Айзък Азимов
Прелюдия за фондацията

 

НЯКОЛКО ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

Когато написах «фондацията», появила се през 1942 година в майския брой на «Ъстаундинг сайънс фикшън», нямах никаква представа, че съм започнал поредица, която накрая щеше да нарасне до шест тома, състоящи се от общо 650 000 думи (засега). Нито пък предполагах, че тя ще се обедини с моята серия от къси разкази и романи за роботите и с романите ми за Галактическата империя така, че да включва общо (засега) четиринадесет тома или около 1 450 000 думи.

Ако проучите кога тези книги са излезли от печат, ще видите, че между 1957 и 1982 г. има двадесет и пет годишен промеждутък, през който не съм добавил нищо към тях. И то не е защото внезапно съм престанал да пиша. Всъщност аз работех с пълна скорост през целия този четвърт век, ала над други неща. Това, че през 1982-ра се върнах към двете поредици, не беше само моя идея, а резултат от комбинирания натиск от страна на читатели и издатели, който в края на краищата стана неудържим.

Във всеки случай ситуацията се задълбочи достатъчно, за да почувствам, че феновете може би ще се зарадват на нещо като пътеводител към поредиците, тъй като те не са писани в реда, в който навярно би следвало да се четат.

Четиринадесетте книги, всички до една публикувани в САЩ от «Дабълдей», предлагат своего рода история на бъдещето, която може би не е съвсем свързана, тъй като в началото не си бях поставил за цел да постигна строга последователност. От гледна точка на логиката (а не според датата на излизане от печат) хронологичният ред на книгите е следният:

1. «Всичко за роботите» (1982). Това е сборник от тридесет и два къси роботски разказа, публикувани между 1940 и 1976 година, който включва всички известни от по-раншния ми сборник «Аз, роботът». От неговата поява насам съм написал само още един подобен разказ. Става дума за «Роботски сънища», който засега не се е появявал в сборник на «Дабълдей».

2. «Стоманените пещери» (1954). Първият от моите романи за роботите.

3. «Голото слънце» (1957). Вторият роман за роботите.

4. «Роботите от Зора» (1983). Третият роботски роман.

5. «Роботи и Империя» (1985). Четвъртият роботски роман.

6. «Космически течения» (1952). Първият от моите имперски романи.

7. «Звезди като прах» (1951). Вторият имперски роман.

8. «Камъчета в небето» (1950). Третият имперски роман.

9. «Прелюдия за Фондацията» (1988). Това е първият роман за Фондацията (при все че засега е последният написан).

10. «Фондацията»*1 (1951). Вторият роман за фондацията.

11. «Фондация и Империя» (1952). Третият фондационен роман, изграден от два дълги разказа, издадени за пръв път през 1945 година.

12. «Втората Фондация» (1953). Четвъртият фондационен роман.

13. «Острието на Фондацията»(1982). Петият фондационен роман.

14. «Фондация и Земя» (1983). Шестият фондационен роман.

Дали ще добавя още томове към поредиците? Бих могъл. Има място за по една книга между 5 и 6 и между 9 и 10, както, разбира се, и между повечето от другите. А и спокойно мога да напиша нови томове след 14-ия — толкова, колкото си искам.

Естествено все ще трябва да има някаква граница, защото не очаквам да живея вечно, но пък наистина възнамерявам да се задържа на грешната земя колкото е възможно по-дълго.

 

Айзък Азимов

 

I. МАТЕМАТИКЪТ

 

1

Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:

— Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?

Беше император от малко повече от десет години и се случваше при тържествени поводи, нагласен с мантия, корона и скиптър, да успее да изглежда величествен. По същия начин бе сторил например на собствената си холограма, изправена в нишата на стената зад него. Мястото й беше така изчислено, че явно доминираше над другите ниши, където стояха холограмите на няколко от неговите предшественици.

Образът не беше напълно адекватен, защото макар косата на Клеон да бе светлокестенява — и на холограмата, и в действителност — холографът я изкарваше малко по-гъста. Освен туй в лицето на изобразявания имаше известна асиметрия, тъй като лявата част на горната му устна се издигаше мъничко по-високо от дясната, а в портрета това някак си не се забелязваше. Пък и ако оригиналът се изправеше и застанеше до холографския си образ, щеше да се види, че не му стигат два сантиметра до високото метър и осемдесет и три изображение; а може би и че е малко по-пълен.

Естествено холограмата представляваше официалният портрет за коронацията — тогава той беше по-млад. И все още изглеждаше млад, пък и доста хубав, и когато не се намираше в безжалостните лапи на някоя официална церемония, на лицето му се четеше смътно добродушие.

С уважителния тон, който внимателно бе култивирал, Демерцел повтори:

— Хари Селдън? Сир, това име не ми е известно. Би ли трябвало да зная за него?

— Министърът на науката ми го спомена снощи. Помислих си, че може би не ти е непознато.

Демерцел леко смръщи вежди — съвсем лекичко, защото в присъствието на императора човек не бива да се чумери.

— Сир, за тази личност той би трябвало да каже на мен. Ако вземат да ви обстрелват от всички страни…

Клеон вдигна длан и първият министър мигом млъкна.

— Моля те, Демерцел, никой не е в състояние вечно да се придържа към формалностите. На приема снощи минах покрай него и размених от учтивост две-три думи, а той взе, че се раздрънка. Не можех да му откажа да го изслушам и се радвам, че го сторих, тъй като беше интересно.

— В какъв смисъл интересно, сир?

— Ами-и, сега не е както едно време, когато науката и математиката са били обща мода. Тия работи като че някак си са позамрели. Сигурно защото всички открития вече са направени, не мислиш ли? Очевидно обаче все още може да се случват интересни неща. Поне ми казаха, че било любопитно.

— Министърът на науката ли ви го каза, сир?

— Да. Този Хари Селдън присъствал на едно математическо сборище тук, на Трантор — изглежда по някаква причина го правят на всеки десет години — и обяснил как е доказал, че човек би могъл математически да предсказва бъдещето.

Демерцел си позволи да се поусмихне.

— Или министърът на науката, който не е кой знае колко проницателен, е сбъркал, или математикът. Тази работа с предсказването на бъдещето определено ми напомня детинските приказки за магьосници.

— Така ли, Демерцел? Но хората вярват в такива неща.

— Хората, сир, вярват на много неща.

— Само че те вярват в такива неща. Ето защо няма значение дали предсказването на бъдещето е възможно, или не. Ако някой математик би ми предсказал дълго и щастливо царуване, а на империята — времена на мир и преуспяване… Е, туй няма ли да е добре?

— Положително би било приятно човек да го чуе, само че каква ще е ползата, сир?

— Та нали ако хората повярват, те ще действат въз основа на тази си вяра. Сума ти предсказания са се превърнали във факти просто защото са повярвали в тях. Наричат ги «самоосъществяващи се пророчества». Всъщност като си мисля сега за тия работи, сещам се, че точно ти ми ги обясни веднъж.

Демерцел скромно се съгласи.

— Сигурно съм бил аз, сир. — Очите му внимателно изучаваха императора, сякаш за да прецени докъде ще го отведе този разговор. — И все пак, ако беше тъй, човек би могъл да накара когото и да било да изрече подобно пророчество.

— Не на всички ще повярват еднакво, Демерцел. Един математик обаче, който е в състояние да подкрепи своето твърдение с математически формули и терминология… Може никой да не го разбере и въпреки това всички да му повярват.

— Сир — рече Демерцел — както винаги сте прав. Живеем в тревожни времена и определено би си струвало труда да ги поуспокоим по начин, който няма да изисква нито пари, нито военни усилия — които пък в най-новата история са донесли твърде малко полза и много бели.

— Точно така, Демерцел — кимна ентусиазирано императорът. — Докарай ми тоя Хари Селдън. Казвал си ми, че си пуснал въдиците си до всяка част от бушуващия свят — дори и там, където моите армии не смеят да отидат. Дръпни тогава една от тези въдици и ми докарай математика. Нека го видя.

— Ще бъде сторено, сир — заяви Демерцел, който лично бе осигурил появата на Селдън и сега си отбеляза наум да похвали министъра на науката за добре свършената работа.

 

2

По него време Хари Селдън не правеше кой знае какво впечатление. Също като император Клеон той беше на тридесет и две, но висок само метър и седемдесет и три сантиметра. Лицето му бе гладко и приветливо, косата — тъмнокестенява, почти черна, а дрехите му носеха непогрешимия отпечатък на провинциализма.

На всеки човек от по-късно време, който го познаваше единствено като легендарен полубог, би се видяло почти светотатство косите му да не са бели, лицето му да не е старо и набраздено, да няма кротка усмивка, излъчваща мъдрост, и да не е седнал в инвалидна количка. Дори и тогава обаче, в доста напреднала възраст, очите му си останаха приветливи. Което е право, право си е.

А сега, на тридесет и две години, те бяха особено приветливи, тъй като току-що бе изнесъл доклада си на Конференцията. Докладът бе предизвикал известен (макар и като че хладен) интерес, но все пак старият Оустъфит бе наклонил глава към Селдън и изрекъл:

— Изобретателно, млади човече. Много изобретателно.

Което, произнесено от Оустъфит, беше задоволително. Много задоволително.

После обаче нещата бяха получили ново, и то съвършено неочаквано развитие и Селдън не бе сигурен дали то би следвало да увеличи приветливостта и да усили задоволството му.

Беше впил поглед във високия, облечен в униформа млад мъж — емблемата с космическия кораб и слънцето стоеше елегантно от лявата страна на туниката му.

— Лейтенант Олбан Уелис — каза офицерът от императорската гвардия и прибра идентификационната си карта. — Сега, господине, ще дойдете ли с мен?

Той, разбира се, беше въоръжен. В коридора отвън имаше още двама гвардейци. Селдън знаеше, че независимо от безупречната му вежливост няма никакъв избор, но нямаше и никакви причини да не потърси повече информация.

— За да се видя с императора ли? — запита.

— За да бъдете отведен в Двореца, господине. Моите задължения се простират дотук.

— Но защо?

— Не ми казаха защо, господине. Имам само точни инструкции, че вие трябва да дойдете с мен — по един или друг начин.

— Излиза сякаш съм арестуван. Не съм направил нищо, за да го предизвикам.

— По-скоро можете да кажете, че излиза сякаш са ви дали почетен ескорт… ако не ме бавите повече.

Селдън не го бави повече. Стисна устни, за да пресече по-нататъшните си въпроси, кимна и тръгна. Дори и да отиваше на среща със самия император, за да получи неговата похвала, не намираше нищо радостно в този факт. Той беше за империята (тоест за това световете на човечеството да бъдат мирни и обединени), но не беше поклонник на императора.

Лейтенантът вървеше напред, другите двамина — отзад. Хари се усмихваше на срещнатите и се изхитряше да изглежда необезпокоен. Щом излязоха от хотела, качиха се на един официален автомобил. (Математикът неволно плъзна длан по тапицерията; никога не бе влизал в толкова натруфена кола.)

Намираха се в един от най-богатите райони на Трантор. Куполът над тях бе достатъчно висок и човек можеше да се закълне — дори човек като него, роден и израснал в провинциален свят — че са на открито. Наистина, не се виждаше нито слънце, нито сенки, ала въздухът бе лек и свеж.

Сетне всичко отмина, куполът се прихлупи над главите им, стените ги притиснаха отстрани и те се понесоха по една затворена алея, обозначена на равни интервали с космическия кораб и слънцето, което очевидно (така си помисли той) я резервираше само за официалните превозни средства.

Една врата се отвори отпреде им и автомобилът профуча през нея. Пролуката веднага изчезна след тях и те отново се озоваха на открито — този път сред същински, действителен простор. Единствената ивица открита земя на Трантор заемаше двеста и петдесет квадратни километра и на нея се издигаше императорският дворец. Селдън мислено отбеляза, че с удоволствие би се възползвал от възможността да поброди по тази открита земя — не заради Двореца, разбира се, а защото там се намираше и имперският университет, и най-интригуващото от всичко — Галактическата библиотека.

Все пак при преминаването от затворения купол над Трантор в откритата ивица гора и паркове той бе попаднал в свят, където облаците затъмняваха небето и мразовитият вятър проникваше под ризата. Натисна клавиша, който затваряше прозореца на автомобила.

Денят навън беше определено неприветлив.

 

3

Селдън изобщо не предполагаше, че ще се срещне с императора. В най-добрия случай щеше да беседва с някой чиновник от четвъртия или петия ешелон, горд с факта, че говори от името на Клеон Първи.

Колко ли хора някога са виждали самия император? Лично, а не по холовизията? Колко души са видели истинския, осезаем властник, дето никога не напускаше територията на Двореца, из която сега автомобилът носеше своите пътници?

Броят им беше пренебрежимо малък. Двадесет и пет милиона населени светове, всеки със своя товар от един милиард или повече човеци — и сред тези квадрилиони човешки същества колцина бяха тези, които някога щяха да зърнат със собствените си очи живия символ на галактическото единство? Хиляда?

А и какво значение имаше? Императорът наистина не бе нищо повече от символ — досущ като космическия кораб и слънцето, само че по-рядко срещан и далеч по-малко реален. Не императорът, а неговите войници и чиновници, плъзнали навсякъде, бяха онези, които представяха една империя, превърнала се във воденичен камък за своите граждани. Така че, когато го въведоха в една умерено голяма и разточително мебелирана стая и той завари там някакъв младолик мъж, който седеше на ръба на маса, разположена в нещо като остъклена беседка — стъпил с единия крак на пода и люлеейки другия във въздуха — Селдън веднага се запита дали някой дребен чиновник би го гледал с такова невъзмутимо добродушие. Неведнъж бе установявал факта, че всички държавни служители и особено ония, които служеха непосредствено на императора, винаги изглеждат угрижени, сякаш носят на раменете си цялата тежест на Галактиката. И, като че ли, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намираха, толкоз по-угрижени и заплашителни бяха техните лица.

Следователно този ще да е някой чиновник, издигнал се толкова високо по служебната стълбица и гален от слънцето на властта тъй ярко, че да не изпитва никаква необходимост да го засенчва с начумерената си физиономия.

Не бе сигурен доколко впечатлен би трябвало да бъде, но почувства, че ще е най-добре да запази мълчание и да остави другия да заговори пръв.

Младият мъж рече:

— Мисля, че вие сте Хари Селдън. Математикът.

Селдън отвърна с едно лаконично «Да, господине» и отново зачака.

Събеседникът му махна с ръка.

— Би следвало да е «сир», но аз мразя церемониалността. Тя ме заобикаля отвсякъде и ми е дошла до гуша. Ние сме сами, така че ще си направя удоволствието да се въздържа от официалности. Седнете, професоре.

Нейде по средата на думите му Селдън осъзна, че говори с император Клеон, първия с това име, и усети как дъхът му секва. Имаше слаба прилика (сега вече я забелязваше) с официалната холография, която постоянно се появяваше в новините, но на нея Клеон винаги бе облечен величествено и изглеждаше по-висок, по-благороден, със застинали черти.

И ето го сега тук — самия оригинал на холографията — някак си съвсем обикновен!

Селдън не помръдна от мястото си.

Императорът леко се намръщи и с навикнал да командва тон, който си проличаваше дори и когато искаше да се откаже временно от него, заповеднически натърти:

— Казах ти да седнеш, човече. На онзи стол. Бързо.

Математикът седна, изгубил ума и дума. Не успя дори да се насили да каже «Да, сир».

Клеон се усмихна.

— Така е по-добре. Сега можем да си поговорим като двама равноправни граждани, каквито в края на краищата сме след като отхвърлим официалностите. Е, драги ми?

Селдън предпазливо начена:

— Ако Ваше Императорско Величество се задоволява да говори тъй, значи тъй трябва да е.

— Е, хайде де, защо си толкова предпазлив? Искам да разговарям с теб като с равен. Ще ми е приятно. Достави ми удоволствието.

— Добре, сир.

— Просто «добре», човече. Няма ли начин да се доближа до теб?

Клеон се втренчи в него и младият учен си помисли, че очите му са живи и заинтересувани.

Най-накрая императорът заяви:

— Не изглеждаш като математик.

Селдън усети, че е в състояние да се усмихне.

— Нямам представа как би следвало да изглежда един математик, Ваше Им…

Другият вдигна предупредително ръка, карайки го да преглътне титлата.

— Ами, струва ми се, с бели коси. Може би с брада. И определено стар.

— Само че дори и математиците трябва отначало да са млади.

— Да, ала тогава те нямат репутация. Докато успеят да се натрапят на вниманието на Галактиката, стават такива, каквито ги описах.

— Опасявам се, че аз действително нямам репутация.

— Обаче си говорил на тази конференция, дето са я организирали тук.

— Много хора говориха. Някои бяха по-млади и от мен. Само на неколцина обърнаха някакво внимание.

— Твоето слово очевидно е привлякло вниманието на служителите ми. Дадоха ми да разбера, че ти вярваш във възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън изведнъж се почувства уморен. Непрекъснато се натъкваше на това погрешно тълкувание. Май щеше да е по-добре изобщо да не изпраща доклада си.

— Всъщност не е съвсем така — започна предпазливо той. — Това, което съм направил, е далеч по-ограничено. Положението в много системи е такова, че при известни условия настъпват хаотични събития. Което означава, че ако се приеме определена начална точка, не е възможно да се предскаже какво ще се получи. Това е вярно дори при някои съвсем прости системи, а колкото е по-сложна една среда, толкова по-вероятно е тя да стане хаотична. Винаги се е смятало, че ако нещо е тъй сложно, както човешкото общество, то бързо ще стане хаотично и, поради това, непредсказуемо. Онова, което аз направих, бе да покажа, че при изучаването на това общество е възможно да се избере начална точка и да се направят подходящи допускания, които да потиснат хаоса така, че да стане възможно да се предскаже бъдещето; не, разбира се, с всички подробности, а в едри щрихи… не със сигурност, но с вероятност, която може да бъде изчислена.

Императорът, който слушаше внимателно, рече:

— Не означава ли това, че си демонстрирал как да се предсказва бъдещето?

— Не съвсем. Аз просто показах, че теоретически това е възможно, и толкоз. За да се свърши нещо повече, би трябвало наистина да изберем правилна начална точка, да направим верните допускания и после да открием методи за извършване на изчисленията в рамките на някакво определено време. Нищо в моето математическо построение не ни подсказва как да сторим каквото и да било от изброеното. А и дори да можехме да го сторим, в най-добрия случай бихме получили само вероятности. Това не е като да предсказваш бъдещето… то си е просто едно предположение какво вероятно ще се случи. Всеки успял политик или бизнесмен, всеки просперирал в коя да е професия човек трябва да прави такива преценки достатъчно точно, защото иначе ще се провали.

— Те обаче го правят без математика.

— Така е. Правят го по интуиция.

— Докато с подходящ математически апарат хората ще бъдат в състояние да преценяват вероятностите. Няма да е нужно да си рядък талант, преуспял благодарение на забележителния си интуитивен усет.

— И това е вярно. Само че аз просто демонстрирах, че подобен математически анализ е възможен; не съм доказал, че той има практическа стойност.

— Как може нещо да е възможно, а да не е практично?

— За мен е теоретически възможно да посетя всеки свят от Галактиката и да се здрависам с всеки човек там. Само че ще ми трябва много повече време да го направя, отколкото ми е отредено да живея, а и дори да бях безсмъртен, темпото, с което се раждат нови хора, е по-голямо от онова, с което аз бих могъл да разговарям със старите, така че огромен брой старци ще измират, преди да успея да се добера до тях.

— Нещо подобно се съдържа и в тази твоя математика за бъдещето ли?

Селдън се поколеба, но продължи:

— Може да се окаже, че математическите изчисления ще отнемат прекалено дълго време дори ако човек има компютър с размерите на Вселената, работещ с хиперпространствени скорости. Докато се получи какъвто и да било отговор, ще са минали достатъчно години, така че положението дотолкова ще се е променило, та да направи отговора безсмислен.

— Защо процесът да не може да бъде опростен? — остро запита Клеон.

— Ваше Императорско Величество — Селдън чувстваше, че държанието на императора става толкова по-официално, колкото по-малко започват да му се нравят отговорите, и реагира също с повишена церемониалност — помислете си как учените са се справили със субатомните частици. Те са безчет и всяка се движи или вибрира по случаен и непредсказуем начин, но се оказва, че зад този хаос се крие някакъв ред, така че можем да разработим такава квантова механика, която да отговаря на всички въпроси… стига да знаем как да ги зададем. При изучаването на обществото ние заместваме субатомните частици с хора, само че сега се прибавя и нов фактор — човешкият ум. Частиците се движат, без да мислят; хората не правят така. Като се вземат предвид различните настроения и умствени импулси, настъпват такива сложнотии, че просто времето няма да стигне всички те да се отчетат.

— А не би ли могло зад ума, също както зад безсмисленото движение, да се крие някакъв ред?

— Възможно е. От моя математически анализ се подразбира, че зад всичко трябва да има някакъв ред, независимо колко неподредено ни се струва; анализът обаче не ни дава дори намек за това, как може да бъде открит той. Помислете — двадесет и пет милиона светове, всеки със свои характеристики и култура, индивидуален и различаващ се от всички останали, приютил милиард или повече души — всеки от тях с индивидуален ум — и всички тези светове си взаимодействат по безброй начини и в безброй комбинации! Макар и психоисторическият анализ да е напълно възможен от теоретическа гледна точка, малко вероятно е той да бъде извършен в практически смисъл.

— Какво имаш предвид под «психоисторически»?

— Аз наричам психоистория теоретичната преценка на вероятностите, отнасящи се до бъдещето.

Императорът изведнъж скочи на крака, тръгна към отсрещния ъгъл на стаята, обърна се, закрачи обратно и спря пред все още седящия на мястото си Селдън.

— Стани! — изкомандва той.

Селдън стана и вдигна очи към малко по-високия от самия него властник. Насили се да не отмества взор. Най-накрая Клеон рече:

— Тази твоя психоистория… Ако може да бъде направена практична, нали ще е от голяма полза?

— Изключително полезна, то е съвсем ясно. Да знаем какво крие бъдещето, макар и в най-общи и вероятностни черти, би послужило като великолепен нов наръчник за нашите действия — наръчник, с какъвто човечеството никога по-рано не е разполагало. Само че, разбира се…

— Е? — нетърпеливо го подкани Клеон.

— Изглежда освен за неколцината души, които ще взимат решенията, резултатите от психоисторическия анализ би трябвало да останат неизвестни за обществеността.

— Неизвестни! — възкликна изненадан Клеон.

— Очевидно. Ще се опитам да обясня. Ако се направи някакъв подобен анализ и резултатите от него бъдат представени публично, различните емоции и реакции на човечеството моментално ще се изкривят. И тъй като този анализ се основава на емоциите и реакциите, които се проявяват ако бъдещето не се знае, той става безпредметен. Разбирате ли?

Очите на императора просветнаха и в стаята внезапно се разнесе гръмкият му смях.

— Великолепно!

Той плясна Селдън по рамото и математикът леко залитна от удара.

— Не виждаш ли, човече? — разпалено заговори Клеон. — Не виждаш ли? Ето я ползата от теб. Няма защо да предсказваш бъдещето. Просто избери едно бъдеще, едно добро, полезно бъдеще и направи такова предсказание, което да промени човешките емоции и реакции тъй, че предсказаното да бъде постигнато. По-добре да измислиш едно добро бъдеще, отколкото да пророкуваш лошо, нали?

Селдън се намръщи.

— Ясно ми е какво имате предвид, сир, но и това също така невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Е, най-малкото непрактично. Нима не разбирате? Ако не започнете от човешките емоции и реакции, за да предскажете бъдещето, което те ще доведат, не можете да направите и обратното. Не можете да започнете с едно бъдеще и да предскажете човешките емоции и реакции, дето ще го предизвикат.

Клеон като че се обърка. Устните му ядно се присвиха.

— Ами твоят доклад? Нали така го наричате, доклад? Каква полза има тогава от него?

— Той е просто една математическа демонстрация. От гледна точка на математиците допускането е интересно, но и през ум не ми е минавало, че може да се използва по някакъв друг начин.

— Смятам, че това е възмутително — гневно заяви Клеон.

Селдън леко сви рамене. Вече бе по-сигурен от всякога, че не е трябвало да представя доклада си. Какво ли ще му се случи, ако на императора му хрумне, че е бил принуден да изглежда като глупак?

А височайшият му събеседник като че ли не бе много далеч от подобна мисъл.

— И въпреки това — рече той — ако те накараме да направиш известни предвиждания за бъдещето, независимо дали са математически правилни или не; предвиждания, за които държавните чиновници — експертите по въпроса какво вероятно ще направи обществото — преценят, че са такива, та да предизвикат полезни реакции?

— Защо съм ви аз, за да го сторите? Държавните служители биха могли и сами да направят тези предвиждания и така да си спестите посредника.

— Държавните служители не биха могли да свършат работата толкова ефективно. Те непрекъснато правят подобни предвиждания. Това не значи, че непременно ще им повярват.

— А защо пък да повярват на мен?

— Ти си математик. Ти би могъл да изчислиш бъдещето, а не… не да го интуитираш, ако има такава дума.

— Но в действителност аз не мога да го изчисля!

— И кой ще знае? — Клеон го изгледа с присвити очи.

Последва кратко мълчание. Селдън се почувства в капан. Ако императорът му даде пряка заповед, дали ще е безопасно да откаже? Може да го затворят или екзекутират. Не без съд, разбира се, но трудно някой ще накара съда да се възпротиви на желанието на една власт, чиято ръка е достатъчно тежка.

Най-подир той каза:

— Няма да стане.

— Защо?

— Ако ме помолят да предскажа някакви по-смътни общи положения, които вероятно не биха могли да се сбъднат, докато това поколение, пък може би и следващото не отиде в гроба, би могло и да ни се размине, но, от друга страна, хората няма да им обърнат особено внимание. Изобщо няма да се загрижат за някоя очертаваща се за след век или два възможност. Искаме ли да постигнем реални резултати — продължи Селдън след кратка пауза — би трябвало да предскажа нещо с по-ясни последици, някакви по-непосредствено възможни събития. Обществото ще реагира само на подобни тенденции. Обаче рано или късно, и по-скоро рано, някой от тези възможни варианти няма да се сбъдне и ползата от предсказанието ми веднага ще бъде сведена до нула. А заедно с нея може да си отиде и част от вашата популярност и, което е най-лошото, поддръжката за развитието на психоисторията да секне, така че вече няма да има никакъв шанс от нея да произлезе нещо хубаво, ако бъдещите постижения на математическото прозрение спомогнат тя да бъде придвижена по-близо до царството на практичността.

Клеон се тръшна в едно кресло и намръщено се вгледа в учения.

— Това ли е всичко, което вие, математиците, можете да правите? Да настоявате, че нещо е невъзможно?

Селдън възрази с отчайващо смирение:

— Вие, сир, сте този, който настоява за невъзможни неща.

— Сега ще те изпитам, човече! Да предположим, че те помоля да използваш своята математика, за да ми кажеш дали някой ден ще ме убият. Какво ще ми отговориш?

— Моят математически апарат не би могъл да се справи с толкова конкретен въпрос, дори и психоисторията да бе напълно разработена. Цялата квантова механика не е в състояние да предскаже реакцията на един-единствен електрон, а само усредненото поведение на множество такива…

— Ти си знаеш математиката по-добре от мен. Направи едно експертно предположение. Ще ме убият ли някой ден?

— Сир, вие ме тикате в капана — меко възрази Селдън. — Или ми кажете какъв отговор желаете и аз ще ви го дам, или ми дайте правото на собствен, без да ме накажете.

— Говори, както ти желаеш.

— Честната ви дума?

— В писмен вид ли я искаш? — саркастично процеди императорът.

— Достатъчно ще бъде и устното ви обещание — тихо рече Селдън с особена тежест в гърдите си, защото не бе сигурен, че е тъй.

— Давам ти честната си дума.

— Тогава мога да ви кажа, че през последните четири века почти половината императори са били убити, от което заключавам, че шансът да ви убият е, грубо казано, един към два.

— Всеки глупак би дал този отговор — отвърна Клеон презрително. — За него няма нужда от математика.

— Но аз няколко пъти ви казах, че за практически цели моята математика е безполезна…

— Не можеш ли дори да допуснеш, че съм научил нещичко от уроците, дадени ми от моите нещастни предшественици?

Селдън си пое дъх и реши да скочи в дълбокото.

— Не, сир. Цялата история показва, че ние не се учим от уроците на миналото. Например вие ми дадохте тук аудиенция насаме. Ами ако си бях наумил да ви убия? Не че съм го имал наум, сир! — бързо добави той.

Клеон мрачно се усмихна.

— Човече, ти не взимаш предвид нашата акуратност… или пък напредъка на техниката. Ние разполагаме с твоето минало, с досието ти. Когато пристигна, ти беше сканиран. Изразът на лицето ти и характеристиките на твоя глас бяха анализирани. Познаваме емоционалното ти състояние с подробности; на практика можем да прочетем дори мислите ти. Ако имаше и най-малко съмнение в твоята безвредност, нямаше да бъдеш допуснат толкова близо до мен. Всъщност сега просто нямаше да си жив.

Математикът усети, че му призлява, но се насили да продължи:

— Дори и при по-слабо напреднала техника, за страничните хора винаги е било трудно да стигнат до императорите. Само че почти всяко убийство е било плод на дворцов преврат. Точно тези, които са най-близо до императора, го застрашават най-много. Срещу такава опасност внимателното проучване на външните хора е неадекватно. А що се отнася до вашите собствени служители, вашата собствена стража, вашите собствени приятели — с тях вие не можете да се отнасяте така, както с мен.

— Това също ми е известно не по-лошо, отколкото на теб! Отговорът е, че аз се отнасям с тия около мен почтено и не им давам никаква причина да възнегодуват.

— Глупаво… — начена Селдън и смутено млъкна.

— Продължавай — настоя Клеон. — Дадох ти разрешение да говориш свободно. Какво ми е глупавото?

— Сир, думата ми се изплъзна. Имах предвид «неадекватно». Начинът, по който се държите с приятелите си, е неадекватен. Трябва да сте подозрителен, не би било човешко, ако не сте. Една погрешна дума като тази, която аз изтървах, един небрежен жест, някое съмнително изражение и вие ще се отдръпнете леко и ще присвиете очи. А всеки намек за подозрение привежда в движение цял порочен кръг. Приятелят ви ще долови и ще възнегодува от подозрението; и колкото и да се мъчи да го избегне, поведението му ще се промени. Вие го усещате, ставате още по-подозрителен и накрая или той ще е екзекутиран, или вие ще сте убит. За императорите от последните четири века този процес се е оказал неизбежен, което представлява още един белег за нарастващата трудност при управлението на имперските дела.

— Значи не мога да направя нищо, за да избегна убийството?

— Не, сир — отвърна Селдън — но, от друга страна, може пък да имате късмет.

Пръстите на Клеон забарабаниха по подлакътника на креслото му и той остро заяви:

— От теб, човече, полза няма, нито пък от твоята психоистория. Остави ме! — И след тези думи отмести поглед встрани, изглеждайки внезапно състарен далеч над своите тридесет и две години.

— Сир, казах ви, че моята математика няма да ви е от полза. Най-дълбоките ми извинения.

Селдън опита да се поклони, но при някакъв сигнал, който не забеляза, двама стражи влязоха и го отведоха. Зад гърба си дочу гласа на Клеон:

— Върнете го там, откъдето го доведохте.

 

4

Ето Демерцел се появи и погледна императора с подобаващото за случая дълбоко уважение.

— Сир, вие едва не избухнахте — рече той.

Клеон вдигна очи и с явно усилие успя да се поусмихне.

— Така си е. Този човек ужасно ме разочарова.

— И все пак той не обеща нищо повече от онова, което ви предложи.

— Нищо не ми предложи.

— И нищо не обеща, сир.

— Какво разочарование.

— Може би дори повече от разочарование — замислено каза първият министър. — Сир, този човек е изтърван топ*3.

— Изтърван какво, Демерцел? Ти винаги си пълен със странни изрази. Какво е това топ?

— Просто един идиом, който съм чувал на младини, сир. Империята е пълна с такива и някои от тях са неизвестни на Трантор, както пък тези от Трантор не винаги са известни другаде.

— Да не си дошъл да ми кажеш, че империята е голяма? Какво имаше предвид, като рече, че тоя човек е изтърван топ?

— Само това, че може да причини големи вреди, без непременно да възнамерява да го стори. Той не съзнава собствените си сили. Нито значението си.

— Чрез дедукция ли стигна до подобно прозрение?

— Да, сир. Той е провинциалист. Не познава нито Трантор, нито обичаите му. Никога по-рано не е бил на нашата планета и не умее да се държи като мъж от сой, още по-малко като придворен. И все пак ви се опъна.

— Защо да не го стори? Аз му разреших да говори. Отхвърлих етикета. Отнесох се с него като с равен.

— Не съвсем, сир. На вас не ви идва отвътре да се държите с другите като с равни. Вие сте навикнали да заповядвате. А и дори да се опитате да накарате някого да се чувства като у дома си, малцина биха съумели да се справят. Повечето хора ще загубят ума и дума или, което е още по-лошо, ще сервилничат и ще се подмазват. Този човек обаче ви се опъна.

— Демерцел, ти може и да одобряваш това, но на мен той не ми се понрави. — Клеон изглеждаше умислен и недоволен. — Забеляза ли, че не направи никакъв опит да ми обясни своята математика? Сякаш знаеше, че няма да разбера и дума.

— И наистина нямаше да разберете, сир. Вие не сте математик, нито пък някакъв друг учен, нито артист… Има много области на науката, в които другите знаят повече от вас. Тяхната задача е да използват своите знания, за да ви служат. Вие сте императорът, а това струва колкото всичките им специалности, взети заедно.

— Ами? Не бих имал нищо против да се почувствам невежа пред някой старец, който дълги години е трупал знания. Но този човек, Селдън, е моя възраст. Откъде знае толкова много?

— На него не му се е налагало да се учи да заповядва, нито пък на изкуството да взима решения.

— Демерцел, понякога се чудя дали не ми се присмиваш.

— Сир? — укорително възкликна първият министър.

— Е, няма значение. Я да се върнем на този твой изтърван топ. Защо смяташ, че е опасен? На мен ми се видя просто един наивен провинциалист,

— Така е. Все пак той е направил тази математическа разработка…

— Но твърди, че е безполезна.

— Вие обаче помислихте, че може и да е от полза. Като ми обяснихте, и аз реших така. Други хора биха могли да си помислят същото. Сега, когато насочихме ума му към това, самият математик може да започне да смята тъй. И кой знае дали няма да открие някакъв начин за нейното използване. Ако успее, тогава предвиждането на бъдещето, колкото и мъгляво да е, ще означава голяма власт. Дори той да не иска тази власт за себе си — някакво висше самоотречение, което винаги ми се е струвало малко вероятно — би могъл да бъде използван от някои хора…

— Аз се опитах да го използвам. Той не пожела.

— Не, Селдън просто не беше мислил за това. Може би обаче сега ще помисли. И ако не се заинтересува да бъде използван от вас, дали не би могъл да бъде убеден от, да речем, кмета на Што*4?

— Защо пък ще иска да помогне на Што, а не на нас?

— Както той обясни, трудно е да се предвидят емоциите и поведението на отделните индивиди.

Клеон навъсено се умисли.

— Наистина ли смяташ, че е в състояние да развие тая своя психоистория до степен тя да стане действително полезна? Той самият е съвсем сигурен, че не може.

— Не е изключено с времето да реши, че е било неправилно да отрича подобна възможност.

— В такъв случай, предполагам, е трябвало да го задържа?

— Не, сир — отвърна Демерцел. — Вашият инстинкт правилно ви е посъветвал да го оставите да си иде. Затворничеството, под каквато и маска да бъде, щеше да предизвика негодувание и отчаяние, които не биха спомогнали нито той да доразвие идеите си, нито да пламне от желание да ни сътрудничи. По-добре е да го оставим да си отиде, както вие сторихте, но да го държим завинаги чрез една невидима каишка. По този начин ще можем да следим да не бъде използван от някой ваш враг, сир, и в същото време да сме сигурни, че когато му дойде времето и той изгради своята наука, ще можем да дръпнем каишката и да го доведем при нас. Тогава вече бихме могли да се покажем… по-настоятелни.

— Само че какво ще стане, ако някой мой враг, или по-скоро враг на империята, тъй като в края на краищата империята — това съм аз… та какво ще стане, ако някой мой враг наистина научи за него или ако той по собствена инициатива поиска да служи на такъв враг? Нали разбираш, не мисля, че това не е възможно.

— И не би трябвало да го мислите, сир. Аз ще гледам то да не се случи, но ако въпреки всичките ми усилия стане така, би било по-добре да не го притежава никой, отколкото да е в услуга на неподходящ човек.

Клеон изглеждаше леко притеснен от последните думи.

— Демерцел, ще оставя цялата тази работа в твои ръце, но се надявам, че не действаме твърде прибързано. Все пак той може и да не е нищо повече от обикновен пропагандатор на една теория, която не действа и не е в състояние да бъде полезна.

— Напълно е възможно, сир, но би било по-безопасно да предположим, че този човек е или поне може да се окаже важен.

— Добре тогава — рече императорът. — Надявам се, че няма да ми се наложи да науча подробностите, ако те се окажат неприятни.

И Демерцел отвърна:

— Мисля, че то няма и да е необходимо, сир.

 

5

Селдън имаше на разположение една вечер, една нощ и част от утрото, за да размисли над срещата си с императора. Или, най-малкото, променящите се характеристики на осветлението по коридорите, площадите и парковете на Имперския сектор на Трантор създаваха впечатлението, че са изминали цяла вечер, нощ и част от сутринта.

Той се настани в един малък парк на малка пластмасова седалка, която се самооформи плътно по неговото тяло така, че да му бъде удобно. Съдейки по светлината, изглеждаше, че е някъде около средата на сутринта, и въздухът бе точно толкова хладен, колкото трябваше да е свеж, без обаче да щипе.

Дали постоянно беше тъй? Сети се за сивия ден навън, когато отиваше на срещата с императора. Спомни си и всички онези мрачни, студени или горещи сезони, дъждовните и снежни дни у дома на Хеликон и се зачуди дали те могат да липсват някому. Беше ли необходимо да седиш в такъв парк на Трантор и ден след ден да имаш идеално време, така че да ти се струва, че въобще не си заобиколен от каквото и да било, за да стигнеш дотам да ти липсва виещият вятър или лютият студ, или пък задушаващата влажност?

Може би. Но не още на първия, втория или седмия ден. А той разполагаше само с този един-единствен и утре трябваше да замине. Смяташе да му се наслаждава, докато още има тая възможност. В края на краищата не бе изключено никога повече да не се върне на Трантор.

И все пак продължаваше да се терзае от факта, че бе разговарял тъй независимо с човек, който е в състояние само с бегъл жест да се разпореди някой да бъде хвърлен в затвора или екзекутиран; или, в най-благоприятния случай, да се погрижи за неговата социална смърт чрез лишаването му от ранг и подходяща работа.

Преди да си легне, той бе прегледал написаното за Клеон Първи в енциклопедичната част на компютъра в своята хотелска стая. Императорът бе силно възвеличаван, както, без съмнение, са били възвеличавани приживе всички негови предшественици независимо от заслугите им. Селдън не обърна внимание на суперлативите, но бе заинтригуван от факта, че Клеон е роден в Двореца и никога не бе напускал принадлежащите му земи. Сиреч никога не бе излизал на самия Трантор, в която и да е част от многокуполния свят. Вероятно беше просто въпрос на сигурност, но освен това означаваше, че той се намира в затвор, без значение дали го признава пред самия себе си, или не. Може би най-луксозният в Галактиката, но все пак затвор…

И макар императорът да изглеждаше с меки обноски и да не бе проявил никакви признаци, че е такъв кръвожаден автократ, каквито се бяха оказали някои от предшествениците му, не беше за препоръчване да привлечеш вниманието му. Ето защо мисълта за утрешното отпътуване към Хеликон подейства ободрително на Селдън, нищо че в родния му град щеше да го посрещне зима (и то доста свирепа в момента).

Той вдигна поглед към ярката дифузна светлина. Въпреки че по принцип тук не можеше да вали, атмосферата съвсем не бе суха. Недалеч от него бликаше фонтан; растенията бяха зелени и вероятно никога не изпитали жажда. От време на време храсталакът прошумоляваше, сякаш вътре се криеха някакви животинки. Долови тихото жужене на пчели.

Действително, макар цялата Галактика да говореше за Трантор като за изкуствен свят от метал и керамика, поне на този малък участък земя той определено изглеждаше провинциален.

От парка се бяха възползвали още неколцина души. Недалеч имаше доста хубавичка млада жена, само че тя се бе привела над своя четец и Селдън не можеше да види ясно лицето й. Покрай него мина някакъв мъж, погледна го бегло и без любопитство, сетне се разположи на седалката насреща му, прехвърли обутия си в тесен розов панталон крак връз другия и се зарови в купчина факсове.

Тук изглежда бе модерно мъжете да се обличат в пастелни тонове, докато жените носеха най-вече бяло. Той с неодобрение зяпна собствения си хеликонски костюм, в който преобладаваше убито кафявото. Ако трябваше да остане на Трантор — въпреки че определено не възнамеряваше, щеше да му се наложи да си купи подходящи дрехи, защото иначе би се превърнал в обект на любопитство, насмешки или дори антипатия. Човекът с факсовете, например, се бе загледал в него — този път по-любопитно — очевидно заинтригуван от дрехите му, издаващи пришълец от Външните светове.

Селдън изпита облекчение, че онзи не се усмихна. Би могъл философски да понесе да му се присмиват, но определено не можеше да се очаква, че това ще му е приятно.

Мъжът насреща му като че бе потънал в някакъв свой вътрешен спор. В един момент изглеждаше тъй, сякаш ще го заговори, но после като че ли премисли, а след това отново му се прищя да каже нещо. Математикът се зачуди какъв ли ще е изходът от тази душевна борба.

Започна по-внимателно да го разглежда. Беше висок, добре сложен, с широки рамене и без никаква следа от коремче. Имаше светлокестенява коса и бе гладко избръснат; сериозна физиономия, оставяща впечатление за сила, макар да не се забелязваха набъбнали мускули; лице с донякъде тежки черти — приятно, без в него да има нещо кой знае колко красиво. Когато най-подир мъжът загуби вътрешната битка със себе си (или, може би, я спечели) и се приведе към него Селдън вече бе решил, че го харесва.

— Извинете ме — попита непознатият — вие не бяхте ли на Десетилетната конференция? Математическата?

— Бях — сговорчиво рече Селдън.

— А, предположих, че съм ви видял именно на нея. Седнах тук точно защото ми се стори, че съм ви разпознал. Ако нарушавам уединението ви…

— Ни най-малко. Просто се наслаждавам на безделието.

— Я да видим дали ще мога да уцеля. Вие сте професор Селдъм.

— Селдън. Хари Селдън. Почти в десятката. А вие?

— Четър Чувек — мъжът изведнъж доби леко разстроен вид. — Опасявам се, че е доста простовато име.

— Никога по-рано не съм попадал на каквито и да било Четъри — каза Селдън. — Или пък на Чувековци. Струва ми се, че това би трябвало да ви прави в известен смисъл уникален. Определено е по-добре, отколкото да те бъркат с безбройните Хариевци. Или Селдъни, ако е там въпросът.

Той премести стола си към Чувековия, леко стържейки в донякъде еластичните керамични плочки.

— Като стана дума за простовати неща — подзе след кратка пауза — какво ще кажете за тези одежди от Външните светове, които съм облякъл? Изобщо не ми хрумна, че би следвало да си купя транториански дрехи.

— Да, бихте могли да си купите — кимна Чувек, като огледа Селдън със сдържано неодобрение.

— Утре заминавам, а и освен това няма как да си го позволя. Математиците понякога боравят с големи числа, но не и в доходите си. Предполагам, че вие също сте математик, Чувек?

— Не. В тая област талантът ми е нулев.

— О! — Селдън бе видимо разочарован. — Нали казахте, че сте ме видели на Десетилетната конференция?

— Бях там като наблюдател. Аз съм журналист. — Той размаха факсовете така, сякаш изведнъж бе осъзнал, че все още ги държи в ръка, и ги напъха в големия джоб на якето си. — Осигурявам материали за холоновините. — И замислено добави: — Всъщност здравата ми е омръзнало.

— Работата ли?

