Клифърд Саймък

 

ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ

 

 

 

 

 

Превод - Валентин Попов

 

 1

Джей Уикърс се събуди много рано тази сутрин. Снощи по телефона Ан му бе съобщила, че представители на деловите среди от Ню Йорк спешно искат да се срещнат с него.

В началото се опита да се измъкне, но тя не отстъпваше.

- Зная, че това ще наруши плановете ти, Джей, но не бива да подценяваш тази среща.

- Нямам време за пътуване. Работата е в разгара си и не мога да я захвърля.

- Става дума за нещо много важно - настоя Ан, - страшно важно. Ти си първият, с когото искат да говорят. Смятат, че си най-подходящият писател.

- Това реклама ли е?

- Не, не е реклама. Става дума за нещо съвсем друго.

- Напразно си губиш времето. Не искам да се срещам с никого.

И затвори телефона. Но на следващата сутрин, още в тъмни зори беше на крак и се канеше да отиде до Ню Йорк веднага след закуска.

Когато се позвъни на вратата, той вече пържеше яйца с шунка, а с края на окото си следеше да не изкипи кафето. Отиде да отвори.

Можеше да е момчето, което разнася вестниците. Уикърс не беше вкъщи, когато трябваше да му плати и сега като е видяло светлина в кухнята, е решило да се отбие. Или пък съседът, странният старец Хортън Фландърс - беше се преселил тук преди година и минаваше да си побъбрят в най-неочаквано време. Беше винаги учтив и изискан, макар да имаше вид на обрулен от живота човек. Беше приятно да се разговаря с него, но Уикърс предпочиташе да го търсят в по-удобни часове.

Търсеше го или раздавачът на вестници, или Фландърс. Никой друг не можеше да звъни толкова рано.

Отвори вратата и видя момиченце по джапанки и с вишнев бански костюм. Косите на детето бяха разрошени като след сън, но очите му ярко блестяха. То мило се усмихна.

- Добър ден, мистър Уикърс. Събудих се и не успях да заспя отново, а след това видях светлината у вас и си помислих, че може да сте болен.

- Чувствувам се прекрасно, Джейн - каза Уикърс. - Ето виж, приготвям си закуска. Искаш ли да хапнеш с мен?

- О, да! - възкликна Джейн. - Знаех си, че ще ме поканите да ям, ако закусвате.

- Майка ти знае ли, че си тук?

- Мама и татко още спят - отговори тя. - Днес е почивният ден на татко и снощи се върнаха много късно. Чух как мама му каза, че пие прекалено много и че никога, никога няма да излиза с него, ако той продължава да пие толкова много, а татко...

- Джейн - строго я прекъсна Уикърс, - струва ми се, че твоите родители биха останали твърде недоволни, ако те чуят.

- О, на тях им е все едно. Мама през цялото време говори за това и аз я чух как каза на мисис Тейлър, че е почти готова да се разведе. Мистър Уикърс, какво означава "да се разведеш" ?

- Хм, не зная - каза Уикърс. - Не си спомням такава дума. И все пак, не си струва да повтаряш какво е казала майка ти. Я виж, здравата си се измокрила, докато си пресичала поляната.

- Навън е много мокро. И има роса.

- Влез - покани я Уикърс. - Ще ти донеса кърпа, да си избършеш краката, а като закусим, ще се обадиш на майка си, за да не се тревожи.

Тя влезе и той затвори вратата.

- Седни на този стол. Отивам за кърпата. Страх ме е да не настинеш.

- Мистър Уикърс, а вие имате ли жена?

- Не... Не съм женен.

- Почти всички имат жени - каза Джейн. - Почти всички, които познавам. Вие защо нямате, мистър Уикърс?

- Да си кажа право - не зная. Може би не съм я срещнал още.

- Има толкова много момичета.

- И аз имах момиче - каза Уикърс, - но беше отдавна, много отдавна...

Не се беше сещал от години. Дълго време бе потискал дори мисълта за нея, но независимо от желанията му, спомените упорито живееха дълбоко в него.

