Повече от огън

Филип Хосе Фармър

More Than Fire

Philip Jose Farmer

 

На Лин и Джулия Карл, Гари Улф и Дийд Уейл

 

Първа глава

- Това е!- каза Кикаха.- Знам, знам! Усещам как силите се събират във фуния, която направо ни изсипва в целта! Точно пред нас е! Успяхме накрая!

Той избърса потта от челото си. И макар да дишаше тежко, ускори ход.

Анана се вървеше зад него по стръмната планинска пътека. Прошепна няколко думи на себе си. И без това той не обръщаше никакво внимание на обезкуражаващите й, т.е. реалистични, забележки.

- Ще повярвам когато го видя.

Кикаха-Хитреца и Анана-Лъчезарната кръстосваха планетата на триногите вече петнайсет години. Не бяха тръгнали по следите на Свещения Граал, а за нещо дори още по-ценно: начин да се махнат от тази нещастна планета. Трябваше да има как. Но никой не знаеше пътя.

Кикаха бе устроен да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Дори такава да липсваше, той бе в състояние да озари мрака със собствения си неизтощим оптимизъм. Веднъж бе казал на Анана: "Ако твоят затвор е цялата планета, тогава не е чак толкова голямо нещастие да си затворник". А Анана простичко му бе отвърнала: "Затворът си е затвор".

Кикаха носеше ключа за вратата, водеща към другите светове и към пълноводната река на живота. Този ключ се наричаше Рога на Шамбаримен[1]- древен музикален инструмент, който той държеше в калъф от еленова кожа, увиснал на колана му. По време на странстванията им по планетата той бе надувал Рога хиляди пъти. И всеки път се бе надявал, че невидимото "слабо място" тъканта на стените, разделящи всеки две вселени, ще се отвори в отговор на простичката мелодия от седем ноти и ще стане видимо. Хиляди бяха тези места в стените.

Но до момента още не бяха попадали в район, където те съществуват. Но той знаеше, че всеки път когато свиреше с Рога, пукнатината в стените, изходът от огромния затвор, може да се намира някъде на стотина крачки от него- малко извън обхвата на действие на Рога. И както бе споделял, мисълта, че това е напълно възможно го караше да се чувства като собственик на билет за голямата печалба в ирландски конен тотализатор. Шансовете да спечели бяха много, действително много малки.

Ако съумееше да намери врата- изход, съзнателно направен от някой Повелител, и ясно маркиран като такъв- той щеше да спечели своята Голяма награда. Тукашните местни жители бяха чували слухове за врати, а може би за неща, които биха могли да бъдат врати. И тези слухове не бяха един и два, а много. Понякога Кикаха и Анана изминаваха стотици мили към първоизточника на подобни слухове. До момента наградата им беше само разочарование и... нови слухове, които ги запращаха по други пътища, понякога надалече. Но днес Кикаха изпитваше увереност, че усилията им най-сетне ще бъдат възнаградени.

Пътеката ги водеше нагоре през гора. Много от гигантските дървета миришеха на зелев сок смесен със сок от круши. Миризмата означаваше, че съвсем скоро връхчетата на клоните ще се трансформират в подобни на пеперуди, но все така растителни организми. Ярко оцветените създания щяха да се откъснат от изгниващите клонки. Неспособни да ядат, абсолютно непригодни за каквото и да е било друго, тя щяха да излетят пърхайки надалече преди да умрат. И тогава, ако все още не бяха станали жертва на птиците в небесата и ако паднеха на плодородна почва, ситните семенца в телата им щяха да дадат началото на млади дръвчета, които щяха да поникнат да по-малко от месец.

Многото чудеса на тази планета донякъде облекчаваха принудения им престой на нея. Но колкото по-дълго останеха тук, с толкова повече време щеше да разполага най-големия им враг, Червения Орк, за да ги открие. Освен това Кикаха не можеше да спре да мисли за своите приятели Улф и Хризеис, които бяха пленници на Червения Орк. Беше ли ги убил вече или бяха съумели да му избягат?

Кикаха, който имаше земното име Пол Янус Финеган, бе висок, широкоплещест и мускулест мъж. Яките му бедра го караха да изглежда по-нисък. Имаше плътен загар, дългата до раменете му и леко вълниста коса бе бронзовочервена, лицето му бе като изсечено от камък, устата му бе широка и обикновено усмихната. Големите му широкоразположени очи бяха зелени като пролетни листа.

Макар да изглеждаше само двайсет и петгодишен, беше роден на Земята преди седемдесет и четири години.

Мокасините от еленова кожа и колана бяха единственото му облекло. На колана висяха още стоманен нож и томахавка. На гърба му имаше малка торба и пълен със стрели колчан. В едната си ръка носеше дълъг лък.

Зад него пристъпваше Анана-Лъчезарната- висока, чернокоса, синеока и също така с бронзов загар. Произхождаше от народ, който се смяташе за божествен, а самата тя изглеждаше наистина като богиня. Но в никакъв случай не приличаше на Венера. Всеки ценител на класическата красота, видял стройното й тяло и невероятно дългите й крака, би се сетил за богинята на лова Артемида. Обаче богините не се потят, а от Анана се стичаше пот.

Тя също бе само по мокасини и колан. Оръжията й бяха като на Кикаха, но в допълнение носеше и дълго копие. На гърба й бе пристегната раница.

Кикаха си мислеше за местните жители, които ги бяха насочили към тази пътека. Те изглеждаха напълно сигурни, че Порталът за храма на спящия е на върха на планината. А неговите надежди бяха, че Порталът е "врата". Местните, с които бе разговарял никога не се бяха качвали на върха, защото не притежаваха стоките, които трябваше да дадат на Пазителя на Портала, за да получат отговори на своите въпроси. Но разбира се познаваха някого, който познаваше друг, който със сигурност знаеше трети, който бе посещавал Пазителя.

Нищо чудно и това да се окажеше поредното разочарование. Но те не можеха да си позволят да игнорират какъвто и да е било слух или предание за нещо, което в крайна сметка би могло да се окаже врата на Повелител. А и освен това какво друго им оставаше да правят?

Преди малко повече от едно и половина десетилетие двамата с Анана бяха избягали от Невъзможния свят на Уртона в света на нивата. Тогава той бе напълно уверен, че скоро ще могат да направят онова, което трябваше да сторят.

Приключенията им на Невъзможния свят, света на постоянните промени, на нестабилността и на несигурността бяха изтощителни. Няколко седмици се оказаха необходими на Кикаха и Анана да си отдъхнат от тях в света на нивата. Едва след като се бяха повъзстановили потърсиха и намериха врата, която ги телепортира направо в двореца на Улф, който сега бе празен. Дворецът, издигнат на самия връх на монолита, представляващ света на нивата.

Бяха се въоръжили с оръжия на Повелителите- много по-съвършени от всичко, известно на Земята. После активираха вратата, която още преди това ги бе извела вече веднъж в една пещера в Южна Калифорния. Същата през която Кикаха се беше върнал за първи път на Земята след дълги години на отсъствие.

Но когато минаха през вратата той и Анана се озоваха на една планета от тази изкуствена вселена, известна като Уазис. Вратата се бе оказала еднопосочна клопка и Кикаха нямаше и най-малка представа кой им бе погодил номера.

Много пъти се бе хвалил той, че не съществува затвор или клопка, които биха могли да го задържат за дълго. Е, сега трябваше да си изяде думите обратно. И вкусът им сигурно щеше да бъде като на коришки от лешояд, посипани с пепел.

Вчера двамата с Анана бяха спрели на две трети от височината на планината, за да пренощуват. На заранта бяха продължили и вече трябваше да се намират доста близко до върха.

Пет минути по-късно той долови детски гласове. Две минути по-късно те излязоха на края на малко плато.

Селцето в центъра на платото по всичко приличаше на другите села в този район на планетата. Кръгла стена от високи и заострени колове заграждаше приблизително четиридесет дървени колиби с конични покриви. В центъра на селото се виждаше храм- двуетажна дървена сграда, увенчана с кръгла кула и множество дървени идоли вътре и наоколо.

Ако разказите на местните жители бяха истина, в храма трябваше да има врата. Говореше се, че сградата била издигната около вертикално съоръжение от "божествен" метал. Тънките му пръти оформяли шестоъгълен отвор към света на боговете. А според някои предания, може би към света на демоните.

Местните също твърдяха, че шестоъгълникът стоял на върха на планината още преди да бъдат създадени от боговете. Боговете- или демоните- използвали този проход между световете дълго преди да се появят местните жители и щели да продължат да го използват дълго след като пак те изчезнели от лицето на земята.

Цаш пръв бе разказал тази легенда на Кикаха. Той служеше на божество, което едно време бе незначително, но започваше да става все по-известно и дори може би му бе съдено да стане номер едно на този остров с големината на земната Гренландия.

Цаш по-точно бе казал:

- Порталът към отвъдното е отворен. И всеки може да мине през него. Но той само ще се озове от другата страна на шестоъгълна врата и все още в нашия свят, освен ако не произнесе магическата дума. Но никой не би могъл да каже какво очаква знаещия думата от другата страна.

- А къде се намира тази врата?- бе поискал да узнае Кикаха.

А Цаш бе махнал с ръка на запад. Жестът му бе обхванал голяма територия, тъй като в онзи момент двамата се намираха в храм, построен върху една скала на брега на Източното море.

- Някъде там. Говори се че е в храм- макар да не знам на кой бог- издигнат на върха на планина. Но от друга страна всеки храм е на върха или на планина, или поне на висок хълм.

- Колко храма има в тази земя?- попитал го бе Кикаха.

- О, те са толкова много, че само боговете биха могли да кажат!

А после бе вдигнал двете си четирипръсти ръце над главата, за да извика:

- Не минавай през Портала дори да узнаеш магическата дума, която го отваря! Защото може да събудиш Спящия! Не прави това! Ще загинеш от Живата смърт!

- Каква е тази смърт?- поинтересувал се бе Кикаха.

- Не знам и не искам да знам!- бе извикал Цаш.

Кикаха бе задал още въпроси, но Цаш просто се бе потопил в молитви. Големите му очи бяха затворени, а устата под зеленикавата козина, покриваща цялото му лице, бе започнала да шепне нещо ритмично и повтарящо се.

Кикаха и Анана бяха поели на запад. Петнайсет години по-късно, качвайки се и слизайки от безброй възвишения, но неотклонно движейки се към Западното море, те бяха на поредната планина с храм на върха й.

Кикаха усещаше тръпката на възбуда. Той вярваше, че дълго търсената врата ще се окаже в сградата на храма. Въпреки непрекъснатата поредица от разочарования, той си позволяваше да смята, че мисията им е пред своя край. "Позволяваше" може и да не бе най-точната дума. Защото не бе в състояние да контролира пристъпите на собствения си ентусиазъм. Те идваха и си отиваха както им бе угодно, а той бе само техен проводник.

Дори Анана да чувстваше нещо подобно, тя не го показваше. Хилядите години живот бяха притъпили в голяма степен устрема, с който предприемаше нещо. И все пак любовта й към Кикаха и споделянето на приключенията му бяха възкресили част от младежкия порив... по-голяма част, отколкото бе допускала, че може да е възможно. Времето бе издялало като с длето душата й. Но му бе трябвало цяла вечност, за да го постигне.

- Това е!- пак каза Кикаха.- Чувствам го с мозъка на костите си.

Тя го потупа по дясната буза.

- Всеки път, когато стигнем до някой храм, шансовете ни се увеличават. Разбира се само при положение, че на тази планета изобщо има врата.

Децата, лудуващи извън заграждението, с писък се втурнаха към тях. Кикаха прецени, че слухът за тях ги бе изпреварил. Иначе децата щяха пак с писък да се втурнат, но бягайки от тях. Но сега ги заобиколиха и започнаха да се тълпят, мъчейки се да ги докоснат, бърборейки несвързано, чудейки се на двуногите същества. Миг по-късно отряд въоръжени мъже прогони малчуганите. Веднага след това на входа на храма се появи жрец и размаха дървен жезъл в тяхна посока. В другия край на жезъла имаше аленочервена въртележка, която се въртеше от вятъра. По средата на дължината му се виждаше жълт диск, върху чиято повърхност бяха издълбани някакви свещени символи.

Зад жреца се подадоха двама по-низши свещенослужители, размахващи над главите си кречетала.

Всички аборигени бяха голи. Телата им бяха украсени с гривни и обеци ушите, носовете и устните. Главите и лицата им бяха покрити с къса зеленикава кожа. Само брадичката беше лишена от нея.

И всички бяха трикраки.

Ололотон- Повелителя създал преди много време предците им в своята биолаборатория- се бе оказал много жесток. Беше проектирал трикраките същества само като експеримент. Но след като бе установил, че те са напълно функционални, макар и малко бавни, той ги бе пуснал да се плодят по цялата планета. Те самите нямаха някакво общо име за себе си, но Кикаха ги наричаше уазиси. Много му приличаха на илюстрациите на съществото наречено Уазис в приказката на Джони Груел "Мишокът Джони и вълшебната пръчица", която Кикаха бе прочел в детските си години.

- Поздрави, Кразб, Пазителю на Портата и най-свят от всички жреци на бог Афрест!- извика Кикаха на местния диалект.- Аз съм Кикаха, а това е жена ми Анана!

Слухът за странните двуноги и тяхната мисия бе стигнал до ушите на Кразб още преди много месеци. Въпреки това протоколът изискваше от него да се преструва, че нищо не му е известно и да зададе множество въпроси. Обичаят също повеляваше Съвета на старейшините и шаманите да покани двамата чуждоземци на чашка и много приказки, с цел бавно и по заобиколен начин да се стигне до онова, което го бе довело тук (сякаш уазисите наистина не знаеха), което щеше да остави достатъчно време за песни и танци, изпълнени от различни групи.

След три часа посветени на традицията, жрецът попита Кикаха и Анана какво ги води насам.

Кикаха му каза. Но това наложи дълги обяснения. Дори и след тях Кразб все още не разбираше. Подобно на всички аборигени, той не знаеше нищо за Повелителите и изкуствените джобни вселени. Явно отдавна оттеглилия се в небитието техен Повелител така и не се бе разкрил пред поданиците си. А с това ги бе принудил да създадат собствена религия.

Но макар Кикаха да не успя да направи ясно всичко за Кразб, той поне схвана, че Кикаха търси Портал.

- Има ли такав в твоя храм или не?- попита направо Кикаха.- Анана и аз сме влезели в повече от петстотин храма за тези петнайсет години, откакто обикаляме. Ние сме на ръба на отчаянието и сме готови да се откажем от по-нататъшно търсене, ако в твоя храм няма Портал.

Седящият на земята до момента Кразб грациозно се надигна- едно истинско постижение за трикрако същество.

- Двукраки странници!- обяви той тържествено.- Дългият ви поход свърши! Портала, който търсите, действително е в храма и е много прискърбно, че не сте дошли направо тук още преди петнайсет години! Щяхте да си спестите толкова време и безпокойство!

Кикаха отвори уста, за да възрази срещу несправедливостта на тази забележка.

- Спокойно!- сложи ръка на рамото му Анана.- Ще трябва да му играем по свирката- продължи тя на тоански.- Каквото и да каже, усмихвай се и се съгласявай.

Устните на уазиса се опънаха, а кожата, където трябваше да се намират веждите му, се дръпна надолу.

- Наистина има Портал- заяви той.- Иначе защо щяха да ме наричат Пазител?

Кикаха не му каза, че вече се бяха срещали с двайсетина жреци, всеки от които се титулуваше "Пазител на Портала". Без наоколо да има каквато и да е врата.

- Изобщо не сме се съмнявали в истинността на думите ти- увери го Кикаха.- Можем ли, О Пазителю, да видим Портала?

- Разбира се, че можете- успокои го жрецът.- Но вие сигурно сте изморени, мръсни и гладни след изкачването ви дотук, макар че вече не би трябвало да сте жадни. Боговете ще ни се разсърдят ако не се отнесем към вас с гостоприемството, което скромните ни възможности позволяват. Ще бъдете изкъпани и нахранени и ако сте изморени, ще спите, докато забравите за умората.

- Вашето гостоприемство вече доста ни задължи със щедростта си- увери го Кикаха.

- И въпреки това- заяви Кразб- още не е достатъчно. Как ще измием срама от лицата си, ако вие ни напуснете и разкажете в другите села за нашата низост и неспособността ни да бъдем щедри?

Така падна нощта. Празненството продължи под пламъка на факлите. Двамата се мъчеха да не покажат колко им е досадило всичко. Накрая, дълго след полунощ, заваляйки думите си, Кразб обяви, че е време всички да лягат. Тъпани и рогове утихнаха и веселбарите, които още се държаха на крака, залитайки се разотидоха по колибите си. Един дребен служител, представен им като Уигшаб, ги съпроводи до отделената за тях колиба, каза им да легнат на купчината одеяла и преплитайки крака изчезна в крака.

Убедил се, че Уигшаб го няма, Кикаха излезе навън да види каква е ситуацията. Кразб явно бе забравил да определи пазачи. С изключение на пияните, търкалящи се по земята, наоколо не се виждаше нито един уазис.

Кикаха пое въздух дълбоко. Вятърът беше прохладен и приятен. Повечето от факлите бяха прибрани, но четирите оставени да горят на стените на храма, осветяваха нощта достатъчно, за да им покажат накъде да вървят.

И Анана излезе. Също като Кикаха тя бе пила съвсем малко.

- Чу ли Кразб, когато спомена за цената, която се заплаща, за да бъдеш допуснат до Портала?- обади се тя.- На мен ми прозвуча злокобно.

 

 

Втора глава

 

- Беше много шумно. И какво е казал за цената?

- Подхвърли, че сме щели да говорим за нея на сутринта. Както и че имало две цени. Едната, само за да хвърлиш поглед на Портала. Другата- много по-висока,- за да го използваш.

Кикаха знаеше, че цената няма да бъде в пари. Цялата икономика на Уазис се основаваше на размяна на стоки и услуги. При това положение единственото, с което Кикаха разполагаше и би могъл да предложи, бе Рога на Шамбаримен. Кразб не би имал ни най-малка представа как да го използва. Това обаче едва ли би му попречило да го пожелае, най-малкото защото подобна вещ не можеше да се намери на цялата планета.

Така че двамата с Анана нямаше да стигнат до Портала, ако не се разделяха с Рога. В случай че откажеха да го дадат, щеше да им се наложи да се бият с воините-уазиси, които Кразб несъмнено щеше да изпрати срещу тях скрито от останалите.

Той сподели с Анана мислите си, докато стояха на прага на колибата.

- Мисля че трябва да се промъкнем в Храма още сега и да разберем дали там има врата. Ако има, ще минем през нея. Стига да можем.

- Това очаквах да ми кажеш- отвърна му тя.- Да вървим.

Започнаха да слагат колани, раници и колчани, а Кикаха си мислеше: "Каква жена! Никакво колебание, нито една празна дума. Бърза преценка на ситуацията- ако не я е направила много преди аз да съм се сетил за тези неща,- и незабавни действия според изискванията на момента".

От друга страна понякога се дразнеше, че тя знае мислите му, преди да се е решил да ги сподели с нея. А най-досадното бе, че напоследък тя реагираше спрямо него по същия начин, по който той реагираше спрямо нея.

Много, наистина много дълго не им се бе случвало да се разделят за повече от няколко минути. И през цялото това време можеха да разчитат само на компанията на едно-единствено човешко същество, намиращо се на тази планета. Уазисите бяха лош заместител на "хората". Почти бяха лишени от чувство за хумор, нямаха представа от изкуство, а в технологично отношение не бяха се придвижили напред от хиляди години. Можеха да лъжат, но бяха неспособни на грандиозните измислици, които хората понякога разказваха просто заради самите тях. Нито веднъж досега Кикаха не бе чувал някой уазис да изкаже неконвенционална мисъл. Дори в културно отношение отделните племена практически не се различаваха.

Хванала копието в едната си ръка и факел в другата, Анана тръгна напред. Извадил томахавката, Кикаха пристъпваше няколко крачки встрани и зад нея. Така стигнаха до Храма. Дървената постройка беше тъмна. Пазачите, които би трябвало да бдят в тъмнината, бяха пияни и хъркаха на селския площад. Кикаха тръгна около Храма, проверявайки дали има други входове. Сега Анана го следваше и му светеше с факлата отзад. Оказа се, че единственият вход бе парадният- внушителна двукрила врата.

Напреко на двете крила беше поставена солидна греда. Той я издърпа през единия от жлебовете и после разтвори освободеното крило. Факлите, горящи в специални ниши по стените разкриваха пред погледите им малка постройка в центъра на пода. Представляваше точен макет на Храма.

Не се виждаше нито един уазис. Ако изобщо имаше някой буден, той можеше да бъде само в Къщата на Портала, както я бе нарекъл жрецът.

Кикаха дръпна резето на малката врата и я разтвори. Анана го следваше буквално по петите. Той остана извън сградата, но се наведе колкото можеше навътре, за да разгледа. Две факли осветяваха някакво съоръжение, от двете страни на което бдяха два дървени идола.

- Най-сетне!- въздъхна Анана.

- Казвах ти че този път е това, което търсехме.

- Колко пъти ми го казва.

И двамата бяха виждали врати, подобни на тази пред тях. Кикаха предпазливо подаде върха на томахавката си в пространството, заградено от рамката. Не би се изненадал, ако изчезнеше, но нищо такова не се случи. Дори когато заобиколи и повтори експеримента откъм другата страна, ефектът беше същия. Томахавката продължаваше да се вижда.

- Деактивирана- заключи той.- Добре. На нас не ни е нужна парола. Ще използваме Рога.

Той запъхна обратно томахавката в пояса си и отвори торбата, висяща на колана му. Извади от нея Рога на Шамбаримен. Беше от сребрист метал, почти две и половина стъпки на дължина и не тежеше дори четвърт фунт. Тръбата бе извита във формата на рог на африкански бизон. Мундщукът бе от меко на пипане златисто вещество. В другия край, който рязко се разширяваше, се виждаше нещо като сребриста мрежа или решетка, монтирана на половин пръст навътре. В долната половина на Рога имаше редичка от седем бутончета.

Когато светлината попадаше върху Рога под определен ъгъл, отражението разкриваше йероглиф, изписан върху горната половина и спускащ се на половината от дължината.

Това беше безценното съкровище, изработено от един ненадминат майстор и учен на древен Тоан- дума, която означаваше "Повелители". Беше уникален. Никой не знаеше как би могъл да го възпроизведе в поне още един екземпляр, защото вътрешната му структура оставаше скрита дори за рентгеновите лъчи и ултразвуковите вълни, както и за всичко останали известни средства за изследване на вътрешността чрез облъчване в който и да е било спектър.

Кикаха вдигна Рога и до допря до устните си. Духна леко в мундщука, а пръстите му изсвириха мелодията, която отдавна беше научил наизуст. Сякаш видя в съзнанието си седемте ноти да политат като златни патици със сребърни криле.

Музикалната фраза щеше да разкрие и активира всяка скрита врата, разположена в дефектите на континуума, в който бяха потопени отделните вселени, стига тя да се намираше в обсега на неговото действие. Нотите можеха да активират и всяка видима врата, разбира се. Рога беше универсален ключ.

Той свали инструмента от устата си. Като че ли нищо не се бе променило, но в много случаи активираните врати с нищо не издаваха промяната в състоянието си. Анана мушна копието си през вратата. Върхът му изчезна.

- Включи се!- извика тя и го изтегли обратно.

Кикаха целият трепереше от възбуда.

- Петнайсет години!- изви той. Анана го погледна и сложи пръст на устните си.- Всички са в несвяст- оправда се Кикаха.- И трябва ли да се безпокоиш какво може да има от другата страна на вратата?

Можеше да провре глава и сам да види какво ги очаква в "съседната" вселена. Или може би някъде в тази вселена, защото не беше ясно дали вратата няма да ги телепортира в някоя друга точка на тази планета. Но той съзнаваше, че всяка необмислена постъпка може да задейства някоя клопка. Например можеше да падне острието на гилотина- а защо не и да изскочи нагоре- и да му отсече главата. Или огнен език да опърли лицето му. Понякога предметът, с който безразборно се мушкаше, за да се опипа другата страна, ставаше проводник на силен електрически заряд или предизвикваше впръскването на запалена течност, или насочваше лъча на мощен боен лазер, или можеше да постави началото на най-различни и все неприятни събития, които довеждаха до неприятен край.

Най-добрият начин за проверка оставаше да се прекара някой през вратата, например роб. Така постъпваха Повелителите. Но Кикаха и Анана не бяха способни да го направят, освен ако не разполагаха с пленник, който сами бяха заловили при опит да ги убие.

Копието, което бе издърпала обратно, изглеждаше точно както си беше. Но капанът би могъл да бъде настроен да се задейства само при преминаване на жива плът или след регистриране на мозъчна активност.

- Искаш ли аз да мина първа?- попита го Анана.

- Не. Няма нищо опасно... или поне се надявам да е така.

- Тръгвам- настоя тя, но той скочи пръв в пространството, заградено от шестоъгълната рамка, преди още да бе завършила фразата си.

Приземи се на два крака, леко приклекнал, здраво стиснал томахавката и опитвайки да обхване с поглед едновременно пространството пред и около себе си. След това пристъпи една крачка, позволявайки на Анана да се прехвърли и тя, без да се блъсне в него.

Наоколо цареше полумрак без видим източник на светлина. Намираха се във вътрешността на необятна пещера. Над главите им се спускаха неясните очертания на сталагмити, а от пода се издигаха шиповете на сталактити. Каменните висулки се образуваха от калциевия карбонат във водата, стичаща се от тавана високо над тях. Сякаш се намираха между зъбите на огромна челюст.

С изключение на слабата светлина с неизвестен произход, пещерата изглеждаше като всяка друга подземна пещера.

В този миг зад него се появи Анана с копие в едната и факла в другата си ръка. Тя също приклекна и напрегнато се озърна.

- Дотук добре- обади се той.

- Едва ли ще продължи дълго по същия начин.

Макар да бяха разменили думите си шепнешком, те бяха уловени, усилени и запратени обратно срещу тях.

Пещерата се простираше пред погледите им, толкова голяма, че погледът не стигаше до дъното й. Не само напред, тя продължаваше отляво и отдясно докато очертанията й не се слееха с мрака. Той се обърна да провери зад гърба си. Видя шестоъгълната врата, а зад нея пак пещера. Въздухът леко се движеше. Слабото течение изсушаваше изпотеното му тяло и го караше да потръпва. Сега вече му се искаше да бе разполагал с повече време за подготовка за тази авантюра. Трябваше да вземат със себе си дрехи, провизии и допълнителни факли.

Повелителя, поставил тази врата, вероятно го бе сторил още преди хилядолетия.Нищо чудно тя да бе използвана само един-два пъти и после забравена до този момент. Повелителя несъмнено знаеше къде се намират другите врати и къде извеждат. Но Кикаха и Анана нямаха и най-малка представа каква трябва да е следващата им стъпка, за да се махнат от този свят. Имаше само едно нещо, което би могло да им помогне.

Той вдигна Рога и изсвири сребристите ноти. Когато свърши, свали Рога и мушна томахавката си през вратата. Върхът й изчезна.

- Активира се сега от другата страна!- възкликна той.

- Може и да ни провърви!- целуна го по бузата Анана.

Той прибра томахавката си и замислено каза:

- От друга страна, възможно е...

- Какво е възможно?

- Възможно е да ни прехвърли обратно в света, който току-що напуснахме. Това би било една великолепна шега от страна на Повелителя.

- Ами да се посмеем заедно тогава- отвърна тя, скочи през шестоъгълника и изчезна от погледа му.

Кикаха й даде няколко секунди да се отдръпне от пътя му или да се върне, ако бе сметнала, че се налага. После също скочи.

С удоволствие забеляза, че не се е върнал в уазиския Храм. Върху изградената от масивни каменни блокове платформа не се виждаше никаква врата, но тя разбира се бе скрита. Намираха се в центъра на голямо помещение с размерите на хамбар, с конусообразен, боядисан в червено метален купол. Подът беше гладък и каменен и в него не се виждаше отвор за стълбище. Отсъстваше всякаква мебелировка. Изходите представляваха арки без врати, разположени в четирите посоки на компаса. През арката отляво на тях нахлуваше силно течение. Отворът разкриваше изглед към обширна, леко набраздена от ниски хълмове равнина, към гора и към нещо като замък, на което тази зала бе само част. Самата тя се издигаше на близо петстотин стъпки над нивото на земната повърхност.

Анана бе излязла от залата и се бе подпряла на някаква издатина, докато разглеждаше пейзажа. После, без да се обръща към него, проговори:

- Кикаха! Мисля че не сме там, където бихме искали да се озовем!

Той се присъедини към нея. Вятърът повдигаше дългата му бронзовочервена коса и я подемаше отляво-надясно. Нейната бляскава черна коса се развяваше почти в хоризонтална посока, подобно на струи мастиленочерна течност, изпуснати от октопод и понесени от силно подводно течение. И двамата трепереха докато обикаляха кулата, в която бяха попаднали. Но според Кикаха треперенето им не се дължеше само на вятъра.

Не беше и заради отсъствието на хора. Той беше попадал в много празни замъци и дори в обезлюдени градове. Всъщност този замък бе толкова огромен, че можеше да се класифицира като голям град.

- Усещаш ли някаква тревога?- попита той.- Сякаш има нещо необикновено странно в атмосферата около нас?

- Точно така!

- Не ти ле се струва, че някой ни наблюдава?

- Не- отговори Анана.- По-скоро ми се струва, че... знам, че ще ти се стори много ирационално, но... струва ми се, че някой спи и е най-добре да не го събуждаме!

- Може и да си ирационална, но това не означава, че си се побъркала. Живяла си толкова дълго и си видяла толкова много, че долавяш неща, които аз...

Той спря. Бяха стигнали до място, откъдето можеха да узнаят какво има от другата страна на кулата. Над множеството покриви на къщи, подпряна в склона на хълм или огромна скала, се виждаше кръгла светлосиня постройка. Кикаха се премести така че да види цялото съоръжение. Остана загледан за дълго, преди да се реши да проговори.

- Тази сфера се намира на четири-пет мили оттук. Но дори от това разстояние изглежда смазващо огромна!- каза накрая той.

- Обградена е от статуи, но не мога да различа детайлите по тях.

Решиха че ще минат през замъка-град и ще отидат при огромния глобус. Но в стаята не се виждаше никакво стълбище. Изглежда бяха затворени на върха на най-високата кула в замъка. Как ли се стигаше до нея? Внимателно прегледаха всеки достъпен им инч от външната и вътрешната страна на залата. Не можаха да намерят нито скрита врата, нито подозрително звучащи при почукване кухини в стените, нито каквото и да е било, което можеше да им послужи да намерят таен изход или вход.

- Знаеш какво означава това, нали?- попита Кикаха.

- Опитай- кимна тя с глава.

Той се върна до невидимия шестоъгълник на вратата и застана откъм страната, обратна на тази, през която бяха излезли. Вдигна Рога и изсвири седемте ноти. Нищо не се случи, но отново когато мушна върха на томахавката в пространството, където трябваше да е шестоъгълната рамка, острието изчезна. Както предполагаха всяка страна можеше да се използва като различна врата.

- Това вероятно е само една малка част от цял лабиринт от врати- подхвърли тя.

Кикаха скочи през шестоъгълника, приземи се на два крака и пристъпи напред. Анана го последва две секунди по-късно. Този път се намираха в голяма, лишена от врати и прозорци стая, изработена от зеленикава, полупрозрачна и твърда субстанция. Стаята създаваше впечатлението, че е издялана във вътрешността на невъзможно голям скъпоценен камък. Единствената светлина се просмукваше отвън. През дебелите стени се забелязваха размитите очертания на неподвижни предмети. Върху срещуположната стена се виждаше очертан с тънки линии шестоъгълник. Ако някой не си правеше жестока шега с тях, линиите маркираха поредната врата.

Въздухът беше застоял, тежък и неподвижен. В краката му се виждаха два скелета- единият човешки, другият получовешки. Сред костите лежаха две токи за колани, златни пръстени, обсипани с камъни и един лъчемет. Кикаха се наведе и вдигна приличащото на пистолет оръжие. Усилието, колкото и незначително да бе то, го накара да усети липсата на кислород. Почувства че сърцето му бие вече по-бързо от обикновено и че в гърлото започва да се стяга от някаква буца.

- Мисля- обади се Анана,- че не разполагаме с много време за опити да минем през вратата. Нашите предшественици тук не са знаели кодовата дума, така че са умрели бързо.

Теоретически погледнато, предишните двама неволни обитатели на това помещение би следвало да изразходват всички наличен кислород. Оказваше се обаче, че е останало достатъчно, за да не се задушат още от първия миг на пристигането си тук. Явно бе, че собственикът на вратата се бе погрижил да прехвърли известно количество, за да възстанови поетото от вече мъртвите натрапници. Не много- достатъчно, за да осъзнаят ужасната съдба, която ги очаква.

- Сигурно разполагаме още с минутка- каза Кикаха.

После натисна бутона на лъчемета, който извеждаше на индикация количеството останала енергия. Дребнички цифри показаха, че останало достатъчно за десет изстрела от по половин секунда на пълна мощност. После пъхна новото оръжие в пояса си и за пореден път вдигна Рога до устните си. Не се налагаше да надува. Звукът излизаше с еднаква сила, независимо от влаганото усилие.

Когато и последната от седемте сребристи ноти заглъхна между стените на тази камера, Анана мушна острието на копието си между очертанията върху стената. Върхът изчезна. Дръпна го обратно. Не се виждаха никакви следи от повреди или огън. И двамата добре разбираха, че това не е никаква гаранция. Дробовете на Кикаха вече му изпращаха тревожни сигнали, а гърлото му сякаш се сгъваше само върху себе си. Лицето на Анана ясно показваше, че те се бори с обземащата я паника.

Въпреки застрашителната нужда от кислород, той се обърна и отново изсвири мелодията, насочвайки звука към празната стена срещу тях. Напълно бе възможно да има още една, този път скрита, врата. Опасяваше се, че вратата маркирана с нарисувания шестоъгълник може да се окаже смъртоносна клопка.

Отново не забелязаха никакви промени върху стената и отново Анана изпробва с копието. Металът издрънча и отскочи от гладката повърхност, която избумтя като барабан. Налагаше се да поемат през единствения достъпен им изход.

Готова да използва копието си мигновено, Анана скочи през вратата. Той я последва няколко секунди по-късно. Не можа да овладее инстинктивното примижаване в мига преди да се блъсне в стената. Знаеше че няма да се удари, но подсъзнанието му отказваше да приеме тази истина. Премина през плътната стена и в същия миг зърна шестоъгълника на нова врата само на една стъпка пред себе си. Преди да може да направи каквото и да е, премина и през втората врата и се приземи до Анана. Тя изглеждаше изумена. Явно за пръв път се сблъскваше с наредени толкова близко една след друга телепортиращи врати.

Свеж въздух изпълни дробовете му.

- А-а!- въздъхна той.- Боже, колко е хубаво!

Ако не притежаваха Рога вече сигурно щяха да са мъртви.

- Една секунда в предишния свят и моментално в следващия- проговори Анана.

Не бяха обърнали внимание къде се намират. Сега осъзнаха, че са в огромна стая. Таванът се издигаше поне на сто стъпки над главите им, а стените бяха изписани с картини на същества, каквито никога не бе виждал досега. Ярката светлина идваше от всички посоки.

В същия миг стаята се смени с песъчлива равнина, която се простираше към хоризонт, много по-далечен от земния, в свят под оранжево слънце и пурпурно небе. Въздухът някак тегнеше и Кикаха почувства, че силата на тежестта сякаш се бе увеличила.

Но преди да успее да каже каквото и да е било, двамата с Анана вече стояха на някакъв връх с толкова малка площ, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не паднат от тясната площадка. Докъдето им стигаше погледът, се простираха планини. Духаше силен и студен вятър. Кикаха прецени, че ефективната температура е под нулата. Слънцето захождаше зад острите върхове, а небето бе зеленикавосиньо.

Нищо не подсказваше, че наблизо има врата. Тя вероятно бе монтирана в скалата, върху която едва пазеха равновесие.

Няколко секунди по-късно се намираха на бряг, който изглеждаше тропически. Можеше да бъде и на Земята. Палмовите дръвчета зад гърбовете им леко се полюшваха под морския бриз. Жълтото слънце се намираше в зенита. Черният пясък под краката им пареше. Сигурно щеше да им се наложи да се скрият в сянката на палмовата горичка, ако ходилата им не бяха загрубели до степен, че да не обръщат внимание на подобни дребни неудобства.

- Мисля че сме хванати в резонансна верига- отбеляза Кикаха.

Но минаваха часове, а те оставаха все на същото място. Изморени от очакване нещо да се случи, те тръгнаха по брега, докато стигнаха до мястото, откъдето бяха тръгнали.

- Намираме се на остров... или по-скоро на малко островче- каза Кикаха.- С обиколка по брега около една миля. И сега какво?

Хоризонтът беше равен. Възможно бе да има друг остров или по-голяма суша зад хоризонта, но също така бе възможно морето да се простира на хиляди мили преди вълните му да докоснат с милувката си друг бряг. Едва сега Кикаха разгледа по-подробно дърветата, които в началото бе приел за палмови. От клоните им висяха гроздове едри плодове, с формата на големи гроздови зърна. Ако не бяха отровни, храната нямаше да бъде проблем поне за известно време. Кой знае. От друга страна можеха да отрежат дърветата с лъчемета и да си построят сал от трупите. За нещастие не се виждаха лиани, с които да ги свържат заедно.

Замисълът на Повелителя, погрижил се жертвите му да попаднат в крайна сметка тук, бе те да умрат от глад.

Кикаха отново мина по целия бряг, свирейки непрестанно с Рога. След това продължи по свиваща се спирала, докато не се убеди, че мелодията е достигнала до всяка точка от островчето. Не забеляза никакви признаци на активираща се врата. Това можеше да означава само, че вратата пренесла ги тук, е еднопосочна. Повелителя я беше "заключил" въпреки големия разход на енергия за поддържането й в това състояние, поради което подобна техника рядко се използваше. Както и поради това, че не бяха много Повелителите, разполагащи с това древно устройство.

- След известно време ключалката ще отслабне- изкоментира ситуацията им Анана,- и вратата отново ще стане проходима в двете посоки. Но мисля, че ние ще сме мъртви дотогава, освен ако не успеем да се прехвърлим на по-голяма част от сушата.

- И където едва ли ще разберем къде сме попаднали, освен ако не сме били тук преди.

Той използва лъчемета, за да отреже грозд плодове от близкото дърво. При удара от падането няколко от тях се счупиха. И макар да се намираха на поне четиридесет стъпки от тях, миризмата веднага ги удари в носа. Не беше никак приятна.

- Фу-у! Но тази воня не означава, че не стават за ядене.

Въпреки забележката никой не предложи пръв да ги опита. Сигурно щяха да го направят когато изгладнееха достатъчно. Междувременно извадиха оскъдните запаси храна от раниците си.

Настана вечерта на третия ден. Легнаха да спят както преди на брега. Стараеха се да се държат в района, където бяха дошли в този свят. Искаха да бъдат близко до вратата, когато и ако се реактивираше.

- Повелителя не само ни е затворил на този остров- отбеляза Кикаха.- Ами образно казано ни е сложил и в килия. Наистина започва да ми омръзва ролята на затворник.

- Защо не спиш?- попита Анана.

Изведнъж нощното небе бе озарено от ярка слънчева светлина. Те се измъкнаха от пясъчните си легла и Кикаха извика:

- Това е!

Двамата с Анана сграбчиха раниците и оръжията си. Три секунди по-късно стояха на познатата им тясна площадка и гледаха в пропастта под краката си.

След това попаднаха в пещера, през чийто вход струеше ярка слънчева светлина. Той вдигна Рога до устните си. Преди да успее да изсвири и една нота, се намираха на малка скала, издигаща се на няколко стъпки над морска повърхност. Той ахна, нарушавайки мелодията, а Анана извика. Към тях се носеше невъобразимо висока вълна. Само след секунди щеше да ги помете от скалата.

Но само миг преди основата на вълната до докосне ненадеждното им убежище, те се озоваха в една от многобройните стаи по веригата. За пореден път Кикаха се опита да изсвири с Рога и да активира врата, която да ги извади от веригата. Но не му остана време. Не успя и при следващите дванайсет телепортации, които ги пренесоха буквално като вихрушка през различни места.

Независимо харесваше ли им или не, те бяха попаднали в замайващ омагьосан кръг. Но когато за пореден път се озоваха в залата на върха на замъка в безлюдния град, той успя да изсвири и седмата нота. Миг по-късно се намираха в най-удивителното и неочаквано място, в което някога бяха попадали.

- Мисля че разчупихме кръга!- въздъхна Кикаха.- Чувала ли си някога за подобно място?

Анана поклати глава отрицателно. Личеше й че е поразена. Тя, която бе живяла толкова години и бе видяла толкова неща.

 

 

Трета глава

 

Покритият с люспи човек беше централната фигура в огромната стая.