Чувек кимна.

— Дотук ми е дошло да събирам всевъзможни дивотии от най-различни светове. Като че се пързалям по спирала надолу…

Той хвърли бърз преценяващ поглед към Селдън.

— Понякога обаче изпада и нещо интересно. Чух, че са ви забелязали да се отправяте към портите на Двореца в компанията на имперска стража. Да не би случайно да сте били при императора?

Усмивката изчезна от лицето на Селдън и той бавно отвърна:

— И да бях, това едва ли щеше да е нещо, за което бих могъл да приказвам, та да се публикува.

— Не, не става дума за публикуване. Ако не знаете това, Селдън, нека аз да съм първият, който ще ви го каже. Основно правило в новинарската работа е никога да не се казва нищо за императора или неговото лично обкръжение — нищо освен онова, което се подава официално. Това, разбира се, е грешка, защото така се разпространяват слухове, които са по-лоши от истината, но какво да се прави!

— Е, приятелю, след като не можете да го оповестите, защо питате?

— От лично любопитство. Повярвайте, покрай професията си аз зная много повече, отколкото някога ще се появи по холовизията. Нека си поиграя на отгатване. Не проумях доклада ви, но подразбрах, че говорите за възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън поклати глава и промърмори:

— Това беше грешка.

— Извинете?

— Нищо, нищо.

— Е, предвиждането, точното предвиждане би заинтересувало императора или който и да било член на правителството, ето защо е логично да се предположи, че Клеон, Първият с това име, ви е разпитал именно за него… както и дали не бихте му направили някои по-конкретни прогнози.

— Не възнамерявам да обсъждам този въпрос — вдървено заяви Селдън.

Чувек леко сви рамене.

— Предполагам, че там е бил Ето Демерцел.

— Кой?

— Никога ли не сте чувал за Ето Демерцел?

— Никога.

— Той е Клеоновото alter ego*5, мозъкът на императора и неговият зъл гений. Наричат го по всички тези начини ако се въздържим от ругателствата. Та той трябва да бил там.

Селдън придоби съвсем объркан вид и Чувек добави:

— Е, вие може и да не сте го видели, но със сигурност е бил. И ако се е убедил, че можете да предсказвате бъдещето…

— Не мога да предсказвам бъдещето — отсече математикът, като енергично поклати глава. — Ако сте слушали доклада ми, ще знаете, че говорих само за една теоретична възможност.

— Все едно, ако той си мисли, че можете да предсказвате бъдещето, няма да ви остави да си отидете току-така

— Трябва обаче да ме е оставил. Ето ме тук.

— Това нищо не означава. Той знае къде сте и ще продължи да го знае. Когато му потрябвате, ще ви има, където и да сте. И ако смята, че сте му полезен, ще изстиска тази полза от вас. А ако реши, че сте опасен, ще изстиска от вас живота ви.

Селдън се облещи.

— Какво се опитвате да направите? Да ме изплашите ли?

— Опитвам се да ви предупредя.

— Не вярвам на приказките ви.

— Нима? Преди малко промълвихте, че нещо е било грешка. Дали нямахте предвид представянето на вашия доклад на конференцията, което ви е вкарало в такава беля, в каквато не бихте желали да се забърквате?

Селдън тревожно прехапа устни. Това предположение беше прекалено близо до истината… и в този момент долови присъствието на натрапници.

Не бе забелязал сенките им, тъй като светлината беше твърде мека и равномерна, за да допусне наличието им. Просто мярна с крайчеца на окото си някакво смътно движение, което в следващия миг се прекрати.

 

II. БЯГСТВОТО

 

6

Селдън вдигна очи. Пред него стоеше един младеж и го гледаше отвисоко с израз на учудено презрение. Леко встрани стоеше друг — може би малко по-млад. И двамата бяха едри и изглеждаха яки.

Математикът прецени, че са облечени по последна транторианска мода — смело контрастиращи цветове, широки пояси с ресни, заоблени шапки с широка периферия и две провиснали към задната част на врата яркорозови ленти.

В очите му това изглеждаше забавно и той се усмихна. Младежът пред него моментално се озъби:

— На какво се хилиш, бе, издънко?

Селдън пренебрегна обръщението и кротко каза:

— Моля да простите усмивката ми. Просто се наслаждавах на вашия костюм.

— На моя костюм? Тъй ли? А ти какво носиш? Какви са тия жалки вехтории, дето ги мислиш за дрехи?

Момъкът протегна ръка и пръстът му перна ревера на Селдъновото яке — безобразно монотонно и мрачно, както сам ученият си помисли, в сравнение с игривите цветове на модната одежда.

— Опасявам се, че това са дрехи от Външните светове — каза той. — Други нямам.

Успя да забележи, че онези неколцина души, които седяха в малкия парк, станаха и си тръгнаха. Изглежда надушиха, че се задават неприятности, и нямаха никакво желание да останат наблизо. Селдън се зачуди дали новият му приятел, Чувек, също е поел с тях, но чувстваше, че няма да е благоразумно да отвърне очи от младежа, който стоеше насреща му. Леко се люшна назад в стола си.

— Ти Външен ли си? — запита момъкът.

— Точно така. Прочие и дрехите ми са такива.

— Прочие? Туй пък що за дума е? Външна дума?

— Исках да кажа, че това е причината моите дрехи да ви се виждат странни. Тук съм на посещение.

— От коя планета си?

— Хеликон.

Веждите на младежа се придвижиха една към друга.

— Никога не съм я чувал.

— Тя не е голяма.

— Защо не се върнеш там?

— Така и възнамерявам. Утре заминавам.

— По-скоро! Сега!

Младежът погледна партньора си. Селдън проследи погледа му и за миг мерна Чувек. Не беше се махнал, ала паркът бе пуст, като се изключат той самият, журналистът и двамата младежи.

— Мислех днес да видя каквото мога… — подзе ученият.

— Не. Не го мислиш. Отиваш си вкъщи сега.

Селдън се усмихна.

— Съжалявам. Няма да си ида.

Младежът кимна към партньора си.

— Марби, харесват ли ти дрехите му?

Споменатият проговори за пръв път:

— Не. Гадни са. Ще си изповръщам червата.

— Не може да го оставим да се разхожда и да кара хората да си повръщат червата. Не е добре за здравето им.

— Не, Ейлем, в никакъв случай — потвърди Марби.

Ейлем се ухили.

— Е, добре. Чу какво рече моят приятел.

Сега обаче се обади Чувек:

— Слушайте, вие двамата, Ейлем, Марби или каквито са ви там имената. Позабавлявахте се достатъчно. Защо не си тръгнете?

Ейлем, който леко се бе наклонил към Селдън, се изправи и се обърна.

— Ти кой си?

— Не е твоя работа — отсече Чувек.

— Транторианец?

— И това не е твоя работа.

Ейлем се намръщи и каза:

— Облечен си по транторски. Ти не ни интересуваш, така че ни си търси белята.

— Смятам да остана. Това означава, че сме двама. Двама срещу двама май не отговаря на вашата представа за сбиване. Защо не доведете още няколко приятели, та да можете да се оправите с нас?

Селдън се намеси:

— Мисля, че ако можеш, наистина трябва да си тръгнеш, Чувек. Много мило, че се опитваш да ме защитиш, но не желая да пострадаш.

— Тия хора не са опасни, Селдън. Просто някакви безчестни лакеи.

— Лакеи! — Думата изглежда вбеси Ейлем и Селдън помисли, че на Трантор тя сигурно има по-обиден смисъл, отколкото на Хеликон.

— Хайде, Марби — изръмжа Ейлем — ти се заеми с баш лакея, а аз ще смъкна дрехите от тази отрепка. На нас той ни трябва. Давай…

Ръцете му рязко се спуснаха, за да сграбчат реверите на Селдън и да го изправят на крака. Математикът леко се отдръпна, наглед инстинктивно, и столът му се наклони назад. После хвана протегнатите към него ръце, кракът му се подпъхна под тялото на нападателя, а столът падна на земята. Ейлем излетя, превъртя се през глава и тежко строполи зад гърба му.

Още докато столът падаше, Селдън се извъртя здраво стъпи на краката си, втренчен надолу към Ейлем. Сетне бързо погледна встрани, за да види какво става другите двама. Ейлем лежеше неподвижно, с изкривено от болка лице. Палците му бяха лошо изкълчени, слабините жестоко го боляха, а и гръбнакът му явно бе натъртен.

Лявата ръка на Чувек беше стиснала врата на Марби изотзад, а другата — извила дясната на нападателя под опасен ъгъл. Лицето на младежа бе почервеняло и той безуспешно се опитваше да диша. На земята между тях блестейки с малкия си вграден лазер, лежеше нож. Чувек леко отхлаби хвата си и каза с искрена загриженост:

— Лошо си го контузил.

— Боя се, че си прав — отвърна Селдън. — Ако беше паднал малко по-тромаво, щеше да си строши врата.

— Що за математик си ти? — учудено попита журналистът.

— Хеликонски. — Селдън се приведе, за да вдигне ножа и като го разгледа, констатира: — Отвратително… смъртоносно.

Чувек възрази:

— Едно обикновено острие би свършило същата работа и без да има нужда от енергиен източник. Хайде да пуснем тия хубавци да си вървят. Съмнявам се, че ще искат да продължат.

Той освободи Марби, който първо разтърка рамото, а сетне, и врата си. Все още запъхтян, момъкът извърна налетите си с омраза очи към двамата мъже.

— Омитайте се оттук — остро каза Чувек. — Иначе ще трябва да свидетелстваме срещу вас за нападение и опит за убийство. Следите върху този нож сигурно могат да отведат доста надалеч.

Двамата проследиха как Марби с мъка вдигна Ейлем на крака и сетне му помогна да се отдалечи — залитайки и все още превит на две от болка. Обърнаха се веднъж-дваж, но Селдън и Чувек ги наблюдаваха невъзмутимо.

Математикът протегна ръка.

— Как да ти благодаря, загдето се притече на помощ на един чужденец? Съмнявам се, че сам щях да успея да се справя с двамата.

Чувек неодобрително вдигна длан.

— Не се боя от такива. Те са просто едни улични хулигани. Трябваше само да ми паднат в ръцете… естествено и в твоите.

— Доста опасен хват имаш — умислено каза Селдън.

Чувек с усмивка сви рамене.

— И твоя си го бива. — И без да променя тона си, добави: — Хайде, по-добре да се махаме оттук. Губим си времето.

— Защо да трябва да се махаме? Да не се опасяваш, че тия двамата ще се върнат?

— Не и докато са живи. Само че някои от смелите люде, които бяха в парка, когато биячите дойдоха, и дето се изметоха толкоз бързо от желание да си спестят неприятната гледка, сигурно са алармирали полицията.

— Чудесно. Разполагаме с имената на хулиганите. И можем да ги опишем достатъчно добре.

— Да ги опишем? Защо й е на полицията да ги търси?

— Извършиха нападение…

— Я не ставай глупав. По нас няма и драскотина, а те направо плачат за болница, особено Ейлем. Ние сме тези, които ще бъдат обвинени.

— Но това е невъзможно. Тези хора бяха свидетели на факта, че…

— Никакви хора няма да бъдат разпитани. Селдън, вкарай си това в главата, тия двамата дойдоха, за да те открият — точно теб. Казано им е, че носиш хеликонски дрехи, и сигурно си бил доста точно описан. Може би дори са им подхвърлили холография. Подозирам, че са били изпратени от някого, който контролира полицията, така че нека не се бавим повече.

Журналистът бързо тръгна, а ръката му сграбчи, предмишницата на Селдън. Хари усети, че няма как да се освободи от този хват и го последва, чувствайки се като дете в ръцете на някоя буйна гувернантка.

Мушнаха се в един пасаж и преди още очите на Селдън да привикнат към по-слабото осветление, зад гърба им се чу скърцане на спирачки.

— Ето ги — измърмори Чувек. — По-бързо, приятелю!

Скочиха на една подвижна лента и се изгубиха в тълпата.

 

7

Селдън се бе опитал да убеди Чувек да го отведе в хотелската му стая, но журналистът не искаше и да чуе за това.

— Да не си луд? — бе рекъл той шепнешком. — Нали тъкмо там ще те чакат.

— Но всичките ми вещи също ме чакат там.

— Тогава и на едните, и на другите ще им се наложи да те почакат…

Намираха се в малка стаичка на приятна постройка апартаменти под наем. Ученият едва сега огледа по-внимателно едностайната квартира. Нямаше каквито и да е приспособления за готвене или миене, това обясняваше защо Чувек го бе завел преди малко до общата баня в края на коридора. Някой влезе точно когато Седдън привършваше с тоалета си. Непознатият беше хвърлил бърз и любопитен поглед — по-скоро към дрехите му, отколкото към самия него — и сетне извил очи встрани.

Селдън спомена това на Четър, който поклати глава и заяви:

— Ще трябва да се избавим от твоите дрехи. Много жалко, че Хеликон е толкова изостанал от модата…

Математикът нетърпеливо го прекъсна:

— Всичко туй не са ли твои фантазии, Чувек? Въпреки че звучи убедително, може би е просто някаква ъ-ъ-ъ…

— Да не се запъна на «параноя»?

— Добре де, запънах се. Но не е ли тъкмо така?

— Би ли поразмислил малко? — спокойно подзе другият. — Аз не мога да се аргументирам математически, но ти сто на сто си се срещнал с императора. Не отричай. Той е поискал нещо от теб и ти не си му го дал. Това също не го отричай. Предполагам, че е било свързано с идеята ти за предсказване на бъдещето и ти си му отказал. Може би Демерцел е решил, че се преструваш, че искаш да си вдигнеш цената или пък и някой друг също наддава. Кой знае? Казах ти, че ако първият министър поиска, ще те спипа където и да си. Казах ти го още преди ония двама плиткоумници да се появят на сцената. Аз съм журналист, а освен това съм транторианец. Зная как стават тия работи. По едно време Ейлем рече «Той ни трябва». Това спомняш ли си го?

— Сега си спомням — кимна Селдън.

— За него аз бях само «баш лакея», който трябваше бъде държан встрани, докато той свършеше истинската работа…

Чувек седна на стола и посочи леглото.

— Опъни се, приятелю. Настани се удобно. Който и да е изпратил онези двамината — а според мен това е Демерцел — може да прати и други, така че ще се наложи да се отървем от тия твои дрехи. Мисля, че всеки хеликонец в този сектор, когото уловят в одежди от неговия свят, ще си има неприятности, докато не докаже, че не е Хари Селдън…

— О, я стига!

— Говоря сериозно. Ще трябва да си свалиш дрехите и да ги атомизираме, когато успеем да се доберем достатъчно близо до някое устройство за отпадъци, без да ни видят. А преди да можем да направим това, ще се наложи да ти намеря един транторски костюм. Ти си по-дребен от мен, ще го имам предвид. Няма да е от голямо значение, ако не ти пасне съвсем точно…

Селдън поклати глава.

— Нямам пари да го платя. Каквито средства притежавам, а те не са много, са в сейфа ми в хотела.

— За това ще се безпокоим някой друг път. Просто трябва да останеш тук час-два, докато аз потърся навън необходимите дрехи.

Ученият разпери ръце и примирено въздъхна.

— Добре. Щом е толкова важно, ще остана.

— Нали няма да се опиташ да се върнеш в хотела си? Честна дума?

— Честна математическа. Само че наистина ми става неудобно от всички грижи, дето ти се отварят заради мен. А и заради разходите. В края на краищата, въпреки тези твои приказки за Демерцел, побойниците май не се канеха да ме наранят или отведа. Единственото, което ме заплашваше, беше да ми свалят дрехите.

— Нищо подобно. Канеха се да те отведат на космопорта и да те качат на първия кораб за Хеликон.

— Това беше глупава заплаха; няма защо да я взимаш насериозно.

— Защо да не я взимам насериозно?

— Ами нали и без туй заминавам за Хеликон. Аз им го казах. Утре заминавам.

— И все още ли смяташ да заминеш утре?

— Определено. Защо не?

— Има сума ти основания да не го правиш.

Селдън изведнъж се ядоса.

— Стига, Чувек, няма повече да играя тази игра. Свърших си работата тук и искам да си ида у дома. Ако билетите ми не бяха в хотела, щях да се опитам да ги презаверя за отпътуване още днес. Наистина!

— Не можеш да се върнеш на Хеликон.

Лицето на учения пламна.

— Защо да не мога? Да не би и там да ме чакат?

Чувек кимна.

— Не се пали излишно, приятелю. Би трябвало и там да те чакат. Ако отидеш на Хеликон, все едно че си в ръцете на Демерцел. Хеликон е добра, безопасна имперска територия. Случвало ли се е някога да е въставал или да е преминал под флага на някой противник на императора?

— Не, не се е случвало, и то по съвсем основателни причини. Заобиколен е от по-големи светове. Неговата сигурност зависи от мира в империята.

— Точно така! Ето защо имперските сили на Хеликон могат да разчитат на пълно съдействие от страна на местната власт. Ти ще бъдеш под непрекъснато наблюдение и винаги, когато потрябваш на Демерцел, той ще е в състояние да те получи. И като се изключи фактът, че сега те предупреждавам, дори няма да подозираш за всичко това и ще работиш, изпълнен с лъжливо усещане за сигурност.

— Струва ми се нелепо. Ако иска аз да бъда на Хеликон, защо просто не ме остави да си ида? Утре щях да замина. Защо му е да изпраща тия двама хулигани, за да ускори цялата работа с няколко часа и да рискува да ме постави нащрек?

— Едва ли е смятал, че ще те постави нащрек! Той не е знаел, че аз ще бъда с теб и ще те въвлека в онова, което наричаш моя параноя.

— Добре, даже да пренебрегнем въпроса, че така ще бъда предупреден, защо да си дава толкоз труд, за да ме накара да избързам с няколко часа?

— Може би защото се бои, че можеш да промениш решението си.

— Къде ще отида, ако не вкъщи? Щом е в състояние да ме докопа на Хеликон, би могъл да ме докопа навсякъде. Би могъл да ме пипне и на… Анакреон — на десетина хиляди парсека от Хеликон, ако ми хрумне да отпътувам за там. Какво представлява разстоянието за хиперпространствените кораби? Дори и да намеря свят, който да не е толкова сервилен към имперските сили, колкото е Хеликон, не помня откога никой не е въставал! Империята е в мир. Макар отделни светове все още да негодуват заради някогашни несправедливости, никой от тях няма да се противопостави на имперските войски, за да ме зашити. Нещо повече, навсякъде освен на Хеликон аз няма да бъда местен жител и няма да съществува дори този принципен въпрос, който да накара империята да стои настрана.

Чувек слушаше внимателно, като от време на време леко кимаше с глава, но изглеждаше все тъй сериозен и невъзмутим.

— Дотук си прав — каза той — само че съществува един свят, който не се намира изцяло под императорския контрол. Струва ми се, че точно това е смутило Демерцел.

Селдън се замисли, прехвърляйки наум най-новата история и разбра, че не е способен да открие планета, на която имперските войски биха могли да се окажат безпомощни.

— И кой е този свят?

— Ти се намираш на него — отвърна Чувек. — Мисля, че точно това прави нещата така опасни в очите на Демерцел. Той е не толкова загрижен да те накара да идеш на Хеликон, колкото да те принуди да напуснеш Трантор, преди по някаква причина — пък била тя просто туристическа мания — ти хрумне да поостанеш.

Известно време двамата мъже седяха мълчаливо, докато най-накрая Селдън язвително възкликна:

— Трантор! Столицата на империята — с основната база на Флотата, разположена на космическа станция в орбита около нея; с най-добрите армейски части, разквартирувани тук. Ако смяташ, че не друг, а Трантор е опасният свят, значи си преминал от параноя към истинско фантазиране.

— Не! Ти си от Външните светове, Селдън. Не знаеш какво представлява Трантор. Тук живеят четиридесет милиарда души, а планетите, които имат дори една десета от това население, се броят на пръсти. Той е невъобразимо сложен от техническа и културна гледна точка. Сега ние сме в Имперския сектор — с най-високия жизнен стандарт в Галактиката и населен изцяло от повече или по-малко авторитетни функционери. Навсякъде другаде обаче са пръснати над осемстотин сектора, като някои от тях имат съвършено различна от тукашната субкултура а повечето са неприкосновени за имперските сили.

— Защо да са неприкосновени?

— Империята не може да упражни сериозен натиск срещу Трантор. Да го направи би означавало да разклатя някоя или друга фасетка от техниката, от която тя самата зависи. Технически всичко е толкова взаимно обвързано че нарушиш ли една от вътрешните връзки, ще рече да осакатиш цялото. Повярвай ми, Селдън, виждали сме какво става тук, когато се случи земетресение, което някак си се е изхитрило да не бъде потиснато; вулканично изригване, което не е било овладяно навреме; буря, която не е била разпръсната; или просто последиците от някоя човешка грешка, останала незабелязана. Цялата планета се разлюлява и трябва незабавно да се положат всички усилия за възстановяване на равновесието.

— Никога не съм чувал за нещо подобно.

Лека усмивка прелетя през лицето на Чувек.

— Разбира се, че не си. Нима искаш империята да признае подобна слабост в ядрото си? Само че ката журналист аз зная какво се случва дори когато хората от Външните светове не го знаят; когато повечето от самите транторианци не го знаят; и дори когато имперският натиск е заинтересован да прикрие случилото се. Повярвай ми! Ако ти не го разбираш, императорът — и Ето Демерцел — са наясно, че да обезпокоиш Трантор може да означава да унищожиш империята.

— Значи предлагаш аз да остана тук по тази причина?

— Да. Мога да те отведа на такова място, където ще бъдеш в абсолютна безопасност от Демерцел. Няма да ти се наложи да смениш името си и ще си в състояние да действаш открито, без той да може да те докосне. Ето защо е искал да те принуди незабавно да напуснеш Трантор и ако не беше онази прищявка на съдбата, която ни събра заедно, както и твоята удивителна способност да се защищаваш, щеше вече да е успял.

— Само че… колко време ще трябва да остана?

— Толкова, колкото изисква твоята безопасност, приятелю. Може би дори за цял живот.

 

8

Хари Селдън погледна собствената си холография, излъчена от проектора на Чувек. Беше по-впечатляваща и полезна, отколкото би било което и да е огледало. Всъщност изглеждаше тъй, сякаш в стаята има двама Селдъновци.

Той внимателно заизследва ръкава на новата си туника. Хеликонската му настройка го караше да желае цветовете да не са толкова агресивни, но беше благодарен, че все пак Чувек е избрал по-меки от обичайните за този свят. (Внезапно се сети за дрехите на двамата нападатели и вътрешно потръпна.)

— Предполагам, че ще трябва да нося и шапката — запита той.

— В Имперския сектор — да. Да ходиш гологлав тук означава, че си от долен произход. Навсякъде другаде обичаите вероятно са различни.

Селдън въздъхна. Шапката бе заоблена, от мека материя и когато я сложи на главата си, тя като че сама се нагласи по нея. Околовръст периферията бе еднакво широка, но по-тясна от тази на капелите, които носеха нападателите им.

— Няма ремъчка за под брадата.

— Разбира се, че няма. Това е най-новата мода за млади лунгури.

— За млади какво?

— Лунгур е човек, който се кичи с разни неща, за да шокира другите. Сигурен съм, че и на Хеликон имате такива.

Селдън изсумтя.

— Виждал съм хора, дето от едната страна си пускат косите до рамото, а от другата си бръснат главата — и се разсмя, щом се сети за това.

Чувек леко изкриви устни.

— Сигурно изглежда ужасно грозно.

— Де да бяха само те. Естествено има левичари и десничари и всяка разновидност смята другата за крайно предизвикателна. Току вдигнат някоя кавга по улиците.

— В такъв случай мисля, че ще можеш да изтърпиш шапката, макар да няма ремъчка.

— Ще трябва да привикна — кимна Селдън.

— Все пак, може би, ще привлечеш известно внимание. От една страна цветът е убит и изглежда като че си в траур. А и не ти приляга съвсем добре. Освен това е явно, че не си й свикнал. Както и да е, няма да останем дълго в Имперския сектор. Разгледа ли се вече?

Холографът угасна.

— Колко ти струва всичко туй? — попита Селдън.

— Какво значение има?

— Не ми се ще да задлъжнявам прекалено.

— Не се тревожи. Решението си е мое. Само че стига сме стояли тук. Абсолютно сигурен съм, че вече са описали как изглеждам. Ще тръгнат по следите ми и ще довтасат…

— В такъв случай — каза Селдън — парите, които харчиш, наистина са дребна работа. Заради мен самият ти се излагаш на опасност. Ти си застрашен!

— Знам. Обаче сам съм го решил, а и мога да се погрижа за себе си.

— Но защо…

— Философската страна ще обсъдим по-късно. Между другото, атомизирах дрехите ти и не мисля, че са ме забелязали. Разбира се, получил се е приток на енергия и той ще бъде регистриран. Оттук някой би могъл да отгатне какво е станало — не е лесно да потулиш никое действие, ако те следят достатъчно проницателни очи и умове. Както и да е, нека се надяваме, че ще се измъкнем на безопасно място, преди да са сглобили цялата картинка.

 

9

Вървяха по пешеходни пътеки, където светлината бе мека и жълтеникава. Очите на Чувек бдително се стрелкаха насам-натам и той крачеше с темпото на тълпата, като нито изпреварваше някого, нито се оставяше да го задминат.

Междувременно поддържаше лек, но непреставащ разговор на неутрални теми.

Селдън, който бе твърде напрегнат, за да е в състояние да прави същото, рече:

— Тук изглежда здравата се ходи. И на кръстовищата, и в двете посоки има безкрайни ленти.

— Защо пък не? — сви рамене Чувек. — Ходенето си остава най-добрата форма за транспорт на къси разстояния. Най-удобно, най-евтино и най-здравословно. Безбройните години технически напредък не са променили това. Слушай, да не би да страдаш от акрофобия?

Математикът хвърли поглед над парапета отдясно към дълбоката пропаст, която разделяше пешеходните ленти — всяка насочена обратно на другата и равномерно разделени от кръстовища. Почувства, че леко потръпва.

— Ако имаш предвид страх от височини, по принцип не. Все пак не ми е особено приятно да гледам надолу. Докъде се спуска това?

— Струва ми се, че тук е на около четиридесет или петдесет нива. В Имперския сектор и в няколко други елитни района такива неща се срещат често. На повечето места обаче може да се каже, че хората вървят на равнището на земята.

— Предполагам, този факт би следвало да насърчи опитите за самоубийство.

— Не съвсем. Има далеч по-лесни методи. Освен това на Трантор самоубийството не се третира като позорно действие. Ако има желание първо да мине през определена психотерапия, човек може да сложи край на живота си по най-различни законни методи в специално създадени за тази цел центрове. Е, от време на време стават инциденти, само че аз не те попитах за акрофобията по такава причина. Отиваме да наемем такси от едно място, където ме знаят като журналист. Случвало се е да им правя услуги и те ми дължат нещичко в замяна. Ще забравят да ме регистрират и няма да забележат, че имам компаньон. Естествено ще се наложи да платя повече, и, също тъй естествено, ако хората на Демерцел ги натиснат достатъчно яко, ще трябва да кажат истината и да я припишат на мърлявото счетоводство. Това обаче може да отнеме доста време.

— Че къде тук се вписва акрофобията?

— Можем да стигнем доста по-бързо, ако използваме гравитационна шахта. Малко хора ги предпочитат и трябва да ти призная, че и аз самият не им се радвам особено, но ако си в състояние да я изтърпиш, ще е по-добре.

— Какво значи гравитационна шахта?

— Засега са експериментални. Сигурно обаче ще дойде време, когато ще се разпространят из целия Трантор, стига да се окажат психологически приемливи за достатъчен брой хора. В такъв случай може би ще се появят и на други светове. Това си е асансьорна шахта, само че така да се каже, без асансьор. Просто стъпваме в празното пространство И бавно се спускаме или издигаме под влияние на антигравитацията. Единственото й приложение в наши дни, може би защото е най-простото…

— А какво ще се случи, ако токът спре, когато се придвижваме.

— Точно онова, което си мислиш. Ще паднем и, освен ако не сме съвсем близо до дъното, ще умрем. Не съм чувал да е ставало досега, а, повярвай ми, ако се беше случило, щях да науча. Може и да не сме в състояние да излъчваме новините по съображения за сигурност вечното оправдание, когато се крият лоши вести — но аз щях да го знам. Съвсем наблизо е. Ако не можеш да се справиш, няма защо да те насилвам, но пък автоматичните вити ленти между нивата са толкова бавни досадни, че на мнозина им прилошава от тях!

Чувек сви надолу в един подлез и влезе в обширно помещение, където имаше опашка от мъже и жени, някои от тях дори с деца.

— У дома нищо не съм чувал за това — тихо промълви Селдън. — Разбира се, нашите собствени новинарски медии са ужасяващо провинциални, но все си мисля, че би трябвало да споменат за подобно нещо.

— Шахтите са съвсем експериментални — напомни му Чувек — и са разпространени само в Имперския сектор. Използват повече енергия, отколкото е икономически изгодно, така че правителството не гори от желание именно сега да настоява да им се даде гласност. Старият император, онзи преди Клеон, дето учуди всички, като си умря мирно и тихо в леглото, държеше да инсталират няколко на разни места. Разправят, че искал антигравитацията да е свързана с неговото име, защото бил загрижен за мястото си в историята, както често става възрастните хора, които не са постигнали кой знае колко. Нали ти казах, идеята може и да се разрасне, но, от друга страна, напълно е възможно от нея да не излезе нищо повече от… гравитационната шахта.

— А какво искат да излезе от нея? — запита Селдън.

— Антигравен космически полет. За това обаче ще са нужни много големи технически пробиви, а, доколкото ми е известно, физиците са твърдо убедени, че и дума и може да става за такова нещо. Само че и за гравитационните шахти повечето бяха убедени в същото…

Опашката пред тях бързо се стопи и Селдън се озова заедно с Чувек на края на плочата, а току пред нозете му зина широк отвор. Въздухът отпред леко блестеше. Ученият инстинктивно протегна ръка и усети слаб удар. Не го заболя, но все пак бързо дръпна ръката си.

Чувек измърмори:

— Елементарна предпазна мярка, за да попречи на някого да премине през ръба, преди да е задействал управлението. — Той набра няколко цифри на контролния панел и блясъкът изчезна.

Селдън надникна към дъното на дълбоката шахта.

— Може би за теб ще е по-добре — предложи Чувек — ако си хванем ръцете и затвориш очи. Няма да отнеме повече от няколко секунди.

Всъщност журналистът не даде на Селдън никаква възможност за избор. Грабна ръката му и математикът отново изпита усещането, че не може да се отскубне от силните пръсти. Чувек пристъпи в празнотата, а той самият (за голямо свое разочарование се чу леко да изпищява) провлече крак и залитна.

Силно стисна юмруци, но не усети нито че пада, нито пък че въздухът се движи. Минаха няколко секунди, преди да почувства дръпване напред. Залитна, но бързо възстанови равновесието си и разбра, че е стъпил на твърда земя.

Стъписано отвори очи.

— Успяхме ли?

— Не сме умрели — сухо отвърна Чувек и отривисто потегли, а силният му хват принуди Селдън да го последва.

— Имам предвид, стигнахме ли до нужното ниво?

— Разбира се.

— А какво щеше да стане, ако ние се спускахме, пък някой друг се движеше нагоре?

— Има две отделни писти. По едната всички се спускат с еднаква скорост; по другата се издигат със същата. Шахтата се освобождава само когато няма никакви хора на по-малко от десет метра един от друг. Ако инсталацията работи както трябва, не съществува никакъв шанс за сблъскване.

— Аз нищо не усетих.

— Защо трябва да усещаш нещо? Нямаше никакво ускорение. След първата десета от секундата ти вече се движеше с постоянна скорост, напълно еднаква с тази на въздуха около теб.

— Изумително.

— Абсолютно си прав. Само че не е икономично. А и изглежда няма голям натиск да се увеличи ефикасността на процедурата и да се направи тъй, че да си струва парите. Отвсякъде чуваш един и същ рефрен: «Ние не можем да го направим. Това не може да се направи.» И така е за всичко!» — Чувек ядно сви рамене и добави: Както и да е, ето ги такситата под наем. Да вървим!

 

10

На станцията Селдън се опита да не събужда подозрения и установи, че това съвсем не е лесно. Да изглежда преднамерено нехаен, да се озърта крадешком, да извръща лице от всички минаващи, да се вторачва прекалено съсредоточено в някое от возилата бяха все начини да привлече вниманието върху себе си. Подходящото държание бе просто да придобие невинен нормален вид.

Но какво означаваше нормален вид? Той се чувстваше неудобно в дрехите си. Липсваха джобове, така че нямаше къде да пъхне ръце. Двете торбички, които се люшкаха от двете страни на пояса му, го дразнеха, удряйки се в него винаги щом помръднеше, така че непрекъснато бе нащрек дали някой не го подбутва.

Опита да се заглежда по минаващите жени. Те нямаха по дрехите си торбички или поне нищо не им се люшкаше, но пък носеха различни предмети, прилични на малки кутии, като от време на време ги прикачваха на единия или другия си хълбок с някакво устройство, което не можеше да различи. Реши, че вероятно е нещо псевдомагнитно. Със съжаление забеляза, че дрехите им не разкриват кой знае колко и никоя не носи каквото и да било подобие на деколте, макар някои облекла, изглежда, бяха изработени така, че да подчертаят бедрата.

Междувременно Чувек, станал изведнъж много делови, бе представил нужните документи и се връщаше със свръхпроводяща керамична плочка, която щеше да задейства отреденото им такси.

— Влизай, приятелю — подкани го той, като посочи към едно малко двуместно возило.

— Наложи ли се да впишеш името си? — попита Селдън.

— Разбира се, че не. Тук ме знаят и не държат на формалностите.

— Какво ли мислят, че правиш?

— Не ме попитаха, а и аз не им дадох никаква информация. — Той пъхна плочката и Селдън долови слаба вибрация, тъй като таксито оживя.

— Отправяме се към D-7 — започна Чувек, колкото да каже нещо.

Селдън не знаеше какво е D-7, но предположи, че става дума за някакво трасе.

Таксито си проби път, провирайки се и заобикаляйки другите автомобили, и щом накрая попадна на една гладка, леко издигаща се рампа, набра скорост. Сетне се издигна нагоре с лек тласък.

Ученият, който бе автоматично привързан с предпазна мрежа, усети, че нещо го натиска в седалката, а сетне го хвърля напред към мрежата.

— Това не приличаше на антигравитация — констатира той.

— И не беше — потвърди Чувек. — Това си е малка реактивна тяга. Точно колкото да ни вдигне до тунелите.

Пред тях се появи нещо като отвесна канара, изпъстрена с отвори на пещери също като дъска за игра на дама. Чувек изманеврира към отвора, означен като D-7, избягвайки останалите таксита, които се отправяха към другите тунели.

— Лесно можеше да се блъснеш — констатира Селдън, след като се прокашля.

— И вероятно щях да го сторя, ако всичко зависеше от моите сетива и реакции, само че таксито е електронизирано и компютърът може да ми отнеме управлението, без дори да го усетя. Същото важи и за другите возила. Ето ни в дупката!

Те се плъзнаха в D-7, все едно че бяха засмукани навътре, а ярката светлина на открития площад отвън омекна, пожълтя и стана по-топла.

Чувек остави управлението на умната машина и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Е, единия етап го минахме успешно. Можеха и да ни спрат на станцията. Тук сме в относителна безопасност.

Пътуването протичаше гладко и стените на тунела бързо се плъзгаха назад. Почти не се чуваше шум, само постоянно кадифено бръмчене, докато колата продължа-ваше да се носи по пътя си.

— Колко бързо се движим? — запита Селдън.

Чувек хвърли поглед към контролния панел.

— Триста и петдесет километра в час.

— Магнитна тяга?

— Да. Сигурно имате нещо подобно и на Хеликон.

— Само на едно трасе. Аз обаче никога не съм бил на него, макар да съм искал да го сторя. Не предполагах, че ще изглежда така.

— Сто на сто в действителност не изглежда точно така. Из Трантор има много хиляди километри от тези тунели, които правят подземната му част да прилича на пчелна пита, и доста голям брой, дето се вият под по-плитките части на океана. Това е основният начин за пътуване на дълги разстояния.

— Колко време ще ни отнеме?

— За да стигнем до непосредствената си цел ли? Малко над пет часа.

— Пет часа! — ужаси се Селдън.

— Не се притеснявай. Горе-долу на всеки двадесет минути минаваме покрай зони за отдих, където можем да спрем, да излезем от тунела, да изпънем крака, да хапнем, да се облекчим, ако се налага… Разбира се, бих предпочел да го направим толкова малко пъти, колкото е възможно.

Известно време продължиха мълчаливо, а сетне ученият видимо се стресна, когато от дясната им страна проблясна ярка светлина и му се стори, че различава още две таксита.

— Това беше зона за отдих — обясни Чувек в отговор на незададения въпрос.

— Наистина ли ще съм в безопасност на онова място, където ще ме закараш? — заинтересува се Селдън.

— В пълна безопасност, що се отнася до явни действия на имперските сили. Разбира се, стигне ли се до някой отделен изпълнител — шпионин, агент, наемен убиец, човек трябва да бъде внимателен. Аз ще ти осигуря телохранител.

Математикът явно се смути.

— Наемен убиец? Сериозно ли говориш? Наистина ли ще поискат да ме убият?

— Сигурен съм, че Демерцел няма да го направи — каза Чувек. — Подозирам, че той по-скоро ще поиска да те използва, отколкото да те убие. Само че могат да се намерят и други врагове или да се получи някое злощастно стечение на обстоятелствата. Не можеш да минеш през живота като сомнамбул.

Селдън тръсна глава и изви лице встрани. Като си помисли, че само преди четиридесет и осем часа все още беше незначителен, на практика никому неизвестен математик от Външните светове, чиято единствена грижа бе да прекара в зяпане оставащото му на Трантор време… Сега вече бе окончателно затънал — имперските сили го търсеха като престъпник. Невероятният обрат го стисна за гърлото и той потрепери.

— А ти — ти какво ще правиш оттук нататък?

Чувек замислено отвърна:

— Предполагам, че няма да са много добре настроени и към мен. Нищо чудно да ми разцепят главата или някой тайнствен и останал си неразкрит бандюга да ми пръсне гръдния кош.

Журналистът изрече тия думи без гласът да му трепне, ала Селдън примигва.

— Мисля, че би могъл правилно да предположиш какво те очаква — смутолеви той. — Ти като че ли не си… особено разтревожен.

— Аз съм стар транторианец. Познавам планетата не по-зле от всеки друг; знам и доста хора, които по някакъв начин са ми задължени. Лаская се да мисля, че съм отракан и не е лесно да ме докопат. Накъсо казано, приятелю, напълно уверен съм, че мога да се погрижа за себе си.

— Радвам се, че мислиш тъй, и се надявам да имаш основания, Чувек, само че не мога да проумея защо изобщо поемаш такива рискове. Какво съм аз за теб? Защо ти е да залагаш живота си заради някого, който ти е непознат?

Водачът на таксито много съсредоточено провери контролните уреди и сетне извърна лице право към Селдън. Очите му бяха спокойни и сериозни.

— Искам да те спася по същата причина, поради която императорът желаеше да те използва — заради твоите способности на предсказател.

Селдън усети болезнено разочарование. Значи в края на краищата не ставаше дума за неговото спасяване. Беше просто безпомощна и оспорвана плячка на борещи се помежду си хищници.

— Няма да оцелея след този доклад на Десетилетната конференция! — гневно възкликна той. — Съсипах си живота.

— Не. Не бързай със заключенията, математико. Императорът и неговите офицери те желаят по една-единствена причина — да направят собствената си власт още по-сигурна. Интересуват се от твоите способности само доколкото те могат да бъдат използвани за запазване на могъщество на Клеон Първи, за прехвърлянето на това могъщество към малкия му син, за поддържане на йерархията, чиновете и привилегиите на неговите чиновници. Докато аз искам твоите способности за доброто на Галактиката.

— Че има ли някаква разлика? — ядовито избълва Селдън.

И Чувек отново го изгледа продължително, като веждите му наченаха сурово да се сбърчват:

— Ако не виждаш разликата, толкова по-зле за теб. Хората, които обитават Галактиката, съществуват отпреди управляващия сега император, отпреди династия която той представлява, отпреди самата империя. Човечеството е далеч по-старо от империята. То е може би по-старо и от двадесет и петте милиона светове в Галктиката. Защото има легенди за времето, когато е обитавало един-единствен свят.

— Легенди! — изсумтя Селдън, свивайки рамене.

— Да, легенди, само че аз не виждам никаква причина да не е било наистина така — преди двадесет или дори повече хиляди години. Предполагам, че човечеството не се е появило окомплектувано с познанията, нужни за хиперпространствено пътуване. Положително трябва да е имало времена, когато хората не биха могли да пътуват с надгранични скорости и затова са били затворени в рамките на само една планетна система. А ако погледнем напред, обитателите на Галактиката положително ще продължат да съществуват, след като ти и императорът умрете и след като целият му род свърши, и след като се разпаднат институциите и на самата Галактика. В такъв случай не е важно човек да се тревожи прекалено много за отделните индивиди, за властелина или за младия имперски принц. Не е важно да се безпокои дори и за механизмите на империята. Какво ще стане с квадрилионите хора, които съществуват из Галактиката? Какво ще стане с тях, ето въпроса!

— Предполагам, че световете и хората ще продължат да съществуват — каза Селдън.

— Но не изпитваш ли поне що-годе сериозна нужда да изследваш възможните условия, при които те ще продължат да съществуват?

— Може да се приеме, че ще продължат да съществуват както сега.

— Да се приеме може. Но дали може да се узнае — чрез онова изкуство на предсказването, за което говориш?

— Аз го наричам психоистория. Теоретически е възможно.

— И не чувстваш никакво желание да превърнеш тази теория в практика.

— Бих искал, Чувек, но желанието ми не поражда автоматично способността да го направя. Казах на императора, че нищо чудно да се окаже невъзможно психоисторията да бъде превърната в практически метод… и ми се налага и на теб да кажа същото.

— И ти самият нямаш никакво намерение дори да се опиташ да откриеш метода?

— Не, нямам. Не изпитвам нищо повече от усещането, че би трябвало да преровя куп камъчета, голям колкото Трантор, да ги преброя едно по едно и да ги подредя според намаляването на масата им. Аз зная, че това не е нещо, което ще мога да постигна в рамките на един живот, и не съм чак толкоз глупав, че да се подлъгвам да опитам.

— А би ли опитал, ако знаеше истината за положението на човечеството?

— Този въпрос е невъзможен. Каква е всъщност истината за положението на човечеството? Да не би ти да претендираш, че я знаеш?

— Да, знам я. И мога да я изкажа само с три думи — очите на Чувек отново се втренчиха в нещо невидимо, като преди това за миг пробягаха по безизразната неизменност на тунела, който се носеше към колата, разширяваше се, докато отминеха, и отново се свиваше, щом се изхлузеше назад. Сетне мрачно произнесе трите думи.

— Галактическата империя умира.

 

III. УНИВЕРСИТЕТЪТ

 

11

След спокойното изявление на Чувек, Хари Селдън остана известно време в неловко мълчание. Внезапно осъзнал сериозността на проблема, той почувства особен вътрешен хлад.

На път беше да изобрети една нова наука — психоисторията. Изключително ловко бе разширил полето на действие на законите на вероятността, за да обхванат огромен брой неопределености, и бе достигнал до елегантни уравнения, съдържащи множество неизвестни. Може би дори не «множество», а безкрайно много — това вече трудно можеше да се определи точно.

Само че всичко туй си беше една математическа игра и нищо повече. Бе достигнал до психоисторията или поне до основите й, но единствено като математически куриоз. Къде бе останало онова познаване на действителната история, което евентуално би могло да придаде някакъв смисъл на сухите уравнения?

Той не притежаваше такива познания. Никога не се бе интересувал от история. В общи линии знаеше единствено хеликонската — в тамошните училища курсовете по този предмет бяха, разбира се, задължителни — но какво се намираше извън тях? Онова, което бе усвоил, положително представляваше само гол скелет, наполовината сглобен от легенди и митове, а другата — със сигурност изопачена.

