Айзък Азимов
Роботите на зората

 

1
БЕЙЛИ

 

1.

Илайджа Бейли се озова в сянката на дървото и промърмори:

— Така си и знаех. Потя се.

Той постоя, изпъна се, избърса потта от веждите си с опакото на ръката, после се вгледа кисело във влагата по нея.

— Мразя потенето — каза той без да се обръща към никого, сякаш постулираше космически закон. И за сетен път се ядоса на Вселената, която правеше нещата едновременно жизнено необходими и неприятни.

Човек никога не се потеше (освен, разбира се, ако не пожелаеше) в Града, където температурата и влажността се контролираха напълно. Там никога не възникваше абсолютна необходимост тялото да функционира така, че производството на топлина да превишава отделянето й.

Виж, това беше цивилизовано.

Бейли се загледа в полето, където се беше пръснала групичка мъже и жени. В известен смисъл те бяха под негов надзор, повечето — младежи под двадесет години. Но имаше и хора на средна възраст, като него. Те копаеха несръчно и вършеха ред други неща, които по принцип се извършваха от роботи — и то далеч по-ефективно. Сега, обаче, на роботите беше наредено да стоят настрана и да чакат, докато човешките същества упорито се упражняваха.

В небето се стелеха облаци и за момент един от тях закри слънцето. Бейли несигурно погледна нагоре. От една страна това означаваше, че директното затопляне от слънцето (и потенето) шяха да спрат. От друга страна, дали нямаше вероятност да завали?

Това беше проблемът с откритото пространство. Човек вечно се люшкаше между неприятни алтернативи.

На Бейли винаги му изглеждаше странно как така относително малък по размери облак може да скрие слънцето изцяло, като затъмни Земята от хоризонт до хоризонт, и въпреки това по-голямата част от небето да си остане синя.

Той стоеше под балдахина от листа (един вид примитивна стена и таван, с успокояващата при допир здравина на кората) и се вгледа отново към групичката, изучавайки я с поглед. Веднъж седмично те излизаха тук, независимо какво беше времето.

А спечелваха и нови привърженици. Определено бяха повече на брой от неколцината смелчаци, които започнаха в началото. Градската управа, ако и да не им помагаше истински в начинанието, поне беше достатъчно любезна да не създава пречки.

На хоризонта отдясно на Бейли — източно, както можеше да се предположи по положението на следобедното слънце — се виждаха притъпените, многопръсти кули на Града, обградил всичко, заради което си заслужаваше да се живее. Бейли забеляза и едно малко, подвижно петънце, прекалено далече, за да може да се види ясно.

Начинът, по който то се движеше, и някои други белези, твърде неуловими, за да могат да бъдат описани, подсказваха недвусмислено, че това е робот. Бейли не се изненада. Повърхността на Земята извън Градовете беше царство на роботите, не на човешките същества — освен неколцината, които, подобно на него, мечтаеха за звездите.

Погледът му механично се върна обратно към копаещите звездомечтатели и се плъзна помежду им. Той можеше да разпознае и назове по име всеки един от тях. Всички работеха, всички се приучаваха да издържат на откритото пространство и…

Бейли се намръщи и промърмори:

— Къде е Бентли?

Откъм гърба му долетя жизнерадостен и леко запъхтян глас:

— Тук съм, татко.

Бейли рязко се извърна.

— Не прави така, Бен.

— Какво да не правя?

— Да се промъкваш така предателски зад гърба ми. Достатъчно ми е трудно да поддържам равновесието си на открито, че на всичкото отгоре да мисля и за изненади.

— Не съм се опитвал да те изненадам. Мъчно се вдига много шум, като ходиш по тревата. Какво да се прави. Не мислиш ли, че би трябвало да се връщаш, татко? Навън си вече от два часа. Мисля, че ти стига толкова.

— Защо? Защото съм на четиридесет и пет, а ти си един нищо и никакъв хлапак на деветнадесет? Мислиш си, че трябва да се грижиш за своя грохнал баща, нали?

— Да, май е така. Страхотно детективско прозрение. Караш направо по същество.

Бен се усмихна широко. Имаше кръгло лице, очите му искряха. Беше взел много от Джеси, помисли си Бейли, много от майка си. Имаше и малка следа от продълговатото и сериозно лице на самия Бейли.

И все пак, Бен мислеше като баща си. Случваше се да изпадне в мрачна сериозност, което недвусмислено показваше абсолютно законния му произход.

— Много съм си добре — натърти Бейли.

— Добре си, татко. Ти си най-добрият от нас, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

— Възрастта ти, разбира се. При това не съм забравил, че именно ти започна всичко това. Видях обаче, че се скри под дървото и си помислих… е, може би на стария му стига толкова.

— Ще ти дам аз на теб «стария» — закани се Бейли. Роботът, който забеляза по посока на Града, беше вече достатъчно близо, за да се види ясно, но Бейли го игнорира като нещо несъществено. Той продължи:

— Има смисъл човек да отива на сянка от време на време, ако слънцето пече много силно. Трябва да се научим да използваме преимуществата на откритото пространство, така както се учим да понасяме неудобствата.

— Ето, че слънцето излиза иззад онзи облак.

— Да, ще излезе.

— Добре де, не искаш ли да се прибираш?

— Мога да издържа. Веднъж седмично имам свободен следобед и го прекарвам тук. Това е мое изключително право. То върви с ранга ми К-7.

— Не става дума за правата ти, татко. Става дума за преумора.

— Чувствам се прекрасно, уверявам те.

— Разбира се. А като се върнеш в къщи, ще се пъхнеш направо в леглото и ще лежиш в тъмното.

— Естествен антидот за преосветяване.

— И мама ще се тревожи.