Дали беше труп или се намираше в състояние на забавени жизнени функции можеше само да се гадае. Ясно бе обаче че е на сто или дори двеста хиляди години. Случайно попадналите в тази странна гробница Кикаха и Анана не разполагаха с начин да проверят автентичността му. Просто чувстваха, че гробницата е построена когато собствените им далечни предци още не са били родени. Атмосферата сякаш бе пропита с миризмата на безбройни хилядолетия.

- Чувала ли си някога за това същество?- прошепна Кикаха. После осъзна, че няма нужда да говори тихо и продължи на висок глас:- Имам чувството, че ние сме първите попаднали тук от момента, когато това създание е положено да почива.

- Не съм много сигурна, че сънят му ще е вечен. А на въпроса ти ще отговоря, че никога не съм чувала за това място. Нито за него. Не знам и името му, каквото и да е то. Но...- Тя поспря и продължи:- Моят народ е съхранил преданието за разумни, но нехуманоидни създания, които са предшествали тоаните. Говори се, че те са ни създали. Не се знае дали тези митове са оригинална част от праисторическата тоанска цивилизация или са обикновена измислица. Повечето тоани смятат, че ние сме се развили по естествен път, а не сме били създадени от който и да е било. Моите деди създадоха леблабиите- това сте вие. Цялото разнообразие от форми на живот, което ти е познато, е създадено в биолабораториите на моите предци, с цел да бъдат заселени изкуствените им вселени. Но ние сами да сме изкуствено създадени същества... о, не, никога!.. Както и да е, митовете разказват за народа токина. Те приличали донякъде на това пред очите ни. Но токина били съвсем различни от нас. Говори се, че сме нахлули във вселената им и сме ги изтребили всички с изключение на един. Не знам. Легендите си противоречат по някои много интересни моменти.

В центъра на стаята стърчеше къса масивна колона, върху която бе поставен голям, прозрачен и ярко осветен куб. Съществото, чиито мъртви очи гледаха неясно накъде, висеше в куба.

- Една от ранните легенди разказва, че единственият оцелял след войната токина някъде се скрил. Затворил се в непристъпна гробница. След това заспал сън, от който нямало да се събуди до момента, в който световете ще се окажат застрашени от унищожение.

- Че какво го интересува него дали ще бъдат унищожени или не?

- Разказвам ти историята както е стигнала до мен, предавана поколения наред- обясни му тя.- Като знаеш толкова, обясни ми го ти! Откъде се е взел? Какво е това място? Легендата твърди, че той държи света под око. Я виж стените. На тях за изобразени картини от много вселени. Някои от тях ми се струват направо съвременни!

- Но как би могъл да държи света под око? Той е в безсъзнание или дори може би направо си е мъртъв!

- Откъде мога да знам?- разпери безпомощно ръце Анана.

Кикаха не отговори. Огледа куполовидната камера, която беше по-голяма от хангар за цепелини. Светлината идваше незнайно откъде, а наситено синия таван го заслепяваше. Въпреки това, като присвиеше леко очи, той виждаше хиляди преместващи се по периферията на тавана форми. Повечето от тях изглеждаха като букви на странна азбука или математически формули. Понякога му се струваше, че различава творения на изкуството, създадени от побъркан мозък. Но си даваше сметка, че подобно впечатление може да се дължи на собствената му нагласа да възприема нещата по определен начин.

По стените се преместваха хоризонтални ивици от бързо сменящи се цветове в най-различни нюанси. Между тях пробягваха тримерни сцени. Появяваха се за миг и веднага биваха сменяни от следващите. Кикаха се приближи до стените и се загледа в онова, което ставаше на нивото на очите му. Пред него се разгръщаха пейзажи и образи на разумни същества от различните светове, повече от които беше посещавал. Една от картините представляваше изглед от птичи поглед към Манхатън. Но в долния й край се виждаше двойка близнаци-небостъргачи, които се издигаха над "Емпайър Стейт Билдинг".

Образите идваха и си отиваха бързо. Само след няколко минути очите го заболяха. Затвори ги за малко. Когато наново ги отвори, обърна се към централната атракция. Основата на гробницата беше кръгла и по нея се носеха все същите цветни ивици, но този път вертикални.. Съществото вътре в куба беше голо и очевидно от мъжки пол. Тестисите му бяха в кръгла торбичка от синкава хрущялна тъкан, на чиято повърхност излизаха отвори за въздух. Пенисът му представляваше дебел цилиндър без препуциум, а от двете му страни излизаха тънки леко извити пипалца.

Като ги видя Анана изсумтя неопределено, после се обади:

- Питам се...

- Какво?

- Женската от неговия вид, с която се е съвокуплявал, сигурно е разполагала с едно допълнително усещане за секса, имам предвид за удоволствието от секса. Вярно е, че тези пипалца могат да имат и чисто репродуктивно предназначение. Но ми се струва, че те биха докосвали партньорката по начин, който изобщо не мога да си представя.

- Никога няма да разбереш- каза й той.

- Може би. Не забравяй, че неочакваното се случва точно толкова често, колкото и очакваното. Това е истина най-малкото докато съм покрай тебе.

Съществото бе високо към седем стъпки. Тялото му доста наподобяваше по структура човешкото и дори четирипръстите крака и петпръстите ръце изглеждаха напълно хуманоидни. Масивните му мускули бяха като на горила. Кожата беше кожа на земноводно- люспите бяха зелени, червени, черни, сини, оранжеви, пурпурни, лимоненожълти и розови.

Гръбначният стълб, назъбен като на динозавър, се извиваше в горния си край, така че дебелата шия бе наклонена напред.

Седем зеленикави плочи, които можеха да бъдат както от кост, така и от хрущял, покриваха лицето. Очите бяха тъмнозелени и разположени да обезпечат стереоскопично зрение, макар да бяха много по-раздалечени отколкото при човешкото лице.

Костна плочка точно под челюстта го правеше да изглежда като лишено от брадичка. Лишената от устни и леко отворена уста беше като на гущер. От нея висеше език, които наподобяваше розов червей.

Носът и останалата част от лицето над него образуваха плавна извивка. По средата на главата изникваха къси, плоски и червеникави на външен вид листа, които се спускаха по тила до основата на дебелия врат. Дали под тях имаше костни плочи, не се разбираше.

Малките ушички бяха напълно човешки, макар и разположени много назад.

- Нали не предполагаш, че това може да е последният токина?- запита Анана.

- Разбира се, че не! Това е само едно съвпадение!- отговори си тя сама.

Останаха смълчани и продължиха да разглеждат. След малко Кикаха се обади:

- Невъзможно е да намерим каквито и да е било отговори тук на въпросите ни тук. Би трябвало да останем за дълго, а нямаме нито храна, нито вода и още по-малко инструментите, с които бихме могли да постигнем нещо. И все пак, заслужава си да постоим още малко.

- Трябва да напуснем това място- проговори и Анана,- а не знаем как да го направим. Предлагам да се захванем с този проблем.

Провизиите им позволяваха да преживеят четири дни, ако ги икономисваха. Нямаше къде да се облекчават, но един от ъглите в огромната крипта щеше да им свърши работа. На Кикаха му се струваше, че това е равносилно на оскверняване на това място, но после си каза, че подобен сентимент е напълно лишен от основание.

- И какво ще правим, ако се случи нещо, което може да наложи да се махнем оттук веднага?- попита тя.

Кикаха се замисли за известно време и се съгласи:

- Окей. Права си.

Отиде до мястото, където бяха попаднали тук и наду Рога на Шамбаримен. Както често му се случваше, мелодията събуди в съзнанието му образи на приказни животни, чудни растения и екзотични хора. Истината бе, че тя рядко пропускаше да изпрати тръпка по нервите на онези, които я чуваха и да извика от дълбините на техните съзнания неща, които никога преди не си бяха представяли.

Последната нота увисна във въздуха като маска пеперуда, решила да открадне още няколко секунди за краткия си живот. Пред Кикаха се образува присветкващ правоъгълник широк пет и висок десет стъпки. Стената в това място изчезна. Той гледаше към каменен под и каменни стени. Вече му бяха познати и то не от отдавна. Точно от онази стая се бяха прехвърлили тук двамата с Анана. Това може и да бе изход, но той предпочиташе друг такъв. Защото този щеше да ги вкара отново във верижно свързаните телепортиращи врати.

Пет секунди по-късно стаята изчезна. По стените на криптата отново се понесоха образи от други вселени.

- Намери друга врата, ако можеш- посъветва го Анана.

- Естествено- отговори й той и бавно тръгна покрай стената, свирейки мелодията. Следващата врата се отвори едва когато бе изминал половината път по периферията. Пред него се издигаше огромна скала. Наоколо и отвъд нея се виждаше равна пустиня и синьо небе.

Не знаеше в коя вселена може да се намира този пейзаж. Спокойно можеше да бъде и някъде на същата планета, на която бяха в момента. Беше общоизвестно, че вратите можеха да телепортират и само на няколко крачки.

Останалата част от обиколката се оказа безполезна. Той се премести двайсет стъпки навътре и започна втора обиколка по концентрична окръжност. Неочаквано стоящата недалече от него Анана го извика:

- Ела тук! Току-що видях нещо много интересно!

Отправи се към нея. Тя стоеше и гледаше към едно място върху стената, от което образите сякаш изскачаха и после обратно се прибираха.

- Показа ми Червения Орк!- обясни тя.- Червения Орк!

- Разпозна ли къде се намира?

- Би могло да бъде на всеки от поне хиляда свята. Зад него се виждаше водна площ, но тя можеше да бъде както езеро, така и море. Стори ми се, че стои изправен на ръба на някаква скала.

- Продължавай да следиш за него- предложи Кикаха.- Аз ще направя още една обиколка по по-малка окръжност. Но ме интересуват и други картини с участието на Орк. Или изобщо нещо познато. О, открих още една врата. Но тя извежда в пустиня. Едва ли ще се възползваме от нея, освен като последна възможност.

Тя кимна, без да откъсва поглед от картините.

Преди да бе успял да се обърне, за да продължи с търсенето, той мерна за кратко центъра на Лос Анжелис. Беше "Бредбъри Билдинг". Последваха двайсет картини от напълно непознати места.

И тогава пак за миг се появи пейзаж от света на Уртона, от който двамата с Анана бяха успели да се измъкнат. Една планина бавно се издигаше от равнината, а реката в основата й се разля, защото дъното й се изравни с нивото на земята.

Какъв ли бе смисълът от тези картини, след като тук нямаше никой, който да ги види?

Много въпроси и никакви отговори. Практическият подход изискваше да престане да си ги задава. Но макар да бе прагматик по натура, той не спираше да се пита.

Затвори и втората окръжност и спря. Рога не бе успял да отвори нови врати. И не бе видял нови познати му картини. Разбира се нищо не можеше да каже за онези, които минаваха високо над главата му по извитата повърхност на стената.

Той трепна когато Анана извика:

- Отново видях Червения Орк!

Но преди да успее да стигне при нея, картината беше вече изчезнала.

- Готвеше се да мине през една врата!- поясни тя.- Беше все на същата скала крак морето, но се отправяше към врата. Изправен шестоъгълник!

- Едва ли прави точно това в момента. Това, което виждаме, може да е запис отпреди години.

- Може да е така, може и да не е.

Кикаха започна трета обиколка с Рога по още по-малка окръжност. Когато свърши, не бе открил нови врати. И Анана не бе видяла опасния им враг за трети път.

Беше се отправил към гробницата в центъра, за да я изследва малко по-подробно, когато тя изруга на тоански:

- Елитрия!

Кикаха се извърна моментално и видя последните две секунди от минаващата картина. Тя показваше вътрешността на голямата камера и почти половината от гробницата с тялото в нея. Виждаха се двамата с Анана вдигнали поглед нагоре.

- Ние!- изръмжа недоверчиво той.

След няколко секунди на размисъл тя каза:

- Не би следвало да ни изненадва. Толкова много места се контролират, че е напълно естествено и това да е сред тях. Нали трябва да се разбере по някакъв начин, че тук някой е успял да проникне. И натрапниците сме ние.

- Никой нищо не се е опитал да ни направи.

- До момента.

- Продължавай да гледаш- настоя той. После се приближи до гробницата и опипа в основата й за някакви издатини или скрити дупки. Но ако имаше някакви органи за ръчно управление, те не бяха в колоната.

Кубът се противопостави на всичките му опити да го повдигне или поне отмести настрани.

Тогава отново поде обиколка покрай стените. В продължение на близо час се стара да разгледа всеки квадратен инч от основата до където му стигаше погледа. Дори натисна всеки от информационните дисплеи, за да провери дали зад тях не се скрие нещо. Надяваше се, че някое от натисканията ще предизвика отместване на стена или отваряне на ниша, но нищо подобно не се случи. Очакваше този негативен резултат. Не беше логично да постигне нещо по толкова елементарен начин, но беше длъжен да опита всичко. Налагаше се изводът, че ако имаше някакъв център за управление, той не се вижда. И не е леснодостъпен.

Мина му мисълта, че междувременно скритите камери фиксират всичките му опити.

Тази мисъл го наведе на друга. Как беше възможно на тези монитори да се извъртат картини от толкова много места, пръснати из толкова много светове? Това определено не бе по силите на земната техника, но дори Повелителите не разполагаха с подобна. "Камерите" из тези светове сигурно бяха неоткриваеми. Някакви постоянно действащи силови полета или нещо подобно. И предаваха информацията си тук използвайки принципа за мигновеното пренасяне, заложен в телепортиращите врати.

А ако се записваха в някакви архива, то тя сигурно бе невъобразимо огромна. Дали не бе скрита в недрата на тази планета?

Просто не знаеше.

Но зад всичко това не можеше да няма никаква цел.

- Кикаха!- извика го Анана.

- Какво?- изтича при нея той.

- Мъжът, облечен в средновековни дрехи от осемнайсети век- каза тя с възбуден глас.- Онзи, който зърнахме в летящия дворец на Уртона. Току-що го видях!

- Разбра ли къде се намира?

Тя поклати глава, но отговори:

- Не беше в къща. Вървеше през една гора. Дърветата можеха да бъдат земни или от света на нивата или на кой да е от сто други свята. Не видях никакви животни или птици.

- Става все по-любопитно и по-любопитно- прошепна той на английски. После отново се огледа и довърши:- Не мисля че можем да постигнем още нещо тук. А и не можем просто да седим и да чакаме за поредната кратка поява на Червения Орк на странника или, дай Боже, най-сетне на Улф и Хризеис.

- Но някой ден може пак да дойдем тук, нали?

- Ще го направим. А сега, да тръгваме. Не исках да се връщам обратно в кулата на замъка, но нямаме друг избор.

Двамата се върнаха при мястото, откъдето бяха влезли в тази тайнствена крипта. Той вдигна Рога и изсвири. Въздухът затрептя и тя отново видяха стаята, която бяха напуснали не толкова отдавна. Анана мина първа, а Кикаха веднага след нея. Нещо го накара да се обърне и да погледне в криптата.

Видя че кубът е изпълнен с разноцветни лъчи, които се стрелкаха непостижимо бързо за окото. Оранжево сияние обвиваше трупа, който бавно се спускаше към основата на куба.

- Почакай!- извика той.

Но картината бавно избледня. В последния запечатал се в съзнанието му образ капакът на куба бавно се повдигаше.

Нямаше време да обяснява на Анана защо отново надува Рога. Но този път не се върнаха в огромната крипта. Озоваха се на друго място.

Беше отчаян. Напълно възможно бе никога вече да не намерят пътя към гробницата.

Независимо от това той не спираше да свири с Рога докато минаваха по веригата. В един момент се озоваха в равнина покрита с висока трева. В далечината се виждаше гъста гора, а зад нея се издигаше скален откос толкова висок, че върхът му се губеше във висините. Масивът се простираше наляво и надясно. Небето бе ярко зелено, а слънцето жълто и светло като земното.

Успяха да изтичат извън обхвата на вратата преди да ги изстреля нататък по резонансната верига. Просто скочиха като подплашени зайци и побягнаха. Веднага бяха познали къде се намират.

Бяха във вселената на планетата, наричана Алофметбин. В превод на английски "Свят на нивата". Най-обичаната планета във всички вселени. Необятната скала пред тях бе само единия от петте действително колосални монолити, които изграждаха вертикалните части на тази оформена като Вавилонската кула планета. Те се намираха на върха на единия от монолитите, но още не знаеха на кой точно.

Когато спряха да бягат, Анана проговори:

- Не ти ли се стори, че тази врата се забави подозрително дълго? Разполагахме с достатъчно време да се махнем от нея, а досега подобен шанс не ни се бе открил в нито един момент.

- И на мен ми направи впечатление- отвърна й той,- но бихме ли могли да бъдем сигурни? Все едно че пътувахме с влак, който е забавил ход достатъчно, за да скочим от него.

Тя кимна, за да покаже, че го е разбрала. Лицето й беше мрачно.

- Мисля, че някой е нагласил нещата така, че да слезем именно тук.

- Червения Орк!

 

 

Четвърта глава

 

- Изглежда вероятно- каза Анана.- Но той може да е заложил резонансната верига от врати за един от многото си врагове. И да е подготвил този капан много преди аз и ти да се появим на сцената. Накрая, това може да е и неговият път за бягство при екстрени ситуации.

- Нищо не е сигурно докато не стане. Или както казва вашият тоански философ Манату Ворцион "Редът израства от хаоса, а хаосът има свой собствен ред". Макар да не ми е съвсем ясно какво точно означава всичко това. Във всеки случай, изпълнен съм с подозрения.

- Че кога ли не си бил?

- Не бях докато все още живеех на Земята, но дори и там си бях бдителен. Но нещата, които ми се случиха след като се появих тук, ме накараха да имам доверие на много малко хора. А също ме научиха да премислям какво може да се случи при дадена ситуация много преди тя да е възникнала. Има две възможности: или гледаш на нещата от различни ъгли, или не живееш дълго. Това не е параноя. Параноята е състояние на съзнанието, при което подозираш или си сигурен в неща, които в действителност не съществуват или изобщо не би могло да ги има.

- Почти всеки Повелител е параноик. Това е нещо вътрешно присъщо за нашата култура, такава каквато е. Много от тях не вярват на никого... дори на самите себе си.

Кикаха се засмя и подхвърли:

- Добре, нека тогава тръгнем из страната Параноя.

И те потеглиха през равнината. Бяха непрестанно нащрек, поглеждаха към небето, към тревата пред краката им, към просторите, открили се пред тях. В тревата можеха да се крият както змии, така и дебнещи едри хищници. Нещо опасно можеше всеки момент да се появи в небето. Но в течение на целия първи час те виждаха само насекоми в тревата, а в далечината преминаха няколко стада слонове с четири бивни и четирироги антилопи.

И тогава в небето се появи черна прашинка. Летеше зад тях, но Анана не пропусна да я зърне при едно от честите си обръщания назад. Няколко минути по-късно вече се бе спуснала достатъчно, за да видят, че това е птица със силуета на гарван. Задържа се на тази височина, но продължи да лети в същата посока, в която те се движеха. А когато я видяха да кръжи, за да не ги изпревари, и после отново да поема все в същата посока, те заподозряха, че ги следи.

- Това може да е един от онези говорящи гарвани, изработени от Ванакс в биолабораториите и използвани за шпиониране и пренасяне на съобщения, когато той е бил за известно време Повелител на този свят- предположи Кикаха.

- Все повече и повече се уверявам, че Червения Орк ни наблюдава.

- Или някой друг.

- Бих се обзаложил, че е Орк.

Двамата с Анана спряха да си починат във високата до коленете им трева. Тя изглеждаше много интересно: сини стебла и стръкове с алени връхчета.

- Склонен съм да допусна, че може да е машина, изработена да прилича на птица- продължи след малко той.- Но ако е машина, тя е под управлението на Повелител. Това вече не е за вярване.

- Че кога ли сме се натъквали на друго, освен на неща, които не са за вярване?

- Изглежда е така. Но не винаги.

Той се отпусна по гръб в тревата, загледан към черната загадка в небето. Анана се бе подпряла на лакът и бе наклонила глава странично, за да наблюдава и тя птицата или каквото и да бе това.

- Хм, сега описва осморка. От тук изглежда като изправена. Напомня ми символа за безкрайност- сплескана осмица. Едно от малкото неща, останали в главата ми от основния курс по математика по време на първата ми година в колежа. Който така и не завърших. Става дума за колежа.

- Тоанският символ е къса отсечка със сочещи навън стрелки в двата края- отвърна му тя.- А ако свързващата ги линия е винтообразна, тогава това е символът за време.

- Знам.

В съзнанието му нахлуха спомени за Земята. Носеха се като безплътни духове в разноцветни одежди. През 1946 година макар да бе само на двайсет и осем години, той вече бе ветеран от Втората световна война и бе тръгнал на колеж с помощта, давана на уволнилите се войници. Малко след това вече бе запратен в една друга вселена... макар и не без активното му участие и в никакъв случай не против волята му. Въпросната вселена се бе оказала изкуствена- творение на Повелител- и в нея имаше една-единствена планета, а именно Алофметбин.

По-късно той разбра, че тя е само една от хилядите вселени, създадени от древната раса на Тоаните- хора, които отричаха, че са хора. Но точно на тази планета той, Пол Янус Финеган- хожърът[2], търсач на приключения,- се бе превърнал в Кикаха-Хитреца.

И откакто се бе пренесъл на света на нивата, редки бяха миговете, когато не бягаше от враговете си или не ги атакуваше. Наистина редки, защото той не обичаше да се отдава на отдих и разтуха. По време на кратките подобни периоди, които си позволяваше, той се бе оженил за дъщерите на един племенен вожд от любимото му второ ниво на планетата, което бе нарекъл за себе си Америндия[3]. Или се забъркваше в опасни истории с жената или дъщерята на някой барон от третото ниво- Драхеланд.

Беше оставил след себе си километрична върволица от жени, скърбящи за него... е, докато не се случеше да се влюбят в следващия обърнал им по-специално внимание мъж. Но по-важното- беше оставил и пътека от трупове. Това беше, така да се каже, килватерът на Финеган.

Върна се на Земята едва през 1970 година и то съвсем за кратко. Бе роден през 1918-а, което го правеше 52-53-годишен. Но благодарение на всички богове, които и да бяха те, физиологическата му възраст бе само двайсет и пет години. Как ли щеше да се развие съдбата му, ако бе останал на Земята? Може би щеше да е получил научна степен по антропология и щеше да се е захванал сериозно с изучаване езиците на американските индиански племена. Но това би означавало също и да е учител. Щеше ли да издържи на напрегнатата научна работа, на необходимостта да публикува, на задкулисните академични игри, на безцеремонната саморазправа, на проблемите с администраторите, които гледаха на преподавателите като на отделни и при всички положения по-низши същества?

Да, можеше да замине за Аляска, където през 1946-а започваше активното заселване и борбата със суровата природа. Можеше също и да стане частен пилот и да кръстосва с малкия си самолет над джунглата, изпълнявайки опасни поръчки. Но дори и този живот след време щеше да му досади.

А може би щеше да стане собственик на магазин за мотоциклети и сервиз към него. И щеше да си остане за цял живот в родния Тер От или Индианаполис. Не, никога не би могъл да издържи на рутинната ежедневна работа, на вечните тревоги дали ще бъде в състояние да си плати утрешните сметки и на сивотата на подобно съществуване.

Където и да бе останал на Земята, той щеше да бъде лишен от изпълнения с приключения и екзотика живот, може би наистина малко бурен, който водеше из тоанските светове.

Прекрасната жена, отпуснала се до него в момента- не, не жена, а богиня, поетически казано- беше на хилядолетия. Но химическите "елексири" на Повелителите я бяха съхранили на същата физиологическа възраст от 25 години.

- Защо приемаме, че гарванът е изпратен със зли намерения срещу нас?- проговори тя.- Не е ли възможно той наистина да ни следи, но да го е пратил Улф? Не е ли възможно те двамата с Хризеис да са избягали от затвора на Червения Орк и сега вече да са се прибрали в двореца на Улф? И да за заповядали на Окото да не ни изпуска от погледа си.

- Знам.

- Струва ми се, че напоследък ние двамата доста често използваме тази дума, не мислиш ли?- замислено каза тя.

- Може би е време да си починем по за дълго един от друг?

- Едва ли ще ни помогне- възрази тя. И поглеждайки го лукаво, допълни:- Знам.

После избухна в смях, отпусна се върху него и го целуна със страст.

Кикаха отвърна на ласката със същия плам. Но си мислеше, че те наистина бяха изолирани от другите човешки същества вече опасно дълго. Нуждаеха се от чужда компания, е, може би не непрекъснато, но достатъчно често, за да не се появяват тези търкания между тях, като сегашното.

Коментарът й върху употребата на думичката "знам" говореше за една тъга, родена от очакването, основаващо се на интуицията. След като бе живяла много, много по-дълго от него, житейският й опит бе много по-голям. Беше живяла съвместно със стотици партньори измежду Повелителите и дори бе раждала няколко пъти. Най-дългата й връзка с мъж бе продължила не повече от петдесет години.

- Това горе-долу е границата за съжителство без изневери, когато става дума за семейство, което не остарява- бе обяснила тя веднъж.- Повелителите нямат търпението на леблабиите... повярвай, не използвам тази дума в оскърбителен смисъл. Но ние се различаваме в някои отношения.

- Доколкото знам има доста семейства, живели заедно в продължение на хиляди години- бе й възразил той.

- Не непрекъснато.

Тя нито го изморяваше, нито му дотягаше. Изглежда и той за нея бе същото. Но след като бе в състояние да се връща в спомените си на толкова много случили се неща, тя не можеше да си забрани да погледне и напред. И много добре разбираше, че все ще дойде един момент, когато двамата щяха да се разделят. И то за дълго, за много дълго.

Не, нямаше да допусне тази мисъл да отравя настоящето. Щеше да се занимава с този проблем, когато се изправеше пред него. А сега... наистина не знаеше какво да мисли за сегашната им ситуация.

Стана отпи няколко глътки от кожената манерка и каза:

- Ако Улф бе изпратил този Съгледвач, той щеше да му нареди да ни каже, че има за задача да ни държи под око. И освен това щеше да му заповяда да ни разкаже как да стигнем до мястото, където се намира сам той- Улф. Понеже това не стана, ясно е, че гарванът определено не е пратен от Улф.- После замълча за малко и попита:- Искаш ли да тръгваме?- Вече знаеше, че е най-добре да не й нарежда да го направи. Тя мразеше всеки опит за налагане от страна на друг. В края на краищата, макар да бе по-състрадателна и по--сантиментална от повечето представители на нейната раса, тя си оставаше Повелителка.

- Време е.

Метнаха на гърба си раниците и колчаните, и отново потеглиха. Кикаха си мислеше, че най-вероятно над тях се намира нивото Атлантида, върху което се издига много по-тесния и далече по-непристъпен от останалите монолит, на върха на който е построен дворецът на Улф.

Изминаха три часа. Те вървяха все към гората. Сега вече ставаше ясно, че след още един час ще стигнат до нейния край. Кикаха наложи по-високо темпо. Тя не го попита за какво се е разбързал. Вече знаеше, че той не обича да се задържа в равнината толкова задълго. Това го караше да се чувства изложен на опасности и уязвим.

След още пет минути Кикаха наруши мълчанието помежду им.

- Подозирам че никой досега не е минавал през онази врата за гробницата. Нещо ми говори, че ние бяхме първите. Нямаше никакви признаци за нечие друго присъствие преди нас. А и съм уверен, че онова нещо в гробницата или онези, които са го положили там, са взели много предпазни мерки. Как стана така тогава, че ние можахме да проникнем в това тайнствено място?

- А ти какво мислиш?

- Има някаква специална причина, че на нас ни беше разрешено. Подчертавам думата разрешено. Но защо точно на нас?

- Не можеш да си сигурен, че ние сме били първите. А още по-малко можеш да си уверен, че ни е било разрешено.

- Така е. Но ако някой друг някога е бил там, той или тя не са предизвикали отварянето на куба и, обзалагам се в това, не са ставали причина да започне възкресяването на люспестия човек.

- Дори и в това не можеш да си сигурен.

- Добре, но не мислиш ли, че само някой с Рога на Шамбаримен в ръка би могъл да проникне в гробницата?

- Възможно е- усмихна се тя.- да не забравяме, че люспестия е попаднал в онази гробница много преди да е бил изработен Рога. Той просто не е могъл да знае, че такова нещо като този Рог е възможно, както и че излъчваните от него честоти ще бъдат в състояние да отворят пътя за гробницата.

- А ти как би могла да си сигурна, че той не е знаел, че Рога ще бъде направен? Защо да не приемем, че още по негово време е имало устройства, подобни на него?

- Никой не може да надзърне в бъдещето- засмя се тя.- И освен това, какво значение има нашето проникване в онова място?

- Според мен то постави началото на верига от събития. А що се отнася до надзъртането в бъдещето, аз нямах предвид никакъв детерминизъм или ясновидство. Може би тук трябва да се говори само за вероятния развой на нещата. Не забравяй, че в онази крипта имаше устройства, контролиращи множество вселени. Струва ми се, че когато те засекат определена комбинация от събития, люспестият ще бъде събуден. А след това... след това наистина не знам.

- Да, не знаеш. И толкова.

- Окей, вероятно ти си права- съгласи се той.- Но ако се окаже, че правият съм аз, ще очаквам да ми целунеш крака и да бъдеш смирена и послушна до края на вечността, амин!

- Лицето ти почервеня! Сърдит ли си?

- Ти си толкова скептична, толкова преситена. И толкова всемогъщо уверена в себе си.

- Ще видим. Но ако се разбере, че си сбъркал, аз също ще очаквам да се държиш спрямо мен така, както очакваш ти от мен.

Известно време след това не си говориха. Докато прекосяваха последните няколко мили, делящи ги от гората, заобикаляйки стадо бизони, те на два пъти се обръщаха назад. Гарванът продължаваше да ги следи, но се бе спуснал вече много по-ниско.

- Няма съмнение, че е Съгледвач на Повелител- заяви Кикаха.

- Знам- отвърна му тя, засмя се и призна:- Май наистина ще трябва да си наложа да спря да използвам тази дума.

След малко влязоха под сянката на високите по над хиляда стъпки подобни на секвоя дървета. Земята под краката им пружинираше от нападалите изгнили листа. Това беше малко странно, понеже на тази планета отсъстваха всякакви сезони. Но когато видя няколко листа да политат надолу покрай могъщите стволове, той осъзна, че дървото само се отърсва от старите листа и ги подменя с нови. Имаше още няколко растения на Алофметбин, които правеха така.

Ниската растителност беше рядка, макар тук-там да се виждаха бодливи храсти, които ги принуждаваха да ги заобикалят. Множество малки, синеоки животинки, подобни на покрити с козина безкрили сови, го наблюдаваха от клоните.

Маймуни, птици, летящи и планиращи млекопитаещи крещяха, тръбяха и цвъркаха в клонака. Но непосредствено край хората се възцаряваше тишина, нарушавана малко след като те отминеха.

Веднъж зад един от дънерите надзърна невестулка с размера на малкия планински лъв от Скалистите планини, но се въздържа да ги нападне. Двамата разбраха за съществуването му само защото им се бе показал. Гълчавата непосредствено пред тях бе затихнала.

Кикаха и Анана вече бяха натегнали лъковете си. Беше невъзможно да предскажат какви опасни зверове или хора живееха в това сумрачно, но шумно място. За всеки случай бяха разкопчали и ножниците на ножовете си.

Извървяха близо миля, когато излязоха на поляна с диаметър към шейсет стъпки. Мястото бе останало разчистено благодарение на едновременното падане на две секвои. Съдейки по прогнилата дървесина, това се бе случило отдавна. Кикаха вдигна поглед точно навреме, за да види гарванът, който кацна на един клон недалече от поляната. Големите листа на паразитиращата растителност го скриха зад себе си.

- Окей- прошепна Кикаха.- Сега вече всякакви съмнения отпаднаха. Намира се пред нас, но може и да не знае за това. Може би очаква да минем покрай него, понеже досега се движехме почти по права линия без съществени отклонения. Но не знам как ни е проследил дотук.

Гарванът беше с размерите на плешив орел и не можеше просто да прехвръква от клон на клон.

- Дали не знае накъде отиваме?- запита се Кикаха.

- Как би могъл- отвърна му Анана.- Дори ние самите не знаем за къде сме тръгнали, освен най-общо посоката. А и гората тук е толкова гъста. Едва ли ни е проследил. О, сетих се! Ориентира се по тишината, която ни съпровожда.

Те се изтеглиха малко по-навътре под дърветата.

- Да понаблюдаваме оттук- прошепна той.

И точно както бе очаквал, не след дълго видя голямата черна птица да се спуска по спирала надолу и да каца на един от клоните на падналия гниещ гигант. Оттам скочи на земята с разперени за равновесие криле и се запъти към тях. Кикаха разбра, че беше кацнал само за да открие къде се намират те двамата. Сега сигурно щеше да се скрие и да се вслуша.

Но в момента нито ги виждаше, нито ги подушваше поради неподвижния въздух. Кикаха и Анана бяха имали късмет да го зърнат преди да ги е засякъл.

Кикаха вдигна пръст на устните си и после много тихо прошепна в ухото на Анана:

- Има зрение на ястреб и обоняние на куче. Да вървим. Няма да се крием. Нека ни следва, докато не решим да го заловим.

- Ако е изпратен от Повелител, това означава, че някой се е нанесъл в двореца на Улф.

- Ако го е направил ще му трябва голям късмет, за да се изплъзне на всички капани.

- Много "ако".

Кикаха посочи с пръст голямата черна птица и после докосна устните си. После съзнателно стъпи на сух клон. Острото изпращяване накара гарванът да се извърне рязко и бързо и непохватно да закуцука към храстите откъм срещуположната страна. Нямаше никакво съмнение, че след като го подминеха, той щеше да се върне на поляната и да я използва за засилване, за да излети. Но ако видеше, че хората вървят бавно, може би щеше да ги последва на крака. Въпреки че гарваните не обичаха подобни разходки.

Мислейки си, че ги е засякъл, без да бъде разкрит, той щеше да се изпълни със самоувереност, така характерна за гарваните. Но в тази вселена, както и другите, разбира се, самоувереността често ставаше причина да ти натрият носа в земята.

- Трябва да го заловим жив- заяви Кикаха.

- Знам.

- За Бога!- изпъшка той на английски. После я видя че се усмихва и разбра, че просто се бе закачала с него.

Прекосиха поляната бавно, оглеждайки се в двете посоки и дори често поглеждайки назад. Ако не се държаха предпазливо, гарванът щеше да се досети, че те се преструват на безгрижни, за да подлъжат скрития наблюдател.

Дори не заобиколиха шубраците, където го бяха видели да се скрива. Без да проговорят нито дума минаха на няколко стъпки от него. Кикаха погледна към храстите, но не видя птицата. Сега беше момента, ако желаеха да го направят, внезапно да се затича към храсталака. Анана щеше да го последва миг по-късно, но щеше да се отправи към отсрещния храст. Гарванът щеше да избяга, но нямаше да има време да разпери криле, нито да се скрие отново.

Анана също не каза нищо. Чакаше да види как ще постъпи Кикаха. Но той просто мина покрай храстите и навлезе отново в гората. Не беше нужно да й казва, че ще се престорят, че не знаят за близкото присъствие на птицата. Нека да ги следва. Все някога щяха да узнаят защо го прави.

И в този миг той трепна и едва не спря. После изсумтя.

Анана забеляза смяната на ритъма в походката му и чу подтиснатото му възклицание. Вместо да се огледа и така да предупреди онова, което го бе стреснало, че знае за присъствието му, тя продължи да гледа право напред. И само тихо попита:

- Какво беше?

- Бих искал да знам- отвърна й той.- Видях... там отдясно... само за миг... нещо като човек, но нехуманоидно. Не съм съвсем сигурен. Може би е игра на въображението. Но изглеждаше почти като човек и беше мъжко. Беше много висок и прекалено космат, за да бъде човек. Единствено...

Тя изчака няколко секунди и го подпита:

- Е?

- Нещо в лицето му. Не знам какво точно. Не беше съвсем човешко. Имаше нещо... мечешко ли беше? Бил съм навсякъде по тази планета, но нито съм виждал, нито поне бях чувал за такова същество. От друга страна площта на тази планета е по-голяма от площта на Земята. Може би просто не съм се срещал с хората, които знаят за неговото съществуване.

Тя си позволи да погледне наляво, после надясно.

- Не виждам нищо.

Той леко се подаде зад дървото, после пак се скри обратно.

- Опитай небрежно да се приближиш към онова дърво.

Тя тръгна в посоката, в която й бе кимнал да върви. Едва сега обърна внимание, че животните по клоните на петстотин стъпки над нея се бяха смълчали. Досега смяташе, че това се дължи на тяхното придвижване.

Изминаха стотина крачки, когато той проговори:

- Онова пред нас.

Беше една от гигантските секвои. Кората й блестеше сякаш в нея имаше хиляди късчета слюда.

- Надявам се да е само едно- каза той.

Нагласи стрела на тетивата и се насочи да заобиколи дървото от лявата страна на необятния ствол. Тя тръгна надясно. Всеки, който се криеше зад дънера, щеше да се окаже заклещен между двама им.

Но когато заобиколиха, оказаха се един срещу друг. Макар животното да не бе оставило в Кикаха впечатлението, че има лапи с нокти, той погледна нагоре по ствола. Нищо не висеше на него, а дори катерица не би могла да се изкатери с такава скорост до високо разположените първи клони. Анана отстъпи няколко крачки, за да обхване с поглед по-голяма част. Дървото обаче бе толкова огромно, че част от него оставаше невидима и за двама им. Той каза на Анана да остане където си беше, но да продължи да гледа нагоре, и заобиколи тичайки дънера. Също не сваляше поглед от ствола. Но не видя нищо.

Върна се при Анана и каза:

- Изглеждаше прекалено тежко, за да се изкатери нагоре, дори да имаше нокти по една стъпка. Но исках да се убедя за всеки случай.

Тя му посочи нападалите листа. Той вече ги гледаше. Стъпките по тях бяха толкова много, че не можеше да се разбере дали съществото се бе приближавало към дървото или се бе отдалечавало.

Кикаха пое дълбоко въздух през носа си. Долавяше се слаба миризма на мускус.

- И аз я усещам- каза тя.- Може би трябваше да заловим гарвана. Той би могъл да знае нещо за това същество. Всъщност той би могъл да работи за него- после помисли и допълни:- Или то за него.

- Предлагам да поизчакаме преди да заловим птицата.

Продължиха с бърза крачка. От време на време поглеждаха назад, но не видяха нито птицата, нито "мечката". След няколко минути усетиха миризма на горящо дърво. Без да продумат се насочиха в посоката, откъдето идваше, ръководейки се по засилването й. Прекосиха плитък поток. А когато чуха гласове забавиха ход и започнаха да внимават да не настъпят сухи клонки. Гласовете се засилваха. Бяха женски и Кикаха прецени, че говорят само две жени. Направи знак на Анана и тя тръгна да заобиколи. Щеше да остане скрита и да се намеси само ако той имаше нужда от помощ. И обратното.

Той легна на земята и много бавно запълзя напред. Не искаше да бъде издаден от шумоленето на сухите листа. Спря зад висок храст между две дървета. Надзърна през основата на храста и видя малка полянка. В центъра й гореше огън, а на хоризонтална пръчка, заклещена върху два чаталовидни клона, забити в земята, висеше малко желязно котле. Кикаха подуши врящо месо.

До огъня стоеше блондинка, чиято красота се забелязваше въпреки разрошената коса и изцапаното лице. Говореше на тоански. От другата страна на огъня бе клекнала червенокоса жена. Тя не отстъпваше на блондинката по красота и бе също така чорлава и мръсна.

И двете бяха облечени в дълги до глезените рокли, които напомниха на Кикаха за илюстрациите на облекло, носено от древните гъркини. Материята беше тънка, прилепваща и съвсем не непрозрачна. Някога одеждите сигурно бяха бели, но сега по тях бяха полепнали тръни, виждаха се петна от кръв и пръст.

В далечния край на полянката лежаха две раници и купчина тоански одеяла, тънки като хартия, но способни да запазят топлината. Върху купа бяха нахвърлени три леки секири, три тежки ножа и три лъчемета, които изглеждаха като пистолети, крушовидно разширени в края на цевта.

Пак там лежеше заклан млад елен. Над него не кръжаха мухи, защото на Алофметбин такива нямаше. Но всякакви пълзящи насекоми вече бяха нападнали трупа.

Кикаха поклати глава. Жените не бяха особено предпазливи, а следователно и не много умни. Никой не захвърляше личното си оръжие надалече. А дали това не беше клопка?

Той се обърна и погледна зад гърба си, после вдигна поглед по дължината на двете дървета, но нито чу, нито видя нещо обезпокоително. Разбира се, гарванът можеше да се е стаил някъде сред листата. Той се обърна обратно към жените и остана известно време заслушан в разговора им.

Макар да не изглеждаха на повече от двайсет и пет години, те вероятно бяха на по няколко хиляди. Говореха на същия архаичен тоански, който понякога и Анана използваше, когато беше възбудена. Кикаха разбираше езика с изключение на някои думи и фрази.