И все пак как човек би могъл да твърди, че Галактическата империя умира? Тя бе съществувала в продължение на десет хиляди години, а дори и преди това; в качеството си на столица на доминиращото кралство Трантор почти двадесет века бе властвал над нещо, което на практика пак си беше империя. Тя бе преживяла ранните столетия, когато цели сектори от Галактиката отначало приемаха, а сетне отхвърляха собствената си местна независимост. Тя бе оцеляла сред превратностите, свързани с въстания, династични войни и някои сериозни периоди на упадък. Повечето светове малко се грижеха за подобни неща, а самият Трантор бе нараствал постоянно, докато не се превърна в обхващащо цяла една планета човешко обиталище, което сега се самоназоваваше Вечният свят.

Наистина през последните четири века безпорядъкът се бе увеличил и дори бе избухнала своеобразна епидемия от преврати и убийства на императори. Само че и това се бе поуталожило и точно в този момент Галактиката бе спокойна както никога досега. По време на царуването на Клеон Първи и преди, под властта на баща му, световете процъфтяваха; самият Клеон не бе смятан за тиранин. Дори хората, които не одобряваха империята като институция, рядко можеха да кажат нещо определено лошо за него и по това той съществено се различаваше от Демерцел.

Защо в такъв случай Чувек ще разправя, че Галактическата империя умира — и то с такава убеденост?

Естествено той е журналист. Вероятно познава до известна степен галактическата история и в далеч по-голяма разбира положението в момента. Дали оттук е почерпил информация за своето твърдение? И ако е тъй, каква по-конкретно е тя?

На няколко пъти насмалко да попита, ала в мрачното лице на приятеля му имаше нещо, което го възпираше. А също така го възпираше и собственото му дълбоко втълпено убеждение, че Галактическата империя е една даденост, аксиома, основният камък, върху който се градяха всички спорове. В края на краищата, ако това не бе вярно, той не искаше да го узнае.

Не, просто не можеше да повярва, че е сгрешил! Империята би могла да умре в не по-голяма степен от самата Вселена. Или, ако Вселената наистина свършеше, тогава и само тогава щеше да загине и империята.

Селдън затвори очи и се опита да заспи, само че, разбира се, не можа. Щеше ли да се наложи да изучи историята, за да разработи своята… психоистория?

И как би могъл да го стори? Съществуваха двадесет и пет милиона свята, всеки от тях със собствена сложна съдба. Как би могъл да изучи всичко това? Знаеше естествено, че има многосерийни филми, посветени на тази тема. Дори веднъж, по някаква отдавна забравена причина, бе прегледал набързо един такъв филм и го бе намерил за прекалено скучен, та да може да бъде издържан докрай.

Галактическата история се занимаваше с важните светове. Някои от тях тя проследяваше през цялото или почти цялото им битие; други придобиваха значение само за известно време — докато залезеха. Веднъж беше потърсил Хеликон в индекса и бе открил само едно позоваване. Когато полюбопитства повече, се оказа, че родната му планета фигурира в списък на светове, които в един момент били застанали на страната на претендент за имперския трон, дето така и не успял да защити претенциите си. В този случай Хеликон някак си бе избегнал наказанието — вероятно защото не се бе оказал достатъчно важен, за да бъде наказан.

Каква полза имаше обаче от подобно хроникьорство? Психоисторията би трябвало да обхваща действията, реакциите и взаимните връзки на всеки свят, на всички до един. Как може човек да изучи развитието на двадесет и пет милиона свята и да обмисли всичките им възможни взаимодействия? Такава задача би била определено абсурдна, а това беше още едно потвърждение на собственото му заключение, че макар психоисторията да представлява теоретичен интерес, никога няма да бъде вкарана в каквато и да е практическа употреба.

Селдън почувства лек тласък напред и веднага прецени, че возилото намалява скоростта си.

— Какво има? — попита той.

— Мисля, че вече сме достатъчно далеч — отвърна Чувек — и можем да рискуваме едно малко спиране, за да похапнем, да пийнем по някоя чаша и да посетим тоалетната.

След още петнадесет минути, през които стените край тях отминаваха все по-бавно и по-бавно, те стигнаха до някакво осветено разширение. Таксито сви в него и си намери място за паркиране между пет-шест други себеподобни.

 

12

С един поглед опитното око на Чувек обхвана вдлъбнатината, спрелите коли, крайпътния ресторант, коридорите и посетителите му. Селдън, който отново се мъчеше — без да знае как — да не изглежда прекалено подозрително, го наблюдаваше, опитвайки се поне да не се вторачва прекалено много.

Когато седнаха на една маса и набраха на клавишите поръчките си, математикът не особено успешно, стараейки се гласът му да звучи равнодушно, попита:

— Всичко ли е наред?

— Така изглежда — отговори Чувек.

— Откъде знаеш?

Другият задържа за миг тъмните си очи върху неговите.

— Инстинкт. Дълги години новинарство. Поглеждаш и разбираш: «Тук няма новини.»

Селдън кимна и почувства облекчение. Може би приятелят му се бе изразил сардонично, но в казаното все пак трябваше да има известно количество истина.

Задоволството му обаче продължи само до първата хапка от сандвича. Той изгледа Чувек с пълна уста и израз на обидена изненада.

— Това е крайпътен ресторант — спокойно рече журналистът. — Евтин, бърз и не кой знае колко добър. Храната е домашно отгледана и в нея има примес от доста агресивна мая. Транторианските небца са свикнали с него.

Селдън с мъка преглътна.

— Ама в хотела…

— Виж, ти беше в Имперския сектор. Там храната се внася, а когато се използва местна, тя е с най-високо качество. Е, също така е и скъпа.

Селдън се зачуди дали да отхапе още една хапка.

— Искаш да кажеш, че докато съм на Трантор…

Чувек с устни му даде знак да млъкне.

— Не оставяй у никого впечатлението, че си свикнал на по-добро. Тук има места, където да те идентифицират като аристократ е далеч по-непрепоръчително, отколкото да решат, че си от Външните светове. Уверявам те, храната няма да е такава навсякъде. Тези крайпътни заведения са известни с лошото й качество. Ако можеш да смелиш сандвича си, значи ще си способен да ядеш всичко на Трантор. И това няма да ти навреди.

— Много ли храна отглеждат тук? — попита Селдън. Косият поглед встрани му бе разкрил, че в непосредствена близост не седи никой и затуй говореше по-спокойно. — Разправяли са ми, че двадесет от околните светове изпращат стотици товарни кораби, които всеки ден зареждат Трантор.

— Зная. И стотици, които отнасят отпадъците. Пък ако искаш да направиш историята наистина добра, казваш, че едни и същи кораби носят храна в едната посока и боклук в другата… Вярно е, че внасяме значителни количества, обаче това са най-вече луксозни стоки. И изнасяме големи количества отпадъци, обработени внимателно, за да са напълно безвредни, като прекрасен органичен тор — също тъй необходим за другите светове, както е храната за нас. Обаче това е съвсем малка част от цялото.

— Така ли?

— Да. Освен рибите в морето, навсякъде има градини. Както и овощни дръвчета, домашни птици, зайци и огромни ферми за микроорганизми — обикновено ги наричат ферми за мая, макар тя да е само малка част от продукцията им. Нашите отпадъци се използват преди всичко тук, у дома, за да се поддържа целият този растеж. Всъщност в много отношения Трантор прилича на огромно, прекалено разрастло се космическо поселище. Случвало ли ти се е да посетиш някое такова поселище?

— Бил съм.

— Космическите поселища са по същество затворени фалове, в които всичко влиза в изкуствен цикъл. Притежават изкуствена вентилация, изкуствени ден и нощ и така нататък. Трантор се различава от тях единствено по това, че дори и най-голямото подобно поселище има население не повече от десет милиона, а тук живеят четири хиляди пъти повече хора. Е, разбира се, ние имаме естествена гравитация. Пък и никое космическо поселище не може да ни съперничи по микрохрани. Имаме вани за мая, гъбични басейни, езера за водорасли — не можеш дори да си представиш колко големи! И много държим на изкуствените подправки, като не ги прибавяме с аптекарска ръка. Точно те придават вкуса на онова, което ядеш.

Селдън бе погълнал по-голямата част от сандвича си и вече не го намираше толкова противен, както при първата хапка.

— А няма ли да ми навреди?

— Храната действа на чревната флора и понякога предизвиква диария у някой посетител от Външните светове, макар това да се случва от дъжд на вятър. Все пак изпий си млечния шейк, нищо че едва ли ще ти хареса. Той съдържа съставка против стомашно разстройство, която ще те спаси дори ако си чувствителен към подобни неща.

— Не говори повече за това — настоя почти обиден Селдън. — Човек може да е внушаем към подобни работи.

— Изпий си млечния шейк и зарежи внушаемостта.

Двамата приключиха яденето в мълчание и скоро отново бяха на път.

 

13

Ето че пак се носеха бързо в тунела. Селдън реши да изрече на глас въпроса, който го тормозеше през последния час.

— Защо казваш, че Галактическата империя умира?

Чувек отново се извърна и го погледна.

— Тъй като съм журналист, към мен от всички страни се изливат статистически данни, докато накрая не започнат да ми излизат през ушите. А пък ми разрешават да публикувам съвсем малка част от тях. Населението на Трантор намалява. Преди двадесет и пет години то беше почти четиридесет и пет милиарда души. Донякъде това намаление се дължи на спадането на раждаемостта. Всъщност тук никога не е имало висока раждаемост. Ако гледаш наоколо, когато обикаляш из секторите, няма да срещнеш прекалено много деца въпреки огромното население. Освен това съществува и емиграция. Тоест повече хора напускат Трантор, отколкото пристигат на него.

— Като се има предвид многобройното му население — рече Селдън — това не е кой знае колко чудно.

— И въпреки това си остава необичайно, тъй като досега не се е случвало. Още нещо — навсякъде из Галактиката търговията е в застой. Казионната причина е липсата на каквито и да било конфликти, и понеже в момента наистина всичко е мирно и тихо, изглежда, че нещата са наред и трудностите от предишните няколко века са останали зад гърба ни. Само че политическите битки, въстанията и недоволството са и признаци за известна жизненост. Сега витае някаква обща умора. Времената са мирни, но не защото хората са задоволени и делата им процъфтяват, а защото са изморени и са отпуснали ръце.

— О, не съм сигурен! — възрази Селдън.

— Аз пък съм. Друг типичен пример е антигравният феномен, за който вече говорихме. Имаме гравитационни шахти, но те не получават разпространение. Проектът е неизгоден и комай няма никаква заинтересованост да бъде направен печеливш. От векове скоростта на техническия напредък се забавя и в момента е намаляла почти до пълзене. Дори в някои области развитието напълно е спряло. Ти не си ли го забелязал? В края на краищата нали си математик!

— Не бих могъл да кажа, че съм се замислял по въпроса.

— Никой не е мислил. Всички обаче го знаят. В наше време учените много ги бива да разправят, че нещо е невъзможно, непрактично, безполезно. Моментално отхвърлят всякакво разсъждение. Ето, и ти също… Какво говореше за психоисторията? Че е теоретически интересна, но напълно безполезна от практическа гледна точка. Не съм ли прав?

— И да, и не — раздразнено отвърна Селдън. — Тя наистина е безполезна от всякаква практическа гледна точка, но те уверявам, че мисля така не защото вкусът ми към рискованите начинания се е притъпил. Тя действително е безполезна.

— Или поне — подхвърли Чувек с оттенък на сарказъм — такова е твоето впечатление в общата атмосфера на упадък, в която живее цялата империя.

— Тази обща атмосфера на упадък — ядоса се Селдън — пък е твоето впечатление. Дали не е възможно и ти да грешиш?

Журналистът сякаш застина за момент и се замисли, а после каза:

— Да, може и да греша. Говоря единствено по интуиция, въз основа на догадки. Това, от което се нуждая, е действащ психоисторически метод.

Селдън обаче не налапа въдицата.

— Не разполагам с такъв метод, за да ти го дам — заяви той. — Но нека предположим, че си прав. Да речем, че империята запада, най-накрая ще спре да функционира и ще се разпадне. Но хората все пак ще продължат да съществуват…

— Да, само че при какви условия? Близо дванадесет хиляди години управляваният от император Трантор до голяма степен е осигурявал мира. Имало е и прекъсвания — въстания, местни граждански войни, многобройни трагедии — но като цяло в повечето райони е царял мир. Защо Хеликон, твоят роден свят, е толкова проимперски настроен? Защото е малък и ако империята не гарантираше сигурността му, съседите щяха да го погълнат.

— Да не би да предсказваш всеобщи повсеместни войни и анархия, ако империята се сгромоляса?

— Разбира се. Не харесвам императора, нито имперската институция, като цяло, но нямам с какво да ги заместя. Не зная какво друго би опазило мира и не съм съгласен да ги оставя да си идат, преди да държа някакъв коз в ръката си.

— Говориш, сякаш ти управляваш Галактиката. Ти не си бил готов да ги оставиш да си идат. Ти трябвало да държиш нещо в ръката си. Кой си ти, приятелю, та се държиш така?

— Говоря по принцип — обясни малко по-кротко Чувек. — Не съм загрижен лично за себе си. Може да се предположи, че империята все ще изтрае, докато съм жив; възможно е дори през това време да има известно подобрение на нещата. Упадъкът не върви по права линия. Не е изключено до окончателната катастрофа да има още хиляда години, а както лесно можеш да предположиш, дотогава аз ще съм умрял и сигурно няма да съм оставил наследници. Апропо, щом стигнахме дотук да ти кажа, че не поддържам постоянна връзка с жена; така че нямам деца и не възнамерявам да имам. Не съм дал никакви заложници на съдбата. Селдън, наблюдавах те, докато говореше. Ти също нямаш деца.

— Имам родители и двама братя, но не и деца. — Лицето на учения се разкриви в почти болезнена усмивка. — По едно време бях много близък с една жена, но на нея й се струваше, че съм по-привързан към моята математика.

— А тъй ли беше наистина?

— За мен нещата не стояха така, но не и за нея. Затова ме напусна.

— И оттогава не си имал никоя друга?

— Не съм. Все още си спомням прекалено ясно каква болка ми причини раздялата.

— Е, в такъв случай би могло да изглежда, че е най-разумно и двамата да изчакаме събитията и да оставим страданията за други хора, дето ще се появят много след нашето време. По-рано може би бих приел това, но не и сега. Защото сега аз притежавам един инструмент; аз владея положението.

— И какъв е твоят инструмент? — запита Селдън, макар вече да подозираше отговора.

— Ти! — заяви Чувек.

Тъй като бе наясно с казаното, Селдън не пропиля никакво време да се шокира или удивлява. Той просто поклати глава.

— Много се лъжеш. Аз не съм инструментът, който може да ти свърши работа.

— Защо да не си?

— Колко пъти трябва да ти го повтарям! Психоисторията не е практическо изследване. Трудността е фундаментална. Цялото пространство и време на Вселената няма да са достатъчни, за да се разработят и решат необходимите проблеми.

— Сигурен ли си в това?

— За нещастие, да.

— Нали знаеш, че не става дума да изследваш цялото бъдеще на Галактическата империя. Няма защо да трасираш с подробности действията на всеки човек или дори на всеки свят. Има само няколко определени въпроса, на които трябва да дадеш отговор. Ще се сгромоляса ли Галактическата империя и, ако да, кога? Какво ще бъде състоянието на човечеството след това? Възможно ли е да се направи нещо за предотвратяване на сгромолясването или за облекчаване на условията на живот след него? На мен ми се струва, че това са относително прости въпроси.

Селдън поклати глава и тъжно се усмихна.

— Историята на математиката е пълна с прости въпроси, които или имат ужасно сложни отговори, или изобщо нямат такива.

— Нищо ли не може да се направи? Аз виждам, че империята пропада, но не мога да го докажа. Всичките ми заключения са субективни и не съм в състояние да демонстрирам, че не греша. Тъй като темата е твърде щекотлива, хората ще предпочетат да не повярват на моите субективни заключения и няма да бъде сторено нищо, за да се предотврати падението… или поне за смекчаването му. Ти би могъл да докажеш наближаващия крах, а защо не, ако е там въпросът, и да го опровергаеш.

— Не, точно това не мога да направя. Не мога да намеря доказателства, когато те не съществуват. Не мога да направя една математическа система практична, когато тя самата не е такава. Не мога да ти измисля две четни числа, чийто сбор да даде нечетно — независимо колко жизнено важно за теб или за цялата Галактика е това.

— Е, значи и ти си част от упадъка — примирено въздъхна Чувек. — Готов си да се примириш с провала.

— Че какъв избор имам?

— Не можеш ли да опиташ? Колкото и безсмислени да ти се струват всички усилия, има ли нещо по-добро, което си в състояние да направиш с живота си? Имаш ли някаква по-ценна цел? Имаш ли намерение, което да заслужава по-голямо внимание в собствените ти очи?

Селдън бързо запримига.

— Милиони светове. Милиарди култури. Квадрилиони хора. Децилиони взаимоотношения. И ти искаш да ги редуцирам до някакъв ред.

— Не, искам да опиташ. Заради същите милиони светове, милиарди култури и квадрилиони хора. Не заради императора. Не заради Демерцел. Заради човечеството.

— Ще се проваля — промълви Селдън.

— От това няма да ни стане по-зле. Ще опиташ ли?

Въпреки желанието си и без да знае защо, Селдън се чу да казва:

— Ще опитам.

И посоката на живота му бе определена.

 

14

Пътуването свърши. Таксито влезе в един паркинг, много по-голям от онзи, където бяха хапнали. (Селдън все още помнеше вкуса на сандвича и неволно направи кисела гримаса.)

Чувек предаде наетата кола и се върна, мушкайки кредитката си в един малък джоб от вътрешната страна на ризата.

— Тук си в пълна безопасност от каквато и да било открита и непосредствена атака — каза той. — Това е секторът Стрилинг.

— Стрилинг?

— Мисля, че е наречен на онзи, който за пръв път е усвоил тази област като място за заселване. Повечето сектори са наречени на един или друг човек, което означава, че названията са грозни, а някои в добавка са и трудни за произнасяне. Въпреки това ако се опиташ да накараш тукашните обитатели да заменят името Стрилинг със Свежо ухание или нещо подобно, ще си навлечеш белята.

— Съвсем естествено — кимна Селдън, като внимателно подуши въздуха. — Уханието тук не е напълно свежо.

— Едва ли има такова място на Трантор, но полека-лека ще привикнеш.

— Радвам се, че пристигнахме — откровено си призна ученият. — Не че много ми харесва, ала здравата се уморих от пътя. Да обикаляш Трантор сигурно е жив ужас. Ние на Хеликон можем да стигнем от което и да е място до което и да е друго за много по-малко време, отколкото ни отне тук пропътуването на някакви си две хиляди километра.

— И ние имаме самолети.

— В такъв случай защо…

— Такси можех да уредя повече или по-малко анонимно. С въздушен кораб щеше да е далеч по-трудно, да не кажа невъзможно. И независимо колко безопасно е тук, ще се чувствам по-добре, ако Демерцел не знае къде точно се намираш. Всъщност ние още не сме приключили. За последния етап ще трябва да вземем експреса.

Селдън знаеше значението на тази дума.

— Онези открити кервани от коли, които се движат по релси, нали?

— Точно така.

— На Хеликон нямаме такива. Всъщност там не ни и трябват. Първия ден, когато пристигнах на Трантор, пътувах с един експрес. Отведе ме от аерогарата до хотела. За мен беше новост, но ако трябва непрекъснато да го използвам, мисля, че шумът и тълпите биха ме отвратили.

Чувек изглеждаше развеселен.

— Загуби ли се?

— Не, надписите свършиха работа. Имах проблеми при качването и слизането, но ми помогнаха. Сега схващам, че всеки е можел да разбере по дрехите ми, че съм от Външните светове. Въпреки това като че ли ми помагаха с готовност; предполагам, било е забавно да ме гледат как се колебая и обърквам.

— Е, тъй като сега вече си експерт по балансиране в експреса, няма нито да се колебаеш, нито да се объркваш — Чувек изрече това достатъчно спокойно, макар ъгълчетата на устните му леко да потрепваха. — Хайде да вървим.

Тръгнаха без да бързат по улицата, която бе осветена дотолкова, колкото човек би могъл да очаква от някой мрачноват ден. От време на време просветляваше, сякаш слънцето действително надзърташе иззад облаците. Селдън инстинктивно поглеждаше нагоре, за да види дали наистина е така, ала «небето» над тях бе равномерно осветено.

Чувек забеляза това и обясни:

— Промяната на яркостта изглежда допада на човешката психика. През някои дни улицата изглежда като ярко осветена от лятно слънце, а има и такива, когато е по-тъмно от сега.

— Но не вали нито дъжд, нито сняг?

— Да. Нито пък град или лапавица. Няма и висока влажност или лют студ. Дори сега, Селдън, Трантор си има своите предимства.

В двете посоки се движеха хора. Имаше доста младежи, както и деца, придружаващи възрастните, въпреки думите на Чувек за раждаемостта. Всички изглеждаха благоденстващи и почтени. Двата пола бяха еднакво застъпени и в дрехите им преобладаваха значително по-пастелни тонове, отколкото в Имперския сектор. Неговият собствен костюм, избран от Чувек, се вписваше чудесно в общия фон. Малцина носеха шапки, така че Селдън с облекчение свали своята и започна свободно да я люшка напред-назад в ръката си, докато вървеше.

Между двете платна на пешеходната алея нямаше дълбока пропаст и както приятелят му бе предсказал в Имперския сектор, изглежда вървяха на равнището на земята. Нямаше обаче и никакви превозни средства.

— В Имперския сектор те са доста многобройни — обясни Чувек, съзрял изненадата му — тъй като ги използват чиновниците. Навсякъде другаде частните превозни средства са рядкост, а за тези, които все пак ги предпочитат, има запазени отделни коридори. Не се налага да ги ползваме, тъй като разполагаме с експреси, а за по-късите разстояния имаме движещи се коридори. За още по-къси разстояния пък разчитаме на собствените си крака.

Селдън дочу някакви въздишки и проскърцвания и на известно разстояние отпред забеляза дълга редица от експресни вагончета.

— Ето го — посочи той.

— Зная, само че нека идем на някоя станция. Там има повече ленти и е по-лесно да се качиш. Все още не си достатъчно опитен, за да се качваш и слизаш навсякъде, а сред мераклиите акробати, които си въобразяват, че могат да го правят, има доста, дето пострадват.

— Нямате ли правила за движение?

— Разбира се, че имаме и от време на време за всеобщо учудване някое от тях влиза в действие.

След като успяха да се прехвърлят на носещия се влак и да се наместят сигурно в едно вагонче, ученият отново се обърна към Чувек.

— Изненадан съм колко тихи са тук експресите. Ясно ми е, че се задвижват с електромагнитно поле, но ми се струват прекалено безшумни дори и за него. — Той се вслуша в откъслечните метални стонове, които се разнасяха, когато вагонът, в който бяха, се изместеше спрямо съседните.

— Да, мрежата е чудесна — потвърди Чувек — макар ти да не я виждаш в най-добрите й години. Когато бях по-млад, беше още по-тиха от сега, а някои разправят, че преди половин век едва-едва е шушнела — въпреки че, предполагам, трябва да имаме предвид и носталгичното идеализиране.

— Защо сега вече не е така?

— Защото не я поддържат както се полага. Казах ти за упадъка, нали.

Селдън се намръщи.

— Хората положително не си седят по местата и не казват: «Ние сме в упадък. Я да оставим експреса да се скапе.»

— Не, не седят. Това не е преднамерено. Изгнилите места се закърпват, разнебитените вагони се подновяват, магнитите също се подменят. Само че всичко се прави надве-натри, все по-небрежно и на по-големи интервали. Просто няма достатъчно пари.

— Че къде са отишли парите?

— За други неща. Цели векове имаше смутове. Флотата е несравнимо по-голяма и по-скъпа от някогашната. Въоръжените сили получават много по-добро заплащане, за да мируват. Смутове, преврати, взривове на граждански войни — всичко това взима своя данък.

— Но при Клеон империята не е воювала. Цели петдесет години мир!

— Да, само че войниците, които са добре платени, ще негодуват, ако заплащането им се намали, понеже има мир. Адмиралите ще се съпротивляват на изваждане на кораби от строя и на понижаване на званията им просто защото тяхната работа сега е по-малко. Така че парите продължават да се изливат непродуктивно към въоръжените сили, а важни области от обществения сектор биват оставяни да се разкапват. Ето на това му викам упадък. Ти как ще го наречеш? Не мислиш ли, че ще можеш да вкараш тази гледна точка в своите психоисторически категории?

Селдън неловко се размърда и рече:

— Между другото, къде отиваме?

— В Стрилингския университет.

— А, затуй името на сектора ми беше някак си познато. Чувал съм за Университета.

— Това не ме изненадва. На Трантор има близо сто хиляди висши учебни заведения, но Стрилинг е един от хилядата, които са на върха на пирамидата.

— Там ли ще остана?

— Известно време — да. По начало университетските кампуси*6 са нещо като неприкосновени светилища. В тях ще си в безопасност.

— Само че дали ще ми се зарадват?

— Защо не? Днес добър математик не се намира лесно. Те може би ще съумеят да те използват. А може би ти също ще можеш да ги използваш — и то не просто за убежище.

— Искаш да кажеш, че това ще е мястото, където бих могъл да разработя своите идеи?

— Нали обеща — сериозно отвърна Чувек.

— Обещах да опитам — възрази Селдън и си помисли, че това е като да опиташ да направиш въже от пясък.

 

15

Разговорът някак внезапно се прекъсна и той се загледа в постройките, покрай които минаваха. Бяха приятно различни — някои съвсем ниски, други сякаш стигаха «небето». Тук-там имаше широки кръстовища, разнообразяващи редуването на сградите, а и изобилие от алеи.

По някое време му хрумна, че макар зданията да се издигат нагоре, те може би се и спускат надолу и вероятно са по-големи на дълбочина, отколкото на височина. Още щом тази мисъл прелетя през съзнанието му, той вече бе убеден, че е вярна.

От време на време виждаше на заден план, по-надалеч от експреса, ивици зеленина и дори малки дървета.

Наблюдава известно време пейзажа и постепенно осъзна, че светлината отслабва. Хвърли кос поглед встрани и се обърна към Чувек, който сякаш отгатна въпроса му.

— Следобедът отминава — обясни той — наближава нощта.

Селдън повдигна вежди и ъгълчетата на устата му се свиха.

— Впечатляващо. Представям си как цялата планета потъмнява, а след няколко часа се осветява отново.

Чувек се усмихна със своята лека, пестелива усмивка.

— Не напълно, Селдън. Планетата никога не угасва изцяло, нито пък се включва изведнъж. Сянката на здрача се плъзга по нея постепенно, последвана половин денонощие по-късно от бавното просветляване на зората. Всъщност ефектът повтаря истинската смяна на деня и нощта, която е съвсем наблизо над куполите.

Селдън поклати глава.

— Но защо трябва да захлупваш една планета и после да имитираш онова, което би станало на открито?

— Предполагам, защото така хората биха се чувствали по-добре. Транторианците обичат предимствата на изолираното пространство, макар да не желаят да им се напомня, че са затворени. Ти, Селдън, все още знаеш много малко за транторианската психика.

Математикът леко се изчерви. Като хеликонец наистина знаеше много малко за милионите светове извън родната си планета. Невежеството му не се ограничаваше единствено до Трантор. Как при това положение може да се надява, че ще направи нещо с психоисторията?

А как би могла една група хора, колкото и да е голяма, да знае достатъчно?

Селдън си спомни за някаква главоблъсканица, която го бе впечатлила в младежките му години: възможно ли е да има такова относително малко парче платина с прикрепени към него дръжки, което да не може да бъде повдигнато с голи ръце — без никакви приспособления — от група хора, без значение колко са те?

Отговорът беше «да». При стандартно гравитационно привличане един кубичен метър платина тежи 22 420 килограма. Ако се приеме, че човек може да повдигне от земята 120 килограма, тогава за повдигането на куба щяха да са нужни 188 души. Само че не можеш да наблъскаш 188 души около един кубичен метър така, че всеки да успее да улови някоя дръжка. Вероятно около него не можеш да наредиш дори повече от девет души. А лостове или други подобни устройства не се допускаха. Условието беше «с голи ръце, без никакви приспособления»…

По същата логика може да се окаже, че няма никакъв начин да се съберат достатъчно хора, които да се справят с общото количество знания, необходими за психоисторията, дори ако фактите са вкарани не в отделни човешки умове, а в компютри. Толкова хора, колкото да могат да обхванат, така да се каже, знанията и да комуникират помежду си.

— Селдън, ти май здравата се умисли — рече Чувек.

— Размишлявам над собственото си невежество.

— Полезно упражнение. Цели квадрилиони биха спечелили, ако се присъединят към теб. Само че е време да слизаме.

Ученият вдигна очи.

— Откъде разбра?

— По същия начин, по който ти си разбрал, когато през първия ден от пребиваването си на Трантор си се качил на експреса. Ориентирам се по надписите.

Точно в тоя миг Селдън мярна една табела, докато минаваха покрай нея — «Стрилингски университет — три минути».

— Слизаме на най-близката лента и след това се отдалечаваме. Върви след мен. Някой ден ще можеш да го правиш, докато четеш разпечатка на новините.

— Само ако остана достатъчно дълго на Трантор — измърмори математикът. Излезе след Чувек от купето, чувствайки известно успокоение от здравия му хват. Забеляза, че небето вече бе тъмнопурпурно и улиците и сградите са като облени с жълтеникаво сияние.

Така би могло да изглежда и падането на хеликонската нощ. Ако го бяха докарали тук с вързани очи и после сваляха превръзката, нищо чудно да останеше с убеждението, че се намира в някой особено добре устроен централен район на голям хеликонски град.

— Колко време мислиш, че ще пребивавам в Стрилингския университет, Чувек? — попита той.

Журналистът отговори в обичайния си спокоен маниер:

— Трудно е да се каже, Селдън. Може би цял живот

— Какво?

— А може би не. Само че твоят живот престана да бъде изцяло твой, откакто изнесе този доклад за психоисторията. Императорът и Демерцел веднага оцениха неговото значение. Аз също. Доколкото зная, оценили са го и мнозина други. Нали разбираш, това означава, че ти вече не принадлежиш на себе си.

 

IV. БИБЛИОТЕКАТА

 

16

Стаята, в която се озова Хари Селдън, бе по-просторна от стаята на Чувек в Имперския сектор. Спалня, където единият ъгъл служеше като баня и тоалетна и нямаше и следа от каквито и да било приспособления за готвене или хранене. Нямаше и прозорци, а в тавана бе вграден вентилатор с предпазна решетка, който издаваше постоянен въздишащ звук.

Селдън се огледа наоколо леко обезсърчен.

Чувек изтълкува погледа му по обичайния си прям начин и каза:

— Слушай, това е само за тази нощ. Утре сутринта някой ще дойде да те настани в Университета и ще се почувстваш по-уютно.

— Извинявай, Чувек, но откъде знаеш?

— Ще го уредя. Познавам тук един-двама души — той се усмихна кратко и загадъчно — а също така направил съм няколко услуги, за които мога да поискам да ми се отплатят. Дай сега да навлезем в известни подробности…

Журналистът втренчи поглед в Селдън и заяви:

— Онова, дето си го оставил в хотелската си стая, е загубено. Имаше ли нещо, което да е незаменимо?

— Нищо наистина незаменимо. Имах някои лични вещи, скъпи за мен заради връзката им с досегашния ми живот, но щом са загубени, загубени са. Имам, разбира се, и някои разработки по моя доклад. Изчисления. Самият доклад…

— Който в момента е публично известен, докато не дойде време да бъде изваден от обръщение като опасен — а това вероятно ще стане. Както и да е, сигурен съм, че все ще мога да докопам някое копие. Във всеки случай ти нали си в състояние да го възстановиш?

— Мога. Точно затова казах, че няма нищо, което да е наистина незаменимо. Освен това съм загубил известна сума пари — близо хиляда кредита, няколко книги, дрехи, билетите до Хеликон… ей такива неща.

— Всичко може да се компенсира. Ще ти уредя да получиш една кредитна плочка — на твое име, но платима от мен. Така ще обезпечим нормалните ти разходи.

— Необичайно щедро от твоя страна. Не мога да приема!

— Изобщо не е щедро, доколкото по този начин се надявам да спася империята. Трябва да приемеш.

— Но какви разходи можеш да си позволиш, Чувек? В най-добрия случай, ще ми тежи на съвестта да се възползвам.

— Селдън, мога да си позволя онова, което ще ти е нужно за оцеляване и за разумни удобства. Естествено не бих искал да се опиташ да купиш спортната зала на Университета или да направиш дарение от един милион кредита.

— Няма защо да се безпокоиш, но след като името ми ще бъде регистрирано…

— Спокойно можеш да го обявиш. Абсолютно забранено е имперското правителство да упражнява контрол по сигурността над Университета или неговите членове. Тук има пълна свобода. Всичко може да се обсъжда, за всичко може да се говори.

— А бруталните престъпления?

— С подобни инциденти се оправят самите университетски власти — разумно и внимателно — пък и фактически тук няма никакви брутални престъпления. Студентите и преподавателите ценят свободата си и разбират при какви условия я имат. Малко повече хулиганство, начало на бунт или кръвопролитие и правителството може да се почувства в правото си да наруши неписаната уговорка и да изпрати войски. Никой не го желае, дори и самото то, така че се поддържа едно деликатно равновесие. С други думи, самият Демерцел не би могъл да те измъкне от Университета, без да има далеч по-основателна причина, отколкото който и да било от пребиваващите тук е дал на правителството поне от век и половина насам. Обаче ако те примамят извън територията на Университета чрез някой агент…

— Има ли агенти сред студентите?

— Откъде да зная? Възможно е. Всеки индивид може да бъде заплашен, изманипулиран или просто купен — и оттам нататък да остане на служба при Демерцел или, защо не, при някой друг. Така че трябва да подчертая следното: ти си в безопасност в разумни граници, но никой не е в абсолютна безопасност. Ще трябва да бъдеш внимателен. Макар че, предупреждавам те, не искам цял живот да трепериш. В общи линии тук ще бъдеш далеч по-сигурен, отколкото щеше да си, ако се бе върнал на Хеликон или пък отишъл на който и да е свят от Галактиката извън Трантор.

— Надявам се да е тъй — притеснено отвърна Селдън.

— Зная, че е тъй — натърти Чувек. — Иначе не бих сметнал за разумно да те оставя.

— Да ме оставиш? — ученият остро го погледна. — Не можеш да го направиш. Ти познаваш този свят, аз — не.

— Ще бъдеш с други хора, които познават този свят; всъщност те познават тъкмо тая част от него много по-добре от самия мен. А що се отнася до моя милост, наистина трябва да си вървя. Цял ден бях с теб и не бих искал да пренебрегвам глупаво собствения си живот. Аз също не трябва да привличам нечие височайше внимание върху себе си. Припомни си, че не съм в пълна безопасност…

Селдън се изчерви.

— Имаш право. Не мога да очаквам от теб неопределено дълго да се подлагаш на риск заради мен. Надявам се да не съм те вече провалил.

— Кой знае? — хладнокръвно заяви Чувек. — Живеем в опасно време. И помни, че ако някой може да го направи по-безопасно — ако не за нас самите, то поне за онези, които идват след нас — това си ти. Нека тази мисъл ти дава енергия, приятелю.

 

17

Сънят бягаше от очите му. Той се мяташе и въртеше в тъмното, без да престава да мисли. Никога не се бе чувствал толкова самотен и безпомощен, както след като Чувек кимна, стисна набързо ръката му и го остави. Сега се намираше в един чужд свят, в чужда част от него. Беше без единствения човек, когото би могъл да смята за приятел (и то след познанство, продължило по-малко от ден) и нямаше никаква представа къде отива или какво ще прави — нито утре, нито когато и да било в бъдеще.

Нищо от изброеното не благоприятстваше заспиването, така че по времето, когато той напълно отчаян реши, че тази нощ, а може би и никога вече няма да заспи спокойно, умората го надви.

Когато се събуди, бе все още тъмно — или, по-точно, не съвсем тъмно, тъй като от другата страна на стаята видя някаква ярка, примигваща червена светлинка, придружавана от остър непрестанен звън. Несъмнено именно това го бе събудило.

И докато се опитваше да си припомни къде се намира, за да извлече нещо разумно от ограничената информация, която сетивата му възприемаха, светлината и звънтенето секнаха и той чу решително почукване.

Можеше да се предполага, че се чукаше на вратата, само че въобще не се сещаше къде се намира тя. Можеше да се предполага и че има контакт, който би облял със светлина стаята, но не се досещаше и за мястото на контакта.

Седна в леглото и отчаяно заопипва стената отляво, извиквайки: «Един момент, моля.»

Най-сетне намери нужния контакт и стаята изведнъж грейна в мека светлина.

Измъкна се примигвайки от леглото, като все още търсеше вратата, откри я и се пресегна да отвори, но в последния момент си спомни, че трябва да бъде предпазлив и попита с остър, несклонен към шегички тон:

— Кой е?

Един нежен женски глас изрече:

— Името ми е Дорс Венабили и съм дошла, за да се срещна с доктор Селдън.

Още не бе казала това и самата притежателка на гласа се появи точно пред вратата, без изобщо тя да е била отваряна.

За миг Хари Селдън я зяпна втрещен, а сетне осъзна, че е облечен само с бельо, състоящо се от една-единствена част. Издаде приглушен възглас, втурна се към леглото и чак тогава проумя, че е видял холография. На изображението му липсваше остротата на реалността и бе очевидно, че жената не го вижда. Тя просто бе показала как изглежда, за да бъде идентифицирана.

Той спря, дишайки тежко, и като повиши глас, за да го чуят оттатък вратата, заяви:

— Ако ме почакате, ще се видим. Дайте ми… е, може би половин час.

Жената, или по-скоро холографията, рече:

— Ще почакам — и изчезна.

Душ нямаше, така че той се насапуниса с гъба, като направи рядка кашица на облицования с керамични плочки под в тоалетния ъгъл. Откри паста за зъби, но не и четка и реши да използва пръста си. Нямаше друг избор, освен да облече дрехите, които бе носил предишния ден, и след всичко това вече можеше да отвори вратата.

Още докато го правеше, осъзна, че тя всъщност не се е идентифицирала. Просто му бе казала едно име, а и Чувек не му бе съобщил кого да очаква — дали ще е тази Дорс Едикояси, или някой друг. Беше се почувствал в безопасност, тъй като холографията бе на представителна млада жена, но нищо не пречеше заедно с нея да има и половин дузина враждебно настроени млади мъже.

Предпазливо надзърна, видя само жената и открехна вратата колкото да може да се промъкне. После без забавяне затвори и заключи след нея.

— Извинете ме. Колко е часът?

— Девет — отговори тя. — Денят отдавна започна.

Що се отнася до официалното време, Трантор се придържаше към стандартното галактическо, тъй като това бе единственият начин от междузвездната търговия и правителствените начинания да излезе нещо смислено. Всеки свят обаче имаше в допълнение и местна времева система, а Селдън все още не бе стигнал дотам да се чувства на ти с обичайните транторски отправки за часа.

— Сутринта? — попита той.

— Разбира се.

— В тази стая няма никакви прозорци — оправда се.

Дорс се запъти към леглото, протегна ръка и докосна едно малко тъмно петно на стената. На тавана точно над възглавницата му се появиха червени цифри. Те сочеха 09:03.

Младата жена се усмихна без оттенък на превъзходство.

— Вие също извинявайте — каза тя. — Предположих, че Четър Чувек би следвало да ви е съобщил, че ще дойда за вас към девет часа. Проблемът с него е, че той толкова е навикнал да знае, та понякога забравя, че на другите им се случва да не знаят. Аз пък не би трябвало да използвам радиохолографска идентификация. Предполагам, че на Хеликон нямате такава, и се опасявам, че съм ви разтревожила.

Селдън си позволи да се поотпусне. Дамата изглеждаше естествена и дружелюбна, пък и случайното споменаване на Чувек го успокои. Той възрази:

— Много грешите за Хеликон, госпожице…

— Моля, наричайте ме Дорс.

— Все пак, Дорс, вие наистина грешите относно Хеликон. Имаме радиохолография, но никога не съм бил в състояние да си позволя съответното оборудване. Нито пък някой от моя кръг, така че на практика нямам опит с нея. Въпреки това разбрах какво става.

Разполагаше с достатъчно време да я огледа. Не беше много висока — около средния ръст за жена. Косата й бе златисточервеникава, макар и не прекалено светла, оформена в къси къдри около главата. (Тук, на Трантор, бе срещнал доста жени с такава прическа. Очевидно представляваше някаква местна мода, на която сигурно здравата биха се смели на Хеликон.) Не бе кой знае колко красива тази Дорс, но твърде приятна за мъжкия му поглед, като за това май допринасяха пълните устни с лека, весела извивка. Беше слаба, добре сложена и изглеждаше съвсем млада. (Може би дори прекалено млада, помисли си тревожно, за да свърши работа.)

— Издържах ли огледа? — попита тя. (Изглежда владееше номера на Чувек да отгатва мисли или по-вероятно той самият не умееше да ги скрива.)

— Съжалявам — извини се математикът с колкото може по-искрен глас. — Сигурно съм се зазяпал, но е нормално да се опитам да ви преценя. Намирам се на чуждо място. Не познавам никого, нямам никакви приятели.

— Моля ви, доктор Селдън, смятайте ме за приятел. Господин Чувек ме помоли да се погрижа за вас.

Ученият печално се усмихна.

— Може би сте твърде млада за тая работа.

— Ще откриете, че не съм.

— Е, ще се опитам да ви причинявам колкото е възможно по-малко грижи. Бихте ли си повторили името?

— Дорс Венабили — тя произнесе по букви фамилията си и подчерта ударението върху втората сричка. — И, както казах, моля, наричайте ме Дорс. Аз, ако не възразявате, ще ви казвам Хари. Тук в Университета караме съвсем по неофициалному и почти винаги правим усилия да не демонстрираме по никакъв начин статуса си, било то наследствен или професионален.

— Да, разбира се, наричайте ме Хари.

— Добре. В такъв случай ще продължа да се държа неофициално. Например инстинктът за формалност, ако изобщо такова нещо съществува, би следвало да ме накара да помоля за разрешение да седна. Неформално обаче аз просто сядам. — И тя се отпусна на единствения стол, който имаше в стаята.

Селдън се прокашля.

— Очевидно в момента не владея напълно обичайните си маниери. Би трябвало отдавна да ви предложа да седнете. — Той също се настани на разхвърляното си легло и му се прииска да беше се сетил да го пооправи… само че го бяха изненадали.

Тя мило каза:

— Ето какво ще предприемем, Хари. Първо, ще идем да закусим в някое от кафенетата на Университета. После трябва да ти уредя стая в някой жилищен блок — по-хубава от тази. Ще имаш прозорец. Чувек ме инструктира да ти дам една кредитна плочка на негово име и докато измъкна някоя от лапите на университетската бюрокрация, ще минат ден-два. Междувременно аз ще отговарям за твоите разходи и по-късно можеш да ми платиш… А, и ще се наложи да те използваме. Четър Чувек ми каза, че си математик, а по някаква незнайна причина в Университета има сериозен недостиг на добри математици.

— Чувек каза ли ти, че аз съм добър математик?

— Всъщност да. Каза, че си забележителен човек.

— Хм — Селдън се загледа в ноктите си. — Естествено бих желал да мислят така за мен, но Чувек ме познава от по-малко от едно денонощие, а преди това само ме е чул да излагам една студия, за чието качество той по никакъв начин не може да съди. Мисля, че просто е бил любезен.

— Не смятам така — възрази Дорс. — Самият той е забележителна личност и има огромен опит с хората. Аз вярвам на неговата преценка. Както и да е, струва ми се, че ще имаш шанс да докажеш какъв си. Предполагам, можеш да програмираш компютри.

— Никакъв проблем.

— Говоря за учебни компютри, нали разбираш, и питам дали можеш да измисляш програми, които да обучават на различни раздели от съвременната математика.

— Това е част от професията ми. Аз съм доцент по математика в Хеликонския университет.

— Да, известно ми е — кимна тя. — Чувек ми каза. Е, разбира се, всеки ще узнае, че не си транторианец, но не мисля, че то ще създаде каквито и да било сериозни проблеми. Тук в Университета сме главно транторианци, но има и доста хора от Външните светове и всеки го приема за нормално. Не искам да кажа, че никога няма да чуеш нищо иронично или дори направо обидно за своята планета, но на практика Външните са по-склонни да се държат подигравателно, отколкото транторианците. Между другото, аз самата съм Външна.