— Е, нека се тревожи. Ще й е от полза. Пък и какво лошо има в това, че съм тук отвън? Най-лошото е, че се потя, но ще трябва просто да свикна. Не мога да избягам от това. В началото не можех да стигна толкова далеч от Града и трябваше бързо да се връщам обратно. А ти беше единственият човек до мен. Сега погледни колко много сме станали и колко надалеч мога да отида без проблеми. Мога да свърша много работа. Мога да издържа още един час. Спокойно. Казвам ти, Бен, за майка ти ще бъде добре самата тя да дойде тук.

— Кой? Майка ми? Сигурно се майтапиш.

— За някои е майтап. А когато дойде време да тръгнем, няма да мога да го направя — защото тя няма да е готова.

— И ще бъдеш доволен. Не се заблуждавай, татко. Това няма да стане скоро. И ако сега не си твърде стар, тогава ще бъдеш. На това хоро ще трябва да се хванат младите.

— Знаеш ли — каза Бейли, свил наполовина юмруци — голям умник се извъди ти с твоите «млади». Напускал ли си някога Земята? Някои от тези хора на полето напускал ли е някога Земята? Аз съм. Преди две години. Това беше преди да се аклиматизирам като сега — и оцелях.

— Знам, татко, но то е било за кратко време и служебно. Освен това, си бил под грижите на придружаваща група. Не е същото.

— Беше същото — упорстваше Бейли, въпреки че в себе си осъзнаваше, че не е било така. — Пък и не е чак толкова далеч времето, когато ще бъдем да тръгнем. Ако можех да получа разрешение да отида на Аврора, бихме могли да задвижим нещата.

— Забрави за това. Няма да бъде толкова лесно.

— Трябва да опитаме. Правителството няма да ни пусне без разрешението на Аврора. Тя е най-голяма и най-силна от Външните светове и каквото тя каже…

— Става! Знам. Всички сме го обсъждали милиони пъти. Но няма нужда да ходиш там, за да получиш разрешение. Съществува и такова нещо като хиперретранслатора. Можеш да говориш с тях от тук. Толкова пъти съм ти повтарял!

— Не е същото. Ще ни е необходим контакт лице в лице. Аз пък съм ти повтарял това толкова пъти!

— Във всеки случай — отбеляза Бен, — засега не сме готови.

— Не сме готови, защото Земята не ни дава кораби. Космолитите ще ни дадат, заедно с необходимата техническа помощ.

— Каква вяра! За какво им е на космолитите да го правят? Откога са толкова мили към нас, кратко живущите земляни?

— Ако можех да поговоря с тях…

Бен се изсмя.

— Хайде, татко. Ти просто искаш да отидеш на Аврора, за да видиш още веднъж онази жена.

Бейли се намръщи и веждите му надвиснаха над хлътналите очи.

— Жена? Йосафате*1, Бен, за какво говориш?

— Е, татко, между нас да си остане — и нито дума на мама, — какво е имало между теб и онази жена на Солария? Достатъчно съм голям. Можеш да ми кажеш.

— Каква жена на Солария?

— Как можеш да ме гледаш в очите и да твърдиш, че не знаеш нищо за жената, която всеки човек на Земята видя в хипервълновата драматизация? Гладиа Делмар. Тази жена!

— Нищо не се случи. Онова бяха пълни глупости. Казвал съм ти го хиляди пъти. Тя не изглеждаше така. Аз не изглеждах Всичко беше измислица и ти знаеш много добре, че беше направено въпреки протестите ми, само защото правителството реши, че така Земята ще бъде представена в по-добра светлина пред космолитите. И се постарай да не намекваш за нещо друго пред майка си.

— Не бих си и помислил. Все пак, тази Гладиа отиде на Аврора, а ти непрекъснато искаш и ти да отидеш там.

— Да не намекваш, че според теб истинската причина да искам да отида на Аврора… О, Йосафате!

Веждите на сина му се повдигнаха.

— Какво става?

— Роботът. Това е Р. Джеронимо.

— Кой?

— Един от роботите за съобщения на Отдела. И е тук навън! Не съм на работа и нарочно си оставих приемника в къщи, защото не исках да ме намерят. Това спада към привилегиите на ранга ми К-7, а те ми изпращат робот.

— Откъде знаеш, че идва при теб, татко?

— Направих едно хитро заключение. Първо: тук няма друг, който да е свързан с Градската полиция; и второ: това нещастно нещо се е запътило право към мен. От което стигам до заключението, че то търси мен. Ще трябва да мина от другата страна на дървото и да остана там.

— Това не е стена, татко. Роботът може да заобиколи дървото.

В този момент роботът каза:

— Господарю Бейли, имам съобщение за вас. Викат ви в Главното управление.

Роботът спря, почака, после каза пак:

— Господарю Бейли, имам съобщение за вас. Викат ви в Главното управление.

— Чух и разбрах — отвърна Бейли безизразно. Трябваше да го каже, защото в противен случай роботът щеше да продължи да повтаря едно и също.

Бейли леко се смръщи, докато разглеждаше робота. Беше нов модел, малко по-хуманоиден от старите. Бяха го разопаковали и активирали само преди месец, при известна доза парадност. Правителството вечно се мъчеше да измисли нещо — каквото и да било, — с което да предизвика по-топъл прием за роботите.

Повърхността на робота беше сивкава, с матов гланц и донякъде еластична на пипане (може би като мека кожа). Неизменното изражение на лицето му поне не беше толкова видиотено, както при повечето роботи. На практика, обаче, роботът си беше точно толкова видиотен — умствено, — колкото и останалите.

Бейли си спомни изведнъж Р. Данил Оливо, роботът на космолитите, който участва заедно с него в изпълнението на две поръчения — едното на Земята, другото на Солария. За последен път го беше видял, когато Данил се консултира с него по делото за огледалния образ. Данил приличаше толкова много на човек, че Бейли се отнасяше към него като към приятел и той му липсваше — дори и сега. Ако всички роботи бяха като него…

— Днес е свободният ми ден, момче. Няма нужда да ходя в Главното управление — каза Бейли.

