ДЪГЛАС АДАМС

 

ПОЧТИ БЕЗОБИДНА

 

Пета част, на все по-неточно назоваваната трилогия "Пътеводител на галактическия стопаджия"

 

РОМАН

Първо издание

 

 

Историята на Галактиката е малко объркана поради няколко причини - отчасти, защото тези, които трябва да я записват, са малко объркани, а също така и защото се случват някои доста объркващи неща.

Един от проблемите е свързан със скоростта на светлината и трудностите, които възникват, ако поискаш да я превишиш. Не можеш. Нищо не се движи по-бързо от светлината, с изключение може би на лошите новини, подчиняващи се на свои собствени закони. Расата Хингърфрийл от Аркинтофъл Минор се опита да построи космически кораби, задвижвани с лоши новини, но те не се оказаха особено сполучливи, а и ги посрещаха удивително недоброжелателно, пристигнеха ли някъде, където нямаше смисъл да бъдат.

И така, в общи линии жителите на Галактиката продължаваха да чезнат в собствените си локални бъркотии, а в продължение на много време историята й оставаше преди всичко космологическа.

Което не означава, че жителите не опитваха да пътуват. Те опитваха да изпращат флотилии космически кораби, за да вземат участие в битки или в бизнес на отдалечени места, но обикновено минаваха хиляди години, преди да стигнат където и да било. Когато в края на краищата пристигаха, се оказваше, че вече са открити други форми на придвижване, които заобикалят проблема със скоростта на светлината посредством хиперпространството и битките, за които са тръгнали тези по-бавни флотилии, са се състояли преди стотици години.

Разбира се, това ни най-малко не разколебаваше екипажите и те продължаваха да искат да се бият. Бяха тренирани, бяха готови, бяха спали по няколко хиляди години, бяха изминали огромни разстояния, за да си свършат работата и в името на Заркуон, нямаха никакво намерение да се отказват.

Тогава започнаха и първите големи бъркотии в Галактическата история - непрекъснато избухваха войни, цели векове след като проблемите, които са ги предизвикали, уж бяха разрешени. Все пак тези бъркотии се оказаха нищо в сравнение с онези, които историците трябваше да се опитват да разплетат по-късно, след като бе измислено пътуването във времето и битките започнаха да избухват стотици години преди да възникнат проблемите. Когато бе създаден Безкрайният Невероятностен Път и цели планети най-неочаквано започнаха да се превръщат в бананова каша, големият исторически факултет при Университета на Макси Мегалон най-накрая капитулира, самозакри се и предаде сградите си на общия факултет по Божествени науки и водна топка, които мечтаеха за тях от години.

Това, разбира се, е много хубаво, но е почти сигурно, че никой никога няма да научи откъде са се взели гребулоните и какво точно искат. Жалко, защото ако някой знаеше каквото и да било за тях, вероятно една ужасна катастрофа би могла да бъде избегната - или поне щеше да настъпи по различен начин.

Клик, хъм. Огромният сив гребулонски разузнавателен кораб се движеше

 тихо през черната бездна. Пътуваше с невероятна, изумителна скорост, но на фона на милиардите трепкащи далечни звезди изглеждаше сякаш изобщо не се движи. Бе като черно петно, замръзнало намясто сред множеството светлинки на нощта.

На борда на кораба всичко си беше така, както и преди хилядолетия - тъмно и тихо. Клик, хъм.

Или почти всичко. Клик, клик, хъм.

Клик, хъм, клик, хъм, клик, хъм. Клик, клик! Клик, клик, клик, хъм.

Хъммм. Една наблюдаваща програма от малко по-ниско ниво събуди наблюдаваща програма от малко по-високо ниво някъде в полу-заспалия кибермозък на кораба и докладва, че когато се чуе "клик", в отговор се получава само "хъм".

Наблюдаващата програма от по-високо ниво попита дали това трябва да се получава в отговор, а програмата от по-ниско ниво отговори, че не може да си спомни точно, но май трябвало да бъде нещо като далечна, доволна въздишка. Не знаеше какво е това "хъм". Клик, хъм, клик, хъм. Само толкова.