— О? — той се поколеба и сетне реши, че би било напълно в рамките на учтивостта, ако се поинтересува. — От кой свят си?

— От Сина. Чувал ли си някога за нея?

Селдън предположи, че ако опита да излъже от вежливост, ще го уловят моментално и затова отвърна:

— Не.

— Не съм изненадана. Тя вероятно има по-малко значение и от Хеликон. Както и да е, нека се върнем към математическото програмиране на учебни компютри. Предполагам, че това също може да се прави както вещо, така и посредствено.

— Абсолютно права си.

— И ти ще го вършиш вещо?

— Би ми се искало да мисля, че е тъй.

— В такъв случай всичко е наред. Университетът пък ще ти плаща, така че сега спокойно можем да си позволим една хубава закуска. Между другото, добре ли спа?

— За мое учудване, да.

— И си гладен?

— Да, само че… — той се поколеба.

Тя обаче веднага разбра за какво става дума.

— Само че се безпокоиш за качеството на храната, нали? Е, няма нищо, съвсем нормално е. Доколкото аз самата съм Външна, мога да разбера чувствата ти по отношение на силния примес от микрохрана във всичко, но менюто в Университета наистина не е лошо. Или поне в преподавателската столова. Студентите май малко нещо страдат, но това ги закалява.

Тя стана и понечи да тръгне към вратата. В този момент Селдън не успя да се въздържи и попита:

— Ти преподавател ли си?

Дорс се обърна и дяволито му се усмихна.

— Не изглеждам ли достатъчно голяма? Защитих доктората си преди две години на Сина и оттогава съм тук. След две седмици ще стана на тридесет.

— Извинявай — засмя се на свой ред математикът — но не можеш да очакваш, че ако изглеждаш на двадесет и четири, няма да предизвикваш съмнения в своя академичен статус.

— Много си любезен — каза сериозно тя и Селдън усети вълна от удоволствие.

«В края на краищата», помисли си, «не можеш да си разменяш комплименти с една привлекателна жена и да продължаваш да се чувстваш напълно чужденец.»

 

18

Дорс се оказа права. Закуската в никакъв случай не бе лоша. Имаше нещо, което просто не можеше да не бъде с яйца, а месото бе приятно опушено. Шоколадовата напитка (Трантор здравата наблягаше на шоколада и Селдън нямаше нищо против) вероятно бе синтетична, но вкусна, а и ролетата бяха напълно прилични.

Реши, че с основание може да го декларира.

— Закуската беше чудесна. Храната, обстановката, всичко.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Дорс.

Селдън се огледа. На едната стена в заведението имаше цяла редица прозорци и макар през тях да не влизаше истинска слънчева светлина (той се зачуди дали след някое време ще свикне да се задоволява с разсеяното дневно осветление и ще престане да се оглежда за слънчеви зайчета в стаята) мястото бе достатъчно светло. Всъщност си беше направо ярко, тъй като местният компютър за времето очевидно бе решил, че е дошъл моментът за един слънчев и ясен ден.

Масите бяха подредени по четири една до друга и повечето бяха изцяло заети, но Дорс и Селдън останаха сами на своята. От време на време спътничката му разменяше по някоя дума със свои познати и им го представяше. Всички се държаха учтиво, но никой не се присъедини към тях. Несъмнено тя самата имаше желание да бъде така, макар Селдън да не можеше да проумее как се изхитря да го постигне.

— Досега не си ме запознала с нито един математик — каза той.

— Не видях никого, с когото се познавам. Повечето математици започват деня рано и в осем вече имат часове. Според мен ако някой студент е толкова безразсъдно смел, че иска да се занимава с математика, той ще желае да приключи с часовете си колкото е възможно по-рано.

— Доколкото разбирам, ти самата не си математичка.

— В никакъв случай — изсмя се късо Дорс. — Никога не съм искала да бъда. Моята област е историята. Вече съм публикувала някои проучвания за възхода на Трантор — имам предвид примитивното кралство, не света. Предполагам, че това ще е и темата на специализацията ми — Транторското кралство.

— Чудесно — промълви Селдън.

— Чудесно? — Младата жена озадачено го погледна. — Ти също ли се интересуваш от Транторското кралство?

— В известен смисъл, да. От него и от други подобни. Никога не съм учил истински история, макар да би трябвало.

— Би трябвало ли? Ако беше изучавал история, едва ли щеше да ти остане време за математиката, а такива като теб са много търсени, особено в този Университет. Дотук ни е дошло от историци — тя вдигна длан към веждите си — от икономисти и политолози, но преподаватели по точните дисциплини и математика определено не достигат. Четър Чувек веднъж ми го изтъкна. Определи го като упадък на науката и изглежда смяташе този упадък за всеобщо явление.

— Разбира се — поясни Селдън — когато казвам, че е трябвало да уча история, нямам предвид да си изкарвам прехраната с нея. Мисля обаче, че е трябвало да знам достатъчно, та да може това да ми помогне в моите математически дирения. Аз апропо съм се специализирал в математически анализ на социалните структури.

— Звучи ужасно.

— И в известен смисъл си е точно такова. Твърде е сложно и без да натрупам много, много повече знания за това как са се развивали различните общества, си е направо безнадеждна работа. Нали разбираш, моята представа е прекалено статична…

— Не разбирам, защото не знам нищо за този анализ. Четър ми каза, че разработваш нова наука, наречена психоистория, и че тя е много важна. Правилно ли го казах? Психоистория?

— Правилно. Би трябвало да я нарека «психосоциология», но думата ми се видя прекалено грозна. А може би инстинктивно съм схванал, че за нея е необходимо да се познава историята, макар тогава да не съм обърнал достатъчно внимание на този факт.

— Психоистория наистина звучи по-добре, само че аз не знам какво ще представлява тя.

— И аз самият едва ли го знам. — Математикът се умисли за няколко минути, загледан в жената от другата страна на масата. Чувстваше, че може би тя ще направи туй негово изгнание да не изглежда чак дотам неприятно. После се досети за другата жена, с която бе близък преди няколко години, но решително прогони внезапния спомен. Ако някога намереше отново компаньонка, тя би трябвало да разбира какво означава животът на учения и какво изисква той от един човек.

За да даде на мозъка си нова посока на мислене, той рече:

— Четър Чувек ми каза, че правителството по никакъв начин не се бърка в делата на Университета.

— Прав е.

Селдън скептично поклати глава.

— Това ми се вижда направо невероятна въздържаност от негова страна. Образователните институции на Хеликон определено не са толкова независими от управленски натиск.

— Нито пък на Сина. Нито пък на който и да е от Външните светове, освен може би на един-два от най-големите. Трантор е друг въпрос.

— Очевидно, но защо?

— Защото той е центърът на империята. Университетите тук имат огромен престиж. Навсякъде всички висши учебни заведения произвеждат професионалисти, обаче администраторите на империята, най-издигнатите в йерархията чиновници, безбройното множество от хора, които представляват проникващите във всеки ъгъл на Галактиката имперски пипала, получават образованието си именно тук, на Трантор.

— Никога не съм виждал статистически данни… — подхвана Селдън.

— Приеми го на доверие. Важното е, че самите тези служители на империята имат нещо общо помежду си, някакво по-специално чувство. Естествено всички те не могат да бъдат транторианци, защото Външните ще започнат да нервничат. По тази причина Трантор трябва да привлича милиони Външни, които да се образоват тук. Няма значение откъде идват и какъв е родният им акцент или култура, стига да получат транторска патина й да се самоидентифицират с транторското образование. Именно това скрепява в едно империята, защото Външните са по-малко неспокойни, когато значителна част от администраторите, представляващи имперското управление, са техни хора — и по рождение, и по възпитание.

Селдън пак се почувства смутен. Никога не бе и помислял за това, което току-що научи. Запита се дали някой би могъл да бъде наистина велик математик, ако не познава нищо друго освен математиката. И реши да продължи нататък:

— Този факт общоизвестен ли е?

— Предполагам, че не — отвърна Дорс. — Има толкова много за изучаване, че повечето тук се вкопчват в специалностите си като в предпазен щит срещу вероятността да им се налага да учат нещо допълнително. Така изглежда избягват да бъдат удавени в океана на…

— Но все пак ти го знаеш!

— Просто защото това ми е специалността. Аз съм историк, който се занимава с възхода на кралство Трантор, а този административен прийом е един от начините, поради които Трантор е разширил влиянието си и е успял да се превърне от кралство в имперския център.

— Колко е ужасна и вредна свръхспециализацията — измърмори под нос Селдън. — Нарязва знанието на милиони късове и го оставя да кърви.

Дорс сви рамене.

— А какво може да стори човек? Само че ако Трантор иска да привлече Външните в своите университети, той трябва да им даде нещо в замяна на изтръгването на корените им и приспособяването към един непознат свят с невероятно изкуствена структура и доста странни обичаи. Аз съм тук от две години и все още не съм привикнала към него. Възможно е и никога да не успея. Но аз, разбира се, не възнамерявам да стана администратор, така че не се и насилвам да бъда транторианка.

Дорс нехайно махна с ръка и продължи:

— Онова, което Трантор предлага в замяна, е не само обещание за пост с висок статус, значителна власт и пари, но също и свобода. Докато се обучават, студентите са свободни да осъждат правителството, да демонстрират мирно против него, да разработват собствените си теории и гледни точки. Това естествено им доставя удоволствие и мнозина пристигат, за да могат да изпитат тъкмо усещането за свобода.

— Струва ми се — заяви Селдън — че така се отслабва и напрежението. Те изливат цялото си негодувание, наслаждават се в пълна мяра на идейното бунтарство на един млад революционер и когато дойде време да заемат мястото си в йерархията на империята, са готови да мирясат, потъвайки в конформизъм и покорност.

Дорс кимна.

— Може би си прав. Във всеки случай по всички тези причини правителството грижливо пази свободата на университетите. Без изобщо да проявява въздържаност, а само прагматична интелигентност.

— Дорс, щом не възнамеряваш да ставаш администратор, каква всъщност се каниш да бъдеш?

— Историчка. Ще преподавам, ще вкарвам собствените си книги в програмите…

— Комай без особено висок статус?

— И без кой знае колко пари, Хари. А относно издигането в обществото, за мен то е нещо като игра на дръпни-блъсни и аз не желая да се включвам в нея. Виждала съм много хора с високо положение, но все още не съм срещнала никого, дето да е щастлив. Статусът, изглежда, не иска да си седи мирно под теб, налага ти се непрекъснато да се бориш, за да не го загубиш. Дори императорите в повечето случаи се изхитряват да стигнат до лош край. Някой ден може би просто ще се върна на Сина като преподавател по история.

— И транторското образование ще ти осигури високия статус.

Дорс се разсмя.

— Предполагам, че ще е тъй, само че кой се натиска за високо положение на Сина? Това е един скучноват свят, пълен с ферми и многобройни говеда — както четирикраки, така и с два пъти по-малко нозе.

— А след Трантор няма ли да ти се види още по-скучен.

— Да, точно на това разчитам. Ако ми стане прекалено скучно, винаги мога да изкрънкам субсидия и да отида на едно или друго място за някое мъничко историческо проучване. Ето го предимството на моята област.

— От друга страна — продължи Селдън с нотка на горчивина заради нещо, което никога по-рано не го бе тревожило — от един математик се очаква да седи пред компютъра си и да мисли. А като стана дума за компютри… — Той се поколеба. Закуската бе свършила и предполагаше, че Дорс би трябвало да има някакви свои задължения. Тя обаче като че ли не бързаше кой знае колко.

— Да? Като стана дума за компютри?

— Дали ще мога да получа разрешение да използвам историческата библиотека?

Сега пък събеседничката му се поколеба.

— Мисля, че може да се уреди. Ако се занимаваш с учебни програми по математика, вероятно ще бъдеш смятан за квази член на преподавателския състав и аз бих могла да поискам да ти дадат разрешение. Само че…

— Само че?

— Не искам да те обиждам, но ти си математик, а и каза, че нищо не разбираш от история. Знаеш ли как се ползва една историческа библиотека?

Селдън се поусмихна.

— Предполагам, че боравиш с компютъра почти по същия начин, както го правят математиците.

— Вярно е, но за всяка специалност програмирането си има свои специфични чудатости. Ти не познаваш стандартните реферативни книги, нито бързите методи за разрези и прескачане на ненужната информация. Може би умееш да разчепкаш някой хиперболичен интервал дори и в тъмното…

— Искаш да кажеш хиперболичен интеграл — меко я прекъсна Селдън.

Дорс като че ли не му обърна внимание.

— …но вероятно не знаеш как да откриеш условията за Полдаркското споразумение за по-малко от ден и половина.

— Предполагам, че бих могъл да се науча.

— Ако… — тя като че се позатрудни. — Ако искаш, мога да ти предложа нещо. Аз и без туй трябва да изнеса едноседмичен курс само по час на ден, за който няма да се дават удостоверения, по използване на библиотеката. Курсът естествено е за студенти. Дали няма да сметнеш, че е под твоето достойнство да присъстваш на него — имам предвид заедно със студентите? Ще започне след три седмици.

— Ти би могла да ми даваш частни уроци. — Селдън бе леко изненадан от увещаващата нотка, която се промъкна в гласа му.

Дорс също не я пропусна.

— Да, бих могла, разбира се, но мисля, че за теб ще е по-добре да получиш напълно формални инструкции. Нали разбираш, ние ще използваме библиотеката и в края на седмицата ще ви помоля да намерите информация за конкретни бележки, представляващи исторически интерес. През целия курс ще се състезаваш с другите студенти, а това ще ти помогне да се научиш. Уверявам те, обучението на частни начала ще бъде далеч по-неефикасно. Знам колко трудно е да се конкурираш със студенти. Ако не се справяш достатъчно добре, може да се почувстваш унизен. Трябва обаче да помниш, че те вече са изучавали елементарна история, а ти може би не си.

— Не съм. Никакво «може би». Уверявам те обаче, че няма да се уплаша от състезанието, нито пък ще се почувствам унизен, ако в края на краищата успея да науча триковете на занаята.

Беше му ясно, че започва да харесва тази млада жена и че с радост се хваща за възможността да бъде обучаван от нея. Съзнаваше и факта, че в ума си е стигнал до повратна точка.

Бе обещал на Чувек да се опита да разработи някаква практическа психоистория, ала тогава това представляваше обещание на ума, не на чувствата. Сега му се струваше, че ако се наложи, ще пипне психоисторията за самото й гърло, за да я направи практична. Вероятно и това се дължеше на Дорс Венабили.

А дали Чувек не бе разчитал именно на нея? Селдън реши, че е напълно възможно журналистът да излезе изключително забележителна личност.

 

19

Клеон Първи бе приключил вечерята, която за нещастие беше официално държавно мероприятие. Това означаваше, че се налагаше да я прекара в разговори с различни официални лица — без да ги познава, нито дори да е чувал за тях — използвайки предварително обмислени фрази, предназначени да поласкаят всеки поотделно и така да подсилят лоялността му към короната. Също така означаваше, че храната стигаше до него вече хладка и изстиваше още повече, преди той да успее да я изяде. Трябваше да намери някакъв начин за избягване на такива досадни изживявания. Може би като първо хапне заедно с един-двама близки приятели, с които да се отпусне, а сетне присъства на официалната вечеря, където просто ще бъде сервиран като вносна круша. Той обичаше круши. Само че дали така нямаше да обиди гостите, които сигурно ще възприемат отказа на императора да яде с тях като преднамерено оскърбление?

Разбира се, в това отношение жена му беше безполезна, тъй като присъствието й би дозасилило неговата злочестина. Беше се оженил за нея, защото произхождаше от могъща дисидентска фамилия и можеше да се очаква, че в резултат от брачния съюз семейството ще сложи под сурдинка дисидентството си, въпреки че Клеон искрено се надяваше поне тя да не го направи. Бе напълно съгласен да я остави да си живее живота в нейните покои, като се изключат необходимите за зачеването на наследник усилия, тъй като, да си кажем правичката, той не я харесваше. И след като наследниците вече бяха налице, можеше изцяло да я игнорира.

Задъвка един от шепата лешници, които бе пъхнал в джоба си на ставане от масата, и извиси глас:

— Демерцел!

— Сир?

Първият министър винаги се появяваше веднага щом Клеон го повикаше. Дали непрекъснато се навърташе около вратата или се приближаваше, защото инстинктът на подчинението някак си го предупреждаваше за възможно в близките минути призоваване, но се появяваше, а именно това, лениво си помисли Клеон, е важното. Разбира се, имаше и случаи, когато се налагаше Демерцел да отпътува по имперски дела. Императорът мразеше тези отсъствия. Те го караха да се чувства неспокоен.

— Какво стана с онзи математик… забравил съм му името?

Демерцел, който положително знаеше кого има предвид императорът, но може би искаше да провери докъде се простира паметта му, запита:

— Кой математик имате предвид, сир?

Клеон нетърпеливо махна с ръка.

— Предсказателя. Онзи, дето дойде да ме види.

— За когото изпратихме да го доведат?

— Добре де, изпратихме. Той нали дойде да ме види. Доколкото си спомням, смяташе да се погрижиш за него. Уреди ли нещата?

Демерцел се прокашля.

— Сир, опитах се.

— Аха! Значи не си успял, така ли? — В известен смисъл Клеон определено се почувства доволен. Демерцел бе единственият му министър, който не се стесняваше от провали. Другите никога не си ги признаваха, а тъй като въпреки това неуспехите бяха често явление, ставаше по-трудно те да бъдат коригирани. Вероятно Демерцел можеше да си позволи да бъде честен в това отношение, понеже много рядко се проваляше. Ако не беше той, тъжно си помисли Клеон, никога нямаше да науча как звучи честността. Едва ли друг император някога е знаел това и може би точно тук се криеше една от причините империята да…

Той събра мислите си, внезапно впримчени от мълчанието на другия; желаеше да чуе едно признание, тъй като току-що вътрешно се бе възхитил от честността на Демерцел.

— Е, провалил си се, нали? — остро запита Клеон.

Първият министър дори не трепна.

— Наистина, частично се провалих, сир. Имах усещането, че ако го държим тук, на Трантор, където нещата са… донякъде объркани, той може да ни създаде проблеми. Не бе трудно да се сетя, че по-удобно ще е да бъде настанен на собствената си планета. И без туй се канеше да се върне там на следващия ден, но тъй като винаги съществува опасност от усложнения — имам предвид по отношение оставането му на Трантор — уредих две млади мутри да го качат на кораба му веднага.

— Ти познаваш мутри, Демерцел? — Клеон искрено се развесели.

— Сир, много е важно човек като мен да има контакти с най-различни хора, тъй като у всеки тип дреме възможност за някаква употреба, а мутрите съвсем не са за пренебрегване. Този път обаче те не успяха.

— Защо?

— Колкото и да е странно, Селдън се оказа способен да ги отблъсне.

— Математикът можел да се бие?

— Очевидно не е задължително математиката и бойните изкуства да се изключват взаимно. Аз открих, макар и не достатъчно рано, че неговият свят, Хеликон, е известен точно с това — с бойните изкуства, а не с математиката. Фактът, че не го разбрах навреме, наистина беше провал, сир, и сега мога единствено да ви моля за прошка.

— Предполагам, че в такъв случай математикът си е тръгнал за дома още на другия ден, както е възнамерявал?

— За нещастие инцидентът е предизвикал ответна реакция. Слисан от събитието, той решил да не отпътува за Хеликон, а да остане на Трантор. Възможно е да го е направил по съвета на един минувач, който случайно присъствал на сбиването. Това е било друго непредвидено усложнение.

Император Клеон се намръщи.

— Значи нашият математик… как му беше името?

— Селдън, сир. Хари Селдън.

— Значи този Селдън ни се е изплъзнал.

— Донякъде, сир. Ние проследихме действията му — сега той е в Стрилингския университет. Докато е там, е недосегаем.

Императорът съвсем се навъси и лицето му леко се зачерви.

— Тази дума «недосегаем» ме дразни, Демерцел. Не би трябвало в цялата империя да има място, където ръката ми да не може да стигне. А ти ми разправяш, че тук, на моя собствен свят, някой си може да бъде недосегаем. Нетърпимо!

— Ръката ви, сир, може да стигне до Университета. Всеки момент, когато пожелаете, можете да изпратите армията си и да измъкнете този Селдън. Само че не е желателно да го правите.

— Защо не кажеш «непрактично», Демерцел? Като те слушам, звучиш ми също като математика, когато говореше за своето предсказателство. Възможно е, но не е практично. Аз съм император, който открива, че всичко е възможно, но почти нищо не е практично. Не забравяй обаче, че ако не е практично да стигна до Селдън, няма нищо непрактично да стигна до теб.

Ето Демерцел пусна последното изречение покрай ушите си. «Човекът зад трона» знаеше колко е важен за седящия на него; и по-рано бе чувал подобни заплахи. Той мълчаливо изчака, докато императорът го гледаше кръвнишки. Клеон забарабани с пръсти по подлакътника на креслото си и попита:

— Добре де, какво му е хубавото за нас този математик да бъде в Стрилингския университет?

— Може би ще е възможно, сир, да извлечем полза от бедата. В Университета той сигурно ще реши да работи над своята психоистория.

— Макар да настояваше, че е непрактична?

— Би могло да е размислил и тогава току-виж осъзнае, че е сгрешил. И ако той открие, че е сбъркал, ние пък бихме могли да открием някакъв начин да го примамим извън Университета. Дори е възможно при подобни обстоятелства да се присъедини доброволно към нас.

За известно време императорът потъна в размисъл, а сетне каза:

— Ами ако някой друг го измъкне предварително?

— Кой би могъл да го направи, сир? — меко попита Демерцел.

— Първият ще бъде кметът на Што! — изведнъж се разкрещя Клеон. — Нали все още мечтае да завземе империята!…

— Старостта е изпилила ноктите му, сир.

— Не го вярвай, Демерцел.

— Засега поне нямаме никаква причина да предполагаме, че кметът изпитва какъвто и да било интерес към Селдън или дори че е чувал за него, сир.

— Хайде, хайде! Щом ние сме чули за доклада, би могъл да чуе и той. Щом ние виждаме възможното значение на Селдън, може да го види и Што.

— Ако стане така — внимателно възрази първият министър — или дори ако съществува възможност това да стане, тогава ще имаме оправдание да предприемем крути мерки.

— Колко крути?

Демерцел още по-предпазливо каза:

— Би могло да поразсъдим дали вместо Селдън да бъде в ръцете на Што, няма да предпочетем да не е в ничии ръце. Да престане да съществува, сир.

— Имащ предвид да бъде убит — уточни Клеон.

— Щом искате да го кажете по тоя начин — да, сир — сви рамене «човекът зад трона».

 

20

Хари Селдън се облегна назад на стола си в нишата, която му бе отредена благодарение на намесата на Дорс Венабили. Беше неудовлетворен.

Фактически, макар в мислите си да използваше този израз, той знаеше, че това е значително недооценяване на чувствата му. Той бе не просто неудовлетворен, беше бесен — и то още повече понеже не знаеше какво точно го вбесява. Дали не беше нещо, свързано с различните истории? С писателите и съставителите на истории? Със световете и хората, които правеха историите?

Каквато и да бе мишената на неговия гняв обаче, тя не беше от първостепенно значение. Важното бе, че бележките му се оказаха безполезни; новите му познания също; нищо не му вършеше работа.

Намираше се в Университета почти от шест седмици. Още в самото начало се бе изхитрил да открие една компютърна работна станция и да започне да си служи с нея — без указания, само като използваше придобитите по време на многогодишните си математически трудове инстинкти. Напредваше бавно и на пресекулки, но намираше известно удовлетворение в постепенното определяне на пътищата, по които можеше да получи отговори на въпросите си.

После настъпи седмицата с напътствията на Дорс, която го научи на няколко къси пътечки, ала му донесе и две разочарования. Първото включваше косите погледи, отправяни му от студентите, които, изглежда, с презрение приемаха понапредналата му възраст и бяха склонни да се мръщят, колчем Дорс се обърнеше към него с почетното «докторе».

— Не искам да си мислят — обясни тя — че си някакъв изостанал вечен студент, който ще се явява на поправителен по история.

— Но ти вече положително си им го набила в главите. Сега трябва да е достатъчно и просто «Селдън».

— Не — каза тя и внезапно се усмихна. — Освен това ми е приятно да те наричам «доктор Селдън». Харесва ми как всеки път откривам, че се чувстваш неловко.

— Имаш странен усет за садистичен хумор.

— Би ли ме лишил от него?

По някаква причина това го накара да се разсмее. Естествената й реакция сигурно трябваше да отрече садизма. Стори му се някак си приятно, че Дорс пое топката и му я изстреля обратно. Тази мисъл го доведе до естествения въпрос дали тук, в Университета, се играе тенис.

— Имаме кортове; но аз не умея.

— Добре, тогава ще те науча и докато те уча, ще те наричам «професор Венабили».

— В курса и без друго така ме наричаш.

— Ще се учудиш колко смешно би звучало на тенис-корта.

— Може пък да ми се понрави.

— В такъв случай ще се опитам да открия какво друго би могло да ти се понрави.

— Виждам, че притежаваш странен усет за похотлив хумор!

Беше му подала преднамерено топката и той не закъсня да я улови:

— Би ли ме лишила от него?

Дорс се усмихна, а по-късно се справи удивително добре на тенискорта.

— Сигурна ли си, че никога не си играла тенис? — попита задъхано Селдън след един гейм.

— Напълно — кимна тя.

Другото разочарование бе от по-лично естество. Той учеше необходимите методи за исторически издирвания и сетне насаме със себе си негодуваше заради по-раншните си неумели опити да използва компютърната памет. Изискваше се съвършено различна умствена нагласа от тая, която вършеше работа при математиката. Предполагаше, че тя е също така логична, доколкото позволяваше непротиворечиво и без грешки да се придвижва в желаната посока, но логиката й бе съществено различна от онази, с която бе привикнал.

Само че и със, и без указания, независимо дали се препъваше или се придвижваше без пречки, той просто не получаваше никакви резултати.

Раздразнението му се изля на тенискорта. Дорс бързо стигна до етапа, когато вече не бе необходимо да й сервира високи топки, за да й даде достатъчно време да прецени посоката и разстоянието. Така съвсем скоро забрави, че въпреки всичко тя е все още начинаеща и си позволи гневът му да се прояви в един удар така, че топката просвистя към нея като втвърдил се лазерен лъч.

Тя притича до мрежата и рече:

— Разбирам желанието ти да ме убиеш, тъй като сигурно се дразниш, че толкова често изпускам топките. Но как така този път не успя да уцелиш главата ми с около три сантиметра? И дори въобще не ме докосна! Не можеш ли да бъдеш по-точен?

Селдън изпадна в тих ужас и се опита да обясни, но се изхитри да говори крайно несвързано.

— Слушай — прекъсна го Дорс — днес не смятам да се изправям повече пред твоите ретури, така че хайде да вземем един душ, после да идем някъде на чай и още нещо и да ми кажеш защо се опитваше да ме убиеш.

По време на чая той й се оплака:

— Преглеждам история след история; просто ги прехвърлям отгоре-отгоре. Все още нямам време за основно изучаване, но дори и така е очевидно. Всички книги се съсредоточават върху ограничен брой сходни събития.

— Критичните. Тези, които правят историята.

— Това е само оправдание. Те се копират една друга. Съществуват двадесет и пет милиона свята, а по-значителните упоменавания са на не повече от двадесет и пет.

— Ти четеш само общи истории на Галактиката — отвърна след кратък размисъл Дорс. — Погледни някои от специалните, тия на малките светове. На всеки свят, колкото и да е незначителен, децата изучават местната история преди дори да са открили, че някъде навън съществува една голяма, голяма Галактика. Нима ти самият и сега не знаеш повече за Хеликон, отколкото за възхода на Трантор или за Голямата междузвездна война?

— Този вид знания също са ограничени — мрачно възрази Селдън. — Аз зная местоположението на Хеликон и разказите за основаването му, както и тези за престъпленията и злоупотребите с власт от страна на планетата Дженисек — нашия традиционен враг, макар учителите грижливо да ни обясняваха, че трябва да казваме «традиционен съперник». Обаче така и не съм научил нищо за приносите на моята родна планета в общата галактическа история.

— Може би такива приноси не е имало.

— Не ставай глупава. Разбира се, че е имало. Нищо чудно Хеликон да не е участвал в страхотни космически битки, в критични въстания или съдбовни мирни договори. Трябва обаче да е имало някакви малки влияния. Положително не е възможно някъде нещо да се случи, без то да се отрази на друго място. Само че въпреки това не мога да открия такова събитие, което да ми помогне. Виж какво, Дорс, в областта на математиката компютърът може да ти предостави всичко; всичко, което сме научили за двадесет хиляди години. В историческата област не е така; историците пресяват и подбират, и всеки един от тях изглежда пресява и подбира едни и същи неща.

— Но, Хари — с лека усмивка каза събеседничката му — математиката е подредена система, измислена от човека. Едно уравнение следва друго. Има дефиниции и аксиоми и всички те са известни. Математиката е… едно цяло. Историята е различна. Тя представлява подсъзнателна проява на действията и мислите на квадрилиони човешки същества. Историците просто трябва да пресяват и подбират.

— Точно така — кимна Селдън — само че за да разработя законите на психоисторията, аз пък трябва да знам цялата история.

— В такъв случай никога няма да разполагаш с тях.

Това се бе случило вчера. Сега Селдън седеше в креслото в нишата си след още един отминал ден на напразни усилия и сякаш чуваше гласа на Дорс: «В такъв случай никога няма да разполагаш със…»

Точно така бе мислил и той в началото и ако не беше Чувековата убеденост в противното и странната му способност да запали другите с нея, сигурно щеше да продължава да мисли така.

И въпреки това не можеше да приеме нито поражението, нито хаоса. Дали не съществуваше някакъв начин да се измъкне?

Нищо не му идваше наум.

 

V. ГОРНАТА СТРАНА

 

21

И все пак следващият ден отново завари Хари Селдън в библиотеката. От една страна, той бе обещал на Чувек. Бе обещал да опита, а не можеше да го стори с половин душа. От друга, дължеше нещичко и на себе си. Бунтуваше се при мисълта, че ще му се наложи да признае поражението си. Във всеки случай, поне засега не искаше да го приеме. Поне докато не бъде в състояние да се убеди по очевиден за самия него начин, че е проследил всички нишки.

Така че днес отново бе впил очи в списъка на все още непроверените реферативни книги и се опитваше да реши коя точно има и най-малък шанс да му бъде от полза. Почти бе стигнал до заключението, че отговорът е «нито една от списъка», и не виждаше никакъв начин да се измъкне, освен да прегледа случайни откъси от всяка, когато се стресна от леко почукване по стената на нишата.

Погледна нагоре и съзря разтревоженото лице на Лисунг Ранда, което го наблюдаваше над ръба на отвора. Селдън познаваше Ранда — беше му представен от Дорс — и на няколко пъти бе вечерял с него (в компанията и на други хора).

Ранда, инструктор по психология, беше симпатичен късак — пълничък, с кръгло приветливо лице и почти постоянна усмивка. Имаше жълтеникав тен и тесни очи, характерни за хората от милиони светове. На Хари този тип раса му бе добре известна, защото мнозина от великите математици изглеждаха така, пък и той често бе разглеждал техни холограми. И все пак на Хеликон никога не бе срещал източняк. (По традиция ги наричаха тъй, макар никой да не знаеше защо; а се твърдеше, че самите източняци негодуват против този термин, без отново някой да знае причината.)

— Тук, на Трантор, сме милиони — бе казал Ранда, усмихващ се без следа от смущение, когато при първата им среща Селдън не успя да потисне напълно изненадата си. — А ще видиш и множество южняци — тъмна кожа, ситно къдрава коса. Срещал ли си ги някога?

— Не и на Хеликон — измърмори Селдън.

— Какво, там сте само западняци? Ама че еднообразно! Както и да е, няма значение. Човек трябва да приема всички. (И го остави да се чуди на факта, че има източняци, южняци и западняци, но не и северняци.)

Сега добродушното лице на Ранда се взираше в него с почти абсурдното за психолога изражение на истинска загриженост.

— Наред ли си, Селдън? — попита той.

Математикът се облещи.

— Да, разбира се. Защо да не съм наред?

— Просто се ориентирам по звука, приятелю. Ти пищеше.

— Пищях ли? — На лицето на Хари ясно се изписа недоверие и обида.

— Не силно. Ей така… — Ранда скръцна със зъби и издаде полугласен висок и гърлен звук. — Ако греша, извини ме за своеволното ми натрапване. Моля за извинение!

Селдън увеси глава.

— Извинен си, Лисунг. Казвали са ми, че понякога наистина издавам този звук. Уверявам те, напълно несъзнателно. Просто не мога да се усетя.

— А ясно ли ти е защо го издаваш?

— Да. От безсилие. Безсилие…

Ранда се приведе още повече към него и понижи глас

— Безпокоим хората. Дай да излезем във фоайе преди да са ни изхвърлили.

Седнаха във фоайето на по чаша млечна напитка Ранда каза:

— Мога ли да те попитам — от професионален интерес — защо се чувстваш безсилен?

Селдън вдигна рамене.

— Защо човек обикновено се чувства така? Захванал съм се с нещо, в което нямам никакъв напредък.

— Но, Хари, ти си математик. Как тъй нещо в историческата библиотека ще те кара да чувстваш безсилие

— А ти какво правеше тук?

— Минах за по-напряко и те чух да стенеш. Е, виждаш — той се усмихна — че изобщо не си съкратих път: напротив — здравата се забавих, но съм доволен от това забавяне.

— Ще ми се и аз само да минавах през историческата библиотека… Опитвам се да реша един математически проблем, който изисква известни познания по история, и се опасявам, че не се справям добре.

Ранда се втренчи в него с необичайно сериозно изражение и рече:

— Извинявай, но сега ще рискувам да те обидя. Потърсих информация за теб от компютъра.

— Информация за мен! — Очите на Селдън се разшириха. Той определено се ядоса.

— Наистина те обидих. Виж какво, имам един чичо математик. Може би дори си чувал за него. Киангтау Ранда.

Селдън шумно пое дъх.

— Да не си роднина на онзи Ранда?

— Да. Той е по-голям брат на баща ми и бе доста недоволен от мен, загдето не тръгнах по стъпките му… понеже няма свои деца. Помислих си обаче, че ще му достави удоволствие фактът, че съм се запознал с един математик и поисках да се изфукам с теб — стига да има за какво — така че проверих каква информация се съхранява в математическата библиотека.

— Разбирам. Значи това си правил тук. Е, съжалявам. Предполагам, няма с какво толкова да се фукаш.

— Грешно предполагаш. Силно съм впечатлен. Нищо не можах да разбера от темата на твоите статии, но оценката за тях ми се видя много благоприятна. И когато проверих в новинарските файлове, открих, че тази година си бил на Десетилетната конференция на математиците. Така че… между другото, какво е «психоистория»? Естествено първите две срички възбудиха любопитството ми.

— Виждам, че си извлякъл отвътре тази дума.

— Ако не съм се подвел напълно, струва ми се, че ти искаш да изчислиш бъдещия ход на историята.

Селдън уморено кимна.

— В една или друга степен психоисторията е точно това или, по-скоро, това е, което тя би трябвало да стане.

— Но нали изследването е сериозно? — Ранда се усмихна. — Не се занимаваш просто с хвърляне на пръчици?

— Хвърляне на пръчици ли?

— Става дума за една игра, която децата играят на Хопара — родната ми планета. Смята се, че тя предсказва бъдещето и ако си умно момче, можеш да извлечеш нещо полезно от нея. Кажи на една майка, че детето й ще израсне красиво и ще се ожени за богат човек, и моментално ще спечелиш парче кейк или половин кредит. Тя не ще поиска да изчака и да види дали думите ти ще излязат верни; получаваш награда просто защото си й ги казал.

— Разбирам. Не, не хвърлям пръчици. Психоисторията е абстрактно изследване. Строго абстрактно. Тя няма абсолютно никакво практическо приложение, като се изключи…

— Ето че приближаваме! Интересното винаги е в изключенията.

— Като се изключи, че аз бих искал да разработя именно такова приложение. Може би ако познавах историята по-добре…

— А, значи затова четеш история?

— Да, но полза никаква — тъжни констатира Селдън. — Съществува прекалено много история, която казва прекалено малко.

— И затова се чувстваш в безизходица.

Математикът кимна.

— Хари, та ти си тук само от няколко седмици — кротко каза Ранда.

— Вярно е, но вече виждам…

— За няколко седмици нищо не можеш да видиш. Може да се наложи да работиш цял живот, за да постигнеш съвсем малък напредък. Може да се окаже, че трябва да се трудят цели поколения математици, за да наченат истински да се занимават с проблема.

— Знам, Лисунг, но от това не ми става по-добре. Искам аз самият да постигна някакъв видим напредък.

— Добре, но какво ще ти помогне, ако се докараш до побъркване? Ако ще се почувстваш по-добре, мога да ти дам един пример за нещо, което е далеч по-малко сложно от човешката история и над което хората се бъхтат от не знам колко време, без да са напреднали особено. Зная за него, понеже тук, в Университета, над проблема работи една група, в която е включен мой добър приятел. И ти ще ми говориш за безсилие! Нямаш си и представа какво значи истинското безсилие!

— Какъв е проблемът? — Селдън усети любопитството в него да се разбужда.

— Метеорологически!

— Метеорологически? — Несъзнателно възнегодува от краткия отговор, който явно не оправда очакванията му.

— Не прави гримаси. Виж, всеки населен свят има атмосфера. Всеки свят има свой собствен атмосферен строеж, свой собствен температурен диапазон, своя собствена скорост на въртене и обикаляме около звездата си, свой собствен наклон на оста и собствено съотношение земя-вода. Имаме двадесет и пет милиона различни проблема и никой не е успял да направи сполучливо обобщение.

— Защото поведението на атмосферата лесно влиза в хаотична фаза. Всеки го знае.

— Така разправя и моят приятел Дженар Леген. Ти го познаваш, нали?

Селдън се позамисли.

— Един такъв… висок? С дълъг нос? И не говори много?

— Точно той. А самият Трантор е по-голяма загадка от който и да е друг свят. Според архивите, когато за пръв път е бил заселен, имал е съвсем обичаен климат. Сетне, с нарастване на населението му и увеличаване на урбанизацията, се е използвала все повече енергия и в атмосферата се отделяла повече топлина. Ледената покривка се свила, облачният слой се уплътнил и времето станало по-кофти. Това способствало за слизането на хората под земята и стартирало един порочен кръг. Колкото по-лошо ставало времето, толкова по-стръвно разкопавали почвата и изграждали куполи… и толкова по-лошо ставало времето. Сега планетата се е превърнала в свят на почти несекваща облачност и чести дъждове или снегове, когато е достатъчно студено. Единствената беля е, че никой не може да разтълкува това като хората. Никой не е разработил анализ, който да обясни защо времето се е развалило по тоя начин, нито как човек да предскаже логично подробностите за неговата всекидневна промяна.

Селдън сви рамене.

— А това важно ли е?

— За метеоролозите е важно. Защо те да не се чувстват в същата безизходица като теб? Не ставай шовинист на собствените си идеи.

Селдън си припомни облачността и влажния студ по пътя към императорския дворец.

— Какво се прави по въпроса? — запита той.

— Ами тук, в Университета, действа голям проект на тая тема и Дженар Леген е част от него. Учените смятат, че ако могат да проумеят промяната в климата на Трантор, ще научат много за основните закони на общата метеорология. Леген иска това не по-малко, отколкото ти желаеш да откриеш своите психоисторически закони. Затова той е изградил невероятна мрежа от всевъзможни апарати на Горната страна — тоест тази над куполите. Засега не му е помогнало особено; а след като толкова много поколения са свършили толкова много работа, без да постигнат някакъв резултат, как можеш да се оплакваш, че за няколко седмици не си извлякъл нищо от историята?

Ранда е прав, помисли Селдън, а аз самият греша и съм несправедлив. И все пак… все пак, би казал Чувек, този неуспех на научните атаки към проблемите е друг белег за упадъка на времето. Може би е съвсем вярно, като се изключи това, че той говореше за общ упадък и за усреднен ефект. А, поне засега, Селдън не усещаше никакъв упадък на способностите и умствените си възможности.

Той запита с внезапен интерес:

— Искаш да кажеш, че хората се изкатерват върху купола и излизат на открито?

— Да. На Горната страна. Във всеки случай това е любопитно. Повечето родени на Трантор не биха го сторили. Те не обичат да се качват там. От самата мисъл им се завива свят. Преобладаващата част от хората, дето работят по метеорологичния проект, са Външни.

Селдън погледна през прозореца към полянките и малката градинка на университетския кампус — ярко осветени, но без потискаща жега — и замислено каза:

— Не зная дали мога да упрекна транторианците, загдето им харесва подкуполния комфорт, но си мисля, че любопитството би трябвало да накара някои от тях да идат на Горната страна. Мен, например, би ме накарало.

— Имаш предвид, че искаш да видиш метеорологията в действие?

— Мисля, че да. Как може човек да достигне Горната страна?

— Няма нищо сложно. Един асансьор се изкачва дотам, отваря се вратата и пристигаш. Аз съм бил. Това е нещо… нещо ново.

— Сигурно ще отвлече за малко мислите ми от психоисторията — въздъхна Селдън. — Не бих се отказал.

— От друга страна — продължи Ранда — чичо ми много обича да повтаря старата сентенция «Цялото знание е единно» и май ще излезе прав. От метеорологията може и да научиш нещо, което да ти помогне за психоисторията. Не мислиш ли?

Селдън се поусмихна.

— Много неща са вероятни — и добави наум: «Но не и практични.»

 

22

Дорс като че се поразвесели.

— Метеорология?

— Аха — потвърди Селдън. — По график утре имат някаква работа горе и аз ще се кача заедно с тях.

— Да не се измори от историята?

Селдън навъсено кимна.

— Да, изморен съм; промяната ще е добре дошла. В добавка Ранда казва, че това е друг проблем, който е прекалено обемист, за да може математиката да се справи с него, и за мен ще е добре да разбера, че положението ми не е уникално.

— Надявам се, не страдаш от агорафобия?

Селдън се усмихна.

— Не, не страдам, но ми е ясно защо се интересуваш. Ранда заяви, че транторианците често пъти изпитват нещо подобно и не биха желали да се изкачат на Горната страна. Предполагам, че се чувстват неуютно без защитното покритие.

Дорс кимна.

— За уседналите това е нещо естествено, обаче има и мнозина, които можеш да откриеш сред планетите в Галактиката — туристи, администратори, войници. А и агорафобията не се среща чак толкоз рядко из Външните светове.

— Може и да е тъй, Дорс, но аз не страдам от нея и съм любопитен… А и ще се зарадвам на разнообразието, така че смятам утре да се присламча към тях.

Историчката се поколеба.

— Би трябвало да дойда с теб, но графикът ми за утре е претрупан. Все пак след като не си агорафоб, няма да имаш никакви проблеми и вероятно ще се позабавляваш. Само че стой наблизо до метеоролозите. Чувала съм за хора, които са се изгубвали горе.

— Ще бъда внимателен. Отдавна не съм се губил истински където и да било.

 

23

В Дженар Леген имаше нещо тъмно. То не бе свързано с тена на лицето му, който бе доста светъл. Не бе свързано дори с веждите му — плътни и възчерни. По-скоро имаше нещо общо с факта, че тези вежди бяха провиснали над дълбоко поставените очи и дългия, доста изпъкнал нос. Очите му не се усмихваха, а когато заговореше, гласът му бе дълбок и силен, резониращ неочаквано мощно за твърде слабото му тяло.

— Селдън, ще ти трябват по-топли дрехи от тия — изръмжа той.

— Наистина ли? — математикът се огледа.

Имаше още двама мъже и две жени, които се приготвяха да се качат горе заедно с Леген и техните почти атлазени транториански одежди бяха покрити с дебели, ярко оцветени пуловери.

Той сви рамене и каза:

— Съжалявам, не знаех. Нямам никаква връхна дреха.

— Аз мога да ти дам. Мисля, че ще се намери нещо подходящо. Да, ето. Малко е поовехтял, но все пак е по-добре от хич.

— Ако човек облече такъв пуловер, ще му бъде страшно горещо — възрази Селдън.

— Тук да — кимна Леген. — На Горната страна условията са по-други. Студено и ветровито. Много неприятно, че нямам резервни ботуши и грейка. По-късно ще ти потрябват.