В този момент говореше блондинката:

- Не можем да оцелеем дълго в това ужасно място. Трябва да намерим врата.

- Казвала си това хиляди пъти, Елет- обади се червенокосата.- Повдига ми се като го чуя.

- На мен пък ми се повдига да не чувам нищо практично от теб, Она- сопна се спътничката й.- Защо не измислиш как да се махнем оттук или поне да дадеш някакво предложение как да намерим врата?

- Ще повърна от детинските ти хленчове и крясъци- каза Она.

- Повърни тогава. Поне ще направиш нещо, вместо да седиш на задника си и да се оплакваш. А и дори да повърнеш това място едва ли ще замирише по-неприятно.

Она стана и надникна в котлето.

- Май е станало, макар все още да не знам да готвя.

- Че кой знае?- обади се Елет.- Това си е работа за робите. Защо трябва да знаем нещо за нея.

- О-о, в името на Шамбаримен!- възкликна Она и разтърси глава с такава сила, че косата й се развя като пелерина.- Не можем ли да направим нещо вместо на бърборим за неща без значение? Какви сестри сме само? Един ден Повелителки, а на следващия едва ли не роби!

- Е, поне не е необходимо да се безпокоим, че ще надебелеем- отвърна Елет и се засмя.

Рижата я погледна с тежък поглед.

- Опитвам се да разведря обстановката- обясни Елет.- Трябва да поддържаме духа си висок, защото иначе така ще натежее, че ще се просмуче през пръстите ни в земята. И или ще умрем или ще се превърнем в леблабии. Ще ни изяде някой звяр или, което е по-лошо, ще ни заловят леблабиите, ще ни изнасилят и ще прекараме следващите сто години като съпруги на някой тъп, прост, мръсен, вонящ, сополив, налагащ жена си дивак. Те ще са нашите Повелители.

- Ха, ти наистина знаеш как да повдигнеш духа ми- възкликна Она.- Но що се отнася до мен, аз ще се самоубия, вместо да се оставя в ръцете на леблабий.

- Е, ситуацията няма да е безнадеждна. Бихме могли да избягаме, да намерим врата, да открием Червения Орк и да си отмъстим, като го убием. О, след съответните изтезания, естествено. Знаеш ли, мисля си да му изям топките, точно както той е изял тези на баща си. Добре сготвени и със съответната гарнитура, разбира се, а не сурови, както е направил той.

- Като отворихме дума за канибализма- каза Она,- може би и ние ще опрем до него, преди да сме открили как да се измъкнем от тази каша. Защо не вземем да решим коя ще бъде изядена и коя ще се нахрани?

- Престани това!

Но и двете избухнаха в смях. Кикаха познаваше Повелителите достатъчно добре, за да изпитва известни съмнения дали Она наистина се шегува. Защото когато дойдеше гладът, едната от тях действително щеше да убие и да изяде своята спътница.

Той продължи да слуша още известно време препирните им, но не научи повече. Единственото, което разбра със сигурност бе, че затрудненото им положение се дължеше на Червения Орк и че те бяха избягали от него с няколкото вещи, които се виждаха на полянката.

След малко двете жени се смълчаха, загледани в котлето. Вече бяха готови да започнат да гребат от задушеното еленско с импровизирани лъжици от кора на дърво.

Изведнъж от отсрещната страна се появи Анана. Тя държеше лъка с поставена стрела и личеше, че е готова да го използва.

- Привет, коравосърдечни дъщери на Уризен и Ахейния!- изрече тя тържествено.- Вашата братовчедка Анана ви поздравява с мир! Какво ви доведе насам?

 

 

Пета глава

 

Двете жени изпищяха и подскочиха, сякаш бяха седнали върху хапещи мравки. Червенокосата обаче мигом се отърси от парализата си и се хвърли към лъчеметите в края на поляната. Само след няколко крачки спря и бавно се върна при Елет. Беше осъзнала, че не може да стигне до оръжието преди стрелата на Анана да я прониже.

- Она-Пекарката!- обяви Анана.- Помня те като най-съобразителната, най-хладнокръвната и най-опасната при схватка. Как можа да проявиш глупостта да оставиш оръжието си толкова далече?

- Много съм изморена- озъби се Она.

Сега Анана се обърна към блондинката:

- Елет-Точилото, известна още и като Елет-Воина! Твои бяха плановете, ти даваше идеята, така че в много отношение ти беше дори още по-опасна!

Блондинката вече не беше толкова бледа. Тя се усмихна и се поклони.

- Много по-малко опасна от тебе, Анана-Лъчезарната, Анана-Ловкинята!

- Она, ти и сестрите ти, Елет-Точилото и Ювет-Месачката- сега вече мъртва,- бяхте известни като милосърдните сестри на Ахейния. Сега ви наричат коравосърдечните! Но ти специално винаги беше най-милата измежду трите!

- Това беше много отдавна, Анана- отвърна Она.

- Баща ти, Уризен-Студения ви превърна от котенца в кръвожадни тигри. Омразата ви към него е добре известна.- Тя помълча и попита:- Знаете ли, че е мъртъв?

Отговори й Елет с каменно лице:

- Чухме новината. Но не бяхме сигурни, че е истина.

- И още не сме се убедили- поясни Она.- Това че и ти ни го казваш, не означава непременно, че баща ни е мъртъв. Но ако думите ти са истина, ние ще бъдем доволни.

- С допълнението, че ни е мъчно, че не ние сме го убили- намеси се и Елет.

По време на този разговор Кикаха бе обиколил незабележимо поляната, за да се убеди, че никой друг не наблюдава срещата. Макар да търсеше с поглед гарвана и подобното на мечка същество, той не ги видя. Нямаше и никакви следи от някой, който дебне в засада.

Когато двете жени го видяха да се показва, те трепнаха едва забележимо. Явно не бяха очаквали Анана да е самичка.

- Кой е това, Анана?- поинтереусва се Елет.

- Сигурна съм, че сте чували за Кикаха. Кикаха-Хитреца- убиец на много Повелители, мъжът ликвидирал последния от Черните звънари. Убедена съм, че помните предсказанието на Шамбаримен, че един леблабий ще унищожи Повелителите. Някой казват, че именно Кикаха е мъжът, за който Шамбаримен е говорил.

Елет захапа долната си устна.

- Да, знаем за леблабия, който до момента е преследван от късмета. Чу се още, че е твой любовник.

- Той е леблабий- усмихнато отговори Анана,- и е такъв любовник, за какъвто само можете да си мечтаете.

- Благодаря- обади се и Кикаха и широко се усмихна.

- Ти ли уби баща ни?- обърна се Елет към него. Тонът й подсказваше, че не е повярвала на Анана.

- Не- отговори Кикаха.- Бих искал да съм аз. Но беше Джадауин- Повелителя, известен още като Улф.

- Видя ли Джадауин да го убива?

- Не. Но лично Джадауин ми разказа, а Джадауин не лъже. Или по-точно казано, не би излъгал мен.

Анана избута сестрите си в най-отдалечения от купа с оръжията край на поляната. След това им нареди да седнат. Не ги претърси. Полупрозрачните им рокли правеха очевидно, че не притежават скрити оръжия.

- Умираме от глад- заяви Елет.- Готвехме се да опитаме супата. Както се е получила.

Кикаха надзърна в котлето.

- Само месо?! Много нездравословно. Защо не сте сложили някакви зеленчуци?

- Не знаем кои растения стават за ядене и кои са отровни- обясни Елет.

- Но всички тоани, независимо дали са мъже или жени, минават през курсове за оцеляване- каза той.- Би следвало да знаете, че...

- Не познаваме тази планета- поясни Она.

- Добре, можем да станем и да хапнем- каза Анана.- Когато стане време за вечеря, ще разполагаме с много по-добра храна. В случай, че останем с вас, разбира се. Което зависи само от това колко открити и откровени ще бъдете с нас. Така-а... чух достатъчно от разговора ви, за да приема, че Червения Орк е отговорен за това, че сте попаднали тук. Кажете ми...

- Червения Орк!- с омраза изрече Елет и се изплю на земята.- Ако има някой, който трябва да бъде убит...

- След продължителни изтезания- допълни Она.- Той уби Ювет преди няколко години и едва не уби и нас. Само заради него сме в тази окаяна пустош.

Анана ги остави да проклинат известно време, заканвайки се на Орк. След това ги прекъсна:

- Можете ли да ни разкажете с прости думи как се озовахте тук?

Стояха край котлето и първа започна Елет. Она се хранеше докато сестра й разказваше, после си смениха ролите. След като избягали от Червения Орк, те "забърсали" Нитарм, в чиято вселена бяха намерили убежище. "Забърсвам" беше евфемизъм, означаващ, че бяха убили Повелителя на Нитарм и неговото семейство. И понеже в онази вселена нямало мъже Повелители, взели си леблабии за любовници. Тоанските стандарти позволявали подобна практика, защото любовниците им били роби, а не равни на тях и освен това били периодично подменяни.

Обясниха, че там се чувствали щастливи. Единственото нещо, което им липсвало, за да бъде щастието им пълно, бил факта, че все още не можели да намерят и убият баща си. Тогава Червения Орк някак съумял да се изплъзне на клопките, които били поставили около двете врати, през които се влизало в онзи свят. Успял да ги изненада въпреки алармената им система.

В този момент Елет прекъсна Она.

- Колко пъти им казвах, че трябва да затворим всички врати и да останем там завинаги. Така никой не би могъл да завземе нашия свят.

- Да, малка страхлива сополанке!- отвърна й Она.- А как смяташе да пътуваш из другите светове, за да се убедиш, че баща ни е мъртъв?

- Не ме оскърбявай, нещастна лайнарке!- изстреля Елет заплахата си.

Останалата част от историята се оказа по-дълга, отколкото Кикаха бе готов да изслуша. Но той и Анана ги оставиха да бърборят с надеждата да разкрият нещо, което впоследствие би могло да се използва срещу тях.

Червения Орк щял да ги убие, ако не се намирали непосредствено до някаква врата за друг свят. Едва успели да сграбчат някакви оръжия, преди да избягат. Минали през цяла верига от врати и накрая се озовали в света на нивата. И оттогава се борили да оцелеят, докато търсели друга врата. Надявали се да попаднат на такава, която няма да ги телепортира в друг свят, а на върха на най-горния монолит, където знаели, че се намира двореца на Джадауин, после на Ванакс, след това пак на Джадауин. Дворецът-крепост. Били чували, че там в момента не живее никакъв Повелител. Така че планирали те да станат новите Повелителки.

Разказът им можеше да бъде и истина, но определено показваше неспособността им да се справят. Кикаха не вярваше изцяло на това впечатление, но знаеше, че Червения Орк е достатъчно изобретателен, за да победи и най-компетентния съперник.

- В такъв случай, вие бихте желали да се присъедините на наша страна в борбата срещу Червения Орк?- подхвърли Анана.

Те ентусиазирано се съгласиха.

- И за какво са ни те?- попита Кикаха на висок глас.- Не се нуждаем от тях! Всъщност те само ще ни затрудняват!

- Грешиш- възрази му Она.- Ти се нуждаеш от информация, а на нас са ни известни много неща за Червения Орк, за които дори не предполагаш.

Анана, която се бе досетила защо Кикаха говори така, се обърна към него:

- Наистина е така, Кикаха. Те знаят за вратите, за привичките му, за скривалищата му. Нали така, дъщери на Уризен?

- Точно така- отговориха те в един глас.

- Добре тогава- въздъхна той.- Ние сме група, а аз съм водачът. Когато наредя нещо, то трябва да бъде изпълнено незабавно и без въпроси. Става дума за ситуации, в които се налага да се действа мигновено. Ако нещата не изглеждат спешни, тогава аз съм готов да дискутирам всякакви предложения.

Елет-блондинката погледна остро Анана.

- Но той е леблабий.

Анана сви рамене и поясни:

- Един път ние двамата подхвърлихме във въздуха плоско камъче, белязано от едната страна и той позна, че когато падне, тя ще остане отгоре. Бяхме се договорили предварително, че онзи който познае ще стане водач. В кризисни ситуации не бива да му се противоречи, нито да се подлагат на съмнение заповедите му... А що се отнася до това, че е леблабий... вярно, но какво от това? Той е по-добър мъж от всеки тоан, когото съм срещала досега. Трябва да се преборите с абсурдното си убеждение, че леблабиите задължително са по-низши от Повелителите. Подобно твърдение е истинска глупост! Опасна при това, защото кара Повелителите да ги подценяват. Едва когато удари смъртния му час Повелителя разбира колко неправ е бил. Особено ако преди това се е сблъскал с Кикаха!

Елет и Она не казаха нищо, но израженията на лицата им показваха, че изпитват непреодолими съмнения.

- Ще го разберете, но по трудния начин- успокои ги Анана.

Сестрите се развикаха, когато тя им прибра лъчеметите.

- Но как ще се защитаваме?

- Ще ви ги върнем, когато се убедим, че можем да ви имаме пълно доверие- отсече той.- междувременно можете да носите вашите секири, копия и лъкове. Тази нощ се спим тук. Когато дойде сутринта, ще потеглим в тази посока.

И той посочи на запад.

- Защо точно натам?- запита Елет.- Сигурен ли си, че това е правилната посока? Ами ако...?

- Имам си съображения- прекъсна я Кикаха.- Ще разбереш, когато стигнем където трябва.

Истината бе, че отиваха към врата на това ниво, която щеше да ги прехвърли направо в двореца. Трябваха им дни, за да стигнат до мястото, а после може би още дни, докато я намерят. Районът, в който се намираше, беше огромен по площ, а той не бе напълно сигурен в точното й местоположение. Знаеше, че когато пристигнат там, двамата с Анана ще знаят дали могат да имат вяра на двете жени. Или сестрите щяха да бъдат мъртви. А може и те двамата с Анана да намереха смъртта си, макар да имаше силни съмнения по този въпрос.

Когато се спусна нощта, те се разположиха край малкия огън и легнаха да спят. Сестрите бяха хапнали добре или най-малкото много по-добре, отколкото бяха яли досега. Кикаха се бе разходил из гората и се бе върнал с най-разнообразни растения, които можеха да се ядат. Освен това бе застрелял голяма маймуна, която изпекоха на шиш.

Сестрите изпраха роклите си в близкия поток, изстъргаха мръсотията от телата си, макар да не спряха да се оплакват от студената вода. Дрехите им бързо изсъхнаха, прострени на пръчки, набити край огъня. Когато стана време за лягане, Кикаха застъпи първата смяна. Сестрите се завиха в тънките си, но топли одеяла. Анана също се уви в своето, сложи глава на раницата си, но за разлика от тях избра място в края на поляната. Кикаха се разположи на противоположната страна. След малко той навлезе в гората и тръгна на обиколка около полянката. Носеше два лъчемета в ръцете си, а трети бе запъхнал в колана си.

Интересуваха го едрите хищници, един от които можеше да се окаже грамадното, космато същество, което бе зърнал. Не изпускаше сестрите от око. Ако имаха намерение да ги атакуват, можеха да го опитат тази нощ. Но те не се помръднаха нито по време на неговата смяна, нито докато ги пазеше Анана.

Когато на сутринта сестрите пожелаха да отидат в гората, за да се облекчат, той настоя да го направят поотделно. Беше невъзможно да ги следи, ако тръгнат заедно и едновременно. Но от друга страна искаше да им даде шанс да се озоват за малко сами сред дърветата. Ако там някъде се криеше техен помощник, тя, той или то щяха да се опитат да влязат в контакт с една от двете сестри. Кикаха ги проследи, скрит зад дърветата.

Никой не се приближи до Елет, когато тя си мислеше, че се крие зад храстите. Но докато Она клечеше, един гарван излезе клатейки се иззад едно дебело дърво. Но не един гарван, поправи се Кикаха, а Гарванът- онзи, който непрекъснато ни следи. Той проследи голямата птица, която се приближи зад гърба на Она и после застана пред нея. Она не изглеждаше изненадана.

Казаха си нещо набързо и прекалено тихо. Кикаха беше много далече за да дочуе каквото и да е било. Но нямаше нужда от това. Ясно бе че има някаква конспирация. И все пак кой друг освен сестрите и гарванът беше замесен във всичко това?

След като птицата се скри сред дърветата, а Она се запъти обратно към лагера, Кикаха проследи гарвана. Птицата измина близо една миля преди да стигне до поляна, откъдето да излети. Кикаха отново набра от ядливите растения, после налови едри насекоми от вида, който знаеше, че представлява голям деликатес. Изпита перверзно удоволствие, настоявайки сестрите на всяка цена да ги опитат.

- В тях има няколко жизнено важни ингредиенти, които отсъстват в другите растения- убеждаваше ги той.- Повярвайте ми, аз знам най-добре.

- Нали не се опитваш да ни отровиш?- попита го Елет.

- Глупачке, той изобщо не трябва да си прави този труд, ако иска да ни убие- намеси се сестра й.

- Е, не бих казал, че е така- захили се Кикаха.

- Демон такъв!- извика Елет.- Дори само съмнението, че може да искаш да го направиш, ме кара да ми се повдига.

- Хубаво е, ако казваш истината- увери я Кикаха.- Стомахът ти има нужда да се поизпразни след всичкото това месо, което изядохте.

Она се изкиска и подметна:

- Само не го прави в котлето. Аз наистина съм гладна.

Кикаха изобщо не вярваше на Она, но му допадаше духа й.

По време на пътя този ден Кикаха попита Елет накъде се бяха запътили сестрите, след като бяха пристигнали тук през вратата.

- На никъде- отвърна му тя.- Разбира се, ометохме се от района около вратата, защото се опасявахме, че Червения Орк може да тръгне да ни преследва. След това потеглихме най-общо в посока на монолита. Взехме решение да се изкачим по него, ако не попаднем да врата на това ниво. Сега сме щастливи, че това ни се размина. Оттук изглежда много впечатляващ.

- Наистина е такъв, дори и нещо повече- увери ги той.- Има трудното за произнасяне име Дузвилнавава. Извисява се на шейсет хиляди стъпки. Но може да бъде изкачен. Правил съм го няколко пъти. Стената, която от това разстояние изглежда така гладка, всъщност е пронизана от пещери и е осеяна от неизброими корнизи. Там никнат дървета и други растения, които са ерозирали скалата до такава степен, че на места тя се рони под краката. Пещерите се обитават от хищници, които обикалят навсякъде. Там са също и многокраките змии, вълците-катерачи, скалните маймуни, гигантските птицечовки, отровните скокливци... Има и други, за които няма да споменавам. Дори ако се изкачите до платото на върха, очакват ви петстотин мили през необятна гора, в която опасностите следват на всяка крачка, а после следва равнина населена с не по-малко опасни хора и зверове. А след това ще се изправите пред последния монолит, върху който е двореца на Джадауин-Улф. Катеренето по него е почти невъзможно, а шансовете да се спасите от множеството клопки, заложени срещу натрапници, са минимални.

- Не знаехме тези подробност- призна Елет,- но предполагахме, че изкатерването на планината няма да е голямо удоволствие. Точно затова търсехме врата, макар да допускахме, че дори да видим такава, е напълно възможно да не я разпознаем. Повечето са маскирани в канари и така нататък. Но би могло да има и немаскирани. Човек никога не знае.

Досега Кикаха не бе изваждал Рога на Шамбаримен от кожената торба. Ако сестрите разберяха, че го носи със себе си, те нямаше да се поколебаят да убият него и Анана, за да им го отнемат. Но наближаваше моментът, когато щеше да се наложи да го използва открито.

Веднъж дневно, докато останалите почиваха, той или Анана се качваха на върха на някое високо дърво и оглеждаха околността. В по-голямата си част гледката представляваше поклащащи се върхове на дървета. Но далече в посока на монолита се виждаше тривърха планина. Това беше тяхната цел. В основата й имаше грамадна скала с формата на сърце, чийто връх бе забит дълбоко в земята. Там беше вратата, която можеше да ги прехвърли в двореца на Повелителя на Алофметбин. Макар Кикаха отдавна да бе забравил кодовата дума, която я активираше, той разполагаше с Рога- универсалният ключ за всички врати.

Ако гарванът ги следваше, той старателно се криеше. А от подобното на мечка създание нямаше и следа. Кратката му среща с него сигурно бе случайна, макар Кикаха да не вярваше в случайности.

Не следващия ден, по време на обедната почивка, той отиде в гората под предлог, че има нужда, но се скри да наблюдава оттам. Не след дълго Елет също напусна лагера, уж по същата причина. Но вместо да избере подходящо дърво, зад което да се скрие, тя навлезе дълбоко в гората. Следваше я от разстояние. Когато я видя да спира на малка полянка, той се спря зад един храст.

Елет остана за известно време озарена от слънчев лъч, проникнал по някакво чудо през короните на дърветата. Изглеждаше като преобразена, сякаш действително бе станала богинята, която тя сама вярваше, че е. След малко гарванът се измъкна иззад един от храстите. Кикаха бавно запълзя нататък, така че да може да чуе какво щяха да си говорят. След няколко минути безкрайно предпазливо обикаляне по полуокръжност, той спря зад изпъкналия корен на едно гигантско дърво.

- ...повтаря, че не трябва да ги убивате, без значение какви възможности за това ще ви се открият и колко голямо ще е изкушението, докато не ви отведе до вратата- нареди гарванът.

- И кога ще стане това?- попита Елет.

- Не ми е казал нищо по този въпрос, но твърди, че оставало още малко.

- Какво значи "още малко"?- настояваше тя. Търпението й се бе изчерпало.- Ден? Два дни? Седмица? Живеем отвратително. Сестра ми и аз жадуваме за покрив над главата, топлина, чисти дрехи, горещ душ, нещо хубаво за ядене, един дълъг сън и много, много потентни леблабии.

- И аз не знам какво означава "малко"- отговори гарванът.- Трябва да направите каквото ви се заповядва. Иначе...

- Да, знам. Разбира се, че ще продължим да му се подчиняваме. Предай му това... ако имаш връзка с него.

Гарванът не каза нищо.

- Какво прави оромотът?- наруши мълчанието тя.

Кикаха не знаеше какво е "оромот". Щеше да пита Анана.

- Следва ви, за да може да ви защити. Няма да се намеси, докато не прецени, че ви застрашава сериозна опасност от онези двамата.

- Ако това се случи- каза Елет,- може да се окаже твърде бавен. А може и да пикае някъде в решителния момент.

Гарванът издаде звук, който прозвуча като неудачна имитация на човешки смях. Когато свърши, каза:

- Е, това вече е риск, който се налага да поемете. И това е много по-добро за вас, отколкото другото, което със сигурност ще ви се случи, ако се провалите. На ваше място не бих и помислял да го предам, като разкажете на Кикаха и Анана какво става или опитате да застанете на тяхна страна.

- Дори не ми минава през ума!- увери го Елет.

Гарванът отново се изсмя и подхвърли:

- Ама разбира се, че не! Само когато прецените, че имате значителен шанс да победите! Просто помнете какво ще ви стори, ако му измените!

- Има ли още нещо, което имаш да ми казваш?- попита с каменно лице Елет.- Ако нямаш, махай се от очите ми, гадна воняща черна птицо!

- Нищо повече. Но не мисли, че ще забравя обидата! Ще си отмъстя.

- Глупак! Та ние няма да останем в този свят! Махай се сега по дяволите!

- Е, вие тоаните също не миришете особено приятно.

Гарванът се обърна и изчезна в гората. Елет изглежда се подвоуми дали да го последва. Но и тя се обърна и се скри в гората. В мига в който Кикаха се увери, че не може да го види, той стана на крака и се затича към края на полянката. След това забави ход и продължи направо. Не след дълго видя гарвана. Той беше намерил открито пространство и се отправяше към паднало дърво, което наполовина лежеше на полянката, наполовина в гората. Гарванът скочи на ствола, изкачи се, помагайки си с нокти, към горната част и започна да се изкачва по нея. Явно планираше да скочи от края, който се извисяваше на близо трийсет крачки над земята и да се изтръгне с енергично махане на крилата над дърветата.

Кикаха извади лъчемета от кобура. Оръжието беше нагласено на половин мощност. И точно когато птицата се хвърли от най-високия клон на падналото дърво, той се прицели и натисна спусъка. Едва забележим ален лъч проряза въздуха и отсече част от дясното крило на гарвана. Той изписка и падна.

Кикаха изтича покрай дървото. Птицата удряше с криле по земята и грачеше. Той я хвана за шията и я задуши. Когато движенията й загубиха енергичността си, той я отпусна. Тя остана да лежи, отваряйки клюн за въздух, вдигнала крака нагоре и вперила погледа на огромните си черни очи в него. Ако гарваните можеше да пребледняват, този щеше да е бял като Снежанка.

Той направи недвусмислено движение с лъчемета.

- Как се казваш, гарго?

Птицата с мъка се изправи на крака.

- Ще ти допадне ли името Стамун?

- Име като име. Но кое е твоето?- повтори въпроса си Кикаха. После пристъпи наблизо и пъхна цевта на лъчемета до главата на птицата.- Не мисля, че моментът е най-подходящия за остроумничене. А и не се славя с голямо търпение.

Докато изговаряше тези думи, огледа набързо околността. Човек никога не знае какво може да припълзи наблизо.

- Уейскам- отговори гарванът.

- Кой изпраща посланието до Елет?

- Аурк!

Кикаха възприе това като израз на изненада, примесен с известна доза объркване.

- Чул си ни?

- Да, тъпако. Разбира се, че ви подслушах.

- Ако ти кажа, ще ме оставиш ли да живея? Без да ме измъчваш?

- Ще те пусна да си вървиш- обеща му Кикаха- и изобщо няма да те докосна.

- Може да не ме докоснеш и пак да ме изтезаваш- настоя птицата.

- Добре тогава, няма да ти причиня никаква болка- каза Кикаха.- За разлика от Повелителите, на мен това не ми доставя никакво удоволствие. Но недей да мислиш, че ще ми попречи да те накарам да говориш, ако се наложи? Така че по-добре започвай!

Гарванът беше обречен да бъде убит или да умре от глад. Никога не би могъл пак да лети без половината си дясно крило. Но птицата още бе в такъв шок, че не бе осъзнала това. А може би беше в състояние подобно на Повелителите да регенерира своите крайници.

Това нямаше значение. Едва ли щеше да оцелее в гората достатъчно дълго, за да й израсне ново крило.

- Ще говоря, ако ме отнесеш обратно във вашия лагер и ме храниш, дотогава когато отново ще мога да летя. И ако тогава ме пуснеш. Не че моят живот ще струва нещо особено, когато Червения Орк разбере, че съм го предал.

Гарванът беше в състояние да мисли по ясно, отколкото Кикаха бе очаквал. Освен това фразата за възможността да полети в бъдеще, показваше, че Окото на Повелителя притежава способността да регенерира своята плът.

- Обещавам да се грижа за теб- каза той,- така че започвай най-сетне да говориш.

- И ще ме защитаваш от коравосърдечните дъщери на Уризен? Онези кучки ще се опитат да ме убият!

- Ще направя каквото мога.

- Добре, това е всичко, което бих могъл да поискам от тебе. Ти имаш репутацията на хитрец, но се говори, че думата ти е твърда като черепа на Кеткит!

Това не говореше нищо на Кикаха, но смисълът бе ясен.

- Говори! Но да бъде по същество!

Уейскам отвори клюн. От него се разнесе изпискване. С периферното си зрение Кикаха забеляза нещо неясно и движещо се. Той скочи настрана и едновременно с това започна да се обръща. Лъчеметът му изстреля пурпурния си лъч, но не улучи нападателя. Нещо, изглеждаше като лапа, но се движеше с бързина, от която очертанията му се размиваха, го удари през дясното рамо. Той падна на земята и го проряза остра болка. Цяла секунда му трябваше да избистри главата си.

Подсъзнанието му обаче не бе пропуснало да поеме контрола и той инстинктивно се претърколи настрани. Нещото изръмжа като зараждаща се гръмотевица. Кикаха продължи да се превърта по тревата, после опита да се изправи на коляно. Нещото се придвижи към него с непостижима бързина. Кикаха вдигна лъчеметът. Замах на лапата го откъсна от ръката му и тя изтръпна. В следващия миг създанието се хвърли върху него.

Острите му зъби се впиха в рамото, но не проникнаха дълбоко в плътта. Дъхът му беше горещ, но в него отсъстваше тежката миризма на месоядно. Миг по-късно челюстите се разтвориха, но Кикаха усети, че лапата се провира под чатала му и го вдига във въздуха.

Веднага след това осъзна, че лети във въздуха и че болката в слабините надминава тази в рамото. После падна на земята и загуби съзнание.

В бавно разсейващата се мъгла черният надвесен над него предмет постепенно доби очертания и започна да се трансформира в познатите любими черти и блестящата черна коса. Лицето й беше загрижено и тя плачеше.

- Кикаха! Кикаха!

- Тук съм- дрезгаво се обади той.- Пак на земята, но все още цял, мисля.

Опита да се изправи. Коленете му се подгънаха. Отново приседна назад и замаян се огледа. Съществото лежеше по гръб и беше неподвижно. Гарванът никакъв не се виждаше.

- Ти се появи в буквално последната възможна секунда. Какво направи. Проследи ли ме?

Личеше й че започва да се успокоява, но не чак толкова, че да се усмихне.

- Нямаше те прекалено дълго за обикновено изпикаване. Подуших, че става нещо друго. Това са глупости предполагам, но съм си развила някакво усещане, което се задейства когато нещата не са наред. Както и да е, тръгнах по следите ти и дойдох тук в мига, в който онова нещо те хвърли във въздуха като смачкано късче непотребна хартийка. И го застрелях.

Кикаха не я укори, че бе убила възможен източник на полезна информация. Може би наистина бе преценила, че няма друг избор.

- А птицата?

- Изобщо не я видях. Имаш предвид гарвана, нали?

Той кимна едва забележимо.

- Както и подозирахме, сестрите работят за Червения Орк. Не бих могъл да кажа дали доброволно или насила.

- В такъв случай Червения Орк знае, че сме тук!

 

 

Шеста глава

 

- Не е задължително да знае с точност къде се намираме- уточни той.- Не бих казал, че е в състояние да ни следи изкъсо.

Той й разказа за подслушания разговор между Елет и гарвана, и колко безшумно и изненадващо го бе атакувало странното същество-мечка.

- Радвам се, че успя да се появиш в решаващия миг. Но все пак ми се струва, че щях да успея да му се изплъзна и да го убия с лъчемета.

- Недостатъчната ти увереност в собствените сили направо ме разплаква- усмихнато му отвърна тя.- Добре, сега тръгвам след гарвана. Ако го хвана, ще измъкнем останалата част от историята от него.

- Не го търси повече от двайсет минути. Ако не го заловиш преди това, няма да го хванеш никога.

Преди да тръгне обаче, тя изтича до малкия поток и се върна напълнила кожената си манерка с прясна вода. Изля я върху раните му, опря гърлото до устните му, за да му помогне да изпие остатъка, и стана.

- Толкова! Това би следвало да ти помогне да издържиш за малко.

После докосна устните му, направила кръг с палеца и показалеца и щракна с пръстите на другата си ръка- тоанският жест за въздушна целувка. Малко след това се скри между дърветата. Той остана да лежи, вперил поглед към яркосиньото небе. След малко бавно се надигна, опитвайки се да потисне болката. Макар да му се струваше, че всичко се върти около него, той не падна. Сега рамото го болеше повече от чатала. Долната част на гърба му се бе схванала и се усещаше, че скоро ще бъде още по-зле. Рамото му кървеше, макар и слабо, както и дълбоките рани от нокти в областта на корема и тестисите.

Добра се някак до трупа и го огледа подробно. Не можеше да се разбере мъжко ли е или женско. Първото нещо, което забеляза бе, че Анана го бе простреляла в челото, точно между очите. Макар ситуацията да бе изисквала бърза реакция, тя хладнокръвно бе решила, че трябва да го прониже в мозъка и го бе направила по забележителен начин.

Създанието бе седем стъпки дълго и представляваше хибрид между жена и мечка. Издължената меча муцуна отсъстваше, но челюстите излизаха напред като при мечките. Формата на челото подсказваше, че тя е високоинтелигентна. Структурата на устата и на зъбите говореше, че би имала затруднение с произнасянето на човешките звуци. Независимо от това колко добре можеше да говори, нямаше съмнение, че разбира тоанска реч.

Едва сега Кикаха си спомни някои истории, разказани му от хората-мечки- америндианско племе от второто ниво. Досега си бе мислил, че става дума за някакви полу-предания, полу-митове. Но те разказваха за същества, произлезли от съюза между първоначалната Велика мечка и дъщерята на първото човешко семейство. И наистина хората-мечки твърдяха, че човекомечката е произлязла от това семейство. Но най-ранните предци на това същество без никакво съмнение бяха направени в лабораторията на някой Повелител. Може би Джадауин, който бе живял на Земя-1 като Улф.

Различни мравки и насекоми-лешояди пълзяха насам, привлечени от миризмата на разлагаща се плът. Все още замаян, Кикаха влезе в гората, седна в самия край на полянката и опря гръб към извития корен на едно от дърветата-гиганти. Реши че е по-безопасно да наблюдава оттук. След малко на полянката се появи Анана и тревожно се огледа. Поведението й подсказваше, че е готова да се хвърли обратно сред дърветата, ако забележи нещо подозрително.

Той тихо подсвирна, имитирайки повика на малкия дървесен лемуроид. Тя му отговори по същия начин. Той стана вдървено и отиде при нея.

- Намерих гарвана, но вече беше мъртъв- отговори тя на незададения въпрос.- Една от гигантските невестулки го ядеше.

Размениха още няколко думи. Трябваше да решат как да действат. След това тръгнаха обратно за лагера. Идеята на Кикаха да шокират сестрите до такава степен, че те да си признаят съучастието в плана на Червения Орк, бе отхвърлена. Намерението му бе да постигне това като отреже главата на човекомечката и я хвърли в краката на жените. Но като размисли Кикаха се съгласи с аргумента на Анана, че е по-добре да не им издават, че са научили нещо. Поне засега.

Още преди да се приберат бяха измислили правдоподобна история, която да обясни раните му. Бил атакуван от голяма котка, но успял да й се изплъзне. Анана го подкрепяше на влизане в лагера. Не беше необходимо да се преструва, че страда, а и изглеждаше почти естествено когато се просна на тревата и застена от болка.

- Ще останем тук докато не се възстановя, за да мога да ходя- нареди той.

Нямаше как да разбере дали Елет и Она повярваха на историята му. Фактът, че бяха тоанки ги караше да подлагат на съмнение дори най-простото и директно твърдение.

Два дни по-късно вече можеше да ходи. Подобно на човешките същества във всички тоански вселени, с изключение на двете Земи, той притежаваше забележителната способност да се възстановява бързо. С изключение на няколко слаби белези, които също щяха да изчезнат, дълбоките му рани бяха заздравели. Единствената особеност бе, че се наложи да се храни значително повече от нормално. Бързото заздравяване изискваше повече гориво.

През това време Анана следеше сестрите в гората винаги, когато потърсеха усамотение.

- Очевидно е, че търсят контакт с гарвана и личи колко са разстроени от това, че той не се показва.

- Нека се поизпържат в собствената си пот- злорадо отбеляза той.

- Техните препирни и вечните им свади започват да ми действат на нервите.

- И на моите. Това са деца на десет хиляди години. Мразят се една друга, но усещат, че трябва да се държат заедно. Макар и може би единствено поради страха на всяка, че другата ще се почувства щастлива, ако няма кой да направи живота й ад.

- Повечето тоански двойки са такива- подчерта тя.- И при земните семейства ли е така?

- Често се случва. Той направи малка пауза и продължи:- Предполагам ти е известно, че и двете поотделно ми предложиха да се повъргаляме в тревата заедно.

Тя се засмя и го изненада:

- Поканиха и мен също.

Рано сутринта на третия ден събраха лагера и отново поеха към тривърхата планината. Два дни по-късно излязоха от величествената гора. Очакваха ги два дни ходене през необятната равнина. Прекосиха я без да им се случи нищо лошо, макар на два пъти да ги атакуваха саблезъби тигри, които по правило предпочитаха мамути, а веднъж стана обект на интереса на стадо птици, подобни на моа, известни тук като птицечовки. И тогава пристигнаха в полите на планината Ригсоорт.

- Ще пренощуваме там- каза Кикаха и посочи една местност по средата на склона на тривърхия планински масив.- Ако се напрегнем, утре късно следобед ще бъдем там.

Само Анана знаеше, че той не посочва мястото, където се намираше вратата. Той нямаше навика да разкрива пред непознати истинските си намерения. Заблудата, блъфа и дори коварството- това бяха стоки, върху които висеше един етикет "Кикаха"!

- Вратата се намира в голяма канара с формата на сърце, така ли?- уточни Елет.

- Така казах- късо отвърна Кикаха.

Същата вечер, точно преди да се мушнат под одеялата точно на входа на малка пещера, Анана прошепна:

- Ако наистина вярват, че са толкова близко до вратата, тази нощ могат да се опитат да ни убият.

- Съмнявам се. Мисля, че Червения Орк има други планове за нас двамата. От друга страна това едва ли би им попречило наистина да опитат. Аз ще дежуря пръв- и той я целуна по устните:- Спи спокойно.

След петнайсетина минути той се измъкна безшумно изпод одеялата и мина покрай заспалите сестри. Изкатери се по скалата на входа до върха й. Загърна се в одеялото, намести се по-удобно и се загледа в изгасващия огън вътре и телата на трите жени край него. От време на време се оглеждаше. Не преставаше напрегнато да се вслушва. Веднъж едро тъмно тяло се промъкна на петдесет стъпки под входа на пещерата, ритна няколко камъка и шумно ги събори надолу по склона. После изчезна. След това дългокрила птица- дали не беше летящо млекопитаещо?- се спусна изневиделица от небето, сграбчи в ноктите си малък гризач, който безпомощно изписка, после изчезна в тъмнината.

Нощни мисли се спуснаха в съзнанието на Кикаха сякаш огромен черен парашут се надипляше на земята.

Първият и най-често повтарящ се въпросителен образ бе този на Червения Орк.

Кикаха бе уверен, че Повелителя ги подтиква двамата с Анана към клопка. Не би имал съмнения в това, дори да не бе успял да подслуша разговора между Елет и гарвана. Досега той доброволно бе правил каквото се очакваше от него, макар да нямаше представа какъв точно е планът. Това че Червения Орк не се бе опитал да ги убие, беше индикация, че Повелителя иска да ги запази живи. И сигурно имаше нещо много специално на ум за тях. Може би жестоки физически изтезания или дълго пленничество, свързано с морален тормоз, а може би и двете.

Кикаха си спомни дните в Лос Анжелис, когато Орк и хората му правеха всичко възможно да заловят него и Анана. Сега му се струваше, че хората на Орк бяха проявили подозрителна неспособност да се справят със задачата.

Дали Орк просто не си играеше с него?

Изглеждаше вероятно. Едно от правилата на играта, която Повелителите играеха един срещу друг бе, че на противника винаги трябва да се оставя някакъв, може да е минимален, шанс да се изплъзне от клопката. Е, само при положение, че е достатъчно бърз и изобретателен. Да, също и ако има късмет!

Въпросният шанс по правило бе толкова нищожен, че много Повелители загубваха живота си още в самото начало на опитите да проникнат през хитро охраняваните врати на частните вселени на противниците им. До момента двамата с Анана не биха могли да се оплачат от късмета си. Враговете им, а не те, бяха загивали или биваха принудени да се спасяват с бягство.

Кикаха започваше да осъзнава, че досега Орк изобщо не се бе напрягал да ги залови или убие.

Но може би Орк вече се бе изморил от играта и бе взел решение да се отърве веднъж и завинаги от най-големите си противници.

Кикаха не смяташе да позволи това да се случи.

 

Но Червения Орк смяташе, а той не бе противник, който можеше да се игнорира. Той бе най-опасният измежду всички Повелители, а поредицата му от успехи бе направо забележителна. Никой друг измежду тоаните не можеше да се похвали със завземането на толкова много чужди вселени, нито с премахването на толкова много собственици на такива вселени. Никой друг не внушаваше такъв ужас. Наред с тази репутация, Анана, а и други бяха казвали пред Кикаха, че навремето Орк бил състрадателен и обичлив младеж. По тоанските стандарти, разбира се.

Но несправедливото и сурово отношение от страна на баща му Лос бе преобразило Орк в брутален и отмъстителен мъж. Такава бе общоприетата теория. Лично Кикаха се придържаше към мнението, че промяната към лошо е генетично заложена в Повелителите. Все пак, каквато и да бе причината, Орк се опълчил срещу баща си. След дълго продължила борба, по време на която били унищожени няколко планети в няколко вселени, той бе убил Лос. След това бе взел за сексуални партньорки майка си Енитармон и леля си Вейла. Подобен акт се считаше за нещо нормално сред Повелителите.

Много по-късно Енитармон била убита от Повелителка, опитала да отнеме вселената на Орк. Червения Орк я бе проследил, беше я пленил и я бе подложил на толкова зверски изтезания, че свикналите на всякакви жестокости и лишени от каквото и да е било чувство на милосърдие Повелители, били буквално потресени.