Р. Джеронимо мълчеше. Ръцете му незабележимо трепереха. Бейли видя това и си даде ясно сметка, какво означава то — известно количество противоречия в позитронните връзки на робота. Роботите трябваше да се подчиняват на човешките същества, но често се случваше две човешки същества да изискват два различни вида подчинение.

Накрая роботът стигна до някакво решение и каза:

— Днес е свободният ви ден, господарю. Викат ви в Главното управление.

— Щом те викат в Главното управление, татко… — притеснено започна Бен.

Бейли сви рамен.

— Не се занасяй, Бен. Ако им трябвах толкова много, щяха да пратят затворена кола и вероятно щяха да вземат доброволец, вместо да нареждат на един робот да върви пеш — и да ме ядосва с някакво съобщение.

Бен поклати глава.

— Не мисля така, татко. Те не знаят къде си и колко време би отнело търсенето ти. При толкова неопределени условия, не мисля, че биха пратили човешко същество.

— Ами? Добре де, я да видим, колко силна е заповедта. Р. Джеронимо, върни се в главното управление и им кажи, че ще бъда на работа в 09:00. — После добави остро — Връщай се! Това е заповед!

Роботът видимо се поколеба, после се обърна, тръгна, обърна се пак, направи опит да се върне при Бейли и накрая замръзна на място. Цялото му тяло трепереше.

Бейли разбра какво става и промърмори на Бен:

— Май ще трябва да отида. Йосафате!

Роботът страдаше от това, което роботиците наричат еквипотенциал на противоречието от втора степен. Вторият закон изискваше безпрекословно подчинение. В момента, Р. Джеронимо страдаше от две приблизително равностойни по сила, но противоречиви заповеди. Хората наричаха това роботоблок, или по-често — роблок, за по-кратко.

Роботът бавно се обърна. Първоначалната му заповед се оказа малко по-силна. Той изговаряше думите неясно.

— Господарю, казаха ми, че може да отвърнете така. В такъв случай трябва да предам… — поколеба се и прибави прегракнало — …трябва да предам — ако сте сам.

Бейли вежливо кимна на сина си и за Бен това беше достатъчно. Той знаеше, кога баща му е татко и кога — полицай. Бен се отдалечи забързано.

За миг Бейли ядно се позабавлява с мисълта да засили собствената си заповед и да затегне роблока почти докрай. Но това определено щеше да доведе до повреда, която би наложила позитронен анализ и препрограмиране. Разходите за което щяха да се покрият от заплатата на Бейли, а те много лесно можеха да достигнат годишното му възнаграждение.

— Оттеглям заповедта си — каза той. — Какво ти наредиха да предадеш?

Гласът на Р. Джеронимо моментално се изчисти.

— Казаха ми да предам, че ви викат във връзка с Аврора.

Бейли се обърна към Бен и извика:

— Остави ги още половин час и им кажи, че после ги искам обратно. Сега трябва да тръгвам.

И като тръгна с широки крачки, попита сприхаво робота:

— Не можаха ли да ти кажат да предадеш това веднага? И защо да не могат да те програмират така, че да използваш кола, ами трябва да вървя пеш?

Той знаеше много добре, защо не го бяха направили. И най-малката злополука с шофирана от робот кола би отприщила нови размирици срещу роботите.

Бейли не намали крачка. Имаха да изминат два километра само докато стигнат стената на Града. После трябваше да се доберат до Главното управление през натовареното движение.

Аврора? Каква ли криза се задаваше този път?

 

2.

Половин час беше достатъчен на Бейли да стигне до входа към Града и той се приготви за онова, което го очакваше. Може би — може би — този път нямаше да се случи.

Той стигна раздела между откритото пространство и Града — стената, която ограждаше хаоса от цивилизацията. Постави дланта си върху сигналното каре и в стената се появи отвор. Както обикновено, той не изчака отвора да се разшири докрай, а се промуши през него веднага, щом той стана достатъчно широк. Р. Джеронимо го последва.

Полицаят на пост гледаше стреснато — както винаги, щом някой се появеше от външната страна. Всеки път в погледа му се четеше неверие, винаги заставаше нащрек, внезапно посягаше към бластера си и се намръщваше разколебано.

Бейли навъсено показа личната си карта и постовият изкозирува. Вратата зад него се затвори — и онова нещо пак се случи.

Бейли беше в Града. Стените го обградиха и Градът стана Вселената. Бейли отново се потопи в безконечния, вечен шум и мирис на хора и машини, който скоро щеше да изчезне под прага на съзнанието. Отново го заобиколи меката, непряка изкуствена светлина, която по нищо не приличаше на откъслечния и променлив блясък на откритото пространство с неговото зелено, и кафяво, и синьо, и бяло, и кратковременни появи на червено и жълто. Тук нямаше непостоянен вятър, нямаше горещини, нямаше студ, нямаше заплаха от дъжд. Вместо това цареше тихото постоянство на неосезаеми, поддържащи свежестта въздушни течения. Беше проектирана такава комбинация на температурата и влажността, която да е съвършено нагодена към човешките същества и да не се забелязва.

Бейли пое дълбоко въздух и му стана драго от усещането, че си е у дома, в безопасност, с познатите и познаваемите неща.

Именно това се случваше винаги. Отново възприе Града като утробата, в която се промъкна с чувство на радостно облекчение. Знаеше, че човечеството трябва да излезе и да се роди именно от тази утроба. Защо той винаги се отпускаше по този начин?

И винаги ли щеше да става така? Щеше ли да продължава да се случва, дори Бейли да поведе безчетни тълпи навън от Града, извън Земята и отвъд към звездите — без той самият, в крайна сметка, да е в състояние да тръгне? Винаги ли щеше да се чувства у дома само в Града?

Той стисна зъби — нямаше смисъл да мисли за това.

— С кола ли те докараха до тук? — обърна се той към робота.

— Да, господарю.

— Къде е тя?

— Не знам, господарю.

Бейли се върна към постовия.