Те се готвеха да вземат със себе си една количка с апаратура, която проверяваха щателно — според Селдън с ненужно туткане.

— Твойта родна планета студена ли е? — попита Леген.

— Някои части — да. Но тази, от която идвам, е мека и често пъти вали.

— Лошо. Сигурно горе няма да ти хареса.

— Мисля, че ще успея да издържа, докато сме там.

Когато се приготвиха, групата се натъпка в един асансьор, на който имаше надпис «Само за служебно ползване».

— Това е, понеже асансьорът отива до Горната страна — обясни му една от младите жени — и се предполага, че хората няма да се качат, без да имат сериозни основания.

Селдън не я бе срещал по-рано, но чу, че се нарича Клауция. Не знаеше дали това е малкото й име, фамилията или прякорът.

Асансьорът не изглеждаше по-различен от другите, на които той се бе качвал както тук, на Трантор, така и у дома, на Хеликон (като се изключи, разбира се, гравитационната шахта, която бяха използвали двамата с Чувек), но тъй като знаеше, че кабината ще го изведе едва ли не извън пределите на планетата, в пустотата, нещо го караше да се чувства почти като в космически кораб.

Ученият се усмихна вътрешно. Глупава фантазия.

Асансьорът леко потрепери, което му напомни за лошите предчувствия на Чувек относно упадъка на Галактиката. Леген, другите мъже и едната жена, изглеждаха застинали в очакване, сякаш бяха потиснали и мислите, и движенията си, докато не настъпеше време да излязат навън, ала Клауция не преставаше да му хвърля бързи погледи, сякаш го намираше за ужасно впечатляващ. Селдън се приведе към нея и й прошепна (опасяваше се да не обезпокои останалите):

— Много високо ли отиваме?

— Високо? — повтори тя. Говореше с нормален глас и очевидно не изпитваше чувството, че другите имат нужда от тишина. Изглеждаше съвсем млада и на математика му хрумна, че вероятно все още е студентка. Може би изпълняваше ролята на чирак.

— Доста време ни отнема. Горната страна сигурно е на много етажи нависоко във въздуха.

За миг тя изглеждаше озадачена, а сетне възрази:

— О, не. Изобщо не е нависоко. Ние просто потеглихме от голяма дълбочина. Университетът е разположен на ниско ниво. Използваме много енергия, а ако сме надълбоко, енергийните разходи намаляват.

Леген се обади:

— Готово. Стигнахме. Хайде да изнесем апаратурата.

Кабината спря с леко потреперване и широката врата бързо се отвори. Температурата моментално спадна и Селдън пъхна ръце в джобовете си, почувствал се щастлив, че е навлякъл пуловер. Студеният вятър разчорли косата му и той си помисли, че една шапка би му свършила добра работа. В миг Леген измъкна нещо от някаква гънка на пуловера си, тръсна го да се отвори и го нахлупи на главата си. Другите направиха същото.

Само Клауция се поколеба. Поспря точно преди да си сложи шапката и сетне я предложи на Селдън.

Математикът поклати отрицаващо глава.

— Не мога да ти я взема, Клауция.

— Хайде, хайде. Аз имам дълга коса, пък и доста гъста. Твоята е къса и малко… рядка.

Селдън, разбира се, би искал твърдо да настоява и по друго време сигурно би го сторил. Сега обаче взе шапката и промълви:

— Благодаря. Ако ти стане студено, ще ти я върна.

Може би тя не беше чак толкова млада. Впечатлението се създаваше от кръглото й, почти бебешко лице. Сега, когато бе привлякла вниманието му върху косата си, той виждаше, че е с очарователен червеникавокафяв цвят. На Хеликон никога не бе срещал точно такава.

Навън беше облачно, както когато пътуваха под открито небе до Двореца. Само че значително по-студено от тогава и той реши, че е защото се бяха приближили с още шест седмици към зимата. Облаците бяха по-плътни, а денят определено по-мрачен и заплашителен — или може би просто по-близо до нощта? Положително метеоролозите не биха се качили да вършат важна работа, без да си оставят повече светло, за да се приберат. Или очакваха всичко да свърши много бързо?

Искаше му се да попита, но му хрумна, че сега може да не им е до въпроси. Изглеждаха в доста напрегнато състояние.

Реши да проучи визуално околността.

Стоеше на нещо, което, съдейки по звука, когато крадешком тупна с крак, напомняше матов метал. То обаче не бе просто метал. Когато пристъпи, остави следа. Повърхността очевидно бе покрита с прах, фин пясък или глина.

Защо пък не? Едва ли някой се качваше тук, за да я почиства. Селдън се наведе, за да отчопли малко от материала — просто от любопитство.

Клауция приближи към него. Забеляза го какво прави и каза с тон на домакиня, поставена в неловко положение от своята небрежност:

— Метем наоколо заради уредите. На повечето места Горната страна е далеч по-зле, макар че всъщност това няма значение. Нали разбираш, служи само като изолация.

Селдън изсумтя и продължи да се озърта. Нямаше никакъв шанс да разпознае апаратите, които сега изглеждаха тъй, сякаш бяха поникнали от тънкия слой прах (ако човек изобщо можеше да си го представи). Нямаше и най-малка представа как функционират и какво измерват.

Леген се запъти към него. Внимателно вдигаше и спускаше крака, и Селдън си помисли, че го прави, за да не повреди уредите. Отбеляза си наум да върви по същия начин.

— Хей, ти! Селдън!

Тонът на гласа му не се понрави много на госта:

— Да, доктор Леген? — студено отвърна той.

— Добре де, доктор Селдън — бе изречено с досада и нетърпеливо. — Оня мъник Ранда ми каза, че си математик.

— Вярно е.

— Добър?

— Иска ми се да мисля, че е тъй, но трудно мога да го гарантирам.

— И се интересуваш от непроследими проблеми?

— Хързулнаха ми един такъв — ядно се съгласи Селдън.

— Аз пък съм се натресъл на друг. Можеш свободно да се огледаш наоколо. Ако имаш някакви въпроси, нашата стажантка Клауция ще ти помогне. Пък може би и ти ще успееш да ни помогнеш.

— Бих се радвал да мога, само че не разбирам нищо от метеорология.

— Това няма значение. Просто искам да добиеш представа за тая работа, а сетне да обсъдим моя математически апарат — такъв, какъвто е.

— На твоите услуги.

Леген понечи да се отдалечи; дългото му смръщено лице изглеждаше мрачно. Но пак се извърна към Селдън.

— Ако ти стане студено — прекалено студено! — вратата на асансьора е отворена. Влизаш вътре и натискаш бутона, на който е написано «Университетска база». Ще те смъкне долу, а после автоматично ще се върне при нас. Ако нещо забравиш, Клауция ще ти покаже.

— Няма да забравя.

Този път той наистина си тръгна и Селдън се загледа подире му, усещайки острия студен вятър през пуловера. Клауция дойде при него с леко поруменяло лице.

— Доктор Леген ми се видя ядосан — каза той. — Или може би това е обичайното му отношение към живота?

Стажантката се изкиска.

— Вярно, че през повечето време изглежда така, само че този път наистина е ядосан.

— Защо?

Тя погледна през рамо и дългата й коса се заметна. После отвърна:

— На мен не ми се полага да знам, но въпреки това разбрах. Бил пресметнал, че днес точно по това време облаците ще се разкъсат, и затова планирал да направи специални измервания на слънчевата светлина. Виж обаче какво е времето…

Селдън кимна.

— Тук горе имаме холовизионни приемници, така че той знаеше, че е облачно, и то по-облачно от обикновено, но допускам, че се е надявал уредите да не са съвсем наред, та грешката да се дължи на тях, а не на неговата теория. Засега обаче не са открили нищо такова.

— Значи затуй изглежда толкова нещастен.

— Е, той никога не изглежда особено щастлив.

Селдън се озърна с присвити очи. Въпреки облаците светлината сякаш режеше зениците. Усети, че повърхността под краката му не е съвсем хоризонтална. Стоеше върху невисок купол и накъдето и да погледнеше, във всички посоки откриваше други куполи с различна височина и широчина.

— Изглежда Горната страна е с неправилни форми — рече той.

— Мисля, че да. Или поне по-голямата й част. Така е направена.

— Има ли някаква причина да е тъй?

— Не зная. Както ми обясниха — понеже аз, нали разбираш, също като теб непрекъснато се оглеждах и питах — първоначално хората на Трантор издигали куполи над разни съоръжения: търговски центрове, спортни арени, ей такива неща; сетне над цели градове, така че навсякъде се появили многобройни, куполи с различна височина и ширина. Когато всички се слели, нямало и два съвсем еднакви, но междувременно хората били решили, че така и трябва да бъде.

— Искаш да кажеш, че са започнали да приемат като традиция нещо, което се е оформило съвсем случайно.

— Ако държиш да го формулираш по този начин…

(Щом нещо съвсем случайно може толкова лесно да се приеме като традиция, помисли си Селдън, и да стане ненарушимо или почти ненарушимо, дали това не може да бъде изведено като психоисторически закон? Изглежда тривиален и колко ли много други закони, които са също тъй тривиални, би имало? Един милион? Милиард? Дали съществува относително малък брой общи закони, а тривиалните биха се трансформирали в техни следствия? Как да разбере? За известно време той потъна в размисъл и почти напълно забрави хапещия вятър.)

Клауция обаче явно го усещаше, защото потрепери и каза:

— Много е гадно. Под купола е далеч по-добре.

— Ти транторианка ли си? — запита Селдън.

— Да.

Той си спомни как Ранда бе отхвърлил идеята, че транторианците са агорафоби, и се поинтересува:

— Стоенето тук неприятно ли ти е?

— Мразя го — изфуча Клауция — но искам да си извоювам научна степен, специалност и положение, а доктор Леген казва, че не мога да ги получа, без да направя малко теренни изследвания… Между другото, нали не би си помислил, че при тоя студ върху куполите могат да виреят растения?

— Виреят ли? — Той остро изгледа стажантката, подозирайки, че това е някаква недодялана шега, предназначена да го постави в глупаво положение. Клауция изглеждаше съвсем невинна, но доколко това бе истина и доколко резултат от бебешкото й лице?

— О, разбира се. Дори и тук, когато е по-топло. Забеляза ли почвата? Както ти казах, ние я метем заради работата ни, но на други места тя се натрупва, като е особено дълбока в ниското, където куполите се съединяват. Отгоре й никнат растения.

— Но откъде идва тази почва?

— Когато куполите покривали само част от планетата, вятърът малко по малко я натрупал върху тях. Сетне, щом хората захлупили целия Трантор и започнали да копаят нива за живеене все по-дълбоко и по-дълбоко, ако се окажело възможно, разпръсквали част от изкопания материал върху куполите.

— Но той сигурно ще ги строши.

— О, не. Куполите са много здрави и почти навсякъде са укрепени с подпори. Според една книга, която наскоро прочетох, имало дори идея да се отглеждат посеви върху Горната страна, само че се оказало много по-практично да го правят под нея. Маята и водораслите също могат да виреят долу, като по тоя начин се намалява значението на традиционните посеви, тъй че в края на краищата било решено да се остави Горната страна да подивее. Тук сега има и животни — пеперуди, пчели, мишки, зайци. И то много…

— А корените на растенията няма ли да повредят куполите?

— Вече хиляди години не са ги повредили. Те са така обработени, че ги отблъскват. По-голямата част от растенията са треви, но има и дървета. Би могъл да ги видиш и сам, ако беше през топлия сезон, ако се намирахме по на юг или ако пътуваше с космически кораб — тя му хвърли един кос поглед. — Разгледа ли Трантор, когато се спускаше от Космоса?

— Не, Клауция, трябва да си призная, че не успях. През цялото време корабът не беше в подходящо за наблюдения положение. А ти виждала ли си някога Трантор от Космоса?

Тя леко се усмихна.

— Никога не съм била в Космоса.

Селдън се озърна. Навсякъде сивота.

— Просто не мога да повярвам — рече той. — Имам предвид за растителността на Горната страна.

— Въпреки това е самата истина. Чувала съм хора да разправят — Външни като теб, които са наблюдавали Трантор отгоре — че планетата изглеждала зелена като ливада, защото била покрита предимно с трева и шубраци. Всъщност растат и дървета. Недалеч от тук има една горичка. Аз съм я виждала. Вечнозелени дървета, стигащи до шест метра височина.

— Къде е?

— Не можеш да я забележиш, защото е от другата страна на един купол. Тя…

Чу се слаб вик. (Селдън осъзна, че са вървели, докато разговаряха, така че вече не бяха в непосредствена близост до останалите.)

— Клауция! Върни се. Трябваш ни!

— Уфф. Идвам! — недоволно изпухтя стажантката. — Съжалявам, доктор Селдън… — И тя се затича, като въпреки подплатените си ботуши се изхитряше да стъпва леко.

Дали не си играеше с него? Дали не тъпчеше лековерния чужденец с лъжи просто заради майтапа? По всички светове непрекъснато се правеха такива неща. Впечатлението за прозрачна честност също нищо не означаваше; добрите ментарджии преднамерено култивират у себе си тъкмо такова излъчване.

Възможно ли бе на Горната страна наистина да има шестметрови дървета? Без много да му мисли, той тръгна към най-високия купол на хоризонта. Опитваше се да се стопли, размахвайки ръце. А краката му наистина започваха да мръзнат.

Клауция не бе го упътила. Би могла да му направи поне някакъв намек за посоката, където бяха дърветата, но не го бе сторила. Защо? Е, понеже бяха я извикали, разбира се.

Куполите бяха по-скоро широки, отколкото високи, което за него бе добре, тъй като иначе изкачването щеше да е значително по-трудно. От друга страна, умереният наклон означаваше, че трябва доста да бъхта пеша, преди да изкачи някой връх и да погледне надолу.

Най-накрая съзря обратната страна на купола, който бе изкачил. Погледна назад, за да се увери, че може да държи под око метеоролозите и тяхната апаратура. Те бяха на доста голямо разстояние — в една отдалечена долина — но се виждаха що-годе ясно.

Не забеляза нито горичка, нито дървета, ала между два купола се виеше тясна падина. От всичките й страни наносите бяха по-дебели, тук-там със зелени петна, най-вероятно от мъх. Ако тръгнеше по падината и ако тя самата се спускаше достатъчно ниско, а почвата й бе достатъчно много, там наистина можеше да има дървета.

Погледна назад, опитвайки се да запомни някои характерни белези на ландшафта, но навсякъде имаше само издигащи се и снижаващи се куполи. Това го накара да се поколебае и предупреждението на Дорс, което тогава му се бе видяло като твърде ненужен съвет, сега изглеждаше далеч по-смислено. Все пак му се струваше, че падината е нещо като път. Ако го проследи на известно разстояние, после ще трябва само да се обърне назад и да върви, докато не се върне до същото място.

Закрачи решително надолу покрай закръгления ръб. Над главата му се разнесе меко гръмолене, но той не му обърна внимание. Бе си наумил, че страшно му се иска да види истински дървета, и в този миг нищо друго не го интересуваше.

Мъхът стана по-дебел и се разстла като килим, а тук-там се появиха и тревни туфички. Въпреки пустинния вид на Горната страна, този килим бе яркозелен и Селдън си помисли, че на такава облачна, навъсена планета сигурно вали доста дъжд.

Ръбът продължаваше да извива и изведнъж над един друг купол на фона на сивото небе се появи тъмно петно; той разбра, че е открил дърветата.

Сетне, сякаш гледката бе освободила ума му, си спомни за буботенето, което бе чул преди това и което, без да мисли, бе отхвърлил като звук от някаква машина. Сега се съсредоточи над тази възможност — дали действително беше звук с изкуствен произход?

Защо не? Стоеше върху един от безчетните куполи, покриващи стотиците милиони квадратни километри на света-град. Под куполите можеше да има всевъзможни машинарии, например двигатели на вентилатори. Възможно бе те да могат да се чуват на такива места и по такова време, когато нямаше други звуци.

Но буботенето комай не идваше отдолу. Той вдигна очи към безрадостното, еднообразно, сиво небе. Нищо.

Продължи да оглежда небето, а между очите му се появиха отвесни бръчки и тогава нейде в далечината…

Малко тъмно петно, което се различаваше на сивия фон. Каквото и да беше, преди облаците отново да го скрият, на Селдън му се стори, че то като че ли се движи по някакви свои ориентири.

В същия момент, без да знае защо, си каза: «Преследват ме.»

Едва ли не преди още да е измислил план за действие, той вече действаше. Втурна се отчаяно по извивката към дърветата, а сетне, за да ги стигне по-бързо, сви вляво и отпраши нагоре по един нисък купол, носейки се през избуяла папратовидна растителност, осеяна със стръкове, по които имаше червени ягодовидни плодове.

 

24

Бе се спотаил зад едно дърво, вкопчен в него, едва ли не прегърнал го. Следеше кога отново ще се появи летящият предмет, така че да може да се притаи като катерица край дебелия ствол.

Дървото беше студено, кората му — груба, и съвсем не беше удобно, ала предлагаше прикритие. Разбира се, ако го търсеха с детектор на топлина, това прикритие можеше да се окаже недостатъчно, но, от друга страна, студеният ствол на едно дърво вероятно би замъглил дори неговите показания.

Под краката му имаше добре утъпкана почва. И в този момент, когато се криеше и се опитваше да види преследвача си, без сам да бъде забелязан, Селдън не преставаше да се учудва колко дебела бе почвата, колко много време й е трябвало, за да се натрупа, и колко ли куполи в по-топлите зони на Трантор носят гори на гърбовете си, като оставят за по-големите географски ширини мъха, тревата и храсталаците…

Ето че пак го съзря. Не беше нито космически кораб, нито дори обикновен самолет. Беше вертопланер. Различаваше слабия блясък на йонните следи, излизащи от върховете на един шестоъгълник, за да неутрализират гравитационното привличане и да позволят на крилете да поддържат в полет голямата рееща се птица. Машина, която можеше да планира и да изследва терена на планетата.

Само облаците го бяха спасили. Дори ако ония горе използваха детектори на топлина, щяха да разберат единствено, че под тях има хора. Трябваше да се гмурнат внимателно под надвисналите облаци, преди да стане ясно колко души са и дали някой от тях е именно онзи, когото търсят.

Сега опасността вече бе по-наблизо, но и вертопланерът също не можеше да се скрие от Селдън. Грохотът на двигателите му го издаваше, а те нямаше как да бъдат изключени или поне не за толкова дълго, колкото биха желали търсещите го.

Селдън познаваше тези летателни машини, защото на Хеликон, както и на всеки лишен от куполи свят, чието небе ту се затулваше, ту се изясняваше — изобщо на всеки друг свят освен на Трантор — те се срещаха често. Много от тях дори бяха частно притежание.

И защо не? Силите на властта не трябваше да влизат на територията на Университета, но може би Селдън вече не се намираше на тази територия. Той беше над куполите, а това навярно бе извън юрисдикцията на която и да е местна администрация. Може би един имперски въздухоплавателен съд имаше пълното право да каца навсякъде по куполите и да разпитва или отстранява всеки човек, когото намери там. Чувек не го бе предупредил за това, но нищо чудно просто да не се бе сетил да го стори.

Вертопланерът приближаваше, щурайки се насам-натам като звяр, който надушва плячката си. Дали ще им хрумне да огледат тази група дървета? Не е изключено да се приземят и да изпратят един-двама въоръжени войници, които да претършуват горичката…

Дори и да е така, какво можеше да направи той? Беше невъоръжен и цялата му извъртаческа ловкост щеше да се окаже безполезна срещу ужасната болка от невронния камшик.

Не се опитаха да кацнат. Не бяха оценили значението на дърветата… Или…

Внезапно го връхлетя нова мисъл. Ами ако това изобщо не е преследвач? Ако е само част от научните изследвания? Метеоролозите положително проучваха горните слоеве на атмосферата.

Дали не се правеше на глупак с това криене?

Небето се смрачаваше. Облаците се сгъстяваха или, което бе далеч по-вероятно, наближаваше нощта.

Ставаше все по-хладно и това щеше да продължи. Нима възнамеряваше да стои тук и да мръзне само защото се е появил един съвършено безобиден вертопланер и е задействал у него такова параноично чувство, каквото никога досега не е изпитвал? Внезапно силно му се прииска да напусне горичката и да се върне в метеорологичната станция.

В края на краищата откъде човекът, от когото Чувек се боеше толкоз много — Демерцел — да знае, че точно сега злощастният математик ще излезе на Горната страна и ще може да бъде хванат?

За миг това му се видя убедително и треперейки от студ, той излезе иззад дървото.

А сетне се хвърли пак зад него, тъй като летящият съд се появи отново, и то по-наблизо от преди. Поне до момента Селдън не бе забелязал той да върши нещо, свързано с метеорологията. Вертопланерът не предприемаше каквито и да било действия, които да напомнят взимане на проби, измерване или тестиране. Дали обаче щеше да забележи, ако се случеха подобни малки събития? Не знаеше нито какви са уредите, носени от него, нито как работеха, и ако летящите извършваха метеорологични изследвания, каква е гаранцията, че ще е способен да го разбере? И все пак, можеше ли да рискува да излезе на открито?

Нека обмисли ситуацията и от друга гледна точка — Демерцел бе узнал за присъствието му на Горната страна просто защото някой негов действащ в Университета агент е научил и е докладвал за това. Лисунг Ранда, тоя приветлив, усмихнат дребен източняк му бе предложил да се качи тук. Беше отправил предложението си доста настоятелно и то не бе изплувало естествено от разговора… или поне не съвсем естествено. Възможно ли е той да е правителствен агент и някак си да е предизвестил Демерцел?

После идваше ред на Леген, който му бе дал пуловера. Топлата дреха безспорно беше необходима, но защо Леген не му го бе казал предварително, така че да може да вземе своя собствена? Дали в този пуловер, който сега носеше, нямаше нещо специално? Беше равномерно лилав, докато всички останали се кипреха по транторианската мода в ярки цветове. Всеки, който погледнеше отвисоко надолу, би забелязал едно убито на цвят подвижно петно между ярките разцветки и веднага би разбрал кой всъщност му трябва.

Ами Клауция? Предполагаше се, че се е качила на Горната страна, за да изучава метеорология и да помогне на учените. Възможно ли бе тя всъщност да има за задача да го доближи, да поразговаря на спокойствие с него и кротко да го отведе надалеч от групата, за да го изолира, така че лесно да бъде заловен?

Ако е там въпросът, какво можеше да каже и за Дорс Венабили? Тя знаеше, че ще ходи на Горната страна. Не го бе спряла. Можеше да го придружи, но й бе удобно да се окаже заета.

Не! Това си беше жив заговор. Положително!

Вече се бе самоубедил и не мислеше да излиза от укритието на дърветата. (Чувстваше краката си като ледени блокчета и комай нямаше никаква полза от това, че тупаше по земята с тях.) По дяволите, нима вертопланерът вечно щеше да стои тук?

Още докато си го мислеше, в грохота на двигателя се появи висока нотка, машината се извиси в облаците и изчезна от погледа му.

Селдън напрегнато се ослушваше, наострил уши и за най-слабия звук, за да се увери напълно, че копоите на Демерцел са си отишли. Сетне, когато се убеди, че ги няма, се запита дали това не е просто поредната уловка, за да го извадят от скривалището му. Остана на място, докато минутите бавно се точеха, а нощта продължаваше да се спуска.

И най-подир, когато осъзна, че истинската алтернатива на поемането на риска да излезе на открито е да измръзне до нечувствителност, той пристъпи напред и предпазливо напусна укритието на дърветата.

В края на краищата вече бе неясен сумрак. Сега не можеха да го забележат другояче освен с детектор на топлинно излъчване, но в такъв случай той пък би дочул повторното идване на вертопланера. Току до дърветата поизчака, разчитайки наистина да се скрие в горичката и при най-слабия звук — макар че не можеше да измисли каква полза би имал от това, след като веднъж го разпознаят.

Огледа се. Ех, ако успееше да открие метеоролозите… Те сигурно щяха да разполагат с изкуствено осветление, но изключи ли се тази вероятност, не се сещаше за никакъв друг ориентир.

Все още различаваше околността, ала беше въпрос на четвърт или най-много на половин час да престане да вижда каквото и да било. Без източници на светлина и с това облачно небе над главата му щеше да е тъмно, съвършено тъмно.

Отчаян от перспективата да бъде обгърнат от пълен мрак, Селдън проумя, че ще трябва да намери обратния път към извитата падина колкото е възможно по-бързо и оттам да проследи стъпките си. Като се опаса здраво с ръце, за да се постопли, той се запъти в посоката, където си мислеше, че се намира довелата го тук виеща се долчинка.

Разбира се, не бе изключено от горичката да излизат повече от една такива падини, но му се стори, че смътно различи стръка ягоди, който бе забелязал при идването си, макар сега те да изглеждаха по-скоро черни, отколкото червени. Не можеше да отлага. Трябваше да вярва, че е на прав път. Закрачи бързо, колкото му държаха краката, като се ориентираше само зрително и според растителността под стъпалата си. По негови сметки сега би трябвало да свие надясно, след това остро наляво и това да го изведе на пътечката към купола на метеоролозите.

Направи левия завой и щом вдигна глава, едва-едва различи кривината на един купол на фона на малко по-светлото небе. Трябваше да е този!

Или просто му се искаше да е тъй?

Ала нямаше никакъв друг избор, освен да предположи, че не е сбъркал. Държейки под око върха, за да може да върви по почти права линия, той се запъти нагоре с максималната бързина, на която бе способен. Колкото повече приближаваше, толкова по-слабо различаваше очертанията на купола на фона на небето, което от своя страна ставаше все по-голямо. Скоро, ако не бе сбъркал, разбира се, щеше да изкачи лекия наклон и щом стъпеше на равен терен, трябваше да е в състояние да погледне от другата страна и да види светлините на метеоролозите.

Вече беше тъмно като в рог и Селдън не различаваше нищо под краката си. Искаше му се да има поне няколко звезди, които да хвърлят мъничко светлина, и се чудеше дали състоянието му отговаря на усещането за слепота. Размахваше ръце пред себе си сякаш бяха антени.

От минута на минута ставаше все по-студено и той току спираше, за да подуха на дланите си или да ги завре под мишниците. Ужасно му се искаше да може да направи същото и с нозете си. Сега, помисли си, ако започне да вали, ще е сняг или, още по-лошо, суграшица.

Напред, напред! Нямаше какво друго да върши.

Най-накрая му се стори, че се движи надолу. Или му се искаше да е тъй, или бе превалил купола.

Спря. Ако беше станало второто, би трябвало да може да види изкуственото осветление на метеорологичната станция. Да види светлинките, носени от самите метеоролози, искрящи или танцуващи като светулки.

Затвори очи, сякаш за да ги остави да свикнат с тъмнината, и после опита отново, но всичко това явно си беше просто едно глупаво усилие. Склопеше ли очи, не ставаше по-тъмно, отколкото когато ги държеше отворени, а щом ги отвореше, не ставаше по-светло…

Може би Леген и другите си бяха отишли — взели своите фенерчета и изключили всички лампи върху апаратурата. А може би Селдън се бе изкачил не по този купол или последвал извиващата пътечка така, че сега гледаше в грешна посока. Или пък бе поел по друга долчинка и се бе отдалечил от горичката в съвсем погрешно направление… Какво да прави?

Ако се взираше в друга посока, имаше шанс светлината да се процежда вляво или вдясно, само че никаква светлина не се процеждаше. Ако бе вървял по грешна извивка, нямаше вече начин да успее да се върне до горичката и да открие «своята» падина.

Единственият му шанс бе да предположи, че гледа във вярната посока и че метеорологичната станция е разположена повече или по-малко право пред него, само че метеоролозите са си отишли и са го изоставили.

Тогава давай напред! Възможността да успее явно бе малка, но за сметка на това — единствена.

Пресметна, че му бе отнело половин час да се отдалечи от метеорологичната станция до върха на купола, като част от пътя бе изминал заедно с Клауция по-скоро шляейки се, отколкото в бърз ход. Сега във всяващата уплах тъмнина се движеше малко по-бързо от темпото за обикновена разходка.

Продължаваше да крачи напред. Добре щеше да е да знае времето и, разбира се, носеше часовник, но в този мрак…

Селдън спря. Имаше транторски часовник, който показваше стандартното галактическо време (както всички такива уреди), а освен това и местното транторско. Обикновено часовниците се виждаха на тъмно, тъй като фосфоресцираха, за да може човек да си послужи с тях в спокойната тъмнина на някоя затоплена спалня например. Един хеликонски часовник положително би светил; защо да не свети и транторският?

Втренчи се в китката си с мрачно предчувствие и докосна контакта, който трябваше да подаде енергия за осветяване. Часовникът замъждука и откри няколко цифри — 18:47. Значи трябваше вече да е нощ, тъй като сега бе зимният сезон. Колко ли е минало от зимното слънцестоене? Какъв ли е наклонът на транторската ос? Колко дълга е годината? Колко далеч от екватора се намира в този момент? Нямаше никакъв начин да си отговори на който и да е от тези въпроси, но важното беше, че вижда искрица светлина.

Не беше сляп! Мъждукащата светлинка на часовника някак си всели отново надежда в него.

Настроението му се повиши. Щеше да продължи в посоката, в която бе тръгнал. Да върви половин час. Ако не забележеше нищо по пътя си, щеше да върви още пет минути — не повече — точно пет минути. Ако все още не е забелязал нищо, ще спре и ще помисли. Това обаче ще стане след тридесет и пет минути. Дотогава ще се концентрира само върху вървенето и върху желанието си да се почувства позатоплен. (Енергично раздвижи пръстите на краката си. Все още ги усещаше.)

Помъкна се бавно напред и половин час мина. Поспря, после колебливо продължи още пет минути.

Сега трябваше да решава. Наоколо нямаше нищо. Можеше да е в средата на нищото, далеч от какъвто и да било отвор в купола. От друга страна, можеше и да е на три метра вляво или вдясно, а защо не и пред метеорологичната станция. Можеше да е на две ръце разстояние от входа към купола, който обаче сега едва ли ще е отворен.

И какво? Дали имаше някакъв смисъл да вика? Обгръщаше го пълна тишина. Ако сред растителността по куполите имаше птички, зверчета, насекоми, то те не се намираха тук в този сезон, по това време на нощта и точно на това място. Вятърът би ги смразил, както продължаваше да прониква в него самия.

Сигурно е трябвало да вика по целия път. В студения въздух звукът се чува на голямо разстояние. Но щеше ли да има кой да го чуе?

А може би… вътре в купола? Разполагаха ли с уреди, които да улавят звука или движението някъде отгоре? Дали току от вътрешната страна няма часовои?

Това бе смешно. Че нали вече щяха да са доловили стъпките му?

И все пак…

— Помощ! — извика Селдън. — Помощ! Чувате ли ме?

Гласът му бе приглушен, сякаш се чувстваше неловко от собствените си викове. Изглеждаше толкова тъпо да крещи в огромната черна пустота.

След туй обаче почувства, че още по-глупаво е в такова положение да се колебае. В гърдите му се надигаше паника. Отново пое студения въздух и крещя толкова продължително, колкото можеше. Ново вдишване и нов крясък в различна тоналност. Още веднъж…

Всеки път замлъкваше, без да диша, като въртеше глава, макар че нямаше какво да се види. Не долавяше дори ехо. Не му оставаше друго, освен да чака зората. Само че колко ли траеше нощта по това време на годината? И колко студено щеше да стане?

Усети леко ледено жилване върху лицето си. След малко — още едно.

Падаше суграшица, макар и съвсем невидимо. И нямаше никакъв начин да открие подслон.

«Щеше да е по-добре — помисли си — онзи вертопланер да ме бе забелязал и отвлякъл. Може би в този момент щях да съм затворник, но поне — на топло и удобно. Или пък, ако Чувек не се бе намесил, щях отдавна да съм си на Хеликон. Под наблюдение, но на топло и удобно.» Точно в този момент единственото, което желаеше, бе да е на топло и удобно.

Сега обаче можеше само да чака. Сви се на кълбо, знаейки добре, че колкото и да е дълга нощта, не трябва да си позволява да заспи. Свали обувките и разтърка ледените си стъпала. После бързо ги обу отново.

Трябваше да повтаря заклинанието срещу сън и да разтърква ръце и уши през цялата нощ — не бива да заспива. Почти веднага след като си го помисли, очите му се затвориха; сами. Той заспа. Суграшицата продължаваше да пада.

 

VI. СПАСЕНИЕТО

 

25

Дорс Венабили откри Дженар Леген още преди да свърши периодът на дневното осветление. Отвърна на доста обезпокоения й поздрав с изръмжаване и късо кимване…

— Е — рече тя малко нетърпеливо. — Как е той?

Леген, който вкарваше данните в компютъра си, запита:

— Кой как е?

— Моят студент по използване на библиотеката. Хари Селдън. Който се качи с теб. Помогна ли ти с нещо?

Леген дръпна ръце от клавиатурата на компютъра и се изви към нея.

— Оня хеликонец ли? Изобщо не ми свърши работа. Не прояви никакъв интерес. Все гледаше пейзажа, въпреки че нямаше нищо за гледане. Откачалка. Защо искаше да го пратиш горе?

— Идеята не беше моя. Той искаше да иде. Не мога да разбера, беше много заинтересуван… Къде е сега?

Леген сви рамене.

— Откъде да знам? Тук някъде.

— Къде отиде, след като слезе с вас? Не каза ли?

— Той не слезе с нас. Казах ти, че въобще не взе участие.

— А кога слезе долу?

— Не знам. Не съм го наблюдавал. Събра ми се ужасно много работа. Преди два дни трябва да е имало ураганен вятър и леки превалявания, а не се очакваше нито едното, нито другото. Нищо от онова, което показваха нашите уреди, не предлагаше задоволително обяснение както за това, тъй и за факта, че днес нямаше такова разкъсване на облаците, каквото очаквахме. Сега се опитвам да проумея причините, а ти ме безпокоиш.

— Искаш да кажеш, че не си го видял да слиза долу?

— Слушай, изобщо не ми беше до него. Този идиот бе съвсем неподходящо облечен и веднага ми стана ясно, че няма да издържи на студа повече от половин час. Дадох му пуловер, но едва ли щеше да помогне много за краката и стъпалата му. Така че оставих асансьора отворен, обясних му как да го използва и че после той автоматично ще се върне. Явно точно така е станало…

— Само че не знаеш кога е слязъл?

— Не, не знам. Казах ти, че бях зает. Когато ние си тръгнахме, той определено не беше там, а тогава вече се смрачаваше и по всичко личеше, че ще има суграшица. Така че сигурно е слязъл по-рано.

— Някой друг видял ли го е да се прибира?

— Не знам. Може би Клауция. Тя беше с него известно време. Защо не я попиташ?

Дорс откри Клауция в квартирата й точно когато излизаше изпод горещия душ.

— На Горната страна беше ужасно студено — каза с извиняваща се усмивка стажантката.

— Заедно с Хари Селдън ли беше? — попита Дорс.

Клауция повдигна вежди.

— Да, за малко. Той искаше да пообиколи наоколо и разпитваше за тамошната растителност. Стори ми се много умен. Изглежда, всичко горе го интересуваше, така че аз му обяснявах, доколкото мога, преди Леген да ме повика при себе си. Беше изпаднал в онуй свое убийствено настроение. Времето не се оказа подходящо и той…

Дорс я прекъсна:

— Значи не си видяла Хари да слиза с асансьора?

— Изобщо не го видях повече, след като доктор Леген ме извика. Но трябва да е слязъл. Когато си тръгвахме, него го нямаше.

— Лошото е, че и аз не мога да го намеря.

Клауция се разтревожи.

— Наистина ли? Трябва да е тук някъде.

— Не, няма причини да е тук някъде — сопна се Дорс, защото тревогата й се усилваше с всяка следваща секунда. — Ами ако все още е горе?

— Не е възможно. Нямаше го. Естествено ние го потърсихме, преди да си тръгнем. А пък преди туй му показахме как да слезе. Не беше подходящо облечен, времето се случи скапано… Казахме му, ако му стане студено, да не ни чака. Впрочем той започна да трепери още докато бях с него. Така че какво друго би могъл да направи, освен да си тръгне?

— Само че никой не го е видял да слиза. Нещо лошо да му се е случило горе?

— Нищичко. Изглеждаше си съвсем наред — разбира се, като се изключи това, че явно му беше студено.

Сега вече Дорс наистина се обезпокои.

— След като никой не го е видял да слиза, значи е възможно да е все още там. Не можем ли да се качим и да огледаме?

— Казах ти, че огледахме, преди да слезем — нервно възрази Клауция. — Беше достатъчно светло и той никъде не се виждаше.

— Нека все пак да проверим.

— Но аз не мога да те кача горе. Аз съм само стажант и не знам комбинацията, с която се отваря куполът. Трябва да помолиш доктор Леген.

 

26

Дорс Венабили знаеше, че в тоя момент метеорологът няма да пожелае доброволно да се качи на Горната страна. Трябваше да бъде принуден.

Тя пак провери в библиотеката и стола, телефонира в квартирата на Селдън, качи се дотам и позвъни няколко пъти на вратата, а най-накрая накара отговорника на етажа да я отвори. Вътре го нямаше. Разпита неколцина от хората, които през последните няколко седмици се бяха запознали с него. Никой не го бе виждал.

Е, в такъв случай трябваше да накара Леген да я заведе на Горната страна. Само че вече бе нощ. Той яростно ще възразява, а колко време може да си позволи да прахоса в спорове, ако Хари Селдън е попаднал в някакъв капан — съвсем неподготвен за една мразовита нощ със суграшица, която аха-аха и ще обърне на сняг? Хрумна й нещо и тя се втурна към малкия университетски компютър, който следеше действията на студентите, преподавателите и обслужващия персонал.

Пръстите й пробягаха по клавишите и скоро намери каквото й трябваше.

Трима от тях бяха в друга част от кампуса. Звънна да я вземе един малък кабриолет и откри спалния корпус, който търсеше. Поне един от тримата трябваше да бъде на разположение…

Късметът й работеше. Първата врата, на която позвъни, отговори с въпросителна светлинка. Тя набра своя идентификационен номер, който разкриваше, че работи в катедрата по история. Вратата се отвори и пълничък мъж на средна възраст се облещи насреща й. Очевидно тъкмо се миеше преди вечеря. Тъмнорусата му коса бе отметната настрани и не носеше никакви горни дрехи.

— Извинявайте — рече мъжът. — Хванахте ме в малко неудобно положение. Какво мога да направя за вас, доктор Венабили?

Дорс задъхано попита:

— Вие сте Роджън Бенастра, сеизмолог, нали?

— Да.

— Случаят е спешен. Трябва да видя сеизмологичните записи за Горната страна през последните няколко часа.

Бенастра се втренчи в нея.

— Защо? Нищо не се е случило. Ако имаше проблем, щях да зная. Сеизмографът щеше да ни извести.

— Не говоря за удар от метеор.

— Нито пък аз. Затова не ни е нужен толкова чувствителен уред. Просто миниатюрни пропуквания… Но днес няма никакви.

— Нямам предвид и това. Моля ви, заведете ме при сеизмографа и ми разчетете неговите показания. Въпросът е на живот и смърт.

— Поех един ангажимент за вечерта…

— Казах, че е въпрос на живот и смърт, и точно така е.

— Но аз не виждам… — започна Бенастра. И замлъкна под погледа на Дорс. Изтри лице, остави набързо няколко думи на устройството за съобщения и се напъха в ризата си.

Те почти изтичаха (заради безжалостното ръчкане от нейна страна) до малката тумбеста сеизмологична сграда. Дорс, която не знаеше нищо за тази наука, попита:

— Надолу ли отиваме?

— Под населените равнища, разбира се. Уредът трябва да е фиксиран към базовата скала и да е далеч от постоянната гълчава и вибрациите на градските нива.

— Но как ще разберете какво става на Горната страна оттук?

— Сеизмографът е свързан с мрежа от датчици за налягане, които се намират вътре в обшивката на купола. Ударът на едно само зрънце пясък може да накара индикатора да изскочи от екрана. Ние долавяме даже ефекта от сплескването на купола при силен вятър. Можем…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Дорс. Не бе дошла тук да слуша лекции за достойнствата на сеизмологичните уреди. — Можете ли да откриете човешки стъпки?

— Човешки стъпки? — Бенастра се обърка. — На Горната страна това е малко вероятно.

— Разбира се, че е вероятно. На Горната страна този следобед е имало група метеоролози.

— Аха. Е, стъпките ще са едва забележими.

— Ако се вгледате достатъчно добре, ще ги забележите, а аз искам точно това от вас.

Бенастра може би възнегодува от твърдата заповедна нотка в гласа й, обаче не каза нищо. Докосна един клавиш и компютърният екран мигом оживя.

Около средата на десния ръб имаше широко петно светлина, от което се отделяше тънка хоризонтална линия и продължаваше към левия ръб на екрана. Тя леко криволичеше — с неповтарящи се, подобни на малки хълцавици поредици, които сякаш непрекъснато я отклоняваха наляво. Гледката оказа почти хипнотичен ефект върху Дорс.

— По-спокойно от това едва ли може да бъде — обади се Бенастра. — Всичко, което виждате, е резултат от променящото се тамошно въздушно налягане, също тъй може би от капки дъжд и от далечното бръмчене на машините. Горе няма нищо.

— Добре, но как е било преди няколко часа? Проверете днешните записи например за 15.00. Не може да нямате някакви записи.

Бенастра даде на компютъра необходимите инструкции и за секунда-две на екрана се възцари хаос. Сетне бъркотията се поуталожи и хоризонталната линия се появи отново.

— Ще го докарам на максимална чувствителност — измърмори Бенастра. Сега вече хълцавиците станаха съвсем отчетливи и при постепенното си движение наляво определено изменяха формата си.

— Какво е това? — попита Дорс. — Обяснете ми.

— Тъй като вие, доктор Венабили, казахте, че горе е имало хора, аз бих предположил, че това са стъпки — промяна на тежестта, удари от обувките. Но не зная какво бих предположил, ако не бях уведомен, че е имало хора. Ние го наричаме благородна вибрация — такава, която не се свързва с нищо опасно.

— А можете ли да кажете колко души е имало.

— На око в никакъв случай. Нали разбирате, получаваме само резултантната на всички удари.

— Казвате «на око». Значи ли това, че компютърът може да разложи резултантната на нейните компоненти?

— Съмнявам се. Въздействията са минимални, а трябва да се отчете и неизбежният шум. Информацията няма да е достоверна.

— Добре тогава. Изместете времето напред, докато престанат индикациите за стъпки. Способен ли сте да го направите, така да се каже, на бърза скорост?

— Ако го направя на тази бърза скорост, за която говорите, всичко ще се замаже в права линия с лек ореол отгоре и отдолу. Мога обаче да се придвижвам напред през петнадесетминутни интервали и да ги проучвам набързо, преди да продължа.

— Добре. Направете го!

Двамата мълчаливо наблюдаваха екрана, докато Бенастра отново наруши тишината:

— Сега вече няма нищо. Виждате ли? Пак се бе оформила една права линия с миниатюрни, различни по големина хълцавици шум.

— Кога са спрели стъпките?

— Преди два часа… или малко повече.

— А, когато спряха, по-малко ли бяха, отколкото по-рано?

Бенастра доби леко възмутен вид.

— Не мога да кажа. Мисля, че и най-финият анализ не е в състояние да определи със сигурност.

Дорс стисна устни.

— Случайно да сте поставили някой датчик — нали така му казвате — близо до станцията на метеоролозите?

— Да, на мястото, където са уредите и където трябва да са били метеоролозите — кимна Бенастра. И недоверчиво добави: — Искате ли да проверя другите датчици в околността? Един по един?

— Не. Стойте на този, само че продължавайте да се придвижвате напред през петнадесетминутни интервали. Разбирате ли, възможно е един човек да е останал там и да е успял да се върне при апаратурата.

Бенастра поклати глава и измърмори нещо под нос.

Екранът отново помръдна и Венабили остро запита, сочейки изображението:

— Какво е това?

— Не зная. Шум.

— Не! Повтаря се периодично. Възможно ли е да са стъпки от един-единствен човек?

— Положително, само че може да са и още дузина други неща.

— Все пак то се появи горе-долу по времето на стъпките, нали? — След няколко секунди Дорс добави: — Минете малко по-напред.

Той я послуша и когато екранът се успокои, жената възкликна:

— Тези неравности не стават ли по-големи?

