коня — Роланд позволил на Питър да се грижи за него.

— Той няма да ти отнема времето дълго, Питър — успокоил го Роланд. — Щом Йозеф казва, че ще умре, значи ще умре.

Лицето на Роланд било пребледняло и старческите му ръце треперели. Боят причинил повече болка на него, отколкото на Питър, който му бил любимец… макар Роланд глупаво да си въобразявал, че никой не знае за това освен самият той.

— Не съм убеден — отвърнал Питър. — Струва ми се, че този конски доктор беше наясно какво говори.

Оказало се, че конският доктор наистина бил наясно. Кобилата не получила отравяне на кръвта и не умряла, а накрая куцането й било толкова слабо, та дори Йозеф трябвало да признае, че едва се забелязва.

— Поне докато не е уморена — поправил се той.

Питър бил повече от просто стриктен в налагането на лапите — той бил почти фанатичен. Сменял старите лапи с нови три пъти на ден и го правел за четвърти път, когато отивал да си легне. Бен Стаад действително замествал от време на време Питър, но тези случаи били редки. Питър кръстил своя кон Пиъни и те станали големи приятели.

Флаг несъмнено бил съвсем прав за едно нещо, когато посъветвал Роланд да не позволява на Питър да си играе с кукленската къщичка: слугите били навсякъде, те виждали всичко и езиците им били дълги. Няколко слуги били свидетели на сцената в двора на конюшнята, но ако всеки, който после твърдял, че е бил там, действително присъствал, то излизало, че в този горещ летен ден в двора на конюшнята е била струпана цяла тълпа. Случаят, разбира се, не бил такъв, но фактът, че толкова хора решавали, че си струва да лъжат за него, показвал в каква степен Питър бил смятан за интересна фигура. Те така много говорели за това, че то станало нещо като деветдневно чудо в Делейн. Йозеф също участвал в приказките, както и специално по този въпрос направил и конският доктор. Всичко, което казвали те, говорело добре за младия принц — особено думата на Йозеф имала голяма тежест, защото бил страшно уважаван. Той започнал да нарича Питър «младия крал», нещо, което никога не бил правил преди.

— Вярвам, че бог спаси крантата, защото младият крал бдя над нея толкова храбро — заявил Йозеф. — И се труди над тези лапи като роб. Смелчага е той, има сърце на дракон. Някой ден ще стане крал, хубаво. Ай! Трябваше да чуете гласа му, когато ми нареди да оставя чука!

Тази история наистина вдигнала голям шум и Йозеф пил за нейна сметка през следващите седем години — докато за едно ужасно престъпление Питър бил арестуван, признат за виновен и осъден на затвор в килията на върха на Иглата за остатъка от живота си.

 

15.

Може би се чудите какво представлявал Томас, а някои от вас може вече да са му отредили ролята на злодея, който охотно участвал в заговора на Флаг за отмъкването на короната от законният й собственик.

Всъщност случаят съвсем не бил такъв, макар за някои точно така да изглеждал и, разбира се, Томас действително играел някаква роля. Признавам, че той не приличал на истински добро момче — поне на пръв поглед. Със сигурност не бил добро момче и по начина, по който бил Питър, но никой брат не би изглеждал достатъчно добър до него и Томас вече знаел това по времето, когато навършил четири години — през годината след прочутото надбягване с чували и прочутият инцидент в двора на конюшнята. Питър рядко лъжел и никога не мамел. Той бил умен и благ, висок и красив. Приличал на майка им, която била така силно обичана от краля и народа на Делейн. Как можел Томас да се сравнява с подобна добрина? Прост въпрос с прост отговор. Не можел.

За разлика от Питър, Томас бил одрал кожата на баща си. Това доставяло известно удовлетворение на стареца, но не му носело удоволствието, което повечето мъже изпитват, когато имат син с чистия печат на техните черти. Видът на Томас прекалено много му напомнял за оглеждане в подиграващо се огледало. Той знаел, че фината руса коса на момчето ще посивее рано и после ще започне да пада; като станел на четирийсет Томас вече щял да бъде плешив. Знаел, че синът му никога няма да стане висок и, ако притежава и вкуса на баща си към бирата и медовината, ще носи пред себе си голям корем още на двайсет и пет. Пръстите на краката му вече били започнали да се обръщат навътре и Роланд предполагал, че Томас ще върви с неговото собствено полюшване на лъкоподобни крака.

Томас не бил точно добро момче, но не бива да мислите, че това го правело лош. Понякога бил тъжно момче, често притеснително момче (той бил наследил от баща си и още нещо — усиленото мислене карало носа му да се запушва и главата му да се чувства, като че ли в нея се търкалят канари) и нерядко ревниво момче, но не бил лош.

От кого ревнувал ли? Ами от брат си, разбира се. Той ревнувал от Питър. Не стигало дето Питър щял да бъде крал, о, не! Не било достатъчно и че баща им харесвал повече Питър, нито че слугите харесвали повече Питър, нито че учителите им харесвали повече Питър, защото той винаги бил подготвен за уроците и нямало нужда да му се умилкват. Не стигало, дето всички харесвали повече Питър, нито че той разполагал и с най-добър приятел. Имало и още нещо.

Когато някой погледнел към Томас, и най-вече неговият баща кралят, момчето смятало че прочита в очите им: Ние обичахме твоята майка, а ти я уби с идването си. И какво получихме срещу болката и смъртта, които й причини? Глупаво момченце с кръгло лице, което почти няма брадичка, глупаво момченце, което не можа да научи петнайсетте Велики букви, докато не стана на осем. Брат ти Питър можеше да ги пише всичките още преди да е навършил шест годинки. Какво получихме? Не много. Защо дойде, Томас? Каква полза има от теб? Осигуряване на трона? Това ли е всичко, което си? Застраховка за трона в случай, че Питър Скъпоценния падне от куцащата си кранта и си разцепи главата? Това ли е всичко? Е, ние не те искаме. Никой от нас не те иска. Никой от нас не те иска…

Участието, което Томас взел във вкарването на брат си в затвора, било недостойно, но въпреки това той не бил лошо момче. Аз го вярвам и се надявам след време и вие да ми повярвате.

 

16.

Веднъж, като седемгодишно момче, Томас цял ден работил в своята стая, за да издялка за баща си модел за платноходка. Той я правел, без да може по някакъв начин да узнае, че същия ден Питър се бил покрил със слава на полигона за стрелба с лък в присъствието на баща си. Обикновено Питър не бил кой знае какъв стрелец с лък — в тази област поне се оказало, че Томас е много по-добър от големия си брат, — но точно тогава Питър бил повалил всички мишени в състезанието за юноши като вдъхновен от боговете. Томас бил тъжно момче, притеснително момче, а често бил и момче без късмет.

Томас се сетил за лодката, защото понякога, в неделните следобеди, баща му обичал да излиза край рова, който ограждал двореца и да пуска в него различни модели на лодки. Такива прости удоволствия правели Роланд изключително щастлив и Томас никога нямало да забрави един следобед, когато баща му го взел — само него — със себе си. В онези дни кралят имал съветник, чиято единствена работа била да показва на Роланд как да прави хартиени лодки и баща му проявявал голям ентусиазъм. Този ден някакъв престарял шаран се надигнал от мръсните води и погълнал цяла-целеничка една от хартиените лодки на Роланд. Кралят се смял като дете и заявил, че това било по-хубаво от приказка за морско чудовище. Докато го казвал, той много силно прегърнал Томас. Момчето никога не забравило този ден — яркото слънце, влагата, леко плесенясалия дъх на водата от рова, топлината на бащините ръце, драскането на брадата му.

Така един ден, когато се чувствал особено самотен, на него му хрумнала идеята да направи на баща си платноходка. Едва ли щяла да излезе много хубава и Томас го знаел — той бил почти толкова неумел в ръцете, колкото и в научаването на уроците си. Но знаел и, че баща му може да накара всеки майстор в Делейн — дори самия велик Елендър, който сега бил почти напълно сляп — да му прави лодки, ако желаел това. Съществената разлика, мислел си Томас, щяла да бъде, че собственият му син е изразходвал цял ден, за да му издялка лодка за неделните развлечения.

Томас търпеливо седял край прозореца си и оформял лодката от парче дърво. Той използвал остър нож и се рязвал безброй пъти, а веднъж и доста зле се порязал. Но въпреки разранените си ръце, продължавал. Той си мечтаел, докато работел, как в неделя следобед ще излязат с баща му и ще пуснат лодката, двамата съвсем сами, защото Питър ще язди Пиъни из горите или ще играе навън с Бен. И той нямало да има нищо против, дори онзи същият шаран да изскочи и да налапа дървената му лодчица, защото тогава баща му щял да се разсмее, да го прегърне и да каже, че това е по-хубаво от история за морски чудовища, които изяждат цели андуански клипери.

Но когато стигнал до покоите на краля, Питър бил там и Томас трябвало да чака почти половин час със скритата зад гърба му лодка, докато баща им превъзнасял стрелбата с лък на брат му. Томас виждал, че Питър се чувства неудобно под усилващия се порой от хвалби. Той забелязал и, че Питър знае за желанието му да говори с баща им и не спира да се опитва да му го каже. Но това нямало значение, нищо нямало значение. Томас така и така го мразел.

Най-после на Питър му било позволено да си тръгне. Томас се приближил до баща си, който сега, когато Питър го нямало, го гледал достатъчно мило.

— Направих нещо за теб, татко — казал той с внезапна срамежливост.

Момчето държало лодката зад гърба си с ръце, които изведнъж станали влажни и лепкави от пот.

— Така ли, Томи? — казал Роланд. — Е, много мило, нали?

— Много мило, сир — потвърдил Флаг, който по една случайност се навъртал наоколо. Той говорел нехайно, но наблюдавал Томас с жив интерес.

— Какво е то, момко? Покажи ми!

— Спомних си колко много ти харесваше неделя следобед да пускаш по някоя лодка в рова навън, татко, та… — той отчаяно искал да каже и ми се щеше пак да ме изведеш с теб някой път, ето защо я издялках, но открил, че не може да изрече такова нещо. — …и затова ти направих лодка… прекарах цял ден… порязах се… и… и…

Докато седял край прозореца и дялкал, Томас бил съчинил дълга, изразителна реч, която да произнесе като изважда лодката зад гърба си и я подарява с елегантен жест на баща си, но сега не можел да си спомни и дума от нея, а онова, което успял да си спомни, сякаш нямало никакъв смисъл.

С ужасно завързан език, той извадил платноходката с увисналото й нескопосано платно иззад гърба си и я дал на Роланд. Кралят я повъртял в големите си, късопръсти ръце. Томас стоял и го наблюдавал, без изобщо да осъзнава, че е забравил да диша.

Най-накрая Роланд вдигнал поглед.

— Много хубаво, много хубаво, Томи. Кану е, нали?

— Платноходка — Не виждаш ли платното?, искало му се да изкрещи. Отне ми цял час само да завържа възлите и не е моя вината, че единият се развърза и то виси!

Кралят попипал развързаното платно, което Томас бил изрязал от калъфка за възглавница.

— Така значи… разбира се. Отпърво си помислих, че е кану, а това е прането на някое оранианско момиче. — Той ударил едно смигване на Флаг, който леко се усмихнал на празното пространство и не казал нищо. Томас изведнъж почувствал, че съвсем скоро може да повърне.

Роланд погледнал по-сериозно към сина си и му махнал да се приближи. Плахо, с надежда за най-доброто, Томас пристъпил.

— Това е хубава лодка, Томи. Яка като теб, малко недодялана като теб, но хубава… като теб. А ако искаш да ми направиш истински хубав подарък, работи усилено върху стрелбата си с лък, за да спечелиш медала първи клас, както стори днес Пийт.

Томас имал такъв спечелен медал в по-долния кръг стрелби с лък предишната година, но баща му изглежда бил забравил това в радостта си от питъровото постижение. Томас не му напомнил; той просто стоял там, загледан в лодчицата в големите ръце на баща му. Бузите и челото му били достигнали червения цвят на стара тухла.

— Когато най-после останаха само две момчета — Питър и сина на лорд Таусън — инструкторът нареди да се отдръпнат с още четирийсет конера. Момчето на Таусън изглеждаше съкрушено, а Питър просто отиде до отбелязаното място и затъкна стрелата. Видях погледа в очите му и си казах: «Той спечели! В името на всички съществуващи богове, без дори да е изстрелял още стрелата си, той спечели!» Така и стана! Казвам ти, Томи, трябваше да бъдеш там! Трябваше!

Кралят продължил да бърбори, като оставил настрани лодката, над която синът му бил работил цял ден, без да я погледне повече. Томас стоял, слушал и машинално се усмихвал, а тъмната, подобна на тухла червенина не напускала лицето му. Баща му никога нямало да си направи труда да отиде при рова с издяланата от него лодка… защо да го прави? Лодката била толкова отвратителна, колкото се чувствал и Томас. Питър сигурно щял да издялка по-хубава със завързани очи и то за половината време. Поне за баща им щяла да изглежда така.

След цяла нещастна вечност на Томас му било разрешено да се измъкне.

— Вярвам, че момчето е работило много усърдно над тази лодка — забелязал небрежно Флаг.

— Да, сигурно — казал Роланд. — Отвратително изглежда, нали? Прилича малко на кучешко лайно със стърчаща от него носна кърпа. — И като нещо, което аз бих направил, когато бях на неговата възраст, добавил той наум.

Томас не можел да чува мисли, но някакъв дяволски номер на акустиката донесъл думите на Роланд до него, точно когато излизал от Голямата зала. Изведнъж ужасното повдигане в стомаха му се влошило хиляди пъти. Той изтичал до стаята си и се разтоварил в един леген.

На следващия ден, докато се шляел зад външните кухни, Томас забелязал едно полусакато старо куче, което се ровело в боклука. Той сграбчил първия срещнат камък и го хвърлил по нещастното животно. Камъкът долетял до целта. Кучето изквичало и паднало, зле наранено. Томас знаел, че брат му, макар и с пет години по-голям, не би могъл да направи такова хвърляне и от половината разстояние, но удовлетворението му било слабо, защото знаел също така, че преди всичко Питър никога не би хвърлил камък по едно бедно, гладно куче, особено по някое, което е толкова старо и немощно, каквото очевидно било това.

За миг в сърцето на Томас се промъкнало състрадание и очите му се изпълнили със сълзи. После, без никаква причина, той се сетил за думите на баща си: Прилича малко на кучешко лайно със стърчаща от него носна кърпа. Томас събрал шепа камъни и се приближил до мястото, където кучето лежало на една страна зашеметено, а от ухото му течала кръв. Част от момчето искала да остави кучето на мира или дори да го излекува, както Питър бил постъпил с Пиъни — да го направи свое куче и да го обича вечно. Но друга част от него искала да го нарани, сякаш причинената на кучето мъка можела да успокои неговата собствена болка. Той стоял над него в нерешителност, когато му хрумнала ужасната мисъл: Представи си, че това куче е Питър! Въпросът бил решен. Томас стоял над старото куче и хвърлял по него камъни, докато не умряло. Никой не го видял, но и да го бяха видели, той или тя щели да си помислят: Ето едно момче, което е лошо… лошо, или дори може би зло. Но човекът, който би видял единствено жестокото убийство на кучето, нямало да знае какво се било случило предишния ден — нямало да знае как Томас повръщал в легена и плакал горчиво, както било станало. Той често бил притеснително момче, често тъжно момче без късмет, но аз държа на онова, което заявих — Томас никога не е бил истински лошо момче.

Освен това ви казах, че никой не видял как той хвърлял камъни по уличното куче зад външните кухни, но не бях съвсем прав. Същата вечер Флаг видял цялата сцена в магическия си кристал. Видял я… и останал много доволен.

 

17.

Роланд… Саша… Питър… Томас. Вече ни остана само един, за когото още трябва да поговорим. Остана ни само мрачният пети. Дойде време да ви разкажа за Флаг, колкото и ужасно да прозвучи това.

Понякога народът на Делейн го наричал Флаг Закачуления; а друг път просто Черния човек — тъй като, въпреки бялото си мъртвешко лице, той действително бил черен. Говорели, че е добре запазен, но използвали израза по начин, който изразявал по-скоро тревога, отколкото възхищение.

Флаг пристигнал в Делейн от Гарлан по времето на роландовия дядо. В онези дни той бил слаб и начумерен мъж на около четирийсет. Сега, в последните години от царуването на Роланд, бил слаб и начумерен мъж на около петдесет. А не били минали само десет години, нито дори двайсет, — а цели седемдесет и шест години. Бебетата, които сучели беззъби от гърдите на майките си, когато Флаг за първи път дошъл в Делейн, пораснали, оженили се, отгледали деца, остарели и умрели беззъби в леглата или край камините си. И за цялото това време Флаг сякаш остарял само с десет години. Магия, шушукали хората, и то се знае хубаво било при двора да има магьосник, истински магьосник, а не някакъв сценичен фокусник, който само да крие монети в ръката си или спящи гълъби в ръкава си. Но все пак те усещали в сърцата си, че във Флаг няма нищо хубаво. Когато жителите на Делейн го видели да идва, с надзъртащи изпод качулката червеникави очи, те бързо си намирали работа по отсрещната страна на улицата.

Дали действително бил дошъл от Гарлан, с нейните дълбоки каньони и дремещите й пурпурни планини? Не знам. Тя винаги е била вълшебна земя, където килимчетата понякога летят и светите мъже карат въжетата да се издигат от ракитените кошници, изкатерват се по тях и изчезват във висините, за да не се върнат никога повече. В Гарлан отиват страшно много търсачи на знания от по-цивилизовани страни като Делейн и Андуа. Повечето от тях изчезват също така изцяло и дълготрайно като онези странни мистици, тръгнали нагоре по реещите се въжета. Малцината, които се връщат, не винаги са променени за добро. Да, Флаг като нищо можел да е дошъл в Делейн от Гарлан, но ако било така, то това било станало не по времето на роландовия дядо, а много, много по-рано.

Всъщност той често посещавал Делейн. Всеки път идвал под различно име, но винаги носел същия товар от злочестини, нещастия и смърт. Този път бил Флаг. Предишния се подвизавал като Бил Хинч — главния кралски палач. Макар че този предишен път бил на двеста и петдесет години в миналото, майките още плашели с неговото име децата си. «Ако не престанеш да квичиш, Бил Хинч ще дойде да те вземе!», казвали те. Като главен кралски палач при трима от най-кървавите крале в дългата история на Делейн, Бил Хинч сложил край на живота на стотици — хиляди, твърдели някои — затворници с тежката си секира.

По-предишния път, четиристотин години преди времето на Роланд и синовете му, той дошъл като певец на име Браусън, който станал близък съветник на краля и кралицата. Браусън изчезнал яко дим, след като разпалил голяма и кървава война между Делейн и Андуа. Още по-предишния път…

О-о, но защо да продължавам? Пък и не съм сигурен, че и да искам бих могъл. Мине ли достатъчно дълго време, дори разказвачите забравят историите си. Флаг всеки път се появявал с различно лице и различна торба с номера, но две свързани с него неща винаги си оставали същите. Той неизменно носел качулка и имал вид на човек, който почти не притежава лице и никога не заемал мястото на самия крал, а се притаявал в сянката, откъдето с шепот изливал отровата в раковините на кралските уши. Кой бил той в действителност, този черен човек? Не знам.

Къде се скитал между посещенията си в Делейн? И това не знам.

Никога ли не са го подозирали?

Да, случвало се е… най-вече историци и предачи на приказки като мен. Те подозирали, че мъжът, който сега наричал себе си Флаг, е идвал в Делейн и преди и то никога за добро. Но не смеели да говорят. Човек, който можел да живее сред тях седемдесет и шест години и да изглежда състарен само с десет, очевидно бил магьосник; човек, който бил живял десет пъти по толкова, а нищо чудно и повече… можел да се окаже самият дявол.

Какво искал той? На този въпрос мисля, че мога да отговоря.

Флаг желаел онова, към което злите хора винаги са се стремили: да има власт и да я използва, за да пакости. Ролята на краля не го интересувала, защото кралските глави твърде често намират пътя си до шиповете по стените на замъка, когато нещата тръгнат зле. Но съветниците на кралете… предачите в здрача… тези хора обикновено се стопяват като вечерни сенки на зазоряване още преди секирата на палача да е започнала да се спуска. Флаг бил болест, треска, която търсела хладно чело, за да го загрее. Tой покривал действията си с качулка по същия начин, както скривал лицето си. И когато дойдели големите неприятности — което неизменно ставало след някоя и друга година — Флаг винаги изчезвал като сянка на разсъмване.

По-късно, след приключването на клането и преминаването на треската, когато възстановяването завършело и пак се появявало нещо, което си струвало да бъде унищожено, Флаг идвал отново.

 

18.

Този път Флаг намерил кралство Делейн във вбесяващо здраво състояние. Ландри, дядото на Роланд, бил впиянчен стар глупак, лесно поддаващ се на внушение и пороци, но един инфаркт го отнесъл твърде скоро. Дотогава Флаг вече знаел, че Лита — майката на Роланд — била най-неподходящият за неговите планове човек, който да държи скиптъра. Тя била грозна, но добросърдечна и имала силна воля. Такава кралица не можела да служи като добър проводник за безумието на Флаг.

Ако бил дошъл в по-ранен етап от царуването на Ландри, би имал време да отстрани Лита от пътя си, както очаквал да отстрани Питър. Но той разполагал само с шест години, което не било достатъчно.

И все пак тя го приела за съветник, а това било нещо. Не го харесвала много, но го допускала до себе си — най-вече защото умеел чудесно да гледа на карти. Лита обичала да слуша за скандалите и клюките около придворните и министрите си, а чрез Флаг те ставали два пъти по-хубави, защото получавала възможността да чуе не само какво се е случило, а и какво ще се случи. Трудно било за нея да се откаже от такова удивително развлечение, дори когато усещала, че човекът, способен на подобни номера, можел да се окаже опасен. Флаг никога не споменал пред кралицата някои от по-мрачните новини, които се случвало да види в картите. Тя искала да знае кой си е взел любовник и кой се е скарал с мъжа си или жена си. Не желаела да слуша за мрачни съзаклятия и планове за убийства. Нейните изисквания към картите били относително невинни.

По време на дълго, дългото царуване на Лита, Флаг с огорчение установил, че главното му постижение било да не бъде прогонен. Той успял да си извоюва някакво положение, но едва ли можело да се каже, че е направил нещо повече. О, имало и няколко светли момента — разпалването на кръвна вражда между два могъщи земевладелски рода от Южното баронство и дискредитирането на учен, който открил лек срещу някои инфекции на кръвта (Флаг не искал в кралството да има лекарства, които да не са магически — с други думи давани или отнемани според неговата лична прищявка). Но тези постижения били съвсем нищожни.

При Роланд — бедният, кривокрак, несигурен Роланд — работите потръгнали и започнали по-бързо да се доближават към целта на Флаг. Защото той на практика имал цел — по неговия си неясен и злобен начин — и този път тя била действително огромна. Флаг планирал нито по-малко, нито повече от пълното сваляне на монархията — кърваво въстание, което да потопи Делейн в хиляда години мрак и анархия.

Плюс, минус една-две години, разбира се.

 

19.

В хладния поглед на Питър Флаг виждал най-голямата опасност за рухване на всичките му грижливо разработени планове. Той все повече и повече започвал да вярва, че да се отърве от Питър било необходимост. Прекалено дълго се бил заседял този път в Делейн и го знаел. Хората започвали да роптаят. Работата, така добре започната при Роланд — стабилното повишаване на данъците, среднощното тършуване из хамбарите и силажните сайванти на дребните фермери за недокладвана реколта и хранителни продукти, въоръжаването на войските за вътрешна отбрана — трябвало да бъде доведена до край при Томас.

Флаг нямал време да отлага, докато свърши царуването на Питър, както бил направил с баба му.

Възможно било Питър дори да не изчака мърморенето на хората да стигне до ушите му първата му кралска заповед като нищо можела да гласи Флаг да бъде изпратен на изток, извън пределите на кралството и завинаги да му бъде забранено да се върне под заплаха от смъртно наказание. Флаг бил в състояние да убие всеки съветник, преди да е дал такъв съвет на младия крал, но лошото в случая било, че Питър нямало да има нужда от съветник. Той щял да се посъветва сам. И когато Флаг видел хладния, лишен от страх поглед, с който го измервало момчето — петнайсетгодишно и доста високо — той си мислел, че Питър може вече да си е дал този съвет.

Той обичал да чете, особено история, и през последните две години, докато баща му ставал все по-стар и по-болнав, Питър задавал множество въпроси на неговите съветници и на някои от своите учители. Голяма част от тези въпроси — прекалено голяма част — били свързани или с Флаг, или с неща, които биха довели до Флаг, ако се проследели достатъчно надалеч.

Това, че момчето задавало тези въпроси още на четиринайсет и петнайсет години, само по себе си било лошо. Но това, че получавало сравнително откровени отговори от толкова боязливи и предпазливи хора като кралските историци и съветниците на Роланд, било още по-лошо. То означавало, че в съзнанието на тези хора Питър вече бил почти крал… което очевидно ги радвало. Приемали го добре и му се радвали, защото той щял да бъде интелектуалец като тях. А го приемали добре и защото, за разлика от тях бил смело момче, което много вероятно щяло да стане крал с лъвско сърце, чийто живот да се превърне в легенда. В него те виждали поредното завръщане на Бялото — тази древна, всепобеждаваща и все пак смирена сила, която многократно била спасявала човечеството.

Налага се момчето да бъде махнато от пътя. Налага се.

Флаг си казвал това всяка вечер, когато се оттеглял в мрака на скритите си покои и тази била първата му мисъл, когато се събудел в същия този мрак на следващата сутрин.

Налага се да бъде махнато от пътя, налага се момчето да бъде махнато от пътя.

Но задачата била по-трудна, отколкото изглеждала. Роланд обичал и би умрял за всеки от синовете си, а към Питър проявявал особена слабост. Да удуши на времето момчето в люлката му и да нагласи нещата така, та да помислят, че го е отнесла Бебешката смърт може и да е било възможно, но сега Питър бил здрав младеж.

Всеки инцидент щял да бъде разследван с безкомпромисни ярост и старание, предизвикани от мъката на Роланд и Флаг неведнъж си бил мислил, че накрая по ирония на съдбата можело да стане и следното: да предположим, че Питър действително загине при нещастен случай и той, Флаг, по някакъв начин бъде обвинен за смъртта му? Едно погрешно движение, докато се катери по излъсканите водосточни тръби… леко подхлъзване, докато тича по покрива на конюшнята, играейки на «Смееш ли?» с приятеля си Стаад… падане от коня. И какъв щял да бъде резултатът? Нямало ли обезумелият от мъка Роланд, с обърканото си съзнание, да види преднамерено убийство там, където наистина имало само инцидент? И нямало ли погледът му веднага да се обърне към Флаг? Разбира се. Щял да заподозре Флаг преди всеки друг. Майката на Роланд не му вярвала и магьосникът знаел, че дълбоко в себе си не му вярва и Роланд. Той успявал да държи това недоверие под контрол със смесица от страх и обаяние, но знаел, че има ли някога Роланд причини да смята, че Флаг е причинил или дори само е взел участие в смъртта на сина му…

Всъщност той си представял ситуации, при които можело да потрябва да се намеси дори в полза на Питър, за да предпази момчето от някоя опасност. А това било ужасно. Просто ужасно!

Налага се да бъде махнато от пътя. Налага се да бъде махнато от пътя! Налага се!

С минаването на дните, седмиците и месеците барабанните удари на тази мисъл в главата на Флаг биели все по-настойчиво. С всеки ден Роланд ставал все по-стар и по-слаб; с всеки ден Питър ставал все по-голям и по-мъдър, следователно и по-опасен противник. Какво можело да се направи?

Мислите на Флаг непрекъснато се въртели около този проблем. Той станал мрачен и раздразнителен. Слугите, особено икономът на Питър, Брандън и неговият син, Денис, го заобикаляли отдалече и с шепот говорели помежду си за ужасните миризми, които понякога късно нощем се разнасяли от неговата лаборатория. Особено Денис, който един ден щял да заеме мястото на своя добър стар татко като иконом на Питър, се ужасявал от Флаг и веднъж попитал баща си, дали може да каже на Питър някоя дума за магьосника.

— Само да го предупредя, нищо повече — пояснил Денис.

— Нито дума — отсякъл Брандън и се втренчил строго в Денис, който сам бил момче. — Нито дума няма да казваш. Този човек е опасен.

— Тогава нямам ли още по-сериозно основание… — плахо започнал Денис.

— Някой глупак може и да сбърка тракането на Хапещата змия със звука от камъчета в куха кратуна и да протегне ръка към нея — казал Брандън — но нашият принц съвсем не е глупав, Денис. Сега ми донеси още една чаша бъндъл джин и не говори повече по този въпрос.

Така че Денис не повдигнал въпроса пред Питър, но любовта му към неговия млад господар и страхът му от закачуления кралски съветник още повече нараснали след краткия разговор с баща му. Когато и да видел Флаг да мете някой от коридорите на замъка със своята дълга роба с качулка, той се дръпвал треперещ встрани и си мислел: Хапеща змия! Хапеща змия! Оглеждай се за него, Питър! И се ослушвай за него!

После, една нощ, когато Питър бил на шестнайсет и Флаг започвал да вярва, че наистина може да няма никакъв начин да сложи край на живота на момчето, без да поеме неприемлив риск за себе си, дошъл отговорът. Тази нощ била страшна. Около замъка яростно фучала есенна буря и улиците на Делейн били празни, тъй като хората търсели подслон от потоците леден дъжд и разрушителния вятър.

Роланд бил хванал настинка от влагата. Той все по-лесно настивал напоследък и лекарствата на Флаг, колкото и да били силни, напоследък губели способността си да го оправят. Една от тези настинки — може би дори същата, от която кашлял и подсмърчал в момента — евентуално щяла да се задълбочи в Мокродробна болест и да го убие. Магьосническите лекарства не са като докторските и Флаг знаел, че отварите, които давал на стария крал сега, действали толкова бавно, защото той, Флаг, вече не желаел искрено те да свършат работа. Единствената причина да поддържа Роланд още жив, била страхът му от Питър.

Иска ми се да те видя мъртъв, старче, мислел си Флаг с детински гняв, докато седял пред една стичаща се свещ и слушал воя на вятъра навън, и мърморенето насън на двуглавия си папагал вътре. За няколко карфици — много малко при това — бих те убил лично, заради всички проблеми, които ти, глупавата ти жена и по-големият ти син сте ми създали. Удоволствието да те убия почти би си струвало провалянето на плановете ми. Удоволствието да те убия…

Изведнъж той замръзнал, седнал изправено и се втренчил в мрака на подземните си стаи, където неспокойно се движели сенки. Очите му заблестели в сребърно, а в мозъка му като факла се разгоряла една нова идея.

Свещта лумнала в брилянтно зелено и изгаснала.

— Смърт! — изпищяла в тъмното едната от двете глави на папагала.

— Убийство! — изпискала другата.

И в черния мрак, невидян от никого, Флаг започнал да се смее.

 

20.

От всички оръжия, използвани някога за кралеубийство, никое не е употребявано така често, както отровата. И никой не познава по-добре отровите от магьосника.

Флаг, един от най-великите магьосници живели на света, знаел всички отрови, известни ни днес — арсеник; стрихнин; кураре, което се просмуква навътре, парализира всички мускули и оставя сърцето последно; никотин; беладона; старо биле; отровни гъби. Той познавал отровите и на стотина вида змии и паяци; чистата дестилация на кланахската лилия, която мирише като мед, но убива жертвите с изтръгващи писъци мъчения; смъртоносния ноктест крак, който расте в най-дълбоките сенки на Мрачното блато. Флаг знаел не просто десетки отрови, ами десетки десетки, всяка по-лоша от предишната. Всички те били спретнато подредени върху рафтове в една вътрешна стая, където никога не влизал слуга. Били поставени в стъкленици, фиали, малки пликчета. Всеки смъртоносен образец бил прилежно надписан. Това бил параклисът на Флаг с писъци в очакване — предверието на агонията, фоайето на треските, съблекалнята на смъртта. Флаг често ходел там, когато се чувствал потиснат и искал да се разведри. В това пазарище на дявола чакали всички онези неща, от които хората — толкова слаби и направени от плът — се боят: туптящи главоболия, докарващи до писъци стомашни конвулсии, взривове от диария и повръщане, свиване на кръвоносни съдове, парализа на сърцето, изхвръкване на очите от орбитите, отоци, почерняване на езика, лудост.

Но най-лошата от всички отрови Флаг държал отделно дори от тях. В неговия кабинет имало едно бюро. Всяко чекмедже на това бюро било заключено… а едно от тях било тройно заключено. В него имало тикова кутийка, резбована отвсякъде с магически символи — руни и подобни. Ключалката на тази кутийка била необикновена. Тя изглеждала покрита с тъмнооранжева стомана, но проверката съвсем отблизо показвала, че в действителност е направена от някакъв вид растителен материал. Това било всъщност клефен морков и веднъж седмично Флаг намокрял тази жива ключалка с малка пръскалчица. Клефният морков изглежда притежавал някаква, макар и малка, интелигентност. Ако някой се опитал да насили клефната ключалка или дори, ако не който трябва направел опит да използва верният ключ, ключалката щяла да изпищи. Вътре в тази кутийка имало друга, по-малка, отваряща се с ключе, което Флаг винаги носел около врата си.

В по-малката кутийка се намирало едно пакетче. А вътре в него имало няколко зрънца зелен пясък. Красив е, бихте казали вие, но не е нещо особено. Не е нещо, за което бихте писали в писмото си до мама. И все пак, този зелен пясък бил една от най-смъртоносните отрови в цял свят, толкова смъртоносна, че дори Флаг се страхувал от нея. Тя идвала от пустинята Гренх. Тази огромна отровна пустош се простирала отвъд пределите дори на Гарлан и била неизвестна в Делейн. Гренх можела да бъде достигната само в ден, когато вятърът духал на другата страна, защото едно-единствено вдишване на парите, които идвали от пустинята, причинявало смърт.

Не мигновена смърт. Отровата не действала по този начин. За ден или два — възможно било дори три — човекът, вдъхнал от отровните изпарения (или още по-лошо, погълнал зрънца пясък) се чувствал добре. Може би по-добре от всякога. После, изведнъж, дробовете му ставали огнено горещи, кожата му започвала да пуши и тялото му се съсухряло като мумия. Тогава той падал мъртъв, често с пламнала коса. Всеки, който вдишал или погълнел това смъртоносно вещество, изгарял отвътре навън.

То се наричало Драконов пясък и за него нямало противоотрова, нито някакво лечение. Колко забавно.

В онази страшна, дъждовна нощ Флаг решил да даде на Роланд малко Драконов пясък, разтворен в чаша вино. На Питър му било станало обичай всяка вечер да занася на баща си бокал с вино, малко преди Роланд да си легне. Всички в двореца знаели за това и коментирали какъв верен син е Питър. Роланд се радвал на компанията на сина си не по-малко, отколкото на виното, което носел, мислел си Флаг, но напоследък една девойка била хванала окото на Питър и той рядко оставал при баща си повече от половин час.

Ако някоя вечер, след като си тръгнел Питър, дойдел Флаг, старецът едва ли щял да откаже втора чаша вино.

Една много специална чаша вино.

Изключително загряващо вино, господарю мой, помислил си Флаг и на тясното му лице изгряла усмивка. Истистински загряващо и как няма да е. Лозето расте точно до вратата на ада и, когато това чудо започне да действа в червата ти, адът е мястото, където ще мислиш, че се намираш в ада. Флаг отметнал назад глава и започнал да се смее.

 

21.

След като веднъж планът му бил измислен — план, който щял да го отърве завинаги и от Роланд, и от Питър — Флаг не губил никакво време. Първо използвал цялото си магьосническо изкуство, за да възвърне доброто здраве на краля. Със задоволство установил, че магическите му отвари действат по-ефикасно от всякога, което пак било по ирония на съдбата. Той съвсем искрено желаел да накара Роланд да се чувства по-добре, затова отварите вършели работа. Но Флаг искал да го накара да се чувства по-добре, за да може да го убие и то като осигури всички да узнаят, че става дума за убийство. Наистина звучи странно, ако се замисли човек над тези неща.