И ето, че сега всичко се върна.

Момичето и заветната долина - като че ли сънуваше вълшебен сън...

Вървят заедно по хълмовете из пролетната долина. В розовата пяна на цветовете растат диви ябълки, а въздухът е изпълнен с песента на птиците. Лек пролетен ветрец докосва водата на ручея, разхожда се из тревата и сякаш цялата поляна струи като набраздено от пенещите се вълни езеро.

Но някой бе омагьосал тази долина, защото по-късно, когато се върна там, тя бе изчезнала или по-точно на нейното място той намери нещо съвсем друго. Помнеше съвсем ясно онази, първата. Преди двайсет години се бе разхождал там и през всичките тези двайсет години бе крил спомена за нея дълбоко в паметта си. Но ето, че всичко се върна отново, без да е избледняло от времето, сякаш бе станало вчера.

 

2

Джейн си отиде. Уикърс изми съдовете и си спомни, че цяла седмица се кани да се обади на Джо за мишките.

- Имам мишки - каза му той.

- Какво?

- Мишки - повтори Уикърс: - Едни такива малки животинки. Разхождат се из цялата къща.

- Странно - изненада се Джо. - Къщата е построена отлично. Не би трябвало да има мишки. Искате да взема мерки, така ли?

- Мисля, че е необходимо. Поставих капани, но хитрите животни не им обръщат внимание. После взех котка, но тя не издържа и два дена, и избяга.

- Това е доста странно. Обикновено котките обичат къщите, в които живеят мишки.

- Котката се държеше като побъркана - каза Уикърс. - Сякаш бе омагьосана. Няма да повярвате, но тя ходеше на пръсти.

- Котките са странни животни - неуверено се съгласи Джо.

- Днес отивам в града. Можете да дойдете, докато ме няма.

- Разбира се - отговори Джо. - Напоследък почти не ми се е налагало да тровя мишки. Ще мина към десет часа.

- Ще оставя входната врата отключена.

Уикърс сложи слушалката и вдигна вестника, който беше пъхнат под вратата. Захвърли го на масата и взе своя ръкопис, сякаш, за да го прецени на тегло. Като че ли теглото можеше да е мярка за ценността на написаното. Той знаеше обаче, че не си е губил времето и е успял да изрази всичко, което е искал. Да го изрази достатъчно ясно, така че мъжете и жените, които ще четат тези редове, да разберат мисълта му, скрита зад безличния строй на буквите.

"Не ми се ще да пропилея целия ден - помисли си той. - Най-добре е да си остана вкъщи и да поработя. Тези срещи са нужни преди всичко на литературните агенти." Но Ан настояваше много и продължи даже след като й обясни, че колата му е развалена. Ако трябваше да бъде честен - той не беше съвсем искрен, защото знаеше, че колата ще бъде поправена всеки момент.

Погледна часовника. До отварянето на гаража оставаше около половин час. Нямаше смисъл да се залавя за работа. Взе вестника и излезе на верандата. Спомни си за малката Джейн, нейното мило бърборене и похвалите, които сипеше за кулинарните му способности.

- Имате ли жена? - бе попитала тя. - Защо нямате жена, мистър Уикърс?

А той беше отговорил: "Имах момиче. Но отдавна, много отдавна..."

Тя се наричаше Катлийн Престън и живееше в голямата тухлена къща на върха на хълма, къщата с колоните, широката стълба и бутафорните прозорци над входа. Това беше стара къща, построена още по времето на първите заселници. Беше преживяла много събития и продължаваше да се извисява над земите наоколо, които, макар и съсипани от времето, не бяха загубили предишното си плодородие.

Уикърс беше млад, толкова млад, че сега дори мисълта за това му причиняваше болка. Тогава не разбираше, че момичето, което живее в старинното здание с колоните, в къщата на своите прадеди, едва ли може да приеме сериозно младежа, чийто баща притежава само една западаща ферма с поля, където се ражда единствено хилава пшеница. А може би за всичко бяха виновни нейните родители - тогава девойката беше прекалено млада и не познаваше живота. Може би се е карала с роднините си, в къщата са отеквали резки думи, проливали са се сълзи. Може би. Уикърс така и не разбра, как между разходката из долината и следващото му посещение, те успяха да я изпратят в някакъв колеж на изток. И повече не я видя.