— Не е изключено. Можем да ги измерим.

— Няма нужда. Сам виждате, че стават. Стъпките се приближават към датчика. Минете още напред. Вижте кога са спрели.

След малко сеизмологът каза:

— Спрели са преди двадесет-двадесет и пет минути. — И предпазливо додаде: — Каквото и да представляват те.

— Представляват стъпки — заяви Дорс с убеденост, която можеше да отмести планина. — Горе има човек и докато ние с вас тук се заглавичкваме, той е припаднал и е на път да замръзне и да умре. Хич не ми разправяйте: «Каквото и да представляват!» Просто звъннете в метеорологическата и ме свържете с Дженар Леген. Твърдя, че е въпрос на живот и смърт. Така му кажете!

Устните на Бенастра леко трепереха и той явно бе отминал етапа, когато би могъл да откаже нещо, което тази странна и страстна жена изискваше.

Отне му не повече от три минути да открие холограмата на Леген на електронното табло за съобщения. Беше станал от масата, на която вечеряше. В яката му бе затъкната салфетка, а кожата под долната му устна мазно блестеше.

Дългото му лице се бе изкривило в заплашителна гримаса.

— На живот или смърт! Какво значи това? Кой сте вие? — Сетне погледът му попадна на жената, която се бе примъкнала близо до сеизмолога, така че и нейният образ да се види на екрана на Дженар.

— Пак ли! — възкликна той. — Това твоето си е направо дебелашко заяждане.

— Не е — моментално възрази Дорс. — Консултирах се с Роджън Бенастра, който е главен сеизмолог в Университета. Уредите ясно показват, че след като ти и твоята група сте напуснали Горната страна, там остават стъпките на един човек. Това е моят студент Хари Селдън, който се качи под твоя опека и който сега абсолютно сигурно лежи припаднал, в ступор, и може би няма да изкара още дълго. Така че ти ще ме заведеш горе моментално заедно с всичкото оборудване, което може да се окаже необходимо. Ако не го направиш незабавно, ще се обърна към университетската служба за сигурност; ако е необходимо — и към самия президент. Аз самата така или иначе ще се кача и ако нещо се е случило на Хари, понеже си се забавил дори с една минута, ще те обвиня в престъпна небрежност, некомпетентност и във всичко друго, което мога да ти лепна, за да те лишат от постовете ти и те изхвърлят от научния свят. А ако се окаже, че е мъртъв, това ще е убийство поради същата тази престъпна небрежност от твоя страна. Или нещо още по-лошо, тъй като сега категорично те предупреждавам, че той умира.

Вбесен, Дженар се обърна към Бенастра:

— Ти откри ли…

Дорс обаче го прекъсна:

— Той ми каза какво е открил, а аз го казах на теб. Нямам никакво намерение да ти позволя да го объркаш. Идваш ли? Веднага!

— Не ти ли мина през ум, че може и да грешиш? — попита Дженар с ехидна гримаса. — Знаеш ли какво бих могъл да ти сторя, ако това е злонамерена фалшива тревога? Лишаването от пост е най-малкото…

— Но убийството не е — заяви Дорс. — Готова съм да рискувам обвинение в злостно хулиганство. Ти готов ли си обаче да се изправиш на съд за убийство?

Дженар почервеня, може би повече заради необходимостта да се предаде, отколкото от заплахата.

— Ще дойда, но няма да имам капка милост към теб, млада госпожице, ако накрая се окаже, че твоят студент е бил в безопасност тук под купола последните три часа.

 

27

Тримата се качиха в асансьора във враждебно мълчание. Леген бе изял само част от вечерята си и бе оставил жена си в стола без логично обяснение. Бенастра изобщо не бе вечерял и вероятно бе разочаровал някоя дама също без такова обяснение. И Дорс Венабили отдавна не бе яла и изглеждаше най-напрегната и нещастна от тримата. Тя носеше термично одеало и два фотонни излъчвателя.

Когато стигнаха изхода към Горната страна, Леген, здраво стиснал челюсти, набра идентификационния си номер и вратата се отвори. Студеният вятър се втурна насреща им и Бенастра изръмжа. Никой от тримата не бе подходящо облечен, но мъжете нямаха намерение да остават за дълго.

— Вали сняг — напрегнато изрече Дорс.

— Мокър сняг — уточни Леген. — Температурата е малко над точката на замръзване. Не е убийствен студ.

— Зависи колко време човек ще остане навън, нали? — озъби се историчката. — Ако подгизнеш от топящия се сняг, няма да ти е много от полза.

Леген изсумтя.

— Добре де, къде е той? — И се вгледа с отврата в пълната чернилка, която заради светлината от входа зад гърба му изглеждаше още по-непривлекателна.

— Хайде, доктор Бенастра — помоли Дорс — дръжте това одеало. А ти, доктор Леген, затвори вратата зад теб, без да я заключваш.

— Тя няма автоматична ключалка. Да не ме смяташ за глупак?

— Сигурно не, но действително можеш да я заключиш от вътрешната страна, като попречиш на всеки, който се намира отвън, да влезе в купола.

— Ако отвън има някой, покажи ми го. Посочи го де! — заяде се Леген.

— Той може да бъде навсякъде. — Дорс вдигна ръце. Около китките й имаше по един фотонен източник.

— Но ние не можем да проверим навсякъде — промълви отчаяно Бенастра.

Излъчвателите блеснаха и лъчите им затанцуваха в различни посоки. Снежинките искряха като огромен рояк светулки и затрудняваха огледа.

— Стъпките ставаха все по-отчетливи — рече Дорс. — Той трябва да е приближавал към датчика. Къде се намира този датчик?

— Нямам никаква представа — отсече Леген. — Това е извън мойта област и не е моя отговорност.

— Бенастра?

— Всъщност… не зная — отговори колебливо сеизмологът. — Да ви кажа правичката, никога по-рано не съм идвал тук. Монтирали са го преди моето време. Компютърът естествено има информация, но ние не сме се сетили да го питаме. Освен това ми е студено и не виждам за какво съм ви повече.

— Ще трябва да поостанете малко — твърдо заяви Дорс. — Вървете след мен. Смятам да обикаляме изхода по разширяваща се спирала.

— Невъзможно е да виждаме надалеч в тоя сняг — констатира Леген.

— Зная. Сигурна съм, че ако не валеше, досега да сме го открили. А при това положение ще ни отнеме няколко минути повече. Ще изтраем. — Самата тя в никакъв случай не бе тъй уверена, колкото можеше да се съди по думите й. Тръгна напред, размахвайки ръце по такъв начин, че светлината да покрива колкото се може по-голяма зона, като в същото време напрягаше до болка очи за всяко петно на фона на снега.

Така стана обаче, че Бенастра се обади пръв:

— Какво е туй? — попита сеизмологът и посочи встрани.

Дорс припокри двата излъчвателя и отправи ярък конус светлина в указаната посока. Втурна се нататък, следвана от двамата мъже.

Откриха го свит на кравай и мокър до кости на около десетина метра от вратата и на не повече от пет до най-близкия метеорологичен уред. Дорс потърси пулса му, но това се оказа ненужно, защото в отговор на докосването й Селдън помръдна и простена.

— Дайте ми одеалото, доктор Бенастра — каза тя с изтънял от облекчение гласец. Тръсна го, за да го разгъне и го положи в снега. — Вдигайте внимателно, а аз ще го завия и сетне ще го занесем долу.

В асансьора щом одеалото се затопли до температурата на човешката кръв, от увития в него Селдън започна да извира пара.

— Когато го внесем в стаята му — продължаваше с нарежданията си Дорс — ти, доктор Леген, викаш лекар, добър лекар и се грижиш да пристигне веднага. Ако се отърве без увреждания, няма да кажа нищо, но само ако се отърве. Помни…

— Излишно е да ми четеш лекции — студено процеди Леген. — Съжалявам за станалото и ще направя каквото мога, но единствената ми грешка беше, че изобщо позволих на този човек да се качи на Горната страна.

Одеалото помръдна и оттам се чу нисък слаб глас.

Бенастра се стресна, защото главата на Селдън лежеше в свивката на лакътя му.

— Опитва се да каже нещо — промълви той.

— Зная — кимна Дорс. — Попита какво става…

И не сдържа смеха си. Изглеждаше съвсем нормално Хари да попита точно това.

 

28

На втората сутрин Селдън се размърда, събуди се и вдигна очи към жената, която седеше до леглото му, прожектираше една книга и си взимаше бележки.

С почти нормален глас математикът промълви:

— Още ли си тук, Дорс?

Тя остави четеца.

— Не мога да те зарежа, нали така? А и никому не вярвам,

— Струва ми се, че те виждах всеки път, щом се събуждах. През цялото време ли беше при мен?

— Будна, заспала — да.

— Ами занятията ти?

— Имам един асистент, който ги пое за известно време.

Дорс се приведе и стисна ръката на Селдън. Като видя смущението му (в края на краищата той лежеше безпомощно в леглото), тя дръпна своята.

— Хари, какво се случи? Така се изплаших.

— Трябва да ти призная нещо — рече той.

— Какво, Хари?

— Помислих си, че може би участваш в някакъв заговор…

— Заговор? — изненадата й бе съвсем искрена.

— Мислех дали не сте ме подмамили да се кача на Горната страна, където ще се озова извън юрисдикцията на Университета и поради това ще мога да бъда отвлечен от имперските сили.

— Но Горната страна не е извън юрисдикцията на Университета! Секторната юрисдикция на Трантор е от центъра на планетата до небето.

— Е, не го знаех. Нали не дойде с мен, понеже каза, че имаш натоварен график, и аз, като ме пипна параноята, реших, че нарочно си ме изоставила. Моля те да ми простиш. Очевидно точно ти си ме смъкнала отгоре. Някой друг заинтересува ли се?

— Те са заети хора — внимателно премисли думите си Дорс. — Сметнали са, че си се върнал по-рано. Искам да кажа, съвсем оправдано е да са си го помислили.

— Клауция също ли е решила така?

— Младата стажантка? Да.

— Е, значи все пак може и да е било заговор. Имам предвид без теб.

— Не, Хари, грешката беше моя. Нямах абсолютно никакво право да те оставя да се качиш сам на Горната страна, защото задачата ми беше да те защищавам. Не преставам да се упреквам за това, което стана…

— Я чакай малко — изведнъж се раздразни Селдън. — Не съм се изгубил случайно. За какъв ме смяташ?

— Ще ми се да разбера ти как ще го наречеш. Когато другите са си тръгнали, изобщо не си бил наблизо. Не си се върнал при входа или поне в близост до него доста време, след като се е стъмнило.

— Не е така. Аз не се загубих просто защото съм се разхождал и не съм могъл да намеря пътя обратно. Казах ти, че подозирах заговор, и си имах причини да мисля така. Все още не съм напълно параноичен.

— Добре де, тогава какво всъщност стана?

Селдън й разправи. Не му беше трудно да си спомни подробностите; беше ги преживявал в кошмарите си през по-голямата част от предишния ден.

Дорс го изслуша навъсена.

— Но това е невъзможно. Вертопланер? Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Да не мислиш, че съм халюцинирал?

— Имперските сили едва ли биха те търсили по този начин. Те не могат да те арестуват на Горната страна, без да предизвикат същата яростна гюрултия, както ако изпратеха полиция, за да те заловят в кампуса.

— Тогава как ще го обясниш?

— Не съм сигурна — каза Дорс — но беше напълно възможно последиците от нежеланието ми да дойда с теб на Горната страна да бяха се оказали по-лоши, отколкото стана в действителност. И Чувек здравата да ми се ядоса.

— Тогава да не му казваме — предложи Селдън. — Всичко завърши добре.

— Налага се да му кажем — мрачно възрази Дорс. — Защото може и да не е завършило.

 

29

Същата вечер на посещение пристигна Дженар Леген. Беше след вечеря и той на няколко пъти премести погледа си от Дорс към Селдън и обратно, като че ли се чудеше какво да каже. Никой от двамата не му предложи услугите си, но търпеливо го изчакаха. Не останаха с впечатление, че е майстор на незаангажиращия разговор.

Най-подир той все пак се обърна към Селдън.

— Дойдох да видя как си.

— Прекрасно — отвърна математикът — като се изключи, че съм малко сънлив. Доктор Венабили ми каза, че няколко дни ще се чувствам уморен от лечението, вероятно понеже сега си получавам необходимата ми почивка. — Той се усмихна. — Честно казано, нямам нищо против.

Леген дълбоко пое въздух, издиша го, поколеба се и после едва ли не насила изцеждайки думите от себе си, рече:

— Няма да ти отнема много време. Отлично разбирам, че се нуждаеш от почивка. Искам обаче да ти кажа, че много съжалявам, дето стана така. Не би следвало толкова уверено да приема, че си слязъл сам. Понеже си пълен новак, трябваше да чувствам по-голяма отговорност към теб. В края на краищата аз се съгласих да дойдеш горе. Надявам се, че можеш… да ми простиш. Всъщност това е всичко, което исках да ти кажа.

Селдън се прозина, като сложи ръка пред устата си.

— Извинявай. Тъй като нещата се оправиха, няма защо толкова да си придиряме. В някои отношения грешката не беше твоя. Не биваше да се отдалечавам и освен това истината е, че…

— Стига, Хари — прекъсна го Дорс — моля те, никакви разговори. Просто си почивай. Аз искам мъничко да си поприказвам с доктор Леген, преди да си тръгне. На първо място, докторе, напълно разбирам, че сте загрижен как ще ви се отрази отзвукът от тази история. Казах ви, че ако Хари Селдън оздравее без лоши последици, няма да има никакви за вас. Засега изглежда, че ще стане точно така, значи можете да сте спокоен… засега. Бих искала да ви помоля за нещо друго и се надявам, че този път ще имам доброволното ви сътрудничество.

— Ще се постарая, доктор Венабили — сковано отвърна Леген.

— Случи ли се нещо необичайно, докато стояхте на Горната страна?

— Знаете, че се случи. Загубих следите на доктор Селдън, за което току-що се извиних.

— Очевидно е, че нямам предвид това. Случи ли се още нещо необичайно?

— Не, нищо. Абсолютно нищо.

Дорс хвърли поглед към Селдън, който се начумери. Стори му се, че тя се опитва да провери думите му и да получи независимо от неговото описание. Нима си мисли, че си е въобразил вертопланера-търсач? Тъкмо щеше да й възрази разгорещено и болногледачката му вдигна ръка с успокоителен жест, сякаш да предотврати точно тази възможност. Той се подчини донякъде заради жеста й,донякъде понеже наистина му се спеше. Надяваше се, че Леген няма да стои още дълго.

— Сигурен ли сте? — попита Дорс. — Нямаше ли някаква намеса отвън?

— Не, разбира се, че не. О…

— Да, доктор Леген?

— Имаше един самолет.

— Въздушен кораб? От какъв вид?

— Вертопланер.

— Това странно ли ви се видя?

— Не, разбира се, че не.

— Защо?

— Чувствам се едва ли не сякаш сте ме подложили на кръстосан разпит, доктор Венабили. Не ми е много по вкуса.

— Мога да ви разбера, доктор Леген, само че тези въпроси имат нещо общо със злополучното приключение на доктор Селдън. Възможно е да се окаже, че цялата работа е далеч по-сложна, отколкото си мислех.

— И в какво отношение? — В гласа му се появи остра нотка. — Да не възнамерявате да отправите нови обвинения и да изисквате повторни извинения? В такъв случай сигурно ще сметна за нужно да се оттегля.

— Все пак навярно не преди да сте обяснили защо бихте сметнали един реещ се вертопланер за нещо съвсем естествено.

— Защото, скъпа ми госпожице, сума ти метеорологични станции на Трантор притежават вертопланери за пряко изследване на облаците и горните слоеве на атмосферата. Нашата обаче няма.

— Защо? Той би бил полезен.

— Разбира се. Само че ние не си съперничим и не крием тайни един от друг. Ние известяваме за нашите находки, те ни съобщават за техните. По тая причина е разумно различията и специализациите да се разпределят. Би било глупаво напълно да дублираме усилията си. Можем да изразходваме за мезонни рефрактометри парите и човешките ресурси, които иначе бихме похарчили за вертопланери, докато другите пък ще си спестят първия разход и ще предпочетат втория. В края на краищата между секторите има и съперничество, и лоши отношения понякога, но науката е единственото, което ни държи заедно. Предполагам, поне това ви е известно — добави иронично той.

— Известно ми е, обаче не е ли твърде голямо съвпадение някой да изпрати вертопланер над вашата станция същия ден, когато се каните да я използвате?

— Няма нищо необичайно. Ние обявихме, че този ден смятаме да правим измервания и в резултат някоя друга станция е решила съвсем на място, че може да проведе по същото време нефелометрични изследвания — тоест, нали разбирате, на облаците. Обединяването на резултатите ще е по-рационално и по-полезно, отколкото ако данните се вземат поотделно.

Внезапно Селдън се обади с доста сънлив глас:

— В такъв случай значи просто са правили измервания? — и отново се прозина.

— Да — отвърна Леген. — А какво друго биха могли да правят?

Дорс примига, както често й се случваше, когато се опитваше да мисли бързо.

— Всичко е съвсем логично. На коя точно станция принадлежи този вертопланер?

Леген завъртя глава.

— Доктор Венабили, как можете да очаквате, че ще зная?

— Мислех, че всеки метеорологичен летателен апарат би следвало да носи отличителните знаци на своята станция.

— Положително, само че аз дори не съм поглеждал нагоре, за да ги видя, нали разбирате. Имах да върша работа, така че оставих и другите да си вършат своята. Когато ни докладват, ще разбера чий е бил вертопланерът.

— Ами ако не докладват?

— Тогава ще предположа, че уредите им са отказали да работят. Понякога става и така. — Десният юмрук на Дженар Леген бе здраво стиснат. — Е, това ли е всичко?

— Почакайте още миг. Как мислите, откъде може да е дошъл този вертопланер?

— Би могъл да е от всяка станция. Ако са предизвестени един ден по-рано, а имаше доста повече време, тези кораби могат спокойно да стигнат до което и да е място на планетата.

— Все пак кои са най-вероятните станции?

— Трудно е да се каже: Хестелония, Што, Зигорет, Северно Дамиано. Бих казал, че най-вероятно е да е от някоя от тези четири, но би могъл и да е от всякоя от останалите четиридесет.

— Тогава само още един въпрос, докторе. Когато разгласихте, че ще се качите на Горната страна, случайно да сте споменали, че с вас ще дойде някакъв математик, на име Хари Селдън?

Върху лицето на Леген се появи изражение на дълбока и искрена изненада, което бързо се превърна в презрително.

— Защо ще изреждам имена? Кой би се заинтересувал?

— Чудесно — рече Дорс. — Истината по въпроса е, че доктор Селдън е видял вертопланера и присъствието му го е разтревожило. Не съм сигурна защо, в това отношение неговата памет очевидно е малко неясна. Но той тъй или иначе е побягнал от кораба, загубил се е и не си е помислил за връщане — или не се е осмелил да си помисли — докато здравата се е смрачило, а в тъмното не е успял да намери съвсем точно пътя. Никой не може да ви обвинява за това, така че нека и вие, и ние да забравим целия инцидент. Съгласен ли сте?

— Съгласен — кимна Леген. — Довиждане! — Обърна се на пети и излезе с видимо облекчение.

Когато той си отиде, Дорс стана, внимателно изу чехлите на Селдън, пооправи го в леглото му и го зави. Естествено пациентът й спеше дълбоко.

Сетне приседна и се замисли. Колко от онова, което бе казал метеорологът беше истина и какво ли би могло да се крие зад думите му? Не знаеше.

 

VII. МИКОГЕН

 

30

Когато Селдън се събуди, откри, че нечие лице се вглежда сериозно в неговото. За миг той се намръщи като бухал, а сетне промърмори:

— Чувек?

Журналистът едва-едва се усмихна.

— Значи ме помниш?

— Беше само за ден, и то преди близо два месеца, но те помня. Значи не са те арестували и с нищо не…

— Както виждаш, жив и здрав съм, макар че — и той хвърли бърз поглед към Дорс, която стоеше встрани — не ми беше много лесно да дойда.

— Радвам се да те видя. Впрочем имаш ли нещо против? — Селдън посочи към банята.

— Оправи се, закуси. — кимна Чувек.

Гостът не сподели закуската му. Нито пък Дорс. Не обелиха и дума, докато той хапваше. Чувек, без да си дава зор, прехвърли един книгофилм. Дорс критично си поогледа ноктите, а след това извади микрокомпютър и започна да си води някакви бележки с електронната писалка.

Селдън ги наблюдаваше умислено и изобщо не се опита да начене разговор. Настъпилата тишина може би отговаряше на някаква характерна транторианска необщителност при посещение на болен. Естествено сега се чувстваше съвсем нормално, ала те може би не го осъзнаваха.

Чувек проговори едва след като той изяде последния залък и изпи последната капка мляко (с чийто вкус очевидно бе посвикнал, тъй като вече не му се струваше толкова странно).

— Селдън, как си? — попита Чувек.

— Съвсем добре, приятелю. Във всеки случай достатъчно добре, за да съм на крак.

— Радвам се да го чуя — сухо отрони журналистът. — Дорс Венабили е много виновна, загдето е позволила да стане така.

Ученият се намръщи.

— Не. Аз настоях да се кача на Горната страна.

— Тя обаче би трябвало на всяка цена да се качи заедно с теб.

— Казах й, че не искам да идва с мен.

— Не е вярно, Хари — обади се жената. — Недей да ме защищаваш с галантни лъжи.

Селдън се ядоса.

— И не забравяй, че въпреки многото пречки Дорс също се качи на Горната страна след мен и определено ми спаси живота. Това ни най-малко не е изопачаване на истината. Взе ли го предвид при твоята преценка?

Историчката отново го прекъсна, очевидно изпаднала в неловко положение:

— Моля те, Хари. Четър Чувек е абсолютно прав да смята, че аз не биваше да те оставям да се качиш на Горната страна или поне трябваше да дойда с теб. А иначе той похвали по-нататъшните ми действия.

— Както и да е — рече Чувек — вече е минало и можем да го забравим. Селдън, дай да поговорим за онова, което се случи горе.

Математикът се озърна и предпазливо попита:

— Дали е безопасно?

— Дорс е поставила тази стая под изкривяващо поле — усмихна се гостът. — Напълно съм сигурен, че ако в Университета има макар и само един имперски агент, той няма да знае как да проникне през него. Ти май си доста мнителен човек, а?

— Изобщо не ми е в природата — възрази Селдън — но като те слушах в парка и след това… Бих казал, че ти пък си доста убедителен човек, Чувек. Преди още да си свършил, Ето Демерцел ми се мяркаше във всяка сянка.

— Понякога си мисля, че той може да съм аз самият — мрачно потвърди журналистът.

— Ако беше тъй — ухили се Хари — положително нямаше да разбера. Как изглежда първият министър?

— Едва ли има значение. Не би го видял, преди Демерцел да го пожелае, а дотогава, струва ми се, всичко вече ще е свършило — именно това трябва да предотвратим. Дай да поразчепкаме онзи вертопланер, от който си се крил.

— Както вече го казах, Чувек, ти ме накара да се страхувам едва ли не до смърт от Демерцел. Още щом видях вертопланера, реших, че той ме преследва, че като съм се качил на Горната страна, съм излязъл извън защитната зона на Стрилингския университет, а те са ме подмамили там с единствената цел да ме отвлекат без затруднения.

Намеси се Дорс:

— От друга страна, Леген…

— Той снощи не беше ли тук? — бързо запита Селдън.

— Беше, не си ли спомняш?

— Смътно. Бях ужасно уморен. Всичко ми е като в мъгла.

— Е, снощи Леген каза, че вертопланерът е бил просто някакъв метеорологичен въздушен кораб от друга секция. Съвсем обикновен и съвършено безобиден.

— Какво? — стъписа се Селдън. — Не вярвам!

— Сега въпросът е: «Защо не вярваш?» — продължи хода на мислите му Чувек. — Имаше ли във вертопланера нещо, което да те е накарало да смяташ, че е опасен? Нещо по-особено, а не просто подмолна подозрителност, която аз съм ти натикал в мозъка?

Селдън захапа долната си устна и се замисли.

— Действията му. Изглеждаше така, сякаш подава предната си част под облачната покривка и търси нещо, а сетне се появява на друго място по съвсем същия начин, после на трето… и така нататък. Като че ли методично обхождаше Горната страна сектор по сектор и постепенно се насочваше към мен.

— Май се опитваш да го персонифицираш — недоволно рече журналистът. — Възприел си го като някакво странно животно, което те търси. А той естествено не е такова животно. Той си е просто един въздушен кораб и ако наистина е бил метеорологичен, действията му са съвършено нормални и безобидни.

— На мен не ми изглеждаше така — възрази Селдън.

— Сигурен съм, че не ти е изглеждало — кимна Чувек — но на практика ние нищо не знаем. Твоята убеденост, че си бил в опасност, не е повече от едно допускане. Настояването на Леген, че си видял метеорологичен летателен апарат, също е само допускане…

— Няма да повярвам, че е било напълно невинно събитие — заинати се математикът.

— Е, в такъв случай — заяви Чувек — нека предположим най-лошото. Летателният апарат е дошъл, за да те открие. Откъде човекът, който го е изпратил, ще знае какво трябва да търси?

— Аз попитах доктор Леген — намеси се в разговора Дорс — дали в доклада си за предстоящата метеорологична акция е включил информация, че Хари ще бъде с групата. При нормално развитие на нещата не би имало никаква причина да го стори и той действително отрече да го е правил, като доста се изненада от въпроса ми. Склонна съм да му вярвам.

— Не бързай толкова — замислено каза Чувек. — Нима не би го отрекъл във всички случаи? По-добре се запитай защо е позволил на Селдън да иде с тях. Знаем, че първоначално е възразил, ала сетне е отстъпил без много-много разправии. А това, струва ми се, не е твърде характерно за него.

Дорс се поначумери.

— Излиза така, като че ли той е нагласил цялата работа. Възможно е да е разрешил на Хари да се присъедини само за да го постави в положение, при което ще могат да го заловят. Не е изключено да е получил някакви заповеди в това отношение. Освен туй можем да твърдим, че е подкокоросал своята стажантка Клауция да привлече вниманието му и да го отведе надалеч от групата, за да го изолира. Това обяснява странната липса на загриженост у доктор Леген, че Хари отсъства, когато е дошло време да слизат долу. Тогава той би настоявал, че математикът си е тръгнал по-рано — нещо, което е напълно възможно, тъй като най-подробно му е показал как може да слезе сам. Така се обяснява и нежеланието му да се качи повторно горе, за да го търси, понеже не би искал да си губи времето за човек, който не може да бъде открит…

Чувек, който я слушаше внимателно, възрази:

— Ти повдигна интересно обвинение срещу Леген, но нека и него не приемаме с прекалена готовност. Все пак накрая се е качил с теб на Горната страна.

— Тъй като открихме стъпките. Имаше и свидетел.

— Добре де, метеорологът показа ли се много изненадан и шокиран, когато намерихте Селдън; имам предвид повече, отколкото би било нормално поради факта, че сте спасили някого, дето е бил изложен на крайна опасност от неволна началническа небрежност? Действаше ли така, сякаш Селдън не би следвало да се окаже там? Държеше ли се като човек, който се пита: «Как така не са го отвели?»

Дорс обмисли внимателно въпросите и сетне отговори:

— Явно беше шокиран, когато видя Хари да лежи в мокрия сняг, но едва ли мога да твърдя, че е изпитвал нещо повече от съвсем естествен за ситуацията ужас.

— Да, и аз предполагам, че не би могла да твърдиш друго.

Докато говореха, Селдън гледаше ту единия, ту другия и внимателно слушаше всяка изречена дума.

— Не мисля, че е бил Леген — обади се той.

Чувек веднага пренасочи вниманието си към него.

— Защо смяташ така?

— Ами дори само затова, че както ти отбеляза, метеорологът явно не желаеше да отида с тях. Цял ден се препирахме и накрая се съгласи, защото остана с впечатлението, че аз съм някакъв ловък математик, който може да му помогне в разработването на неговата теория. На мен самия много ми се искаше да се кача там и ако той е имал заповед да се погрижи да ме заведат на Горната страна, не би имало нужда чак толкова да се противи.

— Оправдано ли е да допуснем, че си му трябвал единствено заради математическите си умения? Той обсъди ли нещо конкретно с теб? Направи ли опит да ти обясни теорията си?

— Не — отвърна Селдън — не се опита. Само спомена нещо в смисъл, че по-късно ще го обсъдим. Белята беше, че тогава бе напълно обсебен от своите инструменти. Доколкото разбрах, очаквал е да има слънце, а то не се показа и явно е разчитал уредите му да са виновни, пък те са работели безупречно, което много го разочарова. Мисля, че точно този неочакван развой на нещата го накара да се вкисне и същевременно отклони вниманието му от мен. А колкото до Клауция, младата жена, която за няколко минути напълно ме отвлече от останалите, като си припомням сега нещата, нямам чувството, че преднамерено ме е замъкнала настрани. Инициативата беше моя. Любопитствах за растителността на Горната страна и по-скоро аз, отколкото стажантката, бях причина да се отдалечим от групата. Леген изобщо не я е подкокоросвал, защото той я повика още докато ги виждах, а сетне се отдалечих и ги изгубих от очи изцяло по своя вина.

— И все пак — рече Чувек, който като че ли държеше да възразява на всяко направено разсъждение — ако този кораб е търсил теб, хората на борда би трябвало да знаят, че ще си там. Откъде биха могли да го научат, ако не от Леген?

— Подозирам един млад психолог — отвърна Селдън — който се казва Лисунг Ранда.

— Ранда? — повтори Дорс. — Не ми се вярва. Познавам го. Той просто не би работил за императора. По самата си природа е антиимпериалист.

— Може би се преструва — възрази Селдън. — Всъщност ако се опитва да прикрие факта, че е имперски агент, би следвало да се държи открито, яростно и крайно анти…

— Но нали именно такъв не е! — прекъсна го тя. — Ранда в нищо не е яростен и краен. Напротив, винаги е спокоен и добродушен и изразява възгледите си меко, дори плахо. Сигурна съм, че…

— И въпреки това, Дорс — разгорещено махна с ръка Селдън — точно той пръв ми спомена за метеорологичния проект; точно той ме убеди да се кача на Горната страна; точно той прилъга Леген да ми позволи да се присъединя към тях, като доста преувеличи математическите ми способности. Направо да се чудиш защо толкова искаше да ме качи горе… защо му е било да си дава толкоз зор!

— Може би за твое добро. Той се е заинтересувал от теб, Хари, и сигурно си е помислил, че метеорологията би могла да се окаже полезна за психоисторията. Не е ли възможно да е тъй?

Чувек спокойно ги прекъсна:

— Хайде да обсъдим нещо друго. Между момента, когато Ранда ти е казал за метеорологичния проект, и този, когато наистина си потеглил за Горната страна, е минало значително време. Ако не е виновен за нищо от случилото се, той няма да има никаква особена причина да си мълчи за него. Ако е дружелюбен и общителен човек…

— Точно такъв е! — вметна Дорс.

— …тогава е напълно възможно да е съобщил това на един куп приятели. В такъв случай наистина не можем да определим кой би могъл да е информаторът. Всъщност просто за да отбележа още един факт, ако допуснем, че Ранда е антиимпериалист, това не означава непременно, че той не е агент. Ще трябва само да се запитаме чий агент е. За чия сметка работи?

Селдън се изуми.

— Че за кого другиго би могъл да работи освен за империята? За кого другиго освен за Демерцел?

Чувек вдигна ръка.

— Селдън, много си далеч от умението да разбираш цялата сложност на политическите отношения на Трантор. — Той рязко се извърна към Дорс. — Кажи ми пак кои бяха четирите сектора, които доктор Леген назова като най-вероятни собственици на вертопланера?

— Хестелония, Што, Зигорет и Северно Дамиано.

— Да не си задала въпроса по някакъв насочващ начин? Да речем, попитала си дали някой конкретен сектор е собственикът?

— Не, определено не. Просто се поинтересувах може ли той да направи някакво предположение за произхода на кораба.

— А ти — обърна се отново към Селдън журналистът — не забеляза ли маркировка, някакви символи по вертопланера?

Математикът понечи да му се озъби, че корабът едва се е виждал през облаците, че се е появявал само за кратко и че той самият изобщо не се е интересувал от никаква маркировка, а само как да избяга, но се сдържа. Чувек положително знаеше всичко това.

Така че просто отвърна:

— Опасявам се, че не.

— Ако вертопланерът е бил изпратен със задача да го отвлече, не е ли възможно отличителните знаци да са били замаскирани? — попита Дорс.

— Това е разумно предположение — отбеляза Чувек — и напълно допустимо, обаче в тази Галактика разумът невинаги триумфира. И тъй като Селдън явно не е забелязал каквито и да било подробности, свързани с кораба, можем само да гадаем. Това, което си мисля, е: «Што.»

— Защо ли? — повтори като ехо Селдън. — Предполагам, че са искали да ме отвлекат, защото, който и да е бил на кораба, е държал да съм му под ръка. Най-вероятно заради моите познания по психоистория…

— Не, не! — Чувек навири десния си показалец сякаш поучаваше някой млад студент. — Ш-Т-О. Така се нарича един сектор на Трантор. Много специален сектор. От около три хиляди години той се управлява от поредица кметове. Поредицата е била непрекъсната — една-единствена династия. Преди около пет века дори е имало период, когато на трона са се възкачили двама императори и една императрица от кметската династия на Што. Периодът бил относително къс и никой от тях не се отличил особено, нито пък пожънал кой знае какви успехи, но след това кметовете на Што вече не можели да забравят своето имперско минало. Те никога не са били активно нелоялни спрямо царуващия род, който ги наследил, но също така не е известно много-много да са му предлагали услугите си. По време на откъслечните периоди на гражданска война поддържали своего рода неутралитет, правейки ходове, които изглеждали великолепно изчислени така, че да удължат войната. Нито веднъж не успели, но и никога не престанали да опитват. Сегашният кмет на Што е невероятно способен. Вече е стар, но амбициозността му не е намаляла и ако с Клеон се случи нещо — дори естествена смърт — той има шанс да наследи трона заради прекалено младия син на императора. Галактическото общество винаги ще изпитва известна симпатия към един претендент, който, ако не друго, притежава имперско потекло. Ето защо, ако кметът на Што е чул за теб, можеш да послужиш като полезен научен пророк за неговата династия. Ако те убедят да предскажеш неизбежното наследяване на трона от страна на Што и настъпването на хиляда години мир и благоденствие, секторът ще има сериозен мотив да се опита да уреди някакъв подходящ край за Клеон. Разбира се, качи ли се штоянец на трона, от теб повече полза няма да има. Спокойно можеш да последваш Клеон в гроба…

Селдън наруши мрачното мълчание, което се възцари след думите на Чувек, като каза:

— Само че ние не знаем дали именно Што ме преследва.

— Не, не знаем. Нито пък знаем дали изобщо някой те преследва в момента. Както предполага Леген, вертопланерът в края на краищата би могъл и да е обикновен метеорологичен изпитателен кораб. И все пак щом новините, свързани с психоисторията и потенциалните й възможности се разпространят — а те непременно ще се разпространят — все повече и повече от силните и не тъй силните на деня както на Трантор тъй и навсякъде другаде, ще поискат да се възползват от твоите услуги.

— Какво ще правим тогава? — попита Дорс.

— Да, това е въпросът — Чувек поразмисли и сетне продължи: — Вероятно сме сбъркали, като дойдохме тук. За един професор е прекалено естествено да потърси убежище в някой университет. При това Стрилингският е от най-големите и най-свободните, така че не след дълго ластарчета от най-различни страни предпазливо ще започнат да опипват пътя към това място. Мисля, че трябва колкото е възможно по-бързо — може би още днес — ти, Селдън, да бъдеш преместен в някое друго, по-сполучливо скривалище. Обаче…

— Обаче? — запита другият.

— Все още не знам къде.

— Да извикаме географския справочник на екрана на компютъра и да изберем някое случайно кътче — предложи математикът.

— В никакъв случай — възрази Чувек. — Ако постъпим така, нищо чудно да намерим убежище, което ще е още по-несигурно. Не, трябва да си понапънем мозъците!

 

31

Тримата останаха сврени в квартирата на Селдън чак до следобеда. Хари и Дорс от време на време тихо разговаряха на неутрални теми, докато Чувек запази почти пълно мълчание. Седеше изправен, яде малко и сериозното му изражение (което според Селдън го правеше да изглежда по-възрастен) си остана спокойно и отнесено.

Математикът предполагаше, че сега той прехвърля в ума си огромната топография на Трантор, дирейки идеалното кътче. Това определено не бе лесно.

Селдъновият Хеликон беше незначително по-голям от Трантор, но имаше по-малък океан. Повърхността на хеликонската суша бе може би с десет процента по-голяма от транторската. Хеликон обаче бе рядко населен и повърхността му беше само тук-там изпъстрена с градове; Трантор пък целият беше град. Докато родният му свят бе разделен едва на двадесет административни сектора, Трантор имаше над осемстотин и всеки от тези стотици сектори сам по себе си представляваше комплекс от подразделения.

Накрая Селдън предложи с известна доза отчаяние в гласа си:

— Чувек, може би ще е разумно да изберем този кандидат, който се отличава с най-голямо благоразположение, и аз да ида там, като разчитам той да ме защищава срещу всички останали.

Журналистът вдигна очи и каза с крайна сериозност:

— Това не е нужно. Аз познавам подходящия кандидат и той вече те притежава.

Селдън се усмихна.

— Не се ли поставяш на едно равнище с кмета на Што и дори с императора на цялата Галактика?

— От гледна точка на обществено положение, не. Само че аз им съпернича, що се отнася до желанието да те държа под контрол. Те обаче, а и всеки друг, за когото мога да се сетя, те искат единствено за да укрепят собственото си богатство и власт, докато аз нямам абсолютно никакви амбиции освен благото на Галактиката.

— Подозирам — сухо рече Селдън — че ако ги запитаме, всеки от твоите съперници ще настоява, че той също мисли само за благото на Галактиката.

— Сигурен съм, че ще е тъй — кимна Чувек — но засега единственият от моите, както ги наричаш, съперници, с когото си се срещал, е императорът, а той е настоявал да направиш измислени предсказания, които евентуално да стабилизират династията му. Аз не те моля за нищо подобно. Моля те само да усъвършенстваш своя психоисторически метод дотолкова, че с него да могат да се правят математически валидни предвиждания, та макар и само от статистически характер.

— Вярно е — съгласи се с полуусмивка Селдън. — Поне засега.

— Е, значи бих могъл да те запитам как се справяш със задачата. Някакъв прогрес?

Математикът не знаеше дали да се засмее, или да се ядоса. Изчака малко и не направи нито едното, нито другото, а се насили да отговори спокойно:

— Прогрес? За по-малко от два месеца? Чувек, това е нещо, което лесно може да запълни целия ми живот. както и живота на още дузина мои следовници. И дори тогава да завърши с провал.

— Не говоря за окончателно решение, нито дори за някакъв обнадеждаващ знак. Ти сума ти пъти ясно каза, че приложимата психоистория е възможна, но не е практична. Питам само дали виждаш надежда тя да стане практична.

— Честно казано, не.

— Моля да ме извините — намеси се в разговора Дорс. — Аз не съм математичка, така че се надявам въпросът ми да не е глупав. Откъде знаеш, че нещо е едновременно възможно и непрактично? Чувала съм те да казваш, че на теория можеш лично да се срещнеш и да се здрависаш с всички хора в империята, но това няма да представлява никакъв практически успех, тъй като няма да живееш достатъчно дълго, за да го направиш. Как обаче можеш да твърдиш, че психоисторията е подобно нещо?

Селдън погледна Дорс с известна доза недоверчивост.

— Искаш да ти го обясня?

— Да — потвърди тя и така енергично кимна с глава, че къдравата й коса потрепери.

— Всъщност — рече Чувек — и аз бих искал.

— Без математика? — попита Селдън с намек за бегла усмивка.

— Да, ако обичаш — кимна журналистът.

— Ами… — за няколко секунди ученият се самовглъби, за да избере начина си на изложение, а после започна:

— Ако искаш да разбереш някой аспект на Вселената, ще ти бъде от полза да опростиш нещата колкото е възможно повече и да включиш само тези качества и характеристики, които имат съществено значение за разбирането. Ако искаш да определиш как пада един предмет, не се занимаваш с това дали той е нов или стар, червен или зелен, мирише ли или не. Елиминираш всички тези признаци и по този начин не усложняваш ненужно въпроса. Можеш да наречеш опростяването модел или симулация и да го представиш или в реален вид накомпютърния екран, или като математическо съотношение. Да вземем например примитивната теория за нерелативистичната гравитация…

— Ти обеща, че няма да има никаква математика — веднага се обади Дорс. — Не се опитвай да ни я подпъхнеш, като я наричаш «примитивна».

— Не, не. Като казвам «примитивна», имам предвид само, че тя е известна още отпреди времето, до което стигат назад нашите архиви; че откритието й е забулено в мъглите на античността също както това на огъня и колелото. Във всеки случай уравненията на подобна гравитационна теория съдържат в себе си описание на движенията в която и да е планетна система, на всяка двойна звезда, на приливите и на множество други неща. Като използваме такива уравнения, ние можем дори да изградим зрителна симулация и да представим на екрана как една планета обикаля около своята звезда, или как две звезди кръжат една около друга, или пък още по-усложнени системи на тримерна холография. Подобни опростени симулации правят възприемането на едно явление далеч по-лесно, отколкото би било, ако ни се налагаше да изучаваме него самото. Всъщност без гравитационните уравнения нашите познания относно движението на планетите и небесната механика като цяло щяха да са съвсем рехави. Сега, тъй като човек иска да знае все повече и повече за което и да е явление, или пък щом самото то се усложни, се появява нужда от все по-изпипани и по-изпипани уравнения, все по-подробно и по-подробно програмиране… докато накрая стигаме до компютризираната симулация, която пък е все по-трудно и по-трудно да бъде възприета.

— А не можеш ли да направиш симулация на симулацията? — запита Чувек. — Така ще слезеш едно стъпало по-ниско.

— В такъв случай ще трябва да се елиминират някои характеристики на явлението, които е задължително да включиш, и симулацията ти ще стане безполезна. Сложността на МВС — това ще рече «минималната възможна симулация» — нараства по-бързо от сложността на симулирания обект и в крайна сметка се изравнява с явлението. По този начин преди хиляди години е било установено, че Вселената като цяло, в пълната й сложност не може да бъде представена от никаква симулация, която е по-малка от нея самата. С други думи, човек не може да получи някаква картина на Вселената като цяло, освен ако не изучи цялата Вселена. Било доказано и че ако някой се опита да замести със симулации една малка част от Вселената, сетне друга малка част и така нататък, възнамерявайки накрая да ги сумира заедно, за да оформи общата картина, ще открие, че съществуват безкрайно много такива частични симулации. Поради това ще му е необходимо безкрайно много време, за да разбере Вселената като цяло, а това е просто друг начин да се каже, че е невъзможно да се събере цялото съществуващо знание.

— Дотук напълно те разбирам — с лека изненада констатира Дорс.

— Добре, ние знаем, че някои относително прости неща са лесни за симулиране и че щом те се усложняват все повече и повече, стават и все по-трудни за подобна операция. Обаче на какво равнище на сложност симулацията престава да бъде възможна? Е, онова, което аз показах, използвайки един математически метод, изобретен през миналия век, който метод обаче трудно може да се използва дори и ако имаш под ръка голям и много бърз компютър, е, че нашето галактическо общество за малко не достига до този праг. То може да бъде представено чрез симулация, която е по-проста от него самото. И продължих с допускането, че е вероятно това да доведе до способност бъдещите събития да се предсказват в статистическа форма — тоест да се определя вероятността за алтернативни поредици от събития, а не просто да се твърди, че тъкмо някаква определена поредица непременно ще се сбъдне.

— В такъв случай — поде Чувек — след като можеш ефективно да симулираш галактическото общество, значи става дума просто това да бъде сторено. Защо тогава да не е практично?

— Всичко, което съм доказал, е, че за разбирането на галактическото общество няма да бъде нужно безкрайно много време, само че ако са необходими един милиард години, то все пак ще бъде непрактично. От наша гледна точка е все същото, както ако би изисквало безкрайно много време.

— И толкова време ли ще отнеме? Един милиард години?

— Опитах се да го изчисля.

— Неуспешно?