- Малко след това, не повече от хиляда години по-късно, които се равняват на петнайсет хиляди земни години- беше му казала веднъж Анана,- Червения Орк станал таен Повелител на двете Земи. Но това вече ти е известно.

- Да, знам за това- бе отвърнал Кикаха.- Знам също и че той е създал вселените на двете Земи.

- Знаеш го от мен. Когато ти го казах, аз смятах, че наистина Червения Орк ги е създал и че пак той ги е заселил с изкуствено създадени човешки същества. Но сега считам, че съм сбъркала. Разбираш ли, има една легенда, че двете Земи са творение на Повелител на име Орк. Но не нашия Червен Орк! Онзи Орк е бил измежду най-първите създали свои вселени. Бил е роден хилядолетия преди Червения Орк. Но е бил убит от друг Повелител. Двете Земи за дълго останали без Повелител. Тогава се появила Траса, която предявила претенции. Но Червения Орк, роден много след първия Орк, убил Траса и сам станал Повелител на двете Земи.

Кикаха вече се бе досетил:

- И онзи Орк бил взет за Червения Орк.

Тя бе кимнала:

- Точно така. Макар че може би е по-правилно да се каже "Нещо подобно". С течение на времето и благодарение на нежеланието на Повелителите да поддържат някаква архива и най-вече поради рядкото общуване между Повелители от различни вселени, Червения Орк започнал да бъде идентифициран с Орк. Червения Орк е мой чичо, брат на майка ми, докато Лос и Енитармон са ми баба и дядо. Джадауин, когото ти наричаш още Улф, ми е природен брат...

- Не ме обърквай- спря я тогава Кикаха.- Продължавай с историята.

- Извинявай. Сега Червения Орк искрено смята, че последните изкуствени вселени- тези на Земя-1 и Земя-2- са негово дело. Разбира се, той не е нормален, но това не му пречи да действа изключително ефикасно. Честно казано, много малко Повелители могат да бъдат класифицирани като напълно нормални. Дългият живот разбалансира съзнанието на всички, освен най-стабилните.

- Такива като тебе- бе подхвърлил той, усмихвайки се.

- Да. Нека ти разкажа как стигнах до това заключение.

- Че прекалено дългият живот се оказва непосилно бреме за мозъка, той престава да възприема реалността и изпада в сферата на нереалното?

Тя се бе усмихнала и бе казала:

- Не, нямах предвид това, макар онова, което казваш, да е близко до истината. Една нощ, преди доста време, когато бяхме на планетата на трикраките, докато ти беше дълбоко заспал, но мен не ме ловеше сън, аз се замислих за Орк и Червения Орк. И изведнъж осъзнах каква е истинската история.

- Защо не ми я разказа още на сутринта?

- Защото това беше същата нощ, когато ни нападна племето Шлук. Помниш ли? Пробихме си път, но трябваше да бягаме два дни преди да се изплъзнем и от последния трикрак канибал. Бях забравила до този момент. Всъщност радвам се, че изобщо бях в състояние да си спомня. След толкова хиляди години мозъкът ми, както и при останалите тоани, съхранява избирателно само някои спомени. Сякаш капацитетът му се изчерпва.

- Тежка е участта на бога- бе подметнал Кикаха и пак й бе напомнил:- Няма значение. Давай истинската история.

- Както вече ти казах, версията която твърди, че първият Орк е направил двете Земи, сега не е особено популярна. Много от нас се придържат към другата версия, а именно, че те са дело на Червения Орк, а и неговите заявления в същия този смисъл затвърждават това впечатление. Но работата е там, че той просто не би могъл да го стори.

И тя бе направила толкова дълга пауза, че накрая Кикаха не бе издържал:

- Е, и?

- Има една история, която съм чувала от Повелители, които не са ми врагове... признавам, че те не са много на брой. Смята се, че тя идва от хвалбите на Червения Орк пред няколко от любовниците му, макар той да има репутацията на човек, който много не се разпростира върху личния си живот... Отнася се за времето, когато той бил заточен от баща си на Антема- Нежелания Свят. Лос предполагал, че синът му ще умря там, макар да съществувал нищожен шанс да оцелее и още по-малък да намери единствената врата, която можела да го изведе от там. Но ако по някаква чудо я намерел, тя щяла да го отведе в света на Зейзел, известен още като Пещерния свят. А от там вече нямало излизане. Поне така мислел Лос... Червения Орк намерил вратата и се телепортирал в света на Зейзел. А той, ако се вярва на собствените му думи, представлявал огромен компютър прорязан от безброй пещери и тунели, населени от животни и растения. И това чудо уж позволило на Червения Орк да го убеди, да го отпрати през врата, за чието съществуване Лос не подозирал. Но Червения Орк възнамерявал да се върне пак в този свят... след като убиел баща си. Това му отнело няколко хиляди години и само по себе си е цяла една отделна епопея... Причината, поради която чичо ми искал да се върне в Пещерния свят била, че в неговата памет се съдържала информацията за построяването на Създател-Унищожител.

- А!

- Знаеш ли за какво говоря?

- Но разбира се- бе отвърнал Кикаха.- Древните Повелители са използвали подобни машини за да създадат своите изкуствени вселени. С течение на времето и най-вече поради продължилата хилядолетия крайно унищожителна война на Повелителите срещу Черните звънари, всички такива машини били загубени или унищожени. Прав ли съм?

- Точно така е станало. Но Червения Орк разбрал, че данните се съхраняват някъде из паметта на онзи невероятен свят-компютър. Не бил в състояние да ги вземе първия път, но бил твърдо решен един ден да го направи. За негово нещастие и за наше щастие, не могъл да го стори. Съществото, управляващо Пещерния свят вероятно запечатало вратата. Червения Орк опитал да намери начин да проникне там, но не влагал постоянни усилия. Други неща, като например войната срещу Повелителите, отвличали вниманието му. Но аз мисля, че той вече почти се е отказал. Толкова пъти досега се е провалял в намеренията си.

- От онова, което знам за него, съмнявам се в това- бе отвърнал Кикаха.

 

Едно от нещата, които би трябвало да занимават в последните дни Червения Орк, трябва да беше мисълта как да намери Кикаха и Анана. Гордостта на тоана сигурно бе сериозно наранена след като те двамата успешно му се бяха изплъзвали толкова дълго. Нищо чудно в момента да бе изпаднал в един от така характерните за него пристъпи на ярост. И дано Бог помогнеше на хората покрай него... както и на тези, които бе изпратил да открият и заловят Кикаха и Анана. Макар че всички тези хора едва ли можеха да се нарекат светци. Каквато и неприятност да ги сполетеше, те напълно я заслужаваха.

Той вече сигурно бе разбрал, че двамата му най-големи врагове са били на планетата Уазис. Но не му бе известно къде точно се намират в момента. А може би вече знаеше?

Орк най-вероятно ги бе следил отблизо по време на цялото им пребиваване на Земята. Но сигурно бе изпуснал дирята, след раздялата им на невъзможния свят на Уртона. И едва ли бе преставал да ги търси през всичките петнайсет години, които те двамата прекараха на Уазис.

Интересно в какво все пак се бе занимавал тоанът през това десетилетие и половина.

И кой бе загадъчният непознат, облечен в английски костюм от деветнайсетия век, когото бяха зърнали за кратко в летящия дворец на Уртона.

Къде най-сетне бяха Улф и Хризеис?

И тогава в съзнанието на Кикаха изплува образът на спящия странник с лице на насекомо. Той беше върхът на всички загадки! Защо бе започнал да излиза от съня си точно когато натрапниците от едно много по-късно време бяха тръгнали да напускат крайно любопитната му гробница? И благодарение на какво необяснимо стечение на обстоятелствата бяха попаднали те в онази стая, която без никакво съмнение бе строго охранявана от онова, което бе натоварено със задачата да я опази?

Кикаха не вярваше нито че те се бяха "натъкнали" на нея, нито че пробуждането случайно бе съвпаднало с тяхното присъствие там. Той бе убеден, че дори случайностите, ако човек се разровеше по-дълбоко из тях, можеха да разкрият породилите ги причинно-следствените връзки.

В този момент дойде Анана, за да застъпи своята смяна. Двамата разговаряха шепнешком в продължение на близо десет минути. Кикаха отиде да спи в пещерата едва когато се уточниха какво ще правят на следващия ден. Сънят му обаче не беше дълбок. Така, в редуване да пазят, нощта отмина. Беше отново негов ред, когато сивотата, която ги обгръщаше, започна да просветлява, оповестявайки, че слънцето бе заобиколило планетата.

Сестрите не бяха ставали през нощта, макар непрекъснатото им въртене да показваше, че им бе трудно да намерят удобна поза върху твърдите камъни.

Плиснаха малко вода върху лицата си, изядоха набързо повече от скромната закуска и се пръснаха зад различни камъни, за да се погрижат за естествените си нужди. Върнаха се отново в лагера, събраха малкото си вещи и потеглиха. Кикаха вървеше начело. Още не бяха изминали и половин миля, когато Елет поиска да спрат.

- Това не е пътят, по който ни каза, че ще вървим!

- Аз само посочих мястото, където трябва да се доберем- поясни Кикаха.- Не съм казвал, че ще вървим направо. Маршрутът, който съм избрал, е много по-лесен.

След нови два часа сестрите се оплакаха, че заобикалянето е прекалено голямо.

Накрая Кикаха спря пред огромен скален монолит от червен гранит. Основата му беше само на няколко стъпки от края на скалата, върху която стояха. Блестяща черна каменна полусфера излизаше от каменната твърд на десетина стъпки от основата й. Изглеждаше като огромно гюлле, изстреляно отблизо в монолита.

- Това ли е вратата?- посочи Елет каменната колона.

- Не- отвърна й Кикаха.

- Къде е тогава? Наблизо ли сме?

- Това не е вратата, но самата врата е в скалата.

Той развърза кожената торба, висяща на кръста му, и извади от нея сребристия рог.

Елет разтвори широко очи и шумно пое въздух.

- Рога на Шамбаримен!

Она бе прекалено смаяна, за да издаде дори звук. После двете заговориха без да се изчакват на висок глас. Кикаха им даде около минута и после нареди да млъкват.

Вдигна Рога до устните си и изсвири мелодията. В мига в който и последната от седемте ноти заглъхваше, в основата на канарата се появи арка, висока седем и широка пет стъпки. Тя потрепваше, сякаш бе направена от топлинни вълни. На Кикаха му се стори, че погледът му прониква до другата страна и там има нещо огромно и черно. Това, разбира се, беше просто илюзия.

- Имаме десет секунди преди да се затвори!- каза той високо. После махна с Рога:- Всички вътре! Веднага!

Двамата с Анана извадиха лъчеметите си и сбутаха сестрите към вратата. Елет се развика:

- Не! Не! Откъде да знаем, че това не е клопка, която си ни поставил!

После се обърна с намерение да избяга. Анана протегна крак и я спъна, а после я срита в задника, когато тя опита да се изправи на крака.

С ужасена физиономия на лицето Она се запрепъва към вратата, но в последния миг скочи встрани и опита да се шмугне покрай Анана. Тя обаче я повали с отсечен саблен удар през шията.

Елет също се затича, вдигнала полите на дългата си дреха, но в един момент се спъна и се просна по лице на земята. И отказа да стане, въпреки заплахите на Кикаха, че ще я разсече с лъчемета.

Трептенето по повърхността на канарата беше изчезнало.

Двамата с Анана се раздалечиха, за да покрият по-сигурно сестрите с оръжията си.

- Напълно ясно е, че вие двете не искате да минете през вратата- заключи Кикаха.- Макар само до преди малко да изглеждахте напълно решени да останете с нас. Интересно на какво се дължи това разколебаване?

Елет стана и се опита да изтърка мръсотията от бялата си дреха.

- Нямаме ви доверие- обясни тя.

- Не става за извинение- сряза я с висок глас Анана.- Нас обаче ни интересува истинската причина за опита ви да избягате. Май знаете какво ни очаква там, нали? Надявали сте се, че ще ни вкарате в капан?

- Паникьосахме се!

- Да- потвърди Она, подсмръквайки неубедително,- изплашихме се.

- От какво- поинтересува се Анана.

- Страх ви е, че Червения Орк ще ви залови заедно с нас, ще забрави за помощта ви и ще убие и вас- изръмжа Кикаха.- Така ли е?

Колкото и изненадана да бе Елет, тя с нищо не го показа. Она обаче примижа сякаш я бе зашлевил през лицето с мухобойка.

- Червения Орк ли?- остро попита тя.- Какво общо има той с всичко това?- тя се обърна и посочи с ръка мястото, където се бе отворила вратата.

Кикаха се приближи до нея така, че носовете им едва не се допряха. И й отговори още по-високо:

- Подслушах разговора на Елет с гарвана Уейскам. Така че знам всичко! Всичко!

Сестрите не отговориха нищо. Споменаването на името на гарвана доказваше, че той наистина е в течение на нещата.

- И защитникът ви- жената-мечка- продължи той,- е мъртва. Анана я застреля.

- А... значи не те е одрала голяма котка!- поусмихна се Елет.- Била е...

- Не разбрах името й- отговори Кикаха.- Да, тя се опита да ме поразкъса. Но Анана я уби, преди аз да го направя.

Елет не каза нищо, но Она опита да се оправдае:

- Нищо не можехме да направим! Ние...

- Млъкни!- изкрещя внезапно Елет.- Те нищо не знаят! Не разбираш ли, че се опитват да те накарат да проговориш?

- Ето какво ще ти предложа, Она- намеси се Анана.- Разкажи ни всичко... но аз имам предвид всичко, без да спестяваш каквото и да е, и аз ще те пощадя. А що се отнася до Елет...

Тя насочи лъчемета си към Она.

- Започвай!

Но вместо нея отново проговори Елет. Гласът й бе твърд като диамант и изобщо не потрепваше.

- Ако проговорим ще умрем! Ако не проговорим, пак ще умрем! По-добре е да мълчим. Она, абсолютно ти забранявам да казваш дори дума!

- Да не си мислиш, че Орк ще дойде да ни спаси?- подигра я сестра й.- Че ще се появи, ей така, в последната секунда? Май няма да може да го направи. И освен това, той не дава за нас пукната пара. Мисля че...

- Достатъчно!- прекъсна я Анана.- И двете казахте достатъчно, за да бъде присъдата ви напълно ясна. Не че имахме нужда да говорите, за да се убедим докрай във вината ви. Елет, ти ще говориш първа. Ако скриеш нещо и после Она разкрие, че си опитала да ни излъжеш, ще умреш! И то веднага!

Елет се огледа сякаш окачваше, че Червения Орк ще се спусне от планината, за да я спаси. Но никакъв спасител не се виждаше, а Елет беше достатъчно практична, за да осъзнае, че такъв изобщо няма да се появи. Затова започна да говори.

Историята бе в общи черти онова, което Кикаха бе очаквал да чуе. Сестрите не бяха избягали от Орк, когато той нападнал двореца им, както бяха разказали при срещата им. Беше го заловил, преди да се доберат до някоя врата. Вместо да ги убие, Червения Орк ги бе принудил да станат негови оръдия в плана му да залови Кикаха и Анана.

Когато чу това Анана изсумтя и я прекъсна:

- "Принудил"? Наложило се е да принуди вас, коравосърдечните дъщери на Уризен, да станете наши врагове?

- Никога не сме твърдели, че сме ваши приятели- оправда се Елет.- Но и никога не бихме решили сами да тръгнем след вас.

- Да, прекалено сте лениви за това- съгласи се Анана.

- Не ни обясни защо смята, че сте тук- продължи разказа си Елет.- А и ние не бяхме в положение да му задаваме въпроси за методите му на действие и резултатите, които постигаше с тях.

Повелителят не бе успял да установи къде точно се бяха намирали двамата на Уазис. Но бе намерил единствената врата, съществуваща на тази планета. Същата, до която Кикаха и Анана се бяха добрали след дълги странствания. Онзи шестоъгълник в Храма на триногите бе просъществувал на мястото си от много време. Орк го бе пренастроил да води на друго място, после го бе включил в резонансната верига и се бе захванал с други дела.

- Той каза, че вратата в крайна сметка щяла да ви изведе в определен район в света на нивата. А когато алармената система се задействала- но наистина не знам къде се намира тя- той щял да разбере, че някой е минал по веригата. Е, разбира се, никой не би могъл да му гарантира, че не е задействана от някой друг Повелител. Но той спомена, че вероятността това да сте вие двамата била над деветдесет процента.

- Интересно защо е бил толкова сигурен, че ще оцелеем след всичките му клопки?- обади се Кикаха.

- Явно е имал високо мнение за способността ви да се справите. Всъщност, той даже ви направи комплимент. Сподели, че ако изобщо някой може да мине по цялата верига, това сте именно вие.

- Сигурно защото притежавам Рога на Шамбаримен.

- Не, той не спомена за това.

- Знам, че не го а направил. Ако знаехте за този факт, вие двете щяхте да се изкушите да му измените и със сигурност бихте рискували всичко за това голямо съкровище.

- Прав си- призна Елет.

После Повелителят или някой негов слуга ги бе прехвърлил по някакъв начин в центъра на гората, където Кикаха и Анана ги бяха намерили. Сестрите били в безсъзнание по време на цялото пътуване от техния свят до този.

- Мога да ви уверя, че в гората няма врата- поясни Кикаха.- Знам това със сигурност. Разглеждал съм схемата на съществуващите врати в двореца на Улф. Трябва да ви е прехвърлил на друго място на планетата и после да ви е транспортирал по въздуха до тук.

- Не може ли да съществуват врати, за които да не знаеш? И не би ли могъл Орк да отвори тук нова врата?

Кикаха само сви рамене.

Жените се бяха свестили сред дърветата. В продължение на четиридесет и пет дни се борили да оцелеят. Орк им бе дал само най-необходимото- толкова, колкото биха успели да вземат със себе си, ако наистина бяха успели да избягат от него.

- Бяхме загубили надежда, че ще се доберете до нас- разказваше Елет.- Нямаше никаква сигурност, че ще оживеете преминаването по веригата или че ще ни намерите точно където сме. Но Червения Орк- дано изживее изтезанията на Интиман!- не се вълнуваше, че можем да умрем от глад или да станем жертва на хищниците! Бяхме взели решение да изчакаме още пет дни. И ако не се появяхте, щяхме да се отправим към двореца на Джадауин.

- Благородна амбиция- отбеляза Анана.- Но шансовете ви да изкачите двата монолита са минимални.

Елет нямаше какво да добави към историята си. Само допълни, че двете със сестра й не знаят защо Червения Орк иска от тях да ги отведат двамата до вратата. Она потвърди думите й.

Кикаха и Анана се отдалечиха, за да се посъветват насаме.

- Допускам, че наистина не знаят- сподели той.- Не виждам защо Червения Орк би им казал. Но ми е интересно да науча откъде знае за наличието на тази врата.

- Аз пък не съм сигурна, че той знае за нея. Може би ни следи накъде вървим. И ще ни удари едва когато ни види да отваряме вратата.

Тя вдигна поглед към върховете на планината, огледа склона и равнината.

- Или ако не сам той, тогава някой, който работи за него- предположи Кикаха.

- Който и да е това, той може да се намира на стотици мили от нас. На отсрещния край на равнината или високо над главите ни в малък самолет. Едва самонасочваща се ракета е достатъчна, за да не остави от нас и следа.

- Едва ли ще ни взриви- замислено каза Кикаха.- Иска ни живи. Ситуацията в която се намираме е типично хамлетовска. Има толкова много "ако", че ако се заловим изчерпателно да ги анализираме, няма да можем да направим нищо. Според мен трябва да предприемем нещо веднага... и да сме готови да посрещнем евентуалните неприятности.

Той отново изсвири с Рога. Анана смушка сестрите, които напразно се опитаха енергично да протестират, през потрепващата арка на вратата. После само мина веднага след тях. Кикаха прибра Рога в торбата и скочи последен през вратата. От другата страна имаше полусферична стая. Подът и стените бяха покрити с непрозрачна светлинна завеса. Под краката си обаче усещаше гола и твърда скала.

Она изпищя и се хвърли покрай Кикаха. Той протегна ръка да я хване. Тя се отдръпна като ужилена и се хвърли през светлинната пелена. Горната половина на тялото й беше изчезнала в нея, когато трептенето престана. От нея остана само част от робата й, дългите й крака с част от хълбоците и локва кръв. Елет изкрещя и се разрида на висок глас.

Без никакво предупреждение те се озоваха на друго място- нещо като трап, издълбан в скалата. Леко приклекнал Кикаха се озърна, готов мигновено да използва лъчемета си. Погледът му огледа онова, което ги обкръжаваше. Не се виждаше нищо, което би могло да изисква незабавно действие в нападение или защита. В другия край на ямата стоеше някакъв мъж, но той бе вдигнал високо ръце в ясен жест на миролюбие.

Кикаха отмести погледа си от него, за да довърши огледа на новия затвор, в който се бяха озовали. Представляваше квадратна дупка със страна дванайсет стъпки и поне десет в дълбочина. Над главите имаше парче синьо небе. Самото слънце не се виждаше, а сенките на огромната скала встрани от тях бързо се насочваха към отвора на дупката.

Самата дупка беше може би на дъното, а може би и върху склона на бездънна пропаст. Двете й стени се издигаха под трийсет градуса спрямо хоризонта и по тях се забелязваха множество дупки и первази. Тук-там по склоновете се виждаха нарядко пръснато дребни дръвчета, които излизаха под четиридесет и пет градуса спрямо стените на пропастта. Широки петна зеленикав мъх покриваха части от скалата.

Горещината извличаше влагата от тялото му като с магическа пръчка. Кикаха прецени, че околната температура клони към четиридесетте.

Нямаше никакво време за губене. Той извади Рога от торбата и го наду. Седемте ноти отзвучаха, но в стените на каменната клетка не се появи никаква врата. Нямаше никакво съмнение, че Червения Орк ги бе заловил в капана си.

Прибра отново Рога в торбата и се обърна към мъжа в другия край. Беше висок, красив и изглеждаше като на двайсет и пет години, макар че сигурно се бе родил поне преди век и половина, а може би и по-отдавна. Дългата му коса бе кестенява и здраво стегната в опашка. Кройката на дрехите му бе в стила на Повелителите отпреди много време. Нямаше никакво съмнение, че бяха направени в някоя от тоанските вселени. Нишките на материята, от която бе изработено сакото му, трептяха в зелено, червено, бяло, синьо и жълто, сякаш бяха цветни тръбички. Някога бялата му риза беше с твърда яка, отворена на шията. Панталоните му бяха от масленозелен плат и завършваха пристегнати на глезените му. Аленочервено триъгълно парче покриваше слабините му.

На средния пръст на лявата му ръка имаше тежък сребърен пръстен. Той обвиваше пръста три пъти. Макар да бе зърнал пръстена още в първия миг след като бе погледнал мъжа, едва сега Кикаха можа да го разгледа по-подробно. Изненада се. Пръстенът беше във формата на люспестия странник. Подобната на насекомо глава на пръстена приличаше във всичките си детайли на главата на загадъчното същество от подземната гробница.

- Ето че пак се срещнахме- каза мъжът на английски и се усмихна. Но Кикаха за пръв път чуваше такова произношение.- Казвам се Ерик Клифтън. На вашите услуги съм. И аз подобно на вас съм пленник на Червения Орк. Всъщност предполагам, че този отвратителен Повелител ви е довел тук против волята ви.

 

 

Седма глава

 

Елет виеше пронизително. Кикаха извика:

- Стига си квичала! Мразеше сестра си, а като те слуша човек сега може да си помисли, че ти е била най-скъпото на този свят!

Елет го изгледа със зачервените си очи, опитвайки се междувременно да потисне риданията си. После подсмръкна и каза:

- Но аз обичах Она! Нищо, че двете понякога имахме несъгласия...

- "Несъгласия"? И то "понякога"?- изсмя се той.- Та вие двете бяхте вплетени във възел от омраза и ненавист! И единствената причина, поради която не се бяхте избили досега бе, че всяка можеше да загуби някого, когото би могла да мрази!

- Това не е истина- възрази Елет. Отново изхълца, после заключи:- Те не можеш да разбереш!

- Не, и не искам!

И той отново се обърна към Ерик Клифтън.

- Аз пък съм Кикаха. Може да си чувал за мен. Това е Анана-Лъчезарната. Родена е в началото на войната срещу Черните звънари, което може би ще ти даде някаква представа колко е живяла. Ревлата е Елет- една от прочутите с коравосърдечността си дъщери на Уризен, макар на времето те да са били известни като състрадателните дъщери на Ахейния, съпругата на Уризен. Сигурно си чувал за тях.- Той замълча за малко и продължи:- Анана и аз те зърнахме за миг в летящия дворец на Уртона- Повелителя на изменчивия свят. Анана и аз доста се поизмъчихме с Уртона и Червения Орк по време на престоя ни в света на Уртона. Все пак успяхме да го убием. Орк беше затворник в двореца, но успя да избяга.

- Питах се какво ли се е случило с вас- проговори Клифтън.

- Подробностите ще научиш по-късно. Очакваме да чуем от теб как попадна сред тоанските вселени от Земята и как се озова точно тук. И най-вече откъде, по дяволите, имаш този пръстен?

Докато говореше Кикаха оглеждаше стените на затвора им. Някаква мазна на вид субстанция ги покриваше.

- Това е дълга история- отговори Клифтън.- Дали не е по-уместно заедно да помислим как да се измъкнем оттук, преди да се е появил Червения Орк?

- Точно това правя в момента- каза Кикаха.- Но това не може да ми попречи да те изслушам. И все пак, придържай се само към най-същественото.

Клифтън започна с това, че е роден някъде към 1780 година в Лондон, в семейство на много бедни родители. Баща му успял да се издигне благодарение на собствения си труд от положението на наемен работник до собственик на пекарна. Когато фалирал, той, жена му и шестте му деца били хвърлени в затвора заради неизплатени дългове. Баща му и три от децата умрели там от треска и системно недояджане. Майка му се побъркала и била изпратена в лудница. Не след дълго освободили него и останалите деца. Скоро след това четиринайсетгодишния му брат бил заловен и обесен заради кражбата на чифт обувки. По-малката му сестричка станала проститутка на дванайсет години и умряла на осемнайсет от сифилис и гонорея.

Когато стигна до този момент в разказа си, Клифтън пое дълбоко въздух и очите му се замъглиха.

- Толкова време мина оттогава, но както виждате аз все още се вълнувам от спомена за... Няма значение... както и да е...

Имал късметът да бъде осиновен, макар и не напълно законно, от бездетно семейство. Това го спасило от депортиране за Австралия.

- Макар че това можеше да бъде големия ми шанс да стана свободен и... кой знае... може би богат човек- въздъхна Клифтън.

Човекът, който го отгледал, се казвал Ричард Дали.

- Книжар и издател. Той и жена му ме научиха да чета и пиша. Запознах се с мистър Уйлям Блейк[4]- поет, гравьор, художник,- когато веднъж пастрокът ми поръча да му занеса една книга. Мистър Блейк...

- Това наистина ли има нещо общо с основната история?- поинтересува се Кикаха.

- О, да, и то в голяма степен. Просто не мога да го пропусна. Познаваш ли поезията на Блейк?

- Чел съм някои от поемите му в гимназията.

Ако си спомняше правилно, Блейк бил роден през 1757 и умрял през 1827 година. Бил крайно ексцентричен християнин, чиито представи за религията се различавали твърде силно от общоприетите по негово време. А може би дори от представите на кое да е друго време, включително това на Кикаха. Поне това му бе останало в главата от учителя по английска литература.

Междувременно Клифтън му бе задал следващ въпрос:

- А знаеш ли, че Блейк създава в поетичните си творби своя собствена митология?

- Не.

- В която има вплетени християнски елементи.

- Е?

- Дидактичните му и символистични творби представляват апокалиптични поеми, в които основните герои са богове и богини, които сам бил измислил или поне така твърдеше. Изобщо създал своя митология, божествата в която имали имена като Лос, Енитармон, Червения Орк, Вейла и Ахейния.

- Какво? Ти... не, май не се шегуваш?- възкликна Кикаха. После се обърна към Анана:- Ти знаеше ли за това?

Очите й се разшириха.

- Да, разбира се, но само не ми се сърди. Тази тема изобщо не е повдигана в разговорите между нас, но сега мога да ти кажа, че се познавам с Блейк.

- Познаваш Блейк?- Кикаха бе толкова смаян, че заекна. Но нещо му говореше, че тя казва истината. Историята около Блейк явно не я вълнуваше особено, но тя със сигурност би се спомнила, ако той бе споменал някога името му пред нея.- Ами... добре. Всичко е наред. Макар че се изненадах- и той подкани Клифтън:- Кажи ми как стана всичко това.

- Мистър Блейк беше невероятно ексцентричен човек с мистични видения. Притежаваше най-дивите, най-блестящи и най-пронизващи очи, които някога съм виждал в някого. Лицето му бе като на елф... но от опасната разновидност. Според мистър Дали Блейк твърдял, че веднъж, когато бил дете, видял ангели на едно дърво и пророк Изекия в полето. А друг път в рамката на прозореца му се появило лицето на самия Бог. И ако го видиш и чуеш сам да разказва за тези неща, няма как да не повярваш, че историите са самата истина... Мистър Блейк посети мистър Дали няколко пъти, за да си купи книги на кредит. Досещате се, че беше невероятно беден. На два пъти неволно подслушах разговори между двамата, но основно говореше мистър Блейк. Мистър Дали беше прехласнат от мистър Блейк, макар да личеше че започва да се притеснява, когато мистър Блейк се отплесне в дивите си приказки. Но и с мен бе така. Този човек изглеждаше като обсебен от някаква странна сила, нещо не съвсем от нашия свят. Но само който е разговарял с него може да разбере какво искам да кажа... Както и да е, един следобед, мистър Блейк, чиито очи изглеждаха тогава по-диви от всякога, по-одухотворени, или може би по-проницателни- не бих могъл да преценя кое- каза на мистър Дали, че зърнал духа на една бълха. Просто не знам какво имаше предвид под бълха, защото в онова, което после описа, нямаше нищо, което да наподобява на бълха. То по-скоро приличаше на фигурата върху този пръстен, с тази разлика, че ръката му не държеше чаша, от която се пие кръв.

И Клифтън вдигна ръката с пръстена.

- Бълхата бе онова, което той обичаше да назовава "посещения". Искам да кажа, че това бяха фигури на свръхестествени неща и същества. Макар че понякога той говореше за тях като за посещения от други светове.

- Понякога той ги наричаше "еманации от непознати светове"- вметна Анана.

- А ти откъде си чула това?- поиска да узнае Кикаха.

- Направо от самия Блейк. Както знаеш, след като Червения Орк създал вселените на Земята и на нейния двойник, той забрани на останалите Повелители да ги посещават. Но някои се осмеляваха да го правят и аз бях една от тях. Казвала съм ти, че съм била на Земята няколко пъти, макар да не съм споменавала кога и точно къде съм била. Когато живях в Лондон- между другото едно безкрайно интересно и едновременно с това отвратително място- аз се представях за богата френска аристократка. И понеже тогава се бях увлякла в колекциониране на най-доброто от земните примитивисти, отидох да посетя и Блейк. Купих няколко гравюри и скици в темперни бои от него, но го помолих да не казва на никого, че съм го направила. Нямаше никакъв шанс, че Червения Орк може да разбере за това, но аз не исках да рискувам.

- И не си ми казала дори дума за всичко това?- обвини я Кикаха.

- Знаеш как се развиха нещата и че просто никога не е ставало дума за тези неща. Не желая повече да слушам подобни обвинения!

- Добре тогава- примирително се обади той,- но не мога да разбера как все пак е могъл Блейк да знае каквото и да е било за световете на тоаните.

Клифтън отвори уста в опит да отговори, но тя го изпревари.

- И ние тоаните, които знаехме за съществуването на Блейк, сме си задавали този въпрос. Има теория, че Блейк е бил ясновидец, който... как да се изразя?... някак се е настройвал към идеята, че има същества, които обитават други вселени. Притежавал е особена чувствителност, може би мозъчна, а може би своеобразно седмо чувство, за което нищо не ни е известно. Още повече, че никой друг землянин не е проявявал подобни качества. Най-малкото ние не сме чували за други като него, макар да има друга теория, според която земните ясновидци, а може би и някои земни луди...

- Не желая да слушам за теории, освен ако нямат абсолютно пряко отношение към въпроса- заяви Кикаха.

- Тогава само ще ти кажа, че ние просто не знаем- заключи Анана.- Но Блейк някак е приемал... видения?... прозрения?... за изкуствените джобни вселени. А може би още и за оригиналната тоанска вселена, а защо не и за онази вселена, която е предхождала тоанската. Във всеки случаи едва ли е случайност, че той е знаел точните имена на много Повелители, както и някои ситуации и събития, в които те действително са взели участие... И все пак неговите видения са били поизкривени и откъслечни. Без това да му попречи да ги използва като част от своята митология, примесена с елементи на християнската. Получената смес била напълно Блейковска, пълна с въображение и оформена от собствените му вярвания. Блейк може и да не беше съвсем с всичкия си, но дори в това отношение бе нещо изключително.

- Хубаво- каза Кикаха.- Изглежда въпросният дух на бълха, всъщност е бил люспестия човек, който и ние видяхме в странната гробница. Никой от тоаните не знае за него, но Блейк го е видял.

- Очевидно.

- Забележително!

- Всички вселени и всичко в тях е забележително- отбеляза Анана.

- Май някои неща са по-забележителни от другите- поправи я Кикаха и посочи пръстена:- Ами това, Клифтън? Как се сдоби с него?

- И как попадна в световете на тоаните?- допълни въпроса Анана.

Клифтън поклати глава.

- Това е най-странното нещо, което някога се е случвало на един землянин.

- Съмнявам се, че е възможно да има по-странен начин от този, по който аз попаднах в света на нивата- възрази Кикаха.

- Имах известни способности да рисувам- започна Клифтън.- Направих скица на духа на бълхата, следвайки описанието на мистър Блейк. Показах я на един приятел- Джордж Пю. И той като мен бе израсъл на улицата, джебчия, но едновременно с това пръдньодушец на един бижутер на име Робърт Скарбъроу.

- Какъв пък е сега този пръдньо...?- възмути се Кикаха.

- Прислужник- поясни Анана.- Който следва отблизо господаря си, когато той излезе на улицата.

После Клифтън продължи:

- Пю показа скицата на своя господар, мистър Скарбъроу, без да споменава откъде я има. Мистър Скарбъроу бил толкова запленен от нея, че се обадил на някой си Лорд Рейвън- свой клиент и богат шотландски благородник. Та, Лорд Рейвън толкова силно се заинтригувал, че поръчал изработването на пръстен, основаващ се рисунката, която Скарбъроу услужливо му оставил. Пръстенът бил изработен, но така и не бил предаден на клиента, защото го откраднали.- Клифтън направи пауза, за да вдигне пръстена и да му се полюбува. После продължи:- Приятелят ми Пю беше от бандата, която го открадна. Даде ми го да го скрия, понеже господарят му се съмняваше в него. Аз от своя страна не исках да имам нищо общо с него, макар че за да бъда искрен ще призная, че в главата ми се въртяха мисли как да остане завинаги в мен. Е, тогава още не бях толкова честен, колкото очакваха от мен да бъда богатите хора, при които живеех, но и ти едва ли щеше да бъдеш, ако беше на мое място и с моето минало.

- Не мога да ти бъда съдник- успокои го Кикаха.

- Пю ми спомена, че само той знаел в кого се намира пръстена за временно съхранение. После го убиха, докато се опитваше да избяга на полицаите. И така, въжделенията ми се сбъднаха- пръстенът остана мой. Не смеех и да помисля да го продам, преди да изтече много, много време. Полицаите разполагаха с достатъчно добро описание и всеки опит да се продаде можеше да завърши фатално... И тогава, в един хубав летен ден, се случи онова, което ме запрати буквално през глава из тези светове, за да се озова накрая пленник в тази дупка. Без да имам и най-смътна представа какви са плановете на Червения Орк по отношение на мен... на нас.

В далечината отекна тътена на гръмотевица. С неочакваността на танкова атака откъм запад се понесоха тъмни облаци. Само след няколко секунди чистото небе се скри зад тях и над отвора на дупката засвири вятър. Въздухът, нахлуващ в тясното пространство прогони лепкавата горещина и разхлади плувналото в пот голо тяло на Кикаха.

- Ще чуем останалото от историята ти по-късно, Клифтън. Сега трябва да се измъкнем оттук.

Анана нямаше защо да го пита за причината, която налагаше така бързо да се измъкнат. Тя добре си представяше какво може да стори един порой, изсипващ се в тази пропаст.

Кикаха беше обмислял идеята да използват лъчеметите, за да изрежат с тях канал от дъното на трапа под четиридесет и пет градуса към повърхността. Това би им дало някакъв шанс да се избягат. Но изведнъж се оказваше, че не разполагат с времето, което реализацията на този план изискваше.

Кикаха даде заповедите си. Двамата мъже се изправиха един до друг с лица близо до северната стена на трапа. Анана, която беше много силна и жилава, се изкатери по тях и стъпи с единия си крак на дясното рамо на Кикаха, а с другия- на лявото на Клифтън. Елет вече се бе успокоила достатъчно, за да им се притече на помощ. Най-лека от всички, но достатъчно атлетична, тя без никакво затруднение се изкатери на раменете на Анана. Тънкото въже от торбата на Кикаха беше омотано около кръста й. Няколко секунди по-късно тя им извика отгоре:

- Ръбът е прекалено плъзгав и не мога да се хвана здраво за него.

- А какво виждаш оттам?- попита я той.- Има ли нещо, на което да метна кука?

- Абсолютно нищо!- в гласа на Елет се долавяше нескривано отчаяние. Следващите й думи потънаха в грохота на ударилата наблизо светкавица. Тя изкрещя изплашено и падна назад върху Анана. В последния момент успя все пак да се извърти като котка и се приземи, пружинирайки на крака.

Анана слезе след нея и попита:

- Какво се опитваше да ни кажеш??

Отговорът на Елет отново бе заглушен от гръмотевица. Първите капки паднаха върху тях. Тогава тя извика:

- Видях страхотен порой да се изсипва върху склоновете на планината! Ще се издавим!

- Може би- ухили се Кикаха.- От друга страна може да се окажем в състояние да изплуваме оттук.

Гласът му прозвуча с повече оптимизъм, отколкото чувстваше.

- Червения Орк едва ли би ни затворил тук само и само за да се удавим!- извика Елет.

- Че защо не?- учуди се на твърдението й Анана.

- Кой знае дали не е пропуснал възможността от порои- усъмни се Кикаха.- Може да е избрал това място по някакви специални съображения, но да не е минавал насам по време на силен дъжд.

В дупката се бе спуснала тъмнина, може би не чак толкова гъста колкото в полунощ, но все пак доста по-плътна отколкото при здрачаване. Вятърът се бе засилил и бе станал чувствително по-студен, макар да бе ясно, че все още не е задухал с пълна сила. Внезапно върху тях се стовари водна струя. Над главите им се запреплитаха шпагите на ослепителни светкавици. Няколко минути по-късно през ръба на дупката започна да се стича вода. Нивото бързо се покачи до глезените на Кикаха.

- Елитрия, Господарке на Сребърните стрели, спаси ни!- извика Елет.

Висока вълна студена вода се преля в дупката и събори всички н пода. Преди да успеят да се изправят на крака, втора по-голяма вълна ги удари безмилостно. Миг по-късно нахлу и третата- предвестница на предстоящото наводнение.

Кикаха беше забит в стената. Едва не загуби съзнание, но си наложи да изплува нагоре, макар да не бе напълно сигурен къде точно се намираше може би спасителното "нагоре". Когато ръката му се удари в камък той разбра, че бе плувал надолу. А може би и хоризонтално, така че бе стигнал до отсрещната стена.

Някой се блъсна в него. Опита се да го улови, но пръстите му изпуснаха тялото. След това стихията го понесе и заблъска без посока. Загуби представа за времето. И точно когато помисли, че или трябва да поеме глътка въздух в дробовете си, или те ще се пръснат, главата му изплува на повърхността. Успя да поеме живителната глътка миг преди отново да бъде всмукан надолу. За част от секундата бе зърнал някаква грамада отдясно, нещо по-тъмно от тъмнината, която го обгръщаше.

"Трябва да е планината", мина през главата му. "А това означава, че съм изплувал от дупката".

Отново заплува в тъмнината. Ако междувременно не се бе преобърнал във водата, би трябвало да се издига към повърхността. Шансовете му да оцелее бяха нищожни, понеже всеки миг можеше да се забие в склона. Продължи да се бори и неочаквано дори за самия него главата му отново изскочи отгоре. В следващия миг една вълна го плесна през отворената уста и я напълни с вода. Кашляйки до задавяне той успя да изхвърли обратно погълнатото.

Беше напълно безсмислено да вика. Гръмотевиците трещяха наоколо и сякаш проклинаха земята. Никой не би могъл да го чуе, а дори да го чуеше, какво от това?