В една ветровита нощ, по-малко от седмица след като кралската суха кашлица престанала, Флаг отключил бюрото си и извадил тиковата кутийка. Той промърморил: «Добре свършено» на клефния морков, който изквичал безмозъчно в отговор, после вдигнал тежкото капаче и извадил отвътре по-малката кутийка. Използвал ключето на врата си, за да я отвори и извадил пакетчето с Драконов пясък. То било омагьосано и защитено от ужасната сила на Драконовия пясък. Или поне Флаг така смятал. Но той не поемал никакви рискове — измъкнал пакетчето с малки сребърни щипци и го положил до предварително оставения върху бюрото кралски бокал. По челото му избила пот на големи кръгли капки, тъй като работата действително била трудна и деликатна. Една малка грешчица и щял да плати с живота си.

Флаг излязъл в коридора, който водел към тъмниците и започнал да диша дълбоко. Той се свръхвентилирал. Когато диша бързо, човек изпълва цялото си тяло с кислород и може дълго да задържа дъха си. По време на критичната фаза на своите приготовления Флаг възнамерявал да не диша изобщо. Нямало да има грешки, нито големи, нито малки. Твърде добре се забавлявал, за да умре.

Той поел последна голяма глътка чист въздух от зарешетения прозорец до вратата на своето жилище и влязъл отново в покоите си. Отишъл при пликчето, извадил от пояса си кама и внимателно го разрязал. Върху бюрото имало плоско парче обсидиан, което магьосникът използвал като преспапие — в онези дни обсидианът бил най-твърдата известна скала. Пак с помощта на щипците, той хванал пакетчето, обърнал го наопаки и изсипал по-голямата част от зеления пясък. Оставил си съвсем мъничко — малко повече от десетина зрънца, но това резервно количество играело изключително важна роля в неговия план. При цялата си твърдост, обсидианът моментално започнал да пуши.

Вече били минали трийсет секунди.

Флаг вдигнал обсидиана внимателно, за да не би някое зрънце Драконов пясък да се допре до кожата му — ако това станело, то щяло да си пробива път навътре, докато стигне до сърцето му и го подпали. Магьосникът обърнал камъка над бокала и изсипал зрънцата.

Сега, бързо, преди пясъкът да е започнал да разяжда стъклото, Флаг сипал вътре малко от любимото вино на краля — от същия вид, който Питър вероятно в този момент поднасял на баща си. Пясъкът се разтворил мигновено. За секунда червеното вино зловещо заискрило в зелено, после пак придобило обичайния си цвят.

Петдесет секунди.

Флаг се върнал при бюрото. Той вдигнал плоското парче скала и хванал камата си за дръжката. Само няколко зрънца Драконов пясък били докоснали острието, докато прорязвало хартията, но те вече си проправяли път навътре и зли малки струйки пушек се издигали от дупчиците в андуанската стомана. Магьосникът понесъл и камъкът, и камата навън, към коридора.

Седемдесет секунди и гръдният му кош започвал да се къса за въздух.

Десет метра по-надолу в коридора, който водел към тъмниците, ако го следваш достатъчно дълго (пътуване, което никой в Делейн не желаел да направи), имало решетка на пода. Флаг можел да чуе клокоченето на водата и, ако не сдържал дъха си, щял да усети и ужасната смрад. Там минавал един от каналите на замъка. Магьосникът пуснал в него камъка и камата, и въпреки туптящия си гръден кош се ухилил при двойния плясък. После забързал обратно към прозореца, навел се колкото можел по-навън и задъхано започнал дълбоко да си поема въздух.

Когато си възвърнал нормалното дишане, Флаг се върнал в кабинета. Върху бюрото му вече стояли само щипците, пакетчето и чашата с вино. По щипците нямало нито едно зрънце пясък, а песъчинките останали в омагьосаното пакетче и не можели да му причинят вреда, докато полагал разумни грижи за себе си.

Той чувствал, че досега се е справил много добре. Работата без съмнение не била още свършена, но началото било обещаващо. Флаг се навел над бокала и вдъхнал дълбоко. Сега вече нямало опасност; смесел ли се пясъкът с течност, парите му ставали безвредни и неуловими. Драконовият пясък причинявал смъртоносни изпарения само при допир с твърдо тяло, каквото бил например камъкът. Или човешката плът. Флаг вдигнал бокала нагоре към светлината, като се възхищавал на кървавия му блясък.

— Една последна чаша вино, кралю мой — казал той и се смял, докато двуглавият папагал изпищял от страх. — Която да ти стопли вътрешностите.

Той седнал, обърнал пясъчния си часовник и започнал да чете от една голяма книга със заклинания, подвързана с човешка кожа. Флаг я четял от хиляда години и бил стигнал само до първата четвърт. Да се чете твърде дълго от тази книга, написана сред високите, далечни равнини на Ленг от някакъв луд на име Алхазред, означавало и сам да полудееш.

Един час… само един час. Когато горната половина на пясъчния му часовник се изпразнела, той щял да бъде сигурен, че Питър е идвал и си е отишъл. Един час и той щял да отнесе на Роланд тази последна чаша вино. За миг Флаг се загледал в белия като кост пясък, който равномерно изтичал през гърлото на пясъчния часовник, а после най-спокойно се навел над книгата си.

 

22.

Роланд останал доволен и трогнат, че Флаг му носи чаша вино тази вечер преди лягане. Той го изпил на две големи глътки и заявил, че много го е стоплило.

Като се подсмихвал в качулката си, Флаг отвърнал:

— И аз мислех, че ще ви стопли, ваше величество.

 

23.

Дали било съдба или просто късмет, че Томас видял Флаг при баща си тази вечер, е още един въпрос, на който ще трябва да си отговорите сами. Аз знам единствено, че той наистина ги видял, което до голяма степен се дължало на неуморното старание на Флаг през последните години да направи от това самотно и нещастно момче свой доверен приятел.

След миг ще ви обясня — но първо трябва да поправя грешното мнение, което сигурно имате за магията.

В разказите за магьосничества се срещат три вида магии, за които се говори почти с пренебрежение, сякаш всеки второкласен маг може да ги направи. Това са превръщането на оловото в злато, промяната на формата и ставането невидим. Първото нещо, което трябва да знаете е, че истинската магия никога не е лесна и ако мислите, че е, само се опитайте да накарате вашата най-нелюбима леля да изчезне следващия път, когато дойде у вас на гости за седмица, две. Истинската магия е трудна и макар че лоша магия се прави по-лесно от добра, дори лошата магия е доста трудна.

Превръщането на оловото в злато може да се осъществи, научи ли веднъж човек имената, които да призове и успее ли да намери кой да му покаже как точно се прави номера с разцепването на кюлчетата олово. Промяната на формата и невидимостта обаче са невъзможни… или поне са толкова близо до невъзможното, че можете да използвате думата със същия успех.

От време на време Флаг — който бил голям подслушвач — чувал разни глупаци да разправят приказки за млади принцове, спасили се от ноктите на зли джинове с казването на проста магическа дума, след която изчезвали от погледа или за красиви млади принцеси (в приказките те винаги са красиви, макар Флаг от личен опит да знаел, че повечето принцеси са отвратително разглезени и — като краен продукт на дълги, постоянно смесвани фамилни линии — грозни като смъртта и на всичкото отгоре, глупави), които правят номера на огромни великани, превръщат ги в мухи и бързо ги смачкват. Според приказките принцесите ги бива и в смачкването на мухи, макар че повечето принцеси, които Флаг бил виждал, не умеели да смачкат дори муха, умираща върху студен перваз на прозорец през декември. В приказките всичко изглежда лесно; в приказките хората непрекъснато си променят формата или се превръщат в ходещи прозоречни стъкла.

В действителността Флаг не бил виждал да се прави никой от тези трикове. Той познавал някога един велик андуански магьосник, който си въобразявал, че е овладял номера с промяната на формата, но след шест месеца медитация и почти цяла седмица заклинания в поредица от водещи до агония пози на тялото, щом изрекъл последното страховито заклинание, успял само да направи носа си почти три метра дълъг и да се побърка. А и от носа му стърчали нокти, спомнил си с мрачна усмивчица Флаг. Велик магьосник или не, той си бил глупак.

По същия начин било невъзможно и да станеш невидим, поне доколкото му било известно на самия Флаг. И все пак, човек можел да стане… мъгляв.

Да, мъгляв — това действително била най-точната дума, макар че понякога му идвали наум и други: призрачен, прозрачен, незабележим. Невидимостта била непостижима, но ако първо се изяде един пицъл, а после се изрецитират няколко заклинания, било възможно да се стане мъгляв. Когато човек е мъгляв и някой слуга се приближава по коридора, трябва само да се дръпне встрани, да остане неподвижен и да пусне слугата да мине. В повечето случаи погледът на слугата се забива в собствените му крака или внезапно открива нещо интересно за гледане на тавана. Ако човек минава през някоя зала, разговорите секват и за миг хората добиват нещастен вид, сякаш всички едновременно са получили колики. Факлите и свещите по стените започват да пушат и понякога дори изгасват. Необходимо е човек действително да се крие, докато е мъгляв, само ако види някой, когото познава добре — защото независимо дали е мъгляв или не, такива хора почти винаги го забелязват. Мъглявостта е полезна, но тя не е невидимост.

През нощта, в която Флаг отнесъл на Роланд отровното вино, той първо се направил мъгляв. Не очаквал да срещне човек, когото познава. Било вече след девет, кралят бил стар и болнав, дните минавали бързо и хората в замъка си лягали рано. Когато Томас стане крал, помислил си Флаг, докато пъргаво носел виното през коридорите, всяка вечер ще прави увеселения. Той вече има вкуса на баща си към пиенето, макар да предпочита виното пред бирата и медовината. Лесно ще го свикна и на някои по-силни питиета… В края на краищата, нали съм му приятел? Да, когато Питър е на сигурно място в Иглата и Томас е крал, всяка вечер ще има големи увеселения… докато хората от малките улички и баронства се разгневят достатъчно, за да вдигнат кърваво въстание. Тогава ще има едно последно увеселение, най-голямото от всички… но не смятам, че Томас ще го хареса. Както и виното, което тази вечер нося на баща му, това увеселение ще бъде изключително горещо.

Флаг не очаквал да види човек, когото познава и излязъл прав. Край него минали само неколцина слуги и те почти отсъстващо се отдръпвали от мястото, където стоял той, като хора усетили студено течение.

Но някой видял Флаг. Видял го Томас, през очите на Деветака — драконът, убит преди много години от неговия баща. Томас могъл да го направи, защото самият Флаг го бил научил на този номер.

 

24.

Начинът, по който баща му реагирал, когато му подарил лодката, дълбоко наранил Томас и след този случай той развил склонност да се държи настрана от баща си. Но въпреки всичко Томас обичал Роланд и страшно му се искало да го направи щастлив по начина, по който го правел Питър. А още по-силно копнеел да накара баща си да го обича по начина, по който обичал Питър. Всъщност Томас щял да бъде щастлив, дори ако баща им го обичал наполовината.

Проблемът бил, че на Питър първи му хрумвали всички добри идеи. Понякога той се опитвал да ги сподели с Томас, но на него или идеите му звучали глупаво (докато не се окажело, че вършат работа), или се страхувал, че няма да успее да изпълни своята част от подготовката, както когато преди три години Питър направил на баща им комплект бендохски войници.

— Аз ще подаря на татко нещо по-хубаво от някаква си купчина глупави стари фигурки — високомерно отвърнал Томас, но всъщност си мислел, че щом не можел да направи на баща си една проста дървена платноходка, то никога не би успял да помогне в изработването на нещо толкова трудно като бендохска войска от двайсет души. Така че Питър издялкал фигурките сам за период от четири месеца — пехотинците, рицарите, стрелците с лък, мускетаря, генерала и монаха, а Роланд, естествено, се влюбил в тях, макар че били малко грубоватички. Той веднага махнал нефритения бендохски комплект, изваян преди четирийсет години от великият Елендър и сложил на негово място направения от Питър. Когато Томас видял това, той се дотътрил до стаята си и си легнал, макар че било средата на следобеда. Чувствал се сякаш някой е бръкнал в гърдите му, отрязал е парченце от сърцето му и го е накарал да го изяде. Сърцето му имало много горчив вкус и той мразел Питър повече от всякога, макар че частица от него все още обичала красивия му по-голям брат и винаги щяла да го обича.

Но въпреки горчивия вкус, той го харесал. Защото било неговото сърце.

А сега стигаме до историята с вечерната чаша вино. Питър отишъл при Томас и му рекъл:

— Мислех си, че би било хубаво всяка вечер да носим на татко по чаша вино, Том. Попитах стюарда и той каза, че не можел просто така да ми даде бутилка, защото трябвало да се отчита на главния виночерпец в края на всяко шестмесечие, но подхвърли, че ако внасяме част от парите си, бихме могли да купуваме по бутилка от Петата баронска голяма бъчва, която е любимата на татко. И наистина не е скъпо. По-голямата част от наличните ни пари ще остане. А…

— Това е най-глупавата идея, която съм чувал някога — избухнал Томас. — Всичкото вино принадлежи на татко, цялото вино в кралството и той може да вземе толкова, колкото си поиска! Защо ще харчим нашите пари, за да даваме на татко нещо, което той вече и без това има? Само ще пълним гушата на този тлъст, дребен стюарт, ето какво ще правим!

Питър търпеливо обяснил:

— Ще му стане приятно, че си харчим парите за него, дори да е за нещо, което вече така и така притежава.

— Откъде знаеш?

С подлудяващо спокойствие Питър отговорил:

— Просто знам.

Томас намръщено го погледнал. Как можел да му каже, че точно миналия месец главният виночерпец го хванал във винарската изба да краде бутилка вино? Тлъстата дребна свиня го разтърсила и заплашила, че ще каже на баща му, ако Томас не даде жълтица. Томас платил със сълзи на ярост и срам в очите. Ако беше Питър, щеше да се обърнеш на другата страна и да се престориш, че не го виждаш, дембел такъв, мислел си той. Ако беше Питър, щеше да си обърнеш гърба. Защото някой близък ден Питър ще стане крал, а аз завинаги ще си остана само принц. Минало му през ума, че преди всичко Питър никога не би се опитал да открадне вино, но истинността на тази мисъл само го накарала да се разсърди още повече на брат си.

— Просто си помислих… — започнал Питър.

— Той просто си помислил, просто си помислил! — загримасничал яростно Томас. — Е, иди да мислиш някъде другаде! Когато татко разбере, че плащаш на главния виночерпец за неговото собствено вино, той ще ти се присмее и ще те нарече глупак!

Но Роланд не се присмял на Питър и не го нарекъл глупак — той го нарекъл добър син, с несигурен и почти разплакан глас. Томас знаел това, защото дебнел и следял Питър, когато през онази първа вечер поднесъл виното на баща им. Томас го наблюдавал през очите на дракона и видял всичко.

 

25.

Ако някой направо попитал Флаг, защо показал на Томас това място и тайния проход, водещ към него, нямало да може да отговори задоволително. И той самият не знаел точно защо го направил. Магьосникът имал усет към неприятностите, точно както някои хора имат чувство към числата или ясна представа за посоките. Замъкът бил много стар и в него имало безброй тайни врати и проходи. Флаг знаел повечето от тях (никой, дори той, не ги знаел всичките), но този бил единственият, който някога показал на Томас. Усетът му за неприятности му подсказвал, че точно този може да предизвика проблеми и Флаг просто се подчинил на инстинкта си. Неприятностите, в края на краищата, били като торти и пасти за Флаг.

От време на време той цъфвал в стаята на Томас и се провиквал:

— Томи, виждаш ми се кисел! Сетих се за нещо, което сигурно ще ти е интересно! Искаш ли да дойдеш и да хвърлиш един поглед?

Той почти винаги казвал виждаш ми се кисел, Томи, или изглеждаш малко потиснат, Томи, или имаш вид като че ли на баща ти гемиите са потънали, Томи, защото умеел да се появява, когато Томас се чувствал особено депресиран или унил. Флаг знаел, че момчето се страхува от него и би намерило някакво извинение да не дойде, освен ако не се нуждаело особено силно от приятел… и не се чувствало толкова потиснато и нещастно, че да не придиря кой е този приятел. Флаг знаел това, но самият Томас — не. Страхът му от Флаг се намирал много надълбоко. С повърхността на съзнанието си той смятал, че Флаг е приятен човек, вещ в номерата и шегите. Понякога шегите били малко подли, но в повечето случаи те допадали на томасовата същност.

Мислите, че е странно ли, дето Флаг знаел за Томас нещо, което самият Томас не знаел за себе си? Всъщност съвсем не е странно. Умовете на хората, особено на децата, са като кладенци — дълбоки кладенци, пълни със сладка вода. И понякога, ако определена мисъл е твърде неприятна за понасяне, човекът с въпросната мисъл я заключва в тежка кутия и я хвърля в този кладенец. Той се ослушва да чуе цамбурването… и кутията изчезва. Само дето не става така, разбира се. Тя не изчезва наистина, Флаг, който бил много стар и много мъдър, както и много зъл, знаел, че дори най-дълбокият кладенец има дъно и само защото нещо не ти е пред погледа, не означава, че е изчезнало. То си е още там и лежи на дъното. Магьосникът знаел и че ковчежетата, в които се погребват такива лоши и плашещи мисли, могат да изгният и гнусотията вътре след време да се просмуче и да отрови водата… а когато кладенецът на ума е силно отровен, резултатът се нарича лудост.

Ако понякога Флаг показвал на Томас разни страшни неща из двореца, той го правел, защото знаел, че колкото повече се плаши момчето от него, толкова повече власт ще има над съзнанието му… а знаел, че може да има тази власт, защото Томас бил слаб и често пренебрегван от баща си. Магьосникът искал момчето да се страхува от него и искал да е сигурен, че през идващите години Томас ще хвърли много такива заключени ковчежета в мрака вътре в себе си. А пък, ако някой ден след като станел крал, полудеел, е, какво от това? Тъкмо щял да улесни поемането на властта от Флаг, дори да направи силата му още по-голяма.

Как Флаг улучвал точно кога да посети Томас и да го изведе на тези странни обиколки из замъка ли? Понякога виждал какво е ядосало или натъжило Томас в своя кристал. Но в повечето случаи просто усещал подтик да отиде при Томас и се вслушвал в него — интуитивното му долавяне на неприятностите рядко го подвеждало.

Веднъж той завел Томас на върха на Източната кула. Те се изкачвали по безкрайните стъпала, докато Томас се запъхтял като куче, но Флаг изглежда никога не оставал без дъх. На върха имало толкова малка вратичка, че дори на Томас му се наложило да пропълзи през нея на ръце и колене. Вътре било тъмно — изпълнено с прах помещение с един-единствен прозорец. Флаг безмълвно отвел момчето до този прозорец и, когато пред Томас се разкрила гледката — цялата столица Делейн, Близките градове и отвъд тях хълмовете, които се простирали между Близките градове и Източното баронство и се стапяли в синя мъгла — той си помислил, че си е струвало изкачването, въпреки бодящите го крака. Сърцето му запяло от тази красота и той се обърнал да благодари на Флаг… но нещо в мъглявото, бяло лице на магьосника, скрито дълбоко в качулката, накарало думите да замръзнат на устните му.

— А сега виж това! — изрекъл Флаг и вдигнал ръка. От показалеца му бликнал син пламък и шумоленето в стаята, което отначало Томас взел за шепота на вятъра се превърнало в усилващо се плющене на покрити с кожа крила. Миг по-късно Томас пищял и размахвал ръце над главата си, докато слепешком отстъпвал към малката вратичка. Кръглата стая на върха на Източната кула имала най-хубавия изглед в Делейн като се изключи килията на върха на Иглата, но сега той разбрал защо никой не я посещава. Помещението гъмжало от огромни прилепи. Стреснати от внезапната светлина, предизвикана от Флаг, те започнали да кръжат и връхлитат. По-късно, след като излезли и Флаг успокоил момчето — Томас, който мразел прилепи, изпаднал в истерия — магьосникът го уверил, че това било само шега, предназначена да го развесели. Томас повярвал… но седмици след тази случка се събуждал с викове от кошмари, в които около главата му пляскали прилепи, хващали се за косата му и издирали лицето му с острите си нокти и мишите си зъби.

При една друга екскурзия Флаг го завел в кралската съкровищница и му показал хълмовете от златни монети, високите купчини златни слитъци и дълбоките сандъци с надписи ИЗУМРУДИ, ДИАМАНТИ, РУБИНИ, ОГНЕБЛЕДИ и така нататък.

— Наистина ли са пълни със скъпоценни камъни? — попитал Томас.

— Виж сам — предложил Флаг. Той отворил един от сандъците и извадил пълна шепа нешлифовани изумруди

Те ярко заблестели в ръката му.

— В бащиното ми име! — ахнал Томас.

— О, това е нищо! Погледни ей там! Пиратско съкровище, Томи!

Той показал на Томас камарата плячка от един сблъсък с андуанските пирати преди около дванайсет години. Делейнското съкровище било богато, малкото чиновници към съкровищницата били стари и специално тази камара още не била сортирана. Томас ахнал при вида на огромните мечове в обсипани със скъпоценни камъни ножници, камите с вградени в остриетата назъбени диаманти, за да проникват по-надълбоко, тежките боздугани, направени от родохрозит.

— Всичко това на кралството ли принадлежи? — попитал Томас със страхопочитание.

— Всичко това принадлежи на твоя баща — отвърнал Флаг, макар че всъщност Томас се бил изразил правилно. — Някой ден то цялото ще принадлежи на Питър.

— И на мен — добавил Томас с доверчивостта на десетгодишно дете.

— Не — поклатил глава Флаг и вложил точно колкото трябва оттенък на съжаление в гласа си, — само на Питър. Защото е по-голям и ще бъде крал.

— Той ще го раздели с мен — казал Томас, но в гласчето му съвсем леко трепнало съмнение. — Пийт винаги дели.

— Питър е добро момче и аз съм сигурен, че си прав. Той вероятно ще го раздели с теб. Но никой не може да накара един крал да дели богатството си. Никой не може да накара един крал да направи нещо, което не желае да направи. — Магьосникът погледнал към Томас, за да прецени какъв ефект е постигнала тази забележка, после пак се обърнал към дълбоката, сенчеста съкровищница. В дъното един от престарелите чиновници си мърморел под нос, докато броял дукати. — Такова огромно съкровище и само за един човек — забелязал Флаг. — Това действително е нещо, върху което може да се помисли, нали, Томи?

Томас не отговорил нищо, но Флаг останал изключително доволен. Той видял, че Томи действително мисли по въпроса, да, да, и магьосникът разбрал, че още едно от онези отровни ковчежета с премятане е полетяло надолу, към дълбините на кладенеца в съзнанието на Томас — фиу-пляс! И наистина било така. По-късно, когато Питър предложил на Томас да си поделят цената на вечерната бутилка вино, Томас не бил забравил огромната зала на съкровищницата — и помнел, че всички съкровища в нея ще принадлежат на брат му. Лесно ти е на тебе да говориш толкова безгрижно за купуване на вино! Защо не! Някой ден ще разполагаш с всичките пари на света!

После, около година преди да занесе отровното вино на краля, Флаг по някакъв импулс показал на Томас онова тайно коридорче… и може би в този единствен случай неговият обикновено безпогрешен инстинкт за неприятности го подвел. Отново оставям на вас да решите.

 

26.

— Томи, изглеждаш сякаш са ти потънали гемиите! — извикал Флаг. Този ден качулката на плаща му била дръпната назад и той изглеждал почти нормално.

Почти.

Томи наистина се чувствал, като че ли са му потънали гемиите. Идвал от един мъчително дълъг обяд, на който баща му с най-щедри суперлативи превъзнасял пред своите съветници бележките на Питър по геометрия и навигация. Роланд така и никога не успял да проумее което и да е от тях. Той знаел, че триъгълникът има три страни, а квадратът — четири; знаел, че човек може да намери пътя през гората, ако се е загубил, като следва Древната звезда на небето… и знанията му свършвали дотам. Дотам свършвали и знанията на Томас, затова той седял с чувството, че този обяд изобщо няма да има край. На всичкото отгоре месото било точно такова, каквото го харесвал баща му — кърваво и едва сготвено. От кървавото месо на Томас направо му прилошавало.

— Обядът не ми понесе добре, това е всичко — отвърнал той на Флаг.

— Аз пък знам точно какво може да те разведри — възкликнал магьосникът. — Ще ти покажа една от тайните на замъка, Томи, момчето ми.

Томас си играел с един бръмбар, който бил пуснал на бюрото си, обграден с учебници като поредица от бариери. Ако му се сторело, че пъплещият бръмбар е на път да се измъкне, момчето премествало някоя от книгите, за да го задържи.

— Доста съм уморен — казал Томас и не било лъжа. Винаги, когато слушал толкова разпалени похвали за Питър, го обземала умора.

— Ще ти хареса — обещал Флаг с тон, който бил преди всичко придумващ… но звучал и леко заплашително.

Томас му хвърлил неспокоен поглед.

— Там няма… прилепи, нали?

Флаг се разсмял жизнерадостно… но от този смях косъмчетата по ръцете на момчето настръхнали. Той тупнал Томас по гърба.

— Никакви прилепи! Нито студени капки във врата! Нито някакви течения! Топло, като в ръкавица! И ще можеш да надзърнеш при баща ти, Томи!

Томас знаел, че надзъртането е просто начин да се избегне думата шпиониране и, че шпионирането е лошо нещо… но все пак ходът бил хитър. Следващият път бръмбарът успял да се шмугне между два учебника и Томас не му попречил.

— Добре — съгласил се той, — но дано наистина да няма прилепи.

Флаг обгърнал с ръка раменете на момчето.

— Никакви прилепи, кълна ти се… но ще ти кажа още нещо, над което да помислиш, Томи. Ти не само ще видиш баща си, а ще го видиш през очите на неговия най-голям трофей.

Очите на самия Томас се разширили от любопитство. Флаг останал доволен. Рибата здраво била захапала въдицата.

— Какво искаш да кажеш?

— Ела и виж сам — било всичко, което трябвало да изрече.

Той повел Томас през лабиринт от коридори. Всеки би се загубил много скоро и вероятно и аз щях да се загубя не след дълго, но Томас познавал този път така добре, както вие познавате в тъмното пътя през собствената си спалня… или поне той си мислел така, докато Флаг го водел за ръка.

Те почти били стигнали до покоите на самия крал, когато Флаг бутнал една дървена врата, скрита в някаква ниша, която преди Томас никога не бил забелязвал. Разбира се всичко от край време си било там, но в замъците често има врати — цели крила дори, — които майсторски владеели изкуството да бъдат мъгляви.

Последвалото коридорче било съвсем тясно. Подминала ги една камериерка с пълни с чаршафи ръце, която била толкова ужасена от срещата си с кралския магьосник в това тясно, каменно гърло, че изглеждала сякаш с радост би потънала в самите пори на каменните блокове, за да избегне допира с него. Томас едва не се засмял, защото понякога и той самият се чувствал по доста подобен начин, когато Флаг бил наоколо. Те не срещнали абсолютно никой друг.

Отнякъде под тях долитал слаб кучешки лай и това в груби линии ориентирало Томас къде се намира. Единствените кучета в замъка били ловните хрътки на баща му и те вероятно лаели, защото им било време да ги хранят. Повечето от тях били вече почти толкова стари, колкото самия Роланд и тъй като той знаел как болезнено отеква студа в собствените му кости, наредил да се направи специално помещение за кучетата вътре в замъка. За да се стигне до него от главната всекидневна зала на баща му, трябвало да се тръгне надолу по стълбите, да се завие надясно и да се извървят около десет метра по един вътрешен коридор. Затова Томас знаел, че се намират на около десет метра вдясно от личните покои на баща му.

Флаг спрял толкова внезапно, че момчето едва не се блъснало в него. Магьосникът бързо се огледал, за да се увери, че са сами в прохода. Сами били.

— Четвъртият камък над онзи, нащърбения, в дъното — наредил Флаг. — Натисни го. Бързо!

О, значи тук наистина имало тайна, а Томас обожавал тайните. Пооживен, той преброил четири камъка над онзи, нащърбения и натиснал. Очаквал да се задейства някакво хитроумно приспособление — плъзващо се прозорче, може би, но бил съвсем неподготвен за онова, което се случило.

Със съвършена лекота камъкът хлътнал навътре до дълбочина около осем сантиметра. Чуло се изщракване. Изведнъж цяла секция от стената потънала и се отворила тъмна, вертикална пукнатина. Това изобщо не било стена! Там зеела огромна врата! Челюстта на Томас увиснала. Флаг плеснал момчето по дупето.

— Бързо, казах, глупаче такова! — извикал той с нисък глас, в който се долавяла припряност и тя не била добавена просто заради Томас, какъвто бил случаят с повечето демонстрирани от Флаг емоции. Той се огледал наляво и надясно, за да провери дали коридорът все още е празен. — Влизай! Сега!

Томас се обърнал към зейналата тъмна цепнатина и разтревожено се сетил за прилепите. Но един поглед към лицето на Флаг му показал, че моментът не е подходящ за дискусии по въпроса.

Той бутнал вратата да се отвори по-широко и пристъпил в мрака. Флаг веднага го последвал. Томас чул тихото изплющяване на мантията му, когато магьосникът се обърнал и тласнал стената пак до затворено положение. Тъмнината била пълна и абсолютна, въздухът — неподвижен и сух. Преди момчето да е успяло да си отвори устата и да каже нещо, синият пламък от върха на показалеца на Флаг блеснал отново и озарил всичко наоколо с ярка, синьобяла светлина.

Томас се свил без дори да се замисли и ръцете му политнали нагоре.

Флаг грубо се изсмял.

— Няма прилепи, Томи. Нали ти обещах?

Наистина нямало. Таванът бил съвсем нисък и Томас можел да види и сам. Никакви прилепи и топло като в ръкавица… точно както бил обещал магьосникът. На светлината от магическия му показалец, момчето можело да види и, че се намирали в таен проход, дълъг около осем метра. Стените, подът и таванът били покрити с дъски от желязно дърво. Далечният край не се виждал много добре, но изглеждал съвършено пуст.

Приглушеният лай на кучетата все още се чувал.

— Като ти казах да побързаш, не се шегувах — рекъл Флаг. Той се навел над Томас — неясна, мержелееща се сянка, която в мрака много наподобявала прилеп. Томас нервно се отдръпнал една крачка. Както винаги около магьосника се носела неприятна миризма — миризма на тайни прахове и горчиви билки. — Сега знаеш къде е прохода и няма да съм аз този, който ще ти забрани да го използваш. Но ако някога те хванат, трябва да кажеш, че си го открил случайно.

Сянката се надвесила още по-близо и принудила Томас да отстъпи нова крачка.

— Ако признаеш, че аз съм ти го показал, Томи, ще те накарам да съжаляваш.

— Никога няма да призная — обещал Томас. Думите му звучали слабички и треперливи.

— Добре. И все пак най-хубаво никой да не те вижда, че го използваш. Да се шпионира краля е сериозно нещо, независимо дали си принц или не. Сега ме последвай. И не вдигай шум.

Флаг го повел към края на прохода. Отсрещната стена също била облицована с желязно дърво, но когато магьосникът повдигнал бликащия от върха на пръста му пламък, Томас видял две малки капачета. Флаг свил устни и духнал светлината.

В настъпилия пълен мрак, прошепнал:

— Никога не отваряй тези две капачета, докато тук гори светлина. Той може да забележи. Макар и стар, все още вижда добре. Може да види нещо, въпреки че очните ябълки са от тъмно стъкло.

— Какво…

— Шшшт! Ушите му също са наред.

Томас замълчал, а сърцето му се блъскало в гърдите. Чувствал огромно вълнение, без да разбира защо. По-късно си помислил, че е бил развълнуван, защото по някакъв начин е усещал какво ще се случи.

Той доловил в мрака слаб звук от приплъзване и изведнъж един неясен лъч светлина — светлина от факли — озарил тъмнината. Чул се втори плъзгащ звук и се появил втори лъч светлина. Сега отново можел да вижда съвсем смътно Флаг, както и собствените си ръце, които вдигнал пред себе си.

Томас видял, че магьосникът пристъпил към стената и леко се навел: щом доближил очи до двете дупки, през които падали лъчите, по-голямата част от светлината изчезнала. Той погледал един миг, после изсумтял, отдръпнал се и махнал на Томас:

— Хвърли един поглед.

По-развълнуван от всякога, Томас предпазливо доближил очи до дупките. Виждал достатъчно ясно, макар че всичко имало зеленикаво-жълтеникав оттенък — сякаш гледал през опушено стъкло. В него се надигнало усещане за съвършено, омайно удивление. Той гледал във всекидневната на своя баща. Роланд седял край огъня, отпуснат в любимия си фотьойл с висока облегалка, която хвърляла сенки по набръчканото му лице.

До голяма степен това било стая на ловец; в нашия свят такова помещение вероятно щеше да се нарича кабинет, макар че този бил голям колкото цяла обикновена къща. Горящи факли опасвали дългите стени. Навсякъде били окачени препарирани глави: мечка, елен, лос, гну, дяволица. Имало дори голям федърекс, който е братовчед на нашия легендарен феникс. Томас не можел да види само главата на Деветака — драконът, който баща му убил преди да е бил роден, — но това не се отбелязало в съзнанието му за момента.

Роланд мрачно чоплел един сладкиш. Близо до ръката му вдигала пара чаша чай.

Нищо повече на практика не се случвало в тази голяма стая, която можела (и от време на време го правела) да събере двеста души — просто баща му, с раздиплена около него кожена роба, си пиел в уединение следобедния чай. Все пак Томас го погледал известно време, което му се сторило безкрайно. Хипнотизиращото въздействие, което му оказвала гледката на баща му, не можело да се опише. Ударите на сърцето му, които и преди били ускорени, се удвоили. Кръвта пеела и туптяла в главата му. Ръцете му така силно се свили в юмруци, че по-късно щял да открие върху дланите си кървави полумесеци, отпечатани на местата, където са били забити ноктите.

Защо бил толкова развълнуван от обикновената гледка на един старец, който без ентусиазъм чопли парче сладкиш ли? Е, първо трябва да си спомните, че старецът не бил просто кой да е старец. Той бил баща на Томас. А шпионирането, колкото и да ни е тъжно, си има своите привлекателни черти. Когато човек може незабелязано да наблюдава как хората правят нещо, дори най-тривиалните действия изглеждат важни.

След малко Томас започнал да се чувства малко засрамен от поведението си, което всъщност не било изненадващо. В края на краищата шпионирането си е един вид кражба — кражба с поглед на онова, което прави човек, когато си мисли, че е сам. Но в това се крие и едно от главните му очарования и Томас щял да гледа с часове, ако Флаг не бил промърморил:

— Знаеш ли къде се намираш, Томи?

— Мисля… — че не щял да добави той, но разбрал, че знае. Чувството му за ориентация било добро и с кратко замисляне той си представил този ъгъл, погледнат от обратната страна. И изведнъж проумял, какво искал да му каже Флаг, когато заявил, че той, Томас, ще види баща си през очите на най-големия роландов трофей. Той гледал надолу към своя баща от височина малко над средата на западната стена… а на това място висяла най-голямата от всички глави — тази на Деветака, драконът на баща му.

Може да види нещо, въпреки че очните ябълки са от тъмно стъкло. Сега разбрал и това. Томас трябвало да сложи ръце на устата си, за да спре надигналия се писклив кикот.

Флаг затворил отново малките капачета… но също се усмихвал.

— Не! — прошепнал Томас. — Недей, искам да погледам още!

— Не днес следобед — рекъл Флаг. — За този следобед видя достатъчно. Можеш да дойдеш пак, когато поискаш… макар че ако идваш прекалено често, със сигурност ще те хванат. Хайде сега. Връщаме се.

Флаг отново запалил магическия пламък и повел Томас по коридора. В края му изгасил светлината и се чул нов звук от плъзгане, когато отворил шпионката. Той вдигнал ръката на Томас към нея, за да знае къде е, а после го изчакал да погледне.