— Неуспешно.

— Университетската библиотека не помогна ли? — докато задаваше въпроса, Чувек хвърли бърз поглед към Дорс.

Селдън поклати глава.

— С нищо.

— И доктор Венабили ли не можа да ти помогне?

Историчката въздъхна.

— Чувек, нямам познания на тая тема. Единственото, което мога, е да предлагам начини за търсене. Ако Хари търси и не намира, какво повече да сторя?

Журналистът се изправи на крака.

— В такъв случай от стоенето тук няма голяма полза и аз трябва да помисля къде другаде да ви настаня.

Селдън протегна ръка и докосна лакътя му.

— Все пак имам една идея.

Чувек се взря в него с леко присвиване на очите, което можеше да подсказва изненада… или подозрение.

— Кога ти хрумна тази идея? Сега ли?

— Не. Въртеше ми се из главата няколко дни преди да се кача на Горната страна. Това малко приключение я затъмни за известно време, но като ме попита за библиотеката, пак си я припомних.

Чувек седна отново.

— Разправи ми за своята идея, стига да не е нещо, дето цялото ще е просмукано с математика.

— Няма никаква математика. Просто четенето на история в библиотеката ми напомни, че в миналото галактическото общество е било по-малко сложно. Преди дванадесет хиляди години, когато империята е основана за пръв път, Галактиката е включвала само около десет милиона населени светове. Преди двадесет хиляди години предимперските кралства са включвали общо само десетина хиляди свята. Ако се заровим още по-назад в миналото, кой знае колко ще се свие обществото! Може би дори до една-единствена планета, както в онези легенди, за които ти веднъж спомена.

— И мислиш — рече нетърпеливо Чувек — че ако си имаш работа с много по-просто галактическо общество, ще бъдеш в състояние да разработиш психоисторията?

— Да, струва ми се, че тогава евентуално бих могъл да го направя.

— Значи — обади се обхваната от внезапен ентусиазъм Дорс — ако предположим, че разработиш психоисторията за някое по-малко общество в миналото, и допуснем, че чрез изучаването на предимперската ситуация успееш да направиш предвиждания за това какво би могло да се случи хиляда години след създаването на империята например, ще си в състояние да провериш истинското положение на нещата по това време и да видиш колко близо до целта си попаднал?

— Да, но като се има предвид, че ще знаеш ситуацията през хилядната година на Галактическата ера отнапред, тестът едва ли ще е особено почтен — хладно възрази журналистът. — Ти несъзнателно ще се влияеш от предварителните си познания и щеш не щеш ще избереш такива стойности за своето уравнение, че да ти даде онова, което ти е известно като решение.

— Не мисля така — каза Дорс. — Ние не знаем много добре какво е било положението по онова време и ще ни се наложи доста да поровим. В края на краищата това са цели единадесет хилядолетия.

Лицето на Селдън се изкриви в гримаса на пълно объркване.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаем особено добре положението през хилядната година от Галактическата ера? Нали тогава е имало компютри, Дорс?

— Разбира се.

— И запаметяващи блокове, както и записи за слушане и гледане? Би следвало да имаме всички записи за 1000 г. от Г.е., също и както за сегашната, 12 020 година…

— На теория да, но не и на практика! Разбираш ли, Хари, това е същото, което ти не преставаш да повтаряш. Възможно е да имаш пълни записи за 1000 г. от Г. е., но не е практично да очакваш, че ще ги пазиш.

— Да, обаче онова, което аз не преставам да повтарям, Дорс, се отнася за математически демонстрации. Не виждам как то може да се приложи за историческите записи.

— Хари, записите не са вечни — в гласа на историчката се появиха оправдаващи се нотки. — В резултат от някой конфликт банките памет могат да бъдат унищожени или да станат нечетливи, а могат и просто да се развалят от старост. Всеки бит памет, който не бъде потърсен достатъчно дълго време, най-накрая потъва в натрупания шум. Разправят, че почти една трета от записите в Имперската библиотека са просто безсмислени, но, разбира се, обичаите не позволяват те да бъдат изтрити. Другите библиотеки са по-малко обвързани с традиции. В тази на Стрилингския университет изтриваме ненужните статии веднъж на десет години. Естествено записите, към които се обръщат често и които се презаписват на различни светове и в различни библиотеки — държавни или частни — остават достатъчно чисти хиляди години наред, така че много от основните пунктове в галактическата история са известни, дори и когато става дума за предимперските времена. Само че колкото по-назад се връщаш, толкова по-малко е запазено.

— Не мога да повярвам — заяви объркано Селдън. — Мислех си, че за да се предотврати опасността някой запис да бъде изтрит, се правят нови копия. Как тъй ще оставите знанията да изчезнат?

— Нежеланото знание е безполезно — отвърна Дорс. — Можеш ли да си представиш колко време, усилия и енергия ще се прахосват при непрекъснатото подновяване на неизползваните данни? Пък и с времето разходите ще стават все по-големи.

— Би трябвало да имате предвид, че някой някога може да поиска данните, от които толкова безгрижно сте се отървали…

— Някоя конкретна единица може да притрябва веднъж на хиляда години. Да я запазим за в случай на такава нужда не е оправдано от гледна точка на разходите — дори и в науката. Ти спомена примитивните уравнения за гравитацията и каза, че са примитивни, тъй като откриването им е загубено в мъглите на античността. Защо е станало тъй? Нима вие, математиците, не сте запазили всички данни, цялата информация, натрупана далеч-далеч назад — в мъгливите времена, когато тези уравнения са били открити?

Селдън почти изстена и не направи никакъв опит да отговори.

— Добре, Чувек, дотук с моята идея — рече той съкрушено. — Щом се вгледаме в миналото и обществото стане по-просто от научна гледна точка, полезността на психоисторията е по-вероятна. Обаче знанието за него се топи дори по-бързо от големината му, така че самата психоистория става още по-малко вероятна и това «по-малко» натежава над «по-голямо»-то…

— Все пак разполагаме със сектор Микоген — заяви с усмивка Дорс.

Журналистът бързо я погледна.

— Така е, а и при всички положения там е идеалното място, където да скрием Селдън. Трябваше сам да се сетя.

— Микоген — повтори математикът, като се взираше ту в единия, ту в другия. — Къде е този Микоген?

— Хари, моля те, нека ти обясня по-късно — настоя Чувек. — В момента трябва да подготвя някои неща. Довечера заминаваш.

 

32

Дорс уговори Селдън да поспи. Щяха да потеглят в средата на промеждутъка от изключването и включването на светлината, под прикритието на «нощта», докато останалата част от Университета спи. Тя настоя, че все още има време поне малко да си почине.

— А ти пак ли ще спиш на пода? — попита Селдън.

Младата жена сви рамене.

— В леглото има място само за един и ако опитаме и двамата да се напъхаме в него, никой няма да успее да поспи.

За миг той я изгледа по много особен начин и рече:

— Тогава този път аз ще спя на пода.

— Не, няма. Не бях аз, дето се изхитри да си полегне в суграшицата…

Така се получи, че никой от тях не заспа. Макар да затъмниха стаята и макар в относително тихия район на Университета непрекъснатото бучене на Трантор да представляваше само дремлив звук, Селдън установи, че му се иска да разговаря.

— Дорс, създадох ти ужасно много грижи. Пречех ти дори да работиш. И все пак съжалявам, че трябва да те оставя.

— Няма да ме оставиш — отвърна историчката. — Аз идвам с теб. Чувек урежда и моето заминаване.

Селдън смутено измънка:

— Не мога да те моля за това…

— Не ти ме молиш, а Чувек. Трябва да те пазя. В края на краищата с Горната страна се провалих и би следвало да изкупя грешката си.

— Нали се разбрахме! Моля те, не се чувствай виновна за нищо. Вярно, признавам си, че с теб ще ми е по-добре, стига да съм сигурен, че не ти се набърквам в живота…

— Не се набъркваш, Хари — меко отвърна Дорс. — Моля те, заспивай.

Селдън лежа тихо известно време и отново прошепна:

— Сигурна ли си, че Чувек наистина може да уреди всичко?

— Той е забележителен човек. Струва ми се, че има влияние не само тук, в Университета, но и на много други места. Щом казва, че може да ми уреди безсрочна отпуска, сигурна съм, че ще го направи. Той, Хари, е изключително убедителен човек.

— Зная — потвърди математикът. — Понякога се чудя какво наистина иска от мен.

— Онова, което казва — рече Дорс. — Четър е човек на силните и идеалистични намерения.

— Говориш, сякаш го познаваш добре…

— О, да, твърде добре го познавам.

— Интимно ли?

Дорс издаде някакъв странен звук.

— Не съм сигурна за какво намекваш, Хари, но ако приема най-очевидното тълкувание — не, не го познавам интимно. Между другото, на теб това какво ти влиза в работата?

— Извинявай — бързо рече Селдън. — Просто не исках поради незнание да нахълтам в нечия чужда…

— Собственост? Та това е още по-обидно! Мисля, че ще е най-добре да заспиваш.

— Още веднъж прощавай, Дорс, обаче не мога да заспя. Нека поне сменя темата. Ти не ми обясни за Микоген. Защо е добре за мен да отида там? Как изглежда този сектор?

— Ако си спомням добре, това е малък сектор с население от само два милиона души. Въпросът е там, че те здраво се придържат към традициите, свързани с ранната история и се предполага, че пазят много древни записи, до които никой друг няма достъп. Възможно е да ти бъдат по-полезни при опитите да изследваш предимперските времена, отколкото биха се оказали сведенията на ортодоксалните историци. Просто целият ни предишен разговор ме накара да се сетя за сектора.

— Ти виждала ли си някога техните архиви?

— Не. И не познавам никого, който да ги е виждал.

— Тогава откъде си сигурна, че записите им наистина съществуват?

— Всъщност… не мога да кажа, че съм сигурна. Немикогенците смятат, че онези са тайфа чудаци, но нищо чудно това изобщо да не е вярно. Те разправят, че наистина имат архиви, така че току-виж действително ги имат. Във всеки случай там няма да се набиваме много в очи. Микогенците са необщителни. А сега, моля те, заспивай.

И той накрая някак си успя.

 

33

Хари Селдън и Дорс Венабили напуснаха територията на Университета в 03.00 часа. Математикът съзнаваше, че се налага водачът да е Дорс. Тя познаваше Трантор по-добре от него — с цели две години по-добре. Очевидно бе близка приятелка на Чувек (колко близка? — този въпрос продължаваше да го човърка) и разбираше инструкциите му.

Двамата се бяха увили в леки спираловидни плащове с тясно прилепнали качулки. Стилът отразяваше една краткотрайна прищявка, дошла на мода в Университета (най-вече сред младите интелектуалци) преди няколко години, и въпреки че в момента би предизвикал единствено смях, притежаваше спасителното качество да ги прикрива добре и да ги прави неразпознаваеми — поне при бегъл оглед.

— Има известна възможност — бе ги предупредил Чувек — случката на Горната страна да е била напълно невинна и след теб, Селдън, да няма никакви агенти, но нека бъдем готови за най-лошото.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — разтревожено попита ученият.

— Бих искал… Но ако не държа аз самият да се превърна в мишена, трябва да ограничавам отсъствията си от работа. Разбираш ли?

Селдън бе въздъхнал. Разбираше.

Сега се намираха в едно вагонче на експреса и си избраха седалка на максимално разстояние от неколцината, които вече се бяха качили. (Математикът се зачуди защо изобщо в експреса ще има някой в 03.00 часа, а сетне си помисли, че това си е късмет, тъй като иначе те двамата щяха да са още по-подозрителни.)

Зазяпа се в безкрайната панорама, която минаваше пред очите му, докато също тъй безкрайната редица вагончета се движеше по безкрайната монорелса, носена от безкрайно магнитно поле. Една след друга се нижеха редици от жилищни блокове, някои от тях много високи, а други, доколкото му бе известно, много дълбоки. Все пак когато десетки милиони квадратни километри образуват едно урбанизирано цяло, дори и за четиридесет милиарда души не са нужни прекалено високи или гъсто наредени постройки. Минаваха през открити зони, на повечето от които изглежда имаше посеви, ала някои приличаха и на паркове. Имаше и многобройни структури, чието естество не можеше да отгатне. Заводи? Административни сгради? Кой знае. Направи му впечатление някакъв голям цилиндър без каквито и да са отличителни елементи — може би водна кула. В края на краищата Трантор би следвало да се снабдява отнякъде с прясна вода. Дали отвеждат валежите от Горната страна, за да ги филтрират и обработят, а сетне по някакъв начин съхраняват течността? Струваше му се, че не е възможно да не го правят.

Нямаше обаче много време за разглеждане на пейзажа.

— Тук ще трябва да слезем — неочаквано прошепна Дорс. — Тя стана и здравите й пръсти хванаха ръката му.

Слязоха от експреса, спряха се на стабилната платформа и жената заизучава указателните знаци.

Не се набиваха на очи, макар че бяха многобройни. Селдън почувства как сърцето му се свива. Повечето знаци бяха пиктографски или само с инициали, несъмнено разбираеми за родените на Трантор, ала напълно чужди за него.

— Насам — рече Дорс.

— Как разбра? — полюбопитства той.

— Нали виждаш двете крила и стрелата.

— Двете крила ли? Уф! — Бе ги помислил за обърнато наопаки W — поразкрачено и ниско, но сега разбираше, че знакът може да се разглежда и като стилизирани птичи криле.

— Защо не използват думи? — измърмори намусено.

— Защото на различните светове думите са различни. Това, което тук е «самолет», на Сина се нарича «лифт», а на други планети «реяк» или «пикирач». Докато галактическият символ за въздушен кораб е разбираем навсякъде. Не го ли използвате и на Хеликон?

— Не кой знае колко. От гледна точка на културата моят роден свят е доста хомогенен и ние сме склонни здраво да държим на особеностите си, защото иначе съседите ще ни засенчат.

— Слушай — оживи се Дорс — тук можеш да вмъкнеш своята психоистория. Можеш да докажеш, че дори и при различните езици използването на определени символи, които са разпространени из цялата Галактика, е обединяваща сила.

— Няма да има полза. — Той я следваше през пустите позатъмнени алеи и част от ума му се чудеше какъв ли е процентът на престъпленията на Трантор и дали това не е област с висока степен на риск. — Дори и при един милиард правила, всяко от които се отнася за отделен феномен, пак не е сигурно, че ще успееш да извлечеш от тях някакво обобщение. Точно това има предвид онзи, дето е казал, че една система може да се интерпретира единствено чрез модел, който е не по-малко сложен от самата нея. Дорс, да не сме тръгнали за някой въздушен кораб?

Тя спря, обърна се и го изгледа озадачено.

— Да не мислиш, че като следваме символа за самолет, се опитваме да се доберем до най-близкото игрище за голф? Или се боиш от самолетите както толкова много транторианци?

— Не, не! На Хеликон често летим и аз съвсем спокойно използвам въздушни кораби. Просто когато Чувек ме заведе в Университета, той избягваше пътуването по въздуха и твърдеше, че ако вземем самолет, ще оставим прекалено ясна следа.

— Хари, това е било, защото са знаели откъде ще потеглиш и може би вече са те преследвали. Пък и най-вероятно Чувек е имал предвид търговски самолети. Точно в този момент обаче едва ли някой знае къде се намираш… а и за по-сигурно ние ще използваме едно незначително летище и частен самолет.

— Кой ще пилотира?

— Някакъв приятел на Чувек, струва ми се.

— Как мислиш, дали може да му се вярва?

— Щом е приятел на Чувек, положително.

— Ти определено имаш високо мнение за журналиста — констатира Селдън, терзан от смътно недоволство.

— И с основание — отвърна Дорс без никаква следа от смущение. — Той е върховен!

От думите й недоволството на Селдън не изчезна.

— Ето самолета — рече историчката.

Бе учудващо малък и със странни по форма криле. До него стоеше дребен мъж, облечен в обичайните ярки транторски одежди.

— Ние сме психо — небрежно подхвърли Дорс на мъжа.

— А моето е минала история — отвърна пилотът.

След разменената парола двамата го последваха в самолета и Селдън запита:

— Чия беше идеята за този каламбур?

— На Чувек — отвърна Дорс.

Математикът изсумтя.

— Някак си не мислех, че би могъл да има чувство за хумор. Изглежда толкова сериозен.

Младата жена мълчаливо се усмихна.

 

VIII. СЛЪНЦАР

 

34

Зад компактния пилотски отсек имаше само две седалки и когато Селдън се настани върху едната от тях, обвита с някакъв уплътнителен материал, странна мрежеста тъкан пропълзя напред и обгърна краката, кръста и гръдния му кош, а над челото и ушите му се спусна качулка. Почувства се като затворник, но щом с мъка едва-едва се изви наляво, видя, че и Дорс е обгърната по същия начин.

Пилотът седна на своето място и докато проверяваше управлението, заяви:

— Аз съм Ендор Леванян, на вашите услуги. Впримчени сте в мрежата, защото при излитането ще има значително ускорение. Щом се окажем на открито и в полет, ще бъдете освободени. Няма защо да ми казвате своите имена, това не е моя работа.

Обърна се към тях в седалката си и им се усмихна с лице на джудже, което силно се набръчка, щом устните му се разтеглиха встрани.

— Някакви психологически трудности, младоци?

— Аз съм Външна и съм летяла със самолети — отвърна бодро Дорс.

— Същото важи и за мен — с оттенък на високомерие съобщи Селдън.

— Отлично, младоци. Разбира се, това не е обикновен самолет и може би не сте летели нощем, но аз разчитам, че ще го понесете.

И пилотът бе обвит от мрежа, ала Селдън забеляза, че ръцете му са относително свободни.

В кабината се разнесе равномерно бръмчене, нарастващо по сила и постепенно преминаващо към все по-високи тонове. Макар да не се стигна дотам, изглеждаше сякаш накрая то ще стане направо непоносимо и Селдън се помъчи да тръсне глава, за да прочисти пищенето в ушите си. Опитът му обаче само втвърди хвата на мрежата.

Сетне самолетът скочи (това бе единствената дума, с която можеше да се опише усещането) във въздуха и математикът се усети здраво притиснат към облегалката и долната част на своята седалка.

С тръпка на ужас забеляза през челното стъкло пред пилота как отпреде им бързо се надига една плоска стена… а сетне и как в нея се появява кръгъл отвор. Приличаше на дупката, през която бе изскочило таксито в деня, когато двамата с Чувек напуснаха Имперския сектор, само че дори и този отвор да бе достатъчно широк за корпуса на въздушния им кораб, положително не оставяше място за крилете му.

Селдън изви колкото може глава надясно — точно навреме, за да види как крилото се смали и деформира.

Самолетът се гмурна в отвора, където бе подхванат навярно от мощно електромагнитно поле, и се понесе по един осветен коридор. Ускорението бе постоянно, като от време на време се чуваха откъслечни цъквания, за които Селдън реши, че вероятно отбелязват преминаването покрай отделните магнити.

Накрая, след по-малко от десет минути, те бяха сякаш изплюти в атмосферата право към стряскащо нарастващия мрак на нощта.

Отминавайки електромагнитното поле, самолетът рязко намали скоростта. Селдън бе запокитен срещу мрежата и за няколко дълги мига, в които не можеше да си поеме дъх, се чувстваше като размазан по нея.

Натискът обаче намаля и мрежата внезапно изчезна.

— Как сте, младоци? — долетя приветливият глас на пилота.

— Не съм много сигурен… — математикът се обърна към Дорс: — Ти наред ли си?

— Определено — отвърна тя. — Мисля, че господин Леванян ни даде малко повечко зор, за да провери наистина ли сме Външни. Така ли е, господине?

— Някои хора обичат силните усещания — отвърна пилотът. — А вие?

— В известни граници — заяви Дорс, пък Селдън одобрително добави:

— …както би си признал всеки разумен човек.

После се обърна към пилота:

— Може би щеше да ви се види по-малко смешно, ако бяхте откъснали крилете на самолета.

— Не е възможно да стане. Казах ви, че той не е обикновен. Крилете са изцяло компютризирани. Те могат да променят дължината, широчината, кривината и общата си форма така, че да съответстват на скоростта ни, посоката на вятъра, температурата и още половин дузина величини. Няма как да се откъснат, освен ако самият самолет не бъде подложен на такива усилия, които да го разцепят на парчета.

По илюминатора до Селдън се разнесе барабанене.

— Вали — отбеляза той.

— Често се случва — потвърди пилотът.

Ученият надникна през прозорчето. На Хеликон, пък и на всеки друг свят щяха да се виждат някакви светлини — урбанистичните творения на човека. Само на Трантор можеше да е напълно тъмно.

Е, не съвсем напълно. На едно място той забеляза проблясването на фар. Изглежда на по-високите участъцина Горната страна имаше предупредителни сигнали. Както обикновено Дорс долови, че Селдън е неспокоен. Тя го потупа по ръката и рече:

— Хари, сигурна съм, че пилотът знае какво прави.

— И аз се опитвам да съм сигурен, но бих желал той да сподели част от знанията си с нас — отвърна математикът достатъчно високо, за да бъде чут.

— Нямам нищо против — обади се водачът им. — Да започнем с това, че сме се насочили нагоре и след няколко минути ще се озовем над облачния слой. След това вече няма да има никакъв дъжд и дори ще видим звездите.

Беше изчислил прекрасно времето на кратката си лекция, защото няколко звезди току започнаха да проблясват през перестите остатъци от облаци, а сетне, щом угаси светлините в кабината, ярко заблестяха и останалите. Съперничеше им единствено слабото осветление на арматурното табло, докато цялото небе зад илюминатора не заискри.

— За пръв път от две години виждам звезди — каза Дорс. — Не са ли чудесни? Толкова ярки и толкова много…

— Трантор е по-близо до центъра на Галактиката, отколкото са повечето Външни светове — поясни Леванян.

Тъй като Хеликон се намираше в поразреден ъгъл на същата тази Галактика и звездното му небе беше доста тъмно и невпечатлявашо, Селдън почувства, че няма какво да добави.

Минаха няколко минути, преди да овладее чувствата си и да изостави естетиката заради практичността. После попита:

— Как знаете накъде отиваме, господин Леванян?

— В известен смисъл не го зная — приветливо отвърна пилотът — защото ни води специална микровълнова импулсна поредица. Стартирам в подходящата посока и ако е добре програмиран, моят компютър сам избира правилния ред от импулси. Сетне ни откарва където трябва. Ако има опасност от сблъскване, той ще ни издигне или отклони встрани, а после ще ни върне на стария курс. По това време на нощта обаче не очаквам никакви пречки.

— Дори и метеорит?

— Шансът е едно на милиард или даже още по-малък. А ако космическата артилерия реши да ни вземе на мушка, какво можем да сторим? Абсолютната сигурност е невъзможен идеал…

— Колко тих стана полетът — отбеляза Дорс.

— Вярно — съгласи се Селдън. — А какво е задвижването на самолета, господин Леванян?

— Микротермоядрен двигател и тънка реактивна струя нагорещен газ.

— Не знаех, че имаме действащи самолети на микротермоядрена тяга. Говори се за това, обаче…

— Само няколко са; и все малки като този. Засега ги има единствено на Трантор и са предназначени само за високопоставени правителствени чиновници.

— Императорът използва ли такъв самолет?

Пилотът поклати отрицателно глава.

— Императорът никога не пътува. Би следвало да знаете това.

Селдън се начумери.

— Забравих за миг… Разходите по подобен полет трябва да са много големи.

— Наистина са много големи, господине.

— В такъв случай колко ще плати Чувек?

— За този полет не е определено заплащане. Господин Чувек е добър приятел на компанията, която притежава самолетите.

Селдън изсумтя.

— Ех, защо няма повече такива микротермоядрени играчки!

— Просто защото са прекалено скъпи. Пък и наличните удовлетворяват цялото търсене.

— Бихте могли да създадете по-голямо търсене с по-големи самолети.

— Може би, на компанията така и не успя да създаде микротермоядрени двигатели, които да са достатъчно мощни.

Селдън се сети за констатацията на журналиста, че техническите нововъведения са намалели тревожно.

— Декаданс — промърмори той.

— Какво? — недочу Дорс.

— Няма значение — отвърна математикът. — Просто се сетих нещо, дето Чувек ми го каза…

Погледна към звездите и се поинтересува:

— На запад ли се движим, господин Леванян?

— Да. Откъде знаете?

— Помислих си, че ако пътувахме на изток, към изгрева, досега щеше да се е развиделило.

Най-накрая зората, която сякаш ги преследваше, ги настигна и слънчевата светлина, истинската слънчева светлина обля стените на кабината.

Това обаче не продължи дълго, тъй като самолетът кривна надолу и се бухна в облаците. Синевата и златистото сияние изчезнаха и на тяхно място отново се възцари калносивото, така че и двамата с Дорс неволно издадоха разочарован възглас, загдето бяха лишени макар и от само още няколко мига естествена слънчева светлина.

Когато потънаха под облаците, Горната страна почти веднага се показа. Повърхността й — поне на това място — представляваше вълниста област от обрасли с дървета изкуствени пещери, разделени от затревени ивици. За нещо такова бе споменала Клауция.

Отново имаха съвсем малко време за наблюдение. Под тях се появи отвор, обрамчен от надпис «Микоген».

И те се гмурнаха в него.

 

35

Кацнаха на едно летище, което в учудените очи на Селдън изглеждаше напълно пусто. Приключил задачата си, пилотът стисна ръцете на Хари и Дорс и стремително вдигна самолета си във въздуха, като потъна заедно с него в един появил се сякаш специално за целта отвор.

Като че ли нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Наоколо се виждаха пейки за може би стотина човека, обаче Селдън и Дорс Венабили бяха сам-сами. Летището бе правоъгълно, заобиколено със стени, в които сигурно имаше множество канали, очакващи да се отворят, за да поемат или пропуснат поредния самолет, но след като техният бе отлетял, докато чакаха не пристигна нито един.

Не дойде и жив човек; никакви белези, че мястото е населено; дори самото буботене на транторския живот бе приглушено.

Тази самота започна да потиска Селдън. Той се обърна към Дорс и рече:

— Какво трябва да правим тук? Имаш ли някаква представа?

Историчката поклати глава.

— Чувек ми обясни, че ще ни посрещне Слънцар Четиринадесети. Друго нищо не знам.

— Слънцар Четиринадесети? Това пък какво е?

— Предполагам, че човек. От името не мога да съдя дали става дума за мъж или за жена.

— Странно име.

— Странността е в ума на възприемащия. Понякога хора, които никога не са ме виждали, мислят, че съм мъж.

— Ама че глупаци — усмихна се Селдън.

— Нищо подобно. Ако съдят само по името, имат право. Казвали са ми, че на доста светове това било широко разпространено мъжко име.

— Никога по-рано не съм го чувал.

— Защото не си галактически пътешественик. Хари също е често срещано, макар веднъж да се запознах с една жена, чието име звучеше съвсем като твоето, само дето се пишеше с две «р»-та. Сега май почвам да се досещам, че някои имена в Микоген са запазени за определени фамилии и си имат пореден номер.

— Слънцар ми се вижда ужасно невъздържано!

— Малко фукня не пречи. «Дорс» идва от един стар местен израз на моята планета, който означава «пролетен дар».

— Понеже си била родена през пролетта?

— Не. За пръв път съм видяла светлината на деня в разгара на синското лято, но името много се харесало на родителите ми въпреки традиционното му — и до голяма степен забравено — значение.

— В такъв случай може би Слънцар…

Внезапно един дълбок, суров глас отсече:

— Това е моето име, туземецо.

Селдън се стресна и бързо погледна наляво. Някаква открита кола бе приближила незабелязано. Беше ъгловата, архаична и приличаше едва ли не на камионче за разнасяне на стоки. Управляваше я висок стар мъж, който въпреки възрастта си изглеждаше жизнен. Той излезе от колата с достолепна величавост.

Носеше дълга бяла роба с широки, пристегнати в китките ръкави. Под робата се подаваха меки сандали, от които стърчаха палци, а прекрасно оформената му глава бе без нито едно косъмче. Гледаше ги със спокойни, дълбоки сини очи.

— Приветствам те, туземецо — важно изрече той.

С автоматична вежливост Селдън отвърна:

— Моите почитания, господине — и искрено озадачен, добави: — Как влязохте?

— През входа, който се затвори след мен. Вие не му обърнахте особено внимание.

— Вероятно не сме забелязали, но пък и не знаехме какво да очакваме. А и сега не знаем.

— Туземецът Четър Чувек информира Братята, че ще пристигнат двамина от туземците. Помоли да се погрижим за вас.

— Значи познавате Чувек?

— Познаваме го. Той ни е правил услуги. И тъй като един достоен туземец ни е правил услуги, сега и ние трябва да му услужим. Малцина идват в Микоген; малцина го напускат. Аз съм длъжен да осигуря безопасността ви, да ви дам стая и да се погрижа да не ви безпокоят. Тук ще бъдете на сигурно място.

Дорс приведе глава.

— Благодарим ви, Слънцар Четиринадесети.

Мъжът се обърна и я изгледа с израз на равнодушно презрение.

— Не съм незапознат с обичаите на туземците — рече той. — Зная, че сред тях една жена спокойно може да заговори, преди да са я заговорили. Поради туй не съм и оскърбен. Бих я помолил да внимава сред другите Братя, които могат да знаят по-малко по този въпрос.

— О, наистина ли? — възкликна Дорс, която за разлика от Слънцар очевидно бе оскърбена.

— Честно слово — потвърди гладкоглавият. — Нито пък е нужно да се използва моят порядков идентификатор, когато съм с вас без кохортата си. Достатъчно ще е «Слънцар». А сега ще ви предложа да дойдете с мен и да напуснем това място, което е твърде туземско, за да се чувствам уютно.

— Уютът е нужен на всинца ни — каза Селдън може би малко по-високо, отколкото беше необходимо — и ние не ще мръднем оттук, докато не бъдем уверени, че няма да бъдем насила принуждавани за неща, които противоречат на природата ни. Нашият обичай изисква, когато една жена има да каже нещо, да говори. Щом сте се съгласили да осигурите безопасността ни, тя трябва да бъде не само физическа, но и психическа.

Слънцар хладнокръвно впи очи в учения.

— Ти си смел, млади туземецо. Твоето име?

— Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята компаньонка е Дорс Венабили от Сина.

Когато Селдън произнесе името си, Слънцар леко се поклони, но не помръдна при името на Дорс.

— Заклех се на туземеца Чувек — заяви той — че ще те охраняваме, така че ще направя каквото мога, за да защищавам и твоята жена компаньонка. Ако тя желае да упражнява безсрамието си, аз ще сторя каквото е по силите ми, за да не я сметнат за виновна. Само че ще трябва да се съобразявате в едно отношение.

И с бездънна насмешка посочи първо главата на Селдън, сетне и тази на Дорс.

— Какво имате предвид? — попита математикът.

— Кефаличното ви окосмяване.

— По-конкретно?

— То не трябва да се вижда.

— Да не искате да кажете, че се налага да си обръснем главите като вас? В никакъв случай.

— Главата ми, туземецо Селдън, не е обръсната. Аз бях обезкосмен, когато влязох в пубертета, както и всички други Братя и техните жени.

— Ако говорим за депилация, тогава отговорът е още по-твърдо «никога».

— Туземецо, ние не те молим нито за бръснене, нито за обезкосмяване. Молим единствено, когато си между нас, косата ти да бъде покрита.

— Как?

— Донесъл съм шапчици, които сами ще се нагодят по черепите ви, както и ленти, дето ще скрият надорбитните ивици, сиреч веждите. Когато сте с нас, ще ги носите. И, разбира се, туземецо Селдън, ще се бръснеш всеки ден, а ако стане нужда, и по-често.

— Но защо трябва да го правим?

— Защото за нас косата върху главата е отблъскваща и неприлична.

— Сигурно вие и хората ви знаете, че всички останали светове в Галактиката смятат за нещо обичайно да запазват своята кефалическа коса.

— Знаем. И на онези измежду нас, на които, като мен самия, им се налага от време на време да имат вземане-даване с туземци, им се налага да лицезрят техните коси. Ние някак си съумяваме, обаче няма да е честно да искаме всички Братя да се подлагат на тази гледка.

— Добре тогава, Слънцар, обяснете ми още нещо. След като се раждате с кефалическа коса като всички нас и я запазвате видима чак до пубертета, защо е толкова необходимо да я отстраните? Въпрос единствено на обичай или зад него се крие някакво разумно основание?

Старият микогенец гордо отвърна:

— Чрез депилацията ние демонстрираме на младежа или девойката, че той или тя е станал възрастен и също, че възрастните винаги помнят кои са те и никога не забравят, че останалите са туземци.

Мъжът не изчака отговор (а и, честно казано, Селдън не бе в състояние да измисли нищо), само измъкна от някакъв скрит в робата си джоб шепа малки пластмасови ивички с различен цвят и внимателно вглеждайки се в двете лица насреща си, започна да вдига ту една, ту друга към тях.

— Цветовете трябва да съответстват достатъчно добре — обясни той. — Никой няма да се заблуди, че не носите шапчици, но това не трябва да се набива в очите по отблъскващ начин.

Най-подир Слънцар даде една ивица на Хари и му показа как трябва да я прикрепи към шапчицата.

— Моля да я сложиш, туземецо Селдън. Първоначално ще го правиш тромаво, но постепенно ще привикнеш.

Ученият я сложи, но първите няколко пъти когато се опита да я придърпа назад върху косата си, тя се изхлузи от главата му.

— Започни точно над веждите — посъветва го Слънцар. Пръстите му леко шаваха, сякаш горяха от желание да помогнат.

Селдън сподави една усмивка.

— Бихте ли го направили вместо мен?

Слънцар се отдръпна назад, възкликвайки едва ли не панически:

— Не мога! Ще докосна косата ти!

Най-сетне гостът успя да закрепи шапчицата и като следваше съвета на вожда, я запридърпва насам-натам, докато цялата му коса се оказа покрита. Ивиците за веждите паснаха с изненадваща лекота. Дорс, която внимателно наблюдаваше всичко, сложи своята без никакви проблеми.

— А как се сваля? — попита Селдън.

— Трябва само да я напипаш в края и направо ще я обелиш от главата си. Ако пък си подстрижеш косата, ще ти бъде по-лесно както да я слагаш, така и да я сваляш.

— Предпочитам мъничко да се помъча — измърмори Селдън.

После се обърна към Дорс и тихо каза:

— Пак си си хубава, но като че ли шапчицата отнема част от характера ти.

— Въпреки това той си е там отдолу — отговори историчката. — И смея да кажа, че полека-лека ще привикнеш да ме гледаш без коса.

С още по-тих шепот Селдън заяви:

— Не искам да оставам тук толкова дълго, че да привиквам с това.

Слънцар, който с видимо високомерие игнорира тяхното шушукане, се обади:

— Ако влезете в колата ми, още сега ще ви закарам в Микоген.

 

36

— Честно ти казвам — прошепна Дорс — направо не ми се вярва, че сме на Трантор.

— Да разбирам ли, че никога по-рано не си виждала нещо подобно? — попита Селдън.

— Аз съм на този свят от две години и прекарвам повечето си време в Университета, така че не съм пътешественик в истинския смисъл на думата. Въпреки това била съм тук-там и съм чувала какво ли не, но никога не съм срещала или подозирала такова чудо. Невероятна еднаквост.

Слънцар шофираше методично и без ненужно бързане. По улиците се движеха и други подобни на каруци коли, всички до една с обезкосмени мъже на волана. Голите им фонтанели лъщяха на светлината.

От двете страни се точеха триетажни постройки — без орнаменти, само с прави ъгли, до една сиви.

— Потискащо — почти без глас констатира Дорс. — Ужасно потискащо.

— Равноправно — поправи я шепнешком Селдън. — Подозирам, че никой от Братята не може да претендират явно за някакво старшинство пред когото и да било.

Имаше много пешеходци. Не се забелязваха обаче никакви движещи се алеи, нито пък се чуваше наблизо да преминава експрес.

— Предполагам, че сивите са жени — рече Дорс.

— Трудно може да се разбере — сви рамене Селдън. — Тези роби скриват всичко, а една лишена от коса глава е досущ като която и да е друга.

— Сивите са винаги по двойки или заедно с бял. Докато белите могат да се движат сами. А и водачът ни е бял.

— Може и да си права — Селдън повиши глас: — Слънцар, любопитен съм…

— Щом е тъй, питай каквото ще питаш, макар аз изобщо да не съм длъжен да ти отговарям.

— Изглежда минаваме през жилищна зона. Няма никакви надписи на търговски къщи или промишлени райони…

— Ние сме изцяло фермерско общество. Откъде си, та не знаеш това?

— Известно ви е, че съм Външен — сковано каза хеликонецът. — На Трантор съм едва от два месеца.

— Дори и така да е.

— Но, Слънцар, ако вашето общество е фермерско, как тъй досега не сме минали покрай никакви ферми?

— На по-ниските равнища — вождът беше пределно лаконичен.

— Значи ли, че на това Микоген е изцяло жилищен?

— И на още няколко. Ние сме, което виждате. Всеки Брат живее със своето семейство в еквивалентна квартира; всяка кохорта — в свое еквивалентно общество; всички имат еднакви коли и карат своите собствени. Няма слуги и никой не мързелува заради труда на останалите. А също никой не може да се извисява над другия.

Селдън повдигна заслонените си вежди към Дорс и рече:

— Но едни хора носят бяло, а други — сиво…

— Това е защото някои от хората са Братя, а някои са Сестри.

— А ние?

— Ти си туземец и гостенин. Ти и твоята… — Слънцар направи кратка пауза — … компаньонка няма да бъдете обвързани от абсолютно всички аспекти на микогенския живот. Въпреки това ще носиш бяла роба, а компаньонката ти — сива, и ще живеете в специална квартира за гости, която впрочем е също като нашите.

— Равенството изглежда примамлив идеал, но какво става, когато числеността ви се увеличи? Може би нарязвате баницата на по-дребни парчета?

— Няма нарастване на числеността. Това би довело до увеличаване на площта, което околните туземци не биха допуснали, или до влошаване на стандарта на живот.

— Ами ако… — започна Селдън.

— Достатъчно, туземецо — отряза го Слънцар. — Предупредих те, че не съм длъжен да ти отговарям. Нашата задача, както обещахме на туземеца Чувек, е да обезпечаваме сигурността ви дотогава, докато не нарушавате начина ни на живот. Ще го правим, но нищо повече. Любопитството е разрешено, ала ако е прекалено настойчиво, то бърже изчерпва нашето търпение.

В тона му имаше нещо, което не допускаше по-нататъшен разговор, и Селдън се ядоса. При цялото му желание да помогне, журналистът очевидно бе наблегнал не на каквото трябва.

Не търсеше сигурност на всяка цена. Или поне — не единствено. Трябваше му също така информация и без нея нито можеше, нито пък искаше да остане тук.

 

37

Огледа квартирата с известна доза страдалческо чувство. Имаше малка, но самостоятелна кухничка и миниатюрна, но самостоятелна баня. А също: две тесни легла, два гардероба, маса, два стола. Накъсо казано, всичко необходимо за двама души, които са готови да живеят заедно и натясно.

— На Сина също имах самостоятелна кухня и баня — въздъхна Дорс с примирен вид.

— Аз не — каза Селдън. — Хеликон може и да е малък свят, но живеех в модерен град с обши кухни и бани. Какво прахосничество е това тук! Човек може да го очаква в някой хотел, дето му се налага да поостане, но ако целият сектор е такъв, представи си огромната бройка на тия повтарящи се кухни и бани, кухни и бани…

— Предполагам, че е част от стремежа към равенство — каза Дорс. — Няма боричкане за предпочитани маси или за по-бързо обслужване. За всички едно и също.

— Няма и уединение. Не че ужасно ми липсва, но ти би могла да си помислиш, а пък аз не искам да създавам впечатление, че ще се възползвам от обстоятелствата. Трябваше да им обясним, че се налага да получим отделни стаи — съседни, но отделни.

— Сигурна съм, че обяснението нямаше да ни свърши работа — възрази Дорс. — Площта явно се котира високо тук и мисля, че те още са шашнати от собствената си щедрост да ни отпуснат толкова много. Ще трябва да се нагодим, Хари. Достатъчно сме големи, за да се справим. Не съм някоя изчервяваща се девица, а и ти не можеш да ме убедиш, че си незрял младеж.

— Ако не бях аз, нямаше да си тук…

— И какво от туй? То си е едно приключение.

— Добре тогава. Кое легло ще избереш? Вземи по-близкото до банята! — Той седна на другото. — Има и още нещо, което ме безпокои. Докато сме тук, двамата с теб си оставаме туземци, какъвто е дори Чувек. Ние сме от чуждите племена, не от техните кохорти, и повечето неща не са наша работа. Само че именно те са моя работа! Нали заради това съм дошъл. Искам да науча фактите за миналото им, които те помнят.

— Или си мислят, че помнят — допълни го Дорс със скептицизма на историк. — Ясно ми е, че имат легенди, за които се смята, че датират от праисторически времена, но не можем да ги взимаме на сериозно.

— Това няма как да го разберем, докато не открием какви са легендите. Никъде ли ги няма на запис?

— Поне аз не знам. Тези хора са ужасно обърнати към самите себе си. Почти са психясали от самовглъбяване. Това, че Чувек е успял някак си да преодолее бариерите им и да ни вкара и нас тук, е забележително, наистина забележително.

— Все някъде трябва да има пролука — замислено каза Селдън. — Тоя Слънцар се изненада — какво изненада, направо се вбеси — загдето не знаех, че Микоген е селскостопански сектор. Изглежда това е нещо, което те не искат да се пази в тайна.

— Работата е там, че то не е тайна. Смята се, че «Микоген» идва от две архаични думи, които означават «производител на мая». Поне на мен така са ми казвали. Аз обаче не съм палеолингвист. Във всеки случай микогенците отглеждат всички разновидности на микрохраните — мая, разбира се, а също и водорасли, бактерии, многоклетъчни гъбички и така нататък.

— Това не е нещо необичайно — кимна Селдън. — Повечето светове разполагат с подобни микрокултури. Дори на Хеликон имаме някои.

— Не и като микогенските. Тук използват методи, които са архаични като името на сектора — тайни формули за наторяване, тайни въздействия от околната среда. Кой ги знае? Всичко се пази в дълбока секретност.

— Врастване навътре в себе си.

— При това прекалено силно. Резултатът е, че те произвеждат такъв протеин и имат такива вкусови подправки, каквито няма никъде. Поддържат относително ниски добиви и затова цената на микрохраната им е фантастична. Никога не съм я опитвала и съм сигурна, че и ти не си, но микогенците продават големи количества от нея на имперската аристокрация и на висшите класи по другите светове. Икономическото здраве на сектора зависи от тези продажби и затуй местните жители искат всеки да знае, че именно те са източникът на тази ценна храна. Това поне не е тайна.

— Значи Микоген трябва да е богат.

— Не са бедни наистина, но подозирам, че не богатството е главната им цел. Така си осигуряват протекции. Имперското правителство ги защищава, защото без тях няма да има тия микрохрани, които придават най-фини оттенъци и са истински сюрприз към всяко ястие. Това означава, че Микоген може да поддържа странния си начин на живот и да се отнася с високомерие към съседите си, които вероятно ги смятат за непоносими.

Дорс внимателно огледа квартирата.

— Доста пуритански живеят. Забелязвам, че нямат нито холовизия, нито книги.

— Видях една на полицата в шкафа. — Селдън протегна ръка, погледна надписа и с явно отвращение изфуча: — Готварска!

Дорс я взе от ръцете му и си поигра с клавишите. Отне й известно време, защото наредбата им не бе съвсем обичайна, но все пак съумя да освети екрана и запрелиства страниците. Накрая каза:

— Има няколко рецепти, но като че ли по-голямата част е заета от философски есета на гастрономически теми.

Изключи книгата и я заоглежда.

— Струва ми се, че е единичен комплект. Не виждам как можеш да извадиш микроплатката и да вкараш друга. Скенер за една-единствена книга. Е, туй вече си е прахосничество.

— Може би смятат, че точно тази книга е всичко, което е нужно на човека. — Той се пресегна към ъгловата масичка между двете легла и докопа някакъв друг предмет. — Би могло да е микрофон, като се изключи това, че няма екран…

— Може би мислят, че гласът е достатъчен. — Чудя се как ли работи — математикът огледа устройството от всички страни. — Срещала ли си някога нещо подобно?