Едва сега осъзна, че е заплашен от електрически удар. Светкавиците се забиваха във водата. В кратките им проблясъци успя все пак да се ориентира, че течението го носи покрай каменна стена, толкова висока, че дори светкавиците не можеха да осветят върха й.

Дочу накъде напред тътен, по-оглушителен дори от този на гръмотевиците. Водопад? Миг по-късно той прелетя през ръба и се понесе надолу без дори да знае от каква височина. Когато удари разбеснялата се на дъното река и бе понесен от водите й, той бе толкова замаян, че практически не осъзнаваше какво се бе случило. Когато се окопити разбра, че се намира в горната част на огромен водовъртеж, истински Малстрьом. Стихията го завъртя веднъж, после втори път, след това той се удари в нещо твърдо.

Когато пак се свести, разбра, че горната половина на тялото му лежи върху някаква скала. Краката му бяха още в потока, който немощно се опитваше да го увлече със себе си. Светкавиците продължаваха да раздират тъмнината, но удряха далече от него.

Остана така да кашля и да се дави. Когато възстанови дишането си изпълзя, надмогвайки болката, нагоре по каменния склон. Лицето, краката, коленете, ребрата, дланите, лактите, бедрата му и дори члена му го боляха сякаш някой го бе одрал с нож. Болката беше прекалено силна, за да може да изпълзи достатъчно нависоко. Претърколи се по гръб. Околността за миг се освети от поредната светкавица. Намираше се върху триъгълна каменна плоча, която беше потопила върха си в бушуващата река. В горната си част плочата преминаваше в издигаща се Бог знае докъде каменна стена.

Отново се обърна, простена от болка, седна и погледна нагоре. Следващата светкавица услужливо освети част от стената над него. Беше на някакви си петдесетина крачки. Стичащият се по нея поток, който в началото на дъжда сигурно е бил опустошителен, сега представляваше обикновен ручей.

"Отново късметът на Кикаха", помисли си той. "Някой ден обаче..."

Изправи се на крака и клатейки се закрачи през невзрачния водопад под каменната стена. Там седна отново. След малко пороят и светкавиците се отдалечиха от каньона. Необяснимо как, въпреки студа и влагата, той заспа. Когато се събуди вече беше ден. Минаха часове и слънцето се подаде зад ръба на високата сякаш до самото небе пропаст. Стори му се, че е дори още по-дълбоко отколкото докато беше в дупката.

- Анана!- извика той без особена надежда.

Оборудването му и повечето му оръжия бяха изчезнали. Все още разполагаше с колана си и окачения на него лъчемет. И торбата с Рога на Шамбаримен не се бе откъснала по някакво чудо. Усмихна се злорадо, защото истината бе, че беше готов да се раздели дори с ножа си и лъчемета, но да запази Рога.

Когато слънцето стигна зенита си, той вдървено се изправи на крака. Бурята беше разхладила въздуха, но още утре топлината отново щеше да стане трудно поносима. Трябваше по някакъв начин да се изкатери до върна на бездната. Мина няколко пъти по цялата височина на основата на каменната стена. Когато намери поредицата пукнатини, издатини и растения, които да му помогнат, той започна да се катери нагоре. Ръцете го боляха, а четири от пръстите му бяха със смъкната кожа. Скърцайки със зъби и стенейки от болка, той се изкачи на около осемдесет стъпки над реката. Пороят беше престанал да се стича отгоре по стената. На петдесетина стъпки над себе си той видя края на голямо гнездо, което се издаваше навън от тесен перваз.

Може би в него имаше яйца, които ставаха за ядене.

Когато накрая се добра до гнездото, разтреперан и отмалял, видя, че то беше направено от стръкове и клонки, слепени с някаква отдавна изсъхнала субстанция. Вътре се мъдреха четири бледоморави яйца, всяко към два пъти по-голямо от кокоше. Огледа се, за да се увери, че майката не е наблизо. После прободе яйцата с върна на ножа си и изпи каквото бе останало от жълтъците им. След това разчупи черупките и намери ембрионите на малки пиленца. Изяде и тях сурови, отделяйки само главичките и крачетата.

Почина си малко и се изправи с намерение отново да закатери нагоре. В същия момент се разнесе пронизителен писък. Рязко се извърна. Мама Птица се бе върнала у дома и бе толкова разярена, че пусна подобния на заек труп, с който бе долетяла. Телцето падна, но той не го видя да потъва в реката, защото бе зает да се бори за живота си. Небесносинята птица, малко по-голяма от плешив орел, се стовари с цялата си тежест в него. Той заби ножа си, но не преди клюнът й да разпори ръката му, а ноктите й да се забият дълбоко в гърдите му.

Малко преди това си бе помислил, че едва ли е възможно да изпитва по-силна болка. Оказваше се, че е сбъркал. Възможно бе.

Оскуба птицата, изкорми я и изяде част от нея. Прекара остатъка от деня и цялата нощ на тесния перваз. За щастие нощният въздух бе топъл.

 

Дванайсет дни по-късно стигна до върха на пропастта. Беше ял няколко пъти, но не много. Въпреки регенеративните способности на тялото му, все още го измъчваха десетки синини и ожулвания. Но те бяха скорошни.

Изтегли се на мускули, но не без да провери неколкократно, че горе няма никаква опасност. Там легна по гръб, дишайки дълбоко. Няколко минути по-късно се изправи.

Летателният апарат сякаш се материализира от въздуха и може би наистина бе така. Беше сребрист и блестящ. Представляваше цилиндър, затворен с по един конус откъм двете му основи. Под прозрачния похлупак в по-близкия до Кикаха край се виждаше кабина, която стигаше до средата на цилиндъра. В двата края стърчаха радиално по два метални пръта с предназначение да стабилизират апарата, когато се намираше на земята.

Летящата лодка кацна и предната част на прозрачния капак се вдигна. Мъжът от предната седалка слезе и закрачи към Кикаха, който бе успял да се задържи изправен на разтрепераните си крака.

Пилотът беше висок и мускулест, лицето му бе красиво, вълнистата му коса се спускаше до раменете и беше бронзовочервена. Беше облечен в халат на черни и бели райета, който стигаше почти до глезените му. На обшития с много скъпоценни камъни колан висеше кобур. Беше празен, защото лъчеметът вече се намираше в ръката на мъжа.

Той се усмихна широко, разкривайки ослепително белите си зъби.

После проговори на тоански:

- Кикаха! Ти наистина си забележителен човек, щом успя да оцелееш! Изпитвам към теб уважение, толкова дълбоко, че ми се иска да ти отдам чест и да те оставя да си вървиш по пътя! Но...

- Ти си пълен с най-различни "но", Червени Орк- отговори Кикаха.- Да не говорим за другите по-гадни неща, с които си пълен...

 

 

Осма глава

 

Подчинявайки се на заповедта на тоана, Кикаха бавно свали лъчемета и ножа си и ги хвърли на десет крачки пред себе си. После крайно неохотно хвърли и калъфа и Рога на място, непосредствено до оръжията. С почервеняло от радостна възбуда и триумф лице Червения Орк вдигна калъфа с дясната си ръка.

После направи жест със своя лъчемет:

- Обърни се с гръб към мен, вдигни ръце право нагоре и се отпусни на колене. Остани така, докато не ти кажа.

Кикаха се подчини, но мозъкът му не спираше да пресмята какви са шансовете му за успех, ако скочи на крака, изтича до ръба на пропастта и се хвърли в нея. Може би щеше да излети достатъчно надалеч, за да избегне скалните издатини и да се приземи в реката. Дали тоанът щеше да бъде в състояние да го простреля преди да е стигнал до пропастта?

Отговорът на първото беше "не", а на второто "да". Всъщност беше истинска лудост дори да си помисли за подобен план. И все пак дали не беше по-добре да умре, опитвайки това, отколкото да се примири с онова, което Червения Орк му готвеше.

Така и не чу никакви стъпки. Но долови леко изсъскване и някакво докосване до гърба. Когато се свести, намираше се на задната седалка на летящия апарат. Омотан бе с дълго лепкаво въже, привързано за облегалката. Китките му също бяха пристегнати, както и глезените. Главата го болеше, устата му беше суха. Когато погледна навън разбра, че летяха в северна посока поне на хиляда стъпки височина.

Червения Орк седеше пред пулта за управление и гледаше към екрана на монитора, поставен малко встрани и над него. На него се виждаше самият Кикаха. Той стана, постави летателният апарат на автопилот и се отправи назад по тясната пътечка между двете редици седалки.

След малко вече стоеше изправен над пленника си.

- Винаги досега си се изплъзвал от подобни ситуации- проговори той.- Но сега това е краят на пътя за тебе.

- Е, все още съм жив- дрезгаво се обади Кикаха.

- Да, и това може да продължи още доста дълго. Но на теб ще ти се иска да си мъртъв. Не знам. Истината е, че още не съм решил какво да правя с теб.

Кикаха отново погледна през борда и видя пропастта, по чиито стени се бе изкатерил... а може би някоя друга пропаст. В това място тя беше широка поне четиридесет мили и беше толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. Това едва ли можеше да се обясни само с въздействието на ерозията. По-скоро някога на това място се бе разразил ужасяващ по мащабите си катаклизъм.

Червения Орк явно се досети какви мисли минаваха през главата му. Той пак проговори малко изненадващо:

- Тази планета се казва Уанзорд и е създадена от Апирмазул. Баща ми Лос и аз се срещнахме тук в битка. Лос притежаваше оръжие с разрушителна сила. Не знам как беше попаднало в ръцете му. Най-вероятно го беше намерил я някоя древна гробница. Както и да е... той реши да го използва срещу мен и моите сили, с което ме принуди да се телепортирам, изоставяйки войните си. Пропастта под нас е резултат от действието на това оръжие.

- И какво се стана с него?- поинтересува се Кикаха. Гласът му излизаше все така дрезгав.

- Ами... баща ми спечели онази битка. Но при една атака срещу неговата армия аз успях да сложа ръка върху опустошителя, както го наричаха. Но трябваше сам да унищожа това древно оръжие. Късметът ми изневери... налагаше се да отстъпя, а не исках да го оставя отново в ръцете на баща ми. Така че го взривих... И все пак, както вероятно си научил, крайната победа беше моя. Плених баща си. Подложих го на мъчения, докато се наситих и след това го убих. Много преди това, още когато успях да го спра да не убие майка ми, вече му бях отрязал тестисите и ги бях изял. Макар че трябваше да го убия. Защото когато тестисите му регенерираха, той подхвана с всички възможни средства война срещу мен... Накрая спечелих, изгорих тялото му, размих пепелта му в чаша с вино и я изпих. На следващия ден той изчезна през тоалетната, смит от силна струя вода.

Червения Орк се изсмя лудешки. "И наистина е луд", помисли Кикаха. Въпреки рационалните си действия, когато става дума за повечето неща. И не само това, ами е и безкрайно лукав.

- Много интересно и безкрайно информативно- каза Кикаха.- И все пак какво стана с Анана, Клифтън и Елет?

Червения Орк се усмихна, разкривайки с какво удоволствие ще разкаже случилото се на своя пленник.

- Докато ти се мъчеше да се измъкнеш от пропастта, аз се захванах да открия другите. Тялото на Елет намерих върху голяма скала след спирането на потопа. Лицето й бе разбито, в едната страна на главата й се виждаше дупка, а скалпът й бе направо отнесен. Беше останало достатъчно руса коса, за да я идентифицирам без никакво съмнение. Това е краят на двете коравосърдечни дъщери на Уризен. Едва ли някой ще скърби за тях... Клифтън най-вероятно е погребан под тонове тиня и чакъл. Край и на него. Беше в дупката, защото явно е попаднал в една от резонансните ми вериги. Бил е насочен към същия краен пункт, в който се озовахте ти и спътничките ти. А самата дупка и завършващата в нея резонансна верига са дело на Ололотон още от не знам кога. Разбираш, че в един момент станаха моя собственост. Неговият замисъл бе това да служи като универсален капан за който и Повелител да се появи. Е, аз залових англичанина. Почти бях забравил за него след последната ни среща в летящия дворец на Уртона на неговата планета. Всъщност сега си спомням, че ние с Уртона се измъкнахме от там заедно с вас. Какво се случи с него?

- Уртона намери смъртта си веднага след като се измъкнахме от двореца му и се прехвърлихме в света на нивата. Би могло да се каже, че стана жертва на собствената си хитрост. Изигра ме, така че в крайна сметка не падна от моята ръка.

- А!- повдигна вежда Червения Орк.- Още един от древните Повелители е мъртъв. Това ми навява лека тъга, но само защото аз исках да бъде онзи, който ще го убие. Той беше съюзник на баща ми и аз го бях включил в черния списък.

- Ами Анана?- По устните на тоана пробяга едва доловима усмивка. Той разбираше, че Кикаха усеща, че цялото това бавене има за цел да го измъчи допълнително.- Анана? Да, за нея става дума!

Кикаха се бе наклонил напред, подготвяйки се за лошите новини. Но Червения Орк каза:

- Очаквах, че и Она ще се хване в капана, но сега съм принуден да предположа, че нещо й се е случило докато е пътувала с вас. А може би е успяла да избяга, докато сте обикаляли по Алофметбин?

- Умря, опитвайки се да избяга. И така, какво стана с Анана?

- Може би се питаш как точно бяхте заловени. Искам да те уверя, че тази задача бе по силите само на мен. Като се имат предвид много затруднения и малкото време, с което разполагах, за да се сдобия с каквото ми бе нужно, никой друг не би могъл да се справи. За щастие резонансната верига, в която бяхте заловени и която първоначално бе задействана от Ололотон, е била програмирана с тридневно закъснение, преди да ви препрати по-нататък. Това ми даде времето да донеса необходимото ми оборудване със самолет през врата в моята база. Вярвам, чувал си за Ололотон?

- О, Господи!- възкликна Кикаха на английски. След това отново превключи на тоански:- Искаш да покачиш градуса на напрежението, нали? Може и да си живял цяла вечност, но в някои неща си направо като недоразвито дете!

- Е, готов съм да призная, че не мога да се издигна над това да си доставям удоволствие от някои дреболии. Когато си безсмъртен, след известно време установяваш, че интервалите между удоволствията стават все по-дълги, а самите те- все по-кратки. Така че и най-дребните удоволствия са добре дошли, особено когато не са очаквани!- Той направи пауза, посрещайки яростния поглед на Кикаха без да мигне с клепач.- Ололотон?- попита накрая той.

- Бяхме на неговия свят- Планетата на Триногите- Отговори Кикаха.- Знаеш много добре това.

- Сега вече го знам- поясни Червения Орк.- Допреди да ми го кажеш, само го подозирах. Нямаше как да бъда сигурен. Уверен бях единствено в това, че ако напуснехте света на Ололотон през единствения съществуващ изход от онова място, ще попаднете в резонансната верига, заложена от него. Когато преди много години превзех двореца му и го убих, аз изучих схемата на неговите врати и си я записах във файл, който допусках, че един ден може да ми бъде полезен. Така и се оказа! Много малко, наистина малцина са Повелителите, които могат да се похвалят с подобна предвидливост. А може би няма други освен мен!

Надувай се, надувай се, мислеше си Кикаха. И все пак беше му интересно да разбере по какъв точно план бе действал тоанът.

- Елет и Она се оказаха много умни. Успяха да избягат от затвора на моята база, докато аз отсъствах. Подозирам, че са подкупили пазачите, но не разполагах с време, за да ги подложа на мъчения и да разбера каква е истината. Убих ги до един. Оставаше съмнението, че корупцията е плъзнала навсякъде. Така че изпразних двореца си от прислуга. Е, не убих и децата им. Просто се уверих, че ще бъдат осиновени от едно от местните племена.

"Значи, просто така", помисли си Кикаха. "Измъчваш и убиваш, а после сам се поздравяваш за проявена човещина".

- Отне ми известно време да проследя сестрите до тази планета, а после и да ги открия. Намерих ги да бродят полуумрели от глад и напълно обезсърчени в същата гора, в която и вие се натъкнахте на тях. Вместо да ги убия на място, както им бях обещал, аз взех решение да ги използвам срещу теб и Анана. Те бяха толкова ужасени, че не знаеха какво да мислят: щях ли наистина да ги оставя живи, ако обещаят да ми сътрудничат... или щях да наруша думата си? Прикрепих към тях гарван и оромот, които трябваше да ви държат под око, когато се появите, а също и да следят сестрите да не ме предадат. На съгледвача и оромота обещах значителна награда, когато всичко приключи успешно, но и заплаших със смърт, ако дори опитат някаква измама. Аз...

- Анана и аз знаем за тази история- прекъсна го Кикаха.- Убихме и двамата.

Лицето на Червения Орк почервеня. Той разгневен извика:

- Не си позволявай да говориш, ако не съм ти дал разрешение!

Едва когато се успокои той продължи разказа си:

- Бях изправен пред проблем. Ти притежаваше Рога или поне се налагаше да приема, че той все още е в теб. Рога е в състояние да промени настройката на една резонансна верига. С негова помощ ти би могъл да избягаш, дори ако първоначално бъдеш заловен от такава. В един момент алармените системи, допълнително подвключени от мен към веригата, се задействаха и сигналите им постъпиха в моята база. Разбрах, че ти и Анана сте намерили изхода от планетата на Триногите... Схемата на резонансната верига, която така предвидливо бях взел от двореца на Ололотон, показваше, че една от кратките ви спирки, макар и само за няколко секунди, ще бъде на Алофметбин. Заложих на това, че вие ще разпознаете пейзажа и ще избягате от зоната на действие на вратата, преди тя да ви е препратила напред по веригата. Или че ще задействате Рога в този момент и той ще неутрализира действието на вратата. Предпочитах да се озовете по-наблизо до сестрите, но се налагаше да се примиря с положението на нещата такова, каквото бе то. И естествено не бих могъл да знам дали непосредствено до вратата има дефект в тъканта на континуума... Поради тази причина не можех да построя клетка на това място, за да попаднете в нея веднага след като излезете от веригата. Защото ако там имаше дефект, едно просто надуване на Рога щеше да отвори проход в тъканта, през който вие щяхте да избягате. Вероятността за това бе едно към едно.

Кикаха отвори уста за да зададе въпрос, размисли и я затвори.

- Знаех, че щяхте да се отправите по най-бързия начин към най-близката врата- онази в канарата. Да, имах късмет, признавам. Ололотон беше посетил тази планета няколко пъти, докато Улф е бил неин Повелител, беше открил четири от вратите и ги бе нанесъл на картата. И пак той бе онзи, който свърза вратата в канарата с дупката, в която попаднахте.

Кикаха прочисти гърлото си и се осведоми:

- Може ли да говоря?

Червения Орк небрежно махна с ръка, позволявайки.

- Какво стана с Анана?

- Аз имам за разказване една история!- отговори с остър глас тоанът.- И то не каква да е, а такава, която ще ти разкрие срещу какво си се опълчил! Сега млъквай! Сигурно Ололотон е изкопал шахтата малко след катаклизма, предизвикан от задействането на машината за унищожение, озовала се в ръцете на баща ми, по време на моята военна кампания срещу него на Уанзорд. Аз намерих тази шахта преди много време, когато бях дошъл за кратко тук. Харесваше ми да се прокрадвам из вселените и да събирам информация, която след време би могла да ми потрябва. Макар никога не знаеш кога точно това може да се случи... И тогава вие изчезнахте от веригата за няколко часа, но това стана много скоро, за да бъдете вече на островчето...- Той помълча, размишлявайки и после заключи:- Използвал си Рога, за да се измъкнеш от веригата, преди да си бил прехвърлен на островчето, разбира се. И след това отново сте попаднали в нея?

Кикаха кимна. Той не виждаше как тоанът би могъл да се възползва от информацията за съществуването на люспестия чужденец, но от общи съображения не възнамеряваше да му казва. Никога не издавай нищо доброволно, защото някога може да съжаляваш за това.

- Малко са нещата, които могат да ме разтревожат- продължи тоанът,- но съм готов да призная, че когато изчезнахте, не бях на себе си. Реших все пак да се придържам към първоначалния си план. Възможно бе в стените на килията да съществува дефект. Свирваш с Рога и се изпаряваш оттам. Не беше особено вероятно, но не можех да поема такъв риск. Затова монтирах генератор наблизо- невъзможно бе да се види от дъното на килията- и го програмирах да създаде еднопосочна врата за цялата зона около килията и непосредствено под каменния й под. Докато този еднопосочен щит се намираше, където го бях поставил, дори Рога не би могъл да отвори възможно изтъняване в континуума.

Червения Орк замълча.

- Мога ли?- изграчи Кикаха. Устата и гърлото му бяха много сухи, но той никога нямаше да се унижи да проси от тоанът глътка вода.

- Давай.

- Защо не изчака някоя нощ, докато бяхме още в гората или дори по-късно на равнината, и не се спусна с летателния си апарат, за да ни отвлечеш, вместо да следваш този толкова сложен план?

- Защото аз никога не рискувам, ако не съм принуден да го направя. Ти винаги би могъл да използваш Рога и да се измъкнеш през някой неизвестен дефект в континуума. Докато веднъж озовал се в пещерата, оттам не би могъл да избягаш. Дори Рога не би могъл да ти помогне.

- И все пак не си се сетил за възможността да стане наводнение- напомни му Кикаха.

Лицето на тоана отново почервеня.

- Никога не съм оставал на тази планета достатъчно дълго, за да видя какви порои се изсипват тук- извика той.- Тази планета е толкова суха! Никога преди не съм виждал и едно облаче!

Кикаха не каза нищо. Не искаше да дразни тоана до степен, в която би му сторил нещо лошо, като например да му извади око с лъчемета си. А може би и нещо още по-лошо.

- Ето така!- каза Червения Орк вече по-спокойно.- Сега имам и премия! Англичанинът... Клифтън явно е успял да избяга от летящия дворец на Уртона. Хванал се е в един от капаните ми в някой от другите светове и се е озовал направо в килията тук. Всичките ми най-трудни за залавяне врагове- с изключение на Улф и Хризеис- се хванаха в мрежата като риби!

- Улф? Хризеис?- прошепна Кикаха.

- Да, Улф и Хризеис!- изрева Червения Орк. Гласът му прозвуча толкова силно в ограниченото пространство на кабината, че Кикаха отново се стресна.- Те избягаха! Измъкнаха се! Трябваше да се занимая с тях веднага щом ги залових!

- И сега не знаеш къде са, така ли?- тихо попита Кикаха.

- Някъде на Земята!- извика тоанът, размахвайки неконтролируемо ръце.- А може и да са се измъкнали през някой от вратите кой знае къде! Няма значение! Пак ще ги хвана! И този път...!- Той спря, пое дълбоко въздух и се усмихна:- Добре, сега можеш да престанеш да бъдеш щастлив от съдбата им. Защото намерих Анана!

Кикаха усети, че Червения Орк очаква от него да го попита за нея. Вместо това той стисна челюсти. Тоанът така или иначе щеше сам да му разкаже.

- Тялото на Анана... онова, което бе останало от него, се подаваше изпод малка скала! Оставих я на лешоядите!

Кикаха стисна клепачи, преборвайки се с тръпката, която пробяга по тялото му. Усети в гърдите си болка, сякаш там я центъра се беше забило копие. Но Повелителя можеше и да го лъже.

Когато почувства, че е достатъчно спокоен, за да говори без гласът му да потреперва, той попита:

- Донесе ли главата й, за да ми я покажеш?

- Не!

- Снима ли тялото й? Не че ще повярвам на снимка!

- Защо да правя такива неща?

- Тогава си ме излъгал!

- Но ти никога няма да си сигурен в това, нали?

Кикаха не отговори. Тоанът изчака няколко минути пленникът му да каже нещо и после се върна при пилотската седалка.

Кикаха пак хвърли поглед навън. Макар под тях вече да нямаше пропасти, те летяха над повърхността на свят, който бе напълно лишен от почва и растителност. Въпреки опустошението тук-там се виждаха стръкове на новопокълнали растения, които бяха намерили как да се закрепят. Освен това той вече знаеше, че и някакви птици бяха съумели да оцелеят, а можеше да се предполага, че и други животни са се спасили след апокалиптичния катаклизъм. Може би дори бяха останали и разпокъсани групички хора. Ако бе така, те сигурно гладуваха много.

Почувства, че е разгневен повече от обикновеното на арогантността и презрението, с което Повелителите се отнасяха към живота на другите.

Беше истинско чудо, че Анана толкова подчертано се отличава от себеподобните си.

След десетина минути летателният апарат намали скоростта си и дори увисна за няколко секунди във въздуха, преди да започне бързо да се спуска. После се приземи на разяден каменен монолит, който се издигаше под трийсетградусов наклон спрямо хоризонта. В основата му се виждаше червеникава канара, чиято форма слабо напомняше главата на мечка. Тоанът изстиска няколко капки синя течност от малък контейнер върху част от лепкавото въже. Миг по-късно въжето стана гладко и бързо се разхлаби благодарение на енергичните усилия на Кикаха. Но връзките на китките му останаха както си бяха.

Той слезе от самолета. Тоанът издаде команда отворът в обшивката да се затвори и показа на Кикаха да върви към канарата. Когато се приближиха достатъчно той изрече кодова дума и част от страничната стена на канарата заблестя в червени и виолетови ленти. Тя бяха толкова ярки, че Кикаха не можеше да задържи погледа си върху им, без да го заболят очите.

- Напред!- нареди Червения Орк.

Кикаха пристъпи през вратата и се озова в малко затворено помещение вътре в канарата. Буквално в следващия миг се намираше в голяма лишена от прозорци стая със стени от зеленикав мрамор, пищно обзаведена с килими, драперии, столове, дивани и статуи. Няколко секунди по-късно част от изглеждащата на външен вид непроницаема стена се разтвори и Червения Орк влезе в стаята.

- Седни на онзи стол- и той посочи с лъчемета.

Когато пленникът му се подчини, Червения Орк седна на стол непосредствено срещу Кикаха. Усмихна се, облегна се и протегна напред крака.

- Намираме се в едно от тайните ми убежища на Земя-2.

- И?

- Не си ли гладен? Можеш да се храниш, докато обсъдим някои неща.

Кикаха знаеше, че ще бъде глупаво да откаже храна, просто защото му е предложена от враг. Имаше нужда от енергия, за да се освободи, ако изобщо се стигнеше до това, а той нямаше никакво съмнение, че ще направи всичко възможно да се измъкне. Въпросът беше не "ако", а по-скоро "кога".

- Да- отговори той.

Орк изглежда вече бе дал някакъв сигнал или просто се бе досетил, че пленникът му няма да откаже да яде. В стената се отвори двойна врата. През нея мина жена, тикаща пред себе си количка, отрупана с чаши, покрити съдове и прибори за хранене. Беше чернокоса красавица с кафяви очи. Препасана се със сребрист колан, от който се спускаше не по-дълга от една стъпка ветриловидно нагъната ивица от същата материя като колана. В косата й беше втъкнато перо. Тя докара количката до една от масите, поклони се на Червения Орк, прехвърли храната и питиетата на масата и се отправи обратно с количката към вратата, поклащайки ритмично бедра. Вратата се затвори след нея.

- Можеш да имаш не само най-добрите неща за ядене и пиене на тази планета, но също и нея- обясни тоанът.- Както и други все така красиви и еднакво добри в изкуството да доставят удоволствие с телата си. Разбира се, само ако приемеш предложението ми.

Кикаха изви въпросително вежди. Предложение? Изглежда Червения Орк имаше нужда от помощта му в някакъв още неясен проект. И понеже самият той не можеше да бъде причислен към онези, които отстъпват пред опасността, май ставаше дума за нещо, което граничеше със самоубийство.

Кикаха вдигна свързаните си китки и посочи с пръст към масата. Червения Орк му нареди да вдигне ръцете си достатъчно високо и да ги раздалечи колкото е възможно повече. Кикаха се подчини. Между китките му се отвори междина, не по-широка от един пръст.

- Не мърдай- предупреди тоанът и изтегли лъчемета си с толкова бързо и плавно движение, че окото едва можеше да го проследи. Жълт лъч разсече въздуха, връзките на китките му паднаха на две половини и в следващия миг оръжието отново бе обратно в кобура. Цялото действие отне по-малко от времето между две мигвания.

"Много респектиращо", помисли Кикаха. Но никога нямаше да каже това на Червения Орк. И освен това, що за лъчемет бе този, който изпуска жълт лъч?

- Ще се върна, когато свършиш с яденето- каза тоанът.- Ако искаш да се измиеш преди това или имаш нужда от тоалетната, произнеси думата "кентфас" и от стената ще се отдели баня. Връща се обратно при повторното произнасяне на същата дума.

Интересно, мина през главата на Кикаха. Но от друга страна Червения Орк мислеше по особен начин.

Тоанът напусна стаята. Макар да нямаше апетит Кикаха установи, че храната, състояща се от различни зеленчуци, плодове и разнообразни късчета риба, е великолепно приготвена. Виното бе малко тежко за неговия вкус, но в него имаше нещо подканващо, което не ти даваше да спреш. Накрая Кикаха използва банята, която бе украсена със стенописи, изобразяващи картини от подводния свят. След това тя се плъзна обратно в стената. Не бе изключено в някоя от тези така изненадващо разтварящи се стенни ниши да имаше телепортиращи врати.

След няколко минути тоанът пак се появи. Сега беше облечен в по-дълъг халат и беше обут в сандали. Придружаваха го трима тъмнокожи мъже, наложили на главите си с конични шлемове, украсени с пера, облечени в къси полички и обути в къси ботуши. Въоръжението им се състоеше от копия, мечове и ножове. Те заеха позиция зад Червения Орк, който от своя страна придърпа стол с формата на паяк и се намести фронтално срещу своя пленник. Не личеше да е въоръжен.

- Вероятно си много озадачен- започна той.- Питаш се как така аз, един Повелител, се нуждая от сътрудничеството на някакъв леблабий?

- Защото си изправен пред нещо, което е твърде голямо, за да се справиш с него сам- отговори Кикаха.

Червения Орк се усмихна.

- Предполагам задаваш си въпроса каква награда те очаква, ако изпълниш онова, което ще поискам от тебе? И сигурно се съмняваш дали ще удържа на обещанието си да те възнаградя?

- Притежаваш наистина удивителна способност да четеш моите мисли.

- Сарказмът ти е напълно излишен. Никога досега не съм изменял на думата си.

- А давал ли си я някога?

- Няколко пъти. И изпълних обещаното, въпреки вродения ми подтик да не го направя. Но ситуацията беше така, че ...

Той замълча за няколко секунди. После неочаквано попита:

- Чували ли си за Зейзел от Пещерния свят?

- Да- отговори Кикаха,- Анана...

И в същия миг нещо го задави. Дори само споменаването на името й беше тежко.

Прочисти гърлото си и продължи:

- Анана ми спомена веднъж за него. Бил създал вселена, която представлявала каменна топка, прорязана от тунели и пещери. Нещо, което според мен може да направи само един побъркан. Според нея Зейзел бил меланхоличен човек, който в крайна сметка се самоубил.

- Много са самоубилите се Повелители- подхвърли Червения Орк.- Но това са слабаците. Силните духом убиват другите.

- Ако питаш мен, не го правят достатъчно бързо. Но какво общо има той с нас?

- Веднъж в юношеските ми години обидих жестоко баща ми. Вместо да ме убие на място, той ме телепортира на един много опасен и напълно непознат на мен свят. Казваше се Антема- Нежеланият свят. Побродих по него и се натъкнах на друг Повелител- Иджим от Тъмните гори. Той бил попаднал тук, докато се спасявал с бягство от преследването на друг Повелител- онзи, чийто свят той се опитал да завладее. И цели трийсет и четири години оттогава-досега се опитвал да намери врата, през която да се прехвърли в друга вселена.

Тоанът замълча. Отстрани изглеждаше като че ли си припомня тежките времена, прекарани там. После продължи:

- Дългата самота го бе направила параноик. Но въпреки това ние продължихме заедно. Всеки от нас възнамеряваше да убие другия, ако някога ни се отдадеше да се изплъзнем от този наистина ужасен свят. Накрая попаднахме на врата, но Лос я бе монтирал в някаква постройка, издигната от страховити хищници. Както и да е, проникнахме вътре, намерихме вратата и преминахме през нея. Беше врата с импулсно действие. Искам да каже, че Лос я бе нагласил така, че трябваше да се определят много точно няколкото секунди интервал, през които беше безопасно да се премине през нея. Иначе неудачникът щеше да бъде разрязан надве... Така и стана, Иджим стана на две парчета, а аз се отървах със загубата на малко кожа от петите и хълбоците си. Известно време бродих из разни тунели, после стигнах до необятна пещера. Там срещнах Дингстет- създаден от Зейзел да бъде надзирател и негов менажер. След като Зейзел се самоубил, Дингстет останал единственото живо създание в онази огромна, перфорирана от тунели и пещери, каменна топка... Дингстет беше върхът на наивността. Не ме уби веднага, както без съмнение следваше да направи. Не бих казал, че го спря страхът от самотата или желанието за компания. Просто не знаеше какво означава думата самота. И аз съм убеден, че самото чувство му бе неизвестно. Макар да имаше определени признаци на...

Червения Орк отново неочаквано замълча. Погледът му минаваше през Кикаха сякаш зад него се издигаше екран, на който се виждаха смътни образи от Пещерния свят. После пак заговори:

- От Дингстет разбрах, че целият каменен свят е компютър, наполовина протеинов, наполовина силициев. И че в него Зейзел е записал огромни масиви информация... данни за неща, отдавна забравени от нас- Повелителите.

Тоанът облиза устни и поясни:

- До момента само аз съм прониквал в света на Зейзел. Само аз знам за безценната информация, съдържаща се в неговите бази данни. Само аз знам за вратата, през която се стига до него. И отново само аз знам, че там има информация, която може да ми даде абсолютна власт над останалите Повелители и техните вселени.

- За какво по-точно става дума?- поинтересува се Кикаха.

Червения Орк високо се изсмя.

- Ти си не само Кикаха-хитреца, ами си и Кикаха-шута. Изобщо не се налага да знаеш какво ми е необходимо оттам и сам разбираш това отлично. Знам, че ако някак съумееш да попаднеш в света на Зейзел, ти ще направиш всичко по силите ти да откриеш какво толкова искам да притежавам. Но аз няма да ти кажа, за да избегна и минималната опасност, че някога това познание може да попадне в ръцете на друг Повелител. И нямам никакво намерение да те правя мой довереник!

-Как бих могъл да разкажа някому за нещо, за което сам не знам?- удиви се Кикаха.

- Ти не можеш. Но някой Повелител може да се досети за какво става дума.

Това съображение не се стори достатъчно логично на Кикаха, но той не можеше да очаква от тоана да бъде напълно рационален. Дива омраза и страстна жажда за власт го бяха докарали до ръба на лудостта. А може би и отвъд него.

Още по-малко следваше да се надява, че Червения Орк ще устои на каквото и да е обещание, което е дал. Тоанът много добре съзнаваше, че Кикаха никога няма да се откаже от желанието да отмъсти за смъртта на Анана. Дори Анана да бе оцеляла по някакво чудо, Кикаха не можеше да забрави, че тя е била смъртно застрашена заради Червения Орк. Дори само това бе непростимо.

- И за какво съм ти нужен?- попита той.

- И двамата разбираме, че аз ще те използвам като обикновена пешка, която ще пожертвам, ако обстоятелствата го наложат. Но, кълна се в Шамбаримен, Елитриа и Манату Ворцион, че ако успееш, аз ще те освободя и ще...

- Също и Анана, ако не е умряла?

За миг по лицето на Червения Орк пробягна сянката на гняв, че е бил прекъснат, но после той се овладя.

- Казаното се отнася и до Анана.

Кикаха попита тоана какво иска от него.

- Проникни в света на Зейзел. Когато го сториш, свържи се с мен и аз веднага ще дойда.

Кикаха захапа ъгълчето на горната си устна.

- А ти защо не можеш сам да го направиш?

- Знаеш защо- усмихна се Червения Орк.- Задачата е крайно опасна и шансовете за успех са минимални. Но ако загинеш аз ще разбера какво е станало и ще се постарая сам да го избегна. Мога да го сторя, защото притежавам Рога. Освен това искам да разбера наистина ли си най-изобретателният измежду всички, както твърдят някои Повелители. Ще призная, че личният ми опит с теб достатъчно ме впечатлява, макар да си леблабий.

- Обичаш смъртно опасните игри, нали?

- Да, също като тебе.

- И все пак ти ме залови- призна Кикаха.- Дори няколко пъти.

- И досега ти винаги си успявал да ми се изплъзнеш. Когато те преследвах из Лос Анжелис, аз се забавлявах. Наемниците ми не бяха кой знае колко умни, а и късметът беше на твоя страна. После попаднах в Изменчивия свят на Уртона и едва не останах там завинаги. Подозирам, че ти имаш пръст в това.

Кикаха не потвърди. Искаше да го остави да се губи в догадки.

- Във всеки случаи- заяви Червения Орк- повече няма да си играя на котка и мишка с теб.

- Ще опитам да направя онова, което искаш от мен и няма да опитвам да избягам- обеща Кикаха. Най-вероятно Червения Орк му вярваше не повече, отколкото той вярваше на Червения Орк. Но въпреки това той му описа точно как бе попаднал и как бе напуснал Пещерния свят.

Лос, бащата на Червения Орк, беше прехвърлил сина си от семейната вселена в една пещера на Антема. Червения Орк все още не знаеше къде точно се намира вратата на Антема. Но Лос спокойно би могъл да разполага с повече от една врати на тази планета.

Двамата с Иджим бяха намерили вратата, извеждаща в света на Зейзел, защото бащата беше дал на сина си карта. Тя бе много загадъчна, неясна и трудна за разчитане и младежът може би никога не би могъл да я разгадае.

- Успях да напусна Пещерния свят, защото Дингстет ми показа как да направя това- обясни Червения Орк.- През онази врата обаче можеше само да се замине, а не да се пристигне. Същото се отнася и до вратата, през която се прехвърлих от Антема в света на Зейзел. Ще трябва да откриеш врата, която понастоящем е неизвестна. Или, ако не успееш да я откриеш, да използваш вратата, през която минахме ние двамата с Иджим. Толкова отдавна се опитвам да я открия, и тази идея толкова силно ме е обсебила, че сигурно не мога да погледна трезво на проблема и се движа в кръг. Необходим ми е някой, който е в състояние да погледне на ситуацията от по-друг ъгъл. Някой, който е изобретателен или поне има подобна слава. Така че те призовавам да вземеш участие в това приключение.

- Дай ми Рога- каза Кикаха.- Той може да отвори всяка врата и може да разкрие слабите места в стените между вселените.

- Ти май не можеш да спреш да се шегуваш, а?

- Не- отвърна след късо замисляне Кикаха.- Добре тогава. В такъв случай налага се да науча колкото може повече за тези врати и световете, където се намират. И всички останали подробности, разбира се.

След около час Червения Орк напусна стаята, макар Кикаха да продължаваше да усеща злото, което сякаш се излъчваше от него. Напълно ясно бе какво иска тоанът. Не така ясни бяха тайните му мотиви. От друга страна Червения Орк бе попаднал в света на Зейзел, когато е бил на осемнайсет години. Поне преди двайсет хиляди земни години. Какво бе правил междувременно? Защо не бе щурмувал крепостта, образно казано, и не бе проникнал в Пещерния свят за да вземе данните, които му трябваха? Или бе опитвал много пъти и все безуспешно? Ако последното бе истина, той би следвало да е докаран до ръба на отчаянието. Въпреки че едва ли изглеждаше мислимо някой да успее там, където човек с неговите ресурси не бе могъл, той все пак изглеждаше примирен с мисълта да отстъпи трудната задача на един презрян леблабий!

Почти невъзможно. Ни Кикаха беше убеден, че докато съществува една хилядна от едната хилядна на половината процент шанс за успех, той може да го направи. Макар понякога да се надсмиваше над собственото си самочувствие, той вярваше, че по силите му е всичко с изключение на невъзможното, а понякога дори си мислеше, че може да се справи и с него!

Следващите три дни Кикаха не видя Повелителя, който го беше пленил. Упражняваше се максимално енергично в тази голяма стая, която започваше да му се струва не чак толкова просторна, хранеше се добре, даваше изблик на напиращите в него чувства по всякакъв начин. Красивата прислужничка му бе показала чрез знаци, че може да легне с него, ако той я пожелае, но той й отказа. Не можеше да помисли за такова нещо, докато не беше уверен, че тя наистина е мъртва.

В съзнанието му въображението разиграваше сцени на спасяването на Анана след потопа. Напълно възможно бе Червения Орк да бе пропуснал да я зърне понеже тя е била скрита в пещера или е била напъхана под някой скален корниз, а защо не дори и да е била на открито.

След известно време той спря да си представя подобни неща. Щеше да изчака и да види.

Когато настъпи следобедът на третия ден в стаята се появи Червения Орк. Лъчеметът беше в кобура, а в ножница на колана му висеше дълъг нож. В дясната си ръка държеше торба. Зад него пристъпваха четирима телохранители, един от които държеше натегнат лък. Без да поздрави пленника си, той късо заповяда:

- Ела с мен.