— Забележи, че можеш да видиш коридора и в двете посоки — обърнал му внимание Флаг. — Никога не забравяй да погледнеш, преди да отвориш тайната врата, иначе някой ден ще те изненадат.

Томас допрял едното си око до шпионката и видял, право насреща си, орнаментиран прозорец със стъклени крила, които били под лек ъгъл спрямо коридорчето. Той бил прекалено луксозен за такова малко коридорче, но Томас без да чака обяснения се досетил, че е бил поставен там от онзи, който е правил тайния проход. Поглеждайки в наклонените крила, той действително можел да види призрачните отражения на коридора и в двете посоки.

— Празен ли е? — шепнешком попитал Флаг.

— Да — прошепнал в отговор Томас.

Флаг натиснал вътрешната пружина (като пак отвел ръката на Томас до нея за бъдещо ползване) и вратата с изщракване се отворила.

— Бързо сега! — наредил Флаг. Те изскочили навън и вратата се затворила зад тях мигновено.

Десет минути по-късно се намирали отново в покоите на Томас.

— Стига толкова вълнения за един ден — рекъл Флаг. — Помни какво ти казах, Томи — не използвай прохода толкова често, че да те хванат и, ако те хванат — очите на Флаг проблеснали мрачно, — помни, че си го открил случайно.

— Ще помня — обещал светкавично Томас. Гласът му бил висок и квичал като панта, която се нуждае от смазване. Когато Флаг го погледнел по този начин, сърцето му започвало да се чувства като хваната в гърдите му птица, която в паника пляска с криле.

 

27.

Томас последвал съвета на Флаг да не ходи там често, но действително от време на време използвал прохода и шпионирал баща си през стъклените очи на Деветака — надничал в свят, където всичко ставало зеленикаво-златно. после си тръгвал със силно главоболие (почти винаги ставало така) и си мислел, Сигурно главата те боли, защото гледаше по начина, по който драконите виждат света — сякаш всичко е изсъхнало и готово да пламне. И може би интуитивния усет към неприятностите на Флаг съвсем не бил толкова лош в случая, защото като шпионирал баща си, Томас се научил да изпитва едно ново чувство към Роланд. Преди да знае за тайния проход, той изпитвал към него обич, често съжаление, че не умее по-добре да му достави удоволствие и понякога страх. Сега се научил да изпитва и презрение.

Когато идвал да шпионира всекидневната на Роланд и го намирал в компания, той бързо си тръгвал. Оставал по-дълго единствено, когато баща му бил сам. В миналото това се случвало рядко на Роланд, дори в помещения като неговия кабинет, който бил част от личните му покои. Винаги изниквал още някой спешен въпрос да изисква внимание, още някой съветник да бъде приет, още някоя петиция да бъде изслушана.

Но могъществото на Роланд намалявало и докато важността му се топяла заедно с доброто му здраве, той се улавял, че си припомня безбройните случаи, при които бил роптал пред Саша или Флаг: «Няма ли най-после тези хора да ме оставят на мира!» Споменът извиквал печална усмивка на устните му. Сега, когато го били оставили на мира, те му липсвали.

Томас изпитвал презрение, защото хората рядко са в най-добрия си вид, когато са сами. Те обикновено захвърлят настрани маските си на учтивост, приличие и добро възпитание. И какво се показва отдолу? Някакво покрито с брадавици чудовище? Нещо отвратително, което би накарало хората да побягнат с писъци? Понякога — може би, — но обикновено съвсем не е толкова зле. В обикновения случай хората просто биха се засмели, ако ни видят със свалени маски — биха се засмели, биха направили възмутена физиономия или и двете едновременно.

Томас видял, че баща му, когото винаги бил обичал и уважавал, който му изглеждал като най-великия човек на света, често си чопли носа, когато е сам. Той първо задълбавал в едната ноздра, а после и в другата, докато докопал някой едър, зелен сопол. Тогава започвал със сериозно удовлетворение да го разглежда и да го обръща на всички страни в светлината от огъня, както бижутерът би се любувал на особено хубав изумруд. В повечето случаи после го избърсвал в дъното на стола, върху който седял. В други, със съжаление трябва да кажа, той го пъхвал в устата си и бавно го предъвквал с изражение на замислено задоволство върху лицето.

Роланд изпивал само по една чаша вино на вечер — чашата, която му носел Питър, — но след като Питър си тръгнел, той изгълтвал, както му се струвало на Томас, огромни количества бира (чак след години Томас започнал да осъзнава, че баща му не искал Питър да го вижда пиян) и, когато му се допикавало, рядко използвал клозета в ъгъла. Повечето пъти просто се изправял и пикаел в огъня, като често и пърдял, докато го правел.

Той си говорел сам. Понякога се разхождал из дългата стая, като човек, който не е сигурен къде се намира, и говорел или на въздуха, или на препарираните глави по стените.

— Спомням си деня, в който се сдобих с теб, Бонзи — обръщал се той към едната от лосовите глави (друга негова ексцентричност била, че давал имена на всичките си трофеи). — Бях с Бил Скаутингс и онзи човек с голямата буца на едната буза. Спомням си как ти изскочи между дърветата и Бил пусна една стрела… после стреля и онзи човек, с буцата и тогава се прицелих аз…

При което баща му демонстрирал как изтегля тетивата и стреля, като повдигал крак и пръдвал. После се разсмивал със старческо, пискливо, неприятно кискане.

Не след дълго Томас плъзвал капачетата на мястото им и отново се шмугвал в коридора, с туптяща глава и неловка усмивка — главата и усмивката на момче, което е яло зелени ябълки и знае, че на сутринта може да се почувства много по-зле, отколкото е сега.

Това ли бил бащата, когото обичал и уважавал?

Той бил един старец, който пърдял вонящи облачета пара.

Това ли бил кралят, когото верните му поданици нарекли Роланд Добрия?

Той пикаел в огъня и изпращал във въздуха още облаци пара.

Това ли бил човекът, който разбил сърцето му като не харесал неговата лодка?

Той говорел на препарираните глави по стените и ги наричал с глупави имена като Бонзи, Рогатко и Набръчканата тетива; той си ровел в носа и понякога си ядял сополите.

Пет пари не давам вече за теб, решавал Томас, проверявал през шпионката дали коридора е празен и като престъпник се промъквал обратно до своята стая. Ти си един гаден, глупав старец и не означаваш нищо за мен! Съвсем нищо! Нищо!

Но той означавал нещо за Томас. Въпреки всичко някаква част от него продължавала да обича Роланд… и го карала да отиде при баща си, за да има той нещо по-добро, на което да говори, вместо на няколкото препарирани глави по стените.

И все пак съществувала и онази друга част от него, която харесвала шпионирането повече.

 

28.

Вечерта, в която Флаг отишъл в личните покои на крал Роланд с чашата отровно вино, бил първият случай от много дълго време, когато Томас посмял да шпионира. И за това си имало основателна причина.

Една вечер преди около три месеца Томас не могъл да заспи. Той се мятал и въртял, докато чул стражът-пазител да извиква единайсет. Тогава станал, облякъл се и напуснал покоите си. След по-малко от десет минути вече надзъртал в кабинета на баща си. Томас си мислел, че баща му сигурно е заспал, но не било така. Роланд бил буден и много, много пиян.

И преди Томас много пъти бил виждал баща си пиян, но никога в състояние, макар и отдалеч напомнящо сегашното. Момчето останало смаяно и здравата се изплашило.

Има хора, много по-възрастни, отколкото бил Томас тогава, които поддържат идеята, че старческата възраст винаги е време за благородство — възрастният човек показва благородна мъдрост, благородна раздразнителност или лукавство и може би дори благородно изкуфяване от старостта. Те допускат всичко това, но им е трудно да повярват в съществуването на някакъв истински огън. Живеят с илюзията, че след седемдесет години всеки истински огън затихва в жар. Това може и да е вярно, но в онази нощ Томас открил, че понякога и от жарта може да лумне яростен пламък.

Баща му бързо сновял напред-назад по дължината на помещението, а покритата му с кожи мантия се носела след него. Нощната му шапчица била паднала, остатъците му от коса висели на сплетени кичури най-вече около ушите Той не се олюлявал, както правел други вечери, когато се движел с нерешително протегната напред ръка, за да се пази от блъскане в мебелите. Клатушкал се като моряк, но не залитал. Когато по случайност се натъкнал на единия от столовете с високи облегалки, оставен до стената под зъбещата се глава на някакъв рис, Роланд го метнал настрани с рев, който накарал Томас да се свие. Косъмчетата по ръцете му настръхнали. Столът прелетял през стаята и се блъснал в отсрещната стена. Облегалката му от желязно дърво се разцепила по средата — в това горчиво пиянство старият крал си бил възвърнал силите от зрелите си години.

Той вдигнал червените си, искрящи очи към главата на риса.

— Ухапи ме! — изревал му Роланд. Суровата дрезгавина на гласа му накарала Томас да се свие отново. — Ухапи ме де, страх ли те е? Слез от тази стена, Кресльо. Скачай! Ето гърдите ми, виждаш ли ги? — и със замах си разтворил робата, за да покаже мършавите си гърди. оголил малкото си зъби към многото на Кресльо и вдигнал глава. — Ето го гърлото ми! Хайде, скачай. Ще се справя с теб с голи ръце. ЩЕ ИЗКОРМЯ ВОНЯЩИТЕ ТИ ЧЕРВА!

Роланд останал така за момент, с изложени гърди и вдигната глава като самият той приличал на животно на престарял елен, може би, който е заграден от глутница и вече не може да се надява на нищо друго, освен да умре красиво. После се извъртял и застанал пред една меча глава, като размахал юмрук и изревал няколко закани — толкова ужасни, че Томас, свит в тъмното, се уплашил да не би побеснелият дух на мечката да връхлети, да съживи препарираната глава и да разкъса баща му, още докато го гледал.

Но Роланд вече се бил отдалечил. Той сграбчил халбата си, пресушил я и се извъртял с капеща от устата му бира. Запратил сребърната халба през цялата стая и тя се ударила в каменния ръб на камината с такава сила, че в метала останала вдлъбнатина.

Сега баща му се запътил към него, като изхвърлил още един стол по пътя си и изритал настрани масата с босия си крак. Очите му се вдигнали нагоре… и срещнали тези на Томас. Да, те срещнали неговите собствени очи. Томас усетил как погледите им се сключват и го изпълнил сив, парализиращ ужас подобен на замръзнал дъх.

Баща му гордо пристъпил към него, с оголени пожълтели зъби, с увиснали над ушите остатъци от коса, с капеща от брадичката и от ъгълчетата на устата му бира.

— Ти — прошепнал Роланд с нисък, ужасен глас. — Защо си ме зяпнал? Какво се надяваш да видиш?

Томас не можел да помръдне. Разкрит съм, пелтечел умът му, разкрит съм, всички богове, които някога са били или ще бъдат да са ми на помощ, аз съм разкрит и със сигурност ще бъда изпратен в изгнание!

Баща му стоял там, с поглед фиксиран върху окачената драконова глава. В своята вина Томас бил сигурен, че баща му говори на него, но всъщност не било така — Роланд говорел единствено на Деветака, както бил говорил и на другите глави. И все пак, щом Томас можел да вижда през очите от тъмно стъкло, то значи и баща му виждал през тях, макар и в по-малка степен. Ако Томас не бил напълно парализиран от страх, той щял панически да избяга — а дори и да запазел достатъчно присъствие на духа, за да остане на мястото си, очите му щели да мръднат. И ако Роланд видел очите на дракона да се движат, какво щял да си помисли? Че драконът пак се съживява? Може би. Дори, в неговото състояние, смятам това за най-вероятно. Ако в този момент Томас само бил мигнал, по-късно Флаг нямало да се нуждае от никаква отрова. Кралят, стар и немощен, въпреки временната сила, дадена му от алкохола, почти със сигурност щял да умре от уплаха.

Роланд внезапно скочил напред.

— КАКВО СИ МЕ ЗЯПНАЛ? — изкрещял той в пиянството си на Деветака, последния делейнски дракон, но Томас разбира се не знаел това. — ЗАЩО МЕ ЗЯПАШ ТАКА? НАПРАВИХ ВСИЧКО, КОЕТО МИ БЕШЕ ПО СИЛИТЕ, ВИНАГИ СЪМ ГО ПРАВИЛ! МОЛИЛ ЛИ СЪМ ЗА ТОВА? МОЛИЛ ЛИ СЪМ? ОТГОВОРИ МИ, ПО ДЯВОЛИТЕ! НАПРАВИХ ВСИЧКО, КОЕТО МИ БЕШЕ ПО СИЛИТЕ И ПОГЛЕДНИ МЕ СЕГА! ПОГЛЕДНИ МЕ СЕГА!

Той си отворил робата широко, за да покаже голото си тяло със сива, покрита от пиенето с червени петна кожа.

— ПОГЛЕДНИ МЕ СЕГА! — извикал отново той и погледнал надолу към себе си, хлипайки.

Томас не можел да издържа повече. Той рязко затворил капачетата зад стъклените очи на дракона в същия миг, в който баща му отделил очите си от Деветака, за да погледне към собственото си похабено тяло. Томас слепешката се втурнал по тъмния коридор, блъснал се с всичка сила в затворената врата, ударил си главата и се строполил. След миг се изправил, несъзнаващ, че по лицето му тече кръв от порязаното чело и заблъскал с юмруци по тайната пружина, докато вратата се отворила. Той се хвърлил в коридора, без и през ум да му мине да провери, дали някой няма да го забележи. Единственото, което виждал, били втренчените, кръвясали очи на баща му, единственото, което чувал, били виковете му Какво си ме зяпнал?

Томас нямало откъде да знае, че баща му вече бил потънал в дълбок пиянски сън. Когато на другата сутрин се събудил, Роланд все още лежал на пода и първото, което направил — въпреки страхотните болки в главата и туптенето на насиненото му тяло (той бил наистина прекалено стар за такива изнурителни пиршества) — било да погледне към драконовата глава. Когато бил пиян, рядко сънувал — просто минавал през някакъв период, пропит с мрак. Но последната нощ му се присънил ужасен сън: стъклените очи на драконовата глава се раздвижили и Деветака се съживил. Драконът насочил смъртоносния си огнен дъх към него и, макар че не видял пламъка, Роланд го усетил дълбоко в себе си, горещ и ставащ все по-горещ.

След този сън, все още пресен в съзнанието му, той се боял от онова, което можел да види като погледнел нагоре. Но всичко си било същото, както от години. Деветака се зъбел със страховитата си гримаса, раздвоеният му език висял между зъби, големи почти колкото колове на ограда, зелено-златните му очи гледали с празен поглед стаята. Над този легендарен трофей церемониално били кръстосани огромния лък на Роланд и стрелата Врагобой, чийто връх и стъбло още чернеели от драконовата кръв. Веднъж той споменал този ужасен сън пред Флаг, който само кимнал и добил по-умислен от обикновено вид. После Роланд просто забравил за него.

На Томас не му било толкова лесно да забрави.

В продължение на седмици го преследвали кошмари. В тях баща му се втренчвал в него и крясвал: «Виждаш ли какво направи с мен?», а после разгръщал робата, за да покаже голото си тяло — стари, сбръчкани белези, увиснал корем, отпуснати мускули — сякаш искал да каже, че и то е такова по вина на Томас, ако не го бил шпионирал…

— Защо избягваш татко напоследък? — попитал един ден Питър. — Той мисли, че му се сърдиш.

— Аз да се сърдя на него? — Томас бил смаян.

— Така каза днес на чая — пояснил Питър. Той се вгледал внимателно в брат си и забелязал тъмните кръгове около очите, бледността на бузите и челото му. — Какво има, Томи?

— Може би, нищо — отвърнал бавно Томас.

На следващия ден той се присъединил към брат си и баща си за чая. Необходима била цялата му смелост, за да отиде, но Томас действително бил смел и понякога го показвал — обикновено, когато го притиснели до стената. Баща му го целунал и го попитал, дали се е случило нещо? Томас промърморил, че не се бил чувствал добре, но вече се е оправил. Баща му кимнал, прегърнал го грубовато и се върнал към обичайното си поведение… което се състояло главно в пренебрегване на Томас заради Питър. За първи път Томас се зарадвал на това — не искал баща му да се вглежда в него повече, отколкото било необходимо, поне за известно време. Тази нощ, след като дълго лежал буден в леглото и слушал воя на вятъра, той стигнал до извода, че е бил на косъм от опасността… и някак си е успял да се измъкне.

Но никога вече, помислил си той. В последвалите седмици кошмарите го навестявали все по-рядко и по-рядко, докато накрая го оставили на мира.

И все пак главният коняр на замъка Йозеф бил прав за едно: момчетата понякога са по-добри в даването на обещания, отколкото в изпълнението им и копнежът на Томас да шпионира баща си станал накрая по-силен и от страховете, и от добрите му намерения. Ето как се стигнало дотам, че през нощта, в която Флаг отишъл при Роланд с отровното вино, Томас гледал.

 

29.

Когато Томас пристигнал и плъзнал встрани двете капачета, баща му и брат му тъкмо привършвали съвместната си вечерна чаша вино. Питър бил вече почти на седемнайсет, висок и красив. Двамата седели край огъня, пиели и разговаряли като стари приятели и Томас почувствал как старата омраза изпълва сърцето му с отрова. След известно кратко време Питър се изправил и най-любезно поискал от баща им разрешение да си тръгне.

— Напоследък си тръгваш все по-рано — отбелязал Роланд.

Питър направил опит да възрази.

Роланд се усмихнал. Усмивката му била мила, тъжна и почти беззъба.

— Чувам — казал той, — че е красива.

Питър се смутил, което било необичайно за него. Той се запънал, а това било още по-необичайно.

— Върви — прекъснал го Роланд. — Върви. Бъди мил и нежен с нея… но бъди и пламенен, ако в теб гори огън. По-късните години са студени, Питър. Бъди пламенен, докато годините ти са зелени, топливото е в изобилие и огънят може да гори буйно.

Питър се усмихнал.

— Говориш, като че ли си много стар, татко, но в моите очи ти все още си силен и здрав.

Роланд прегърнал Питър.

— Обичам те — рекъл той.

Питър се усмихнал без никакво неудобство или притеснение.

— И аз те обичам, татко — откликнал той и в своята самотна тъма (шпионирането винаги е самотна работа и шпионинът почти винаги я върши на тъмно) Томас здравата се омърлушил.

Питър си тръгнал и час или повече нищо друго не се случило. Роланд мрачно седял край огъня и пиел чаша след чаша бира. Той не ревял, не ръмжал, нито говорел на главите по стените; не чупел и никакви мебели. Томас почти бил решил да си тръгва, когато на вратата се почукало два пъти.

Роланд седял загледан в огъня, почти хипнотизиран от бляскавата игра на пламъците. Сега той се изправил и извикал:

— Кой е?

Томас не чул никакъв отговор, но баща му станал и отишъл до вратата, сякаш той е чул. Отворил и отначало Томас помислил, че навикът на баща му да говори на главите по стените е взел странен нов обрат — измислена невидима човешка компания за облекчаване на скуката.

— Странно е да видя теб тук по това време — казал Роланд, докато се връщал при огъня очевидно в съвсем ничия компания. — Мислех, че щом се стъмни, не се отделяш от заклинанията и магиите си.

Томас премигнал, потъркал очи и видял, че все пак там имало някой. За момент не успял правилно да определи кой… след което се почудил как изобщо е могъл да си помисли, че баща му е сам, когато точно до него стоял Флаг. Той носел върху сребърен поднос две чаши вино.

— Бабини деветини, господарю… магьосниците правят магиите си както късно вечер, така и рано сутрин. Но, разбира се, ние трябва да поддържаме мрачните представи за нас.

От бирата чувството за хумор на Роланд винаги се подобрявало… и то толкова много, че често се смеел на неща, които изобщо не били смешни. При тази забележка той отметнал назад глава и изревал, като че ли това било най-страхотната шега, която някога бил чувал. Флаг лекичко се усмихнал в отговор.

Когато желанието на Роланд да се смее преминало, той попитал:

— Какво е това? Вино ли?

— Синът ти е още почти момче, но неговото уважение към бащата и почитта му към краля, засрамиха мен, възрастния човек — отвърнал Флаг. — Донесох ти чаша вино, кралю мой, за да ти покажа, че аз също те обичам.

Той я подал на Роланд, който изглеждал нелепо трогнат.

Не пий, татко! изведнъж си помислил Томас. Изпълвала го някаква непонятна тревога. Роланд внезапно вдигнал и наклонил глава, почти сякаш бил чул.

— Той е добро момче, моят Питър — казал Роланд.

— Действително — съгласил се Флаг. — Всички в кралството го твърдят.

— Наистина ли? — попитал Роланд с доволен вид. — Така ли е наистина?

— Да… така е. Ще пием ли за негово здраве? — Флаг си вдигнал чашата.

Недей, татко! отново извикал наум Томас, но ако първия път баща му го бил чул, сега изобщо не трепнал. Лицето му било огряно от любов към по-големия брат на Томас.

— За Питър, тогава! — Роланд вдигнал високо чашата с отровното вино.

— За Питър! — съгласил се с усмивка Флаг. — За краля!

Томас се свил в тъмното. Флаг вдига две различни наздравици! Не знам какво има предвид, но… татко!

Този път Флаг извърнал за момент мрачния си, преценяващ поглед към драконовата глава, сякаш той бил чул мисълта. Томас замръзнал и след миг погледът на Флаг се върнал върху Роланд.

Те се чукнали и пили. Щом баща му изгълтал чашата си с вино, Томас усетил как към сърцето му си запробивало път парче лед.

Флаг се поизвърнал в креслото и хвърлил чашата си в огъня.

— Питър!

— Питър! — повторил като ехо Роланд и също хвърлил своята. Тя се ударила в покритата със сажди тухлена зидария в дъното на камината и паднала сред пламъците, които за момент проблеснали в грозно зелено.

Роланд вдигнал за миг ръка към устата си, като че ли искал да задуши надигащо се оригване.

— Подправки ли беше сложил? — попитал той. — Имаше вкус… почти на греяно.

— Не, господарю мой — мрачно отвърнал Флаг, но на Томас му се сторило, че долавя усмивка зад сериозната маска на магьосника и онова остро парченце лед се забило още по-дълбоко в сърцето му. Изведнъж му се отщяло всякакво шпиониране, завинаги. Той затворил капачетата и се промъкнал обратно до стаята си. Обливали го ту горещи, ту студени вълни. На сутринта имал треска и, преди да се оправи от нея, баща му бил мъртъв, брат му — затворен в стаите на върха на Иглата, а той — обявен за крал едва на дванайсетгодишна възраст. Томас Носителя на светлина, както бил наречен на церемонията по коронясването. А кой бил най-близкият му съветник ли?

Отгатнете.

 

30.

След като оставил Роланд (старецът се чувствал по-жизнен от всякога, сигурен признак, че Драконовият пясък в него действал), Флаг се върнал в мрачните си подземни стаи. Той извадил щипците и пакетчето, което съдържало останалите няколко зрънца пясък, и ги сложил върху огромното старо бюро. После обърнал пясъчния си часовник и се върнал към четенето.

Отвън вятърът свирел и виел, а бабите се въртели безсънни в леглата и разправяли на съпрузите си, че Рианон, Черната вещица от Куу, язди тази нощ омразната си метла и помага за извършването на зли дела. Съпрузите изсумтявали, обръщали се на другата страна и казвали на жените си да заспиват и да ги оставят на мира. В по-голямата си част те били безчувствени хора; когато се иска нюх, който да долови какво се носи във въздуха, винаги е по-добре да се разчита на старите баби.

По едно време някакъв паяк се изкатерил до средата на книгата, докоснал едно толкова ужасно заклинание, че дори магьосникът не смеел да го използва и мигновено се превърнал на камък.

Флаг се ухилил.

Когато пясъчният часовник се изпразнил, той пак го обърнал. И пак. И пак. Обръщал го общо осем пъти и, когато отбелязващото осмия час количество пясък почти изтекло, той се захванал да си довърши работата. В една тъмна стая на известно разстояние от неговия кабинет по коридора той държал голям брой животни и сега отишъл първо там. Малките същества се разтичали и изпокрили при доближаването на Флаг… за което не ги винял.

В най-отдалечения ъгъл имало плетена ракитена клетка с десетина кафяви мишки — замъкът бил пълен с такива мишки и това било важно. Тук долу имало и огромни плъхове, но тази вечер на Флаг не му трябвал плъх. Кралският плъх горе вече бил отровен; сега една проста мишка щяла да бъде достатъчна, за да осигури лепването на престъплението върху кралското плъхче. Ако всичко вървяло добре, Питър скоро щял да бъде така здраво заключен, както и тези мишки.

Флаг бръкнал в клетката и измъкнал една. Тя ужасено треперела в свитата му длан. Можел да почувства бързото тупкане на сърчицето й и знаел, че ако просто я подържи, тя не след дълго ще умре от страх.

Флаг насочил кутрето на лявата си ръка към мишката. Нокътят му проблеснал за миг в бледо синьо.

— Спи — наредил магьосникът и мишката паднала на едната си страна и заспала върху отворената му длан.

Флаг я отнесъл в кабинета си и я положил върху бюрото, където от по-рано бил оставил преспапието от обсидиан. Сега отишъл до своя килер и източил в една чинийка малко медовина от дървеното буре. Подсладил я с мед, поставил я върху бюрото, после излязъл в коридора и отново си поел дълбоко въздух на прозореца.

Като задържал дъха си, той се върнал вътре и с помощта на щипците изсипал всичко, с изключение на последните три-четири зрънца Драконов пясък, в подсладената медовина. После отворил друго чекмедже на бюрото си и извадил ново пакетче, което било празно. Тогава бръкнал до самото дъно на същото чекмедже и извадил една много специална кутия.

Новото пакетче било омагьосано, но магията му не била много силна. То щяло да задържи безопасно Драконовия пясък само за кратко. После той щял да започне да разяжда хартията. Нямало да я подпали, щом е в кутията — въздухът нямало да стигне. Но тя щяла да започне да пуши и да тлее, което било достатъчно. И било хубаво.

Гърдите на Флаг го болели за въздух, но той все пак отделил един миг, за да погледне към тази кутийка и да се поздрави. Бил я откраднал преди десет години. Ако на времето някой го бил попитал защо я взима, нямало да е по-наясно, отколкото защо е показал на Томас тайния проход, който завършвал зад драконовата глава — усетът за неприятности му бил казал да я вземе, че ще влезе в употреба, затова я прибрал. След всички тези години в бюрото му, това полезно време бе дошло.

Върху капака на кутийката било гравирано ПИТЪР.

Саша я подарила на своето момче; то я оставило за момент върху някаква маса в един коридор, когато трябвало да изтича до другия край на коридора за нещо; Флаг минал оттам, видял я и я мушнал в джоба си. Питър бил съсипан от мъка, разбира се, а когато един принц е разстроен — дори принц, който е само на шест годинки — хората не остават безучастни. Било организирано търсене, но кутийката така и не била открита.

С помощта на щипците Флаг внимателно изсипал последните няколко зрънца Драконов пясък от оригиналното пакетче, което било напълно омагьосано, в пакетчето, което било омагьосано само донякъде. После се върнал при прозореца в коридора, за да поеме пресен въздух и отново не дишал, докато новото пакетче не било поставено в античната дървена кутийка, щипците положени вътре до него, капачето на кутийката бавно затворено и оригиналното пакетче изхвърлено в канала.

Флаг вече бързал, но се чувствал достатъчно сигурен.

Мишката спи; кутийката — затворена; изобличаващите доказателства — заключени на сигурно вътре. Всичко вървяло много добре.

Като насочил кутрето на лявата си ръка към мишката, легнала изпъната върху бюрото му, подобно на кожено килимче за феи, Флаг изкомандвал:

— Събуди се.

Краченцата на мишката потрепнали. Очичките й се отворили. Главичката й се надигнала.

Усмихвайки се, Флаг завъртял кутрето си в кръг и казал:

— Тичай.

Мишката заописвала кръгове.

Флаг разлюлял пръста си нагоре-надолу.

— Скачай.

Мишката започнала да подскача на задните си крачета, като куче в цирка, а очите й ужасено се въртели.

— Сега пий — наредил Флаг и посочил с кутрето си чинийката, съдържаща подсладената медовина.

Отвън вятърът бурно зафучал. В другия край на града една кучка родила кучило от двуглави кученца. Мишката пила.

— Сега — рекъл Флаг, когато мишката изпила достатъчно от отровата, за да изпълни предназначението си — спи пак.

И мишката заспала.

Флаг забързал към покоите на Питър. Кутийката била в един от многото му джобове — магьосниците имат много, много джобове, — а спящата мишка в друг. Той минал покрай няколко слуги и една смееща се групичка пияни придворни, но никой не го видял. Все още бил мъгляв.

Покоите на Питър били заключени, но това не било никакъв проблем за човек с талантите на Флаг. Три махвания с ръце и вратите се отворили. Стаите на младия принц били празни, естествено — момчето все още било с приятелката си. Флаг не знаел толкова много за Питър, колкото за Томас, но и то било достатъчно — знаел, например, къде Питър държи малкото съкровища, които смятал, че си струва да бъдат крити.

Магьосникът отишъл право при библиотеката и измъкнал три-четири досадни учебника. Натиснал дървеното ръбче отзад и чул как изщраква пружинката. Тогава плъзнал встрани едно панелче и разкрил малка ниша в гърба на шкафа. Тя не била дори заключена. В нишата имало копринена панделка за коса, подарена на Питър от неговата дама, пакетче писма, които тя му била писала, няколко писма от него до нея, пропити с такава бурна страст, че не бил дръзнал да й ги изпрати и малко медальонче с портрета на майка му в него.

Флаг отворил гравираната кутийка и много внимателно разкъсал едното ъгълче на пакетчето. Сега то изглеждало, като че ли го е гризала мишка. Флаг затворил отново капачето и поставил кутийката във вдлъбнатото пространство.

— Ти плака толкова много, когато загуби тази кутийка, скъпи ми Питър — промърморил той. — Но мисля, че може да плачеш дори повече, когато тя се намери — и се изкикотил.

Поставил спящата мишка до кутийката, затворил отделението и старателно поставил книгите обратно на мястото им.

После си тръгнал и спал добре. Задавали се големи неприятности и Флаг бил убеден, че е действал, както най-обичал — зад кулисите, невидян от никого.

 

31.

През следващите три дни крал Роланд изглеждал по-здрав, по-енергичен и по-решителен, отколкото някой го бил виждал от години — така се говорело из двора. При посещение на своя болен и трескав брат в жилищните му помещения, Питър с благоговение споменал пред Томас, че онова, което било останало от косата на баща им, действително изглежда си променяло цвета — от бебешки финото искрящо бяло на последните му горе-долу четири години към метално-сивото на зрялата му възраст.

Томас се усмихнал, но през него минала нова смразяваща тръпка. Той помолил Питър за още едно одеяло, но всъщност не от одеяло имал нужда — имал нужда да престане да вижда тази последна наздравица, което, разбира се, било невъзможно.

После, след вечерята на третия ден, кралят се оплакал от лошо храносмилане. Флаг предложил да извикат дворцовия лекар. Роланд отхвърлил предложението, като казал, че се чувства добре, всъщност по-добре, отколкото се бил чувствал от месеци, от години…

Той се оригнал. Това било дълъг, сух, гърмящ звук. Празничната тълпа в балната зала се умълчала изненадано и се изпълнила с лоши предчувствия, щом кралят повторил. Музикантите в ъгъла престанали да свирят. Когато Роланд се изправил, сред присъстващите преминало спонтанно ахване. Бузите на краля горели. От очите му се стичали димящи сълзи. От устата му излизал още пушек.

В огромната трапезария имало може би около седемдесет души — грубо облечени ездачи (които ние сигурно бихме нарекли рицари), натруфени придворни и техните дами, куртизанки, шутове, музиканти, малка група актьори в единия ъгъл, които щели да изнасят представление по-късно, огромен брой слуги. Но Питър бил този, който изтичал към баща си; Питър бил този, когото всички видели да отива при обречения и Флаг съвсем не останал недоволен от това.

Питър. Те щели да запомнят, че е бил Питър.

Роланд притиснал с една ръка стомаха си, а с другата — гърдите. Изведнъж от устата му бликнал сиво-бял облак пушек. Сякаш кралят се бил научил по някакъв удивителен нов начин да разказва историята за най-голямото си геройство.

Но това не било никакъв номер и се разнесли писъци, щом пушекът заизлизал не само от устата, но и от ноздрите, ушите и ъгълчетата на очите му. Гърлото му било толкова червено, че изглеждало почти пурпурно.

— Дракон! — изкрещял Роланд, докато се стоварвал в ръцете на сина си. — Дракон!

Тази дума се оказала последната в живота му.

 

32.

Старецът бил издръжлив — невероятно издръжлив. Преди смъртта си той излъчвал толкова много топлина, че никой, дори най-верните му слуги, не можели да се доближат на повече от четири стъпки до леглото му. Няколко пъти те хвърляли с кофи вода върху бедния умиращ крал, когато виждали, че завивките започват да пушат. Всеки път водата мигновено се превръщала в пара, която на облаци изпълвала спалнята и излизала навън във всекидневната, където придворните и ездачите били замръзнали във вцепенено мълчание, а дамите, на групички, хлипали и кършели ръце.

Точно преди полунощ от устата му изригнала струя зелен пламък и той умрял.

Флаг тържествено отишъл до вратата между спалнята и всекидневната и обявил новината. Последвала пълна тишина, която се проточила повече от минута. Тя била нарушена от една-единствена дума, която изникнала някъде сред насъбраната тълпа. Флаг не знаел кой е изрекъл тази единствена дума, а и не по интересувало. Стигало му, че тя била изречена. Всъщност, той дори би наел човек, който да я изрече, ако можел да го направи без опасност за себе си.

— Убийство! — казал този някой.

Последвали всеобщи възклицания.

Флаг предпазливо вдигнал ръка към устата си, за да прикрие една усмивка.

 

33.

Дворцовият лекар заменил думата с три: Убийство чрез отрова. Не казал Убийство чрез Драконов пясък, защото отровата била непозната в Делейн, ако изключим Флаг.

Кралят умрял малко преди полунощ, но до разсъмване новината се разпространила из града и се понесла към отдалечените краища на Източното, Западното, Южното и Северното баронство: Убийство, кралеубийство, Роланд Добрия убит с отрова.

Далеч преди това Флаг бил организирал търсене из замъка, от най-високата точка (Източната кула) до най-ниската (тъмниците на Инквизицията с техните изби, окови и извиващи обувки). Всяка улика, свързана с това ужасно убийство, казал той, трябва да бъде издирена и веднага докладвана.

Търсачите се разпръснали из целия замък. Той бил преобърнат от шестстотин мрачни и нетърпеливи мъже. Само два малки участъка от замъка били оставени на мира — покоите на двамата принца, Питър и Томас.

Томас почти не съзнавал какво става; треската му се била влошила до състояние, което дълбоко разтревожило дворцовия лекар. Когато първите лъчи на зората си проправили път през прозорците на Томас, той лежал в делириум. В просъницата си виждал двете вдигнати високо чаши вино и чувал баща си да повтаря до безкрайност: Подправки ли беше сложил? Имаше вкус на греяно.

Издирването било започнато от Флаг, но до два часа сутринта Питър възстановил достатъчна част от самообладанието си, за да поеме ръководството. Флаг му позволил. Тези няколко следващи часа щели да бъдат ужасно важни, в тях всичко можело да бъде спечелено или загубено и Флаг го знаел. Кралят бил мъртъв; в момента кралството било без глава. Но не за дълго; още същия ден Питър щял да бъде коронясан в основата на Иглата, освен ако престъплението му се припишело бързо и убедително. Флаг знаел, че при други обстоятелства Питър щял да бъде заподозрян веднага. Хората винаги подозират онези, които придобиват нещо, а Питър печелел твърде много от смъртта на баща си. Отровата била ужасно нещо, но тя можела да му спечели цяло кралство.