— Полицай, този робот е бил докаран на тук преди два часа. Какво стана с колата, която го е докарала?

— Сър, застъпих на пост преди по-малко от час.

Всъщност, беше глупаво да пита. Онези в колата не биха могли да знаят, колко време щеше да го търси роботът, така че не биха чакали. Бейли изпита кратък порив да се обади, но щяха да му кажат да вземе Експресната магистрала. Щеше да отнеме по-малко време.

Единствената причина, поради която той се колебаеше, беше Р. Джеронимо. Бейли не искаше да пътува с него по Експресната магистрала. Но пък и не можеше да очаква, че роботът ще успее да се добере сам до Главното управление през враждебно настроените тълпи.

Не че имаше избор. Несъмнено Комисарят не гореше от желание да облекчи задачата му. Щеше да е ядосан, че не го е намерил при повикване, независимо, че днес Бейли имаше свободен полуден.

— От тук, момче — каза Бейли.

Градът покриваше над пет хиляди квадратни километра. Експресната магистрала беше дълга над четиристотин, плюс стотиците километри Скоростни магистрали, които обслужваха над двадесетмилионното население. Сложната мрежа на движение се простираше на осем нива и имаше стотици места за прекачване от различна степен на сложност.

Като детектив, от Бейли се очакваше да ги знае всичките — и това беше така. Можеха да го закарат с вързани очи в който и да било край на Града. Със свалена превръзка, той би намерил безпогрешно пътя до всяко едно друго, произволно посочено място.

И дума не можеше да става, че не знаеше как да се оправи до Главното управление. Но можеше да тръгне по осем различни маршрута и за момент се поколеба, кой от тях щеше да е най-малко натоварен по това време.

Само за момент. После реши и каза:

— Тръгвай с мен, момче. — Роботът послушно го последва.

Те свиха към близката Скоростна магистрала и Бейли сграбчи една от вертикалните пръчки — бяла, топла и от материал, който осигуряваше здраво захващане. Бейли не искаше да сяда; нямаше да остават дълго. Роботът изчака бързия жест на Бейли, преди и той да сложи ръка върху същата пръчка. Можеше да стои прав и без да се хваща — нямаше да му бъде трудно да поддържа равновесие. Но Бейли не искаше да допусне и най-малкия шанс да ги разделят. Той отговаряше за робота и не желаеше да рискува. В случай, че нещо се случеше на Р. Джеронимо, щяха да накарат Бейли да възстанови финансовите щети на Града.

На Скоростната магистрала имаше неколцина други хора и всички те любопитно — и неизбежно — обърнаха погледи към робота. Един по един, Бейли улови тези погледи. Той имаше вид на човек, свикнал да уггражнява власт, и уловените погледи неловко се обърнаха настрани.

Бейли повтори пак жеста си, когато слезе от магистралата. Тя беше стигнала вече до лентите и се движеше със същата скорост, както най-близката от тях. Бейли стъпи върху нея и щом се озова извън предпазния пластмасов покрив на магистралата, почувства плющенето на въздуха.

Той се изправи срещу вятъра с лекота, придобита от дългите тренировки, и вдигна ръката си, за да отслаби силата на порива пред очите си. Пробяга по лентите надолу към мястото за прекачване на Експресната магистрала. После нагоре към ускорителната лента, която граничеше с магистралата.

Чу тийнейджърското провикване «Робот!» (някога той самият беше тийнейджър) и разбра много добре какво ще се случи. Групичката им — бяха двама, или трима, или половин дузина — щеше да се втурне нагоре (или надолу) по лентите, а роботът щеше внезапно да се спъне и да издрънчи на земята. После — ако някога въобще се стигнеше до съд, — арестуваният тийнейджър щеше да се кълне, че роботът го е блъснал и е представлявал заплаха на лентата. И несъмнено щяха да го освободят.

Роботът първо не можеше да се защити, и второ не можеше да свитеделства.

Бейли се придвижи бързо и се озова между първия от тийнейджърите и Р. Джеронимо. Той пристъпи към по-бързата лента, вдигна ръката си по-високо, като че ли да я нагласи спрямо по-голямата скорост на вятъра, и младежът се озова изтласкан върху по-бавната лента. Той извика дивашки «Хей!» и пльосна на земята. Другите спряха, бързо прецениха положението и се ометоха.

— Към Експресната магистрала, момче. — подвикна Бейли.

За миг Р. Джеронимо нерешително спря. Роботи не се допускаха до Експресната магистрала без придружител. Заповедта на Бейли, обаче, беше строга и той се прекачи. Бейли го последва и това отслаби напрежението в робота.

Бейли се промушваше грубо през тълпата правостоящи, като буташе Р. Джеронимо пред себе си и си проправяше път към по-малко претъпканото горно ниво. Хвана се за една пръчка и настъпи крака на робота, като потушаваше всички опити за визуален контакт.

Петнадесет и половина километра го доближиха достатъчно до Главното управление и Бейли слезе. Р. Джеронимо слезе с него. Не беше докоснат, нито драскотина. На вратата Бейли го предаде и взе разписка. Провери внимателно датата, времето и серийния номер на робота, после сложи разписката в портфейла си. Още преди края на този ден щеше да провери, дали процедурата е регистрирана в компютъра.

Сега трябваше да се види с Комисаря — а той добре го познаваше. Всеки пропуск от страна на Бейли щеше да послужи като удобен претекст за понижение. Неприятен човек беше този Комисар. Смяташе миналите триумфи на Бейли за своя лична обида.

 

3.

Комисарят беше Уилсън Рот. Заемаше поста от две и половина години, откакто Джулиъс Ендърбай подаде оставка след като скандалът, предизвикан от убийството на един космолит, утихна.

Бейли така и никога не свикна с промяната. Джулиъс, с всичките му недостатъци, беше колкото началник, толкова и приятел. Рот беше просто началник. Той дори не беше отраснал в Града. Не и в този Град. Беше дошъл отвън.