В търсене на миналото той често бродеше из долината, опитвайки се да събуди у себе си усещането за онзи ден, за онази разходка. Но ябълките изглеждаха прецъфтели, песента на чучулигите звучеше по друг начин, нямаше го предишното очарование. Магията беше изчезнала.

Вестникът от коленете му падна на пода, Уикърс го вдигна. Новините бяха същите, както и вчера. Ето, вече трийсет години следваше криза след криза, едни слухове заменяха други и хората някак привикнаха да четат всичко това с прозявка.

Студент от колеж в Джорджия надминал световния рекорд по гълтане на сурови яйца, една от най-съблазнителните кинозвезди се канеше да се омъжи за пореден път, работниците от стоманодобивната промишленост се готвеха за стачка.

Имаше и дълга статия за изчезвания. Прочете я до половина. Изчезваха хора, изчезваха цели семейства. Полицията биеше тревога. Ако по-рано бяха единични случаи, сега, без да оставят следи, от едно и също място изчезваха по няколко семейства наведнъж. Според статистиката, повечето от изчезналите бяха бедни и безимотни граждани. Но нито авторът на статията, нито разпитаните съседи можеха да обяснят по какъв начин е станало това.

Биеше на очи и заглавието - "МНЕНИЕТО НА УЧЕНИТЕ Е, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ И ДРУГИ СВЕТОВЕ".

Прочете началото:

БОСТЪН, МАСАЧУЗЕТС (Асошиейтед прес).

Възможно е нашият Свят да се предшества от изпреварващ го с една секунда във времето Свят, докато в същото време друг Свят да изостава с една секунда от нашия...

Нещо като безкрайна верига от светове, следващи един след друг. Такава беше теорията на доктор Винсент Олдридж.

Уикърс остави вестника, загледан замислено в цъфналата градина. Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение. Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, слънчевият часовник, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя - тревата и цветята...

Тук нямаха власт никакви хорски вълнения: всичко течеше мирно, лятото идваше след зимата, луната сменяше слънцето и беше ясно, че животът е безценен дар, а не нещо, което може да бъде оспорвано...

Уикърс погледна часовника - време беше да тръгва.

 

3

Еб, собственикът на гаража, подръпна мръсния си комбинезон и примижа от дима на цигарата, стисната в ъгълчето на изцапаната му с грес уста.

- Вижте какво - подхвана той. - Не съм започвал да поправям вашата кола.

- Канех се да пътувам до града - каза Уикърс, - но щом не е готова...

- Помислих си, че вече е твърде стара за вас и въобще не я пипнах. Защо да си харчите напразно парите?

- Макар и стара, тя работеше добре - обиди се Уикърс. - И въпреки че е доста очукана, струва ми се, че може да ми послужи още.

- Вижте - тя все още ви служи, но смятам, че е по-добре да си купите друга кола и то от най-новите - вечномобилите.

- Вечномобил? Доста странно име.

- Съвсем не - възрази Еб. - Наистина ще я карате вечно. Затова се нарича така. Вчера дойде агент от компанията, производител на модела и ми разказа всичко за нея. Предложи ми да стана агент по продажбите на тези коли. Естествено аз се съгласих. Между другото спомена, че много скоро няма да се произвеждат други автомобили.

- Почакайте - каза Уикърс. - Макар и да се наричат "вечномобили", те не могат да бъдат вечни. Нито една кола не е вечна. Може да работи двайсет години, поколение, но повече - не.

- Джей, - прекъсна го Еб, - този тип ми каза така: ако си купиш такава кола ще я караш цял живот. Можеш да я завещаеш на сина си, той - на своя и така нататък. Даваме всички гаранции. Ако нещо се повреди, ще бъде ремонтирана или ти дават друга. Всичко в нея е вечно, освен лайсните. Лайсните трябва да се сменят периодично. И боята не е вечна. Гаранцията й е десет години. Ако не издържи толкова - пребоядисването е безплатно.