Мъжете се прегрупираха зад него. Кикаха бе съпроводен извън стаята, после през цяла серия екзотично украсени коридори, напълно безлюдни. После го въведоха в огромна зала, ярко осветена от хиляди факли. Върху покритите й със злато стени се различаваха фигури на животни и хора, чиито силуети бяха очертано със скъпоценни камъни. В далечния край се издигаше гигантска бронзова статуя на мъж с грамаден щръкнал фалос, четири ръце и лице на демон. На двайсетина крачки пред него имаше олтар, поставен върху масивен каменен блок. По периферията му минаваше каменна платформа на половин височина. До самия олтар се стигаше по каменно стълбище.

- Аз ли ще бъда жертвата?- ухили се Кикаха.

- Не като част от религиозен обред- отговори тоанът с усмивка, изваяна като от гранит.

После каза няколко фрази на мелодичния местен език и телохранителите се изнизаха през главния портал. Един от тях затвори вратата и я залости с тежко резе. Ударът на резето отекна в главата на Кикаха като погребален звън. Но той се бе срещал много пъти със смъртта и винаги бе успявал да я победи.

- Изкачи се по стъпалата и остани до блока на олтара- заповяда Червения Орк.

Когато Кикаха се обърна с лице към тоана, едва не обърсвайки с гръб каменната стена, която стигаше до над главата му, той видя че Червения Орк запраща към него торбата. Тя прелетя разстоянието, което ги разделяше, и падна с глух звук в краката на Кикаха.

- Изпразни я- нареди с висок глас тоанът. Гласът му кънтеше.

Кикаха извади лъчемет, пакет батерии за него, дълъг нож, пълна с вода манерка, колан с кобур и ножница, чифт обувки, по-малък нож и кутия кондензирана храна.

- В лъчемета няма батерия- обясни Червения Орк.- Можеш да го заредиш когато стигнеш там, където те изпращам.

- И след като ти се окажеш извън обсега на ножа ми. Да, вярвам, че не поемаш рискове.

- Аз не съм толкова безразсъден, колкото си ти, леблабий. Добре, знаеш инструкциите ми и разполагаш с всичката информация, която можех да ти съобщя. Върни вещите обратно в торбата и се изкачи върху платформата.

Кикаха се подчини и отново се обърна с лице към тоана. Той се усмихваше сякаш изпитваше дълбоко наслаждение от процедурата.

- Наистина бих предпочел да те задържа като мой затворник, да се потрудя върху теб и накрая да изпия пепелта ти, както направих с тази на баща ми. Но... аз съм прагматик. Давам ти шейсет дни да се справиш и...

- Шейсет дни ли?- изрева Кикаха.- Шейсет дни за нещо, за което на тебе не ти стигнаха десет хиляди години!

- Ще бъде както казах! Още нещо, Хитрецо! За да те мотивирам допълнително, ще ти съобщя, че твоята кучка Анана се намира в стая, съседна на тази, в която беше ти!- Той замълча, после извика:- А може и да те лъжа!

Кикаха усети някаква огромна ледена висулка да се забива в него.И преди да успее да се размрази, той чу Червения Орк да извиква кодовата дума.

Твърдият камък под краката му се превърна във въздух и той полетя право надолу.

 

 

Девета глава

 

Дясната му ръка се стрелна с намерение да се вкопчи в стената на шахтата, която зейна под него. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по камъка непосредствено под ръба. Изглежда под краката му се бе отворила врата за телепортация, а не капак на замаскирана дупка. Колко типично за Червения Орк да не го предупреди, че му предстои падане!

Държейки торбата в лявата си ръка плътно до тялото той се бореше да запази вертикалното си положение. Светлината, която само за миг бе проникнала през вратата, сега бе изчезнала. Той продължаваше да пада незнайно накъде в абсолютна тъмнина. Шахтата, в която се носеше, изглежда се бе стеснила. Цилиндричната й стена като че ли се намираше буквално на милиметри от тялото му. В същия миг той осъзна, че се върти. Плъзгавата й, сякаш насапунисана повърхност, предпазваше кожата на гърба му от изгаряне... засега.

Вече бе започнал да отброява секундите. Бяха изминали двайсет. Смяташе, че бе падал не повече от пет секунди преди да се досети да измери някак продължителността на падането си. Други четири секунди бяха изминали от момента, в който шахтата бе започнала плавно да се извива докато бе станала хоризонтална. Тъмнината беше започнала да се оцветява от нещо като утринна зора. Слабото сияние постепенно се засилваше.

О-о-о, сепна се той. Пристигаме!

Миг по-късно излетя от някаква тясна дупка. Над него имаше ярко осветена каменна стена. Започна да се извърта във въздуха като котка, за да се приземи на крака. Успя. Озърна се и разбра, че се намира в каменна крипта около двайсет на двайсет стъпки широка и може би към трийсет висока. Онова, което бе помислил за стена, се бе оказало таван. Под него имаше воден басейн и се носеше надолу към него. И макар да се опита да се забие във водата с краката надолу, стовари се странично със сила, достатъчна да го запрати в дъното. Полузамаян от удара той се изправи и с мъка си запробива път нагоре към светлината. Когато излезе на повърхността заплува към края на басейна без да изпуска торбата от ръка. Ръбът се издигаше само няколко пръста над нивото на водата, така че не бе никак трудно да се изтегли на върху каменния под.

- Дяволите да го вземат!- извика той с чувство.

Гласът му отекна някак кухо. Все така седнал, Кикаха си пое дъх, озъртайки се, после стана. Светлината беше лишена от източник, но това не бе новост за него. В стените се виждаха отворите на три тунела. Кикаха развърза торбата и извади по-голямата част от съдържанието й. Макар да бе още мокър, той обу късите гащета и ризата с дълъг ръкав. Изсуши краката си с поличката, обу и нея, после чорапите и накрая приличащите на кецове обувки. Все така бързо препаса колана на кръста си, постави лъчемета в кобура и ножа в ножницата. Накрая завърза и торбата за колана.

- Не мога да се оплача... поне засега е забавно.

Но терзанията относно съдбата на Анана не бяха толкова забавни. Онзи тоански кучи син му бе дал миг надежда когато му каза, че Анана е още жива. И после бе изгасил светлия лъч, добавяйки, че не е изключено да лъже. Тази тактика имаше за цел, разбира се, да държи в шах Кикаха до самия край на мисията му.

Червения Орк беше левак. Следваше ли това да се приеме за указание да избере левия тунел? Или може би изборът не беше от значение. Би било напълно в стила на Червения Орк да го накара да гадае кой път да поеме, подсигурявайки се междувременно срещу евентуална грешка.

Кикаха влезе в тунела отляво на себе си. Беше запълнен все със същата лишена от източник и неоставяща сенки светлина, макар че по-скоро ставаше дума за полумрак. Тръгна бавно напред, внимавайки да не се натъкне на някакъв капан, макар да му се струваше, че дори да има такива, Червения Орк би следвало да ги е дезактивирал. Едва ли влизаше в плановете му да сложи край на мисията преди още да е започнала. Дори Червения Орк не бе чак толкова луд.

След приблизително петнайсетина минути тунелът зави наляво, а след още десетина- надясно. Скоро след това отново се изправи. След малко Кикаха стигна до ярко осветено помещение. Изсмя се.

Както и бе предположил, и трите тунела стигаха дотук и само един продължаваше нататък. Червения Орк бе нагласил нещата така, че нещастникът в басейна да се поизпоти над "трудния" избор по кой тунел да поеме. Но фактът, че не му бе дал никакви инструкции относно правилния избор означаваше, че тоанът не възнамерява да облекчава задачата му.

Каменната стена изглеждаше напълно гладка, но това не означаваше, че част от нея не представлява добре маскирана телевизионна камера. Нищо чудно тоанът да го наблюдаваше точно в този момент. И ако беше така, той сигурно доволно се хилеше.

Кикаха показа среден пръст на евентуалния наблюдател.

После потегли по-уверено по единствения тунел. И той подобно на предишните бе запълнен с все същата призрачна светлина. Една миля по-надолу светлината започна да се засилва. Още четиридесет крачки по-нататък тунелът съвсем се изправи и от другия му край нахлу мощен поток дневна светлина. Когато излезе навън, той се озова на скален перваз. Под и над него склонът продължаваше гладък и по него не се виждаше нищо, върху което окото да спре. Ако решеше да скочи в реката там долу, това би означавало падане от поне хиляда стъпки височина. Остър и хладен вятър брулеше по склона.

Къде ли бе вратата?

Само след няколко секунди той усети топъл полъх по голия си гръб. Обърна се и видя блещукащо петно на около десет стъпки във вътрешността на тунела. Зад нея се виждаха смътните очертания на маси и столове.

- Играй си малките игрички, Червени Орк- прошепна Кикаха.

После се отправи към потрепващата стена, но спря само след няколко стъпки. Друга блещукаща стена се появи пред първата и я скри изцяло от погледа му.

За пръв път виждаше подобно нещо.

- И какво сега?

През новата врата съзираше нещо като ствол на дърво, издигащ се малко странично на светлинната завеса. Нищо повече. Той сви рамене, извади лъчемета и скочи през вратата. Приземи се приклекнал и се огледа. Не се виждаше нищо опасно и той се поизправи.

Около него се издигаха дървета с височина, надвишаваща поне два пъти височината на земната секвоя[5]. Някакво растение на зелени и червени ивици, подобно на испански мъх, висеше от клоните на много от тях. От време на време някой от клоните потрепваше. Почвата бе покрита с плътен, но мек бледожълт мъж. Големи храсти, отрупани с червеникави плодове, се издигаха тук-там между дънерите. Гората ехтеше от мелодични птичи крясъци. Меката светлина наоколо и прохладният въздух бяха безкрайно комфортни.

Той изчака малко, за да види дали няма някой да се появи. И когато нищо не се случи, потегли из гората, без да се вълнува дали навлиза в нея или се приближава към края й. А понеже Червения Орк не му бе дал никакви инструкции, струваше му се, че има право да постъпва както му хрумне.

И както продължаваше да разсъждава относно оздачаващата поява на втората врата в тунела, някакъв човек излезе иззад едно от гигантските дървета. Кикаха спря като закован, но се огледа бързо, за да не бъде изненадан и в гръб. Не се виждаше никой друг. Мъжът беше висок колкото него и имаше дълга права черна коса, събрана на възел, нямаше дрехи и беше бос. Алено перо от очевидно едра птица стърчеше в косата му, а бузите му бяха боядисани на успоредни ивици под лек наклон- в зелено, бяло и черно. Дълга синя лента, падаща до средата на бедрата, беше овързана около пениса му. Не беше въоръжен и държеше едната си ръка с дланта напред в очевиден мирен жест.

Кикаха пристъпи към мъжа, който се усмихна. Високите мускули, чипия нос и тежките клепачи издаваха монголоидния му произход. Но самите очи имаха бадемова форма.

Непознатият проговори на тоански, който се различаваше от стандартната реч, но беше разбираем.

- Поздрав, Кикаха!

- Поздрав, приятелю!- отвърна му той. Но оставаше нащрек. Откъде, по дяволите, този човек знаеше името му?

- Аз съм Лингуалан- продължи странникът.- Нямаш нужда от това оръжие, но можеш да го задържиш, ако предпочиташ. Моля те, последвай ме.- Той се обърна и пое в посоката, в която Кикаха бе вървял досега.

Когато го настигна, Кикаха попита:

- Кой е този свят? Къде се намираме в момента? Накъде отиваме? Кой те изпрати?

- Ако имаш малко търпение, скоро ще получиш отговорите на своите въпроси.

Кикаха не виждаше причини да настоява. Ако този човек го водеше към някаква засада, това беше най-оригиналният начин да бъде излъган. Но без съмнение напълно ефикасен. Водачът му явно залагаше на любопитството на Кикаха и знаеше, че то няма да му позволи да откаже поканата. Освен това някакво вътрешно чувство му казваше, че не го грози никаква опасност. Не че подобни усещания не го бяха подвеждали в миналото.

По време на продължилата близо седем мили разходка, Кикаха наруши мълчанието само веднъж:

- Познаваш ли Червения Орк?

- Не- отговори му късо Лингуалан.

Минаха покрай малко стадо подобни на елен животни, които се хранеха с мъха. Те надигнаха глави, за да ги погледнат веднъж, после се върнаха към заниманието си. Малко по-нататък двамата подминаха млад мъж и млада жена- напълно голи. Те седяха, опрели гръб на едно дърво. Между пъпа на жената и окосмението на срамните й части се виждаше оцветен в зелено триъгълник. Младежът се беше скиприл с дълга оранжева лента, завързана около пениса му. Той свиреше на някаква примитивна флейта, тя му акомпанираше на извит дървен музикален инструмент, чийто тон беше много по-нисък. Каквато и да бе мелодията, която изпълняваха, едно нещо в нея бе сигурно- тя бе жизнерадостна. А може и за тях да бе еротична, ако се съдеше по забележимата ерекция на мъжа.

Кикаха постави лъчемета в кобура. Не след дълго дочуха високи и остри гласове, както и смеха на играещи деца. Почти веднага след това излязоха на широка поляна, в центъра на която се издигаше дърво, три пъти по-голямо от една секвоя, по което бяха накацали птичи пълчища и се гонеха маймуни с аленочервени лица. Кръгли къщи с конични покриви от клони и палмови листа образуваха девет концентрични кръга около дървото-гигант. Кикаха се огледа за градините, които бяха характерни за изостаналите в развитието си земни племена, но не видя такива.

Още нещо отсъстваше- орляците хапещи и жилещи насекоми, които кръжаха над земните селища от подобен тип.

Когато двамата с Лингуалан излязоха от сянката на дърветата под слънчевата светлина, проникваща през техните върхари, над поляната се спусна тишина. Тя продължи само няколко секунди. После деца и възрастни се втурнаха напред и ги заобиколиха. Безброй ръце се запротягаха в надежда да докоснат Кикаха. Той не се възпротиви, защото беше очевидно, че отсъства каквато и да е било враждебност.

Водачът му го преведе по пътечка, обазувана в мястото, където къщите бяха по-нашироко. Когато се добраха до най-вътрешния кръг, тълпата спря, макар гълчавата да не утихна. Малко преди това Кикаха беше съзрял прозорците, издълбани в дънера на исполинското дърво, както и високите арки на входове в основата му. С изключение на арка директно срещу тях, всички останали отвори бяха задръстени с кафяви лица.

В този вход стоеше една-единствена, но затова пък гигантска жена. Единствените неща върху нея бяха някаква огърлица, която от време на време проблясваше и зелен колан на кръста. Голямо червено цвете бе втъкнато странично в косата й. В ръката си държеше дълъг дървен жезъл, украсен с извиващи се змии, които сякаш пълзяха нагоре.

Но макар да бе висока повече от седем стъпки, тялото й можеше да накара коленете на всеки мъж да омекнат. Следващият поглед към лицето й щеше да го свали на земята. Кикаха почувства сладостна топлина в слабините си. От жената като че ли се излъчваха видими лъчи. И все пак никой мъж, без значение колко самоуверен, безчувствен или възбуден бе той, не би посмял да й посегне без нейното разрешение. Защото тя не само изглеждаше като богиня, ами и сякаш беше заобиколена от божествена аура.

Светлозелените й очи блестяха върху златнобронзовото лице. "Цветът им е точно като на моите", помисли Кикаха, "макар че красотата на моите изобщо да не може да се сравнява с възхитителното обаяние на нейните".

Лингуалан изтича пред Кикаха и подгъна коляно пред нея. Тя каза нещо, а той скочи и се върна тичайки при Кикаха.

- Манату Ворцион ти заповядва да се приближиш до нея. Тя казва, че не очаква от теб да й се поклониш.

- Манату Ворцион- прошепна объркан Кикаха.- Трябваше да се досетя.

Досега бе гледал почти на всеки Повелител, с който се срещаше за първи път, като на носител на злото. Да, той много добре знаеше, че те са само човешки същества, въпреки собствените им твърдения, че са по-висши от Homo sapiens, както по замисъл, така и по същество. Което според тях им даваше моралните основания да експлоатират обикновените човеци, които за тях бяха само някакви леблабии.

Но според онова, което бе чувал за нея, Манату Ворцион представляваше едно забележително изключение. Когато създала тази вселена и я населила с изкуствено създадени човешки същества, тя се посветила на задачата да бъде добър властелин, който да проявява разбиране към поданиците си. Говореше се, че леблабиите от нейния свят са най-щастливите хора сред всички вселени. Но Кикаха не бе повярвал на тези приказки, защото с две изключения, всички Повелители, с които се бе сблъскал в живота си, бяха непоносимо арогантни и егоистични същества, изпълнени с кръвожадност, сравнима само с тази на Чингиз-хан, Шака[6] или Хитлер.

Само Улф и Анана бяха двете изключения на Повелители, които наистина се бяха превърнали в човеци. Но дори и те в началото бяха също така безжалостни и жадни за смърт, както останалите си събратя.

Той пристъпи към Манату Ворцион. И тогава, въпреки думата, която си бе дал, никога да не коленичи пред нито един мъж или жена, той се отпусна на едно коляно. Подтикът да го направи, се оказа по-силен от него- въпреки вътрешната си съпротива, той изведнъж почувства, че тази жена действително излъчва божествено сияние. За миг забрави, че тя не е по-божествена по рождение от примерно него самия- нещо, което разумът му твърдеше. Той просто коленичи, сякаш цял живот го бяха учили да се държи примерно пред короновани особи.

Сега, когато се намираше по-близо до нея, забеляза, че огърлицата й е направена от някакви живи светещи насекоми, по необясним начин свързани едно за друго.

В същия миг трепна. Зад гърба му силно прозвуча гласът на Лингуалан.

- Манату Ворцион! Велика майко! Наша господарке! Прародителнице на всичко! Представям ти Кикаха!

- Изправи се, Кикаха- изобретателни и неизтощими човеко, който никога не изпадаш в безизходно положение!- изрече Манату Ворцион. Гласът й беше толкова мощен и мелодичен, кожата му настръхна, сякаш от студ.- Влез в този дом като мой гост!

Много неща привлякоха едновременно вниманието му в мига, в който той се озова в просторното помещение от другата страна на входа. Дървото, макар да растеше здраво на външен вид, беше издълбано отвътре на множество стаи и свързващи ги виещи се стълби. Следвайки Лингуалан по петите, той се изкачи по една от тях. Единственият източник на светлина бе слънцето- поне през деня изглеждаше, че е така- но какви устройства я прехвърляха тук вътре, оставаше неясно. Докато минаваше покрай няколко от стаите- нито една от тях не беше с врата,- той обърна внимание, че мебелировката е също от дърво и е невъзможно да се подмени. Подът беше застлан с дебели килими, а всяка стая бе украсена картини, статуи и фонтани.

И все пак любопитството да разбере защо Манату Ворцион го бе поканила тук, бе твърде силно, за да може да разглежда спокойно декорацията. След като бе отведен до отделената за него стая, той се изкъпа, заставайки под водопада, който падаше непосредствено покрай външната стена и изчезване надолу през многобройните дупки в пода. Когато излезе изпод струята, една девойка, която можеше да спечели с голям аванс всеки земен конкурс за красота, му помогна да се избърше. После му подаде чифт сандали. С впечатлението, че сандалите са нещо като официално облекло, изисквано от случая, той слезе по излъсканите до блясък стъпала на стълбата. Посрещна го Лингуалан и го съпроводи до трапезарията. Това беше една голяма стая, свободна от всякакви мебели. Подът й беше застлан с изключителни дебел килим. Господарката на този свят седеше кръстосала крака срещу госта си. Останалите присъстващи бяха двама грамадни, но добре изглеждащи мъже и две също така едри, но красиви жени. Манату Ворцион ги представи и поясни:

- Това са моите партньори в леглото.

"Всички едновременно?", запита се Кикаха.

Тя допълни:

- Едновременно с това те са и мои любовници. Както знаеш- защото трябва да го знаеш!- има съществена разлика между партньор в леглото и любовник.

В този момент прислугата донесе храната. Лингуалан беше начело и вероятно играеше ролята на главен иконом. Ястията представляваха разнообразни съчетания от плодове и зеленчуци- повечето непознати на Кикаха- печено прасе, еленско месо и диви птици. Замесеният с масло хляб беше намазан с дебел слой конфитюр, само от външния вид на който очите се разтваряха широко, а тялото потрепваше в екстаз.

Чашите бяха от някакви морски раковини и в тях имаше четири различни вида напитки. В едната беше налята най-обикновена вода, в друга- леко и чудесно вино, в третата- питие, напомнящо на леко разредено уиски, а в четвъртата имаше нещо, което никога преди не бе опитвал.

Той яде и пи достатъчно, за да засити стомаха си, макар да не прекали с месото, за да може да опита още една филия с хляб и конфитюр. Манату Ворцион кимна одобрително, забелязвайки въздържаността му. Истината бе, че повече му се пиеше, отколкото ядеше, но нито мястото, нито времето бяха подходящи за това.

А най-добре според него беше да спрат вежливия брътвеж и най-сетне да получи отговори на въпросите, които го вълнуваха. Великата майка обаче май много не бързаше, а и какво друго би могло да се очаква от една жена, преживяла досега повече от трийсет хиляди години.

След като приключиха, всички излязоха навън, за да почетат с присъствието си церемонията в чест на госта. Танците бяха живописни и шумни, текстовете на песните изобилстваха от позовавания на митове и легенди, за които Кикаха дори не бе чувал. Лингуалан, който стоеше неотлъчно редом с него, се опита да обясни смисъла им, но скоро се отказа, защото гласът му се губеше в силния шум. Но Кикаха не съжаляваше, че може нещо да не разбере. Това, за което жадуваше, бе информация от първоизточника и единствено Манату Ворцион, "нашата господарка", можеше да му я даде.

Изморен, макар и малко възбуден, той се прибра разочарован в стаята си. Цял час въртене, прозявки и борба с двете плътни одеяла му бе необходим, преди да успее най-сетне да заспи. Но неочаквано се събуди от невероятно реален сън, в който видя лицето на Анана да се появява сред сиви и страшни облаци.

Рано на другата сутрин се събуди, изкъпа се, хапна и приключи с всички онези неща, които са необходими, но отнемат много време. Едва тогава слезе по стълбището и излезе от дървото, за да се включи към закуската, която бе сервирана близо до входа. Гигантката не се появи. Лингуалан разведе Кикаха из селището, показа му по-интересните места и му разказа за тяхната история и смисъл. Кикаха бе изпълнен с отвращение. Изглежда нямаше значение в коя вселена се намира- гостът така или иначе трябва да мине през задължителната програма.

И все пак известна полза имаше- успя да разбере що за господарка бе тя. Оказа се, че е благоразположен деспот. Тя беше определила в каква среда трябва да живеят леблабиите и що за общество трябваше да "създадат". Джунгли, гори, много реки и езера- това покриваше повърхността на планетата в по-голямата й част. Нямаше пустини, но изобилстваха ниските планински вериги.

През гъстата растителност бродеха малочислени семейства или по-големи племена. Ловът, риболовът и изобщо грижата за прехраната отнемаха не повече от няколко часа на ден. Земеделието се свеждаше до грижа за малки градинки. Свободното време беше посветено на разговори (леблабиите са големи дърдорковци), възпитание на децата, събрания на племенния съвет, занимания с изкуство, спортни състезания и... съвокупление. Последното представляваше нещо като обществена игра и обясняваше защо мъжете-победители бяха овързали членовете си с панделки, а жените-победителки имаха нарисувани триъгълници на коремите си. Синьото, зеленото и оранжевото бяха цветовете на заелите първо, второ и трето място, а самите състезания се радваха на голяма популярност.

Жените и мъжете се ползваха от еднакви права. Вместо да воюват с други групи, мъжете и жените се включваха в бурни и понякога доста груби атлетически игри, съревновавайки се със съседните племена.

По думите на Лингуалан поданиците на Манату Ворцион бил толкова щастливи, колкото е възможно да бъдат хората.

Кикаха, който беше живял сред доста първобитни племена, знаеше, че невъзможността от усамотение и сигурността на племенния живот изискват стриктно придържане към определени правила на поведение. Всеки, който посмееше да се опълчи срещу тях, трябваше да очаква да му посмачкат фасона. И ако това не помогнеше, а после не му повлияеше дори и изолацията, очакваше го изгнание и дори смърт. Всъщност непокорните предпочитаха смъртта. Изгонването от племето беше непоносимо мъчение.

Той разпита Лингуалан за подробности.

- Нашата господарка постанови, че желаещите да се занимават с изкуство или изобретателите трябва да бъдат оставени на мира. Но ексползивите са табу, а огнестрелните оръжия изобщо са забранени. Забранени са и двигателите, които работят с гориво. Тя казва, че нещата, направени от желязо, ако не са произведения на изкуството, внасят отрова в почвата, въздуха и водата. Тя ни разказа какво става с родната ти планета Земя-1.- Той замълча, потръпна и завърши:- Ние не искаме това, а дори да поискахме, Тя нямаше да ни позволи да го направим.

- Но тук няма никаква опасност от пренаселеност- каза Кикаха.- Всички тоани налагат ограничения върху раждаемостта във всяка вселена, с изключение на тези, в които са Земя-1 и Земя-2. Например Джадауин- едно време Повелител на света на нивата- реши проблема като добави в питейната вода химикал, редуциращ плодовитостта.

- Не знам нищо нито за него, нито за другите Повелители- въздъхна Лингуалан.- Но Нашата господарка се е погрижила да направи телата ни такива, че да можем да се оплождаме само през достатъчно дълъг интервал.

- Да не би да не знаете какво е убийство, кражба, омраза или сексуално престъпление?

Лингуалан сви рамене и отговори:

- Уви, не е така. Великата ни майка казва, че тези неща са неизбежни понеже сме човешки същества. Но все пак имаме племенен съвет, който се произнася по спорните въпроси и решението му е окончателно, макар че може да се обжалва пред Манату Ворцион. Много е трудно да не бъдеш открит след извършване на убийство. Рядко се случва. И сексуалните престъпления не стават често. Наказанието за блудство с дете под дванайсет години е смърт. Над тази възраст се изисква двойката да прави любов само по взаимно съгласие.- Той се замисли за кратко и допълни:- Грубото отношение към дете, физическото му, психическо или емоционално малтретиране се наказва със смърт или изгонване. Но честно казано не съм чувал за подобни случаи в племената, за които знам. Децата са най-ценното ни притежание, ако разбира се приемем, че те могат да се притежават.

Кикаха не го попита дали не му е неприятно животът му да протича както е определила Великата майка или как там й казваха. Вероятно самото задаване на подобен въпрос би накарало Лингуалан да се усъмни в това дали Кикаха е нормален.

- И всички са щастливи и живеят в есктаз, така ли?- попита той вместо това.- Дали това е хубаво или лошо?

Лингуалан отново сви рамене и отвърна с философско примирение:

- Има ли свят, в който нещата да са само хубави?

Кикаха вече беше разбрал, че ще умре от скука, ако се задържи тук за по-дълго.

Когато се върнаха при дървото, Манату Ворцион го поздрави още на входа.

- Сега аз и ти ще си поговорим за Червения Орк. И за много други неща.

Тя го поведе по централното стълбище към шестия етаж, където минаха по дълъг коридор, преди да стигнат до просторна стая. На едната стена имаше грамадно огледало, дванайсет стъпки високо. На единствената маса беше поставена сребърна кана и три сребърни чаши, всички украсени с релефни фигури на хора и странни животни. Погледът му бе привлечен от една от фигурите. Образът беше на люспестия странник.

Манату Ворцион му предложи да седне на единия от двата налични стола.

- Това място е табу, освен за мен или гостите ми, разбира се. Никой няма да ни обезпокои.- Тя седна и напълни две от чашите със зеленикава течност. После продължи:- Между въпросите, които искаш да ми зададеш е и този защо и как беше прехвърлен от планетата на Червения Орк до тук, нали?

Кикаха кимна и отпи от течността. Имаше вкус... единственият начин, по който би могъл да го опише, бе да каже, че бе съставена от отделни слоеве втечнена слънчева, лунна и звездна светлина. Сърцето му заби по-бързо, главата му сякаш леко се разшири, тялото му се изпълни с приятна топлина.

- Не пий прекалено бързо- предупреди го тя.

Кикаха беше свикнал с хорската голота, но тези огромни, заоблени и твърди гърди от другата страна на масата предизвикваха в него странно чувство. Отчасти сексуална възбуда, отчасти... какво? В съзнанието му се мерна картина, в която той беше полюшван от вълните на амниотичното море затворен в крипта зародиш, който спи и сънува сънища без думи. Не, за които не знае думите. Можеше само да мисли. И мислеше не само без помощта на езика. Мислеше без образи. Липсваха му думите, а мозъкът му беше лишен в същата степен и от образите. Просто се рееше в среда от чиста емоция. Беше в безопасност, сит и не желаеше дори да помисля, че може да напусне това място. Тук беше рая, адът... адът бе всичко останало навън.

Доста бързо това усещане се стопи. Амниотичният океан отстъпи с глух рев, сякаш торбата се бе пробила и течността изтичаше в огромен водопад. Паниката го проряза и миг по-късно той отново бе същият какъвто бе преди това.

Леко разтърси глава и вътре в себе си се закле, че повече няма да вкуси и глътка от коварната зеленикава течност. Или поне няма да го стори в тази стая и още по-малко в нейно присъствие.

Манату Ворцион се усмихна сякаш четеше мислите му. После каза:

- Отдавна знам за Червения Орк и плановете които крои. Доста по-отскоро знам и за тебе. А също така знам и за някои неща, които стават в другите светове.- Без да погледне зад гърба си, тя мушна пръст в посока на сребристото огледало, окачено на стената и поясни:- През онова там аз мога да чувам и виждам различни събития. Свързано с вратите, поставени от други, както и с тези монтирани от мен в слабите места на стените между вселените. Предаването не винаги е добро и доста често имам проблеми да поддържам желаната от мен настройка на дадена честота. Но се старая да не изпускам от око определени ключови места. Би могъл да кажеш, че държа пръст върху пулса на множество светове. Хората ми вярват, че имам вълшебно огледало.

Кикаха искаше да я попита дали това устройство е древно и тя го е наследила по някакъв начин или сама го е направила. Анана му бе разказала някои неща за нея. Едното беше, че тя е единственият учен, може би с изключение само на Червения Орк, между Повелителите. Дали това е истина или не бе отделен въпрос. Важното беше, че тя притежава това устройство.

- Бях чувала за теб, а от време на време можех и да те видя- продължи разказа си тя.- Но до неотдавна, когато те открих с помощта на глиндгласа- и тя отново посочи към огледалото- не се бях опитвала да те прехвърля насам чрез пренастройка на някоя от вратите. Просто не се налагаше. В момента, в който се появи основателна причина да го направя, аз заложих няколко клопки- което, уверявам те, никак не е просто да се направи от разстояние,- надявайки се един ден да те заловя. Поставих и сигнализиращи системи, които трябваше да ме предупредят в случай, че ти се появеше сам, без придружител, в някоя от вратите.

- И как щяха да ме познаят твоите датчици?- поинтересува се Кикаха.

- Кожата на всеки човек притежава уникална структура на био-електрическо поле. Моята глиндгласа може да открие това поле и да го регистрира. Тя може да засече и масата на обекта. Използвах видеодетектор, което правя рядко, защото трудно се удържа в синхронизация. Нямах избор, трябваше да програмирам в компютъра твоето физическо описание, с което разполагах от други източници. В него се съхраняват образите на всички лица, засечени някога от глиндгласа. Когато накрая ти бе засечен, устройството издаде звуков сигнал и извади на индикация образа ти и останалите ти параметри... От този момент нататък, се включиха капаните, които трябваше да се задействат щом попаднеше в обсега на действие на глиндгласа и да те прехвърлят при мен. Вероятността беше малка, защото вратите са може би стотици хиляди, а аз можех да контролирам само към хиляда.

- А защо не заловиш и Червения Орк?

- Съмнявам се той да знае, че бих искала да сторя това. Но нищо чудно да се досеща за съществуването на устройство като глиндгласа. Имам основания да вярвам, че носи винаги със себе си честотен неутрализатор.

- Дори и така да е, липсата на честота при наличие на обект с очакваната маса може да е индикация за присъствието на Червения Орк. Още повече след като е възможен и визуален контрол. Какъв е проблемът?

- Ти не си хитрец, а просто убиец на Повелители- усмихна се тя.- Първо, визуалното засичане е крайно ненадеждно поради честото му излизане от синхронизация. Второ, Червения Орк досега не е влизал в нито един от моите капани- поне не доколкото ми е известно. На знам... напълно възможно е да разполага с устройство за разстройване работата на видеодетектора, както и с излъчвател на лъжлив сигнал за маса. Не мисли, че ти си най-хитрият!

- А защо ме прехвърли в гората, а не направо тук?

- Трябваше ти време да се пренастроиш, а освен това трябваше да бъдеш приветстван с мир от Лингуалан. Кой знае какво би могло да се случи, ако се озовеше направо сред непознати? Знам че си бърз. Дали нямаше да извадиш лъчемета си, преди да си се ориентирал в ситуацията?

- За мен ли става дума?

- О, не ти липсва самочувствие! Това е похвална характеристика... но само до определено ниво.

Кикаха не вярваше на даденото обяснение. Истината по-скоро бе, че тя беше предпазлива. Не искаше никой да попада направо при нея след телепортация. Подобен пътешественик би могъл да носи бомба или някакво друго средство за масово унищожение. Нямаше никакво съмнение, че дърветата в зоната, където беше пристигнал, са съоръжени с най-различни скрити детектори. И те щяха да я предупредят, ако той носи опасно оръжие.

- Моментът сега не е за дребни въпроси. Но аз съм готова да отговоря на един такъв, който ти без съмнение искаш да ми зададеш. Защо не прехвърлям тук всички попаднали в моите клопки, така ли? В края на краищата, един от тях може да се окаже Червения Орк, нали? Опитвах този метод в продължение на дълъг период- петстотин години, ако трябва да бъда прецизна. Отказах се, когато разбрах, че той притежава умението да не бъде заловен... Толкова! Сега си дръж устата затворена, докато не ти разреша да я отвориш!

 

 

Десета глава

 

Манату Ворцион знаела отдавна за Червения Орк, за войната срещу баща му Лос, както и за битките с другите Повелители, след като бе убил баща си.

- Бях чувала и за теб, Кикаха. Много Повелители се страхуват от тебе. Идентифицират те с онзи леблабий, за който древното предсказание твърди, че щял да унищожи всички Повелители. Пророчествата са глупост, разбира се, но само до момента, в който започнат да се сбъдват. А Повелителите, въпреки всичкото си могъщество, са не само декаденти, ами и суеверни.

До момента Червения Орк не бе опитвал да напада нейната вселена. Вероятно знаел, че дори да избие всички останали Повелители, тя успешно ще му се опре с всичките древни оръжия, които притежава.

- Или по-точно така си мислех до неотдавна- поясни тя.- Но сега той разполага с Рога на Шамбаримен. Това може да му вдъхне смелост да се опита да ме нападне. От моите шпиони знам, че той отново мечтае да проникне в света на Зейзел, макар да се бе отказал от тази си идея още преди хилядолетия. Рога би могъл да му помогне най-сетне да успее. Носят се слухове, че на него му е известно за заровената там последна от древните машини за създаване и унищожение. И пак от моите шпиони знам колко често е заявявал Червения Орк, че в мига, в който сложи ръка на нея, той ще унищожи всички изкуствени вселени без една.

"Значи така!", помисли си Кикаха. "Това било! А на мен ми каза, че му трябвали само някакви данни от Пещерния свят. А всъщност ставало дума за тази машина за създаване и унищожение, каквото и да представлява тя!".

- Извини ме за прекъсването, Всемогъща майко- обади се Кикаха.- Но като те чух какво каза, не мога да продължа да мълча! Но най-вероятно сведенията ти не са съвсем верни. Машината не е там. Но за сметка на това, там са данните, с помощта на които тя би могла да се построи отново. Знам това лично от устата на Червения Орк. Искам да кажа, че той ми разкри това по заобиколен начин. Не знам дали става дума за данни, чертежи, схеми или описания. Но искам да те коригирам: Сигурен съм, че машината не е там!

Тя повдигна дебелите си черни вежди.

- Така ли мислиш? Не забравяй, че той е първият измежду всички лъжци и съвсем спокойно може да не ти е казал истината.

- Той си мислеше, че аз няма да му избягам и че нямам друг избор освен да се върна пак при него. Така че разкри пред мен повече неща, отколкото би посмял при по-други обстоятелства. Но съм съгласен, че е голям лъжец. Въпреки че не ми е удобно точно аз да го укорявам в това, след като сам му казах някои неистини. И се пак мисля, че в конкретния случай той нямаше основание да ме лъже.

Манату Ворцион не каза нищо близо минута. След това проговори:

- Мисля, че ще бъде най-добре, ако говориш веднага. Започни с това как един землянин като теб попадна в света на нивата. Чувала съм фрагменти от историята. Може да са били преувеличения на истината. Затова искам да ми я разкажеш от самото начало до този момент, но моля те не я превръщай в епична сага. Нуждая се от сбит преразказ на най-същественото.

Кикаха постъпи както му бе наредила. Но когато стигна до срещата с люспестия странник, тя ахна. Очите й се отвориха широко и тя извика:

- Токинецът!

- Какво има?

- Продължавай, моля те! Какво се случи, след като го видя за пръв път?

И Кикаха й разказа как чужденецът, когото бяха мислили за мъртъв, бе започнал да е надига от саркофага си точно в мига, в който двамата с Анана се телепортираха от гробницата.

Тя стана на крака и нервно закрачи, размахвайки енергично ръце. Изглеждаше силно обезпокоена.

"Дори боговете могат да загубят сдържаността си", мина през главата му докато я наблюдаваше.

- Токинецът! Токинецът! Това просто е невъзможно!- прошепна тя.

- Защо да е невъзможно?

Тя рязко се извърна с лице към него:

- Защото това бяха единствените същества от фолклора, родени от първобитни страхове и игра на въображението! Още когато бях малка, моите родители и робите в къщи ми разказваха истории за тях. В някои от тях токинците бяха представяни за нехуманоидна раса, предхождаща тази на тоаните. Според друг мит, те създали първите тоани и ги поробили. После тоаните се разбунтували и избили всички с изключение на един. Този единствен оцелял избягал в някаква неизвестна вселена и пак според преданието влязъл в нещо като анабиоза. Историята, оказала се доста страшничка за въображението на едно дете, продължавала с предупреждението, че той ще се събуди един ден, ще се съюзи с най-големия враг на тоаните и ще ги избие до един. А този най-голям враг щял да бъде един леблабий. Митът завършвал с описание на начина, по който умирал последния тоан и как леблабият ставал Повелител на всички светове... Според друг вариант на мита, той щял да се присъедини към племето на леблабиите и щял да им помогне да отхвърлят игото на Повелителите. Колко страшни бяха тези истории за децата! Но никога не съм предполагала, че този токинец може наистина да съществува...

- Не те излъгах- каза той.- Освен това бях много изненадан да видя образа на люспестия върху една от чашите по време на снощното пиршество.

- Ако токинецът се е надигнал от съня си и сега е кой знае къде, какво ли смята да прави?

- Единственото, в което може да си сигурна сега е, че тази раса действително е съществувала и в момента поне един неин представител е жив. Но по никакъв начин не можеш да знаеш дали той е настроен приятелски или враждебно.

Но вътре в себе си усещаше, че част от детските й страхове още са живи.

Тя седна отново, наклони се към него и го стисна силно за китката. Кикаха примижа, усещайки как за миг костите му се извиват в невъзможна посока. Силата й беше като на горила. Той определено не би искал да има неприятности с нея, най-малко от всичко физически сблъсък.

- Този люспест чужденец представлява неизвестен фактор. И като такъв представлява опасност, поне докато не научим за факти, които говорят за обратното. Разказа ли и на Червения Орк за него?

- Не. Никога не бих ми казал нещо, което би могъл да използва по какъвто и да е било начин.

Тя отпусна захвата си. Кикаха искаше да разтрие китката си, но знаеше че никога няма да покаже пред никого, та дори това да беше богиня, че го е стиснал така, че да му причини болка.

- Добре. В такъв случай разполагаме с едно предимство. Другото е, че Червения Орк не знае къде си в момента. Така че когато отново потеглиш за Пещерния свят...

- Да потегля отново ли?

- Но, разбира се. Мислех това за напълно ясно. Нали му даде дума, че ще го направиш?

- Няма никакво значение дали съм му дал дума или не съм. Той знае, че ще се върна при него, защото ми подхвърли, че Анана е жива и е негова пленница. Аз силно се съмнявам, че тя е оцеляла след онзи кошмарен потоп. Но не мога да си позволя да повярвам в това си убеждение.

- Ти така и не успя да ми разкажеш премеждията си до края.

Той свърши с скока си през отворилата се в тунела врата, която тя бе поставила пред тази на тоана.

- Ти си необикновен човек, макар че можеш да се похвалиш с късмет, на който биха завидили мнозина. Някой ден този ти късмет може да се изчерпи. И тогава...