Не беше нито необичайно висок, нито необичайно дебел. Но имаше голяма глава, която изглеждаше окачена на шията му и сякаш я караше да се огъва пред тялото. Поради това, Рот правеше впечатление на тежък човек — с тежко тяло и тежка глава. Дори клепачите му се отпускаха тежко върху очите и ги скриваха наполовина.

Човек би си помислил, че му се спи, но той никога нищо не пропускаше. Бейли разбра това много скоро, след като Рот зае длъжността си. Не се залъгваше, че Рот го харесва. Още по-малко се залъгваше, че той харесва Рот.

Рот не изглеждаше раздразнен. Никога не изглеждаше така. Но думите му не издаваха и доволство.

— Бейли, защо е толкова трудно да те намери човек? — попита той.

Бейли отвърна с внимателно претеглена нотка на уважение в гласа си:

— Защото днес е свободният ми следобед, Комисарю.

— Да, привилегията К-7. Сигурно си чувал за джобния сигнализатор? Едно нещо, което приема служебни съобщения? Ти си длъжен да отговаряш, дори в свободното си време.

— Знам това много добре, Комисарю, но вече няма разпоредби относно носенето на джобни сигнализатори. Можем да бъдем намерени и без тях.

— В Града — да, но ти беше на открито. Или греша?

— Не грешите, Комисарю. Бях на открито. Разпоредбите не гласят, че в този случай трябва да нося джобен сигнализатор.

— Криеш се зад буквата на закона, така ли?

— Да, Комисарю — отвърна Бейли хладнокръвно.

Комисарят стана, властен и смътно заплашителен, и седна на бюрото. Прозорецът към откритото пространство, който Ендърбай беше поставил, беше махнат отдавна и отгоре бяха боядисали. В затворената стаята (поради това по-топла и по-уютна), Комисарят изглеждаше още по-голям.

— Струва ми се, Бейли — каза той без да повиши глас, — че се оставяш да те крепи благодарността на Земята.

— Крепи ме това, че си върша работата, Комисарю. Толкова добре, колкото мога, и в съответствие с разпоредбите.

— И благодарността на Земята, когато противоречиш на духа на тези разпоредби.

Бейли не отговори.

— Смятат — продължи Комисарят, — че си свършил добра работа в случая с убийството на Сартън преди три години.

— Благодаря, Комисарю — отвърна Бейли. — В резултат от това, струва ми се, Спейстаун беше заличен от картата на света.

— Така е — и това беше приветствено от Земята. Смятат, също така, че си свършил добра работа и на Солария преди две години. И преди да си ме подсетил, резултатът беше промяна в търговските ни отношения с Външните светове. При това, със значителни изгоди за Земята.

— Мисля, че това е протоколирано, сър.

— И в резултат на това, ти си нещо като герой.

— Не твърдя подобно нещо.

— Получи две повишения, по едно след всяка задача. Имаше дори хипервълнова драматизация по събитията на Солария.

— Която беше направена без моето съгласие и против волята ми, Комисарю.

— Която, въпреки това, направи от теб герой.

Бейли сви рамен.

Комисарят изчака няколко секунди за коментар и продължи:

— Но за две години не си направил нищо значително.

— Съвсем естествено е Земята да иска да знае, какво съм направил за нея напоследък.

— Точно така. И вероятно иска да знае. Знае, че ти си начело на тази нова безразсъдна прищявка с излизането на открито, на цапотенето с пръст и преструването на роботи.

— Позволено е.

— Не всичко, което е позволено, се приветства. Възможно е повечето хора да те смятат по-скоро за странен, отколкото за героичен.

— Това сигурно е в съответствие с моето собствено мнение за себе си — каза Бейли.

— Обществеността има забележително кратка памет. В твоя случай, героичното бързо изчезва зад странното, така че ако допуснеш грешка, ще загазиш сериозно. Репутацията, на която се осланяш…

— Моите уважения, Комисарю, аз не се осланям на нея.

— Репутацията, на която полицейският участък чувства, че се осланяш, няма да те спаси и аз няма да бъда в състояние да те спася.

За миг, над строгите черти на Бейли сякаш премина сянка на усмивка.

— Не бих искал, Комисарю, да рискувате положението си в отчаяни опити да ме спасите.

Комисарят сви рамен и извади също толкова призрачна и мимолетна усмивка.

— Не бери грижа по въпроса.

— Тогава за какво е този разговор, Комисарю?

— За да те предупредя. Аз не се опитвам да те унищожа, нали разбираш. Предупреждавам те и то веднъж за винаги. Ще те включат в една много деликатна задача, където лесно можеш да сгрешиш. Предупреждавам те, че не бива да допускаш нито една грешка. — На това място лицето му се отпусна в безпогрешна усмивка.

Бейли не отвърна на усмивката и попита:

— Можете ли да ми кажете, каква е тази много деликатна задача?

— Не знам.

— Засяга ли Аврора?

— Р. Джеронимо беше инструктиран да ти предаде, че е така, ако се наложи. Но аз не знам нищо.

— Тогава откъде знаете, Комисарю, че това е много деликатна задача?

— Хайде, Бейли, ти разследваш мистериите. Какво би довело в Града един член на Министерството на правосъдието на Земята, когато лесно можеха да те извикат да отидеш във Вашингтон? Както преди две години, във връзка с инцидента на Солария? И какво би накарало въпросната личност да направи гримаса, и да изглежда ядосана, и да започне да нервничи, защото човек не може да те намери веднага? Решението ти да останеш извън разположение беше грешка, за която и в най-малка степен не съм отговорен. Вероятно само по себе си това не е фатално, но ми се струва, че си тръгнал в погрешна посока.

— Вие ме забавяте още повече — направи гримаса Бейли.

— Всъщност не. Чиновникът от Правосъдието се освежава — нали знаеш какво си позволяват онези там горе. Ще се присъедини към нас, когато приключи с онова. Новината за твоето пристигане е оповестена, така че продължавай да чакаш, както правя и аз.