Наблюдаващата програма от по-високо ниво се замисли над чутото и то никак не й хареса. Попита наблюдаващата програма от по-ниско ниво какво точно наблюдава, а тя отговори, че и това не можела да си спомни точно, освен че на всеки десетина години нещо трябвало да прави "клик" и да въздиша, както досега се случвало безотказно. Опитала се да се консултира с таблицата за грешки, но не успяла да я открие, поради което и предупредила за проблема програмата от по-високо ниво.

Програмата, от по-високо ниво на свой ред се опита да провери в своите справочни таблици какво би трябвало да наблюдава програмата от по-ниско ниво.

Не успя да ги открие.

Странно.

Потърси пак. Получи само съобщение за грешка. Опита се да види каква е тази грешка в таблицата за грешки, но не успя да открие и нея. Остави да изминат две наносекунди и опита отново. След което събуди функционалния контролер на сектора. Функционалният контролер на сектора моментално се натъкна на проблеми. Повика наблюдаващия агент, който също се натъкна на проблеми. След няколко милионни от секундата из целия кораб вече се събуждаха вериги - някои безжизнени от години, други - от столетия. Нещо някъде се бе объркало ужасно, но никоя от наблюдаващите програми не можеше да каже какво е то. Жизненоважни инструкции липсваха на всяко ниво, а също така и инструкциите, които трябваше да казват какво да се прави, ако се окаже, че липсват жизненоважните инструкции.

Малки софтуерни модули - агенти - се втурнаха по логическите канали, като се групираха, консултираха и прегрупираха. Много скоро те установиха, че паметта на кораба - чак до централния модул на мисията - се е превърнала в развалина. Никакви въпроси не можеха да установят какво точно се бе случило. Изглеждаше, че дори и централният модул на мисията е повреден.

Което означаваше, че проблемът е много прост за разрешаване. Трябваше да се смени централният модул. Имаше още един - резервно копие, точно като оригинала. Налагаше се да се смени физически, защото от съображения за безопасност нямаше никаква връзка между оригинала и копието. След смяната новият централен модул щеше да проследи възстановяването

 на системата до най-малката подробност и всичко щеше да е наред.

Роботите получиха нареждане да извадят резервното копие на централния модул от специалното защитено помещение, в което го съхраняваха, и да го пренесат до логическия отсек на кораба, за да бъде инсталирано. Което означаваше продължителна размяна на аварийни кодове и протоколи, тъй като роботите трябваше да разпитат агентите и да потвърдят автентичността на инструкцията. Най-накрая роботите се увериха, че всичко е наред. Те извадиха резервния централен модул от складовата опаковка, изнесоха го от помещението, в което се съхраняваше, изпаднаха от кораба и се изгубиха в пространството.

Това бе и първата съществена следа, която водеше към причината за случилото се.

По-нататъшните изследвания бързо установиха какво беше то. Метеорит бе пробил голяма дупка в обшивката на кораба. Преди корабът не бе установил този факт. тъй като метеоритът елегантно бе ликвидирал точно оборудването, което трябваше да реагира, ако метеорит пробие обшивката.

Най-напред трябваше да се запуши дупката. Оказа се невъзможно, защото корабните сензори не долавяха, че има дупка, а устройствата, които трябваше да уведомят, че сензорите не работят както трябва, не работеха както трябва и твърдяха, че сензорите са напълно в ред. Корабът можеше да достигне до заключение за съществуването на дупката от факта, че роботите очевидно бяха изпаднали навън, повличайки със себе си и резервния мозък, който би му дал възможност да види дупката.

Корабът се помъчи да мисли за това интелигентно, не сполучи и за миг напълно изгуби разсъдъка си. Естествено не можа да разбере, че е изгубил разсъдъка си. защото го бе загубил. Просто се изненада, когато видя, че звездите трепват. Едва след третото им трепване той си даде сметка, че трябва да е губил разсъдъка си и че е време да вземе някои сериозни решения.

Успокои се. ^ След което си даде сметка, че още не е взел сериозните решения и изпадна в паника. Отново изгуби разсъдъка си за миг. Когато пак се събуди затвори херметически всички прегради около мястото, където знаеше, че би трябвало да е дупката.