А в този случай хората говорели повече за загубата на момчето, отколкото за печалбата му. Естествено, Томас също бил загубил баща си, можело да добавят след известна пауза — почти като засрамени от моментния пропуск. Но Томас бил намусено, мрачно, непохватно момче, което често се карало с баща си. От друга страна привързаността и уважението на Питър към Роланд били известни нашир и надлъж. И защо, биха попитали хората — ако чудовищната идея изобщо бъдела повдигната, което не ставало засега, — защо да убива Питър баща си заради короната, когато със сигурност щял да я наследи след година, три или пет?

Ако обаче се намерело доказателство за престъплението на някое тайно място, което знаел само Питър — място в самите лични покои на принца, — работите бързо щели да се обърнат. Под маската на привързаност и уважение хората ще започнат да виждат лице на убиец. Те ще изтъкват, че за младите една година може да изглежда като три, три като девет, пет като двайсет и пет. После ще си спомнят, че през последните няколко дни от живота си кралят изглеждал сякаш излиза от дълъг мрачен период… и като че ли отново ставал жизнен и енергичен. Може би, ще кажат те, Питър е повярвал, че баща му започва едно дълго и бликащо от здраве циганско лято, паникьосал се е и е извършил нещо колкото глупаво, толкова и чудовищно. Флаг знаел и друго; той знаел, че хората изпитват дълбоко и инстинктивно недоверие към всички крале и принцове, тъй като те са онези, които могат да разпоредят смъртта им с едно-единствено кимване и го за престъпление, незначително като изпускане на носна кърпа в тяхно присъствие. Великите крале ги обичат, по-дребните ги понасят; но бъдещите представляват плашеща неизвестна величина. Народът можел и да стигне дотам да обича Питър, ако му се дадяла тази възможност, но Флаг знаел, че и бързо ще го осъди, ако му се покажат достатъчно доказателства за вина.

Флаг смятал, че такива доказателства скоро ще изскочат.

Нищо повече от една мишка. Малка… но достатъчно голяма, за да разклати по свой начин едно кралство до основи.

 

34.

В Делейн имало само три етапа на развитие: детство, полузрялост и зрялост. Тези «полугодини» продължавали от четиринайсет до осемнайсет.

Когато Питър навлязъл в полузрялостта, гълчащите бавачки били сменени от Брандън, неговият иконом, и Денис, синът на Брандън. Брандън щял да бъде иконом на Питър още дълги години, но вероятно не завинаги. Питър бил много млад, а Брандън наближавал петдесетте. Когато Брандън нямало вече да е способен да си върши работата, мястото му щял да заеме Денис. Семейството на Брандън прислужвало на техни величества почти от осемстотин години и с основание се гордеело с този факт. Всяка сутрин Денис ставал в пет часа, обличал се, изваждал костюма на баща си и му лъскал обувките. После сънено се запътвал към кухнята и си изяждал закуската. В шест без петнайсет излизал от дома си в западния край на крепостната кула и влизал в замъка, както си му бил реда, през По-малката западна врата.

Точно в шест часа стигал до покоите на Питър, вмъквал се тихо вътре и се заемал с ранните си домакински задължения — да стъкне огъня, да приготви пет, шест кифлички за закуска, да стопли вода за чай. После бързо обхождал трите стаи и ги подреждал. Обикновено задачата му била лесна, защото Питър не бил разхвърляно момче. Накрая се връщал в кабинета и сервирал закуската, тъй като кабинетът бил мястото, където Питър обичал да изяжда сервираните в неговите помещения яденета — обикновено на бюрото до източните прозорци, — с отворена пред себе си историческа книга.

Денис не обичал да става рано, но страшно много харесвал и работата си, и Питър, който винаги проявявал към него търпение, дори когато направел грешка. Единственият случай, в който повишил тон на Денис бил, когато Денис му сервирал лек обяд, а пропуснал да сложи на подноса салфетка.

— Ужасно съжалявам, ваше височество — извинил се при този случай Денис. — Просто не помислих…

— Е, следващият път гледай да помислиш! — натъртил Питър. Той не викнал, но малко останало да го направи. Денис никога повече не забравил да сложи салфетка върху подноса на Питър… а понякога, просто за по-сигурно, слагал по две.

Щом привършел с домакинските задължения, Денис се оттеглял на заден план и работата поемал баща му. Брандън бил съвършеният иконом, от главата до петите — със спретнато завързана широка вратовръзка, със стегнато опъната назад коса, завита на кокче в основата на врата му, сакото и панталонът му винаги без петънце, обувките му лъснати до огледален блясък (огледален блясък, за който отговарял Денис). Но вечер, със свалени обувки, закачена в гардероба ливрея, разхлабена вратовръзка и чаша бъндъл джин в ръка, той изглеждал на Денис много по-естествен.

— Ще ти река нещо, дето винаги да го помниш, Дени — казвал той на сина си при много от случаите, когато седял в това удобно положение. — На тоя свят може и да има десетина работи, дето са трайни, но със сигурност не повече, а може да са и по-малко. Страстната любов към жена не е трайна и въздухът на бегача не е траен, както и на самохвалкото. Не са трайни нито времето за жътва през лятото, нито радостта от пролетното затопляне. Но има две неща, които са трайни — кралската власт и обслужването й. Ако се лепнеш за твоя младеж, докато се превърне в старец и се грижиш за него както трябва, и той ще се грижи както трябва за теб. Ти му служи и той ще ти служи, ако схващаш накъде бия. Сега ми налей още една чаша и, ако искаш, си капни и на тебе, но не повече от капчица, че иначе майка ти живи ще ни одере и двамата.

Несъмнено на някои синове тази проповед скоро би досадила, но не и на Денис. Той бил един от онези най-редки синове, които макар и вече двайсетгодишни все още смятат бащите си за по-умни от тях.

На сутринта след като Роланд умрял, не се наложило Денис да се насилва да става сънен от леглото в пет часа; той бил събуден от баща си в три, с новината за смъртта на краля.

— Флаг е организирал група за претърсване — съобщил баща му с кръвясали от умора очи — и това е съвсем в реда на нещата. Но скоро моят господар ще поведе групата, гарантирам, и аз отивам да му помагам в залавянето на злодея, извършил престъплението, стига Питър да ме иска.

— И аз идвам! — извикал Денис и посегнал към панталона си.

— Напротив, не идваш — отсякъл баща му с твърда непреклонност, която накарала Денис веднага да се откаже. — Нещата тук ще си вървят точно както винаги, убийство или не — сега старите традиции трябва да се спазват повече от всякога. Моят и твой господар ще бъде коронясан на обяд, което е хубаво, макар че поема короната в лош момент. Но смъртта на крал чрез насилие винаги е лошо нещо, щом не е настъпила на бойното поле. Старите традиции ще устоят, без съмнение, но междувременно може да възникнат трудности. За теб е най-добре, Денис, да продължиш да си вършиш работата, съвсем както винаги.

И Брандън си тръгнал, преди Денис да е успял да възрази.

Когато станало пет часа, Денис предал на майка си какво поръчал баща му и казал, че ще изпълни сутрешните си задължения, макар да знаел, че Питър няма да е там. Майката на Денис с охота се съгласила. Тя умирала за новини. Рекла му да върви, разбира се… а после, не по-късно от осем часа, да се върне при нея и да й разкаже всичко, което е чул.

Така Денис отишъл в покоите на Питър, които били съвсем пусти. Въпреки това той спазил всекидневния си ритуал и го завършил със сервиране на закуска в кабинета на принца. Денис унило огледал чиниите и чашите, конфитюрите и желетата, с мисълта, че никое от тези неща нямало да бъде използвано тази сутрин. И все пак свършването на обичайните му задължения го накарало да се почувства по-добре за първи път, откакто баща му го бил измъкнал от леглото, защото сега разбрал, че за добро или за зло, нещата никога вече няма да бъдат същите. Времената се били променили.

Денис се приготвял да си тръгне, когато чул шум. Звукът бил толкова приглушен, че не успял да прецени точно откъде идва — ясна му била само общата посока. Той поседнал към библиотеката на Питър и сърцето му скочило в гърлото.

Между рехаво подредените книги се процеждали струйки дим.

Денис прекосил със скок стаята и с две ръце започнал изхвърля книгите. Тогава видял, че пушекът се просмуква през някакви цепнатини в гърба на библиотеката Като махнал книгите и звукът станал по-ясен. Издавело го някакво животинче, измъчвано от силна болка.

Денис задраскал с нокти по гърба на библиотеката, а страхът му прераснал в паника. Ако имало нещо, от което по онова време хората в Делейн да се страхували, то било огънят.

Съвсем скоро пръстите му попаднали на тайната пружина. Флаг бил предвидил и това — в края на краищата тайното панелче не било чак толкова тайно — достатъчно, за да задоволи едно момче, но нищо повече. Гърбът на библиотеката леко се плъзнал вдясно и сив облак пушек рязко блъвнал навън. Миризмата, която се разнесла заедно с пушека, била крайно неприятна — смесица от мирис на печено месо, пърлена козина и тлееща хартия.

Без да се замисля, Денис отворил панелчето докрай. Естествено, щом го направил, вътре нахлул свеж въздух. Нещата, които досега само тлеели, показали първите признаци на пламъци.

Това бил критичният момент — единственият пункт, където Флаг трябвало да се задоволи не с онова, което със сигурност щяло да се случи, а с най-добрите си предположения какво вероятно би се случило. Всичките му усилия от последните седемдесет и пет години сега висели на тънкия косъм какво ще направи или няма да направи през следващите пет секунди един син на иконом. Но Брандънови били икономи от незапомнени времена и Флаг решил, че ще му се наложи да зависи от тяхната дълга традиция на безукорно поведение.

Ако Денис бил замръзнал от ужас при вида на тези разцъфващи пламъци или, ако се бил обърнал да изтича за кана с вода, всичките внимателно нагласени доказателства на Флаг щели да изгорят в зеленикаво обагрени пламъци. Убийството на Роланд никога нямало да бъде приписано на Питър и той щял да бъде коронясан на обяд.

Но преценката на Флаг се оказала вярна. Вместо да замръзне или да се втурне за вода, Денис се пресегнал и угасил пламъците с голи ръце. Това му отнело по-малко от пет секунди и той почти не се опарил. Жалното цвърчене продължавало и първото, което видял, когато разпръснал пушека, било една легнала на страната си мишка. Тя била в смъртна агония. В процеса на работата си Денис бил убивал десетки подобни без ни най-малко чувство за жалост. А сега изпитал съжаление към тази бедна, малка нещастница. Било й се случило нещо ужасно, нещо, което не можел дори да започне да проумява и то продължавало да й се случва. От телцето й струяли фини ленти пушек. Когато го докоснал, си отдръпнал ръката с охване — сякаш се бил допрял до повърхността на малка печица, като онази в кукленската къщичка на Саша.

От една гравирана дървена кутийка с леко открехнато капаче мързеливо се издигал още пушек. Денис лекичко повдигнал капачето. Видял вътре щипците и пакетчето. По пакетчето имало няколко кафеникави петна, които лениво тлеели, но не те били избухнали в пламъци… нито пък се разгорели сега. Пламъците били дошли от писмата на Питър, които естествено изобщо не били омагьосани. А те се били подпалили от ужасяващо горещото телце на мишката. Сега имало само едно бавно тлеещо пакетче и нещо предупредило Денис да не го докосва.

Той бил изплашен. Тук ставали неща, които не разбирал, неща, които не бил сигурен, че иска да разбере. Единственото, което знаел със сигурност било, че изпитва ужасна нужда да поговори с баща си. Баща му щял да знае какво да прави.

Денис взел поставените до печката кофа за сгурия и малък ръжен и се върнал при тайното панелче. С помощта на ръжена вдигнал пушещото телце на мишката и го пуснал в кофата. Той намокрил за по-сигурно овъглените останки на писмата, затворил панелчето, върнал книгите на местата им и напуснал покоите на Питър. Кофата за сгурия взел със себе си и сега не се чувствал като верен питъров слуга, а като крадец — и плячката му била една бедна мишка, която умряла, преди да е стигнал дори до Западната врата на замъка.

А преди да е стигнал дори до своя дом в другия край на крепостта, в съзнанието му се промъкнало едно ужасно съмнение — той бил първият човек в Делейн, който изпитал това съмнение, но нямало да бъде последният. Момчето се опитало да прогони от главата си тази мисъл, но тя продължавала да се връща. Какъв вид отрова чудел се Денис, все пак е убил крал Роланд? Какъв точно вид отрова?

По времето, когато се върнал в дома на Брандънови, вече бил в действително лошо състояние и изобщо не отговорил на въпросите на майка си. Нито пък се съгласил да й покаже какво имало в кофата за сгурия. Казал й само, че трябва да се види с баща си в мига, в който се прибере — ставало дума за нещо ужасно важно. После си отишъл в стаята и се зачудил какъв точно вид отрова била използвана. Той знаел за нея само едно, но то било достатъчно. Отровата била нещо горещо.

 

35.

Брандън пристигнал малко преди десет часа, с опънати нерви, изтощен и съвсем не в настроение за глупости. Той бил мръсен и потен, челото му било одраскано, а от косата му на дълги нишки висели паяжини. От убиеца нямало и следа. Единствената му новина била, че на Площада на Иглата приготовленията за коронацията на Питър вървели с пълна скорост под ръководството на Андерс Пейна, Върховният съдия на Делейн.

Госпожа Брандън казала на мъжа си за връщането на Денис. Брандън смръщил вежди. Той отишъл до стаята на сина си и почукал на вратата не с пръсти, а със свит юмрук.

— Я излез, момче, и ни кажи защо се прибираш с кофата за сгурия от кабинета на господаря си?

— Няма — отказал Денис. — Ти влез тук, татко… не искам мама да види какво съм донесъл и не искам да чуе какво ще си кажем един на друг.

Брандън влетял вътре. Майката на Денис угрижено зачакала край печката, убедена, че става дума за някаква полуистерична глупост, която момчето е съчинило, някаква недообмислена маймунщина и, че много скоро ще чуе плача на Денис, щом нейният уморен и объркан съпруг — който от днес трябвало да започне да служи на крал, а не на принц, — изкара страховете и яда си върху гърба на момчето. Тя почти не обвинявала Денис, тази сутрин всички в крепостта се държали истерично, търчали насам-натам като току-що пуснати от лудницата, повтаряли стотици различни фалшиви слухове, след което ги отричали и пускали стотици нови.

Но иззад вратата на Денис не прозвучали повишени гласове и повече от час не се показал никой. Когато най-после излезли, един-единствен поглед върху бялото лице на съпруга й накарало бедната жена да се почувства като пред припадък. Денис припкал по петите на баща си, подобен на изплашено пале.

Сега Брандън носел кофата за сгурия.

— Къде отивате? — боязливо попитала тя.

Брандън не отвърнал нищо. А Денис имал вид, като че ли не можел да каже нищо. Той само извъртял към нея очи и последвал баща си навън. Цели двайсет и четири часа тя не видяла никого от тях и решила, че и двамата са мъртви — или дори по-лошо, че ги изтезават в Тъмниците на Инквизицията под замъка.

Нейните черни мисли не били чак толкова необосновани, защото тези двайсет и четири часа в Делейн били наистина ужасни. Те може би нямало да изглеждат чак толкова ужасни в някоя страна, където въстанията, катаклизмите, тревогите и среднощните екзекуции са почти начин на живот… наистина има такива места, макар че ми се иска да не трябваше да го казвам. Но Делейн от години — и дори от векове — било подредено и порядъчно място, затова май хората се били разглезили. Този черен ден започнал с това, че Питър не бил коронясан на обяд и завършил със зашеметяващата новина, че ще бъде съден в Залата на Иглата за убийството на своя баща. Предполагам, че ако Делейн имал фондова борса, този ден щял да бъде катастрофален за нея.

Строежът на платформата, където щяла да се състои коронацията, започнал още с първите лъчи на слънцето. Андерс Пейна знаел, че платформата ще представлява само набързо стъкмена постройка от плоски дъски, но знаел и, че достатъчно количество цветя и драперии ще скрият грубите места. Не разполагали с никакво предизвестие за смъртта на краля, защото убийството не е нещо, което може да се предвиди. Ако можеше, нямаше да има убийства и светът почти със сигурност щеше да е по-щастливо място. Но пък пищността и церемониите не били най-важното — най-важното било да се накара народа да усети приемствеността на трона. Ако гражданите добиели чувството, че всичко продължава да е наред, въпреки ужасът, който се бил случил, Пейна не се интересувал на колко цветарки ще им се забие по някоя треска.

Но в единайсет часа строежът бил рязко прекъснат. Вътрешните бранители отпратили цветарките — много от тях потънали в сълзи.

В седем тази сутрин повечето Вътрешни бранители се били нагласили с великолепните си червени парадни униформи и високите си сиви шапки Вълча-челюст. Така докарани трябвало да формират церемониалната двойна линия — шпалир, през който да мине Питър на път към коронацията. После, в единайсет, те получили нови заповеди; странни, обезпокоителни заповеди. Парадните униформи били свалени с шеметна скорост и на тяхно място били облечени мрачните, сивокафяви бойни униформи. Красивите, но тежки парадни саби били сменени със смъртоносните къси мечове, които представлявали всекидневното им въоръжение. Впечатляващите, но непрактични шапки Вълча-челюст били захвърлени и сменени с прибраните кожени шлемове, които влизали в нормалното им бойно облекло.

Бойно облекло — самият термин звучал опечаляващо. Има ли такова нещо като нормално бойно облекло? Аз мисля, че не. И все пак навсякъде сновели войници в бойно облекло, с неприветливи и страшни лица.

Принц Питър се е самоубил! Този слух прелетявал най-често над крепостта.

Принц Питър е убит! Този прелитал с втора по ред честота.

Роланд не е мъртъв: диагнозата е била погрешна, лекарят е обезглавен, но старият крал е луд и никой не знае какво да прави. Този бил третият.

Имало и много други, някои дори още по-глупави.

Когато над обърканата, изпълнена със скръб крепост паднал мрак, никой не спял. По Площада на Иглата били запалени всички факли, замъкът сияел от светлини, във всяка къща от крепостта и по хълмовете наоколо греели свещи и фенери, а изплашените хора се събирали да обсъждат събитията от деня. Всички били съгласни, че става нещо ужасно.

Нощта била още по-дълга дори от деня. В ужасна самота госпожа Брандън стояла на пост заради своите мъже. Тя стояла край прозореца, но за първи път през живота и въздухът бил изпълнен с повече слухове, отколкото й се искало да чуе. И въпреки всичко можела ли да спре да слуша? Не можела.

Докато малките часове на сутринта безкрайно бавно се точели към зората, която тя имала чувството, че никога няма да дойде, се появил един нов слух, който започнал да надделява над старите — той бил невероятен, не бил за вярване и все пак отстоявал с все по-голяма увереност, докато дори стражите по постовете започнали да си го предават един на друг с понижен тон. Този нов слух ужасил госпожа Брандън най-много от всички, защото тя си спомняла — прекалено добре! — колко бяло било лицето на бедния Денис, когато си дошъл с кофата за сгурия на принца. Вътре имало нещо, нещо, което силно миришело на изгоряло, нещо, което той не искал да й покаже.

Принц Питър е задържан за убийството на баща си, носел се ужасният слух. Той е задържан… Принц Питър е задържан… Принцът е убил собствения си баща!

Малко преди разсъмване обезумялата жена отпуснала глава в длани и заплакала. След известно време хлипанията заглъхнали и тя се унесла в неспокоен сън.

 

36.

— Сега казвай какво има в тази кофа и то по-бързо! Изобщо не ми е до глупости, Денис, надявам се, че разбиращ — било първото нещо, което Брандън казал, когато влязъл в стаята на Денис и затворил вратата след себе си.

— Ще ти покажа, татко — съгласил се Денис, — но първо ми отговори на един въпрос: каква беше отровата, която уби краля?

— Никой не знае.

— Как действаше?

— Покажи ми какво има в кофата, момче. И то веднага. — Брандън свил огромния си, твърд юмрук. Не го размахал заплашително, само го вдигнал. Това било достатъчно. — Веднага ми покажи или ще си изпатиш.

Брандън дълго гледал мъртвата мишка без да каже нещо. Денис изплашено наблюдавал как лицето на баща му ставало все по-бледо, по-мрачно и по-сиво. Очите на мишката се били превърнали в твърди черни въгленчета. Кафявата й козинка била станала къдрава и черна. От мъничките й ушенца още излизал пушек, а зъбните й — оголени в смъртна гримаса — били тъмно черни като решетка на печка.

Брандън посегнал да я докосне, но си дръпнал ръката. Той вдигнал лице към сина си и заговорил с дрезгав шепот.

— Къде я намери?

Денис започнал да мънка изречение след изречение, които не означавали нищо.

Брандън го послушал малко, после стиснал сина си за рамото.

— Глътни дълбоко въздух и тури мислите си в ред, Дени — рекъл той. — Аз съм на твойта страна в таз история, както и във всичко друго, знайш. Хубу си направил, дето си скрил туй бедно същество от твойта майка. Сега ми кажи как го откри и къде.

Успокоен и набрал увереност, Денис успял да разкаже на баща си историята. Неговият разказ бил малко по-кратичък от моя, но все пак отнел няколко минути. Баща му седял на един стол, с подпряна на юмрук глава и премрежени очи. Не задавал никакви въпроси, дори не сумтял.

Когато Денис свършил, баща му приглушено измърморил три думи. Само три думи… но те превърнали сърцето на момчето в студено, синьо късче лед… или поне така му се сторило тогава.

— Също като краля.

Устните на Брандън потрепервали от страх, но той направил мъчителен опит да се усмихне.

— Смяташ ли, че твойто животинче е било крал на мишките, Дени?

— Татко… тате, аз… аз…

— Имало и кутия, викаш.

— Да.

— И пакетче.

— Да.

— И пакетчето било овъглено, но не изгоряло.

— Да.

— И щипци.

— Да, като онези, с които мама си скубе космите от носа…

— Шшт — казал Брандън и пак подпрял с юмрук чело. — Остави ме да помисля.

Минали пет минути. Брандън седял неподвижен, почти като заспал, но Денис знаел, че не спи. На Брандън не му било известно, че гравираната кутийка била подарена на Питър от майка му, нито че Питър я бил загубил като малък; и двете неща се били случили много преди Питър да навлезе в полузрялостта и Брандън да постъпи на служба. Икономът обаче знаел за тайното панелче: той попаднал на него още през първата си година работа при Питър (и то в самото начало на тази първа година). Както може и да съм казал, в действителност отделението не било много тайно, каквито са понякога тези неща — то можело да удовлетвори само едно толкова отворено момче като Питър. Брандън знаел за него, но никога не бил надниквал вътре след първия път, когато то не съдържало нищо повече от превъзнасяните боклуци, които всяко момче нарича свои съкровища — колода Таро с няколко липсващи карти, торбичка топчета, паричка-късметче, сплетено снопче косми от гривата на Пеони. Ако един добър иконом разбира нещо, то това е качеството наречено дискретност, което е уважение към границите на живота на другите хора. Той никога повече не погледнал в тайното отделение. Това щяло да бъде равносилно на кражба. Най-накрая Денис попитал:

— Ще се качим ли горе, татко, за да погледнеш в кутията?

— Не. Трябва да отидем с тази мишка при Върховния съдия и ти ще му разкажеш историята, точно както я разказа на мен.

Денис тежко седнал на леглото си. Той се чувствал, сякаш го били ударили в корема. Пейна, човекът, който издавал присъдите за затвор и обезглавяване! Пейна, с неговото бледо и страшно лице, с високото, восъчно чело! Пейна, който — след самия крал — имал най-голямата власт в кралството!

— Не — прошепнал накрая той. — Татко, не мога… аз… аз…

— Налага се — отсякъл неумолимо баща му. — Става въпрос за нещо ужасно… най-ужасното, за което някога съм чувал, но то трябва да бъде разнищено докрай, за да се приключи. Ти ще разкажеш историята на Пейна, точно както я разказа на мен, и тогава всичко ще бъде в неговите ръце.

Денис погледнал баща си в очите и видял, че Брандън няма да отстъпи. Ако откажел да отиде, баща му щял да го хване за врата и да го завлече при Пейна като котенце, нищо че бил на двайсет години.

— Добре, татко — съгласил се нещастно той, убеден, че когато студеният, пресметлив поглед на Пейна падне върху му, просто ще се строполи мъртъв от сърдечен удар. Тогава (с надигаща се паника) си спомнил, че е откраднал кофата за сгурия от стаята на принца. Значи ако не умре от страх в момента, в който Пейна му нареди да говори, то вероятно ще изкара остатъка от живота си в най-дълбоката тъмница на замъка за кражба.

— Успокой се, Дени… поне доколкото е възможно. Пейна е суров човек, но е справедлив. Ти не си направил нищо, от което да се срамуваш. Само му разкажи онова, което разказа на мен.

— Добре — прошепнал Денис. — Веднага ли тръгваме?

Брандън станал от стола и коленичил.

— Първо ще се помолим. Застани тук до мен, синко.

Денис коленичил.

 

37.

Питър бил съден, признат за виновен в кралеубийство и осъден на доживотен затвор в двете студени стаи на върха на Иглата. Всичко това станало само за три дни. Няма да отнеме много време да ви разкажа, колко лесно се затворили около момчето жестоките челюсти на капана, заложен от Флаг.

Пейна не заповядал веднага да се спрат приготовленията за коронацията — всъщност, той решил, че Денис сигурно е сбъркал и за всичко има някакво разумно обяснение. Но все едно, състоянието на мишката, толкова подобно на състоянието на краля, не можело да се пренебрегне, а семейството на Брандън от дълги години било известно в кралството със своите честност и здравомислие. Това било важно, но нещо друго имало далеч по-голямо значение: когато коронясвали Питър, върху репутацията му не бивало да съществува и най-мъничко петънце.

Пейна изслушал Денис, след което извикал Питър. Денис действително можел да умре от страх при вида на своя господар, но най-милостиво му било разрешено да отиде с баща си в друга стая. Пейна мрачно обяснил на Питър, че срещу него е повдигнато обвинение… обвинение, че самият Питър може да е взел участие в убийството на Роланд. Андерс Пейна не бил човек, който смекчава думите, независимо колко може да боли от тях.

Питър бил поразен… смаян. Както сигурно си спомняте, той все още се опитвал да възприеме факта, че обичният му баща е мъртъв, убит от жестока отрова, изгорила го жив отвътре навън. Сигурно си спомняте и че цяла нощ ръководел търсенето, изобщо не бил спал и бил физически изтощен. А най-вече сигурно си спомняте, че макар да имал ръста и ширината на раменете на мъж, той бил само на шестнайсет. Тази зашеметяваща новина, добавена към всичко останало, го накарала да направи нещо, което било съвсем естествено, но на всяка цена трябвало да избегне под студения и преценяващ поглед на Пейна: той избухнал в сълзи.

Ако Питър разпалено бил отрекъл обвинението или, ако бил изразил шока, изтощението и мъката си с луд смях при тази абсурдна идея, цялата история можела да приключи още тогава. Аз съм сигурен, че тази възможност изобщо не била минала през ума на Флаг, но една от малкото му слабости била, че съдел другите според онова, което диктувало собственото му черно и мнително сърце. Флаг се отнасял към всички с подозрение и вярвал, че всички имат скрити подбуди за нещата, които вършат.

Съзнанието му било много сложно, като зала с огледала, където всичко се отразява безброй пъти в различни размери.

Пътят на разсъжденията при Пейна не бил криволичещ, а съвсем праволинеен. Той намирал за много трудно — почти за невъзможно — да повярва, че Питър може да е отровил баща си. Ако момчето се било разгневило или изсмяло на глас, нещата вероятно щели да бъдат приключени без дори да отиде да проучи предполагаемата кутия, с гравираното отгоре име или пакетчето и щипците, които се разправяло, че съдържа. Сълзите, обаче, изглеждали много зле. Сълзите изглеждали като израз на вина, изпитвана от момче, което е достатъчно голямо, за да извърши убийство, но не чак дотам, че да прикрие постъпката си.

Пейна решил, че трябва да продължи разследването. Тази мисъл му била омразна, защото означавала да вземе стражи, което пък щяло да доведе до тръгването на някакви слухове и шушукане за тези моментни подозрения и първите седмици от царуването на Питър щели да бъдат опетнени.

После си помислил, че всичко това може да се избегне. Той ще вземе само шест души от Вътрешните бранители, не повече. Четирима ще остави на разположение пред вратата. След като тази нелепа история приключи, всички те могат да бъдат разпратени по най-отдалечените краища на кралството. Брандън и синът му също ще трябва да бъдат отстранени, помислил си Пейна, което е жалко, но езиците имат склонност да се развързват, особено под въздействието на алкохола, а любовта на стареца към бъндъл джина била добре известна.

Така че Пейна наредил работата по платформата за коронацията да бъде временно преустановена. Той бил уверен, че тя ще може да закипи отново след по-малко от половин час и работниците ще има да се потят, да ругаят и да бързат, за да наваксат изгубеното време.

Уви…

 

38.

Кутията, пакетчето и щипците си били там, както знаете. Питър се бил заклел в името на майка си, че няма такава гравирана кутийка; неговият разгорещен отказ сега изглеждал много глупаво. Пейна внимателно вдигнал с щипците почернялото пакетче, надникнал вътре и видял три песъчинки зелен пясък. Те били толкова мънички, че едва се виждали, но Пейна, който помнел какво било сполетяло и великия крал, и простата мишка, върнал пакетчето обратно в кутийката и затворил капачето. Той заповядал на още двама от четиримата останали в предверието бранители да влязат вътре, като с неохота съзнавал, че работата определено става все по-сериозна.

Кутията предпазливо била преместена върху бюрото на Питър. От нея се издигали тънки струйки дим. Един бранител бил изпратен да намери човека, който знаел повече от всички други за отровите в кралството. Този човек, разбира се, бил Флаг.

 

39.

— Аз нямам нищо общо с това, Андерс — заявил Питър. Той се бил овладял, но лицето му още изглеждало бледо и съсипано, а очите му били по-дълбоко сини, отколкото ги бил виждал някога старият Върховен съдия.

— Кутията е твоя, значи?

— Да.

— Защо отрече, че имаш такава кутия?

— Бях забравил. Не съм я виждал от единайсет години или дори повече. Тя беше подарък от майка ми.

— Какво стана с нея?

Той вече не ме нарича «господарю» или «ваше височество», помислил си пронизан от ледена тръпка Питър. Изобщо не се обръща към мен с никакъв израз на уважение. Възможно ли е всичко това да се случва в действителност, чудя се? Татко отровен? Томас ужасно болен? Пейна изправен тук, зает не с какво да е, а с моето обвинение в убийство? И кутията ми — откъде се взе в името на боговете и кой я е сложил в тайното отделение зад книгите?

— Бях я загубил — бавно изрекъл Питър. — Андерс, ти не може наистина да вярваш, че съм убил баща си, нали?

Не вярвах… но сега се чудя, помислил си Андерс Пейна.

— Аз много го обичах — казал Питър.

Винаги съм мислил така… но сега и в това не съм сигурен, отвърнал мислено Андерс Пейна.

 

40.

Флаг се втурнал вътре и, без дори да погледне към Пейна, веднага започнал да бомбардира онемелия, изплашен и оскърбен принц с въпроси за претърсването на замъка. Открили ли са следи от отровата или отровителя? Някакъв признак, че е заговор? Той самият е на мнение, че е бил един-единствен човек, по всяка вероятност — луд. Прекарал цялата сутрин пред кристала си, казал Флаг, но кристалът останал упорито тъмен. Той пет пари не давал, обаче, можел да прави и нещо повече от това да дрънка кости и да се взира в кристали. Жадувал за действия, а не за заклинания. Бил готов да направи всичко, което принцът щял да поиска от него, да изследва всяко тъмно ъгълче…

— Не сме те извикали тук, за да слушаме как дърдориш като собствения ти папагал, когато и двете му глави говорят едновременно — прекъснал го студено Пейна. Той не обичал Флаг. Поне по отношение на Пейна, магьосникът бил понижен до позицията на Дворцов никой в мига на роландовата смърт. Той може и да успеел да им каже какви са онези зли зелени песъчинки зад панелчето там, но това щяло да бъде максималната възможна полза от него.

Питър няма да си има работа с тази невестулка след коронацията, помислил си Пейна. И стигнал точно дотам, когато мислите му замръзнали в ужас, защото шансовете на Питър да бъде коронясан изглеждали все по-малки.

— Да — казал Флаг. — Сигурно е така. — Той погледнал към Питър: — Защо съм повикан, кралю?

— Не го наричай така! — избухнал дълбоко разтърсения пряко волята си Пейна. Флаг видял по лицето му колко е потресен и, макар че се престорил на изненадан, идеално разбрал какво означава това и останал доволен.

Червеят на съмнението си пробивал път през леденото сърце на Върховния съдия. Хубаво.

Питър извърнал от тях бледото си лице и се загледал навън към града, докато правел отново опит да овладее чувствата си. Пръстите му били здраво сплетени. Кокалчетата им били бели. В този момент той изглеждал на много повече от шестнайсет.

— Виждаш ли кутията върху бюрото? — попитал Пейна.

— Да, милорд Върховен съдия — отговорил Флаг с най-сухия си и формален глас.

— Вътре има едно пакетче, което изглежда бавно тлее. В него има нещо като песъчинки. Бих искал да ги разгледаш и да видиш, дали можеш да ми кажеш какво представляват. Категорично настоявам да не ги докосваш. Смятам, че е възможно веществото в пакетчето да е предизвикало смъртта на крал Роланд.

Флаг си придал разтревожен вид. Да си кажем правичката, той се чувствал много добре. Когато играел някаква роля, винаги се чувствал така. Флаг обичал да играе.

Той вдигнал пакетчето с щипците. Надникнал в него. Погледът му станал по-напрегнат.

— Трябва ми парче обсидиан — рекъл Флаг. — Веднага.

— Имам едно в бюрото си — глухо се обадил Питър и го извадил. То не било така голямо, като онова, което Флаг първо използвал, а после изхвърлил, но било дебело. Той го подал на единия от Вътрешните бранители, който го връчил на Флаг. Магьосникът го поднесъл към светлината и леко се намръщил… но вътре в сърцето му едно човече развълнувано подскачало нагоре-надолу и правело цигански колела и салтоморталета. Обсидианът бил много подобен на неговия, но едната му страна била счупена и назъбена. О, боговете му се усмихвали! Наистина, наистина, така си било!

— Изпуснах го преди една, две години — пояснил Питър, като забелязал интереса на Флаг. Той не съзнавал — както и Пейна, поне за момента, — че добавя нов ред тухли към стената, която се издигала около него. — Половината, която държиш, падна върху килима ми и той омекоти удара. Другата част попадна върху камъните и се разби на десетки парченца. Обсидианът е твърд, но много чуплив.

— Така ли, господарю? — попитал мрачно Флаг. — Никога не съм виждал такъв камък, макар — разбира се — да съм чувал за него.

Той поставил обсидиана върху бюрото на Питър, обърнал над него пакетчето и изсипал трите песъчинки. След миг от обсидиана се заиздигали мънички струйки дим. Всички присъстващи можели да видят как всяка песъчинка бавно потъвала в дупчицата, която сама си пробивала в най-твърдия известен на света камък. Бранителите неспокойно замърморили при тази гледка.

— Тихо! — изревал Пейна, като се извърнал към тях. Бранителите се дръпнали, с удължени и побелели от ужас лица. Това все повече и повече им заприличвало на магьосничество.

— Мисля, че знам какво представляват тези песъчинки и как да проверя предположението си — казал Флаг, изговаряйки рязко думите. — Но ако съм прав, проверката трябва да се направи, колкото е възможно по-бързо.

— Защо? — настоял Пейна.

— Смятам, че зрънцата са от Драконов пясък — обяснил Флаг. — Някога имах съвсем малко количество, но — уви! — то изчезна преди да съм успял да го изуча задълбочено. Може да е било и откраднато.

На Флаг не му убягнал начинът, по който проблеснали очите на Пейна при хвърления към Питър поглед.

— Оттогава често изпитвах безпокойство по този повод — продължил той, — защото се смята, че това е едно от най-смъртоносните вещества на земята. Аз нямах възможност да проверя свойствата му и затова се съмнявах, но сега виждам много от нещата, за които бях чувал, вече доказани тук.