Бейли зачака. Той си знаеше, още навремето, че хипервълновата драматизация, която му натрапиха против волята, колкото и да подпомогна позициите на Земята, го провали в Полицията. Тя го накара да изпъкне в триизмерна яркост над двуизмерната плоскост на организацията и го беляза завинаги.

Той беше повишен в ранга и привилегиите си, но това само още повече засили враждебността на Полицията към него. И колкото по-нагоре отиваше, толкова по-лесно щеше да се сгромоляса, в случай на провал.

Ако допуснеше грешка…

 

4.

Чиновникът от Правосъдието влезе, огледа се свойски, запъти се към другата страна на бюрото на Рот и седна на мястото му. За човек с най-високия ранг в стаята, чиновникът се държеше съвсем адекватно. Рот хладнокръвно зае второстепенно място.

Бейли остана прав, като се опитваше да скрие изненадата си.

Рот можеше да го предупреди, но не го направи. Очевидно беше подбирал думите си нарочно така, че да не стане ясно.

Чиновникът беше жена.

Нямаше пречка да не е. Който и да било чиновник можеше да бъде жена. Министър-председателят можеше да е жена. В полицията имаше жени, дори една жена с ранга на капитан.

Само че, просто така, без предупреждение, човек не го очакваше. В историята е имало периоди, когато жените са заемали административни постове в значителен брой случаи. Бейли знаеше това. Той познаваше добре историята. Но сега историческият момент не беше такъв.

Тя беше доста висока и седеше твърдо изправена в стола. Униформата й не се отличаваше от униформите на мъжете, нито прическата или украсата на лицето. Онова, което издаваше моментално пола й, бяха гърдите, чиято издаденост жената не правеше опит да скрие.

Беше около четиридесетте, с правилни, чисто изваяни черти на лицето. Излъчваше привлекателността на средната възраст, а в тъмната й коса все още не се забелязваха сиви нишки.

Тя каза:

— Вие сте детектив Илайджа Бейли, ранг К-7. — Беше твърдение, не въпрос.

— Да, госпожо — отвърна въпреки това Бейли.

— Аз съм министерски съветник Лавиния Демачек. Не изглеждате много като в онази хипервълнова драматизация.

На Бейли често му го казваха.

— Не биха могли да ме покажат такъв, какъвто съм, а същевременно да съберат и много зрители, госпожо — отбеляза сухо Бейли.

— Не съм сигурна. Изглеждате по-силен от лигавия артист, когото бяха избрали.

Бейли се поколеба секунда-две и реши да не пропуска възможността. Или по-скоро почувства, че не би могъл да не се възползва от нея. Той тържествено заяви:

— Имате култивиран вкус, госпожо.

Тя се засмя и Бейли изпусна много леко събрания въздух.

— Приятно ми е да си мисля, че го имам. А сега, какво означава това, че ме карате да чакам?

— Не бях информиран, че ще дойдете, госпожо, а днес е моят свободен ден.

— Който прекарвате на открито, както разбирам.

— Да, госпожо.

— Вие сте един от онези чудаци, както бих ги нарекла, ако вкусът ми не беше култивиран. Нека попитам, вместо това, дали не сте един от онези ентусиасти?

— Да, госпожо.

— Очаквате, че един ден ще емигрирате и ще основете нови светове в пустошта на Галактиката?

— Вероятно не аз, госпожо. Може да се окажа твърде стар, но…

— На колко сте години?

— На четиридесет и пет, госпожо.

— Изглеждате на толкова. Случайно, и аз също съм на четиридесет и пет.

— Не изглеждате на толкова, госпожо.

— По-стара или по-млада? — Тя избухна отново в смях, после добави: — Нека не си играем. Да не би да искате да кажете, че съм прекалено стара, за да бъда пионер?

— Никой в нашето общество не може да бъде пионер, без тренировките на открито. Най-добре се тренират младите. Моят син, надявам се, ще стъпи някой ден на други светове.

— Наистина? Вие знаете, разбира се, че Галактиката принадлежи на космолитите.

— Техните светове са само петдесет, госпожо. В Галактиката има милиони светове, които могат да бъдат населени — или могат да бъдат пригодени за заселване — и където, вероятно, няма местни разумни форми на живот.

— Да, но нито един кораб не може да напусне Земята без разрешението на космолитите.

— То може да бъде издействано, госпожо.

— Не споделям вашия оптимизъм, мистър Бейли.

— Говорил съм с космолити, които…

— Знам за това — прекъсна го Демачек. — Моят началник е Албърт Миним, който преди две години ви изпрати на Солария. — Тя си позволи да изкриви леко устни. — Неговата малка роля в онази хипервълнова драма играеше един актьор, който доста приличаше на него, доколкото си спомням. Спомням си също така, че Албърт Миним не беше доволен.

Бейли смени темата.

— Помолих министерски съветник Миним…

— Той беше повишен, както знаете.

Бейли осъзнаваше много добре важността на чиновете.

— Неговото ново звание, госпожо?

— Заместник-министър.

— Благодаря ви. Помолих заместник-министъра Миним да поиска разрешение да посетя Аврора, за да се занимая с този въпрос.

— Кога?

— Скоро след моето завръщане от Солария. Оттогава съм подновявал молбата си на два пъти.

— Но не сте получили удовлетворителен отговор?

— Не, госпожо.

— Изненадан ли сте?

— Разочарован съм, госпожо.

— Няма смисъл. — Тя се отпусна леко в стола. — Отношенията ни с космолитите са много крехки. Може да ви се струва, че вашите два детективски подвига са разхлабили положението — и това е така. Онази ужасна хипервълнова драма също спомогна. Цялото постигнато разхлабване, обаче, е ей толкова… — тя събра палеца и показалеца на ръката си близо един до друг — …от ей толкова — и разпери ръце.