Очевидно все още не бе стигнал до крайната си цел, мислеше той на пресекулки, но тъй като вече нямаше никаква представа къде се намира тя или как да стигне до нея, изглежда нямаше смисъл да продължава. Прегледа остатъците от инструкции, които успя да възстанови от остатъците на централния модул на мисията.

"Вашата"!!!! !*!!!!!!!!!!!! мисия е до !!!!!!!!!!!!,!!!!!!!, тт Г!!!!!!! !!!!!!!!!! !!!!!!" кацнете П!!!!!!!!!!!!!"!!!! безопасно разстояние !!"!!! "!!!! ж!!!!! наблюдавайте !!!!!! !!!!!" !"!?!.

Всичко останало бе за боклука. Преди да изгуби завинаги разсъдъка си, корабът трябваше да предаде тези инструкции - такива, каквито са - на по-примитивните си помощни системи.

Освен това трябваше да съживи екипажа.

Имаше и още един проблем. Докато екипажът бе в хибернация умовете на всичките негови членове, тяхната памет, самоличност, тяхното разбиране за сполетялото ги бяха прехвърлени за съхранение в централния модул на кораба. Сега нямаше да имат никаква представа кои са, къде са и какво правят там. Е, добре.

Малко преди да се изключи окончателно, централният модул разбра, че и двигателите започват да замират.

Корабът и съживеният, объркан екипаж се оказаха под контрола на помощните автоматични системи, които гледаха да кацнат някъде, където можеше да се кацне, - да наблюдават всичко, което можеше да се наблюдава.

| Що се отнася до намирането на място за кацане те не се | справиха много добре. Планетата, която откриха, се оказа | толкова отчайващо студена и самотна, толкова ужасно далече от слънцето, което трябваше да я топли, че се наложи да пуснат в действие цялото оборудване за формиране на околна | среда и всички животоспасяващи системи, за да превърнат | поне част от нея в обитаема. По-близо имаше и по-добри | планети, но стратегоматът бе блокирал в режим "Спотайване" и бе избрал най-далечния и небиещ на очи вариант. И нещо |повече - никой не можеше да му противоречи, освен Главния

стратег, но тъй като всички членове на екипажа бяха изгубили умовете си, никой не знаеше кой е Главният стратег, а дори и да го откриеха, нямаха представа как би могъл да противоречи на корабния стратегомат.

Що се отнася до намирането на нещо за наблюдаване, попаднаха на златна жила.

Едно от удивителните неща, свързани с живота, са местата, на които той е готов да изтърпи да живее. Може по някакъв начин да се захване навсякъде - било то в упойващите морета на Сантрагинус V, в които рибата сякаш пет пари не дава в каква налудничава посока плува, или пък сред огнените бури на Фрастра, където, както говорят, животът започва при 40 000 градуса, или пък просто да се зарови в дебелото черво на някой плъх заради чистото и неподправено удоволствие. Все едно, животът намира начин да се установи някъде.

Дори може да живее в Ню Йорк, макар че е трудно да се разбере защо. През зимата температурата пада доста под законния минимум или по-скоро би го правила, ако някой бе проявил достатъчно разум, за да определи законен минимум. Последния път, когато някой се сети да изготви списък на първите сто характерни особености на нюйоркчаните, здравият разум се оказа едва на 79-о място.

През лятото жегата е непоносима. Едно е да си форма на живот, която процъфтява в горещината и намира температурите в обхвата между 40 000 и 40 004 градуса за много приятни, а съвсем друго да си животно, което трябва да се увива в други животни, когато планетата му е в една точка от орбитата си, а след това, половин орбита по-късно, да открие, че кожата му става на мехури.

Пролетта се надценява. Много от жителите на Ню Йорк са готови да приказват без мярка за удоволствията на пролетта, но ако разбираха нещо от тях, щяха да знаят поне за още пет хиляди деветстотин осемдесет и три по-добри места, където да я прекарат, при това на същата географска ширина.

Обаче есента е най-лошото нещо. Малко неща са по-лоши от есента в Ню Йорк. Някои от създанията, които живеят в дебелото черво на плъха, могат и да възразят, но срещу повечето от тях също може сериозно да се възрази. така че мнението им може да остане без внимание. Когато в Ню Йорк е есен наоколо се носи воня, сякаш някой пържи козли, а ако ти се прииска да дишаш, най-добрият начин е да отвориш нечий прозорец и да мушнеш главата си в сградата.