Флаг посочил към обсидиана. Дупчиците, в които се намирали трите зрънца зелен пясък били станали почти два-три сантиметра дълбоки и от всяка се издигал пушек като от малка кладичка. Флаг преценил, че всяка песъчинка трябва да е прояла около половината дебелина на камъка.

— Тези три зрънца пясък бързо си проправят път през парче от най-твърдата скала, която познаваме — рекъл той. — Драконовият пясък е известен като толкова разяждащ, че може да проникне във всяко твърдо вещество… абсолютно всяко. И произвежда страхотна топлина. Ти! Бранител!

Флаг посочил към един от Вътрешните бранители. Той пристъпил напред без да гори от щастие, задето е бил избран.

— Докосни камъка отстрани — наредил Флаг и, щом човекът нерешително протегнал напред ръка, за да пипне преспапието, остро добавил: — Само отстрани! Не си доближавай пръстите до тези дупки!

Бранителят докоснал преспапието и с изохкване си дръпнал ръката. Той пъхнал пръсти в устата си, но не преди Пейна да види надигащите се там мехури.

— Чувал съм, че обсидианът провежда много бавно топлината — казал Флаг, — но това парче е горещо като плочата на печка… само от три зрънца пясък, които биха се събрали върху нокътя на кутре и пак отвсякъде ще остане място! Докоснете бюрото на принца, милорд Върховен съдия!

Пейна го направил. Той останал стреснат и удивен от топлината под ръката му. Скоро тежкото дърво щяло да започне да набъбва и да тлее.

— Затова трябва да действаме бързо — продължил Флаг. — Скоро самото бюро ще се подпали. Ако вдишаме парите — винаги приемам, че онова, което са ми разказвали, е вярно — до няколко дни всички ще умрем. Но, за да бъдем сигурни, още една проверка…

При тези думи Вътрешните бранители добили съвсем неспокоен вид.

— Добре — рекъл Пейна. — Каква е тази проверка? Побързай, човече!

Сега ненавиждал Флаг повече от всякога и, ако някога бил чувствал, че той не бива да бъде подценяван, в този момент усещал това два пъти по-силно. Преди пет минути Пейна бил готов да го зачеркне като Дворцов никой. Сега изглежда и техният живот, и делото на Пейна срещу Питър, зависели от него.

— Предлагам да напълним една кофа с вода — заговорил много припряно Флаг. Тъмните му очи горели.

Вътрешните бранители и Пейна се били втренчили в онези малки, черни дупчици в обсидиана и в мъничките струйки дим със зловещата прехласнатост на птици, хипнотизирани от гнездо виещи се питони. Колко ли дълбоко вече били потънали в обсидиана? Колко близо били до дървото? Невъзможно било да се каже. Дори Питър гледал натам, макар че уморената смесица от мъка и смущение не напускала лицето му.

— Вода от помпата на принца! — извикал Флаг на единия от бранителите. — Искаме я в кофа, дълбоко гърне или купа. Веднага! Веднага!

Бранителят погледнал към Пейна.

— Отивай — наредил Пейна, като се опитал да прикрие страха си… но той бил уплашен и Флаг го знаел.

Бранителят отишъл. След мигове го чули как изпомпва вода в кофа, която бил намерил в шкафа на иконома. Флаг заговорил отново.

— Предлагам да си топна пръста в тази кофа и да пусна в една от дупчиците капка вода — обяснил той. — След което внимателно ще наблюдаваме, милорд Върховен съдия. Трябва да видим дали попадналата в дупката вода за миг ще стане зелена. Това е сигурен признак.

— А после? — попитал напрегнато Пейна. Вътрешният бранител се върнал. Флаг взел кофата и я поставил върху бюрото.

— После много внимателно ще пусна капчици и в другите две дупки — отвърналФлаг. Той говорел спокойно, но бледите му обикновено страни били зачервени. — Казват, че водата не спира Драконовия пясък, но го задържа.

Флаг представял нещата доста по-зловещи, отколкото били всъщност, но искал да им вдъхне страх.

— Защо просто не го полеем? — изтърсил единият от бранителите.

Пейна наградил тази проява с ужасно гневен поглед, но Флаг отговорил на въпроса спокойно, докато топял дългия си пръст в кофата.

— Нали не искаш да отмия тези три зрънца пясък от дупчиците, които са направили в скалата и те да попаднат някъде по бюрото на момчето? — попитал той, почти приветливо. — После можем да те оставим тук да гасиш огъня, когато водата се изпари, многознайко.

Бранителят не се обадил повече. Флаг извадил от кофата капещия си пръст.

— Водата вече е топла — обърнал се той към Пейна. — Само от стоенето върху бюрото.

Магьосникът внимателно си придвижил пръста, от който висяла една-единствена капка вода, над едната от дупките.

— Наблюдавайте внимателно! — извикал остро Флаг и на Питър в този момент му прозвучал като някакъв евтин амбулантен търговец, който се кани да представи чудовищно измамнически номер. Но Пейна се надвесил по-близо. Вътрешните бранители проточили вратове. Тази единствена капка вода, увиснала от пръста на Флаг, обхванала в себе си за миг цялата стая на Питър в съвършено изрязана миниатюра. Тя провиснала… удължила се… и паднала в дупката.

Чуло се едно усилващо се ссс като звук от мазнина, капната върху нагорещен тиган. От дупката се вдигнало мъничко гейзерче пара… но преди това Пейна ясно видял подобно на котешко око зелено проблясване. В този миг съдбата на Питър била решена.

— Драконов пясък, за бога! — прошепнал дрезгаво Флаг. — Недейте, ако ви е мил живота, да вдишвате тези изпарения!

Смелостта на Андерс Пейна била твърда като репутацията му, но сега той бил изплашен. На него това единствено бляскаво зелено примигване му се видяло неизразимо зловещо.

— Изгаси и другите две — наредил дрезгаво той. — Веднага!

— Както ви казах — започнал Флаг, докато хладнокръвно топял отново показалеца си без да откъсва поглед от обсидиана, — те не могат да бъдат изгасени… е, има един начин, според легендите, но само един. Вие не бихте го харесали. Все пак можем да задържим действието им, а после да се отървем от тях. Смятам.

Той внимателно капнал във всяка от другите две дупки по капчица. Всеки път проблясвала зелена светлинка и се вдигала струйка пара.

— Мисля, че за малко сме в безопасност — заявил Флаг. Единият от Вътрешните бранители въздъхнал с видимо облекчение. — Донесете ми ръкавици… или сгънат плат… нещо, което мога да използвам, за да вдигна този камък. Той е горещ като ярост и капчиците вода ще изврат за нула време.

Бързо били донесени от килера на иконома две подплатени възглавнички. Флаг обхванал с тях обсидиана, вдигнал го, като внимавал да го държи хоризонтален и го пуснал в кофата. Щом камъкът заплувал към дъното, всички ясно видели как за миг водата станала ярко зелена.

— Така-а — казал проточено Флаг, — това е добре. Един от тези бранители трябва да отнесе кофата извън замъка до голямата помпа край Великото древно дърво в средата на крепостта. Там трябва да напълните голям съд с вода и да сложите кофата в него. После отнесете съда до езерото Джохана и го потопете в средата му. За сто хиляди години Драконовият пясък може и да изпари езерото, но аз мисля да оставим за това да се тревожат онези, които ще дойдат тогава… ако има такива.

Пейна се поколебал само за миг, прехапал устна в нехарактерна за него нерешителност, после рекъл:

— Ти, ти и ти. Направете, каквото каза.

Кофата била изнесена. Вътрешните бранители я държали като хора с жива бомба в ръце. Флаг чудесно се забавлявал, защото всичко това било, или поне в голямата си част, просто негови измишльотини, както например Питър моментално бил заподозрял. Единичните капки вода, които магьосникът пуснал в дупките, не били достатъчни, за да спрат разяждащото действие на пясъка — поне не за дълго, — но Флаг знаел, че водата в кофата ще ги овлажни добре. Дори по-малко течност би послужила и за повече пясък… бокал вино, да речем. Но нека да вярват, каквото си искат; с толкова повече ярост ще се нахвърлят след време върху Питър.

Когато бранителите излезли, Пейна се обърнал към Флаг.

— Ти каза, че имало един начин да се неутрализира действието на Драконовия пясък.

— Да… легендите твърдят, че ако бъде приет от живо същество, то ще изгори до смърт… а когато всичко свърши и умре, силата на Драконовия пясък също умира. Имах намерение да проверя тези твърдения, но точно преди да го направя, образецът ми изчезна.

Пейна го гледал втренчено, с бяла ивица около устните.

— И върху какъв вид живо същество възнамеряваше да провериш действието на това дяволско вещество, магьоснико?

Флаг погледнал към Пейна с любезна невинност.

— Ами, върху мишка, разбира се, милорд Върховен съдия.

 

41.

Странно заседание се състояло в три часа този следобед в Кралския съд на Делейн в основата на Иглата — огромна зала, станала известна с течение на годините просто като «Съдът на Пейна».

Заседание — тази дума не ми харесва. Тя е прекалено слаба и дребна, за да опише огромното по значение решение, което било взето този следобед. Не мога да кажа и изслушване или дело, защото това заседание нямало никаква законова основа, но то било много важно, както мисля, че и вие ще се съгласите.

Залата била достатъчно голяма, за да побере петстотин души, но този следобед там имало само седем. Шестима от тях се били скупчили плътно един до друг, сякаш ги изнервяло да са толкова малко на място, предназначено за толкова много. Кралският герб на Делейн — еднорог, пробождащ дракон — висял на една от заоблените каменни стени и Питър открил, че от време на време погледът му се връща върху него. Освен Питър, в залата се намирали Пейна, Флаг (разбира се, Флаг бил този, който стоял малко по-встрани от останалите) и четирима от Кралските велики адвокати. Великите адвокати били общо десет, но другите шестима изслушвали дела в различни, отдалечени краища на Делейн. Пейна решил, че не може да ги чака. Той знаел, че трябва да действа бързо и решително, иначе в кралството можело да се пролее кръв. Знаел го, но се дразнел от мисълта, че ще има нужда от помощта на този хладнокръвен млад убиец, за да избегне такива кръвопролития.

Че Питър е убиец било нещо, което Андерс Пейна вече бил решил в собственото си сърце. Не му били повлияли кутията, зеленият пясък, нито дори изгорялата мишка, а единствено питъровите сълзи. Питър, трябва да му го признаем, не изглеждал вече нито виновен, нито слаб. Той бил блед, но спокоен и отново в пълно владение на себе си.

Пейна си прочистил гърлото. Звукът проечал глухо сред мрачните каменни стени на съдебната зала. Той притиснал ръка към челото си и не останал съвсем изненадан от открития там слой студена пот. Пейна бил изслушал през живота си показанията по стотици големи и сериозни дела; бил изпратил под секирата на палача повече хора, отколкото можел да си спомни. Но никога не бил мислил, че ще трябва да присъства на заседание като днешното и ще съди принц за убийството на неговия височайш баща… а такъв съд със сигурност щял да последва, ако този следобед всичко вървяло, както се надявал. Редно си е да се потя, помислил си той, а си е редно и потта да е студена.

Просто едно заседание. Нищо свързано със закона, нищо официално, нищо свързано с кралството. Но никой от тях — нито Пейна, нито Флаг, нито Великите адвокати, нито самият Питър — се лъжели. Истинското дело било сега. Това заседание. Властта била тук. Тази изгоряла мишка била задвижила огромен поток от събития. Той или щял да бъде спрян тук, както голямата река може да се спре близо до извора, когато е все още ручейче, или щял да прелее навън, събирайки мощ по пътя си, докато никоя сила на земята не е в състояние да го спре или да застане пред него.

Просто едно заседание, помислил си Андерс Пейна и изтрил още пот от челото си.

 

42.

Флаг наблюдавал процедурата с буден поглед. И той като Пейна знаел, че всичко ще се реши тук и бил изпълнен с увереност.

Питър държал главата си изправена, погледът му бил твърд. Той срещнал поред очите на всички участници в този неофициален съд.

Каменните стени мрачно се мръщели и на седмината присъстващи. Скамейките за зрителите били празни, но Пейна сякаш чувствал тежестта на фантомните очи, очи, които настоявали да бъде въздадена справедливост в тази ужасна история.

— Господарю мой — казал накрая Пейна, — преди три часа слънцето те направи крал.

Питър изненадано погледнал Пейна, но си замълчал.

— Да — продължил Пейна, сякаш Питър бил заговорил. Великите адвокати кимали и изглеждали ужасно сериозни. — Нямаше коронация, но тя е само публично зрелище. Въпреки цялата си сериозност, тя е представление, а не същност. Бог, законът и слънцето превръщат човека в крал, а не коронацията. Сега, точно в тази минута, ти съвсем законно си крал, който има пълно право да заповядва на мен, на всички нас тук и на цялото кралство. Това ни поставя пред ужасна дилема. Разбираш ли каква е тя?

— Да — отвърнал мрачно Питър. — Вие смятате, че вашият крал е убиец.

Пейна бил малко изненадан от тази прямота, но останал доволен. Питър от край време си бил прямо момче; жалко, че неговата повърхностна прямота прикривала такава дълбока пресметливост, но важното било, че тази прямота, вероятно произтичаща от глупавото перчене на момчето, щяла да ускори нещата.

— Какво смятаме ние, господарю, няма значение. Съдът решава дали хората са виновни или невинни — така съм бил учен винаги и затова го вярвам с цялото си сърце. Има само едно изключение. Кралете са над закона. Разбираш ли?

— Да.

— Но… — вдигнал пръст Пейна. — Но това престъпление е било извършено преди да станеш крал. Досега, доколкото ми е известно, никой съд на Делейн не е бил изправян пред такава ужасна ситуация. Възможностите са страшни. Анархия, хаос, гражданска война. За да предотвратим всички тези неща, господарю, ние се нуждаем от твоята помощ.

Питър го изгледал мрачно.

— Ще помогна, ако мога — рекъл той.

А аз мисля… моля се… да се съгласиш на това, което възнамерявам да предложа — помислил си Пейна. Той съзнавал, че по челото му е избила прясна пот, но този път не я изтрил. Питър бил само момче, но умно момче… и можел да приеме това за признак на слабост. Ти ще кажеш, че си съгласен за доброто на кралството, но едно момче, което може да притежава чудовищната извратена смелост да убие собствения си баща, е също — надявам се — и момче, което несъмнено си мисли, че ще успее да се измъкне безнаказано. Ти си въобразяваш, че ще ти помогнем да покриеш цялата история, но, о, господарю мой, този път ужасно грешиш.

Флаг, който почти можел да прочете тези мисли, вдигнал ръка към устата си да прикрие една усмивка. Пейна го мразел, но без изобщо да съзнава, станал негов първи помощник.

— Аз искам от теб да свалиш короната — заявил Пейна.

Питър го погледнал искрено изненадан.

— Да се откажа от трона? — попитал той. — Аз… не знам, милорд Върховен съдия. Би трябвало да помисля, преди да кажа да или не. Това може да навреди на кралството, вместо да му помогне… както лекарят може да убие болния, ако му даде прекалено много лекарства.

Момъкът е умен, помислили си едновременно Флаг и Пейна.

— Не ме разбра правилно. Не искам да се отказваш от трона, а само да оставиш короната настрани, докато се реши този въпрос. Ако се установи, че не си виновен в убийството на баща ти…

— Както ще стане — намесил се Питър. — Ако баща ми бе властвал, докато се превърнех в беззъб и грохнал старец, щях само да се радвам. Единственото, което исках, бе да му служа, да го подкрепям във всичко и да го обичам.

— И все пак баща ти е мъртъв и ти си обвинен в убийството му.

Питър кимнал.

— Ако съдът реши, че си невинен, ще си възвърнеш короната. Ако бъдеш признат за виновен…

Великите адвокати добили неспокоен вид, но Пейна не трепнал.

— Ако бъдеш признат за виновен, ще прекараш остатъка от живота си на върха на Иглата. Никой от кралското семейство не може да бъде екзекутиран: този закон съществува от хиляда години.

— И крал ще стане Томас? — попитал замислено Питър.

Флаг леко настръхнал.

— Да.

Питър се намръщил, дълбоко замислен. Той изглеждал ужасно уморен, но не смутен или изплашен и Флаг усетил как започва да го обзема страх.

— Да предположим, че откажа?

— Тогава ще станеш крал, въпреки ужасните обвинения, на които не си отговорил. Много от твоите поданици — повечето, предвид на доказателствата — ще вярват, че им се налага да бъдат управлявани от млад човек, който е убил собствения си баща, за да се сдобие с трона. Смятам, че ще избухнат вълнения и гражданска война и всички тези неща ще се случат преди да е минало много време. Колкото до мен, аз ще се откажа от поста си и ще потегля на запад. Стар съм, за да започвам отначало, но все едно, ще трябва да го направя. Моят живот винаги е бил законът и аз не мога да служа на крал, който не се е преклонил пред него по въпрос като този.

В залата настъпила тишина — тишина, която им се видяла много дълга. Питър седял с наведена глава, притиснал очите си с длани. Всички го наблюдавали и чакали. Сега дори Флаг усещал върху челото си тънък слой пот.

Накрая Питър вдигнал глава и отдръпнал ръце от очите си.

— Много добре — казал той. — Ето моята заповед като крал. Аз ще оставя короната, докато от мен бъде свалено обвинението в убийството на баща ми. Ти, Пейна, ще служиш за канцлер на Делейн, докато няма кралска власт. Настоявам делото да започне колкото се може по-скоро — утре дори, ако е възможно. Аз ще се подчиня на решението на съда. Но няма да ме съдиш ти.

Всички примигнали и седнали по-изправени по местата си при тази категорична проява на авторитет, но Йозеф от конюшните нямало да остане изненадан — той бил чувал тези нотки в гласа на момчето и преди, когато Питър бил само юноша.

— Това ще направи един от тези другите четирима — продължил Питър. — Няма да бъда съден от човекът, който ще държи властта вместо мен… човек, който според вида и действията му, вече е убеден в сърцето си, че аз съм извършил това ужасно престъпление.

Пейна усетил как се изчервява.

— Един от тези четиримата — повторил Питър и се обърнал към Великите адвокати. — Пуснете в една купа четири камъчета — три черни и едно бяло. Онзи, който изтегли бялото камъче, ще бъде съдия в моето дело. Съгласни ли сте?

— Да, господарю мой — бавно откликнал Пейна, като мразел червенината, която дори сега не искала да напусне страните му.

Флаг отново трябвало да вдигне ръка до устата си, за да прикрие една усмивчица. И това, мой малък обречен господарю, е единствената заповед, която някога ще дадеш като крал на Делейн, помислил си той.

 

43.

Заседанието, което започнало в три часа, свършило в три и четвърт. Сенати и парламенти могат да безделничат с дни и месеци, докато решат един-единствен проблем — и често изобщо не го решават, въпреки всички приказки, — но когато се случват големи неща, те обикновено стават бързо. И три часа по-късно, със спускането на мрака, станало нещо, което накарало Питър да осъзнае, че колкото и да изглежда налудничаво, той ще бъде признат за виновен в това ужасно престъпление.

Принцът бил ескортиран обратно до апартамента си (от неусмихващи се, мълчаливи стражи. Отсега нататък, казал Пейна, щял да получава храната си там.

Вечерята му била внесена от широкоплещест Вътрешен бранител с твърда, набола по лицето брада. Той държал поднос, върху който имало чаша мляко и голяма, дигаща пара купа яхния. Питър станал при влизането на войника и посегнал към подноса.

— Не още, господарю — спрял го бранителят с очевидна насмешка в гласа. — Мисля, че се нуждае от подправки — и при тези думи се изплюл в яхнията. После, ухилен, изложил на показ уста, пълна със зъби и дупки като лошо поддържана ограда от колове, той протегнал подноса. — На!

Питър не направил и движение да го поеме. Той бил напълно смаян.

— Защо направи това? Защо се изплю в яхнията ми?

— Нима дете, което убива баща си, заслужава нещо по-добро, господарю?

— Не. Но човек, който още дори не е съден за това престъпление, заслужава — рекъл Питър. — Отнеси този и ми донеси нов поднос. Донеси го до петнайсет минути, иначе тази вечер ще спиш под Флаг, в тъмницата.

Грозната подигравателна усмивка на войника се поколебала за миг, но веднага се върнала на лицето му.

— Мисля, че няма — нагло отвърнал той и наклонил подноса, първо само малко, после все повече и повече. Чашата и купата се пръснали върху плочите. Гъстата яхния потекла на струи.

— Оближи си я — казал бранителят. — Оближи я като куче, каквото си.

И се обърнал да си върви. Питър, пламнал изведнъж, скочил и зашлевил мъжа. Звукът от удара проехтял в стаята като пистолетен изстрел.

Дебеловратият войник изревал и измъкнал късия си меч.

С мрачна усмивка Питър вдигнал брадичка и си оголил врата.

— Давай — подканил го той. — Човек, който може да се изплюе в яхнията на друг, вероятно е способен и да пререже гърлото на невъоръжен противник. Давай. И свинете изпълняват някаква божия воля, предполагам, а моите срам и мъка са прекалено големи. Ако бог иска да живея, значи се налага, но ако желае да умра и е изпратил свиня като теб да изпълни волята му, толкова по-добре.

Гневът на Вътрешния бранител се стопил от смущение. След миг той прибрал меча си.

— Няма да си цапам острието — придал си важност войникът, но смутолевил думите и не вдигнал поглед към принца.

— Донеси ми ново ядене — наредил тихо Питър. — Не знам с кого си говорил, бранителю, и не ме интересува. Не знам защо с такова нетърпение бързаш да ме осъдиш за убийството на баща ми, когато все още не са изслушани никакви показания и това също не ме интересува. Но ти ще ми донесеш ново ядене, придружено със салфетка, и ще го направиш преди часовникът да е ударил шест и половина или ще позвъня за Пейна и тази вечер ще спиш под Флаг. Вината ми не е доказана, Пейна все още е под моя заповед и се кълна, че всичко, което казах е истина.

По време на тази тирада Вътрешният бранител ставал все по-блед и по-блед, защото виждал, че Питър действително говори истината. Но това не била единствената причина за неговата бледност. Когато другарите му разправяли, че са хванали принца на местопрестъплението, той им повярвал — и искал да им повярва, — но сега се усъмнил. Питър нито говорел, нито имал вид на виновен човек.

— Да, господарю — едвам изрекъл войникът и излязъл.

Няколко мига по-късно капитанът на бранителите отворил вратата и надникнал вътре.

— Стори ми се, че чух някакъв шум — казал той. Погледът му попаднал върху счупените чаша и купа. — Проблеми ли има?

— Не — спокойно отвърнал Питър. — Просто изпуснах подноса. Войникът отиде да ми донесе ново ядене.

Капитанът кимнал и излязъл.

Питър седнал на леглото и през следващите десет минути дълбоко мислил.

На вратата кратко се почукало.

— Влез — обадил се Питър.

Брадясалият бранител, с дупките между зъбите, влязъл с нов поднос.

— Господарю, искам да се извиня — започнал той с непохватна скованост. — Никога, през целия си живот, не съм се държал така. Не знам какво ми стана. Кълна се в живота си, не съм такъв. Аз…

Питър махнал с ръка. Той се чувствал ужасно уморен.

— И другите ли мислят като теб? Другите бранители?

— Господарю — войникът внимателно поставил подноса върху бюрото на Питър. — Не съм сигурен, че аз самият все още мисля така.

— Но другите смятат ли, че съм виновен?

Настъпила дълга пауза и накрая бранителят кимнал.

— А има ли някакъв конкретен довод, който да изтъкват срещу мен повече от всеки друг?

— Говорят за някаква изгоряла мишка… казват, че сте плакал, когато Пейна се изправил срещу вас…

Питър мрачно кимнал. Да. Плачът бил голяма грешка, но тогава не успял да се възпре… Стореното било сторено…

— Но най-вече говорят, че сте искал да бъдете крал и това трябва да е било така.

— Че съм искал да бъда крал и затова трябва да е било така — повторил като ехо Питър.

— Да, господарю — погледнал нещастно към Питър бранителят.

— Благодаря. Върви си сега, моля те.

— Господарю, аз се извинявам…

— Извинението ти е прието. Моля те, върви. Необходимо ми е да помисля.

С вид, сякаш искал никога да не се е раждал, Вътрешният бранител прекрачил прага и затворил вратата зад себе си.

Питър постлал върху коленете си салфетката, но не ял. Целият глад, който изпитвал преди, се бил стопил. Той попипвал салфетката и мислел за майка си. Радвал се… всъщност направо се чувствал щастлив, че ти не била жива да го види сега, да види докъде е стигнал. Цял живот той бил щастливо, благословено момче, което — както изглеждало понякога — никога не го сполетявал лош късмет. А сега сякаш всичкият лош късмет, който е трябвало да бъде разпределен през годините, се бил струпал, за да си плати наведнъж и то с шестнайсетгодишна лихва.

Но най-вече говорят, че сте искал да бъдете крал и затова трябва да е било така.

Някъде дълбоко в себе си той ги разбирал. Те искали добър крал, когото да могат да обичат. Но искали и да знаят, че само на косъм са се спасили от лошия. Искали мрак и тайни; искали си плашещата приказка за прогнилата кралска власт. Бог само знаел защо.

Говорят, че сте искал да бъдете крал и кажат, че трябва да е било така.

Пейна вярва в това, помислил си Питър, и този войник също; всички вярват. Не сънувам кошмар. Аз бях обвинен в убийството на баща си и нито цялото ми добро държание, нита очевидната ми любов към него, ще отхвърлят обвинението. А част от тях искат да повярват, че съм го направил.

Питър внимателно сгънал пак салфетката и я положил върху новата купа с яхния. Не можел да се храни.

 

44.

Имало дело, то било голяма сензация и за събитието били написани много истории, ако решите да си дадете труд да ги прочетете. Но ето същността на цялата работа: Питър, син на Роланд, бил призован пред Върховния съдия на Делейн от една изгоряла мишка; осъден на заседание от седем души, които не представлявали съд; признат за виновен от един войник, който произнесъл присъдата му като се изплюл в купа с яхния. Това е историята и понякога историите казват повече от историята и то по-бързо.

 

45.

Когато Улрих Уикс, който изтеглил бялото камъче и заел мястото на Пейна зад съдийската маса, обявил решението на съда, зрителите — много от които се кълнели с години, че Питър ще стане най-добрия крал на Делейн в цялата му дълга история — бурно аплодирали. Те станали на крака и се втурнали напред… и ако не ги била задържала редица от Вътрешни бранители с извадени мечове, като нищо можели да превърнат присъдата от доживотен затвор и заточение на върха на Иглата в смърт, линчувайки младия принц. Докато го отвеждали, върху него като валели плюнки и Питър цял бил покрит с тях. И все пак той вървял с вдигната глава.

Вляво от голямата съдебна зала имало врата, която водела към тясно коридорче. То било дълго около четирийсет крачки и след него започвали стълбите. Те се извивали нагоре и нагоре, в безкрайна спирала, чак до върха на Иглата, където Питър го очаквали двете стаи, в които щял да живее отсега нататък, до деня на своята смърт. Стъпалата били всичко триста. Ние ще отидем при Питър на върха, в неговите стаи, когато му дойде времето; историята му, както ще видите, още не е завършена. Но няма да се изкачваме с него, защото това било срамно изкачване, той оставял полагащото му се по право място на крал на дъното и с горда стъпка, изпънати рамене и вдигната глава отивал да заеме мястото на кралски затворник на върха — няма да е възпитано да го следваме, нито ние, нито който и да е друг при такъв маршрут.

Нека по-скоро да поговорим малко за Томас и да видим какво се случило с него, когато се възстановил и открил, че е станал крал на Делейн.

 

46.

— Не — прошепнал Томас с глас, изразяващ най-искрен ужас.

Очите му изглеждали невероятно големи върху бледото лице. Устните му треперели. Флаг току-що му бил казал, че е крал на Делейн, но Томас не приличал на момче, на което са му съобщили, че става крал; той приличал на момче, на което са му съобщили, че на сутринта ще бъде разстреляно.

— Не — повторил той. — Не искам да бъда крал.

Това било истина. През целия си живот горчиво бил ревнувал от Питър, но за едно нещо никога не му бил завиждал и то било възкачването на Питър на трона. Тази отговорност Томас никога, и в най-лудите си мечти, не бил желал. А сега един кошмар се струпвал върху друг. Изглежда не било достатъчно да го събудят с новината, че брат му е затворен в Иглата за убийството на баща им, краля. Сега тук бил и Флаг, с ужасната вест, че той става крал на мястото на Питър.

— Не, не искам да бъда крал, няма да стана крал. Аз… отказвам! КАТЕГОРИЧНО ОТКАЗВАМ!

— Не можеш да откажеш, Томас — казал настойчиво Флаг. Той бил решил, че това е най-добрия подход с Томас: приятелски, но с настойчивост. Сега Томас имал нужда от Флаг повече, отколкото някога бил имал от който и да било друг през целия си живот. Флаг знаел това, но знаел и, че съдбата му изключително много зависела от благоволението на Томас. Известно време той щял да бъде див и плашлив, способен да направи какво ли не и магьосникът трябвало да се погрижи да го улови в твърда хватка още от самото начало.

«Ти имаш нужда от мен, Томи, но аз ще направя твърде голяма грешка, ако ти го кажа. Не, ти трябва да ми кажеш това. Трябва да няма никакъв спор по въпроса кой дърпа конците. Нито сега, нито когато и да било…»

— Не мога да откажа? — прошепнал Томас, Той се бил надигнал на лакти при ужасната новина на Флаг. Сега безсилно се стоварил обратно върху възглавниците си. — Не мога? Пак се чувствам слаб. Мисля, че треската ми се връща. Изпрати да повикат доктора. Може да имам нужда от пускане на кръв. Аз…

— Ти си добре — отсякъл Флаг и се изправил. — Натъпкал съм те с хубави лекарства, треската ти е минала и всичко, което ти трябва, за да се дооправиш, е малко свеж въздух. Но ако имаш нужда от лекар, за да ти каже същите неща, Томи — (Флаг допуснал в гласа му да се промъкне една съвсем лека нотка укор), — то можеш просто да дръпнеш звънеца.

Флаг посочил към шнура и леко се усмихнал. Усмивката му не била чак ужасно мила.

— Разбирам стремежа ти да се скриеш в леглото, но аз нямаше да съм ти приятел, ако не ти кажех, че всяко спасение, което ще намериш в леглото си или в опитите си да останеш болен, ще бъде фалшиво спасение.

— Фалшиво ли?

— Съветвам те да станеш и да започнеш усилено да си възвръщаш силите. До три дни ти предстои да бъдеш коронясан с всички кралски почести и церемонии. Да бъдеш отнесен с леглото между хората до платформата, където ще стои Пейна с короната и скиптъра, ще бъде унизителен начин за започване на кралската ти власт, но ако се стигне дотам, уверявам те, че те ще го направят. Кралствата без крал са неспокойни и Пейна има сериозното намерение, колкото е възможно по-скоро да те види коронясан.

Томас лежал на възглавниците и се опитвал да възприеме тази информация. Очите му били станали големи като на уплашен заек.

Флаг грабнал своя поръбен с червено плащ от леглото, преметнал го върху раменете си и закопчал златната му верижка около врата си. След това взел от ъгъла бастуна си със сребърна глава. Той го завъртял, прибрал го зад гърба си и направил голям поклон пред момчето. Плащът… шапката… бастунът… тези неща изплашили Томас. Тъкмо настъпил ужасния момент, когато се нуждаел от Флаг повече от всякога, а той изглеждал облечен като за… за…

Той изглежда облечен като за пътуване.

Паниката му от преди малко била само лека уплаха в сравнение със страшните ледени пръсти, които сграбчили в този миг сърцето на Томас.

— А сега, скъпи Томи, ти пожелавам добро здраве през целия ти живот, толкова радост, колкото сърцето ти може да издържи, дълго и успешно царуване… и сбогом!

Запътил се към вратата и действително вече започвал да мисли, че момчето е така изцяло парализирано в паниката си че той, Флаг, ще трябва да измисли някакъв стратегически ход сам да се върне край леглото на малкия глупак, когато Томас успял да каже една-единствена напрегната дума:

— Почакай!

Флаг се обърнал назад, с изражение на учтива загриженост върху лицето.

— Господарю мой?

— Къде… къде отиваш?

— Ами… — Флаг изглеждал изненадан, сякаш досега не му било хрумвало, че Томас изобщо може да се поинтересува. — Като начало — в Андуа. Те са големи моряци, както знаеш, а и отвъд Морето на утрешния ден има много земи, които никога не съм виждал. Понякога капитаните вземат по някой магьосник на борда за добър късмет — да призове вятър, ако корабът попадне в безветрие или да предсказва времето. Ако пък никой няма нужда от магьосник — е, не съм чак толкова млад, колкото бях, когато дойдох тук за първи път, но все още мога да поддържам права линия и да спускам платно, — Усмихнато Флаг изиграл тези действия, без да изпуска бастуна си.

Томас пак се бил изправил на лакти.

— Не! — почти изпищял той. — Не!

— Господарю мой…

— Не ме наричай така!

Флаг прекосил обратно стаята, като сега си позволил да изрази по-дълбока загриженост върху лицето си.

— Томи, тогава. Моят скъп Томи. Какво има?

— Какво има ли? Какво има? Как можеш да бъдеш толкова глупав? Баща ми е отровен, Питър е хвърлен в Иглата като престъпник, аз трябва да стана крал, ти се каниш да заминаваш и искаш да знаеш каква има? — Томас се изсмял налудничаво и пискливо.

— Но всички тези неща са необратими, Томи — казал нежно Флаг.

— Аз не мога да бъда крал — извикал Томас. Той сграбчил ръката на Флаг и ноктите му потънали дълбоко в странната плът на магьосника. — Питър трябваше да стане крал. Питър винаги е бил по-умния, аз бях глупака, аз съм глупак, не мога да бъда крал!

— Бог прави кралете — рекъл Флаг. Бог… и понякога магьосниците, помислил той и се изхилил наум. — Той прави крал теб и вярвяй ми, Томи, ти ще бъдеш крал. Или ще бъдеш крал, или върху теб ще се сипе пръст.

— Нека бъде пръст, тогава! Ще се самоубия.

— Нищо подобно няма да направиш.

— По-добре да се самоубия, отколкото хиляда години да ме осмиват като принца, умрял от страх.

— От теб ще стане крал, Томи. Не се страхувай. Но аз трябва да тръгвам. Денем е студено, но нощите са още по-студени. А искам да бъда извън града, преди да се е здрачило.

— Не, стой! — Томас отчаяно се вкопчил в плаща на Флаг. — Щом трябва да ставам крал, тогава остани и ме съветвай, както си съветвал моя баща! Не си отивай! И без това не разбирам защо искаш да си отидеш! Ти винаги си бил тук!

А, най-после, помислил си Флаг. Хубаво… Всъщност, направо ИДЕАЛНО.

— Действително ми е трудно да си отида — казал мрачно Флаг. — Много трудно. Аз обичам Делейн. А обичам и теб, Томи.

— Тогава остани!

— Ти не разбираш положението ми. Андерс Пейна е могъщ човек — изключително могъщ. А той не ме обича. Мисля дори ще е по-честно да кажа… че вероятно ме мрази.

— Защо?

Отчасти, защото знае от колко дълго — колко ужасно дълго — съм тук. Но най-вече мисля, защото долавя какво точно възнамерявам да направя с Делейн.

— Трудно е да се каже, Томи. Предполагам има нещо общо с факта, че той е много властен човек, а властните хора обикновено не обичат онези, които са така могъщи като тях. Например най-близките съветници на кралете.

— Както ти беше най-близкия съветник на баща ми ли?

— Да. — Той вдигнал ръката на Томас и я стиснал за миг. После я пуснал и печално въздъхнал. — Кралските съветници често приличат на елените в личния парк на краля. Такъв елен го галят, потупват го по гърба и го хранят от ръка. И съветникът, и питомният елен прекарват живота си приятно, но аз твърде често съм виждал как питомните елени от парка свършват на кралската трапеза, когато кралските пазачи на резервата не съумеят да осигурят диво животно за вечерната еленска пържола или еленска яхния. Когато някой властващ крал умре, старите съветници имат обичая да изчезват.