Те продължиха да разговарят за други неща. Кикаха отпиваше от питието. Към края на разговора им той бе преизпълнен с надежда повече от обикновено, което бе забележително само по себе си, като се имаше предвид, че си беше непоправим оптимист.

Богинята се изправи и го погледна отгоре-надолу. Изражението на лицето й му подсказваше, че тя изпитва нещо като обич към него. И той самият чувстваше нещо повече от обич към нея.

- И така, отиваш да търсиш света на Зейзел. Ще разполагаш с едно предимство пред останалите му търсачи, понеже аз знам за съществуването на врата, за която едва ли някой друг подозира. Онова, с което мога да ти помогна не е малко, но мисията ти е изключително трудна. Ще се опитам да те държа в обхвата на глиндгласа, но не съм сигурно колко успешно ще бъде това. Ще останеш тук още няколко дни, за да отпочинеш, да натрупаш още малко сили и да обсъдим заедно и най-малките подробности от плана, който ще следваш. Изглеждаш му малко уморен. Сега си лягай и стани, когато почувстваш, че ти се иска.

- Понякога ми се налага да ставам, колкото и да не ми се иска.

Тя се усмихна и отговори:

- Ако не бъркам, искаш да кажеш нещо повече от онова, което се съдържа в думите ти.

- Такъв е стилът ми.

- Съвсем не си стеснителен за леблабий.

- Съществуват известни съмнения, че съм леблабий... искам да кажа, че съм чист леблабий. Може и да съм наполовина тоан, но не бих казал, че държа да науча това със сигурност. Нещата са такива, каквито са и аз съм такъв, какъвто съм.

- Ще говорим за това друг път. Свободен си.

"Тя май наистина ме поставя на мястото ми", помисли си той. "Е, добре, и аз май прекалих с алкохола. Но дали всичко може да се обясни само с него?"

В съзнанието му за миг се появи образът на Анана. И той почувства, че му се доплаква.

Тогава тя го потупа по рамото и каза:

- Тъгата е цената, която плащаме, за да живеем.- Замълча за малко и допълни:- Сълзите са помогнали на малко хора в труден момент. Но има неща, за които знам със сигурност, че могат да облекчат скръбта.

Тя не каза нищо повече. Той се качи в стаята си и се приготви да си ляга. Когато се зави с одеялата почувства, че ще заспи трудно. И въпреки това бяха изминали само петнайсетина минути преди да се унесе. Събуди се трепвайки и бръкна за лъчемета, който беше оставил под възглавницата. Шум ли беше? Или някакъв глас? Нещо го бе събудило. Вече държеше лъчемета в ръка. И тогава различи женски силует в отвора на лишената от врата арка на фона на меката светлина, проникваща откъм коридора. Беше толкова висока, че можеше да бъде само на Манату Ворцион. Ноздрите му доловиха слаб аромат. Точно той изглежда го бе извадил от съня му, защото неговият нос бе като часови, изправен срещу врага. В миризмата имаше нещо приятно, но това не бе парфюм от шише. Напомняше му за рукнали потоци, за тежка пара, издигаща се над блатата... да, последният образ беше малко странен, но доста точен. Миризмата бе като от разгонена женска, но много по-силна от всичко, с което някога се бе сблъсквал.

Тя бавно пристъпи към него.

- Остави настрани лъчемета, Кикаха.

Той го положи на пода и зачака. Сърцето му биеше както бие с копита жребеца на прага на конюшнята. Тя леко се отпусна на колене, после легна странично на Кикаха. Тялото й беше като току-що извадено от нажежена фурна.

- Осемдесет години изминаха откакто родих последното си дете- прошепна тя.- И пак осемдесет години изминаха откакто не съм срещала мъж, чието дете бих желала да износя, макар че в леглото ми са лягали забележителни любовници. Но ти, Кикаха, който никога не изпадаш в безизходно положение, ти- неизлечим авантюристе, ти ще ме дариш с дете, което да обожавам и да отгледам с любов. Знам, че събудих в теб силна страст. Но по-важното е, че ти си един от много малкото, който не се изплаши от мен.

Кикаха не бе съвсем уверен в последното. И все пак след като през целия си живот се бе борил със страха, той щеше някак да превъзмогне и този, който наистина не бе особено голям.

Помисли си за Анана, макар че отливът на кръв от главата му и пренасочването й за немисловни цели направи образът й не така болезнен както преди. Ако беше мъртва, тя не би следвало да му пречи да бъде интимен с други жени. Но той не знаеше дали тя е мъртва, а двамата се бяха заклели да си бъдат верни. И щяха да се съобразяват с тази клетва, освен ако обстоятелствата не ги разделяха за дълго или не ги принудеха да я забравят за известно време. Как щяха да постъпят в такъв момент зависеше изключително от личната преценка на всеки от двамата.

Устата й докосна неговата, а лявата гърда на Манату Ворцион... каква ти гърда, направо беше цяла планета... се отпусна върху корема му.

Аз съм в нейната власт. Съдбата ми зависи от това дали ще реши да ми помогне в битката срещу Червения Орк. Съдбата на много вселени е заложена. Ако й откажа сега, това може непоправимо да наклони везните в полза на Червения Орк. Не, това са глупости, разбира се, но кой знае дали тя изгаря от ентусиазъм в желанието си да ми помогне.Освен това, един гост не може да си позволи да оскърби домакинята. Това е проява на лоши маниери.

А най-важното, призна той в себе си, че на мен ми се иска да го направя.

После въздъхна и проговори:

- Наистина страшно съжалявам, Велика майко. Но Анана и аз се заклехме в абсолютна вярност един към друг. Така че колкото и силно да те желая, а повярвай ми, пожелавал съм през живота си по-силно само Анана, аз няма да направя това.

Тя замръзна и след малко стана. Погледна го отвисоко и отговори:

- Ще уважа клетвата ти, Кикаха. Макар дори в този полумрак да виждам, че не съм ти безразлична.

- Тялото не винаги може да се противопостави на това, което разумът му заповядва.

Тя се изсмя и каза:

- Добре знаеш тоанските поговорки. Възхищавам ти се, Кикаха. Верността е рядка добродетел, особено когато аз съм изкусителката.

- Наистина е така. Затова тръгни си преди да съм се размекнал повече, отколкото трябва.

 

Три дни по-късно Кикаха и Манату Ворцион стояха изправени пред сребристия екран на нейната глиндгласа. Кикаха бе напълно облечен и добре въоръжен с различни оръжия. В раницата му имаше храна, вода и медикаменти. Главата му бе пълна със съветите на Великата майка.

Тя се наклони близо до устройството и прошепна кодовата дума. Повърхността му мигновено затрептя и сякаш леко се разшири. Кикаха погледна внимателно, но не видя нищо.

Манату Ворцион се обърна към него, прегърна го я обятията си, притисна го към гърдите си и го целуна по челото.

- Ще ми липсваш, Кикаха- прошепна тя в ухото му.- Дано успееш в своята мисия. Ще се постарая да не те изпускам от погледа си, но това може да не продължи дълго.

- Е, беше ми повече от приятно- отвърна й той.- Най-малкото което мога да кажа , че научих много неща. А и ти ми оказа голяма чест.

Тя го пусна. Той пристъпи към вратата. Тя леко го докосна по тила и прекара връхчетата на пръстите си надолу по гръбначния му стълб. Някаква сладостна тръпка пролази през тялото му. Почувства се като че ли е получил благословията на богиня.

- Ако изобщо има някой, който може да спре Червения Орк, това си единствено ти- каза тя.

Зачуди се за миг дали наистина тя мислеше така. Но сам той беше напълно убеден, че това е истината. Оставаше малкото съмнение дали най-доброто на което бе способен, щеше да се окаже достатъчно за задачата.

После направи крачката, която го прехвърли през трептящата светлинна завеса.

 

 

Единадесета глава

 

Макар да знаеше от гигантката, че през първата отсечка от пътя му не го очаква нищо опасно, Кикаха беше готов за неочакваното. Беше приклекнал с лъчемет в ръка, когато изведнъж се озова в пълна тъмнина. Следвайки указанията на Манату Ворцион той направи три крачки напред. И примижа заслепен от ярка слънчева светлина. Пред очите му се простираше открита равнина- гледка, която също не го изненада, понеже Великата майка го бе предупредила и за нея. Той се поизправи, огледа се и прибра оръжието в кобура си.

Небето представляваше една необятна зора и по него пробягваха виолетови, зелени, сини, жълти и сиви ивици. Равнината беше покрита с висока възжълта трева и само тук-там се виждаха горички от дръвчета. Някъде в далечината голямо стадо от огромни черни животни мирно пасеше. Зад него се издигаше гладка пирамидална канара от мазен зеленикав камък с размери на къща.

Разполагаше с петдесет секунди да се премести от другата страна на канарата. Великата майка бе планирала този маньовър за да мистифицира евентуалните врагове, на които би хрумнало да се възползват от нейната система от врати. Той заобиколи тичешком скалата и видя потрепващото върху камъка петно. Но тук той попадна на нещо, което дори Великата майка не би могла да предвиди. Два звяра с размерите на тигър, с дълги източени муцуни и зъби на хищник стояха точно пред вратата. Те изръмжаха дружно, но не се преместиха.

Кикаха изрева и се затича срещу тях, извадил лъчемета. Едното от животните скочи встрани, но другото приклекна, готвейки се да скочи върху му. Лъчът го прониза през главата. Без да издаде звук, то се строполи на земята. Той прескочи трупа, от който се издигаше струя вонящ дим и се хвърли през вратата. В ушите му нахлу рев. Другият хищник изглежда се бе обърнал и го нападаше. Кикаха си представи как вратата се затваря точно в този момент и едрото тяло се забива в твърдата скала. Вместо това усети нещо да го тласва напред и блъсва в стената. Силата на удара го зашемети.

След неизвестно колко време се свести и напипа с ръката си лепкава течност. В ноздрите му нахлуваше миризма на невестулка. Но те долавяха и мириса на кръв. Той напипа устройството на китката си и натисна бутона. Блесна светлина и за миг го заслепи. Той видя че се намира в в малка каменна крипта, доста подобна на предишната. Съмняваше се, че е в същата скала, ако разбира се се намираше в скала. Стана и в този миг забеляза, че от големия хищник се бе телепортирала само предната част.

Отправи се към стената, през която току-що беше проникнал тук. Върху всички стени имаше потрепващи петна. Великата майка му бе обяснила, че две от тях са на фалшиви врати, които ще облеят натрапника с отрова, ако той избере да мине през тях. Кикаха скочи през безопасната врата, надявайки се, че срещата с хищниците не го бе забавила прекалено много. Озова се от другата страна, извика кодовата дума и мигновено бе прехвърлен върху метален сандък със страна шест стъпки и дълбочина шест пръста. Той висеше без никакви подпори на хиляда стъпки височина и под краката му се простираше гола каменна пустош. Небето бе синьо, а вятърът, който свиреше в ушите му, беше студен. Безкрайни редици от издялани исполински каменни бюстове се простираха се самия хоризонт и явно дори отвъд него. Манату Ворцион му бе казала, че едно време този свят принадлежал на Аратмийм-Наперченият. Повелителя- още преди много, много време убит от Червения Орк- си създал свят, една четвърт от който представлявала каменна пустиня, в която всяка скала и всеки скъпоценен камък били изваяни с образа му.

Беше доволен, че не е пристигнал тук по време на електрическа буря. Гръмотевиците и воят на вятъра биха могли да заглушат кодовата дума. Това може би не би било така трагично, ако металният сандък под него не бе програмиран да се обърне и да го изтърси от себе си в подобен случай.

На дъното на сандъка, близо до края му, трябваше да има леко изпъкнала метална пластинка. Кикаха коленичи, легна по корем, пресегна се под сандъка, напипа пластината и я натисна. И се озова, точно както Великата майка му бе обещала, в тъмно място, заобиколен от всички страни от изключително гъста течност. Тя го притискаше от всички страни, изпълваше ноздрите му и напираше в ушите му. Не беше взел кислородна маска, защото по план трябваше да остане в тази клопка съвсем за кратко. Това не се отнасяше до враговете на Манату Ворцион, които не биха могли да знаят онова, което знаеше той.

Кикаха се пресегна с дясната си ръка и опипа близката стена, докато пръстите му докоснаха някаква издатина. Натисна я с длан и мигновено се освободи от най-странния капан, в който някога бе попадал. Беше разбрал, че капанът е заложен във вътрешността на масивна скала в света на Уут, където камъните представляваха необикновена комбинация между жива и нежива материя, така както е при вирусите. Бавно движещият се флуид в крайна сметка излизаше през пукнатините в скалата и капеше покрай гигантската канара. И от тази необичайна лава се раждаха- ако можеше да се нарече така загадъчния процес- малки топки, сплескани откъм дъното.

Местните жители боготворяха "майката", така че взимаха "децата" и ги поставяха в центъра на своите селища. Мъничките богове израстваха в камъни с големината на майката. На всичко отгоре тя бяха и предмет на оживена търговия. Селата, които имаха монопол над тях, ги продаваха на тези, които не разполагаха с такива. Много войни бяха пламвали, за да се защитят или заграбят запаси от най-ценната стока на тази планета.

В невъзможност да направи нещо друго, Кикаха остана, изчаквайки течността да се стече по него в малка локва до краката му. След това я прескочи и се озова на сухо място. Отправи се на изток. Манату Ворцион, която бе прекарала хилядолетия наред, използвайки шпиони и черпейки информация от врати, към които се бе подвключвала тайно, имаше смътна идея къде би могла да се намира вратата за света на Зейзел. Задача на Кикаха бе да открие точното й местоположение,но той поне знаеше в каква посока да го търси.

Тази задача не се оказа никак лесна. Все пак се намираше на Нежелания свят- една планета токова претъпкана с опасни зверове, птици, растения и други форми на живот, че те само благодарение на някакво чудо не се бяха унищожили взаимно още преди много време. Загубвайки маса време в опити да ги избягва и да се защитава от тях, Кикаха бе пропит от чувство на възхищение пред способността на Червения Орк да оцелява. Десет дни по-късно, четири от които прекарани в криене от високо само пет стъпки, но простиращо се върху площ с размерите на малък квартал, животно, което се просмукваше през почвата и излъчваше отровен газ, Кикаха преодоля висок планински хребет. В краката му се простираше равнина, прорязана от река. До самата река се виждаха останките от гигантско квадратно гнездо, построено от неизвестни създания. Дори Манату Ворцион не знаеше какво представляват те. Както и да е, гнездото бе действително построено от подобна на цимент смес, която съществата правели в коремите си и изплювали за да изсъхне.

Лос бе поставил тук врата- единственият вход, доколкото бе известно на останалите- за света на Зейзел. Когато Червения Орк се върнал тук отново, той избил всички животни, живеещи в гнездото. А когато не успял да намери вратата, разрушил и самото него. Решавайки, че нищо неподозиращите създания са изтръгнали вратата от основата й и са я заровили на друго място, той претърсил основно близо сто квадратни мили площ. Използвал много чувствителни детектори на метал,които били в състояние да определят размерите и формата на всеки метален къс, намиращ се на до сто стъпки под земята. Но не открил вратата нито първият път, когато опитал, нито стигнал до успех при многото си следващи експедиции.

- Истината е- бе казала Великата майка,- че ние не можем да сме сигурни дали онези същества действително не са преместили и скрили вратата. А може това да е дело и на някой от Повелителите, макар това да не ми се струва много вероятно.

Кикаха се бе въздържал да сподели, че вече бе помислил и за тази възможност. Това можеше- както вече се бе случвало не един и два пъти- да я подразни и просто да го сдъвче и постави на мястото му. Понякога Великата майка бе особено Велика.

Той се спусна и пресече равнината, подплашвайки стадо от подобни на бизони животни, след което стигна при руините. След Червения Орк не бяха останали дори парчета. Той бе унищожил всичко наоколо и не се бе успокоил преди да издълбае с бластерите си огромна дупка в земята. Дупката се бе запълнила с вода почти догоре.

Кикаха свали раницата си и я остави на земята. Развърза я и извади от нея устройство с формата на голяма пура, но поне два пъти по-голямо от най-голямата, която някога бе виждал. Някъде по средата на горната му част беше прикрепен цилиндъра на зрителна тръба. Насочи го към мястото, където личеше, че се бе намирала постройката. Погледна в окуляра и видя кръстчето на прицела и част от небето. Бавно го премести през терена, вдигайки го постепенно нагоре. И след малко видя просветване като от малка светкавица.

- Проклет да съм, ако не е това!- прошепна той.

Манату Ворцион му бе обяснила, че устройството представлява детектор на врати и на дефекти в стените на континуума, от който бяха изградени вселените. До момента, в който то не се озова в ръцете му, Кикаха дори не бе подозирал, че такова нещо може да съществува. Тя спомена, че устройството е на много хилядолетия и доколкото й е известно единствено по рода си.

- Предполага се, че и то е дело на Шамбаримен.

- Ти си много уверена в онова, на което съм способен- бе казал той.- Ами ако го загубя или ми го отнемат?

Тя бе свила рамене и бе въздъхнала:

- Пазих го толкова време за действително важен случай, за сериозна криза. Мисля, че моментът да бъде използвано е дошъл.

Значи тук се намираше вратата, а по-точно тук се намираше слабото място, останало след махането на металната рамка на вратата. Червения Орк не би могъл да знае за това, понеже не беше разполагал с детектора.

Кикаха остави детектора. Някъде там, може би на петдесет стъпки над земята, се намираше "пукнатината" между двете вселени, видима само през инструмента. За да я достигне той трябваше да построи няколко платформи и стълби върху тях.Наоколо имаше достатъчно дървета, а й той разполагаше със сечивата, които можеха да му потрябват.

- Е, да се захващам на работа- прошепна той на себе си.

- Благодаря- чу се зад гърба му.

Кикаха мигом се извърна с ръка върху прибрания в кобура лъчемет.

На четиридесет крачки от него стоеше Червения Орк. Усмихваше се, а неговият лъчемет вече беше насочен срещу Кикаха. Зад него се виждаше летателен апарат с блестящ корпус и отметнат настрани капак на кабината.

- Не!- предупредително изрече тоанът.

Ръката на Кикаха замръзна. Подчинявайки се на жеста на Червения Орк той вдигна двете си ръце над главата. Сърцето му биеше с такава сила, сякаш всеки миг щеше да експлодира.

- Но как...?- започна Кикаха, после стисна зъби. Тоанът определено щеше да се възползва от случая да му обясни колко умно е действал.

- А сега много бавно свали едната си ръка, изтегли лъчемета с два пръста и го хвърли далеч от тебе- каза Червения Орк.- После хвърли търсача към мен.

Кикаха се подчини, оглеждайки за подкрепленията на тоана. Най-близкото им прикритие можеше да бъде малка горичка на стотина крачки от тях.

- Разбрах, че Манату Ворцион те бе отвлякла- започна Повелителя.- Отдавна знаех за поставения от нея капан и съзнателно те изпратих през моята врата, за да може да те отклони при себе си. Предполагах, че ще ти даде някакъв уред за откриване на вратата- е, признавам, че не знаех защо шестоъгълната рамка вече я няма- и че ти ще дойдеш тук, използвайки нейната система от врати.

Кикаха имаше много въпроси. Единият бе, разбира се, откъде Червения Орк знаеше, че точно Манату Ворцион ще се намеси. Но той нямаше да ги зададе. Най-важното бе, че ситуацията, в която се намираше в момента, бе по-лоша, отколкото бе считал за възможно.

- Не възнамерявам да те убия точно сега- проговори Червения Орк.- Почини си докато аз използвам нейното устройство.

Без да спуска поглед от врага си, той се наведе и взе търсача. После насочи лъчемета си към Кикаха. Трябва да го беше нагласил само на парализа, но когато лъчът се заби в гърдите му, той падна назад. Ефектът бе, като че ли бе отворил крепостна врата и една дузина мъже с таран в ръцете, го бяха забили в него. Светът помръкна и дъхът му секна. Искаше да се изправи, но това бе абсолютно невъзможно.

Когато се съвзе до степен да си поеме въздух и да се подпре на лакът, Червения Орк вече надничаше през окуляра. Миг по-късно той го свали от окото си и се обърна с елейна усмивка на нескрит триумф към Кикаха.

Ярка светкавица заслепи Кикаха и ушите му зазвънтяха от тътена.

Парчета кървава тъкан полепнаха по лицето и гръдния му кош. След малко димното кълбо около Червения Орк се разся. Лявата му китка и по-голямата част от ръката му бяха откъснати, главата и торсът му представляваха кървава картина, а самият Повелител лежеше не земята.

Кикаха се отпусна обратно на тревата и се загледа в светлосиньото небе. Просто не можеше да осмисли току-що случилото се. Той- човекът с хилядите живота, онзи, който никога не изпадаше в безиходна ситуация- беше озадачен. Трябваше сърцето му да престане да се блъска и болката в гърдите да го поотпусне, за да може отново да мисли.

На мястото на болката дойде гневът. Манату Ворцион го бе измамила. Беше го използвала като пешка, без да я е грижа, че той може да пострада или дори да загине. "Детекторът" й се бе оказал фалшификат, предназначен да заблуди Червения Орк. Светлото проблясване, уж издаващо местоположението на дефекта в стената, бе програмирано да се появи няколко минути след изваждането на уреда. А нещо друго, по-сложно и той нямаше представа какво, бе взривило устройството, явно когато тоанът се приближеше в обхвата му на поражение. Това, че и приносителят му можеше да умре, явно не можеше да я спре.

Великата майка се бе оказала велика кучка.

- Можеше поне да ме предупреди- прошепна той.

Но вероятно тя не го бе направила, опасявайки се, че поведението му би могло да го издаде, ако той знае истинското предназначение на търсача. А на укорите му сигурно би отговорила, че Червения Орк представлява такава заплаха за всички вселени, за самото им съществуване, че всички средства, с които би могъл да бъде убит, са предварително оправдани.

"Не, не когато става дума за мен", помисли си той. "Сега трябва да убия Манату Ворцион. Няма да тръгна да я търся, но ако някога случайно я срещна, ще я убия".

И изведнъж простена. Сред потока образи, рисуващи картини на онова, което щеше да сполети Манату Ворцион, се появи лицето на Анана. Единствен Червения Орк знаеше дали Анана бе загинала по време на потопа, а сега той бе мъртъв.

Простенвайки отново, Кикаха се обърна настрани, за да се изправи.

- Боже Господи!- ахна той, без да се опитва да скрие шока си. Дори да искаше беше невъзможно, защото шоковете следваха един след друг. На не повече от десет стъпки от него стоеше Червения Орк. Държеше лъчемет, насочен към врага си и се усмихваше точно по-същия начин, по който се бе усмихвал до съвсем неотдавна убитият. Зад него се виждаше летателен апарат- точно копие на първия.

Кикаха се обърна в посоката, където само допреди малко беше стоял Червения Орк... там, където той още беше. Защото трупът не беше помръднал. Едновременно с това пред него стоеше и живият Орк. Това наистина беше много. И макар мозъкът му да отказваше да възприема бесния ход на събитията, тялото му се оказа в състояние да се изправи, макар и с мъка, на крака. Леко олюлявайки се, той проговори с дрезгав глас:

- Ти май наистина имаш девет живота!

- Е, не чак толкова, колкото има котката- меко възрази Червения Орк.

Кикаха направи безмълвен жест с ръка по посока на трупа, без да казва нищо.

- Двойници, получени чрез клонинг: плът от плътта ми, гени от гените ми- обясни Повелителя.- Отглеждам ги от малки и сам ги възпитавам. Тъй като в известен смисъл представляват мен самия, те са заредени с моята енергия, с жаждата ми за власт, така че трябва междувременно да се грижа, да не им дам възможността да се възползват от малко необичайната ситуация. Не бих се обърнал с гръб към нито един от тях. Понеже са надарени с моя интелект, макар да не са така добре образовани и да им липсва моя жизнен опит, те са склонни да изиграят ролята на примамки, но едновременно с това са готови да продадат живота си максимално скъпо. Четирима от тях вече бяха пожертвани, включително този тук, но аз отмъстих за първите трима.- Той поспря, усмихна се и завърши:- Разбира се, може би дори в този момент ти разговаряш с един то тях, а не с истинския Червен Орк.

- Как дойде тук? Как разбра, че аз съм пристигнал?

- Е, Манату Ворцион не е единствената, която има своите малки тайни. Ти ми кажи какво се случи тук. Предполагам онова устройство изобщо не е могло да открива дефекти и единствената му функция е била да ми откъсне главата, ако може. Ти сигурно също си се замислил над голямата вероятност експлозията да засегне и теб и главата ти да литне заедно с тази на двойника. Аз обаче гледам с подозрение на очевидните неща. Няма никаква пукнатина, нали?

- Няма.

- Знаех, че няма- усмихна се Червения Орк.- Опитвах вече тук с Рога и нищо не се случи. Ако можех да предвидя този развой на събитията, когато те изпращах, щях да те предупредя, за да не губиш моето и твоето време. Тръгвай пред мен към самолета- посочи той с лъчемета.

Кикаха се подчини. Питаше се къде ли е Рога сега. Най-вероятно някъде в летателния апарат. Изведнъж се случи същото, което вече се бе случило, когато Червения Орк го бе заловил на върха на скалата. Той усети леко бодване отзад и се събуди в непозната стая, представляваща куб със страна двайсет стъпки. Не беше вързан и беше гол. Не се виждаха никакви мебели, подът беше незастлан, липсваха врата и прозорец. В единия ъгъл на пода имаше дупка с очевидно предназначение. Изглеждаше чиста и от нея не идваше никаква миризма. Прохладен въздух галеше тялото му, подаван вероятно през дюза в стената горе при тавана.

Гърдите още го боляха. Когато погледна надолу видя дълъг синьочер оток. Но главата му бе чиста и емоционалният шок бе отминал. Чувстваше безсилие и това го изпълваше с гняв.

За да се освободи от сковаността в мускулите и да забрави за скорошните си вълнения, той се захвана със серия физически упражнения, изпълнявайки ги толкова енергично, колкото му позволяваше болката. След това закрачи напред-назад, очаквайки следващия ход на Червения Орк. Сигурно бяха изминали часове, когато леко изкашляне зад гърба му го стресна. Обърна се и видя Червения Орк или един от двойниците му с лъчемет в ръката. Кикаха започваше да мисли, че оръжието направо е присадено там. Повелителя вероятно бе влязъл през врата в стената, докато Кикаха се бе намирал с гръб към него.

- Обърни се- късо нареди тоанът.

Кикаха го стори. Горната и долна половини на стената пред него се разделиха. Горната се скри в тавана, долната- в пода. По заповед на Повелителя Кикаха се отправи по открилия се пред него много дълъг и много широк коридор, в стените на който нямаше никакви врати или прозорци. Коридорът зави и отново продължи все така безкраен. Там обаче имаше врата висока дванайсет стъпки, пред която стояха двама стражи, въоръжени с копия. Квадратните им стоманени шлемове и изпъкналите им кираси бяха позлатени, а късите им поли бяха аленочервени и избродирани с фигурките на малки женски сфинксове. Никога преди Кикаха не бе виждал нито подобно въоръжение, нито такива дрехи. Стражите направиха по крачка настрани, но копията им бяха готови да се забият в Кикаха. Вратата зад тях се плъзна странично в стената.

Следвани от стражите двамата с Червения Орк влязоха в огромна зала, натъпкана с лабораторно оборудване, чието предназначение в по-голямата си част бе непознато за Кикаха. Тръгнаха по тясна, дълга близо половин миля, пътека, която минаваше покрай безброй маси и някакви големи машини. Когато стигнаха до стената, Червения Орк нареди на Кикаха да спре. Тоанът изрече бързо кодовата дума, но Кикаха я дочу и запомни за случай на нужда.

Голяма част от стената се превърна в прозорец. Кикаха неволно извика. От другата страна на стената се виждаше Анана. Беше напълно разсъблечена. Седеше завързана за стол, а главата й бе фиксирана от специална скоба. Очите й бяха затворени. Над главата й имаше нещо, което на пръв поглед наподобяваше за сешоар. Беше с гигантски размери.

Той рязко се извърна и изръмжа:

- Какво й правиш?

- Мислех, че ще си изпълнен с радост, че е жива. Защото, ако я бях оставил на онзи скален корниз след потопа, сега със сигурност щеше да е мъртва. Беше със счупена ръка, три пукнати ребра и леко мозъчно сътресение. Сега, само благодарение на изключителните ми медицински умения, е в чудесна форма. Трудно може да ти угоди човек, Хитрецо.

- Какво й правиш?

Повелителя неопределено махна с ръка:

- Това което виждаш, леблабий, е процес, създаден от мен и експериментиран многократно, когато се опитвах да се освободя от неизбежната скука, спохождаща всеки безсмъртен. Подчертавам, машината пред теб не е някакво древно съоръжение, което случайно е попаднало в ръцете ми. Аз сам я изобретих.

Той замълча, но Кикаха не проговори. Ако Червения Орк очакваше някакво избухване от негова страна, щеше да се разочарова.

- Погледни я, Кикаха!- проговори пак Повелителя с по-остър глас.- И се сбогувай с онази Анана, която познаваше!

Неохотно Кикаха се обърна пак към прозореца.

- Машината снема паметта й. Прави го бавно, понеже изпълнен бързо процесът може да повреди мозъка, а аз не искам смахната любовница!

Кикаха леко потръпна, но това беше всичко.

- Работейки по един час дневно в продължение на десет дни машината ще изчисти всичката й памет до момента, когато тя е била приблизително на осемнайсет години. И когато процесът приключи, тя ще вярва- и това в известен смисъл ще бъде вярно,- че се намира на родната си планета и че родителите й, родствениците й, още са живи. Ще бъде все едно, че се е върнала назад във времето, без да има и най-малък спомен за хилядолетията, минали откакто е била осеманйсетгодишна.

За миг Кикаха не можа да проговори, а когато го направи, гласът му беше дрезгав.

- Тя няма да ме помни.

- Разбира се. Няма да помни и мен. Но аз ще й се представя и с течение на времето тя ще склони да се любим. Мога да накарам всяка жена да ме обича.

- И какво ще стане, когато тя научи истината?

- Това няма никога да се случи- изсмя се Червения Орк.- Аз ще се погрижа за това. Е, разбира се, когато й се наситя, ако някога...

- И с мен ли ще постъпиш така? Или планираш нещо по-болезнено?

- О, бих могъл да изтрия и твоята памет до момента... да кажем, до момента, когато си бил студент на Земята и си проникнал с неволното съдействие на Ванакс в света на нивата. От друга страна, бих могъл да те изтезавам, докато не започнеш да ме молиш с писъци да те убия. Всеки може да бъде докаран до това състояние, подозирам дори и аз самият. На трето място, ако се съгласиш да убиеш Манату Ворцион и успееш да го сториш, можеш да си спечелиш свободата. Но преди това трябва да довършиш мисията си, чиято цел бе да се намери път в Пещерния свят. Ако се справиш с тези две задачи, че получиш като подарък запазването на спомените ти. Което без съмнение ще ти причини голяма болка, защото това значи, че ще запазиш и спомените си за Анана.

Кикаха не бе изправен пред сложен избор. Но не искаше да каже решението си на Червения Орк, докато не бъде принуден да го стори. В момента можеше да мисли само за Анана.

Ако някога се измъкнем и отново се съберем, мислеше си Кикаха, аз ще направя всичко необходимо тя отново да ме обикне. И ще й разкажа за съвместния ни живот в най-големи подробности.

Червения Орк произнесе друга кодова дума. Стената възвърна непрозрачността си. Четиримата се отправиха назад пред трите коридора, но този път влязоха в просторна стая, обзаведена пищно в стил, който Кикаха предположи, че е на местните жители. Двамата с тоана седнаха в удобни кресла, разположени един срещу друг от двете страни на голяма маса от полирано розово дърво, в което се виждаха тънки зелени жилки. Мъж и жена внесоха храна и питиета, после единият застана зад Кикаха, а другият- зад Червения Орк.

- След като свършим, можеш да се изкъпеш, нахраниш и починеш- поясни Повелителя.- Сега по същество! Предполагам, взел си решение да опиташ да изпълниш двете мисии, за които ти споменах. От това ще имаме полза и двамата. Поне аз на твое място определено бих взел такова решение. Все пак докато човек е жив...

- Аз ще бъда жив- заяви Кикаха.

- Знам това. Да хапнем нещо?

- Изобщо не съм гладен. Мисля, че ще се задавя още на първата хапка.

- Ами, понякога коремът има решаващата дума. Добре тогава. Ще можеш да ядеш и по-късно в твоята стая.- Тоанът замълча докато дъвчеше, преглътна и отпи малко вино, преди да продължи:- Опиши ми преживелиците си с великанската курва.

Кикаха се подчини, разказвайки почти всичко. Спести само думите на Великата майка за люспестия чужденец. Червения Орк можеше да знае част от случилото се в дома на Манату Ворцион. Никой не можеше да каже каква система за подслушване би могло да има инсталирана там.

Когато Кикаха свърши, Червения Орк проговори:

- Не исках да я забърквам в моите дела. Поне засега. Но тя сама се забърка, като те отвлече от мен. Между другото, тя не те е прехвърлила в гората, защото е била загрижена за теб и е искала да ти даде време да се адаптираш към нейния свят, преди да се срещнете. Направила го е единствено с цел да се предпази. Ако ти бях имплантирал малка атомна бомба и я бях нагласим да избухне когато се пристигнеш при нея, подобно забавяне щеше да я спаси.- Той се засмя и продължи:- Но аз не мога да направя това. Говоря за атомните бомби. За целта би трябвало да съм готов да посветя значително време, да проуча къде може да има информация за изработването на такава бомба, да се посветя на добива на необходимите ми метали, да построя реактор... схващаш какъв е проблемът, нали?- Той избарабани с пръсти по масата и отново заговори:- Два дни трябва да ти стигнат да се възстановиш. След това, готов или не, потегляш. И този път ще те прекарам през серия врати, за които съм сигурен, че Манату Ворцион дори не подозира.

Кикаха още не се бе отърсил от скръбта си, когато пристъпи през избраната от Повелителя врата. Пред втората врата намери време да зареди лъчемета си. За трийсет минути премина през пет врати. Една от тях се намираше в пещера високо в планината. Преди да се телепортира и през нея, той зърна за миг долина, през която се провираше река. После се озова в малко село, над което се издигаше замък. Извика радостно, защото гледката му бе позната. Това беше имението на барон фон Криц- негов враг от времената, когато Кикаха се бе подвизавал из Драхеланд в света на нивата- вселената, което обичаше най-много от всички. Миг по-късно вече беше на съвсем друго място.

Но не онова, което Червения Орк му бе описал. Намираше се в килия без прозорци, но с тежка врата. Отсъстваха всякакви мебели. Имаше тоалетна, умивалник с чинийка за сапун, няколко хавлиени кърпи на закачалката и купчина одеяла в ъгъла.

И още нещо имаше в тази килия: затворник, когото Кикаха позна веднага, въпреки че той бе напълно гол.

Ерик Клифтън!

Англичанинът стоеше в един от ъглите и видимо бе объркан.

Преди който и да е било от двамата да успее да продума, Кикаха усети че изпада в несвяст. Клифтън вече бе паднал на колене и лицето му бе безжизнено. Когато се свести Кикаха установи, че лежи на пода. Подобно на съкилийника си и той беше абсолютно гол. Лъчеметът, кобурът, коланът и дори раницата ги нямаше.

Изправи се на крака с мъка. Клифтън започваше да се размърдва. Кикаха погледна през солидните решетки на вратата и ахна.

Пред вратата на килията стоеше люспестия.

 

 

Дванадесета глава

 

- Изобщо не допусках, че и някой друг освен мен може да е оцелял след потопа- проговори с тих глас Клифтън зад гърба му.- Но май щеше да бъде по-добре, ако и двамата бяхме загинали още тогава. Защото сега сме в безмилостните ръце на демон от Ада, а може това да е самият Принц на мрака. Душите ни са в смъртна опасност.

Кикаха чуваше думите, но бе приковал всичкото си внимание върху онзи, който ги бе пленил, така че смисълът им мина покрай него. Погледнато отблизо съществото изглеждаше още по-чудовищно и заплашително, отколкото тогава в "ковчега". Масивните мускули и здравите кости биха подхождали и на Херкулес. Златистите и зеленикави люспи по кожата му проблясваха в сумрака на нощта. Сплетени костни пластини около шията му се спускаха до самите рамене, точно под линията на челюстта. И те бяха покрити със змийски люспи. А чертите на лицето му разкриваха нещо, което Кикаха не бе забелязал преди. И там под люспите имаше костни плочи. Но те изглеждаха от по тънки кости, отколкото тези по шията и тялото му.

В същия миг люспестият отвори уста и показа дълги остри като на лъв зъби, макар кучешките да бяха много по-къси.

"Този май не яде плодове и зеленчуци", помисли си Кикаха. "От друга страна и мечките имат зъби на хищник, а диетата им е по-скоро на вегетарианец, отколкото на месоядно".

Дълъг и много остър връх на език се подаде като при влечуго. Това по-скоро беше зелено пипало, порасло на края на червен човешки език.

Големите зелени очи бяха разположени само малко по-широко, отколкото при хората. Напомняха на Кикаха очите на крокодил. Имаха клепачи, които се отваряха и затваряха ритмично.

Зад него, от другата страна на залата, имаше още две килии, подобни на тяхната.

- От колко време си тук?- попита той тихо Клифтън.

Когато чу гласа на Кикаха, съществото насочи плоските си уши към него и ги сви в тръбичка, за да долови всеки звук.

- Отпреди два дни- прошепна в отговор Клифтън.- Едва не се удавих по време на онзи порой и след него бях направо смазан. Все пак успях да се хвана за един носен от течението ствол и така бях отнесен надалече. Дори паднах в един водопад, но оцелях благодарение на Бога и на моя ангел-пазител. Стигнах до самото дъно на пропастта, така че небето над главата ми се превърна в тъничка лента светлина. Сякаш се намирах в търбуха на самия Ад. Сега съжалявам, че не умрях от горещината и влагата, но тогава достигнах до брега на водите, които вече се бяха успокоили. Нищо не се виждаше. Заопипвах с ръце слепешката и отново Бог и ангела ми пазител ме осениха със своята милост.

Люспестият беше пристъпил напред, беше обхванал с огромните си ръце две от пръчките на решетката и гледаше с напрежение пленниците си. Кикаха с изненада видя на десния му показалец пръстена, който Клифтън бе носил в дупката. Обърна се и погледна дясната ръка на англичанина. Пръстенът го нямаше. Отново погледна люспестия чужденец. Ако той бе отнел пръстена на Клифтън, сигурно го бе преработил, за да стане на дебелия му пръст.

- Давай по-накратко!- каза Кикаха.- Как попадна тук?

- Бог да благослови всички ни! Досега не ми бе хрумвала мисълта, че тук може да не ни стигне времето. Казано накратко, изкатерих се колкото можах по-нависоко, изпусках се на няколко пъти, но за малко и накрая абсолютно изтощен намерих един корниз достатъчно голям, за да заспя на него, въпреки изтощението си.

- Предупредих те да не се отклоняваш!

- Когато се събудих, огледах се наоколо и разбрах, че корнизът е издатина пред входа на пещера. Чувах вътре да тече вода. Бях много жаден, а реката беше долу в ниското. Влязох в пещерата, съвсем бавно и предпазливо, разбира се, плъзгайки краката си по каменния под, за да не падна случайно в пропастта. Не след дълго излязох на един водопад вътре в пещерата. И тогава ме озари ярка светлина. Намирах се на висока планина в друг свят. С две думи, бях минал през врата, монтирана в пещера на пропастта. Вратата сигурно е била поставена от някой Повелител дълго преди на тази планета да се разрази битката между Лос и сина му.

- Това трябва да е било преди хиляди години- отбеляза Кикаха.- Вероятно го е направил един Повелител на име Ололотон.

- Да. Но аз се задържах там само няколко секунди. Веднага бях пренесен на друго място, после на трето, на следващо. Там беше краят. Озовах се в тази клетка в средата на онзи кръг, който виждаш очертан там в ъгъла. Не те съветвам да влизаш в него, защото в същия миг може да бъде прехвърлен и някой друг. И ако се случи там да има чуждо тяло, може да стане експлозия.

Едва сега Кикаха забеляза оранжевата окръжност в ъгъла.

- Не мисля, че подобно нещо може да се случи- възрази той.- Ако тук има датчици, а така е при повечето врати, вратата няма да се задейства докато в кръга има нещо, което да пречи.

- Но ти не знаеш със сигурност дали тук в килията има такива датчици, нали?

- Какво се случи с пръстена ти?

- О, малко след пристигането ми тук загубих съзнание. Предполагам благодарение на някакъв газ, пуснат от демона. Не виждам друго обяснение. Сигурно пак това е причината и двамата да рухнем на пода, когато пристигна и ти. Както и да е... нещото трябва да е влязло в клетката, за да прибере всичките ми дрехи и лични вещи. Когато се свестих след това, пръстенът ми го нямаше. Сега е на ръката му- и Клифтън посочи показалеца на съществото.

- Видях го- каза Кикаха.- Сега...