Триша Макмилън обичаше Ню Йорк. Тя си повтаряше това непрекъснато, Ъпър Уест Сайд. Аха! Мид Таун. Ей, страхотни магазинчета! Сохо. Ийст Вилидж. Дрехи. Книги. Италианци. Охо! Филми. Също "охо". Триша току-що бе гледала новия филм на Уди Алън, който разказваше за терзанията на един невротик в Ню Йорк. Той беше направил още няколко филма, занимаващи се със същата тема, и Триша се чудеше дали този човек някога се е замислял над възможността да се премести в друг град, но й бяха казали, че не иска и да чуе за такова нещо. Значи ще има още филми, предположи тя.

Триша обичаше Ню Йорк, защото това бе добър ход в кариерата й. Бе добър ход и с пазаруването, и с кухнята, не бе добър ход с такситата или с качеството на уличната настилка, но определено в кариерата й той се нареждаше сред най-добрите. Беше телевизионна журналистка, а в Ню Йорк е закотвена по-голямата част от световната телевизия. Досега Триша бе закотвена предимно в Англия - местни новини, сутрешни новини, ранни вечерни новини. Ако езикът позволяваше, биха я нарекли "бързо изгряваща журналистка", но... но това е телевизия, какво значение има? Тя беше бързо изгряваща журналистка. Разполагаше с всичко необходимо - великолепна коса, задълбочено схващане за ролята на стратегическия блясък на устните. достатъчно интелигентност, за да разбира света, и мъничко скрита вътрешна смърт, което означаваше, че не й пука. Всички поне веднъж през живота си получават своя шанс, когато пред тях се разкриват големи възможности. Ако се случи така, че пропуснеш тази, която те интересува, след това всичко ти се струва неземно лесно.

Триша бе пропуснала само една възможност. Сега вече не трепереше толкова, когато мислеше за това. Смяташе, че то е онази част от нея, която е мъртва.

в Ен Би Си имаха нужда от нова водеща. Мо Минети щеше да напусне сутрешното предаване "US/AM", за да роди бебе. Бяха й предложили фантастична сума, за да го роди на екрана, но най-неочаквано тя бе отказала в името на добрия вкус и правото на личен живот. Цели екипи от адвокати на компанията се заровиха в договорите й, за да установят дали тези причини са юридически оправдани, и най-накрая се видяха принудени да я освободят "със съжаление". За тях това беше особено вбесяващо, защото изразът "със съжаление" не бе най-точния в случая. -^

Говореше се, че може би, само "може би"-," един британски акцент би бил подходящ. Останалото - косата, тенът на кожата и блясъкът на зъбите - трябваше да отговарят на американските телевизионни стандарти. Много британски акценти благодаряха на майките си от сцената за получените "Оскари", много британски акценти пееха на Бродуей, британски акценти с перуки събираха необикновено голяма публика в "Театъра на шедьоврите", британски акценти разказваха смешки, които никой не разбираше, но хората реагираха само на гласовете, така че може би сега бе моментът да се опита. Може би. Британски акцент в "US/AM". Е, по дяволите.

Това беше причината Триша да е тук. Затова любовта й към Ню Йорк бе голям ход в кариерата й.

Разбира се, официално обявената причина бе друга. Телевизионната компания в Англия едва ли щеше да й отпусне пари за самолетен билет и хотел, за да тръгне да си търси работа в Манхатън. Тъй като заплатата й там би била поне десет пъти по-голяма, щяха да предположат, че сама ще поеме тези разноски. Не, тя измисли история, претекст, запази в тайна истинските си намерения и в края на краищата й дадоха сумата. Билетът, разбира се, бе туристическа класа, но хората познаваха лицето й и с няколко усмивки тя успя да постигне повече. Следващите уместни ходове й осигуриха приятна стая в "Брентуд" - сега все още бе там и се чудеше какво да прави оттук нататък.