Томас изглеждал и ядосан, и разтревожен.

— Да не би Пейна да те е заплашвал?

— Не… той се държа много любезно — казал Флаг. — С много търпение. Но аз надникнах в очите му и знам, че неговото търпение няма да трае вечно. Очите му ми казаха, че може да намеря климата на Андуа за по-здравословен. — Той станал с още едно врътване на плаща. — Затова… колкото и да не ми се иска…

— Почакай! — извикал отново Томас и върху измъченото му, бледо лице Флаг видял, че всичките му амбиции са на път да се осъществят. — Ако си имал защита, когато баща ми беше крал, защото си бил негов съветник, няма ли да си защитен сега, когато аз съм крал, ако си мой съветник?

Флаг си придал дълбоко замислен вид.

— Да… предполагам… ако много ясно изтъкнеш пред Пейна… наистина много ясно… че на всеки ход срещу мен ще се гледа с кралско неодобрение… с много голямо кралско неодобрение.

— О, ще го направя! — съгласил се нетърпеливо Томас. — Ще го направя! Тогава ще останеш ли? Моля те! Ако си тръгнеш, наистина ще се самоубия! Изобщо не знам как да бъда крал и действително ще го сторя!

Флаг все още стоял с наведена глава и дълбоко потънало в сянка лице, привидно сериозно замислен. А той, всъщност, се усмихвал.

Но когато вдигнал глава, лицето му било мрачно.

— Служил съм на кралство Делейн почти през целия си живот — рекъл той — и предполагам, че ако ми заповядаш да остана… да остана и да ти служа с най-доброто, на което съм способен…

— Заповядвам ти го! — извикал Томас с треперещ, трескав глас.

Флаг паднал на едно коляно.

— Господарю!

Томас, хлипащ от облекчение, се хвърлил в ръцете му Флаг го хванал и го притиснал.

— Не плачи, мой малки господарю — прошепнал той. — Всичко ще се оправи. Да, всичко ще стане много хубаво за теб, мен и кралството.

Усмивката му се разширила, като разкрила много бели и много силни зъби.

 

47.

Томас не можал да мигне в нощта преди коронацията.

Площада на Иглата и в ранните сутрешни часове на този страшен ден го хванала ужасна комбинация от повръщане и разстройство, получена от нервност. Бил обзет от сценична треска. Сценична треска звучи глупаво и комично, но всъщност нямало нищо нито глупаво, нито комично. Томас бил все още само малко момче и чувствата, конто го завладели през нощта, когато всички сме най-самотни, представлявали истинска крайност на страха и то на един толкова голям страх, че няма да сбъркаме, ако го наречем смъртен ужас. Той позвънил за прислугата и наредил да му доведат Флаг. Лакеят, стреснат от бледността на Томас и миризмата на повръщано в стаята, тичал по целия път и — едва изчакал позволение да влезе — се втурнал в покоите на Флаг и му казал, че младият принц действително е много зле и може дори да умира.

Флаг, който имал представа какъв е проблемът, наредил на лакея да се върне и да предаде на господаря си, че скоро ще бъде при него, да не се страхува от нищо. Той бил там след двайсет минути.

— Не мога да мина през това — простенал Томас. Току-що бил повърнал в леглото си и чаршафите вонели. — Не мога да стана крал, не мога, моля те, трябва да ги спреш, как да отида на церемонията като не е изключено да повърна пред Пейна и пред останалите, да повърна или да… да…

— Всичко ще мине добре — спокойно го уверил Флаг. Той носел отвара, която щяла да успокои стомаха на Томас и временно да циментира червата му. — Изпий това.

Томас го изпил.

— Сигурно ще умра — въздъхнал той, докато оставял настрани чашата. — Няма да има нужда да се самоубивам. Сърцето ми просто ще се пръсне от страх. Баща ми казваше, че понякога хванатите в капан зайци умират по този начин, дори да не са зле ранени. А аз съм точно това — заек в капан, умиращ от страх.

Отчасти си прав, скъпи Томи, помислил си Флаг. Ти няма да умреш от страх, както си мислиш, но действително си заек в капан.

— Сигурно скоро ще си промениш мнението — казал Флаг.

Той разбърквал в същото време втора доза. Тя била мътно розова — отпускащ цвят.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти успокои нервите и ще ти даде възможност да поспиш.

Томас го изпил. Флаг седнал край леглото му. Скоро момчето спяло дълбоко — толкова дълбоко, че ако лакеят го видел в този момент, щял да повярва, че предсказанието му се е сбъднало и Томас наистина е умрял. Флаг хванал ръката на спящото момче в своята и я потупал с нещо, наподобяващо обич. По свой собствен начин той действително обичал Томас, но Саша би разпознала съвсем точно вида на чувствата му: любов на господар към любимо куче.

Той толкова много прилича на баща си, помислил Флаг, а старецът така и не проумя това. О, Томи, ние с теб славно ще си поживеем, ти и аз, и още преди да сме свършили, в Делейн ще се пролее кралска кръв. Аз ще съм си тръгнал, но няма да отида далече, поне в началото. Ще се върна предрешен само за малко, колкото да видя поплютата ти от мухите глава, набучена на копие… и да разпоря с камата си гърдите на брат ти, да му изтръгна сърцето и да го изям сурово, както баща ви изяде сърцето на своя прословут дракон.

И Флаг напуснал стаята доволно усмихнат.

 

48.

Коронацията протекла без абсолютно никакви проблеми или усложнения. Прислужниците на Томас (той нямал иконом, тъй като бил още малък, но скоро щял да му бъде осигурен) го облекли за случая с фини дрехн от черно кадифе, които били обшити със скъпоценни камъни (Всички те са мои, мислел си Томас с почуда… и със зараждаща се алчност. Всички те са мои сега) и му обули високи черни ботуши от най-хубава ярешка кожа. Когато точно в единайсет и половина се появил Флаг и казал:

— Време е, господарю мой — Томас бил много по-малко нервен, отколкото очаквал.

Успокоителното, което му дал предишната нощ магьосникът, все още действало.

— Хвани ме за ръка тогава… в случай, че се спъна.

Флаг поел ръката на Томас. В предстоящите години обитателите на двора щели да свикнат с тази гледка — Флаг да подкрепя момчето-крал, сякаш то е някакъв старец, а не здрав младеж.

Те заедно излезли навън, сред ярката, зимна слънчева светлина.

Появата им била посрещната с едно толкова силно ура, че прозвучало като шума от прибоя, блъскащ се в дългите, безлюдни брегове на Източното баронство. Томас се огледал смаян и първата му мисъл била: Къде е Питър? Сигурно викат за Питър! После си спомнил, че Питър е в Иглата и осъзнал, че одобрителните възгласи са за него самия. Усетил да го залива вълна на удоволствие… и — трябва да ви кажа, че то се дължало не само на факта, че виковете били за него. Той осъзнал и че Питър, заключен в своите самотни стаи в кулата, също трябва да чува приветствията.

Какво значение има сега, че винаги си бил по-добрия в учението? помислил си Томас с подличко задоволство, което хем го измъчвало, хем го сгрявало. Какво значение има това сега? Ти си заключен в Иглата, а аз… аз ще ставам крал! Какво значение има, че ти му носеше чаша вино всяка вечер и…

Но кой знае защо по челото му избила мазна пот при тази последна мисъл и той я отпъдил от съзнанието си.

Възгласите ехтели без прекъсване, докато той и Флаг вървели първо към Площада на Иглата, а после под арката, образувана от вдигнатите саби на Вътрешните бранители, облечени отново в хубавите си, червени парадни униформи и с високите шапки Вълча-челюст на главите.

Томас определено започвал да се забавлява. Той вдигнал ръка за поздрав и ревът на поданиците му прераснал в буря. Мъже хвърляли шапките си във въздуха. Жени плачели от радост. Носели се викове: «Кралят! Кралят! Ето го кралят! Томас Носителя на светлина! Да живее кралят!» Томас, който бил само момче, мислел, че те са за него. Флаг, който може би никога не е бил момче, знаел, че не са. Хората викали, защото времето на тревоги свършвало. Те аплодирали факта, че всичко може да продължи както обикновено — магазините пак ще бъдат отворени, войници със здрави кожени шлемове и мрачни погледи няма вече да стоят на стража около замъка и всеки ще може да се напие след тази тържествена церемония без да се безпокои, че ще се събуди от звуците на избухнало посред нощ въстание. Нито повече, нито по-малко. Томас можел да бъде всеки, който и да е. Той бил фигурант.

Но Флаг щял да се погрижи Томас никога да не научи това.

Или във всеки случай поне не преди да е станало твърде късно.

Самата церемония била кратка. Ръководел я Андерс Пейна, който изглеждал с двайсет години по-стар, отколкото предишната седмица. Томас отговарял с да, обещавам и кълна се все на верните места, както го бил подготвил Флаг. В края на церемонията, която била изпълнена в такава тържествена тишина, че дори хората от най-далечните ъгълчета на огромната тълпа чували ясно всичко, върху главата на Томас била положена короната. Отново екнали овации, по-силни от всякога, и Томас погледнал нагоре — нагоре и нагоре по гладката, заоблена каменна стена на Иглата, до самия й връх, където имало един-единствен прозорец. Не успял да види дали Питър бил там, но се надявал. Надявал се Питър да гледа надолу и да си хапе устните от яд, докато по брадичката му потече кръв, както често Томас хапел своите устни — така ги хапел, че по тях вече имало фина бяла мрежа от белези.

Чуваш ли ги, Питър? изпискал той наум. Те приветстват МЕН! МЕН приветстват! Най-после викат за МЕН!

 

49.

През първата си нощ като крал Томас Носителя на светлина се събудил и се изправил в леглото със зяпнала уста и вцепенено, ужасено лице, с притиснати към устните длани, за да задуши надигащия се писък. Току-що бил сънувал ужасен кошмар, по-лош дори от онези, в които преживявал отново страшния следобед в Източната кула.

Този сън също бил един вид повторно преживяване. Той пак се намирал в тайния проход и шпионирал баща си. Това било нощта, в която баща му бил толкова пиян и ядосан, че крачел из стаята и крещял предизвикателства към главите по стените. Но когато стигнал до главата на Деветака, нещата, които казал, не били същите.

Защо си ме зяпнал? извикал Роланд в неговия сън. Той ме уби и предполагам, че не си можел да му попречиш, но как допускаш да затворят брат ти за това? Отговори ми, проклет да си! Направих всичко, което ми бе по силите и я ме погледни! Погледни ме!

Баща му започнал да гори. Лицето му добило тъмночервения цвят на добре поддържан огън. Пушек изригнал от очите, носа и устата му. Той се свил на две в агония и Томас видял, че косата на баща му е в пламъци. В този момент се събудил.

Виното! помислил си в ужас сега. Онази вечер Флаг му донесе чаша вино! Всички знаят, че Питър му носеше вино всяка вечер и затова смятат, че той го е отровил! Но онази нощ Флаг също му занесе вино, а никога преди не го е правил! И отровата идва от Флаг! Той каза, че му била открадната преди години, но…

Той нямало да си позволи да мисли за такива неща. Не, нямало. Защото, ако действително се замислел над тези неща…

— Той ще ме убие — прошепнал Томас, ужасен. — Можеш да отидеш при Пейна. Пейна не го обича.

Да, можел така да направи. Но тогава се върнала цялата му стара неприязън в ревност към Питър. Ако кажел, Питър щял да бъде пуснат от Иглата и да заеме неговото място на крал. Томас отново щял да бъде никой, само някакво си дребно принцче, което е било крал за един ден.

На Томас един ден му стигнал, за да открие, че му харесва да бъде крал… и това можело да му хареса още повече, особено ако Флаг му помага. Освен това на практика той не знаел нищо, нали? Просто имал хрумване. А хрумванията му винаги се оказвали погрешни.

Той ме уби и предполагам, че не си можел да му попречиш, но как допускаш да затворят брат ти за това?

Няма значение, помислил си Томас, трябва да съм сбъркал, трябва да съм сбъркал, а дори и да не съм, Питър си го заслужава.

Той се обърнал на другата страна, решен да заспи отново. И след дълго време, сънят дошъл.

В последвалите години кошмарът на няколко пъти се връщал — баща му обвинявал своя скрит, шпиониращ син и после се свивал на две, с пушеща, горяща коса. През тези години Томас открил две неща: вини и тайни, както и костите на убит човек, никога не почиват в мир; но със знанието за всичките три неща може да се живее.

 

50.

Ако го бяхте попитали, Флаг усмихнато щеше да ви каже с презрение, че Томас не е способен да опази тайна от никого, освен от човек с умствени недъзи, а дори и тогава няма да е сигурно. Той определено не би могъл да опази нито една тайна, щеше да рече Флаг, особено от човека, разработил издигането му на трона. Но хора като Флаг преливат от гордост и самоувереност и макар че умеят да виждат много, понякога са странно слепи. На Флаг и през ум не му минало, че в онази нощ Томас може да е бил зад Деветака и да го е видял как дава на Роланд чашата с отровното вино.

Тази тайна Томас успял да запази.

 

51.

Над празненството за коронацията, на върха на Иглата, през едно малко прозорче се подавал Питър и гледал надолу. Както Томас се бил надявал, той чул и видял всичко — от първите викове, когато брат му се появил облегнат върху ръката на Флаг, до последните, когато изчезнал обратно в двореца, пак облегнат на ръката на магьосника.

Той стоял на прозореца в продължение на почти три часа след като церемонията завършила и наблюдавал тълпата. Хората не бързали да се разпръснат и да се приберат по къщите си. Имало много за разискване и много за повтаряне. Този трябвало да каже на онзи точно къде е бил, когато чул, че стария крал е мъртъв, а после двамата решавали да разкажат на трети. Жените дръпвали по един хубав, последен плач за Роланд и започвали да ахкат колко добре изглеждал Томас и колко бил спокоен. Децата се гонели и се правели, че те са краля, премятали се през глава и падали, ожулвали си колената и пищели, а после се смели и пак се гонели. Мъжете се пляскали по гърбовете и си казвали един на друг, че вече сигурно всичко ще потръгне добре — изминалата седмица била ужасна, но вече всичко щяло да бъде наред. И все пак сред цялата тази суетня се долавяла мрачна жълта нишка на неспокойствие, сякаш осъзнавали, че не всичко било наред, че след като била извършена такава страшна несправедливост като убийството на стария крал, нещата съвсем не били наред.

Питър естествено не можел да види тези подробности от своето високо, самотно място на върха на Иглата, но усещал нещо. Да, нещо.

В три часът — три часа по-рано — медовинарниците отворили, уж в чест на коронацията на новия крал, но най-вече защото имало работа за вършене. Хората искали да пият и да празнуват. Към седем същата вечер по-голямата част от населението на града се клатушкала по улиците и пиела за здравето на Томас Носителя на светлина (или се карала помежду си). Било почти тъмно, когато гуляиджиите най-после започнали да се разпръсват.

Питър се дръпнал от прозореца, отишъл до единствения стол в своята «всекидневна» (това име било жестока шега) и просто седнал там със скръстени в скута си ръце. Седял и наблюдавал как в стаята се стъмва. Вечерята му дошла — тлъсто месо, разводнена бира и тричен хляб, така пресолен, че устата му щяла да пламне, ако хапнел от него. Но Питър не докоснал нито месото и хляба, нито бирата.

Около девет часа, когато по улиците отново започнали да пируват (този път тълпите били много по-буйни… почти бунтовни), Питър отишъл във втората стая на затвора си, съблякъл се по фланелка, измил се с вода от легена, коленичил до леглото и се помолил. После си легнал. Имало само едно одеало, макар че малката спалня била много студена. Питър го издърпал до гърдите си, кръстосал ръце под главата си и се загледал нагоре в мрака.

А отдолу долитали виковете, възгласите и смехът. От време на време се чували фишеци, а веднъж, около полунощ, прозвучала гръмка барутна експлозия, когато един пиян войник стрелял във въздуха (на следващия ден злочестото войниче било изпратено толкова далеч на изток, колкото се простирало кралството, заради пиянския му салют в чест на новия крал — барутът бил рядкост в Делейн и затова ревниво го пазели).

Някъде след един през нощта Питър най-после затворил очи и заспал.

На следващата сутрин станал в седем. Коленичил като потръпвал от студ — от устата му излизали бели облачета пара, а голите му ръце и крака били настръхнали — и се помолил. Щом свършил с молитвата, се облякъл. Отишъл във «всекидневната», застанал мълчаливо до прозореца и в продължение на почти два часа наблюдавал съживяването на града под него. То било по-мудно и изпълнено с раздразнение от обикновено; повечето от възрастните в Делейн се събудили с подути от пиене глави. Те се влачели към работните си места бавно и в лошо настроение. Много от мъжете се захващали със задълженията си хокани от ядосани жени, които не изпитвали никакво съчувствие към болящите ги глави (Томас също го боляла главата — той пил твърде много вино предишната нощ, но поне му била спестена гълчащата съпруга).

Закуската на Питър дошла — Безън, главният надзирател (който също бил махмурлия) му донесъл проста тричена каша без никаква захар, разредено мляко, което бързо се вкисвало и ново парче от грубия, тричен солен хляб. Контрастът с приятните закуски, на които се бил наслаждавал в кабинета си Питър, изглеждал прекалено горчив и той не хапнал нищо.

В единайсет, един от низшите надзиратели мълчаливо я отнесъл.

— Младото принцче май смята да пукне от глад — казал той на Безън.

— Хубаво — отговорил с безразличие Безън. — Ще ни спести усилията да го вардим.

— Може пък да го е шубе от отрова — осмелил се да подхвърли низшият надзирател и въпреки туптящата си глава Безън се засмял. Шегата си я бивало.

Питър прекарал по-голямата част от деня седнал на стола във «всекидневната». В късните часове на следобеда отново застанал на прозореца. Прозорецът нямал решетки. Ако не сте птица, през него не бихте могли да отидете никъде другаде, освен право надолу. Никой — нито Пейна, нито Флаг, нито Арън Безън — не се тревожел, че по някакъв начин затворникът може да стигне додолу. Заоблената каменна стена на Иглата била съвсем гладка. Муха можела да го направи, но не и човек. А пък ако се почувствал достатъчно депресиран, за да скочи, дали някой щял да се загрижи? Не вярвам. Само дето щял да спести на държавата разходите по храненето и квартирата на убиец със синя кръв.

Щом слънчевите лъчи започнали да напускат пода и да пълзят нагоре по стената, Питър седнал и започнал да ги наблюдава. Вечерята му — пак тлъсто месо, разводнена бира и солен хляб — дошла. Питър не я докоснал.

След като слънцето залязло, той поседял в мрака до девет и отишъл в спалнята. Съблякъл се по фланелка, коленичил и се помолил, а от устата му излизали малки бели облачета. После си легнал, пъхнал ръце под главата си и останал така по гръб, загледан право нагоре в тъмнината. Лежал и си мислел за всичко, което му се било случило. Около един през нощта заспал. Така прекарал и втория ден. И третия. И четвъртия.

Цяла седмица Питър не ял нищо, не говорил нищо и не правил нищо друго, освен да стои край прозореца на всекидневната или да седи на стола и да наблюдава как слънчевите лъчи пълзят по пода, а после нагоре по стената, чак до тавана. Безън бил убеден, че момчето е потънало в отчаяние, поради обзелото го чувство за вина — той и преди бил виждал подобни неща, особено сред кралските особи. Момчето ще умре, мислел си главният надзирател, като дива птица, която никой не може да опази жива в клетка. Момчето ще умре и това ще е щастливо избавление за него.

Но на осмия ден Питър изпратил за Арън Безън и му дал съвсем ясни инструкции… и не ги дал като затворник.

Дал ги като крал.

 

52.

Питър действително се чувствал отчаян… но не чак така дълбоко, както си мислел Безън. Той прекарал първата си седмица в Иглата във внимателно обмисляне на положението си и в опити да реши, какво трябва да направи. Не се хранел, за да си избистри мислите. И те наистина се избистрили, но известно време Питър се чувствал ужасно объркан и тежестта на ситуацията притискала съзнанието му като наковалия. После си спомнил една проста истина: той знаел, че не е убил баща си, дори всеки друг в кралството да мислел обратното.

През първите ден, два трябвало да се пребори с безполезните си емоции. Детското в него продължавало да крещи Не е честно! Това не е честно! И разбира се, че не било, но този вид мислене не водел до никъде. Щом попостил, Питър започнал да си възвръща контрола над себе си. Празният му стомах заглушил детинското в него. Той започнал да се чувства по-чист, пресушен и празен… подобно на чаша, която чака да бъде напълнена. След като два-три дни не ял нищо, куркането в стомаха му поутихнало и започнал да чува истинските си мисли по-ясно. Той се молел, а част от него знаела, че всъщност прави нещо повече — говори на себе си, изслушва се, чуди се дали има някакъв начин да се измъкне от този затвор в небето, където така вещо бил натикан.

Той не е убил баща си. Това било първото. Някой му е лепнал обвинението, било второто. Кой? Естествено, че имало само един човек, способен да го направи, само един човек в целия Делейн, който можел да разполага с такава ужасна отрова като Драконовия пясък. Флаг.

Така всичко добивало смисъл. Флаг знаел, че за него няма да има място в едно кралство, управлявано от Питър. Флаг се бил постарал да направи от Томас свой приятел… и да накара момчето да се страхува от него. По някакъв начин Флаг бе убил Роланд, след което бе подредил доказателствата, изпратили Питър в Иглата. Той стигнал дотук на третата нощ от царуването на Томас.

В такъв случай какво можел да стори? Просто да се примири? Не, нямало да го направи. Да избяга? Не би могъл. Никой никога не е успявал да избяга от Иглата. Освен…

Озарило го хрумване. Това станало на четвъртата нощ, като гледал към подноса с вечерята. Тлъсто месо, разводнена бира, солен хляб. Проста бяла чиния. Без салфетка.

Освен, ако…

Лъчът надежда станал по-ярък.

Можело и да има начин да избяга. Да. Щял да бъде ужасно опасен и да отнеме много време. Не било изключено след дълго подготвяне да си докара единствено смърт, въпреки всички положени усилия. Но… можело и да има начин.

А ако действително успеел да избяга, тогава какво? Имало ли някакъв начин да докаже, че убиеца е магьосникът? Питър не знаел. Флаг бил лукава, стара змия — той не би оставил никакво доказателство за онова, което е извършил, та да се проклина после. Можел ли Питър да измъкне от магьосника признание? Възможно било да успее при допускането, че по начало сполучи да сложи ръце на него — Питър предполагал, че Флаг може да изчезне яко дим, щом чуе за бягството на Питър от Иглата. Би ли повярвал някой на признанието на Флаг, дори Питър да смогне да му го измъкне? О, да, той си е признал убийството на Роланд, щели да кажат хората. Питър, избягалият отцеубиец, го принудил с опрян в гърлото меч. В такова положение и аз бих признал всичко, дори че съм убил господ!

Сигурно ще се изкушите да се присмеете на Питър — да му се въртят такива мисли в главата, докато още стои затворен на сто метра височина в небето. Може да решите, че е впрегнал каруцата доста по-напред от коня. Но Питър вече знаел как да избяга. Можело да се окаже, разбира се, че това е само начин да умре млад, но той смятал, че има шанс и да успее. Все пак… дали си струвало да хвърля целия този труд, ако накрая нямало да стигне доникъде? Или, още по-зле, ако по някакъв начин, който отсега не можел да предвиди, станел причина за нови беди в кралството?

Той мислел за тези неща и се молел. Четвъртата нощ минала… петата… шестата. На седмата нощ Питър взел следното решение: по-добре да опита, отколкото да не опитва; по-добре да положи усилия да поправи злото, дори това да му струва живота. Била извършена несправедливост. Той открил странно нещо… фактът, че била извършена несправедливост спрямо него не изглеждал и наполовина толкова важен, колкото фактът, че е била извършена изобщо. Тя трябвало да бъде поправена.

На осмия ден от царуването на Томас, той изпратил да повикат Безън.

 

53.

Безън изслушал речта на принца-затворник с недоверие и нарастваща ярост. Питър свършил и Арън Безън пуснал на воля кален водопад от гадории, който можел да накара дори някой каруцар да се изчерви.

Питър стоял пред него невъзмутим.

— Ах ти, зурлесто псе-убиец! — завършил Безън с тон, който се доближавал до учудване. — Сигурно си въобразяваш, че все още си лайфиш в скапания ти разкош, фрашкан със слуги, които да припкат всеки път, щом вдигнеш парфюмираното си малко пръстче. Но тук не е така, мой млади принце. Не, сър.

Безън привел горната част на тялото си напред, с издадена брадясала брадичка и макар че вонята му — пот, гъсто евтино вино и дебели сиви пластове мърсотия — била почти задушаваща, Питър не отстъпил. Между тях нямало решетки; Безън досега не бил изпитвал страх от затворник, а още по-малко се опасявал от това младо пале. Главният надзирател бил на петдесет години, нисък, с широки рамене и голям корем. Мазна коса висяла на кичури край бузите и се спускала по задната част на врата му. Когато влязъл в стаята на Питър, един от низшите надзиратели заключил вратата зад тях.

Безън свил лявата си ръка в юмрук и го разклатил под носа на Питър. Дясната му ръка се плъзнала в страничния джоб на ризата и се затворила около гладък, метален цилиндър. Един тежък удар с този натоварен юмрук можел да счупи човешка челюст. Безън го бил правил преди.

— Вземи си нарежданията и си ги натикай в носа, заедно с остатъка от сополите ти, скъпо мое принцче. И следващият път. когато ме повикаш тук, заради подобна кралска прищявка, ще си платиш с кръв.

Безън се запътил към вратата — нисък, прегърбен и доста наподобяващ трол. Той се движел в собствения си гъст малък облак воня.

— Има опасност да направиш изключително лоша грешка — обадил се Питър. Гласът му бил тих, но мрачен и звучал убедително.

Безън се обърнал с изписано на лицето недоверие.

— Какво каза?

— Чу ме — отвърнал Питър. — И следващият път, когато говориш с мен, воняща дребна ряпо, ще е по-добре да не забравяш, че говориш с кралска особа, ясно ли е? Потеклото ми не се е променило с изкачването на тези стълби.

За момент Безън не бил способен да реагира. Устата му се отворила и затворила като уста на риба, измъкната от океана — макар че всеки рибар, който хванел нещо толкова грозно като Безън, със сигурност щял да го хвърли обратно. Хладнокръвните нареждания на Питър — нареждания, дадени с тон, който ясно давал да се разбере, че те всъщност са заповеди и трябва да бъдат изпълнени — накарали главата на Безън да забучи от ярост. Едното от исканията било или на истинско мамино синче или направо на откачен. Него Безън веднага го пропуснал край ушите си като глупост или идиотщина. Другото, обаче, било свързано с храната му. Което, съчетано с твърдия, решителен поглед в очите на Питър, предполагало, че младият принц се е преборил с отчаянието си и е решил да живее. Перспективите за едно бъдеще от лениви дни и пиянски нощи преди изглеждали блестящи. Сега те пак избледнявали. Този младеж изглеждал много здрав и много силен. Не било изключено да живее дълго. Като нищо на Безън щяло да му се наложи да гледа физиономията на младия убиец през остатъка на собствения си живот — а този мисъл можела да накара човек да скърца със зъби!

И…

Воняща ряпа? Той наистина ли ме нарече воняща ряпа?

— О, мой скъпи малки принце — започнал Безън, — на мен ми се струва, че ти си този, който е направил грешката… но мога да ти обещая, че никога вече няма да я повториш.

Устните му се разтегнали в усмивка, която изложила на показ няколко почернели чуканчета от зъби. Сега, канейки се да нападне, той се движел с учудваща грация. Дясната му ръка изскочила от страничния джоб, обвита около парчето метал.

Питър направил крачка назад, а погледът му скачал ту към стиснатите в юмруци ръце на главния надзирател, ту към лицето му. Малкото зарешетено прозорче във вратата зад Безън било отворено. Там се били скупчили двама от низшите надзиратели, буза до брадясала буза, ухилени в очакване да започне забавлението.

— Знаеш, че затворниците от кралско потекло трябва да получават известно уважение за някои по-дребни неща — заговорил Питър, като продължавал да се отдръпва назад, обикаляйки в кръг. — Такава е традицията. А аз не съм ти поискал нищо повече.

Усмивката на Безън се разширила. Той си въобразил, че долавя страх в гласа на Питър. Но грешал. Грешката му скоро щяла да се обърне срещу него по начин, на който не бил свикнал.

— За такива традиции се плаща дори от кралските особи, мой малки принце — Безън потрил палеца и показалеца на лявата си ръка. Десният му юмрук останал здраво стиснат около парчето метал.

— Ако искаш да кажеш, че желаеш по някоя сумичка в брой от време на време, това може да се уреди — съгласил се Питър като продължавал заднешком да се върти в кръг. — Но само, ако веднага престанеш с глупавото си държание.

— Страх те е, а?

— Ако някой тук трябва да се страхува, смятам, че това си ти — заявил Питър. — Очевидно възнамеряваш да нападнеш брата на краля на Делейн.

Този изстрел попаднал в целта и Безън за миг се поколебал. Очите му станали несигурни. После той погледнал към отвореното прозорче на вратата, видял физиономиите на низшите надзиратели и собственото му лице отново помрачняло. Ако се оттеглел сега, щял да си има проблеми с тях — не нещо, с което не можел да се справи, разбира се, но все пак повече неприятности, отколкото си струвало заради това невръстно порче.

Безън внезапно скочил напред и изстрелял утежнения си юмрук. Той се хилел. Писъците на принца, когато паднел на каменния под, притиснал в ръце смачкания си и разкървавен нос, щели да бъдат, мислел си Безън, пискливи и бебешки.

Питър с лекота отстъпил, краката му се движели така грациозно, сякаш танцувал. Той сграбчил юмрука на Безън и ни най-малко не останал изненадан от тежестта му — вече бил забелязал проблясването на метала между свитите пръсти. Питър дръпнал с такава сила, в каквато Безън не би повярвал само преди пет минути. Той се превъртял във въздуха и се ударил в извитата вътрешна стена на питъровата «всекидневна» с устрем, който разтракал малкото останали по ченето му зъби. В главата му избухнали звезди. Металният цилиндър излетял от юмрука му и се търкулнал на пода. И преди Безън да е успял дори да започне да се възстановява, Питър скочил след цилиндърчето и го грабнал. Момчето се движело с красивата, естествена грация на котка.

Не е възможно това да се случва наистина, помислил си Безън, обзет от слисване и глупаво учудване. Абсолютно не е възможно.

Той никога не се бил страхувал да влиза в двустайния затвор на върха на Иглата, защото досега там не бил попадал затворник — нито с благородна, нито с кралска кръв, — който да можел да го победи. О, тука горе се били водили няколко известни боя и той на всичките им бе показвал кой командва. Те можело и да са властвали над паплачта там долу, но тука горе командвал той и трябвало да уважават мръснишката му, непоклатима власт. А сега, това още не възмъжало момче…

С рев на ярост Безън се отблъснал от стената, тръснал глава, за да я проясни и се втурнал към Питър, който стискал металния цилиндър в собствената си дясна ръка. Низшите надзиратели зяпали с глупава изненада това неочаквано развитие на събитията. И през ум не им минавало да се намесят; и те като Безън не можели да повярват, че всичко се случва в действителност.

Безън се затичал към Питър с разперени ръце. Сега, когато Питър му бил отнел тежестта на юмрука, той вече не изпитвал ннкакъв интерес към вида борба с произволно махане и удряне във всички посоки, която смятал за «боксиране». Намеренията му били да се доближи до момчето, да се вкопчи в него, да го събори на пода, да седне отгоре му и да го души, докато загуби съзнание.

Но пространството, където се намирал Питър, се оказало свободно с магьосническа внезапност, щом момчето отстъпило встрани и се свило за кроше. Когато тантурестият, подобен на трол главен надзирател минал край него и направил опит да се извърне, принцът го ударил три пъти с десния си юмрук, затворен около металния цилиндър. Не може да се каже, че е честно, помислил си Питър, но пък не съм аз този, който набърка това парче метал в цялата история, нали? Ударите изобщо не изглеждали силни. Ако Безън наблюдавал боя отстрани и видел нанасянето на тези три бързи, последователни удара, щял да се изсмее и да ги нарече «удари на мамино синче». Представата на Безън за истински мъжки удар включвала най-вече широк замах, който кара въздуха да свисти.

Само че тези удари съвсем не били на мамино синче, независимо какво си мислели подобните на Безън. Всеки тръгвал още от рамото, точно както показвал инструкторът по бокс на Питър в часовете им два пъти седмично през последните шест години. Ударите били икономични и не карали въздуха да свисти, но Безън се почувствал сякаш бил ритнат три пъти в бърза последователност от много малко пони с много големи копита. Лявата страна на лицето му била пронизана от силна болка, когато там се счупила челюстта. Безън чул звук като от счупване на клонче вътре в главата му. Той отново бил запратен в стената. Ударил се в нея като парцалена кукла и отскочил назад с омекнали колене. После се втренчил в принца с очевидно неверие.

Низшите надзиратели, които зяпали през отвора във вратата, били онемели от изненада. Безън, набит от едно момче? Това било така невероятно, както ако рукнел дъжд от ясно, синьо небе. Единият от тях погледнал към ключа в ръката си, помислил за момент дали да не влезе, после размислил. Човек можело и да си изпати там. Той плъзнал ключа в джоба си, където по-късно щял да твърди, че го е забравил.

— Готов ли си сега да разговаряме разумно? — Питър дори не се бил задъхал. — Това е глупаво. Аз искам от теб само две дребни услуги, услуги, за които можеш да разчиташ, че ще бъдеш добре и щедро отплатен. Ти…

Безън отново се хвърлил с рев върху принца. Този път Питър не очаквал нападението и все пак успял да се дръпне назад, както матадорът се дръпва пред втурнал се неочаквано бик — той може да бъде изненадан и дори промушен, но рядко загубва грацията си. Питър също не изгубил своята, въпреки че пострадал. Ноктите на Безън били дълги, нащърбени и мръсни — приличали повече на нокти на животно, отколкото на човек — и той обичал да се хвали пред низшите надзиратели (в тъмните зимни нощи, когато сякаш имало нужда от страховити приказки) с историята как разпорил врата на един затворник от ухо до ухо с нокътя на палеца си.

Сега единият от тези нокти изтеглил кървава черта по лявата буза на Питър, когато Безън профучал край него. Разрезът минал на зиг-заг от слепоочието до челюстта, като пропуснал лявото око на Питър с не повече от сантиметър. Раната зейнала широко и принцът цял живот щял да носи на лицето си белега от този контакт с Безън. Питър се ядосал. Всичко, което му се било случило през последните десет дни, сякаш се събрало накуп в главата му и за момент се почувствал почти — не съвсем, а почти достатъчно ядосан, за да убие това животно главния надзирател, вместо само да му даде урок, който той никога, ама никога да не забрави.

Щом Безън се обърнал, бил обсипан с леви бързи и десни прави. По принцип десните удари би трябвало да нанасят леки щети, но шестстотинте грама метал в юмрука на Питър ги превърнали в торпеда. Кокалчетата му раздробили челюстта на Безън. Надзирателят изревал от болка и отново се опитал да се вкопчи в Питър. Което било грешка. Чуло се изхрущяване, носът му се счупил и по устата и брадичката му рукнала кръв. Тя покапала по мръсното му яке. После рязко го пронизала нова болка, когато този тежък десен юмрук смачкал устните му. Безън изплюл на пода един зъб и се опитал да отстъпи в кръг. Вече не помнел, че низшите надзиратели гледат и се страхуват да се намесят. Гневът от държанието на младия принц също бил забравен и Безън вече нямал желание да му дава урок.

За първи път, откакто заемал поста главен надзирател, той изпитвал единствено сляпото желание да оцелее. За първи път, откакто заемал поста главен надзирател, Безън изпитвал страх.

Това не се дължало на факта, че сега Питър го удрял с настървение, което плашело. На Безън и преди му се било случвало да го пребиват от бой, макар и не собствените му затворници. Не, той останал ужасен от израза в очите на Питър. Това е изражение на крал. Бог да ми е на помощ, насреща ми стои крал — яростта му струи почти с горещината на слънцето!