Но в този миг люспестият заговори с дълбок звучен глас, а пипалото се замята в устата му. Думите му бяха напълно неразбираем брътвеж. Когато спря да говори, той наклони глава към Кикаха видимо в очакване на отговор.

- Не те разбирам- отвърна му Кикаха на тоански.

Люспестият кимна. Но за него кимването можеше да означава и "не". После се извърна и се отправи надолу по коридора.

- Да-а- проточи Кикаха.- Ами... ти май така и не успя да довършиш историята на идването ти тук.

- Аз...

Клифтън спря и челюстта му провисна. Кикаха се обърна и видя, че една от свободните килии от другата страна, току-що беше запълнена. Човекът в нея беше крайно изтощен и коленете му се подгъваха. Той легна странично в очертанията на кръга, в който беше пристигнал. Кикаха веднага позна дългата бронзово червеникава коса и ангелски красивото лице.

- Червения Орк!

Клифтън сепнато пое въздух и заключи:

- Дяволът хвана друг дявол!

Вероятно някаква алармена система се бе задействала, защото след няколко секунди Кикаха чу познатите му тежки стъпки и видя съществото да идва насам. И малко преди то да стигне до килията на Червения Орк, Кикаха пак загуби съзнание.

Събуди се объркан, оглушал и опрян в стената срещу заключената врата. Имаше чувство, че главата му се е раздула двойно. Ноздрите му долавяха парещата миризма на пушек, от който очите му се насълзиха, но това не беше дим от барут. Той опипа от двете си страни. Дясната му ръка докосна нечие тяло. Беше Клифтън, който още не бе дошъл на себе си. Той бе изплескан от дима и изцапан от кървави парчета тъкан. Когато погледна собственото си тяло, Кикаха видя, че и той е потънал в гадната мръсотия. Все още замаян, той чукна с нокът парченцата от гърдите си, корема си и десния си крак. Какво ли се бе случило?

Въздухът се бе поизчистил, защото някакво течение отнасяше дима надолу по коридора. Пръчките на решетката бяха покрити със ситни капчици кръв, парченца кожа и мускули висяха по тях и покриваха пода. В краката на Кикаха бе паднало човешко око.

Той бавно идваше на себе си. Опита се да се изправи на крака, но изпитваше такава слабост, че не можа да го направи. Неясно защо го болеше и гърбът, а краката му трепереха и в тях не бе останала никаква сила. Затвори очи и седна, опрял гръб в стената. Когато отново ги отвори, вече имаше ясна идея точно какво се бе случило. В капана на люспестия странник бе попаднал не Червения Орк, а поредният му двойник. Този път тоанът бе изпратил двойника си след Кикаха, макар целта му да не бе ясна.

Не. Мозъкът на Кикаха започваше да работи на обичайните си пълни обороти и причината бе напълно ясна. Детекторите на Червения Орк бяха установили, че Кикаха отново се е отклонил от пътя, програмиран за него от Червения Орк. Тоанът сигурно е бил изненадан- и не по-малко обезпокоен,- че Кикаха пак му се е изплъзнал. Решил е да изпрати един от двойниците си по пресните му следи. Сигурно е действал светкавично! Сложил е бомба в раницата на двойника- бомба, нагласена да експлодира няколко секунди, след като жертвата пристигне в точката, в която Кикаха е бил прехванат. Двойникът, естествено, не е подозирал за бомбата.

Макар да е нямал никаква представа какво точно се е случило с Кикаха след изчезването му от всичките му детектори, Червения Орк правилно се е досетил, че само негов враг може да направи това. Без съмнение е решил, че това отново е дело на Манату Ворцион. Но който и да е бил това, за Червения Орк е било ясно, че врагът му разполага с устройство, което той не притежава. Така че този враг е трябвало да бъде унищожен, дори това да означава, че Кикаха е щял да се превърне в кървав дъжд.

Въпреки болката си и невероятната слабост, Кикаха стана на крака и куцукайки отиде при вратата на килията. Решетката на килията, в която бе пристигнал двойника, бяха огънати навън. Прищевките на взрива бяха оставили един крак, откъснат някъде в бедрото, една ръка и извита кост като от ребро непосредствено пред вратата на килията.

Той притисна лице в пръчките и погледна надолу по коридора. Люспестият стоеше на не повече от дванайсет стъпки и движеше енергично глава във всички посоки, сякаш се опитваше да намести парченцата на мозъка в предишното им положение. Макар по него да не се виждаха парчета от кръв и плът, светлите цветове на люспите му бяха потъмнели от дима.

Кикаха се обърна към Клифтън. Очите му бяха отворени, а устата му се движеше. Но Кикаха нищо не чуваше. Обърна се да отиде при англичанина, но така и не успя. Отново изпадна в несвяст.

Когато се свести лежеше по гръб на легло в голяма стая. По стените и тавана имаше огромни екрани, на които се виждаха непознати животни и люспести мъже и жени, вървящи сред екзотични и ярко оцветени пейзажи. Всичките му болки и слабостта бяха изчезнали. Той се изправи в седнало положение и чу изшумуляването на чаршафите. Дръпна ги настрани, за да открие краката си. Димът, кръвта, парчетата човешка плът ги нямаше.

На съседното легло лежеше Ерик Клифтън. Покрит бе със същата излъчваща сияние постелка като неговата. И точно когато Кикаха обърна внимание, че стаята няма прозорци, част от стената потъна в пода. Влезе люспестият. За миг обърна глава настрани. Профилът му представляваше една гладка дъга, започваща от тила и свършваща под долната устна, нарушена единствено от леката издатина на носа. Очертанията на профила наподобяваха малко сплесканата траектория на артилерийски снаряд. Приликата с насекомо се засили, когато той пристъпи към леглото на Кикаха. Но когато спря до него и заговори, приличаше по-скоро на човек. Тонът на гласа му и погледът в очите му изразяваха загриженост.

- Не разбирам- отговори Кикаха.

Люспестият вдигна ръце и обърна длани нагоре. Но ако това бе знак, че и той не знае езика на Кикаха, съществото явно нямаше да се отдаде на отчаянието.

 

През следващите два месеца Кикаха и Клифтън прекарваха всеки ден поне по четири часа, учейки го на тоански. Междувременно живееха в луксозни стаи на етаж, непосредствено над болничното отделение. Сервираха им храна, която понякога бе вкусна, друг път- направо отвратителна. Поддържаха физическата си форма редовно. Люспестият бе върнал на Клифтън пръстена, преработен отново да става на пръста му.

Името на домакина им беше Хрууз. Народът от който произлизаше, се казваше Хрингдиз. Той, единственият оцелял от този народ, никога не бе чувал за Токина- името, с което бяха нарекли неговата раса в тоанската легенда. Според Кикаха Повелителите просто бяха адаптирали "хрингдиз" за своето произношение.

Намираха се дълбоко под "гробницата"- която също беше на дълбоко,- където Кикаха и Анана бяха попаднали преди време. Хрууз нямаше представа защо са били телепортирани в неговото място за хилядолетна почивка. Но когато Кикаха му обясни, че е използвал Рога на Шамбаримен- звуков универсален ключ за всички врати,- Хрууз разбра. Той сподели, че въпреки това попадането им при него е игра на случайността. Причината била в това, че вратата била една от многото във възел от "въртящ" се тип. Във възела се редували от десет до сто врати. Пътникът можел да мине през всяка една от тях, но през коя точно зависело от схемата на активиране на вратите във възела. Рога случайно е бил използван точно в момента, в който е била активирана "пролуката" или по-скоро дефектът в пространствения континуум за гробницата. Това не било истинска врата, в смисъл, че не била направена от Повелител, а тя просто си е съществувала в тъканта. Но Рога не правел разлика между двете.

- Това означава, че Червения Орк вероятно знае как да проникне тук- каза Кикаха на Хрууз.- Ти си използвал серия врати, за да заловиш мен и двойника на тоана. Ако той разполага с детектори, а аз мисля, че разполага, той може да дойде тук всеки миг. А може и да изпрати друг двойник, този път с бомба хиляди пъти по-мощна от предишната. Е, разбира се, той не може да знае каква е била съдбата на първия му двойник, след прехвърлянето му тук.

Хрууз вече бе чул от Кикаха всичко за Червения Орк. Освен това беше научил и за историята на тоаните толкова, колкото Кикаха знаеше за нея.

Хрууз говореше със силен акцент и речта му едва се разбираше. Пипалото на езика му често докосваше небцето и от това се получаваха звуци, каквито в тоанския нямаше и вероятно съществуваха единствено в неговия език.

- Засега затворих всички врати. Така никой не може да дойде тук, но за нещастие и аз не мога да получавам информация за онова, което става навън.

Хрууз разказа на Кикаха, че най-общо легендите за хрингдизите представят нещата близко до истината. Но в детайлите имало много грешки. Когато тоаните избили всички, целия му народ и изключение само на него, той направил това подземно убежище. След като постоял тук известно време, той спрял движението на молекулите в тялото си и "заспал" дълбоко и задълго. Енергията за машините, поддържащи гробницата, за записа на събитията из различните части на различните вселени, за управлението на компютъра, който трябвало да реши кога да го събуди, идвала от атомен реактор. Когато горивото започнело да свършва, компютърът щял да го извади от небитието.

- Теоретично погледнато- бе уточнил Хрууз,- в този далечен момент на бъдещето ситуацията би следвало значително да се е променила. Например Повелителите биха могли да са измрели. Те и без това не бяха много на брой, когато аз се оттеглих. Дори ако имаха останали живи наследници, те биха могли да бъдат много по-различни по темперамент и култура. Например да бъдат по-толерантни и по-състрадателни. Съществуваше и възможността някои по-високо стоящи в етично отношение от тях същества да са ги изместили. Изобщо, имаше вероятност обитателите на вселените, които и да са те, да проявят готовност да ме приемат. Мен- последният представител на хрингдизите. В противен случай, аз трябваше да се справя с злото, каквато и форма да беше приело то... Разполагах с гориво за още доста време. Но аз бях взел мерки да бъда събуден и в случай, че някой проникне, случайно или не, в гробницата ми. Вие сте влезли и аз съм бил изваден от съня си преждевременно. Но този процес е малко бавен. За съжаление аз не можах да се видя с вас и да поговорим. Вие сте успели да се измъкнете пак благодарение на Рога. Между другото в него е заложена технология, открадната от моя народ. Тоаните изобщо не притежават такава.

- Какво!- бе възкликнал Кикаха.- Рога не е изобретен от древния Повелител Шамбаримен?

- Този Шамбаримен сигурно е получил информация от един от нас и без съмнение го е убил, след като е научил каквото му е било нужно. Но вместо да сподели знанието с другите Повелители, той го е запазил в тайна. После го е вградил в предмета, който наричате "рога". Ето, това е станало!

- Но сигурно е имало и други подобни устройства?- недоумяваше Кикаха.- И след като хрингдизите са можели да отварят всякакви врати или да се възползват от дефектите в стените между вселените, за да пътуват из тях както им е угодно... ако всичко това е било практика, тогава няма нищо удивително, че това познание е попаднало в тоански ръце.

- Не. Тези устройства бяха малко и се охраняваха. Те ни даваха предимство пред тоаните, защото ние можехме да минаваме през техните врати. Но след първото нападение от нас оцеляха малко... твърде малко, за да се възползваме ефективно от тези ключове. Накрая останах само аз. Изглежда всички онези, които бяха притежавали подобни ключове, ги бяха унищожили и се бяха освободили от всички сведения, които биха могли да издадат тайната ни. Останалото го знаеш.

- Значи Шамбаримен е излъгал, че е изобретил Рога?- не бе успял да се успокои Кикаха.- Ето края на още една легенда!

Хрууз само бе свил масивните си рамене съвсем като човек:

- От онова, което ми разказа и от собствените си впечатления, откакто съм се събудил, е ясно, че Повелителите още са си тук и че не са се променили.

- Ти искаш отмъщение, така ли? Искаш да ги унищожиш до последния човек?

Люспестият се бе поколебал, а после бе отвърнал:

- Не мога да отрека, че ще бъда щастлив, ако всичките ми едновремешни врагове, Повелителите, които са съществували по времето, когато моят народ е бил изтребен почти из корен, бъдат убити и аз съм този, който го направи. Но това е невъзможно! Трябва някак да потърся мир с тях. Защото, ако не го направя, аз съм обречен.

- Не се отчайвай- бе се опитал да го окуражи Кикаха.- Аз съм враг на почти всички Повелители, защото почти без изключение те са се опитвали да ме убият първи. Те трябва да загинат, защото само тогава по вселените ще се възцари мир. Аз и ти ще станем чудесни съюзници. Какво ще кажеш?

Люспестият бе отговорил:

- Ще направя каквото ми е по силите. Имаш думата ми за това, а в дните, когато имаше и други хрингдизи, думата на Хрууз беше напълно достатъчна.

Кикаха го беше попитал дали знае как са се появили на този свят тоаните. Хрууз беше завил, че неговият народ никога не би направил същества, толкова различни от себе си.

- Някои въпроси нямат отговори- беше казал Хрууз.- Но нашата вселена не е била единствената. По някакъв начин тоаните преминаха през стената между тяхната и наша вселени и вместо да се отнесат към нас като към мирни и разумни същества, каквито ние бяхме, те започнаха да се държат сякаш сме опасни животни. Бяхме нападнати предателски и с измама и още с първия си удар тоаните избили три-четвърти от нас. Оцелелите от нас бяхме принудени да станем убийци. Ти знаеш какво се случи след това.

- А сега?- искаше да знае Кикаха.

- Когато отворих вратата и я свързах към веригата, аз нямах представа дали тоаните все още са същества, практикуващи насилие. Така че реших да заловя няколко образци. Вие двамата бяхте първите, които се хванаха. Не знаех, че не сте тоани, а идвате от планета, която дори не е съществувала, когато аз сам съм потърсил спасение. Третият вече беше тоан. И вижте какво се случи!

- Ние можем да ти помогнем, но и ти трябва да ни помогнеш- бе продължил да го убеждава Кикаха.- Червения Орк трябва да бъде убит. Всъщност всички Повелители, които биха ни убили, трябва да умрат. Но най-напред аз трябва да отида в света на Зейзел преди Червения Орк сам да се е добрал до него.

- Наистина ли той възнамерява да унищожи нашите вселени и да направи само една друга?

- Така твърди. И е напълно в състояние да го направи.

Хрууз извъртя очи и се изплю- пипалото на езика му се стрелна навън от устата. В този момент заприлича на змия. Кикаха си казваше, че е крайно време да спре да го сравнява с насекоми и влечуги. Хрингдизите бяха толкова разумни, колкото Homo sapiens, а в много случаи дори доста по-разумни от повечето му представители. Или поне така изглеждаше. Хрууз можеше лъже и да се преструва, криейки истинските си чувства.

"Господи, с колко Повелители съм се разправял!", мина през главата му в този момент. "Станал съм истински параноик... Но точно това ми е спасявало живота толкова много пъти".

Хрууз беше обещал да изучи данните относно вратите, с които разполагаше. Беше възложил на компютъра си задачата да направи справката, да извлече важните факти и да ги разпечати. Това беше отнело само два часа, но крайният продукт беше необятна маса от информация, написана на екзотичната- за Кикаха- азбука на хрингдизите.

- Повечето от тези неща са онова, което моят народ е знаел за вратите- обясни му тогава люспестият.- Но предполагам, че тоаните са постигнали известен прогрес от времето, когато се скрих от тях. Опитах се да науча нещо по този въпрос, когато се наложи да затворя моите врати. За нещастие Зейзел изглежда е създал своя Пещерен свят след това. Може би ще научим нещо за настройката на неговата врата. Но не преди да се справим с Червения Орк, разбира се.

- Ако успеем да го сторим, няма защо да се безпокоим как ще проникнем в света на Зейзел- беше казал Кикаха.

- Не, това не е вярно. Данните за машината Създател-Унищожител могат да попаднат в ръцете на друг Повелител. Те или трябва да бъдат на безопасно място или да бъдат унищожени. Макар да потръпвам от мисълта, че така може да се постъпва с научна информация, по-добре е това, отколкото да рискуваме нейното открадване или попадане в лоши ръце.

Кикаха обаче имаше още въпроси:

- Едно време сигурно всеки Повелител е имал такава машина. Как иначе биха правили собствените си частни вселени? Но защо са изчезнали? Защо нито един не е запазил познанието как да се направи такава машина?

- Питаш не когото трябва- бе му отговорил Хрууз.- Бях напуснал света на живите за дълго. Наистина може да още има някои Повелители, които притежават или машините, или чертежите за тях, но да не знаят това. Що се отнася до първия ти въпрос, аз мисля, че всеки Повелител, успешно проникнал в чужда вселена, по правило е унищожавал машината на врага си. Успелият нашественик е вземал всички предохранителни мерки да не завари някой на свое място, докато отсъства. Някой, който да убие бившият победител. Мисля, че след време са останали много малко машини. И все пак честно казано, наистина не знам.

Няколко седмици след този разговор Хрууз извика Кикаха и Клифтън в една стая, за съществуването на която те не бяха подозирали. Беше необятна и имаше висок купол. Таванът и стените бяха черни, но осеяни с малки блестящи точици, свързани с линии. Мрежата беше силно впечатляваща.

Хрууз махна с ръка и обясни:

- Виждате резултатите от моите справки. Точките са възлите, в които има врати, а свързващите ги линии показват пътищата, по които се пътува между вратите. Прекарани са просто за облекчение на наблюдателя. Те разделят вратите, така че наблюдателят по-лесно да ги разграничи. Всъщност времето за преход между една врата и следващата е нула.

- Виждал съм карта на вратите, когато бях веднъж с Джадауин в двореца му- отговори Кикаха.- Но тя изобщо не би могла да се сравнява по сложност с тази. Каква гледка наистина!

Тъмните очи на Хрууз изгледаха Кикаха.

- Да, каква наистина. Но това, което е изобразено, е карта на всичките възли, за които знам аз. Това са предимно хрингдизки врати, повечето от които бяха отворени в тоанските вселени по времето, когато моя народ се сражаваше с тоаните. Така че голяма част от тях имат връзка с различни тоански врати, макар тези връзки да са предимно случайни.

Хрууз призна, че не знае къде се намират много от вратите и маршрутите. Така че, ако някой поемеше през някоя врата в света на Хрууз, той най-вероятно щеше да се остави на играта на шанса. Освен това имаше много възли, които излизаха в уж затворени вериги от маршрути.

- Има ли вероятност някой от хрингдизките маршрути да излиза излиза на врата, извеждаща в света на Зейзел?- попита Кикаха.- Доколкото знам, в света на Зейзел се стига само през една врата. Но защо да няма някоя древна врата за това място, направена от хрингдизите?

- Има вероятност за това. Но аз не знам коя може да е тази врата. Може стотици години да пътуваш по всеки маршрут и така и да не се натъкнеш на онази врата, която ти е нужна. По-важното е, че шансовете ти да оцелееш по време на търсенето ще стават все по-малки и по-малки.

- Но Червения Орк вярва, че такава врата съществува. Иначе защо ще ме изпраща да я откривам?

- Вече би трябвало да си разбрал, че той рядко споделя истинската причина, поради която прави нещо- подсети то Клифтън.

- Да, мисля че е така. Но не е необходимо да ме лъже, нали?

Докато бяха при Хрууз, Кикаха настоя Клифтън да довърши толкова много пъти прекъсвания разказ за пристигането му сред тоанските вселени.

- Докъде бях стигнал? О, да! Нека най-напред направим рекапитулация на събитията, за които бях разказал преди наводнението да прекъсне историята ми.

Кикаха въздъхна и се облегна в креслото. Наистина не бързаха за никъде, но беше ли необходимо Клифтън винаги да е толкова многословен?

- Лудият Блейк описал на приятеля си видението, което му се явило и сега ние знаем, че ставало дума за един от хрингдизците. На мен ми бе станало толкова интересно, че аз нарисувах люспестия от видението, придържайки се към описанието на мистър Блейк. Показах го на най-близкия си приятел- момче на име Пю, което работеше за бижутер на име мистър Скарбъроу. Той показал скицата на един богат шотландски благородник- някой си лорд Рейвън, който поръчал да му бъде изработен пръстен на основата на скицата. Нещастният глупак Пю обаче откраднал пръстена. Знаейки, че ще се вдигне врява до небето и че основният заподозрян ще бъде той, Пю ми даде да му пазя пръстена. Дори само това показва колко малко му е бил акъла, защото тогава аз още не се бях покаял за всичките си грехове и още не се бях заклел пред Бога, че ще водя вече само праведен живот.

Кикаха, чието търпение се бе изчерпало, въпреки многото време, с което разполагаха, го подкани:

- Добре, добре, давай нататък!

- Отлично! Констабълите от полицията започнаха да търсят Пю, който бе забягнал с бандата бездомници, с които имаше връзки още от преди да постъпи при мистър Скарбъроу. Накрая, разбира се, го откриха, но докато бягал от тях го убили. Изстрел в тила, доколкото знам, и нещастникът се провалил право в Ада... Това означаваше, че ставам собственик на пръстена. Но аз знаех, че ще трябва да мине много време, преди да мога да го продам. И че ще бъде най-добре, ако отида в някой далечен град, където да опитам да се отърва изгодно от него. Но аз просто не можех да напусна ей така, веднага, моя господар, мистър Дали- книжар и печатар. Щяха да ме заподозрат и полицаите можеха да научат за старата ми дружба с Джордж Пю. А ако ме разкриеха, това означаваше бесилка.

Барон Рейвън бил решен да намери пръстена и човека, който го е откраднал. Един от агентите му разпитал Клифтън за кражбата. Агентът изровил по някакъв начин факта, че Клифтън е един от малкото близки на Пю и най-вероятно единственият му истински приятел. Клифтън бил ужасно изплашен и категорично отрекъл всичко, освен че наистина познавал Пю. Това било лъжа, която дори Клифтън знаел,че скоро ще бъде разкрита. Така че една нощ, скоро след разпита, той избягал и се насочил към Бристол. Възнамерявал да се качи на някой заминаващ кораб и да напусне Англия. Нямал пари, така че разчитал да бъде нает на работа като стюард. Всъщност готов бил да работи всичко.

- Откраднах една кесия и с парите наех легло в една от пристанищните таверни- уточни той.- Кандидатствах поне на десетина кораба, търсейки работа, с която да си платя билета. Накрая ме наеха като помощник-готвач на един търговски кораб.

Нощта преди отпътуването, докато се разхождал по крайбрежната улица, той усетил една ръка на рамото си, а миг по-късно и бодване в тила. Опитал се да избяга, без да се озърта, но краката му отказали да се подчиняват. Паднал в безсъзнание на чакъла. Свестил се в стая с лорд Рейвън и още двама мъже. Бил гол и завързан за леглото. Баронът инжектирал нещо в една от артериите на Клифтън. Противно на неговите опасения, този път той останал в съзнание. А когато лорд Рейвън започнал да го разпитва за пръстена, въпреки отчаяните си старания, Клифтън му разказал всичко.

- Серум на истината- обясни Кикаха.

- Да, знам вече. Торбата ми, в която съхранявах малкото си лични вещи, беше претърсена. Пръстенът сега стоеше на пръста на барона. Очаквах, че ще ме предадат на полицаите и че в крайна сметка ще бъда обесен. Но се оказа, че баронът не желае властите да разберат нито за мен, нито за пръстена му. Така че заповяда на своите хора- свирепи и брутални бандити- да ми прережат гърлото. Хвърли им няколко гинеи и се отправи към вратата, носейки великолепна кожена чанта в ръката си. Но само след няколко крачки спря, обърна се и каза: "Аз имам по-тежко наказание за него. Вие двамата си тръгвайте!".

Те бързо се подчиниха. Тогава той извади от чантата си два големи полукръга от някакъв сребрист метал.

- Преносима врата!- обади се нетърпеливо Кикаха.

- А-а, значи ти е ясно за какво говоря?

- Та нали по същия начин и аз се пренесох в света на нивата.

- Така ли! Но тогава аз нямах и най-смътна представа какво е тяхното предназначение, да не говорим за произхода им. Той съедини краищата им, така че на пода се образува малко неправилен кръг. После ме развърза. Бях толкова ужасен, че не се сетих да се съпротивлявам и дори се напиках отново, макар да го бях сторил веднага след като се събудих в онова легло.

Лорд Рейвън развързал краката на англичанина, оставяйки ръцете му завързани на гърба. След това повдигнал нещастния Клифтън за врата с едната си ръка. Пренесъл го като малко зайче и го поставил в кръга между полумесеците. Предупредил Клифтън да не мърда, освен ако не иска да бъде разсечен надве.

- Зъбите ми тракаха и целият се тресях. Макар да ми бе наредил да не казвам нито дума, аз се осмелих да го попитам какво иска да ми стори. Той отговори само, че ме изпраща директно в Ада, без да ме убива преди това.

Клифтън вярвал, че се намира в ръцете на дявол, а защо не и на самия Сатана. Започнал да се моли за милост, макар да не разчитал на такава. Лорд Рейвън бързо се навел, съединил двата края на полукръговете, затваряйки кръга, изправил се и отстъпил няколко крачки назад. Няколко секунди нищо не станало.

- След това стаята и баронът изведнъж изчезнаха. Всъщност бях изчезнал аз, както вероятно се досещаш. Миг по-късно се озовах в друг свят. Той не изглеждаше като Ад. Нямаше злорадо подскачащи дяволи, нито огнени пламъци, излизащи измежду скалите. Но аз наистина се намирах в пъкъла, защото бях пренесен на една умираща планета в една от вселените на Повелителите.

Той направи пауза и продължи:

- Дори само споменът за онзи момент ме кара отново да изживявам абсолютната паника и ужаса, които ме бяха обзели тогава. И все пак успях да си развържа ръцете и дори оцелях, макар да минах през мъчения, които сигурно са сравними с тези на прокълнатите.

- В коя година стана това?- поинтересува се Кикаха.

- Година 1817 от раждането на Всевишния.

- Значи си прекарал около сто седемдесет и пет години сред тоанските светове?

- Мили Боже! Толкова дълго? Бях така зает повечето време.

Англичанинът разказа набързо за живота си оттогава досега. Беше посетил много места, беше минал през множество врати, бил роб както на тоани, така и на обикновени хора, дори беше се издигнал до вожд на едно малко племе и накрая се бе отдал на щастлив и спокоен живот.

- И тогава ми се прииска да изживея някакво приключение. Потеглих през една врата, която в крайна сметка ме пренесе през много светове, докато накрая попаднах в клопка- в дупката, заложена от Червения Орк. Не знаех за кого става дума, докато не видях човека, който се появи в клетката на Хрууз и който експлодира.

И той отново направи кратка пауза.

- Онзи човек изглеждаше точно като лорд Рейвън- завърши той.

- Вече се бях досетил- отвърна му Кикаха.- Баронът е бил Червения Орк, който по онова време живеел на Земята, представяйки се за шотландски благородник.

 

 

Тринадесета глава

 

Макар Кикаха да се стараеше непрекъснато да бъде ангажиран с нещо, за да не мисли за Анана, тя не излизаше от главата му. А с нейния образ идваха тревогата и гневът. Тоанът сигурно вече бе приключил процеса на изтриване на паметта и сега тя сигурно си мислеше, че е на осемнайсет години.

Червения Орк щеше да й обясни, че е пострадала от амнезия и че той се е погрижил за нея. А можеше да й каже, че е била предадена на неговите грижи от баща й и едва тогава е пострадала от загубата на памет. И щеше да се постарае тя никога да не научи колко хилядолетия всъщност бяха изтекли между тези две събития.

И може би точно в този момент той се опитваше да я съблазни. Или, загубил търпение, бе решил да получи желаното насила. Кикаха се опита да изчисти от мислите си картините на двамата в леглото. Но това не бе толкова лесно като да дръпнеш щорите.

 

Изтекоха два месеца. На третия ден от третата седмица на третия месец (добър знак, ако човек вярва в тези неща) Хрууз покани Кикаха и Клифтън в стаята с много екрани на монитори. Огромното помещение беше потънало в мрак с изключение на примигващите светли точки по куполообразния таван и по стените. Сега те бяха много по-ярки, отколкото при първото им идване. Един-единствен насочен източник на светлина осветяваше Хрууз и пулта, пред който седеше. Когато те влязоха, той стана с изражение на лицето, което двамата вече се бяха научили да възприемат като усмивка.

Той потри ръце една в друга, повтаряйки жеста, с който хората изразяват радост или голямо задоволство.

- Добри новини!- поясни той.- Много обещаващи!

После забоде пръст в посока на тавана. Извивайки врат, Кикаха различи една голяма светла точка, която миналия път отсъстваше. Много линии се събираха в нея, започвайки от други по-невзрачни точици. Направи му впечатление и че една друга светла точка смени цвета си от бял на оранжев. Няколко от линиите, стигащи до нея, също станаха оранжеви. Една от тях стигаше до голямата точка.

- Оранжевата точка извежда в света на Зейзел... ако изчисленията ми са верни.

- Сигурен ли си в това?- попита Кикаха.

- Накарах компютъра да трасира всички линии, които виждате. От последното ви идване тук, към картата бяха добавени много нови точки и линии.

- Но ти каза, че си изключил всички врати, водещи насам, заради Червения Орк- напомни му Кикаха.

- Да, бях направил точно това. Но реших да поема риска, надявайки се Червения Орк да не открие новите врати, които отворих. Отварям ги за по няколко микросекунди е веднага ги затварям. Компютърът върши работата си през това време. Това, което виждате на дисплеите, е резултат от работата на компютъра за по няколко микросекунди, но извършена милиони пъти.

Кикаха се питаше какво точно бе накарало Хрууз да повярва, че е намерил вратата за Пещерния свят. Но точно преди да го попита, Хрууз продължи:

- Обърнете внимание на точката, която е много по-голяма от останалите. Виждате ли тънката оранжева линия, която я свързва с по-малката оранжева точка? Голямата точка всъщност е струпване от точки, разположени толкова близко една до друга, че се възприемат от окото като една точка.- Той вдигна поглед и отново се усмихна:- Голямата точка представлява нещо, за което мисля, че Тоаните изобщо не знаят.

- Това да не е онзи възел от врати, за които ми спомена преди два месеца?- попита Кикаха.- Чудех се какво ли означава това, но ти не каза нищо повече.

- Отговорът ти е достатъчен, макар опитът ти с вратите да е чисто практически. Но ти не си учен. Освен това, ако Червения Орк знаеше нещо за "въртящите се" врати или по-скоро за мултиплексния режим на работа, той щеше да се възползва.

Хрууз каза нещо в пулта си и на картината на екрана пред него се смени. В центъра й се намираше голямата точка- струпването на врати, работещи в мултиплексен режим. Увеличението позволи на Кикаха да различи, че пред него е цяло съзвездие от отделни точки.

И отново Хрууз нареди нещо на острия си език. Картината на екрана се задвижи към центъра на струпването и над него се появи дума, изписана с малки хрингдизки букви.

- Надписът се отнася за вратата от възела, извеждаща в две точки- както вие ги наричате "пукнатини"- в стената на света на Зейзел. Обърни внимание, че дефектите са много по- тъмни от активните врати. Единият дефект е на мястото на някога активна врата, а другият е "изтъняване" в стената, съществуващо още от времето, когато тази вселена е била създадена. Предполагам, че вратата е била затворена от съществото, което сега управлява Пещерния свят. Това създание- ти спомена, че се казвало Дингстет- не само е затворило вратата, но е преместило и остатъчния дефект. Това издава големи познания и значителни енергийни ресурси. Дори машините, с които аз разполагам, са безсилни да направят това. Те обаче са достатъчно добри, за да открият, че дефектът е бил преместван. Гледай внимателно. Аз ще увелича така, че да се види по-добре.

Той каза нова дума. Появи се много тънка линия. Единият й край се намираше в слабата точка, а другият опираше в друга, още по-слабо светеща точка.

- Това са следите от извършената операция- обясни люспестият.- На картата има хиляди точки. Но само за тази съществува път на преместване и още по-точно следи от подобен път. Ясно е какво е предприел Дингстет: той е затворил капана в еднопосочната, през която Червения Орк е пристигнал в неговия свят. След това я е преобразувал за кратко в двупосочна, колкото да унищожи шестоъгълната й рамка. Идеята е била да не напуска своя свят, защото лъчите на бластера, с които е разрушил структурата при него, са свършили същата работа и в другия край... След това отново я е направил еднопосочна и я е преместил в друго място- едно постижение, което надхвърля възможностите на днешната тоанска технология. Това обяснява защо Червения Орк не я е намерил в Нежелания свят. А ти вече си разбрал, че светлата остатъчна диря, видяна през устройството на Манату Ворцион, е напълно фалшива.

- Това е чудесно!- възкликна Кикаха.- А какво ще кажеш за еднопосочната врата, през която Дингстет е извел Червения Орк от Пещерния свят?

Хрууз вдигна ръце с дланите нагоре в напълно човешки жест.

- Тя е затворена и дефектът в тази точка е непроходим в нито една от посоките. Съмнявам се, че детекторите на Червения Орк притежават разрешаващата способност, необходима за да се локализира този дефект. Може би това обяснява неуспеха на опитите му да открие входа, както и пътя на преместването му. Макар вратата за кратко да е станала двупосочна, онова създание явно разполага със средство да заличи следите от съществуването на двупосочна врата. Но ти ще трябва да отвориш повторно изхода, когато попаднеш там.

- Ще се справя!- уверено заяви Кикаха.- Да започваме!

- Не чак толкова бързо. Ето това е машината, която ще отвори... по-скоро трябва да отвори входа, затворен от Дингстет.

Хрууз каза нещо и от стената под пулта за управление изпълзя някакво чекмедже. Той извади от него черен метален куб с ръб около четири пръста. На горната му стена имаше оранжев бутон, долната бе извита, а от едната страна висеше каишка.

- Ключът за вратата на Пещерния свят- обяви Хрууз.- Единственият друг ключ е твоят Рог на Шамбаримен.

Той повдигна черния куб.

- Наследих това от един приятел... голям учен... който бе убит няколко дни след като ми го даде. Доколкото знам това устройство е уникално за всички вселени... Пристегни го на китката си. Без него няма смисъл да ходиш където и да е.

Подготовката за пътуването отне два дни. Ерик Клифтън настояваше да тръгне с Кикаха. Хрууз заяви, че шансовете на Кикаха да успее в своята мисия са минимални. Според него, Клифтън само рискуваше да загине заедно с Кикаха. От друга страна, Клифтън му бе необходим със знанията си за вселените на Повелителите, от които Хрууз имаше нужда, за да се бори успешно срещу тях.

- И освен това- призна веднъж Хрууз пред Кикаха, когато Клифтън отсъстваше,- ще се чувствам много самотен, макар той да не е хрингдизец.

Изгарящия от нетърпение Кикаха трябваше да изчака настъпването на подходящия според Хрууз момент за влизане през мултиплексера на вратите.

- Възелът всъщност изобщо не се върти, това беше само удобна аналогия- обясни той на Кикаха.- Потеглянето ти трябва да стане в прецизно избран момент. Разполагаш с интервал от двайсет секунди, за да проникнеш във възела и да избереш вратата, която ще те прехвърли през дефекта на стената в света на Зейзел. Закъснение от десет микросекунди може да те изпрати на съвсем друго място.

Хрингдизецът беше построил деветоъгълна метална рамка, очертаваща мястото, където Кикаха трябваше да стъпи. Един час преди това Кикаха си сложи кислородна маска, пристегна на гърба си кислородна бутилка, защити очите си с чифт тъмни очила, нарами раница с припаси и пристегна на лявата си китка часовник с монтирано в него устройство за отваряне на дефекта. Кикаха, който обичаше да дава свои имена на всичко, го нарече "отварачката". Върху горния му капак се намираше оранжев бутон.

Ерик Клифтън дойде да се сбогува със съпланетянина си.

- Нека Бог бъде с тебе- пожела той на Кикаха, докато му стискаше ръката.- Това е война срещу дявола, така че ние сме обречени да я спечелим.

- Бог сигурно ще спечели срещу Сатаната- съгласи се Кикаха,- но колко жертви ще паднат, за да се стигне дотам?

- Ние няма да бъдем между тях.

Индикаторът на стената примигваше с хрингдизки цифри, отмервайки оставащото време. Кикаха вече се бе научил да ги разчита. Две минути преди това той провери хрингдизкия часовник на дясната си китка. Беше синхронизиран с часовника на стената. Застана пред деветоъгълната рамка и когато останаха само трийсет секунди се приготви да влезе в нея. Макар Хрууз да го бе уверявал, че няма да срещне никого, Кикаха разкопча кобура с лъчемета.

- Готови- предупреди го ненужно Хрууз.- Остават двайсет секунди!

На Кикаха се стори, че думите му едва бяха заглъхнали, когато чу отсечено на тоански:

- Скачай!

И Кикаха скочи. Мина през деветоъгълника и за миг загуби ориентация. Тялото му сякаш да разтегли в далечината. Усещаше краката си издължени. Ходилата му като че ли се преместиха на двайсет стъпки от гърдите. Ръцете се отдалечиха на десет стъпки от раменете.

Едновременно с това изпита шок, като че ли бе паднал в ледените води на Северно море. Притъпените му сетива се свиха в почти невидими точки. Хрууз изобщо не го бе предупреждавал за подобни ефекти... но дали сам той знаеше какво ще се случи? Кикаха съобрази, че отсега нататък съдбата му е само в неговите ръце.

Обгърна го сумрачна зеленикава светлина. Бързо преохладените му ходила подаваха смътни сигнали, че са стъпили на под, който той не можеше да види. Нито различаваше някакви стени около себе си. Сякаш бе попаднал в невидима мъгла.

В този момент се появи сияние. Той закрачи в тази посока, ако "крачене" беше точната дума. По-скоро май загребваше през някаква плътна маса. Беше загубил представа колко секунди бяха изминали от момента на пристигането на това място- ако това изобщо бе "място". Не си струваше да губи време да поглежда часовника си. Или беше дошъл навреме или не.

Зеленикавото сияние се засилваше. Източникът от другата страна- ако тук можеше да се говори за "друга страна"- вече бе по-наблизо. Тази светлина трябваше да идва от вратата, която му бе необходима.

И тогава светлината започна да отслабва. Кикаха напрегна сили да ускори ход. Дяволите да го вземат! Спомняше си как му се бе струвало, че двайсет секунди са безкрайно много време, за да се дотътри до някаква си врата! Сега те се бяха превърнали в един непостижимо кратък миг. Започваше да усеща, че стомахът, дробовете му и сърцето му започват да се деформират също като крайниците. Изведнъж му се повдигна.

Ако повърнеше в маската, това щеше да сложи край на всичко.

Светлината беше навсякъде около него. Съвсем бавно- или поне така му изглеждаше отстрани- той протегна ръка към "отварачката", дадена му от Хрууз. Тя също изглеждаше деформирана. Дясната му ръка се размина с нея. Почувства че го обхваща паника, чиито студени вълни започнаха да се надигат от... от онова, което ражда паниката изобщо. Не разполагаше с много време да натисне бутона. Поне така му се струваше. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че ако не го направи бързо, разрешеният интервал от време ще изтече.

Пресегна се през гърдите и напипа лявото си рамо, макар и това да не стана веднага. Колко ли секунди още му оставаха? Усети на ръба на осезанието си, че пръстите му докосват ризата. Плъзна ги надолу, виждайки с очите си как ръката му се движи зигзагообразно като онази билярдна щека от филма на У.К.Фийлдс, чието име не си спомняше. Някак изненадващо и за самия него средният му пръст се озова върху бутона. Странно защо той имаше вдлъбната горна повърхност. Въпреки съмненията си, че това е бутонът, който му трябва, Кикаха го натисна.

И мигновено се озова в тунел, запълнен със сумрачната светлина, предхождаща пукването на зората. Вече не му се повдигаше, ръцете и краката му като ластици бяха възстановили нормалните си размери. Студът отстъпи място на усещане за топлина. Дори дишаше по-лесно. Вече не помнеше дали не бе задържал дъх в онова невъзможно място. Часовникът му твърдеше, че бе пребивавал в онази псевдопространствена или може би извънпространствена област цели осемнайсет секунди.

Завъртя вентила на кислорода и свали маската и бутилката. Веднага почувства, че въздухът около него не помръдва. Беше горещ и тежък и оставяше впечатлението, че отдавна е умрял. Той положи маската и бутилката на пода, за да маркира точката, през която бе влязъл в този свят и се огледа. Тунелът минаваше през гладка кристалинна скала и беше достатъчно широк, за да позволи на двайсет души да маршируват през него в редица. В центъра на пода се виждаше плитък объл улей, в който течеше вода. Някакъв плътен мъх покриваше на големи петна стените и тавана. Призрачната светлина идваше от зеленикави клумби по тавана, стените и пода. Тук-там висяха изсъхналите скелети на странни насекоми със шестоъгълни тела. Не се виждаше какво би могло да причини смъртта им.

Но най-странното нещо в този тунел бяха фигурите, които бавно се движеха в колона по една върху всяка от стените. Бяха черни, високи не повече от четири пръста и съвсем малко над нивото на очите. Когато стигнеха по п&#