- Може и така да е - промълви Уикърс, - но аз някак си не мога да повярвам. Не се съмнявам, че може да се направи кола, много по-издръжлива от сегашните. Но кой би се заел да произвежда вечна кола? Та той ще се разори! Пък и такава кола ще бъде прекалено скъпа.

- Точно тук грешите - каза Еб, - петнайсет стотачки и нито цент повече. Никакви резервни части, никакви неприятни изненади. Петнайсет стотачки - и тя е ваша.

- Може би е ужасно грозна.

- Не съм виждал по-красива. Оня тип вчера пристигна с такава кола и аз я огледах отвсякъде. Може да изберете какъвто искате цвят, цялата блести - само хром и неръждаема стомана. В цената са включени и всякакви там удобства, а да я караш е просто мечта. Исках да отворя капака и да разгледам двигателя, но той ми каза, че двигателят никога не дава дефекти и не се разваля, така че даже няма смисъл да се гледа. "А къде се налива маслото?" - попитах го аз. И знаете ли какво ми отговори? "Не е необходимо масло, налива се само бензин". Представяте ли си? След няколко дни ще получа първата дузина вечномобили - продължи Еб. - Да ви запазя ли един?

Уикърс поклати отрицателно глава.

- В момента съм на червено.

- Всъщност има и още нещо - тази компания купува много изгодно стари коли. За вашата бихте могъл да получите около хиляда долара.

- Тя не струва толкова, Еб.

- Знам, но този тип ми даде следните инструкции: "Плащайте повече, отколкото струват колите. За цената не се безпокойте - няма да има проблеми." Знам, че обикновено така не се прави бизнес, но в края на краищата това си е тяхна работа.

- Трябва да си помисля.

- Ще платите само петдесет долара, а останалото ще внасяте на части. Човекът от компанията ми нареди да правя така. Този тип каза, че засега ги интересуват не толкова печалбите, колкото обема на продажбите.

- Нещо не ми харесва - възрази Уикърс. - Изведнъж отнякъде се появява фирма и предлага съвършено нов автомобил. При това вечен! Че за него трябваше да пише по всички вестници! Ако аз трябва да пусна на пазара нов модел, щях да облепя с афиши цялата страна, щях да поместя ослепителни реклами във всички списания, щях да използвам телевизията, радиото и т.н.

- Знаете ли, аз си помислих същото - възкликна Еб, - и рекох на онзи образ: "Вижте какво, вие искате да продавам нещо, за което никой нищо не е чувал и никъде няма никаква реклама?" А той ми отговори, че те разчитали качеството да говори само за себе си, че нямало по-добра реклама от слуховете и че предпочитали да не дават милиони долари за скъпа рекламна кампания, а да намалят цената на изделието. Каза, че клиентът не е длъжен да плаща и за рекламната кампания.

- Не разбирам.

- Наистина, всичко изглежда доста странно - съгласи се Еб. - Но аз мисля, че хората, които произвеждат новите коли не губят нищо. Бъдете спокойни - те не са луди. А щом тези не губят нищо - колко ли са печелили компаниите, които досега ни продаваха за по две-три хиляди долара железните боклуци, дето излизат от строя едва ли не след второто пътуване? Тръпки ме побиват само като си помисля колко са награбили.

- Щом получите колите ще мина да ги видя - обеща Уикърс. - Може и да се разберем.

- Добре - зарадва се Еб. - Казахте, че отивате в града... Всеки момент ще пристигне автобусът. Той спира на ъгъла при аптеката и само след два часа ще бъдете в Ню Йорк. Шофьорите им са отлични.

- Вярно, не се сетих за автобуса.

- Съжалявам за колата - извини се Еб. - Ако знаех, че ще ви трябва толкова скоро, щях да я поправя. Не е нищо сериозно, но първо исках да знам какво ще отговорите на моето предложение, за да не ви вкарвам в излишни разходи.