— При тези обстоятелства — продължи тя, — едва ли бих ме могли да поемем риска да ви изпратим на Аврора — водещият от Външните светове — и да ви оставим да направите нещо, което вероятно би създало междузвездно напрежение.

Бейли срещна погледа й.

— Бях на Солария и не направих нищо лошо. Напротив…

— Да, знам, но сте били по искане на космолитите, което е на парсеци*2 далече от това, да отидете там по наше искане. Отказвате да разберете това.

Бейли мълчеше.

Тя издаде мек ръмжащ звук в знак, че не се учудва, и продължи:

— Положението се влоши, откакто вашите молби бяха разгледани — и много правилно отхвърлени — от заместник-министъра. Влоши се особено много през последния месец.

— Това ли е причината за тази конференция, госпожо?

— Нетърпелив ли ставате, сър? — Тя се обърна към него сардонично с интонация, като към по-висш служител. — Може би искате да ме насочите да говоря по същество?

— Не, госпожо.

— Определено да. И защо не? Аз започвам да ставам досадна. Нека се приближим до въпроса, като ви попитам, познавате ли Д-р Хан Фастълф?

— Срещал съм го веднъж преди три години там, където тогава се намираше Спейстаун — предпазливо отвърна Бейли.

— Харесал ви е, предполагам.

— Беше приятелски настроен — за космолит.

Тя отново леко се закашля.

— Предполагам. Наясно ли сте с факта, че той е бил важна политическа сила на Аврора през последните две години?

— Чух, че бил в правителството. От един… един колега, който имах навремето.

— От Р. Данил Оливо, вашият космолитски робот-приятел?

— Бившият ми колега, госпожо.

— Казал ви го е, когато сте разрешили малък проблем, касаещ двама математици на борда на един космолитски кораб?

Бейли кимна.

— Да, госпожо.

— Гледаме да сме информирани, както виждате. Д-р Хан Фастълф е бил, повече или по-малко, водещата звезда в правителството на Аврора в течение на две години. Той е важна фигура в Парламента на планетата и дори се говори, че ще стане бъдещият Председател. Председателят, както разбирате, съответства при аврорианците на президента.

— Да, госпожо — каза Бейли и се зачуди, кога ли щяха да стигнат до много деликатната задача, за която беше споменал Комисарят.

Демачек изглежда не бързаше.

— Фастълф е умерен — продължи тя. — Така се нарича той самият. Смята, че Аврора — Външните светове изобщо — са отишли твърде далече в своето развитие. Така, както вие, може би, смятате, че ние, на Земята, сме отишли твърде далече в нашето. Фастълф иска обществото на космолитите да се върне към по-слаба роботизация, по-бърза смяна на поколенията и към съюз и приятелство със Земята. Естествено, ние го подкрепяме — но много сдържано. Ако бъдем прекалено демонстративни в нашата подкрепа, това би могло лесно да се превърне в целувката на смъртта за него.

— Вярвам, че той би подкрепил изследването и заселването на други светове от Земята — каза Бейли.

— И аз вярвам в това. Смятам, че той ви го е казал.

— Да, госпожо, когато се срещнахме.

Демачек опря пръстите на ръцете си един срещу друг и ги доближи до брадичката си.

— Смятате ли, че той представлява общественото мнение на Външните светове?

— Не знам, госпожо.

— Боя се, че не. Има вяла подкрепа. Противниците му са цял яростен легион. Само политическата ловкост и личното му обаяние са го задържали толкова близо до властта, колкото е в момента. Неговата най-голяма слабост, разбира се, е симпатията му към Земята. Това непрекъснато се използва срещу него и влияе върху мнозина, които биха споделили възгледите му във всяко едно друго отношение. Ако ви изпратим на Аврора, и най-незначителната грешка от ваша страна би заздравила настроенията срещу Земята. А следователно, би отслабила и него самия, при това вероятно фатално. Земята просто не може да го поеме.

— Разбирам — промърмори Бейли.

— Фастълф, обаче, е склонен да поеме такъв риск. Именно той уреди да ви пратят на Солария, когато политическата му власт не беше толкова силна, колкото сега, и той беше много по-уязвим. Но тогава той можеше да загуби единствено своята собствената власт, докато ние трябва да се грижим за благосъстоянието на над осем милиардното население на Земята. Ето това прави сегашната политическа ситуация почти непоносимо деликатна.

Тя направи пауза и Бейли, в крайна сметка, беше принуден да зададе въпроса.

— Каква е ситуацията, за която говорите, госпожо?

— Изглежда — отвърна Демачек, — че Фастълф е замесен в сериозен и безпрецедентен скандал. Ако действа непохватно, има вероятност да претърпи политическо фиаско за броени седмици. Ако пък действа свръхчовешки интелигентно, може и да се задържи още няколко месеца. Малко по-рано или малко по-късно, той може да бъде унищожен като политическа сила на Аврора. А това би било истинско бедствие за Земята, както разбирате.

— Мога ли да попитам, в какво го обвиняват? Корупция? Измяна?

— Нищо толкова дребно. Неговата лична почтеност не се оспорва по никакъв начин, дори от враговете му.

— Криминално престъпление? Убийство?

— Не съвсем убийство.

— Не разбирам, госпожо.

— На Аврора има човешки същества, мистър Бейли. Има и роботи, повечето от които са подобни на нашите и в болшинството случаи не са много по-усъвършенствани. Има, обаче, и няколко хуманоидни робота — дотолкова хуманоидни, че могат да се сбъркат с хора.

Бейли кимна.

— Знам това много добре.

— Предполагам, че унищожаването на един хуманоиден робот не е точно убийство в тесния смисъл на думата.

Бейли се наклони напред с широко отворени очи.

— Йосафате, жено! — извика той. — Стига толкова игрички! Да не искаш да кажеш, че д-р Фастълф е убил Р. Данил?

Рот скочи на крака и изглеждаше готов да се хвърли към Бейли, но министерския съветник Демачек махна с ръка към него. Тя изглеждаше невъзмутима.