Питър притиснал Безън към стената, премерил разстоянието до брадичката му и се приготвил за удар с утежнения си десен юмрук.

— Имаш ли нужда още да те убеждавам, ряпо? — попитал мрачно принцът.

— Не, нямам — отговорил зашеметено Безън, през бързо подуващи се устни. — Нямам, кралю мой, моля за милост, моля за милост.

— Какво? — попитал Питър, поразен. — Как ме нарече?

Но Безън бавно се свличал по заоблената каменна стена. Когато нарекъл Питър кралю мой, безсъзнанието вече се спускало над него. Той нямало да си спомня, че го е казал, но Питър никога нямало да забрави.

 

54.

Безън останал в безсъзнание повече от два часа. Ако не били шумните му, хъркащи вдишвания, Питър щял да се уплаши, че може наистина да е убил главния надзирател. Той бил една огромна, зла и непочтена свиня… но въпреки всичко Питър нямал желание да го убива. Низшите надзиратели се редували да зяпат през малкото прозорче в дъбовата врата, с разширени и кръгли очи — очите на малки момчета, които гледат тигъра-човекоядец от Андуан в кралската менажерия. Никой от тях не направил и най-плах опит да спаси началника си и лицата им говорели на Питър, че те очакват от него всеки момент да скочи върху изпадналия в безсъзнание Безън и да му разкъса гърлото. При това, със зъби.

Е, защо пък да не мислят такива работи? запитал се Питър с горчивина. Те смятат, че съм убил собствения си баща, а човек, направил такова нещо, е способен на всякаква долна постъпка, дори да убие изпаднал в безсъзнание противник.

Накрая Безън започнал да стене и да се размърдва. Дясното му око потрепнало и се отворило — лявото не можело да се отвори и щяло да остане в това състояние няколко дни.

Дясното око погледнало към Питър не с омраза, а с очевидна тревога.

— Готов ли си да разговаряме разумно? — попитал Питър.

Безън казал нещо, което принцът не могъл да разбере. То прозвучало съвсем нечленоразделно.

— Не те разбирам.

Безън опитал отново:

— Ти можеше да ме убиеш.

— Никога не съм убивал — отвърнал Питър, — Може да дойде време, когато ще ми се наложи, но се надявам да не трябва да започвам с изпаднали в безсъзнание надзиратели.

Безън седял облегнат на стената и гледал Питър с единственото си отворено око. Върху лицето му постепенно се настанило изражение на дълбок размисъл — абсурдно и малко плашещо на подпухналата му и смачкана физиономия.

Най-накрая той скалъпил още една нечленоразделна фраза. Питър мислел, че я е разбрал, но искал да бъде абсолютно сигурен.

— Моля те да повториш, господин главен надзирател Безън.

Безън се сепнал. Както Йозеф никога не бил наричан главен кралски коняр преди да чуе това обръщение от Питър, така и Безън през живота си не бил наричан господин главен надзирател.

— Можем да се споразумеем — повторил той.

— Много добре.

Безън бавно се изправил на крака. Не искал да има повече никаква работа с Питър, поне за днес. Имал си други проблеми. Низшите надзиратели току-що били станали свидетели как изяжда хубав пердах от ръцете на едно момче, което не било хапнало залък в продължение на цяла седмица. Станали свидетели… и нищо повече, подлите му впиянчени тъпанари. Главата го боляла, а вероятно щяло да се наложи да нашиба с камшик тези жалки глупаци преди да може да потъне в леглото.

Той бил тръгнал за навън, когато Питър го повикал.

Безън се обърнал. Това обръщане означавало много. И двамата вече знаели кой командва тук. Безън бил бит. Когато неговият затворник му казал да почака, той изчакал.

— Искам да ти кажа нещо. И за двама ни ще е добре да го направя.

Безън запазил мълчание. Той само стоял и гледал внимателно в Питър.

— Кажи им — Питър посочил с глава към вратата — да затворят шпионката.

Безън се втренчил за миг в Питър, после се обърнал към зяпналите стражи и издал нареждането.

Низшите надзиратели, които както обикновено притискали буза до буза в отвора, продължили да се пулят, не разбрали замъглените думи на Безън… или поне се престрували, че не са разбрали. Безън прокарал език по налепените си с кръв зъби и заговорил по-ясно, очевидно с известна болка. Този път шпионката била трясната и зарезена отвън… но не преди Безън да е чул презрителния смях на своите подчинени. Той въздъхнал уморено — да, ще трябва да им даде някой и друг труден урок, преди да си иде вкъщи. Подлеците, обаче, се учели бързо. А този принц, каквото и да бил друго, със сигурност не бил подлец. Безън се чудел, дали наистина иска да си има някаква работа с Питър.

— Ще ти дам една бележка, която да отнесеш на Андерс Пейна — казал Питър. — Надявам се, че тази вечер ще дойдеш да я вземеш.

Безън не казал нищо, но направил много усилен опит да помисли. Този обрат на нещата бил най-неустройващият го от всичко станало досега. Пейна! Бележка до Пейна! Той бил усетил как се вледенява, когато Питър му напомнил, че е брат на краля, но онова било нищо в сравнение с това. Пейна, за бога!

Колкото повече обмислял тази идея, толкова по-малко му се харесвала.

Крал Томас можело и да не се загрижи особено, ако с по-големия му брат се отнасяли грубо в Иглата. Същият по-голям брат бил убиецът на баща им и Томас вероятно не питаел кой знае каква братска обич точно сега. Пък и Безън изпитвал малък или никакъв страх, когато се споменавало името на крал Томас Носителя на светлина. Както почти всеки друг в Делейн, Безън вече започвал да гледа на Томас с известно презрение. Но Пейна, виж, Пейна бил друго нещо.

Във всеки случай за подобните на Безън Андерс Пейна бил по-страшен от цял маршируващ полк крале. Кралят бил някакъв далечен вид същество, бляскаво и тайнствено, като слънцето. Няма значение дали слънцето се скрива зад облак и замръзваш или изгрява горещо и бяло, за да те опече жив — и в двата случая само приемаш, защото действията на слънцето са далеч отвъд възможностите на смъртните същества да разбират или променят.

Пейна бил нещо много по-земно. Видът същество, което Безън можел да разбере… и да се страхува от него. Пейна, с тясното му лице и ледено сините очи, Пейна, със съдийските му роби с високи яки, Пейна, с решенията му кой да живее и кой да отиде под секирата на палача.

Можело ли наистина това момче да командва Пейна оттук, от своята клетка на върха на Иглата? Или само опитвало отчаян блъф?

Как може да е блъф, щом ще му пише бележка, която лично аз ще отнеса?

— Ако бях крал, Пейна щеше да ми служи по всички начини, за които се разпоредях — казал Питър. — Сега не съм крал, а само затворник. И все пак неотдавна му направих услуга, за която смятам, че ми е много благодарен.

— Разбирам — отговорил Безън, колкото можел по-неангажирано.

Питър въздъхнал. Изведнъж се почувствал страшно уморен и се зачудил що за глупава мечта е запреследвал. Наистина ли вярвал, че предприема първите няколко крачки по пътя към свободата като пребива този глупав надзирател, а после го покорява на волята си? Имал ли някакви действителни гаранции, че Пейна ще направи дори най-дребното нещо за него? Може би представата, че му дължи услуга, била само в главата на Питър.

Но бил длъжен да опита. Нали в дългите си, самотни нощи на размисъл, докато скърбял и за баща си, и за себе си, решил, че единственият му истински грях ще бъде, ако не опита?

— Пейна не ми е приятел — продължил Питър. — Няма дори да се опитвам да те убеждавам, че е. Бях признат за виновен в убийството на баща си, краля, и не бих си и помислил, че ми е останал макар и един приятел в цял Делейн, от север до юг. Съгласен ли си с мен, господин главен надзирател Безън?

— Да — казал студено Безън. — Съгласен съм.

— Независимо от това вярвам, че Пейна ще има грижа да ти осигури малко пари, както си свикнал да получаваш от своите затворници.

Безън кимнал. Когато в Иглата затворели някой благородник за какъвто и да е срок от време, Безън обикновено се постаравал затворникът да получава по-доброкачествена храна от тлъстото месо и разводнената бира, чиста покривка веднъж в седмицата, а от време на време и по някое посещение на съпруга или изгора. Той не правел това даром, разбира се. Затворените благородници почти винаги идвали от богати семейства и винаги се намирал по някой в тези семейства, който пожелавал да плаща на Безън за неговите услуги, независимо какво е било престъплението.

Настоящото престъпление било от изключително ужасно естество, но ето ти го тук това момче, което твърдяло, че не някой друг, а точно Андерс Пейна щял да пожелае да му осигури подкупа.

— И още нещо — изрекъл меко Питър. — Аз вярвам, че Пейна ще направи това, защото е човек на честта. И ако стане така, че нещо се случи с мен — например ти и неколцина от низшите надзиратели нахлуете тук тази нощ и ме пребиете, за да си отмъстиш за боя, който изяде — смятам, че Пейна може да прояви интерес към случая.

Питър направил пауза.

— Личен интерес към случая.

Той се вгледал внимателно в Безън.

— Ясно ли се изразих?

— Да — казал Безън и добавил: — Господарю.

— Ще ме снабдиш ли с перо, мастилница, попивателна и хартия?

— Да.

— Ела тук.

С известно колебание, Безън се приближил.

Вонята на главния надзирател била ужасна, но Питър не се отдръпнал — вонята на престъплението, в което бил обвинен, почти го била приучила да понася миризмата на пот и мърсотия. Той погледнал към Безън с наченки на усмивка.

~ Прошепни в ухото ми — подканил го Питър.

Безън премигнал неспокойно.

— Какво да ти прошепна, господарю?

— Една цифра — отвърнал Питър.

След миг, Безън го направил.

 

55.

Един от низшите надзиратели донесъл на Питър пособията за писане, за които бил помолил. Той хвърлил на Питър бдителния поглед на често ритана улична котка и се шмугнал навън, преди да е успял да получи част от гнева, който се бил излял върху главата на Безън.

Питър седял край разнебитената масичка до прозореца, а дъхът му замръзвал от лютия студ. Той слушал неуморния вой на вятъра около върха на Иглата и гледал надолу към светлините на града.

Драги Върховен съдия Пейна, написал върху листа и спрял.

Дали като видиш от кого е бележката, ще я смачкаш в ръка и ще я хвърлиш в огъня непрочетена? Или ще я прочетеш и ще се изсмееш презрително на глупака, който първо убива баща си, а после дръзва да очаква помощ от Върховния съдия-изпълнител на Делейн? Или, може би, дори ще прозреш плана ми и ще разбереш какво се опитвам да направя?

Тази вечер Питър бил в по-ведро състояние на духа и си помислил, че отговорът на всичките три въпроса вероятно ще бъде не. Планът му като нищо можел да се провали, но не било правдоподобно да бъде прозрян от такъв подреден и методичен човек като Пейна. За съдия-изпълнителят да прозре намеренията на Питър било толкова вероятно, колкото да облече рокля и да захване бърз моряшки танц насред Площада на Иглата при пълнолуние. А аз го моля за нещо толкова дребно, помислил си Питър. Наченките на усмивка отново докоснали устните му. Или поне се надявам и вярвам, че така ще му се види… на него.

Той се привел напред, потопил перото в мастилницата и започнал да пише.

 

56.

На следващата вечер, малко след като ударило девет, икономът на Андерс Пейна отговорил на необичайно късно почукване и насочил поглед покрай дългия си нос към застаналата на стъпалата фигура на главния надзирател. Арлън — това било името на иконома — познавал Безън от преди, естествено; както и господарят на Арлън, Безън бил част от кралската машина на закона. Но Арлън не го познал сега. Боят, който Питър му нанесъл, се бил възползвал от изминалия един ден, за да улегне и лицето на Безън напомняло картина на залез в червено, пурпурно и жълто. Лявото му око било съвсем леко отворено, и все още не представлявало нещо повече от цепка. Той изглеждал като джудже-върколак и икономът почти веднага понечил да затвори вратата.

— Почакай — изръмжал грубо Безън, с което накарал иконома да се поколебае. — Идвам с послание за господаря ти.

Икономът продължил да се колебае още миг, а после пак тръгнал да затваря вратата. Подпухналото, подуто лице на мъжа било страшно. Възможно ли било наистина да е джудже, горе, от северните покрайнини? Предполагало се, че и последните от тези диви, облечени в кожи племена са или измрели, или избити още от времето на дядо му и все пак… човек никога не знаел…

— То е от принц Питър — продължил Безън. — Ако затвориш тази врата, според мен по-късно може да чуеш строги приказки от своя господар.

Арлън отново се поколебал, разкъсван между желанието да захлопне вратата пред носа на страшния върколак и силата, която все още съдържало името на принц Питър. Ако този човек идвал от името на Питър, значи той трябвало да е главният надзирател на Иглата. И все пак…

— Ти не приличаш на Безън — заявил икономът.

— И ти не приличаш на баща си, Арлън, което неведнъж ме е карало да се чудя къде може да е ходила майка ти — засякъл го грубо тромавият върколак и мушнал един изцапан плик през цепката на все още открехнатата врата. — Ето… отнеси му това. Аз ще почакам. Затвори вратата, ако толкова искаш, макар че тук отвън е дяволски студено.

Арлън пет пари не давал, дори да било двайсет градуса под нулата. Той нямал намерение да пуска този ужасен на вид човек да си топли краката пред огъня в кухнята на прислугата. Икономът грабнал плика, затворил вратата, пуснал резето, направил една крачка… а после се върнал и пуснал и второто резе.

 

57.

Пейна седял в кабинета си, гледал в огъня и се отдавал на тягостни мисли. Томас бил коронясан по новолуние; луната още не била достигнала първа четвърт и Пейна вече не харесвал начина, по който вървели нещата. Флаг… той бил най-лошото. Флаг. Магьосникът вече притежавал повече власт, отколкото по времето на роландовото владичество. Роланд поне бил мъж с дългогодишен опит, независимо колко бавно мислел. Томас бил само момче и Пейна се страхувал, че Флаг скоро щял да има контрол над цял Делейн от името на Томас. А това нямало да се отрази добре на кралството… нито на Андерс Пейна, който никога не бил крил неприязънта си към Флаг.

Тук, в кабинета, било приятно пред пукащия огън, но Пейна си помислил, че въпреки него усеща студен вятър около глезените. Този вятър можел да се надигне и да отвее… всичко.

Защо, Питър? Защо, о, защо? Защо не можа да почакаш? И защо трябваше да изглеждаш толкова съвършен отвън, като алено червена ябълка през есента, а да си толкова гнил отвътре? Защо?

Пейна не знаел… и не искал да признае пред себе си, дори сега, че съмнения започвали да гризат сърцето му — дали действително Питър бил гнил отвътре.

На вратата се почукало.

Пейна се надигнал, огледал се и извикал нетърпеливо:

— Влез! И гледай да идваш за добро!

Арлън влязъл, с обезпокоен и смутен вид. В едната си ръка държал плик.

— Е?

— Милорд… на вратата чака човек… поне прилича на човек… искам да кажа, че по-голямата част от лицето му е ужасно подпухнала и подута, сякаш е бил страхотно пребит… или… — гласът на Арлън заглъхнал.

— Какво общо има това с мен? Знаеш, че не приемай толкова късно. Кажи му да си върви. Кажи му да върви по дяволите!

— Той твърди, че е Безън, милорд — промълвил по-объркания от всякога Арлън и вдигнал измачкания плик, сякаш искал да го използва като щит. — Донесе това. Казва, че е бележка от принц Питър.

При тези думи сърцето на Пейна подскочило, но той само още по-ожесточено се намръщил на Арлън.

— Е, така ли е?

— Дали е от принц Питър ли? — Арлън вече почти заеквал. Обичайното му самообладание се било стопило напълно и Пейна намерил факта за интересен. Той не би повярвал, че Арлън е способен да загуби самообладание, дори при пожар, наводнение или нападение на разярени дракони. — Милорд, няма как да знам… искам да кажа, че… аз… аз…

— Дали е Безън, идиот такъв!

Арлън облизал устни… действително облизал устни. Това било нещо съвсем нечувано.

— Ами може и да е, милорд… прилича малко на него… но човекът на стъпалата е тъй ужасно изранен и подут… че… — Арлън преглътнал. — Помислих си, че прилича на джудже — произнесъл най-лошото той, а после се опитал да го омекоти с една неубедителна усмивка.

Безън е, помислил си Пейна. Безън е и ако видът му е толкова трагичен, то е защото Питър го е напердашил. Затова е донесъл и писмото. Защото Питър го е набил и той не е смеел да не се подчини. Боят е единственото, което може да убеди хората от неговия вид.

Изведнъж в сърцето на Пейна нахлуло задоволство: той се почувствал като човек в тъмна пещера, пред когото изведнъж отвън е проблеснала светлина.

— Дай ми писмото — наредил Пейна.

Арлън му го дал. После сякаш направил опит да се измъкне, което също било ново, защото Арлън не се измъквал. Поне, помислил си Пейна, както винаги разсъждаващ като адвокат, никога не съм ЗНАЕЛ, че го прави.

Той оставил Арлън да стигне до вратата на кабинета, както рибарят-ветеран би оставил закачената риба да отплува, след което рязко го дръпнал.

— Арлън.

Арлън се извърнал. Изглеждал напрегнат, като че ли очаквал да получи мъмрене.

— Вече няма джуджета. Не го лн знаеш от майка си?

— Знам го — колебливо потвърдил Арлън.

— Това говори добре за нея. Мъдра жена. Тия фантасмагории в главата ти трябва да идват от твоя баща. Пусни главния надзирател вътре. В кухнята на прислугата — добавил той бързо. — Нямам желание да ми го водиш тук. Той вони. Но го заведи в кухнята на прислугата, за да се стопли. Нощта е студена.

От смъртта на Роланд насам, всички нощи са студени, помислил си Пейна, сякаш като компенсация за начина, по който старият крал изгоря, отвътре-навън.

— Да, милорд — казал Арлън с видимо нежелание.

— Скоро ще позвъня за теб и ще ти кажа какво да правиш с него.

Арлън излязъл като един смирен човек и затворил вратата зад себе си.

Пейна повъртял плика в ръце без да го отваря. Мръсотията без съмнение идвала от мазните пръсти на Безън. Той почти долавял вонята от потта на злодея по хартията. Пликът бил запечатан с парче обикновен восък от свещ.

Пейна разсъждавал: Може би ще направя най-добре, ако го хвърля направо в огъня и не мисля повече за него. Да, ще го хвърля в огъня, после ще позвъня на Арлън и ще му кажа да даде на ниския, прегърбен главен надзирател — щом действително прилича на джудже, сега като се замисля над това — един горещ пунш и да го отпрати. Да, ето какво трябва да направя.

Но Пейна знаел, че няма да го направи. Това абсурдно усещане — усещането, че й безнадеждния мрак е проникнал лъч светлина — не искало да го напусне. Той подпъхнал палец в сгъвката на плика, счупил печата, извадил краткото писмо и го прочел на светлината от огъня.

 

58.

Пейна,

Реших да живея.

Бях чел съвсем малко за Иглата, преди да се озова в действителност в нея и макар нещата, които бях чувал, да са повече, те бяха предимно слухове. Едно от тях беше, че затворниците могат да заплащат за известни дребни услуги. Изглежда наистина е така. Аз, разбира се, нямам пари, но си мислех, че ти би могъл да поемеш разноските ми в този случай. Неотдавна ти направих услуга и, ако се съгласиш да плащаш на главния надзирател сумата от осем гилдера — такава сума да му бъде изплащана при започването на всяка година, която прекарвам в това злочесто място — ще смятам услугата за отплатена. Тази сума, както ще забележиш, е съвсем дребна. Такава е, защото искам само две неща. Ако уредиш Безън да си «намаже пръстите», за да ги получа, повече няма да те безпокоя.

Съзнавам лошата светлина, в която ще бъдеш поставен, ако се разчуе, че макар и мъничко си ми помогнал. Предлагам ти да използваш за посредник моя приятел Бен, ако решиш да изпълниш молбата ми. Не съм говорил с Бен откакто съм арестуван, но мисля и се надявам, че ми е останал верен. Бих предпочел да помоля него, вместо теб. само че семейство Стаад не е от богатите и Бен няма свои пари. Срамувам се да искам пари от когото и да било, по нямам друг избор. Ако решиш, че не можеш да изпълниш молбата ми, ще те разбера.

Не съм убил баща си.

 

Питър

 

59.

Пейна доста време останал загледан в това удивително писмо. Очите му продължавали да се връщат към първия и към последния ред.

Реших да живея.

Не съм убил баща си.

Това, че момчето продължавало да протестира, не го учудило — той познавал престъпници, които с години изтъквали своята невинност в престъпления, за които очевидно били виновни. Но тази толкова суха защита не звучала като направена от виновен човек. Тонът бил толкова… заповеден.

Да, ето какво най-много го смущавало в писмото — този заповеден тон. Истинският крал, долавял Пейна, не се променя нито с изгнание, нито със затвор, нито дори с мъчения. Истинският крал не губи време да се оправдава и да обяснява. Той просто излага волята си.

Реших да живея.

Пейна въздъхнал. След дълго време, той придърпал към себе си мастилницата, извадил от чекмеджето си лист фин пергамент и започнал да пише. Бележката му била по-кратка дори от тази на Питър. Отнело му по-малко от пет минути, за да я напише, попие, поръси с пясък, сгъне и запечата. Щом свършил, позвънил на Арлън. Арлън, почти съвзел се на вид, дошъл веднага.

— Безън тук ли е още? — попитал Пейна.

— Така мисля, сър — отговорил Арлън. Всъщност той знаел, не е още там, защото го бил гледал през ключалката как неспокойно се разхожда напред-назад от единия до другия край на кухнята, със стисната като пръчка кълка от студено пиле в едната ръка. Когато месото по кълката било изцяло изядено, Безън схрускал кокала — разнесли се ужасни звуци на трошаща се кост — и доволно изсмукал съдържанието му.

Арлън все още не бил напълно убеден, че той не е джудже… или може би дори трол.

— Дай му това — поръчал Пейна и подал на Арлън бележката, — както и това за труда му — в другата ръка на Арлън дръннали два гилдера. — Кажи му, че може да има отговор. Ако е така, трябва да го донесе през нощта, както направи сега.

— Да, милорд.

— Недей да се бавиш и да бъбриш с него — рекъл Пейна. По този начин той се приближил почти до границата на способността си да се шегува.

— Няма, милорд — отвърнал кисело Арлън и излязъл. Той все още мислел за хрущящите звуци, конто издавали кокалите на пилето, когато Безън ги чупел.

 

60.

— Ето — кисело изрекъл Безън, когато на следващия ден влязъл в килията на момчето и му тикнал плика в ръцете.

Той наистина бил кисел. Двата гилдера, дадени му от Арлън, се оказали неочаквано щастие и Безън прекарал по-голямата част от нощта в изпиването им. С два гилдера можело да се купи много медовина и днес чувствал главата си огромна и пулсираща от болка.

— Превръщам се в някакво проклето момче за поръчки.

— Благодаря — казал Питър с плика в ръка.

— Е? Няма ли да го отвориш?

— Ще го отворя. Като излезеш.

Безън оголил зъби и стиснал юмруци. Питър просто стоял срещу него и го гледал. След малко надзирателят отпуснал ръце.

— Проклето момче за поръчки, това съм аз! — повторил той и излязъл като затръшнал тежката врата зад гърба си. Прозвучало превъртането на ключа в железните ключалки, последвано от плъзването на резетата — три на брой, всяко с дебелината на питъровата китка.

Когато шумовете престанали, Питър отворил бележката. Тя съдържала само три изречения.

Запознат съм с дългогодишните традиции, за които говориш. Споменатата сума може да се уреди. И аз ще го направя, но не преди да съм научил какви услуги очакваш да купиш от нашия общ приятел.

Питър се усмихнал. Върховният съдия Пейна не бил лукав човек — лукавостта изобщо не влизала в природата му, както била присъща на Флаг — но той бил изключително внимателен. Тази бележка го доказвала. Питър очаквал условието на Пейна. Той щял да се разтревожи, ако Пейна не го бил поставил. За връзка щял да служи Бен и на практика Пейна съвсем скоро нямало да участва в подкупването, но въпреки това той се придвижвал внимателно, както човек пристъпва по нестабилни камъни, които всеки момент могат да се изплъзнат изпод краката му.

Питър отишъл до вратата на килията си, почукал и след кратък разговор с Безън, получил отново мастилницата и мръсното паче перо. Безън помърморил още малко, че не е нищо повече от едно проклето момче за поръчки, но не се чувствал истински нещастен от цялата история. Не било изключено отнякъде да изскочат още два гилдера за него.

— Ако двамата си пишат напред-назад достатъчно дълго, предполагам, че накрая може и да забогатея — заключил той без да се обръща към никого определено и се разсмял гръмогласно, въпреки болящата го глава.

 

61.

Пейна разгърнал втората бележка на Питър и видял, че този път принцът е изпуснал имената и на двама им. Това било много хубаво. Момчето се учело бързо. А като прочел самата бележка, веждите му отскочили нагоре.

Може би искането ти да узнаеш какво желая е нахално, а може и да не е. Едва ли има значение, след като завися от благоволението ти. Ето двете неща, за които ще плащат твоите осем гилдера на година:

1. Искам да получа кукленската си къщичка. Тя винаги ме е отвеждала на приятни места с приятни приключения и аз много я обичах като момче.

2. Бих желал с храната ми да се носи салфетка — подобаваща за крал салфетка. Коронката над герба може да бъде махната, ако държиш на това.

Тези са моите искания.

Пейна няколко пъти препречел бележката, преди да а хвърли в огъня. Тя го разтревожила, защото не я разбрал. Момчето гласяло нещо… или не бил прав? За какво му била къщичката на Саша? Доколкото на Пейна му било известно, тя все още се търкаляла някъде из хранилищата на замъка, събирала прах под някой чаршаф и нямало причина да не му я дадат… нямало да има, ако преди това възложел на някой добър специалист внимателно да я огледа и да се увери, че всички остри предмети — мънички ножчета и други подобни — са прибрани оттам. Той много добре си спомнял колко обичал Питър да си играе с кукленската къщичка на Саша, когато бил съвсем малък.

Спомнял си и — макар и много смътно — как Флаг протестирал, че едва ли подхожда на едно момче, което някой ден ще бъде крал, да си играе на кукли. Този път Роланд не послушал съвета на Флаг… мъдро, помислил си Пейна, защото Питър сам се отказал от къщичката като му дошло времето. Досега.

Да не би пък да е полудял? Пейна не вярвал да е така.

Салфетката, да… това можел да го разбере. Питър винаги бил настоявал на всяко ядене да има салфетка, винаги старателно я постилал върху скута си като малка покривчица. Дори когато излизал на екскурзия с баща си, Питър настоявал за салфетка. По-странното било, че не искал по-добра храна от обичайните оскъдни затворнически порции, както преди всичко би направил почти всеки друг благородник или кралска особа. Не, вместо това той искал салфетка.

Тази настойчивост винаги да е чист… винаги да има салфетка… е дело на майка му. Сигурен съм. Дали двете неща са свързани по някакъв начин? Но как? Салфетки… и кукленската къщичка на Саша. Какво ли означават?

Пейна не знаел, но абсурдното му чувство на надежда оставало. Той още помнел как Флаг не искал Питър да си играе с къщичката като момченце. Сега, години по-късно, Питър си я искал отново.

А и още една мисъл се таяла скрита зад всичко това — подобно на скрит в торта пълнеж. С тази мисъл Пейна почти не дръзвал да се занимава. Ако… само ако… Питър не е убил баща си, кой оставал тогава? Ами човекът, притежавал първоначално тази ужасна отрова, разбира се. Човекът, който щял да бъде нищо в кралството, ако Питър наследял баща си… човекът, който бил почти всичко сега, когато Томас седял на трона вместо Питър. Флаг.

Тази мисъл звучала страшно за Пейна. Тя предполагала, че правосъдието по някакъв начин е сбъркало и това било лошо. Но предполагала и, че ясната му логика, с която от край време се гордеел, е била надвита от изпитаната при вида на питъровите сълзи погнуса и тази идея — идеята, че е взел единственото най-важно решение в кариерата си въз основа на чувства, вместо на факти — била много по-лоша.

Каква вреда може да има, ако си получи кукленската къщичка, щом острите предмети ще бъдат извадени от нея?

Пейна придърпал пособията си за писане и накратко отговорил. Безън получил още два гилдера за изпиване — вече му била платена половината сума за малките услуги към принца всяка година. Той очаквал с надежда още кореспонденция, но такава не последвала.

Питър получил, каквото искал.

 

62.

Като дете Бен Стаад бил слабичко, синеоко момченце с къдрава руса коса. Момиченцата въздишали по него и се кикотели, докато не станал на девет години.

— Скоро ще престанат — казвал бащата на Бен. — Всички стаадовци са доста красиви като момчета, но и той ще заприлича на всички нас, щом понатрупа годинки, мога да се обзаложа — косата му ще потъмнее до кафяво, той ще се разхожда наоколо, късогледо вглеждайки се във всичко и ще има същия късмет на охранено прасе в кралската кланица.

Никое от първите две предричания не излязло вярно. Бен бил първият мъж в семейство Стаад от няколко поколения насам, който останал толкова рус на седемнайсет, колкото бил на седем и който можел да различи кафяв ястреб и ястреб-свредел от триста метра. Далеч от развиването на късогледство, очите му били удивително остри… и момичетата все така въздишали по него и се кикотели сега, когато бил на седемнайсет, както и когато бил на девет.

А колкото до късмета му… е, това било друг въпрос. Не можело да се оспори, че повечето мъже в семейство Стаад нямали късмет, поне през последните близо сто години. Семейството на Бен мислело, че Бен може да е този, който ще ги избави от аристократичната им мизерия. В края на краищата неговата коса не потъмняла и очите му не загубили силата си, така че защо да не избегне проклятието на лошия късмет? Пък в края на краищата принц Питър му бил приятел, а някой ден Питър щял да стане крал.

После Питър бил осъден и затворен за убийството на баща си. Той се намирал в Иглата преди някой от сащисаното семейство Стаад да е успял да проумее какво се било случило. Бащата на Бен, Андрю, отишъл на коронацията на Томас и се прибрал вкъщи с насинена скула — нараняване, за което жена му решила, че може да е по-благоразумно да не пита.

— Сигурен съм, че Питър е невинен — казал Бен същата вечер, докато се хранели. — Просто отказвам да повярвам…

В следващия миг се намерил проснат на земята, със звънящо ухо. Баща му се издигал над него, с капеща от мустаците му грахова супа и лице, толкова зачервено, че изглеждало пурпурно, а малката сестричка на Бен, Емалин, плачела във високото си столче.

— Да не си споменал повече името на този отцеубиец в къщата — рекъл баща му.

— Андрю! — извикала майка му. — Андрю, той не разбира…

Баща му, обикновено страшно мил съпруг, извърнал глава и гневно изгледал майката на Бен.

— Мълчи, жено — изрекъл той и нещо в гласа му я накарало пак да седне. Дори Емалин спряла да плаче.

— Татко — казал тихо Бен, — аз дори не си спомням последния път, когато си ме удрял. Трябва да са минали десет години, ако не и повече. И мисля, че никога не си ме удрял в изблик на гняв… досега. Така няма да промениш мнението ми. Аз не вярвам…

Андрю Стаад вдигнал предупредително пръст.

— Казах ти да не му споменаваш името — натъртил той — и го мисля, Бен. Обичам те, но ако произнесеш неговото име, ще трябва да напуснеш къщата ми.

— Няма да го произнеса — отвърнал Бен и станал, — защото те обичам, тате. А не защото се страхувам от теб.

— Престанете! — извикала госпожа Стаад, по-уплашена от всякога. — Няма да търпя двамата да се карате по този начин! Да ме подлудите ли искате!

— Не, мамо, не се тревожи, приключихме — рекъл Бен. — Нали, тате?

— Приключихме — потвърдил баща му. — Ти си добър син във всяко отношение, Бен, и винаги си бил, но не споменавай това име.

Имало някои неща, които Анди Стаад чувствал, че не може да каже на сина си — макар Бен да бил на седемнайсет, Анди все още го смятал за малко момче. Той щял да остане изненадан, ако научел, че Бен много добре разбирал причините, поради които го ударил.

Преди злощастния обрат на събитията, за който вие вече знаете, приятелството на Бен с принца тъкмо започвало да променя нещата за семейство Стаад. Тяхната ферма във Вътрешното баронство някога била много голяма. През последните сто години те били принудени да разпродават земята, парче по парче. Сега им оставали по-малко от шейсет макари, повечето от тях ипотекирани.

А през последните горе-долу десет години нещата леко се подобрили. Банкерите, конто първоначално ги заплашвали, започнали да проявяват желание да продължат просрочените полици и дори да предлагат нови заеми при нечувано ниски лихви. Андрю Стаад изпитвал горчива болка като виждал земята на прадедите си откъсвана макара по макара и за него бил щастлив денят, в който могъл да отиде при Халвей, собственика на съседната ферма и да му каже, че се е отказал да продава трите макари, които Халвей искал да купи от девет години насам. И Андрю знаел, на кого трябва да благодари за тези чудни промени. На сина си… синът, който бил близък приятел с принца, принцът, който освен това по една случайност бил и Чакащия крал.

Сега те пак били само стаадовци без късмет. Ако това било всичко и просто някои неща се връщали до предишното си положение, той можел и да го понесе, без да удря сина си на масата за вечеря… постъпка, от която вече се срамувал. Но нещата не се връщали до предишното си положение. А започвали да се влошават.

Той се успокоил, когато банкерите започнали да се държат като агънца, а не като вълци. Взел назаем огромни суми и с част от тях откупил някои вече продадени земи, а с друга част инсталирал разни подобрения — например нова вятърна мелница. Сега бил сигурен, че банкерите ще свалят агнешките си кожи и вместо да губи фермата парче по парче, може да я загуби цялата наведнъж.

И това не било всичко. Някакъв инстинкт му подсказал да не разрешава на цялото семейство да идва на коронацията на Томас и Анди се вслушал в този вътрешен глас. Тази вечер се радвал, че го бил направил.

Това се случило след коронацията и той предполагал, че трябва да го е очаквал. Анди се отбил в някаква медовинарница да изпие една чаша преди тръгване към къщи. Чувствал се много потиснат от цялата тъжна история с убийството на краля и затварянето на Питър и изпитвал нужда да си пийне. Там го разпознали като баща на Бен.

— Синът ти помогна ли на приятелчето си да свършат тая работа, Стаад? — извикал един от пияните и последвал гаден смях.

— Дали е държал стареца, докато принцът е изливал горящата течност в гърлото му? — провикнал се друг на свой ред.

Андрю оставил полупразната си халба. Това място не било подходящо за него. Трябвало да си тръгне. Веднага.

Но преди да е успял да се измъкне, трети пиян — един гигант, който миришел като купчина развалени зелки — го дръпнал назад.

— Ами ти какво знаеш? — попитал този гигант с нисък, тътнещ глас.

— Нищо — отвърнал Андрю. — Нищо не знам за цялата история, както и моят син. Пуснете ме да мина.

— Ще минеш, когато — и ако — ние решим да те пуснем — рекъл гигантът и го бутнал назад в чакащите ръце на останалите пияни мъже.

Тогава започнало бъхтенето. Анди Стаад бил тласкан от един към друг, понякога плясван, друг път ръгван с лакът, трети път — препъван. Никой не дръзнал да стигне дотам да го удари с юмрук, но били много близо; той видял в очите им колко силно им се искало. Ако часът бил по-късен и те били по-пияни, можело да се окаже действително в много сериозна опасност.