Разбраха се и Уикърс тръгна към спирката. Като се приближи започна да му се струва, че аптеката, сякаш не е на мястото, където трябваше да бъде Ала щом дойде съвсем наблизо, разбра защо има такова усещане.

Наскоро беше починал старият Ханс, обущарят, и неговото магазинче намиращо се до аптеката бе затворено от няколко седмици. Сега отново беше отворено. Във всеки случай голямото стъкло на фасадата беше добре измито, нещо което старият Ханс никога не правеше. На витрината имаше няколко предмета. Уикърс така се забърза да ги разгледа, че едва когато съвсем се приближи до магазина забеляза новия надпис: "Последна дума на техниката".

Застана пред витрината. Отпред върху черна кадифена подложка бяха наредени запалка, бръснарско ножче и електрическа крушка. И нищо повече. Само три предмета. Никакви етикети, никаква реклама, никакви цени. Всъщност нямаше и нужда. Уикърс съобрази, че който види витрината, ще разбере какво се продава в магазина.

На улицата се чу тихо почукване. Уикърс се обърна и видя Хортън Фландърс, тръгнал на сутрешната си разходка. Беше с поизносен, но старателно изчистен костюм. В ръцете си държеше елегантен бастун от абанос. Уикърс знаеше, че в Клифууд никой освен Фландърс не би тръгнал по улицата с бастун.

Фландърс вдигна бастуна за поздрав и се приближи, за да погледне витрината.

- И така, те откриват филиал и тук - каза той.

- Така изглежда - съгласи се Уикърс.

- Много странна компания - продължи Фландърс. - Заинтригува ме. Мисля, че има защо човек да се поинтересува.

- Не виждам нищо особено.

- О, боже - възкликна Фландърс. - Около нас стават толкова много невероятни неща. Вземете например историята с въглеводородите - там всичко е много тайнствено. Не сте ли съгласен, мистър Уикърс?

- Не съм се замислял. Имам толкова много работа...

- Уверявам ви, нещо се готви - каза Фландърс.

Автобусът се зададе по улицата, мина покрай тях, удари спирачки и спря до аптеката.

- Боя се, че трябва да ви оставя, мистър Фландърс - разбърза се Уикърс. - Отивам в града. Ще се върна привечер. Винаги се радвам да ви видя у дома.

- Благодаря ви - отговори Фландърс. - Непременно ще намина.

 

4

Всичко започна от ножчето, бръснарското ножче, което никога не се изтъпява. След това се появи и запалката - тя работеше безотказно без камъче, без бензин или газ. След това дойде ред на електрическата крушка, която можеше да свети вечно, при условие, че не се счупи. Накрая се появи вечномобила. Към всички тези странни неща, без съмнение трябваше да се отнесат и синтетичните въглеводороди.

- Нещо се готви - му бе казал Фландърс, пред магазинчето на стария Ханс.

Уикърс седна в средата на автобуса, до прозореца и започна да разсъждава, опитвайки се да сложи в ред мислите си.

Ножчетата за бръснене, запалките, електрическите крушки, синтетичните въглеводороди, а сега и вечномобилът - очевидно между тях съществува някаква връзка. Ако я намери, ако открие общия знаменател, ще може да разбере, защо се появиха именно тези пет предмета, а не други пет, например - щори, кокили, пумпал, самолет и паста за зъби.

Ножчетата са нужни всекидневно, както и електрическите крушки, запалките напомнят за себе си при всяко палене на цигара, синтетичните въглеводороди позволиха на света да преодолее кризата и спасиха милиони хора от глад.

- Нещо се готви - бе казал Фландърс, облечен с износен, но както обикновено, старателно почистен костюм. По навик той почукваше със смешния си бастун по паважа и се оглеждаше наоколо.

Вечномобилът ще работи без смяна на маслата, след като човек умре ще премине у сина му, а след това - у неговия син, тоест ако прадядото си купи такава кола - първородният син на големия му син ще я наследи. Колата ще се предава от поколение на поколение.

Но от появата на вечномобила следваха много дру&#