Дочутото на улицата е едно, а да осъществиш нужния контакт - съвсем друго. Разполагаше с едно-две имена, с един-два телефонни номера, но всички я съветваха да чака неопределено време и тя отново се оказа в началото на пистата. Пусна пипала, остави няколко бележки, но никой не я потърси. Работата, за която официално бе дошла, успя да свърши за една сутрин. Работата, към която се стремеше, примамливо блещукаше на непостижимия хоризонт.

По дяволите.

Хвана такси от киното и се върна в "Брентуд". Колата не можа да се приближи достатъчно до тротоара, защото една голяма лимузина бе заела цялото място и Триша трябваше да се промуши покрай нея. Измъкна се от зловонния въздух на улицата и се вмъкна в благословения хлад на фоайето. Финият памук на блузата лепнеше като кал по кожата й. Имаше чувството, че е купила косата си от някакъв панаир, завързана за пръчка. На рецепцията попита дали няма някакво съобщение за нея и мрачно зачака да й кажат, че няма. Имаше.

О!

Добре.

Беше станало. Отиде на кино с единствената цел да накара телефона да зазвъни. Не можеше да понася да седи и да чака в хотелската стая.

Зачуди се. Дали да отвори плика още тук, долу? Дрехите й причиняваха сърбеж и тя копнееше да ги свали и да се изтегне на леглото. Бе пуснала климатичната инсталация на най-ниската възможна температура и на най-силната възможна вентилация. Сега повече от всичко на света искаше да настръхне. След това горещ душ, после студен, после лежане върху кърпата на леглото и постепенно изсъхване на климатична инсталация После четене на съобщението. Може би още едно настръхване. Може би... какво ли не.

Не. Повече от всичко на тази земя тя искаше да работи в американска телевизионна компания с десет пъти по-голяма заплата от досегашната. Повече от всичко на тази земя Това, което искаше повече от всичко друго въобще, вече не беше възможно.

Тя седна на стола във фоайето, под някаква палма, и отвори малкия плик с прозрачно прозорче.

"Моля обадете се - пишеше вътре. - Нещастна. - Имаше и телефонен номер: Гейл Андрюс." Гейл Андрюс.

Не очакваше това име. То я завари неподготвена. Струваше й се познато, но не можеше веднага да каже защо. Дали не беше секретарката на Анди Мартин? Асистентката на Хилъри Вест? Мартин и Вест бяха двете имена, с които се бе свързала, или поне се бе опитала да се свърже, в Ен Би Си. А какво означаваше "Нещастна"?

Нещастна?

Чувстваше се напълно объркана. Дали пък този Уди Алън не се опитваше да се свърже с нея под чуждо име? Телефонът започваше с 212. Значи бе някъде в Ню Йорк. Който също бе нещастен. Е, това донякъде стесняваше кръга на възможностите, нали?

Тя се върна на рецепцията.

- Имам проблем със съобщението, което току-що ми дадохте - каза тя. - Непозната особа се е опитала да се свърже с мен и пише, че е нещастна.

Служителят намръщено се вгледа в листа.

- Познавате ли тази жена?

- Не - отговори Триша.

- Хм - въздъхна служителят. - Изглежда нещо я е разстроило.

- Да - съгласи се Триша.

- Има и име. Гейл Андрюс. Познавате ли някого с такова име?

- Не - отвърна Триша.

- Някаква идея за какво би могла да е нещастна?

- Никаква.

- А позвънихте ли на номера? Тук е записан телефонен номер.

- Не - отвърна Триша. - Току-що ми дадохте бележката. Опитвам се да получа малко повече информация, преди да се обадя. Може ли да поговоря с този, който е приел съобщението?

- Хъм - каза служителят, - Не мисля, че тук имаме някой на име Гейл Андрюс.

- Давам си сметка за това - отвърна Триша. - Просто исках...

- Аз съм Гейл Андрюс.

Гласът се чу някъде зад гърба й. Тя се обърна.

- Извинете?

- Аз съм Гейл Андрюс. Тази сутрин ме интервюирахте.

- О... О, Боже! Да, разбира се - промърмори Трита малко смутено.

- Оставих ви бележка преди няколко часа. Не ми се обадихте, така че реших да дойда. Не исках да ви &