Андрю не бил висок, но имал широки рамене и здрави мускули. Той преценил, че може да свали в праха кои да е двама от тези грубияни в честна борба — с изключение на гиганта, а си помислил, че е възможно да накара дори него да се поизпоти. Един, двама, може би дори трима… но те били общо девет или десет. Ако бил на възрастта на Бен, изпълнен с гордост и гореща кръв, вероятно въпреки това щял да се хвърли насреща им. Но той бил на четирийсет и пет и не му допадала мисълта да допълзи вкъщи при семейството си пребит и на косъм от смъртта. Него щяло да го боли, а те да се изплашат, като и двете неща щели да са съвсем напразни — просто стаадовският късмет се връщал у дома да си отмъсти и нямало какво да се прави, освен да се търпи. Съдържателят стоял и наблюдавал сцената без да помръдне или да направи опит да ги спре.

Най-накрая му позволили да се измъкне.

Сега той се страхувал за жена си… за дъщеря си… и най-вече за сина си Бен, който щял да бъде главната мишена за такива юнаци. Ако там беше Бен вместо мен, помислил си той, те като нищо щяха да използват юмруците си. Щяха да използват юмруците си и да го бият, докато загуби съзнание… или нещо по-лошо.

Затова, понеже обичал сина си и се страхувал за него, той го ударил и заплашил, че ще го изгони от къщи, ако Бен някога пак спомене името на принца.

Хората се държат странно понякога.

 

63.

Онова, което Бен Стаад още не бил разбрал косвено за новото си странно положение, открил на другия ден и то съвсем конкретно.

Бен откарал на пазара шест крави и ги продал на добра цена (на скотовъдец, който не го познавал, иначе цената нямало да е толкова добра). Той се запътил към вратите на града, когато група шляещи се мъже се нахвърлили върху него, като го наричали убиец, съучастник и други, дори още по-неприятни неща.

Бен яростно се съпротивлявал. Накрая те здравата го набили — били седмина, — но си платили за удоволствието с разкървавени носове, насинени очи и счупени зъби. Бен се надигнал и се запътил към къщи, където пристигнал след мръкване. Всичко го боляло, но той бил — като се вземе всичко предвид — доста доволен от себе си.

Баща му го погледнал само веднъж и разбрал точно какво се било случило.

— Кажи на майка ти, че си паднал — подхвърлил той.

— Добре, тате — казал Бен като знаел, че майка му изобщо няма да повярва на подобна история.

— И от днес нататък аз ще карам кравите на пазара, или зърното, или каквото имаме за продан… поне докато не дойдат банкерите и не ни измъкнат земята изпод краката.

— Не, тате — отвърнал Бен със същото спокойствие, с което бил казал добре. За младеж, който току-що е изял солиден бой, той наистина се намирал в доста странно настроение — всъщност Бен направо изглеждал весел.

— Какво искаш да кажеш с това «не»? — попитал смаяно баща му,

— Ако избягам или се скрия, те ще започнат да ме преследват. Ако не отстъпя, скоро ще им омръзне и ще се заемат с някой по-лесен спорт.

— Ако някой измъкне от ботуша си нож — казал Андрю, изразявайки на глас най-голямото си опасение, — няма да доживееш да ги видиш как им омръзва, Бени.

Бен прегърнал баща си и силно го притиснал.

— Човек не може да надхитри боговете — цитирал Бен една от най-старите делейнски поговорки. — Знаеш това, тате. И аз ще се бия за П… за който не ми позволяваш да споменавам.

Баща му тъжно го погледнал и рекъл:

— Ти никога няма да повярваш това за него, нали?

— Да — отвърнал без колебание Бен. — Никога.

— Май си станал мъж, докато не съм гледал — въздъхнал баща му. — Това е тъжен начин за възмъжаване, в схватки по пазарите с уличните хулигани. Но и за Делейн настанаха тъжни времена.

— Да — съгласил се Бен. — Тъжни времена настанаха.

— Боговете да са ти на помощ — рекъл Андрю, — а да са на помощ и на това нещастно семейство.

 

64.

Томас бил коронясан в края на една дълга и люта зима. На петнайсетия ден от неговото царуване върху Делейн се стоварили последните за този сезон големи бури. Валял силен и гъст сняг и вятърът продължавал да свири дълго след падането на мрака, навявайки преспи, подобни на пясъчни дюни.

Тази бурна нощ в девет часа, дълго след като всеки, който имал поне капка здрав разум не би си показал и носа навън, по входната врата на семейство Стаад започнал да блъска юмрук. Той не чукал леко и притеснено; блъскал рязко и тежко по якото дъбово дърво. Отваряйте и то по-бързо, сякаш казвал този юмрук, не разполагам с цялата нощ.

Андрю и Бен седели пред огъня и четели. Сюзан Стаад, съпруга на Андрю и майка на Бен, седяла между тях и бродирала покривчица, на която щяло да пише БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ КРАЛЯ НИ, когато я завършела. Емалин отдавна била сложена в креватчето си. И тримата погледнали към вратата, после се спогледали. В очите на Бен имало само любопитство, но и Андрю, и Сюзан мигновено инстинктивно се изплашили.

Андрю станал и прибрал очилата си за четене в джоба.

— Тате? — попитал Бен.

— Аз ще отворя — казал Андрю.

Дано да е само някой странник, който се е загубил в мрака и търси подслон, молел се той, но когато отворил вратата на прага й стоял войник от кралската стража, безстрастен и широкоплещест. Върху главата му имало кожен шлем — шлемът на бойната униформа. На пояса му, близо до ръката, висял къс меч.

— Твоят син — рекъл той и Андрю усетил как краката му се подгънали.

— За какво ти е?

— Изпраща ме Пейна — отвърнал войникът и Андрю разбрал, че няма да получи никакъв друг отговор повече.

— Тате? — обадил се Бен иззад гърба му.

Не, мислел си нещастно Андрю, моля ви, това вече е прекалено много лош късмет, не сина ми, не…

— Това ли е момчето?

Преди Андрю да е успял да каже «не» — колкото и да било безполезно — Бен пристъпил напред.

— Аз съм Бен Стаад — заявил той. — Какво искате от мен?

— Трябва да ме придружиш — казал войникът.

— Къде?

— До дома на Андерс Пейна.

— Не! — извикала майка му от вратата на малката им всекидневна. — Не, късно е, студено е, пътищата са затрупани със сняг…

— Аз имам шейна — отговорил неумолимо войникът и Андрю Стаад видял как ръката му хванала дръжката на меча.

— Ще дойда — рекъл Бен и си взел палтото.

— Бен… — започнал Андрю като си мислел: Никога повече няма да го видя, те го взимат от нас, защото познаваше принца.

— Всичко ще бъде наред, тате — прегърнал го Бен. И когато Андрю усетил младежката сила на прегръдката му, почти повярвал. Но, мислел си той, синът му още не знаел какво е страх. Той не знаел колко жесток може да бъде светът.

Андрю Стаад прихванал жена си. Двамата стояли на прага и гледали как войникът и Бен си проправят път през преспите към шейната, която в тъмнината изглеждала само като сянка, със светещи от двете й страни фенери. Никой от тях не проговорил, докато Бен се качвал от едната страна, а войникът — от другата.

Само един войник, мислел Андрю, това е нещо, Може би го викат просто за разпит. Дано викат сина ми единствено за разпит!

Стаадови стояли мълчаливо, с навят около глезените им сняг, докато шейната се отдалечавала от къщата, с полюшващи се пламъчета на фенерите и прозвънващи камбанки.

Когато се скрили от погледа, Сюзан избухнала в сълзи.

— Никога вече няма да го видим — изхлипала тя. — Никога, никога! Те ни го взеха! Проклет да е Питър! Проклет да е за всичко, което причини на сина ми! Проклет да е! Проклет да е!

— Шшт, майко — обадил се Андрю и здраво я притиснал. — Шшт, тихо. Ще го видим още преди да е настъпило утрото. Или най-късно до обяд.

Но тя доловила потрепването в гласа му и още по-силно се разплакала. Толкова силно се разплакала, че събудила малката Емалин (или пък я събудило течението от отворената врата) и минало много дълго време, докато Емалин се върне обратно към съня. Най-накрая Сюзан легнала на голямото легло при нея и двете заспали заедно.

Анди Стаад не мигнал през цялата нощ.

Той седял край огъня и правел опити да не губи надежда, но дълбоко в сърцето си вярвал, че никога повече няма да види сина си.

 

65.

Един час по-късно Бен Стаад стоял в кабинета на Андерс Пейна. Той изпитвал любопитство и страхопочитание, но не и страх. Внимателно изслушал всичко, което казал Пейна. Накрая приглушено издрънчали пари, докато минавали от ръка в ръка.

— Разбра ли всичко, момко? — попитал Пейна със сухия си, съдийски глас.

— Да, милорд.

— Бих искал да съм сигурен. Не те изпращам да свършиш някоя детска работа. Разкажи ми отново какво трябва да направиш.

— Трябва да отида в замъка и да говоря с Денис, сина на Брандън.

— А ако Брандън ти попречи? — попитал остро Пейна.

— Ще му кажа да говори с вас.

— Добре — отпуснал се пак на стола си Пейна.

— Не бива да поръчвам: «Не казвай на никого за тази уговорка.»

— Да — потвърдил Пейна. — Знаеш ли защо?

Бен останал замислен за момент. С наведена глава. Пейна му дал възможност да помисли. Това момче му харесвало; то изглеждало хладнокръвно и смело. Много други, доведени при него посред нощ, биха заеквали от ужас.

— Защото, ако кажа такова нещо, той повече ще бърза да я разкаже, отколкото, ако си замълча — отвърнал накрая Бен.

По устните на Пейна се плъзнала усмивка.

— Хубаво, продължавай.

— Вие ми дадохте десет гилдера. От тях два трябва да връча на Денис — един за него и един за човека, който открие кукленската къщичка, принадлежала на питъровата майка. Другите осем са за Безън, главния пазач. Този, който намери кукленската къщичка, трябва да я предаде на Денис. Денис ще я даде на мен. Аз ще я отнеса на Безън. Колкото до салфетките, Денис сам ще ги носи на Безън.

— Колко?

— По двайсет и една всяка седмица — отговорил веднага Бен. — Салфетки от кралските запаси, но с махната коронка. Вашият човек ще наеме жена, която да разшива кралските коронки. От време на време ще изпращате някой при мен с още пари, или за Денис, или за Безън.

— И никакви за теб? — попитал Пейна. Той вече бил предложил; Бен отказал.

— Не. Мисля, че това е всичко.

— Бърз си.

— Иска ми се само да можех да направя повече.

Пейна седнал изправено, а лицето му изведнъж станало строго и заплашително.

— Не е необходимо и не бива — казал той. — И така е достатъчно опасно. Ти правиш услуги на младеж, който е осъден за извършването на отвратително убийство — второто по отвратителност убийство, което може да бъде извършено от човек.

— Питър е мой приятел — възразил Бен и говорел с достойнство, което впечатлявало с естествеността си.

Андерс Пейна леко се усмихнал и посочил с пръст избледняващите синини по лицето на Бен.

— Като гледам, вече плащаш за това приятелство.

— Още сто пъти бих платил такава цена — разпалил се Бен. После само за миг се поколебал и смело продължил: — Аз не вярвам, че той е убил баща си. Той обичаше крал Роланд така, както аз обичам своя татко.

— Така ли? — попитал Пейна, очевидно без интерес.

— Да! — извикал Бен. — А вие вярвате ли, че е убил баща си? Наистина ли вярвате, че го е сторил?

Пейна се усмихнал с толкова суха и жестока усмивка, че дори горещата кръв на Бен се смръзнала.

— Ако не вярвах, много щях да внимавам пред кого го казвам — отвърнал той. — Много, много щях да внимавам. Иначе скоро щях да усетя как секирата на палача минава през врата ми.

Бен мълчаливо гледал Пейна.

— Ти твърдиш, че си му приятел и аз ти вярвам — Пейна седнал по-изправено в стола си и насочил показалец към Бен. — Ако си му истински приятел, свърши само работите, които поисках и нищо повече. Ако в мистериозните си задължения тук виждаш някаква надежда за евентуалното освобождаване на Питър — а по лицето ти мога да прочета, че е така, — ще трябва да я изоставиш.

Вместо да позвъни за Арлън, Пейна сам изпратил момчето… през задния вход. Войникът, който го бил довел тази нощ, утре щял да бъде на път към Западното баронство.

На вратата Пейна повторил:

— Още веднъж: да не се изпуснеш да споменеш макар и едно-единствено нещичко от работите, за които се разбрахме. Сега приятелите на Питър не са много на почит в Делейн, както го доказват и синините ти.

— Ще се бия с всички тях! — разгорещено заявил Бен. — Един по един или с всичките заедно!

— Да — съгласил се Пейна със сухата си, жестока усмивка. — А ще помолиш ли и майка ти да направи същото? Или малката ти сестричка?

Бен зяпнал възрастния човек. В сърцето му разцъфнал страх, подобно на малка и деликатна розичка.

— И дотам ще се стигне, ако не вложиш цялото си старание — рекъл Пейна. — Бурите не са отминали вече Делейн, а едва сега започват. — Той отворил вратата; вътре навял сняг, внесен от силен порив на вятъра. — Върви си сега у дома, Бен. Смятам, че родителите ти ще са щастливи да те видят толкова скоро.

Това в известен смисъл било много меко казано. Родителите на Бен го чакали на вратата в нощните си дрехи, когато той се прибрал. Те били чули камбанките на приближаващата шейна. Майка му силно го прегърнала, плачейки. Баща му, с почервеняло лице и непривични за него сълзи в очите, стискал ръката на Бен, докато го заболяла. Бен си спомнил думите на Пейна: Бурите не са отминали вече, а едва сега започват.

А още по-късно, докато лежал в леглото с ръце под главата, гледал нагоре в тъмнината и слушал как вятърът свири навън, Бен осъзнал, че Пейна изобщо не отговорил на въпроса му — нищо не казал за това дали вярва или не, че Питър е виновен.

 

66.

На седемнайсетия ден от царуването на Томас, синът на Брандън, Денис, донесъл първата партида от двайсет и една салфетки в Иглата. Той ги донесъл от един склад, за който не знаели нито Питър, нито Томас, нито Бен Стаад, нито дори самият Пейна — макар че всички щели да научат за него още преди да е приключила тази мрачна история със затварянето на Питър. Денис го знаел, защото бил син на иконом от дълга поредица икономи, но фамилиарността ражда неуважение, така казват, и той повече нищо не помислил за склада, от който взимал салфетките. Ние пак ще говорим за това помещение по-късно; сега искам само да ви кажа, че всички биха останали удивени от вида му и особено Питър. Защото, ако той знаел за тази стая — нещо, което Денис приемал напълно за дадено — щял да се опита да избяга три години по-рано… и много от събитията, за добро или за зло, щели да бъдат различни.

 

67.

Кралските коронки били махани от всяка салфетка от една жена, която Пейна наел заради бързата й игла и здраво стиснатите й устни. Всеки ден тя седяла на люлеещ се стол точно пред вратата на склада и разшивала шевове, които наистина били много стари. Докато го правела, устните й били стиснати и по още една причина; да се разваля такава прекрасна бродерия й се виждало едва ли не кощунство, но семейството й било бедно и парите от Пейна идвали като дар от небето. Затова тя седяла там, както щяла да седи и през идните години, люлеела се на стола и въртяла иглата като една от онези три орисници, за които може би сте чували в друга приказка. Жената не говорела пред никого, дори пред съпруга си, за своите дни на разваляне.

Салфетките имали странна, лека миризма — не на мухъл, а на някаква плесен, поради дългата им неупотреба — но иначе нямали никакви дефекти. Всяка била двайсет на двайсет ронда, достатъчно голяма, за да покрие коленете дори на най-взискателния хранещ се.

При първото отнасяне на салфетките се разиграла кратка комедия. Денис се позавъртял около Безън, в очакване на бакшиш. Безън го оставил да повиси малко, защото очаквал, че рано или късно недосетливият момък ще се сети на него да му даде бакшиш. И двамата по едно и също време стигнали до заключението, че никой от тях няма да получи бакшиш. Денис се упътил към вратата, а Безън го подпомогнал с един ритник по задните части. Това накарало двама низши надзиратели да се разсмеят от сърце. После Безън се престорил, че му почиства панталона с купчинката салфетки, за още по-голямо удоволствие на стражите, но внимавал само да имитира — в края на краищата някъде в тази история стоял Пейна и най-добре било да се действа предпазливо.

Вероятно Пейна нямало още много дълго да се задържи наоколо, обаче. По медовинарниците Безън започнал да чува шушукане, че сянката на Флаг е паднала върху Върховния съдия и ако Пейна не е много, много внимателен, скоро може да наблюдава процесите в съда от едно дори още по-високо поставено място от скамейката, върху която седял сега — може да ги наблюдава през прозореца, казвали тези шегобийци иззад събраните си шепи, от някой шип върху стените на крепостта.

 

68.

На осемнайсетия ден от царуването на Томас първата салфетка се намирала върху подноса със закуската на Питър, когато му бил донесен сутринта. Тя била толкова голяма, а закуската толкова малка, че на практика напълно покривала храната. Питър се усмихнал за първи път, откакто бил дошъл на това студено, високо място. Бузите и брадичката му били засенчени от зачатъците на брада, която щяла да порасне гъста и дълга в тези две проветриви стаи и той съвсем приличал на изгубил надежда герой… докато не се усмихнал. Усмивката озарила лицето му с магическа сила, направила го силно и лъчезарно — тя приличала на сигнален огън, около който човек си представял как се събират войници за битка.

— Бен — промърморил той и повдигнал салфетката за едното ъгълче. Ръката му леко треперела. — Знаех, че ще го направиш. Благодаря ти, приятелю. Благодаря.

И Питър веднага използвал първата си салфетка, за да изтрие с нея сълзите, които сега свободно се стичали по страните му.

Шпионката в здравата дървена врата се отворила. В очертанията й пак се появили двамата низши пазачи, наподобяващи двуглавия папагал на Флаг, притиснали буза до брадясала буза в тясното пространство.

— Дано бебчето да не забрави да си изтрие брадичката! — извикал единият с дрезгав, припяващ глас.

— Надявам се бебчето да не забрави да си избърше яйчицето от ризката! — добавил другият и двамата избухнали в подигравателен смях. Питър не погледнал към тях и усмивката му не избледняла.

Пазачите видели тази усмивка и прекратили шегите. В нея имало нещо, което забранявало подигравките.

След известно време те затворили шпионката и оставили Питър на мира.

И с обяда му този ден дошла салфетка.

И с вечерята.

Салфетките пристигали при Питър в самотната му килия в небето през следващите пет години.

 

69.

Кукленската къщичка пристигнала на трийсетия ден от царуването на Томас Носителя на светлина. По това време, в красиви малки крайпътни туфички, вече пониквали първите модили, тези първи предвестници на пролетта (които ние наричаме метличини). По същото време Томас Носителя на светлина въвел закон за увеличение на селскостопанските данъци, който бързо станал известен като Черния данък на Том. Новият виц, разказван по медовинарниците бил, че кралят скоро ще промени кралското си прозвище на Томас Носителя на данъци. Увеличението не било осем процента, което щяло да бъде честно, или осемнайсет, което щяло да бъде поносимо, а цели осемдесет. Томас изпитвал някакви колебания по този въпрос в началото, но на Флаг не му отнело много време да го убеди.

— Трябва да им наложим по-голям данък върху онова, което признават, че притежават, за да успеем да приберем поне част от дължимото ни върху всичко, което скриват от бирника — казал Флаг.

Томас, с глава замаяна от виното, което сега постоянно се леело в дворцовите зали на замъка, кимнал с, както се надявал, мъдро изражение на лицето.

От своя страна Питър започнал да се страхува, че кукленската къщичка се е загубила след всичките тези години — и почти бил прав. Бен Стаад упълномощил Денис да я намери. След няколко дни на безплодно търсене, Денис споделил проблема си със своя добър, стар татко — единствения човек, на когото посмял да довери такова сериозно нещо. На Брандън му трябвали още пет дни, за да открие кукленската къщичка в един от малките килери на деветия етаж в западното крило, където претендиращите й за жизнерадостност морави и дългите й живописно построени крила били скрити под едно вехто (и леко наядено от молци) покривало, посивяло от годините. Цялото оригинално обзавеждане все още се намирало в къщичката и на Брандън, Денис и лично избрания от Пейна войник им отишли още три дни, докато се уверят, че всички остри предмети са премахнати. Тогава, най-после, кукленската къщичка била отнесена от две момчета на земевладелци, които с мъка изкачили тристата стъпала с тежкия, неудобен предмет, закован на голяма дъска. Безън ги следвал по петите, ругаел и заплашвал с ужасни наказания, ако го изпуснат. По лицата на момчетата се стичала пот на реки, но те не отвръщали нищо.

Когато вратата на питъровия затвор се отворила и те внесли вътре кукленската къщичка, Питър ахнал от изненада — не само, защото къщичката най-после пристигнала, а и защото едното от момчетата, които я носели, било Бен Стаад.

Не се издавай! блеснали очите на Бен.

Не ме гледай прекалено дълго! отвърнали питъровите.

След дадения съвет Пейна щял да се смае, ако видел Бен тук. Той бил забравил, че логиката на всички мъдри старци по света често не може да устои на логиката на момчешкото сърце, ако то е голямо, добро и вярно. А сърцето на Бен Стаад притежавало и трите качества.

Оказало се най-лесното нещо в света да си смени мястото с едното от земевладелските момчета, определени да отнесат кукленската къщичка до върха на Иглата. За един гилдер — на практика всичките пари, които Бен притежавал на този свят — Денис уредил всичко.

Бен предупредил Денис:

— Не споменавай пред баща ти за това.

— Защо? — попитал Денис. — Аз казвам почти всичко на моя стар татко… А ти?

— И аз го правех — отвърнал Бен, като си спомнил как баща му забранил вече да се споменава името на Питър в къщата. — Но когато момчетата пораснат, това понякога се променя. Каквото и да става, не бива да казващ за това на баща ти, Денис. Той може да го спомене пред Пейна и аз ще се намеря в нагорещен тиган върху силен огън.

— Добре — обещал Денис.

И той спазил това обещание. Денис се почувствал жестоко наранен, когато неговият многообичен господар бил първо обвинен, а после и осъден за убийство. През последните няколко дни Бен бил изминал голяма част от пътя към запълването на празното място в сърцето на Денис.

— Хубаво — рекъл Бен и игриво тупнал Денис по рамото. — Искам само да го видя за минутка и да ободря сърцето си.

— Той беше най-добрия ти приятел, нали?

— Продължава да е.

Денис го зяпнал удивено.

— Как можеш да обявяваш човек, който е убил собствения си баща, за свой най-добър приятел?

— Защото не вярвам да го е направил — отвърнал Бен. — А ти?

За пълна изненада на Бен, внезапно Денис избухнал в сълзи.

— Цялото ми сърце говори същото и все пак…

— Послушай го тогава — поръчал Бен и грубовато прегърнал Денис. — И си изсуши физиономията, преди някой да те е видял как ревеш като хлапе.

— Занесете я в другата стая — казал сега Питър и се разтревожил от лекото потрепване на гласа си.

Безън нищо не забелязал. Той бил прекалено зает да ругае двете момчета за мудността, глупостта и самото им съществуване. Те отнесли кукленската къщичка в спалнята и я поставили на земята. Другото момче, което имало много глупаво лице, пуснало своя край твърде бързо и прекалено тежко. Отвътре се чул слаб звук от счупване. Питър трепнал. Безън плеснал момчето… но се усмихнал, докато го правел. Това било първото хубаво нещо, което се случвало, откакто се били появили тези две момчета с проклетата вещ.

Глупавото момче се изправило, разтривайки страната на лицето си, която вече започвала да се подува и се втренчило в Питър с явно удивление и страх, широко отворило уста; Бен останал на колене миг по-дълго. Пред входната врата на къщичката имало малко ратинено килимче — нещо като любезна покана, предполагам. Само за момент Бен си позволил палеца му леко да го докосне и очите му срещнали питъровите.

— Сега излизайте! — извикал Безън. — Излизайте, и двамата! Вървете си вкъщи и проклинайте майките си, че са родили такива мудни, несръчни глупаци като вас!

Момчетата минали покрай Питър и недодяланото се дръпнало встрани, като че ли принцът бил болен от нещо, с което можел да го зарази. Очите на Бен още веднъж срещнали тези на Питър и принцът потръпнал от любовта, която видял в погледа на стария си приятел. После те излезли.

— Е, вече я имаш, добро мое малко принцче — рекъл Безън. — Каква ще бъде следващата ти поръчка? Мънички роклички с воланчета? Копринени гащички?

Питър бавно се обърнал и погледнал Безън. След миг, Безън свел очи. В погледа на Питър имало нещо плашещо и Безън бил принуден пак да си припомни, че — глезльо или не — Питър така здраво го бил напердашил, че ребрата два дни го болели и цяла седмица му се виел свят.

— Е, твоя си работа — измърморил той. — Но сега, след като я имаш, мога да ти намеря маса, на която да я сложиш. И стол, на който да седиш, докато… — и направил гримаса — докато си играеш с нея.

— И колко ще струва това?

— Само три гилдера, тъй мисля.

— Нямам никакви пари.

— Да, но познаваш влиятелни хора.

— Вече не — отсякъл Питър. — Размених услуга за услуга, това е всичко.

— Седи си на пода, тогава и нека ти измръзне задника, проклет да си! — избухнал Безън и изхвръкнал от стаята. Ручейчето от гилдери, на което се радвал, откакто Питър дошъл в Иглата, очевидно било пресъхнало. Това развалило настроението на Безън за дни наред.

Питър почакал да чуе шумното затваряне на всички ключалки и резета, след което вдигнал килимчето, докоснато от палеца на Бен. Под него открил квадратно листче, не по-голямо от пощенска марка. То било изписано и от двете страни, като между думите нямало оставено място. Буквите действително били мънички — Питър трябвало да примижи, за да ги прочете и предположил, че Бен ги е писал с помощта на увеличително стъкло.

Питър… унищожи това след като го прочетеш. Аз не вярвам, че си го направил. И други се чувстват така, сигурен съм. Продължавам да съм ти приятел. Обичам те, както винаги. Денис също не вярва. Ако мога някога да помогна, потърси ме чрез Пейна. Нека сърцето ти да е твърдо.

Докато четял това, очите на Питър се изпълнили с топли сълзи на благодарност. Аз мисля, че истинското приятелство винаги ни кара да изпитваме такава сладка благодарност, защото светът почти всякога изглежда като много сурова пустиня и цветята, които растат там, сякаш поникват при толкова неблагоприятни условия.

— Добрият ми Бен! — шепнел той без прекъсване. С преизпълненото си сърце не можел да измисли нищо друго. — Добрият ми Бен! Добрият ми Бен!

За първи път започнал да смята, че планът му — колкото и да бил луд и опасен — можел да има някакъв шанс да успее.

После помислил за бележката. Бен залагал живота си с написването й. Бен бил благородник — почти, — но не с кралска кръв; следователно нямал защита срещу секирата на палача. Ако Безън или някой от неговите чакали намерел тази бележка, те щели да се досетят, че някое от двете момчета, донесли кукленската къщичка, трябва да я е написало. Недодяланото имало вид на момче, което не било способно да прочете дори едрите букви на детска книжка, какво оставало да напише подобни дребосъци. Затова щели да се разтърсят за другото момче, а оттам до дръвника на палача пътят щял да бъде много кратък за добрия му Бен.

Питър се сещал само за един сигурен начин да се отърве от бележката и той не се поколебал; смачкал мъничкото листче между палеца и показалеца на дясната си ръка и го изял.

 

70.

Сигурен съм, че вече сте се досетили какъв бил планът за бягство на Питър, защото вие знаете много повече от Пейна, когато прочел исканията на принца. Но във всеки случай дойде време да ви го кажа направо. Той възнамерявал да използва ленени нишки, за да си направи въже. Нишките щял да вземе, разбира се, от краищата на салфетките. После смятал да спусне това въже до земята и така да избяга. Някои от вас може здравата да се разсмеят на тази идея. Нишки от салфетки за бягство от стометрова кула? бихте могли да възразите. Или ти си луд, Разказвачо или Питър!

Нищо подобно. Питър знаел колко е висока Иглата и вярвал, че никога няма да го обземе алчност за това по колко нишки да измъква от всяка салфетка. Ако разнищвал прекалено много, някой можело да полюбопитства. Не било задължително това да е точно главният надзирател; перачката, която се грижела за салфетките, можело да забележи, че от всяка липсва по малко. После да го спомене пред приятелка… която да го каже на друга приятелка… и мълвата да тръгне… а Питър не се безпокоял толкова, че ще научи Безън. Безън бил, както личало по всичко, доста глупав човек. Но Флаг не бил. Флаг отровил баща му… и Флаг държал ушите си наострени. Жалко, че Питър никога не се запитал откъде идва тази лека миризма на плесен от салфетките, нито задал въпроса дали човекът, нает да маха кралските коронки е освободен, след като е подготвил известно количество, или продължава да е на работа — но, естествено, умът му бил зает с други неща. Той не можел да не забележи, че те били много стари и това определено било хубаво, защото успявал да измъква от всяка много повече нишки, отколкото бил допускал и в най-оптимистичните си мигове. Колко много повече е можел да взима, узнал едва след време.

И все пак, мога да чуя как казват някои от вас, нишки от салфетки да послужат за достатъчно дълго въже, което да стигне от прозореца на върха на Иглата чак до двора? Нишки от салфетки да образуват достатъчно здраво въже, за да издържи седемдесет и пет килограма? Продължавам да мисля, че се шегуваш!

Онези от вас, които смятат така, забравят кукленската къщичка… и тъкачния стан вътре, един толкова мъничък тъкачен стан, че нишките от салфетките идеално пасвали на мъничката му совалчица. Онези от вас, които смятат така, забравят, че всичко в къщичката било малко, но работело безпогрешно. Острите предмети били премахнати, а това включвало и режещото острие на стана… но иначе той бил цял.

Тази кукленска къщичка, за която преди толкова време Флаг имал смътни лоши предчувствия, сега била единствената реална надежда на Питър за бягство.

 

71.

Би трябвало да съм много по-добър разказвач, отколкото мисля, че съм, за да ви разкажа как се чувствал Питър през петте години, които прекарал на върха на Иглата. Той ял, спал, гледал през прозореца, който му разкривал изглед към западната част на града; сутрин, обед и вечер правел гимнастика; мечтаел за свободата си. През лятото в жилището му не се седяло от жега. През зимата не се седяло от студ.

По време на втората зима той хванал много лош грип, който едва не го убил.

Питър лежал в треска и кашлял под тънкото одеало на леглото си. Отначало се плашел само да не изпадне в делириум и да не се изпусне в бълнуванията си за скритото въже, навито на стегнат кравай под два от каменните блокове в източния край на спалнята му. С влошаването на треската изтъканото с мъничкото станче от кукленската къщичка въже взело да изглежда все по-маловажно, защото той започнал да мисли, че ще умре.

Безън и низшите надзиратели били убедени в това. На практика те дори започнали да се обзалагат кога точно ще се случи. Една нощ, около седмица след започването на треската, когато вятърът виел страшно отвън, а температурите паднали под нулата, Роланд се явил на Питър в един сън. Питър бил убеден, че Роланд е дошъл да го отведе в Далечните поля.

— Готов съм, татко! — извикал той. В делириума си не можел да определи дали говори на глас или само наум. — Готов съм да тръгна!

Ти още не умираш, казал баща му в този сън… или видение… или каквото там било. Предстои ти много работа, Питър.

— Татко! — изкрещял Питър. Гласът му бил силен и надзирателите отдолу — влючително и Безън — се стреснали и помислили, че Питър вижда димящия призрак на убития крал Роланд, дошъл да отведе душата му в ада. Те не се обзалагали повече тази нощ и дори един от тях отишъл в Църквата на великите богове още на следващия ден и отново прегърнал религията си като накрая дори станал свещеник. Името на този човек било Къран и може да ви разкажа за него в някоя друга история.

В известен смисъл Питър наистина виждал призрак — макар че дали това била действителната сянка на баща му или само призрак, роден от поразения му от треската мозък, не мога да кажа.

Гласът му спаднал до шепот. Надзирателите не чули останалото.

— Толкова е студено… а аз съм толкова горещ.

Бедното ми момче, казал неговият мъжделеещ се баща. Ти мина през тежки изпитания и още ти предстоят. Но Денис ще знае…

— Какво ще знае? — зяпнал Питър. Бузите му били червени, но челото му изглеждало бледо като восъчна свещ.

Денис ще знае къде ходи сомнамбула, прошепнал баща му и изчезнал.

Питър изпаднал в безсъзнание, което скоро преминало в дълбок, здрав сън. В този сън треската го напуснала. Момчето, което през последната година било превърнало в своя практика всекидневното правене на шейсет опори и сто клякания, се събудило на следващата сутрин прекалено слабо дори, за да стане от леглото… но умът му отново бил бистър.

Безън и низшите надзиратели останали разочаровани. Но след онази нощ те винаги третирали Питър с някакво страхопочитание и внимавали да не се приближават твърде много до него.

С което, разбира се, само улеснявали задачата му.

Цялата тази история е достатъчно лесна за разказване, макар че без съмнение щеше да е по-добре, ако можех да кажа със сигурност, дали призракът е бил там или не. Както и за други неща в по-голямата приказка, вие ще трябва сами да решите как да го приемете, предполагам.

Но как да ви разкажа за безкрайния, къртовски труд, който Питър хвърлил над онова мъничко станче? Тази история е свръх силите ми. Всички прекарани часове, понякога с излизащ от устата и ноздрите му замръзнал дъх, друг път с течаща по лицето му пот, през цялото време под страх от разкриване; всички тези дълги, самотни часове, без нищо друго, освен безбройни планове и почти абсурдни надежди да ги изпълни. Мога да ви разкажа някои неща и ще го направя, но да опиша такива часове и дни на бавно минаващо време ми е невъзможно и вероятно е невъзможно и за всеки друг, освен за някой от великите разказвачи на истории, чиято раса отдавна е изчезнала. Може би единственото нещо, което макар и смътно подсказва колко много време прекарал Питър в онези две стаи, била неговата брада. Когато влязъл в тях, тя била само мъх по бузите и тъмно петно под носа му — момчешка брада. В 1825-те дни, които последвали, брадата му израснала дълга и гъста; към края достигнала средата на гърдите и макар че бил само на двайсет и една години, била прошарена. Единственото място, по което не растяла, било по дължината на зигзаговидния белег, оставен от нокътя на безъновия палец.

През първата година Питър не смеел да измъква повече от пет нишки от всяка салфетка — всеки ден по петнайсет нишки. Той ги криел под дюшека си и в края на всяка седмица събирал по сто и пет. Според нашите мерки всяка нишка била дълга около петдесет сантиметра.

Една седмица след получаването на кукленската къщичка той усукал първата партида като внимателно работел със станчето. На седемнайсет години не му било така лесно да го използва, както когато бил на пет. Пръстите му били пораснали, а станчето — не. Освен това се чувствал ужасно неспокоен. Хванел ли го някой от надзирателите какво върши, можел да каже, че тъче със станчето изпаднали от старите салфетки нишки просто за развлечение… ако му повярвали. И ако станчето работело. Той не бил сигурен в последното, докато не видял първото тънко въженце, съвършено усукано, да се проточва от отсрещния край на стана. Когато го видял, безпокойството му се притъпило и той съумял да започне да тъче малко по-бързо — захранвал с нишки, опъвал ги, за да остават прави, задвижвал крачното педалче с палеца си. В началото станчето малко поскърцвало, но старата смазка скоро се размекнала и то заработило така безпогрешно, както и в детството му.

Но въженцето било ужасно тънко, не достигало дори един сантиметър на дебелина. Питър завързал краищата и пробно дръпнал. Издържало. Това малко го окуражило. Било по-здраво, отколкото изглеждало, а и той смятал, че било редно да е здраво. В края на краищата използвал кралски салфетки, изтъкани от най-фината памучна нишка в кралството, пък и тъчал стегнато. Дръпнал по-силно като се опитвал да прецени колко килограма може да издържи тънкото памучно въженце.

Питър дръпнал още по-силно, въжето издържало и той почувствал как в сърцето му се прокрадва силна надежда. И установил, че мисли за Йозеф.

Защото Йозеф, главният коняр, бил този, който му разказал за онова тайнствено и ужасно нещо, наречено «критично