— Веднъж видях в музея, ако, разбира се, е същото. Изглежда Микоген преднамерено се поддържа архаичен. Предполагам, това е друг начин да се разграничават от тъй наречените туземци, които ги заобикалят отвсякъде с несметното си множество. Техният архаизъм и странните им обичаи ги правят, тъй да се каже, несмилаеми. В цялата тая философия има някаква перверзна логичност.

Изведнъж Селдън, който все още се заглавичкваше с устройството, възкликна:

— Хоп! Включи се. Или поне нещо в него прещрака. Само че защо не чувам…

Дорс се начумери, вдигна един малък, облечен във филц цилиндър, който бе останал на ъгловата масичка, и го приближи до ухото си.

— Оттук наистина се чува някакъв глас — каза тя — Я опитай! — И му го подаде.

Ученият го пое и веднага подскочи:

— Ох! Закопча се! — Вслуша се за миг и рече: — Да, ухото ме заболя. Доколкото разбирам, ме чувате… Да, това е нашата стая… Не, не зная кой номер е. Дорс, имаш ли представа какъв е номерът?

— На микрофона има някакъв — забеляза историчката. — Сигурно за него питат.

— Едва ли — усъмни се Селдън, но въпреки това изрецитира: — Номерът на това устройство е 6LT-3648A. Това ще ви свърши ли работа?… Добре, откъде да разбера как да го използвам правилно и, ако е там въпросът, как да използвам кухнята?… Какво искате да кажете с вашето «всичко работи по нормалния начин»? Това изобщо не ми е от полза… вижте какво, аз съм ъ-ъ-ъ… туземец и почетен гост. Не зная какъв е нормалният начин… Да, съжалявам, че имам такова произношение и се радвам, че можете да разпознаете един туземец само по гласа… Казвам се Хари Селдън.

Настъпи пауза и той вдигна очи към Дорс с измъчена физиономия. После отново заговори:

— Трябваше да ме потърси? Предполагам, ще ми каже, че не е могъл да ме намери… О, хванали сте ме натясно? Хубаво! В такъв случай можете ли да ми дадете информация?… Да… Да… Да, и как мога да се обадя на някого извън Микоген?… Аха, а тогава как бих могъл да се свържа например със Слънцар Четиринадесети?… Добре де, с неговия помощник или адютант, или каквото е там?… Аха… Благодаря ви.

Математикът остави микрофона, откачи с известна трудност слушалчицата от ухото си, изключи цялото съоръжение и рече:

— Те са уредили някой да ни показва всичко, което трябва да знаем, но не могат да ни информират, кога ще дойде нашият гид. Невъзможно е да се звъни извън Микоген; във всеки случай, не и с това нещо; така че поне засега няма начин да се свържем с Чувек. А ако поискам да се срещна със Слънцар Четиринадесети, ще трябва да изслушам купища дивотии. Може обществото им и да е равноправно, но изглежда има изключения, за които, бас държа, никой няма да си признае открито.

Той погледна часовника си.

— Във всеки случай, Дорс, не възнамерявам да чета някаква си готварска книга, нито пък — академични есета. За съжаление още съм по университетското време, така че не знам дали сега тук е моментът за лягане например, но пък изобщо не ме е еня! По-голямата част от нощта не съм мигнал и бих искал да поспя.

— Нямам нищо против. И аз съм уморена.

— Благодаря ти. А щом се наспим и започне новият ден, смятам да помоля да ме разведат из своите плантации за микрохрана.

Дорс го погледна стреснато.

— И това ли те интересува?

— Не кой знае колко, но след като е единственото, с което се гордеят, би следвало да им е приятно да говорят за него. Може би, като проявя целия си чар, ще успея да ги накарам да кажат нещичко и за легендите си.

— Надявам се — недотам уверено заяви Дорс — но ми се струва, че няма да подхлъзнеш микогенците толкова лесно.

— Ще видим — мрачно заяви Селдън. — Тъй или иначе, искам да се добера до техните предания.

 

38

Следващото утро завари Хари отново да използва устройството за повикване. Беше раздразнен, защото преди всичко друго изпитваше глад.

Опитът му да се свърже със Слънцар Четиринадесети бе отбит от някого, който настояваше, че вождът не трябва да бъде обезпокояван.

— Защо пък не? — попита Селдън, зъл като оса.

— Очевидно не е нужно да отговарям на този въпрос — долетя хладният глас отсреща.

— Не ни доведоха тук, за да бъдем затворници — рече Селдън със също толкова хладен тон. — Нито пък за да умрем от глад.

— Сигурен съм, че имате кухня и големи количества хранителни припаси.

— Да, имаме! Само че не знам как да използвам кухненските уреди, нито как да приготвя храната — сурова ли да я ям, да я пържа ли, да я варя ли, да я пека ли…

— Не мога да повярвам, че сте невежа в това отношение.

Дорс, която по време на разговора припряно крачеше напред-назад, посегна към устройството, но Селдън отблъсна ръката й и прошепна:

— Този ще прекъсне веднага, ако някоя жена се опита да му проговори.

След което заяви в микрофона по-твърдо от всякога:

— Какво вярвате и какво не, мен не ме интересува. Изпратете тук някого, който да може да направи нещо и да ни помогне, защото в противен случай, когато се свържа със Слънцар Четиринадесети, както най-накрая без съмнение ще направя, вие ще си платите за нехайството.

Въпреки всичко минаха два часа, преди някой да пристигне (през което време Селдън изпадна в дива ярост, а Дорс правеше безуспешни опити да го успокои).

Новодошлият беше млад мъж, чиято гола глава бе изпъстрена с лунички и който вероятно при други обстоятелства би бил риж.

Носеше няколко тенджерки и изглежда тъкмо се канеше да обясни как се употребяват, но изведнъж се обърка и панически се извърна с гръб към Селдън.

— Туземецо — явно развълнуван, рече той — вашата шапчица не е добре нагласена!

Математикът, чието търпение бе прехвърлило границите си, изръмжа:

— Това изобщо не ме тревожи.

Дорс обаче сговорчиво каза:

— Хари, дай да ти я наглася. Просто тук отляво е прекалено високо.

— Младежо, сега можете да се обърнете — изсумтя след процедурата Селдън. — Как се казвате?

— Аз съм Сивоблак Пети — не много уверено отвърна микогенецът, докато се извръщаше, за да погледне с опасение към госта. — Послушник съм. Донесох ви ядене. — Той отново се поколеба. — От собствената ми кухня е и го приготви мойта жена, туземецо.

Нареди тенджерките на масата и Селдън веднага повдигна капака на едната, душейки подозрително съдържанието й. Сетне изненадано погледна към Дорс.

— Знаеш ли, не мирише лошо.

Тя кимна.

— Прав си. И аз го подушвам.

— Не е тъй горещо, както би трябвало — извинително се обади Сивоблак. — По пътя изстина. Във вашата кухня трябва да имате съдове и прибори.

Дорс измъкна каквото бе нужно и след като обилно и доста лакомо се нахраниха, Селдън пак изпадна в учтиво настроение.

Историчката, която разбираше, че младежът ще се чувства неудобно насаме с една жена и още по-неловко, ако тя го заговори, отхвърли тази възможност и откри, че й се полага да отнесе тенджерките и чиниите в кухнята и да ги измие — естествено след като първо разгадае как се управлява миячната машина.

Междувременно Селдън попита за местното време и малко сконфузено рече:

— Искате да кажете, че сега е посред нощ?

— Наистина, туземецо — кимна Сивоблак. — Именно затова отне известно време да задоволим нуждите ви.

Ученият изведнъж проумя защо не можеше да обезпокоят Слънцар и си представи как е трябвало да събудят жената на послушника, за да му приготви ядене. Съвестта го загриза.

— Съжалявам — рече той. — Ние сме туземци и не знаехме как да използваме кухнята, за да приготвим храната. Дали би могъл някой да дойде сутринта и да ни инструктира както си му е редът?

— Това, което мога да сторя — помирително каза Сивоблак — е да накарам да ви пратят две Сестри. Моля за извинение, туземецо, че ще ти се наложи да изтърпиш женското присъствие, но те разбират от тия неща.

Дорс, която се бе появила от кухнята, рече (изглежда преди да се досети къде й е мястото в мъжкото общество на микогенците):

— Чудесно, Сивоблак. Ще се радваме да посрещнем Сестрите.

Послушникът я стрелна за миг с явно неудобство, но не отвърна нищо.

Селдън, убеден, че младият микогенец по принцип би следвало да откаже да чуе какво му говори една жена, повтори забележката. Лицето на местния жител мигом се проясни.

— Ще ви ги пратя веднага, щом настъпи денят.

Когато Сивоблак си тръгна, математикът доволно подхвърли:

— Изглежда се нуждаем точно от Сестрите.

— Тъй ли? И за какво, Хари? — попита Дорс.

— Ами, ако се отнасяме към тях като към човешки същества, те положително ще ни бъдат достатъчно благодарни, за да ни разкажат легендите си.

— Стига да ги знаят — скептично отбеляза историчката. — Не ми се вярва микогенците да си правят труда да образоват жените си в подобна област.

 

39

Сестрите пристигнаха горе-долу след шест часа, а докато ги чакаха, Селдън и Дорс поспаха още, надявайки се да пренагласят своите биологични часовници. Влязоха в апартамента свенливо, едва ли не на пръсти. Робите им (които, както се оказа, на местния диалект се наричаха «фусти») бяха в меко кадифеносиво, украсени с нежна плетеница от по-тъмни и много фини ленти. Фустите не бяха напълно лишени от привлекателност, но все пак главното им предназначение бе да скрият всяка човешка индивидуалност. Разбира се, главите на Сестрите бяха лиси, а лицата им — без какъвто и да било грим. Погледите им преценяващо се стрелкаха към намека за синьо в ъгълчетата на клепачите на Дорс и към лекото червило по краищата на устните й.

Няколко мига Селдън се чудеше как ли човек може да бъде сигурен, че Сестрите наистина са такива.

Отговорът пристигна незабавно още с учтивия им официален поздрав. Двете направо чуруликаха и цвъртяха. Като си припомни тежкарските тонове на Слънцар и нервния баритон на Сивоблак, ученият предположи, че бидейки лишени от явна сексуална идентификация, жените просто бяха принудени да култивират у себе си характерни гласове и маниери на общуване.

— Аз съм Дъждокапка Четиридесет и трета — изчурулика едната — а това е по-малката ми сестра.

— Дъждокапка Четиридесет и пета — изцвърча другата.

— В нашата кохорта много наблягаме на Дъждокапките — и се изкиска.

— Радвам се да се запознаем — важно заяви Дорс — обаче сега трябва да разбера как да се обръщам към вас. Не мога просто да казвам «Дъждокапке», нали?

— Не — отвърна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ако и двете сме тук, трябва да използваш пълните ни имена.

— А какво ще кажете — обади се Селдън — просто за Четиридесет и пета и Четиридесет и трета, мили дами?

Двете крадешком му хвърлиха по един поглед, но не издумаха и дума.

Дорс меко напомни:

— Аз ще се оправям с тях, Хари.

Той отстъпи назад. Трябваше да предположи, че са неомъжени млади жени и, напълно вероятно, че не им се полага да разговарят с мъже. По-възрастната изглеждаше по-мрачновата и може би бе по-пуритански настроена. Това трудно можеше да се прецени от няколкото думи и бързия поглед, но той имаше такова предчувствие и смяташе да му се довери.

— Работата, Сестри, е там — подхвана Дорс — че ние, туземците, не знаем как да използваме кухнята.

— Искаш да кажеш, че не знаеш да готвиш? — Дъждокапка Четиридесет и пета придоби шокиран и наставнически вид. Дъждокапка Четиридесет и трета пък сподави едно изкикотване. (Селдън реши, че първоначалната му преценка за двете е била правилна.)

— Навремето имах своя собствена кухня — поясни историчката — но тя не беше като тази, а и не зная какви са вашите храни, нито как да ги приготовлявам.

— То е съвсем просто — кимна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ние ще ти покажем.

— Ще ти направим хубав, питателен обяд — добави Дъждокапка Четиридесет и трета. — Ще го сготвим и за… двама ви — тя се поколеба, преди да произнесе последните думи Очевидно й костваше значително усилие дори да признае съществуването на някой мъж.

— Ако нямате нищо против — рече Дорс — бих искала да бъда заедно с вас в кухнята и вие да ми обяснявате. В края на краищата, Сестри, не мога да очаквам да идвате по три пъти на ден, за да ни готвите.

— Ние всичко ще ти покажем — обеща Дъждокапка Четиридесет и пета, като кимаше сковано с глава. — Само че за една туземка може да се окаже трудно да се научи. Няма да имаш… усет как да го вършиш.

— Ще опитам все пак — усмихна се чаровно Дорс.

Трите изчезнаха в кухнята. Селдън се загледа след тях и реши да обмисли стратегията, която възнамеряваше да използва.

 

IX. МИКРОФЕРМАТА

 

40

— Това си го биваше! — доволно възкликна Селдън. — Беше значително по-вкусно от храната, дето я донесе Сивоблак.

— Спомни си, че жена му е трябвало да я приготви на бърза ръка и посред нощ — изтъкна Дорс. После, след кратко колебание, прибави: — По-добре да бях казала «съпругата». В техните уста «жена» придобива смисъл на притежание, като «моята къща» или «моята роба» например. Абсолютно унизително.

— Да, вбесяващо е. Само че те спокойно биха могли да произнесат и «съпруга» така, че да звучи не по-малко частнособственически. Просто това им е начин на живот и Сестрите като че ли нямат нищо против него. Ние с теб едва ли ще го променим, като им изнасяме лекции. Между другото, гледа ли ги как готвят?

— Да, правеха го така, че изглеждаше много просто. По едно време се усъмних дали ще запомня всичко, което правят, а те ме успокоиха, че не е и необходимо. Можела съм да се задоволя само с подгряване. Доколкото разбрах, при печенето към хляба се добавя някакъв микродериват, който хем кара тестото да втаса, хем придава на изпечения самун хрупкавост и аромат. Има съвсем лек намек за люто, не намираш ли?

— Не мога да кажа, но каквото и да е, не ми стигна. Пък и супата… Позна ли някои от зеленчуците?

— Не.

— А какво беше нарязаното месо? Би ли могла да установиш поне това?

— Мисля, че всъщност не беше нарязано месо. На Сина имаме едно ястие с агнешко и днешното ми напомни за него.

— Положително не е било агнешко.

— Нали ти казах, че се съмнявам дали изобщо е било месо. А и не мисля, че който и да е извън Микоген ще яде такива неща. Сигурна съм, че и императорът не би могъл. Бас държа, че каквото и да продават микогенците, ще е от най-долно качество. Очевидно запазват най-доброто за себе си. Хари, по-добре ще е да не оставаме прекалено дълго тук. Ако свикнем да се храним по тоя начин, никога повече няма да ни харесват ония нещастни манджи навън… — и тя внезапно и високо се разсмя.

Селдън също се посмя от сърце. Отпи още една глътка от плодовия сок, който възбуждаше вкуса повече от всичко друго дето някога му се бе случвало да пие, и каза:

— Знаеш ли, когато Чувек ме доведе в Университета, спряхме в един крайпътен ресторант и ядохме някаква храна, здравата подправена с мая. Вкусът й… Не, вкусът й нямаше никакво значение, но тогава не бих си и помислил, че е възможно микрохраната да изглежда така. Ще ми се Сестрите още да са тук. Би било вежливо да им благодарим.

— Струва ми се, че те напълно съзнаваха какво ще изпитаме. Докато ястието се загряваше, отбелязах колко прекрасно мирише, а те рекоха едва ли не с безразличие, че вкусът му после ще е още по-добър.

— Предполагам, че го е казала по-възрастната.

— Да. Младичката само се изкикоти. Между другото, Хари, те ще се върнат. Ще ми донесат една фуста, за да мога да изляза и да огледам магазините заедно с тях. Дадоха ми да разбера, че ако ще се появявам на обществено място, трябва да си сваля грима. Щели да ми помогнат да си купя няколко фусти с добро качество и да ми покажат къде мога да намеря всевъзможни полуготови ястия; всичко, което след туй съм трябвало да направя, било да ги затопля. Обясниха ми, че благоприличните Сестри никога не биха го сторили, а щели да започнат готвенето от самото начало. Всъщност някои от ястията, които приготвили за нас, също били просто подгрети и те специално се извиниха за това. Не пропуснаха обаче да намекнат, че не може да се очаква от едни туземци да оценят истинския майсторлък в готвенето, така че и просто подгрятата готова храна щяла да ни хареса. Между другото, изглежда приемат като нещо съвсем естествено аз да се занимавам изцяло с пазаруването и готвенето…

— Както казваме у дома, «Когато си на Трантор, прави каквото правят транторианците».

— Е да, бях сигурна, че в случая отношението ти ще е точно такова.

— Аз съм просто един… туземец — отвърна Селдън.

— Гледай да не ти стане обичайното оправдание — подхвърли с лека усмивка Дорс.

Математикът се облегна назад с приятното усещане за добре напълнен стомах и рече:

— Слушай, ти си от две години на Трантор, така че може би разбираш някои неща, които аз не схващам напълно. Смяташ ли, че тази странна социална система, дето я имат микогенците, е част от свръх-на-ту-ра-лис-тич-ния им мироглед?

— Свръхнатуралистичен ли?

— Да. Не си ли чувала подобно понятие?

— Какво имаш предвид под «Свръхнатуралистичен»?

— Очевидното. Вяра в същества или същности, които са независими от естествените закони — например не са обвързани с този за запазване на енергията или, да речем, с определени характеристики на движението.

— Разбирам. Питаш дали Микоген е религиозна общност.

Беше ред на Селдън да се изненада.

— Религиозна?

— Да. Това е доста архаичен термин, но ние, историците, го използваме. Впрочем нашите проучвания са бъкани с архаични термини. «Религиозен» не е точен еквивалент на «свръхнатуралистичен», макар и да съдържа подобно значение. Аз обаче не мога да отговоря на въпроса ти, тъй като никога не съм правила каквото и да било специално проучване на Микоген. Все пак от малкото, което съм видяла от това място, и съдейки по историческите си познания за религията, не бих се изненадала, ако микогенското общество действително има религиозен характер.

— А ще се изненадаш ли, ако микогенските легенди също излязат религиозни?

— Не, мисля, че не.

— И поради това не са възникнали на историческа основа?

— Не е задължително да е тъй. Въпреки изкривяванията и свръхнатуралистичните примеси, ядрото на легендите пак може да си е автентично историческо.

— Аха — кимна Селдън и отново потъна в мислите си.

След известно време Дорс наруши настъпилата тишина.

— Разбираш ли, не е толкова необичайно. На много светове има значителни религиозни влияния. През последните няколко века, откакто империята е станала по-неспокойна, те дори са се засилили. На Сина например поне една четвърт от населението изповядва тритеизъм.

Селдън отново със съжаление осъзна собственото си невежество в областта на историята.

— Имало ли е такива времена — попита той — когато религията е била по-забележителна от днес?

— Разбира се. В добавка непрекъснато избуяват нови разновидности. Микогенската религия, каквато и да е тя, може и да е относително нова и ограничена единствено до самия Микоген. Без основно проучване не бих могла да…

— Дорс, хайде да се върнем към основната идея! Как смяташ, дали жените са по-склонни да бъдат религиозни от мъжете?

Историчката изненадано вдигна вежди.

— Не съм сигурна дали можем да допуснем нещо толкова опростено. — Тя също се позамисли. — Предполагам, че тези елементи от една популация, които имат по-малко участие в материалния свят, са по-склонни да търсят утеха в онова, което наричаш свръхнатурализъм. Говоря за бедните, обезнаследените, обезправените… Доколкото свръхнатурализмът до голяма степен се припокрива с религията, те действително могат да се окажат по-религиозни. Очевидно обаче и в двете посоки съществуват изключения. Мнозина от обезправените може да нямат религия; мнозина от богатите, властващите и задоволените да са силно вярващи…

— А няма ли да съм прав, ако допусна — започна Селдън — че в Микоген, където жените, изглежда, са третирани като получовеци, те ще са по-религиозни от мъжете и по-заинтересувани от легендите, на които държи обществото?

— Не бих заложила живота си на това, Хари, но с готовност ще рискувам седмичния си доход.

— Добре — умислено рече математикът.

Дорс му се усмихна.

— Ето ти още едно късче от твоята психоистория. Правило 47 854-то. Потиснатите са по-религиозни от задоволените.

Той поклати глава.

— Не си прави майтап, Дорс. Знаеш, че не търся отделни правилца, а обобщения. Не искам наличие на религиозност като резултат от стотина специфични условия. Искам нещо, заради което, след като го подложа на обработка чрез някаква система на математизираната логика, да мога да кажа: «Аха, тази група хора ще е склонна да бъде по-религиозна от онази, при условие че се спазват следните критерии… и поради това, когато човечеството се сблъска с такива стимули, то ще реагира с такива и такива действия.»

— Какъв ужас! — възкликна Дорс. — Ти разглеждаш човешките същества като прости механични устройства. Натисни този бутон и ще получиш ето тая гримаса.

— Не, защото едновременно ще се натискат множество бутони, и то с различна сила, и ще се получават толкова много най-разнообразни реакции, че като цяло предвиждането на бъдещето ще добие статистически характер, а отделният човек пак ще си остане свободно действащ.

— Как може да си сигурен в това?

— Не съм сигурен — отвърна троснато Селдън. — Или най-малкото, не го знам. Чувствам, че трябва да е така. Смятам, че нещата би трябвало да са така поставени. Ако успея да открия аксиомите, фундаменталните закони на, тъй да се каже, науката хуманика, и необходимата математическа процедура към нея, ще се сдобия с моята психоистория. Вече съм доказал, че теоретически тя е възможна…

— Но е непрактична, нали?

— Продължавам да го твърдя.

Лека усмивка изкриви устните на Дорс.

— Тогава, Хари, какво всъщност правиш, като търсиш някакво решение на този проблем?

— Не знам. Кълна ти се, че не знам. Само че Четър Чувек ужасно иска да намеря решение и по някаква причина на мен пък ужасно ми се иска да го зарадвам. Той е толкова убедителен…

— Да, зная.

Селдън пусна този коментар покрай ушите си, макар леко да се намръщи. После продължи:

— Чувек твърди, че империята се разпада, че тя ще се сгромоляса, че психоисторията е единствената надежда за спасението й или поне за смекчаването на последствията от това сгромолясване и че без нея човечеството ще бъде унищожено или, най-малкото, ще мине през дълъг период на всеобщи страдания. Той като че ли възлага на мен отговорността за предотвратяването на всичко това. Е, империята положително ще издържи докато съм жив, но ако искам да живея спокойно, трябва да се опитам да сваля тази отговорност от раменете си. Трябва да убедя и него, и себе си, че психоисторията не е практично нещо, че въпреки теорията тя не може да се разработи. Така че се налага да проследявам колкото мога повече нишки и да доказвам, че никоя от тях не води до никъде.

— Нишки ли? Както тази да се върнеш назад във времената, когато обществото е било по-просто, отколкото е сега?

— Много по-малобройно и далеч не тъй сложно.

— И да покажеш, че и в този случай идеята няма практическа стойност?

— Да.

— Само че кой ще ти обрисува този по-ранен свят? Дори ако микогенците имат някаква последователна и непротиворечива картина на праисторическата Галактика, Слънцар Четиринадесети положително не би я описал на един туземец. Никой тук няма да го стори. Това общество е врастнало навътре в себе си — колко пъти вече го повтаряме? — и неговите членове са почти параноично подозрителни към другосветците. Нищо няма да ни кажат.

— Ще трябва да помисля по какъв начин да убедя някои от тях да се разприказват. Например тези Сестри…

— Те дори няма да те чуят, тъй като си мъж, също както Слънцар не чуваше мен. А и да ти проговорят, едва ли ще е нещо повече от зазубрени реплики.

— Все отнякъде трябва да започна.

— Добре де, нека помисля — тръсна глава Дорс. — Четър рече, че се налага винаги да те пазя, и аз го тълкувам в смисъл, че когато мога, трябва да ти помагам. Какво зная за религията? Виждаш ли, това няма нищо общо с моята област. Винаги съм си имала работа с икономически, а не с философски фактори, но човек не може да разцепи историята на спретнати, малки, неприпокриващи се дялове. Например когато имат успех, религиите проявяват тенденция да натрупват богатства, а това би могло да се прояви в сериозно изкривяване на икономическото развитие на дадено общество. Ха, ето ти едно от многобройните правила на човешката история, които ще трябва да изведеш от своите основни закони на хуманиката или както там я нарече. Само че… — Гласът й затихна, защото тя потъна в размисъл.

Математикът внимателно наблюдаваше как зениците й се разшириха, сякаш Дорс се вглеждаше нейде дълбоко в себе си.

Най-накрая младата жена рече:

— Това не е правило без изключения, но ми се струва, че в много случаи една религия има книга или книги от особена важност; такива, които излагат нейните ритуали, нейния възглед за историята, нейната свещена поезия и кой знае още какво. Обикновено тези книги са открити за всички и са средство за прозелитиране*8. Понякога обаче са тайни.

— Смяташ ли, че Микоген може да има такива книги?

— Да ти кажа честно — умислено отвърна историчката. — никога не съм чувала за нещо такова. Сигурно щях да зная, ако съществуваха съвсем явно — което означава, че или не съществуват, или ги пазят в тайна. Но и в двата случая ми изглежда, че вероятността да ги видиш ще е нищожно малка.

— Е, поне имам отправна точка — мрачно заяви Селдън.

 

41

Сестрите се върнаха горе-долу два часа след като Хари и Дорс бяха привършили обяда си.

И двете се усмихваха, а Дъждокапка Четиридесет и трета, по-намусената, подаде на туземката някаква сива фуста, за да я огледа.

— Много е привлекателна — усмихна се широко Дорс и закима с почти стопроцентова искреност. — Харесва ми тая хитроумна бродерия.

— О, това не е нищо особено! — изчурулика Дъждокапка Четиридесет и пета. — Просто една от старите ми дрехи и едва ли ще ти легне добре, понеже си по-висока от мен. За известно време обаче сигурно ще ти свърши работа, а пък дотогава ние ще те заведем в най-добрата фустарница, за да си подбереш няколко, които идеално ти стават и отговарят на вкуса ти. Сама ще видиш.

С малко нервна усмивчица Дъждокапка Четиридесет и трета — без да каже нищо и с поглед, впит в земята — подаде още една бяла фуста на Дорс. Фустата бе прилежно сгъната. Историчката дори не направи опит да я разгъне, а тутакси я прехвърли на Селдън.

— Като съдя по цвета, мисля, че е за теб, Хари.

— Предполагам — рече той — но я върни на Сестрата. Тя не я даде на мен.

— О, Хари — почти безгласно се възпротиви Дорс и леко поклати глава.

— Не — твърдо отвърна математикът. — Не я даде на мен. Върни й я и аз ще изчакам да ми я връчи.

Дорс се поколеба, сетне със свито сърце опита да подаде фустата на Дъждокапка Четиридесет и трета.

Сестрата сложи ръце зад гърба си и се дръпна настрани, а животът сякаш се изцеди от лицето й. Дъждокапка Четиридесет и пета хвърли светкавичен поглед към Селдън, а сетне чевръсто пристъпи към Дъждокапка Четиридесет и трета и я прегърна.

— Стига, Хари — настоя историчката. — Сигурна съм, че на Сестрите не им е разрешено да говорят с мъже, които не са им роднини. Каква полза има да я измъчваш? Тя нищо не може да стори.

— Не ми се вярва — отсече Селдън. — Ако такова правило съществува, то се отнася само до Братята. Много се съмнявам, че изобщо някога е виждала туземец.

Дорс меко попита Дъждокапка Четиридесет и трета:

— Сестро, виждала ли си по-рано туземец или туземка?

Последва дълго колебание, изместено от бавно и отрицателно поклащане на главата.

— Е, видя ли? — разпери ръце ученият. — Ако действително съществува обет за мълчание, той се отнася единствено до Братята. Щяха ли да изпратят тези млади жени — добре, тези Сестри — да се занимават с нас, ако имаше правило, дето да им забранява да разговарят с туземци?

— Хари, възможно е да са мислили, че те ще разговарят само с мен, а аз — с теб.

— Дрън-дрън! Не вярвам и няма да го повярвам. Аз не съм просто някакъв натрапник, а почетен гост на Микоген. Четър Чувек е помолил да се отнасят така с мен и самият Слънцар Четиринадесети ме ескортира дотук. Ще вляза във връзка с този Слънцар и здравата ще му се оплача.

Дъждокапка Четиридесет и пета се разхълца, а Дъждокапка Четиридесет и трета, макар да запази относителната си неподвижност, все пак леко се изчерви.

Дорс се накани отново да възрази, но Селдън я спря с кратък заповеден жест на дясната си ръка, а сетне кръвнишки се втренчи в Дъждокапка Четиридесет и трета.

И най-после тя заговори, без да цвърчи. Вместо това гласът й хрипкаво потрепваше, сякаш трябваше да го насилва да звучи в посоката, където стоеше мъжът, и беше принудена да го върши напук на всичките си инстинкти и желания.

— Не трябва да се оплакваш от нас, туземецо. Няма да е справедливо. Ти ме насилваш да нарушавам обичая на нашите хора. Какво искаш?

Селдън моментално се усмихна обезоръжаващо и протегна ръка.

— Одеянието, което ми донесе. Фустата.

Тя също протегна ръката си и остави дрехата в неговата длан.Математикът леко се поклони и с топъл глас каза:

— Благодаря ти, Сестро — след което хвърли един светкавичен поглед към Дорс, сякаш за да изтъкне: «Виждаш ли?»

Историчката обаче ядно зяпаше встрани.

Докато я разгъваше, той видя, че във фустата няма нищо отличително (очевидно бродерията и украсата бяха предназначени само за женските), но заедно с нея откри и пояс с пискюли, който явно се носеше по някакъв специален начин. Сигурно щеше да го разгадае.

— Ще отида в банята и ще облека това нещо — каза той. — Предполагам, че няма да ми отнеме повече от минута.

Пристъпи в малката стаичка и установи, че вратата не иска да се затвори след него. Дорс също се опитваше да влезе вътре.

— Какво правиш? — яростно изсъска тя, когато и двамата се озоваха в банята. — Ти си бил много жесток човек, Хари! Защо се държиш така с бедната жена?

— Трябваше да я накарам да ме заговори — отвърна раздразнено Селдън. — Разчитам на нея за информация, знаеш го. Съжалявам, че се наложи да бъда жесток, но как иначе бих сломил забраните, които я сковават?

Щом излезе от банята, откри, че Дорс също е облякла фустата си.

Въпреки лисата глава, с която я даряваше шапчицата, и присъщата на дрехата й безформеност, тя все пак изглеждаше твърде привлекателна. Кройката на робата някак си загатваше за фигурата й, без ни най-малко да я разкрива. Поясът й беше по-широк от неговия и с по-различен оттенък на сивото. Нещо повече, отпред той се придържаше чрез две блестящи закопчалки от син камък. Жените, помисли математикът, успяват да се разкрасят и при най-неблагоприятни за това условия.

— Ха така! — с явно задоволство възкликна Дорс. — Сега си досущ като микогенец. Ако не друго, Сестрите ще могат да разведат по магазините и двама ни.

— Да — кимна Селдън — но след туй искам Дъждокапка Четиридесет и трета да ме придружи из микрофермите.

Очите на споменатата Сестра се разшириха и тя бързо отстъпи назад.

— Бих желал да ги видя — спокойно поясни ученият.

Дъждокапка Четиридесет и трета бързо погледна към Дорс.

— Туземко…

Селдън я прекъсна:

— Може би ти нищо не знаеш за фермите, Сестро.

Това, изглежда, закачи оголен нерв. Микогенката високомерно повдигна брадичка и все тъй подчертано се обърна към спътничката му:

— Аз съм работила на микрофермите. Всички Братя и Сестри по едно или друго време работят там.

— Добре тогава, направи с мен една обиколка — настоя Селдън — и нека не започваме спора отново. Аз не съм някой Брат, с когото да ти е забранено да говориш и въобще да имаш някакво вземане-даване. Аз съм туземец и почетен гост. Нося тази шапчица и тази фуста, за да не привличам излишно погледите, но иначе съм учен и докато съм тук, трябва да работя. Не мога да стоя в стаята и да зяпам стените. Искам да видя единственото, което вие притежавате, а останалата част от Галактиката не — вашите микроферми. Мисля, че би следвало да се гордеете, когато ги показвате.

— Гордеем се — рече Дъждокапка Четиридесет и трета, като най-после се обърна към него — и аз ще ти ги покажа. Не смятам обаче, че ще научиш някоя от нашите тайни, ако това целиш. Утре сутрин ще ти покажа микрофермите. Би ми отнело известно време да уредя обиколката.

— Ще изчакам до утре сутринта — сговорчиво отвърна Селдън. — Само че обещаваш, нали? Имам ли честната ти дума?

С явно презрение в гласа си Дъждокапка Четиридесет и трета заяви:

— Аз съм Сестра и правя това, което казвам; ще държа на думата си, дори когато е дадена на туземец.

При последните слова гласът й стана леден, а очите й се разшириха и заблестяха. Математикът се зачуди какво ли й минава през ума в този момент и кой знае защо усети безпокойство.

 

42

Прекара неспокойна нощ. Като за начало, Дорс обяви, че ще го придружи по време на обиколката, и той енергично възрази.

— Всичко, което целя — обясни й — е да я накарам да говори свободно, да я сблъскам с непозната обстановка — насаме с мъж, та бил той и туземец. След като веднъж е пренебрегнала обичаите, ще й бъде по-лесно да ги наруши и в по-голяма степен. Докато, ако сме заедно, отново ще иска да говори на теб и за мен ще останат само трохите.

— Ами ако в мое отсъствие ти се случи нещо лошо, както стана на Горната страна?

— Какво да ми се случи? Моля те! Искаш ли да ми помогнеш, стой настрани. В противен случай вече нищо няма да правя заедно с теб. Не се шегувам, Дорс. За мен това е страшно важно. Колкото и да те харесвам, не бих искал да ми се пречкаш… за него.

Тя се съгласи с огромно нежелание.

— Тогава поне обещай, че ще се държиш добре с нея!

— Мен ли трябва да пазиш или Дъждокапка? — ухили се Селдън. — Уверявам те, че не съм се отнесъл сурово с микогенката просто за удоволствие, нито пък че в бъдеще ще го направя.

Мисълта за това скарване с Дорс — всъщност първото им скарване — го държа буден през по-голямата част от нощта; както и упорито човъркащото подозрение, че двете Сестри може да не пристигнат сутринта въпреки обещанието на Дъждокапка Четиридесет и трета.

Те обаче дойдоха малко след като приключи с оскъдната си закуска (беше решил да не надебелява заради лакомията си) и тъкмо навличаше фустата, която му пасна отлично и на чийто пояс отдели специално внимание.

Все още с намек за ледени късчета в гласа си Дъждокапка Четиридесет и трета каза:

— Ако си готов, туземецо Селдън, моята сестра ще остане с туземката Венабили — гласът й вече не беше нито чуруликащ, нито хрипкав. Явно през нощта и тя бе положила усилия, упражнявайки се как да разговаря с човек, който е мъж, но не е Брат.

Селдън се запита дали също като него почти не беше спала и отвърна:

— Напълно съм готов.

Половин час по-късно Дъждокапка Четиридесет и трета и Хари Селдън вече се спускаха равнище след равнище. Въпреки че часовникът показваше дневно време, осветлението бе сумрачно и по-мъждиво, отколкото където и да било другаде на Трантор.

Нямаше никаква очевидна причина за това. Изкуственото дневно осветление, което бавно напредваше по транторската сфера, положително вече би трябвало да достигне и до сектор Микоген. Сигурно придържайки се към някакъв примитивен навик, самите микогенци искаха то да е такова. Във всеки случай очите на Селдън неприятно бавно се пригаждаха към позатъмнените околности.

Опитваше се спокойно да гледа минувачите, независимо дали те са Братя или Сестри. Предполагаше, че сигурно вземат него и Дъждокапка Четиридесет и трета за Брат и неговата жена, и че няма да им обърнат особено внимание, стига той да не направи нещо, с което да го привлече.

За беля изглеждаше, че Дъждокапка Четиридесет и трета иска да бъде забелязана. Тя говореше немногословно и на нисък глас, излизащ от почти плътно стиснатите й устни. Ясно бе, че компанията на един мъж, който не би трябвало да е с нея, макар и никой друг да не знаеше този факт, подронва самоувереността й. Селдън бе съвсем сигурен, че ако я помоли да се отпусне, ще я накара да се почувства още по-неловко.

Сега не слизаха с асансьор, а с движещи се платформи, оформени като стълби, и винаги по две — едната отиваше нагоре, а другата се спускаше. Дъждокапка Четиридесет и трета ги наричаше «ескалатори». Не бе уверен, че добре е схванал думата, тъй като никога по-рано не я бе чувал.

Щом се спуснаха на по-ниските равнища, почувства, че и собственото му психическо напрежение нараства.

Повечето светове притежаваха микроферми и произвеждаха свои собствени микропродукти. На Хеликон Селдън от време на време бе купувал подправки от микрофермите и винаги бе подушвал една и съща миризма, по-точно неприятна воня, от която стомахът му се обръщаше.

Хората, дето работеха там, изглежда не я забелязваха и дори мнозина от посетителите отначало сбърчваха носове, а сетне привикваха. Той обаче винаги си оставаше особено чувствителен към миризмата. Явно очакваше и сега да бъде тормозен от нея. Опита да се успокои с мисълта, че доблестно жертва своето удобство заради необходимостта да се сдобие с информация, но това не попречи на стомаха му да се свие на топка от очакването.

След като загуби бройката на равнищата, които бяха отминали, а въздухът все още изглеждаше съвсем свеж, той попита:

— Кога ще стигнем до микрофермите?

— Вече сме тук.

Ученият дълбоко си пое дъх.

— Не ми мирише… така.

— Да мирише? Какво искаш да кажеш? — Дъждокапка Четиридесет и трета очевидно се обиди достатъчно, за да заговори високо.

— Доколкото имам някакъв опит, те винаги издават особена миризма на гнилоч. Нали разбираш, от тора, от който обикновено се нуждаят бактериите, маята, гъбичките и сапрофитите…

— Доколкото имаш някакъв опит? — гласът на микогенката отново се понижи. — Къде е било това?

— На моя роден свят.

Сестрата изкриви лице от отвращение.

— И твоите хора се въргалят в гъбел*9?

Селдън никога преди не бе чувал тази дума, но по погледа и интонацията подразбра какво означава.

— Виж — поясни той — храната не мирише така, когато стане готова за консумация…

— Нашите храни не миришат така никога — прекъсна го Дъждокапка Четиридесет и трета. — Биотехниците ни са разработили идеални щамове. Водораслите растат в най-чиста светлина и внимателно балансирани електролитни разтвори. Сапрофитите виреят върху великолепно комбинирали органични вещества. Формулите и рецептите обаче са нещо, което туземците никога няма да научат. Ето, пристигнахме. Души каквото си щеш! Бас държа, че няма да откриеш нищо отблъскващо. Това е причината нашата храна да се търси в цялата Галактика и дори императорът, както се говори, да не яде друго, макар че ако питаш мен, това е прекалено хубава храна за един туземец, па ако ще и да нарича себе си император!

Изрече последните думи с такъв яд, че изглеждаха като пряко насочени срещу Селдън. После, сякаш боейки се, че може все пак да не го е забелязал, добави:

— Или пък ако нарича себе си почетен гост…

Влязоха в един тесен коридор, от двете страни на който имаше големи вани от дебело стъкло с мътна зеленикава вода, пълна със завихрени, бързорастящи водорасли, които се движеха, подтиквани от силата на газовите мехурчета, преминаващи покрай тях. Селдън реши, че вероятно мехурчетата са богати на въглероден двуокис.

Щедра розова светлина струеше върху ваните, светлина, много по-ярка от онази в коридорите. Той почти несъзнателно отбеляза това.

— Разбира се — сопна се микогенката. — Тези водорасли работят най-добре в червения край на спектъра.

— Предполагам — добави Селдън — че всичко е автоматизирано?

Тя сви устни и не отговори.

— Не виждам наоколо да се тълпят Братя и Сестри — настоя математикът.

— Въпреки това има работа за вършене и те я вършат, макар и да не ги виждаш. Подробностите не са за теб. Не си губи времето да питаш.

— А ти не ми се гневи. Не очаквам да изкопча никакви държавни тайни. Хайде, скъпа. — (Думата просто му се изплъзна.)

Бързо я прихвана за рамото, тъй като Сестрата бе готова да отпраши нанякъде. Остана като закована на място, но Селдън долови как леко потреперва и махна дланта си.

— Просто изглежда така, сякаш е автоматизирано — добави помирително той.

— От това, което изглежда, можеш да правиш каквито си искаш изводи. Въпреки всичко тук има място за човешкия ум и човешката преценка. На всеки Брат и Сестра им се случва за известно време да работят в микрофермите. Някои си го избират за професия.

Сега говореше по-свободно, но за свое учудване забеляза, че лявата й ръка скришом се промъква към дясното рамо и леко потрива мястото, където я бе докоснал… все едно, че я беше ужилило някакво насекомо.

— Фермите се точат на километри — каза тя — но ако свием насам, можеш да видиш част от гъбичната секция.

Тръгнаха напред. Селдън веднага отчете колко чисто е всичко наоколо. Стъклата блестяха. Облицованият с керамични плочки под изглеждаше влажен, макар че когато издебна момента да се наведе и го докосне, се оказа, че не е. Не беше и хлъзгав — освен ако сандалите му (от които големите пръсти на краката стърчаха според микогенската мода) бяха с неплъзгащи се подметки.

Дъждокапка Четиридесет и трета, разбира се, имаше право. Тук-там се мяркаше по някой Брат или Сестра, които работеха мълчаливо, като се взираха в циферблатите, донагласяха параметрите, а понякога се занимаваха и с нещо тъй неквалифицирано като да забърсват праха от оборудването — но винаги изцяло погълнати от онова, което вършеха.

Ученият внимаваше да не попита какво правят, тъй като не искаше да обиди Сестрата, ако се окажеше, че не знае, нито пък да я разгневи, като я принуди да му напомни, че има неща, които той самият не трябва да узнава.

Минаха през една летяща врата и изведнъж долови съвсем лек намек за известна му миризма. Погледна към Дъждокапка Четиридесет и трета, но тя изглежда не я усети, пък и той самият скоро привикна към нея.

Внезапно светлината се промени. Розовият нюанс изчезна, намаля и яркостта. Всичко изглеждаше като в здрач с изключение на местата, където бе оборудването, а там непременно имаше по някой Брат или Сестра. Някои носеха на челата си светещи ленти, блестящи като перли, и във всички посоки Селдън можеше да види малки, блуждаещи насам-натам искрици.

Докато вървяха, той хвърли бърз поглед към профила на водачката си — единственото, по което сега можеше да си прави някакви изводи. По всяко друго време едва ли би се абстрахирал от издутата й лиса глава, лишените от мигли и вежди очи и безцветното й лице. Те сякаш потискаха нейната индивидуалност, правейки я почти невидима. Тук обаче можеше да различи нещо съвсем ново в профила й. Нос, брадичка, пълни устни, правилни черти… Приглушената светлина някак си заглаждаше и смекчаваше голямата плешивина отгоре.

«Ако си пусне коса и я оформи добре — изненадано си помисли Селдън — би могла да е много красива.»

Но след миг се досети, че тя не може да си пусне коса.

Щеше да си остане плешива цял живот.

Защо? Защо е трябвало да й причиняват това? Слънцар бе казал, че се прави с цел всеки микогенец цял живот да не забравя, че е такъв. Нима то бе толкоз важно, та проклятието на обезкосмяването трябваше да се приема като символ или белег за идентичност?

А после, тъй като бе готов да защищава в ума си аргументите и на двете страни, помисли: навикът е втора природа. Ако си свикнал с лисата си глава, би ти прилошало от едната мисъл, че по нея може да израсне коса. Самият той всяка сутрин бръснеше брадата си, отстранявайки всъщност своята фасциална коса, тъй като се чувстваше неуютно и от най-малкото неизбръснато местенце, и въпреки това не възприемаше лицето си като плешиво, нито пък, в какъвто и да било смисъл, за неестествено. Разбира се, винаги когато пожелаеше, би могъл да остави фасциалната си коса да израсне… само че кой знае защо не пожелаваше.

Знаеше, че има светове, н