— При тези обстоятелства — каза тя, — ще извиня вашето неуважение, Бейли. Не, Р. Данил не е убит. Той не е единственият хуманоиден робот на Аврора. Друг такъв робот, не Р. Данил, е бил убит, ако желаете да използваме термина в по-широк смисъл. За да бъдем точни, мозъкът му е бил напълно разрушен. Бил е вкаран в постоянен и необратим роблок.

— И се твърди, че това е извършено от д-р Фастълф, така ли? — попита Бейли.

— Така е според враговете му. Твърдят го екстремистите, които искат в Галактиката да се разпростират само космолитите, а населението на Земята да изчезне от Вселената. Ако тези екстремисти успеят да спечелят гласуването в Парламента в рамките на следващите няколко седмици, те със сигурност ще добият пълен контрол над правителството — с непредсказуеми последици.

— Защо този роблок е от такава политическа важност? Не разбирам.

— Аз самата не съм сигурна — каза Демачек. — Не се преструвам, че разбирам политиката на Аврора. Предполагам, че хуманоидите са включени по някакъв начин в плановете на екстремистите, и че унищожението ги е разярило. — Тя сбърчи нос. — Намирам тяхната политика за много объркана и само ще ви подведа, ако се опитам да я тълкувам.

Бейли насила се овладя под втренчения поглед на министерския съветник.

— Защо съм тук? — попита той приглушено.

— Заради Фастълф. Вие излязохте веднъж в Космоса, за да разследвате убийство, и успяхте. Фастълф иска да опитате още веднъж. Вие трябва да отидете на Аврора и да разберете кой е виновен за роблока. Тай смята, че това е единственият му шанс да отблъсне екстремистите.

— Аз не съм специалист по роботика. Не знам нищо за Аврора…

— Не знаехте нищо и за Солария, но все пак успяхте. Работата е там, Бейли, че ние сме също толкова заинтересовани, колкото и Фастълф, да разберем, какво всъщност е станало. Ние не искаме с него да бъде свършено. Ако това стане, Земята ще бъде подложена на такава враждебност от страна на космолитските екстремисти, която ще бъде по-страшна от всичко, което сме преживели досега.

— Не мога да поема тази отговорност, госпожо. Задачата е…

— Почти невъзможна. Знам това, но нямаме избор. Фастълф настоява — а за момента, зад него стои правителството на Аврора. Ако откажете да отидете, или ако откажете да ви изпратим, ще трябва да посрещнем гнева на Аврора. Ако ли пък отидете и успеете, ние ще бъдем спасени и вие ще бъдете възнаграден подходящо.

— А ако отида — и се проваля?

— Ще направим всичко възможно да покажем, че вината за това е ваша, а не на Земята.

— Кожата на чиновниците ще бъде отървана, с други думи.

— По-меко казано — отвърна Демачек, — вие ше бъдете хвърлен на вълците с надеждата, че Земята няма да пострада прекалено тежко. Жертвата на един човек не е толкова скъпа цена за нашата планета.

— На мен ми се струва, че тъй като със сигурност ще се проваля, със същия успех бих могъл и въобще да не отида.

— Знаете, че това не е така — меко възрази Демачек. — Аврора е помолила за вашата помощ и не можете да не отидете. А и защо да отказвате? От две години насам се опитвате да отидете на Аврора и сте огорчен, че не успяхте да получите разрешението ни.

— Аз исках да отида на спокойствие, за да уредя помощта за заселването на други светове, а не да…

— Въпреки това, вие ще имате възможност да опитате да издействате помощ за своята мечта да заселите други светове, Бейли. В края на краищата, да предположим, че наистина успеете. Възможно е, в края на краищата. В такъв случай, Фастълф ще ви бъде много задължен и сигурно би направил много повече за вас, отколкото когато и да било друг път. А ние, от своя страна, ще ви бъдем достатъчно признателни, за да ви помогнем. Нима това не си струва риска, пък бил той и голям? Колкото и да са малки шансовете ви да успеете, при положение, че отидете, те са нулеви, ако не го направите. Помислете за това, Бейли, но моля ви — не прекалено дълго.

Бейли присви устни и разбрал най-сетне, че не му остава нищо друго, попита:

— Колко време имам да…

Демачек хладно го прекъсна:

— Хайде. Нали ви обясних, че нямаме избор — и никакво време, освен това. Вие тръгвате… — тя погледна часовниковата си гривна на китката — …след по-малко от шест часа.

 

5.

Космодрумът се намираше в източните покрайнини на Града в един запуснат Сектор, който, строго погледнато, си беше на открито. Това се смекчаваше донякъде от факта, че касите за билети и чакалните бяха на практика в Града, а достъпът до кораба се осъществяваше с превозно средство през закрит път. По традиция, полетите се извършваха нощем, така че покривалото на нощта да тушира още повече въздействието на откритото пространство.

Космодрумът не беше много претоварен, като се имаше предвид населения характер на Земята. Земляните рядко напускаха планетата си и полети се извършваха главно с търговски цели. Организираха се изключително от роботи и космолити.

Докато чакаше корабът да се приготви за качването му, Иланджа Бейли вече се чувстваше откъснат от Земята.

Бентли седеше до него и между тях се беше възцарило мрачно мълчание.

— Знаех си, че мама няма да иска да дойде — каза накрая Бен.

Бейли кимна.

— Аз също. Спомням си какво й беше, когато заминавах за Солария. Сега не е по-различно.

— Успя ли да я поуспокоиш?

— Направих, каквото можах, Бен. Тя си е въобразила, че или ще претърпя катастрофа в Космоса, или космолитите ще ме убият още щом стъпя на Аврора.

— Но нали се върна от Солария.

— Точно заради това, тя настоява още по-силно да не рискувам втори път. Смята, че късметът ще ми изневери. Както и да е, тя ще се оправи. Наглеждай я, Бен. Прекарвай определено време с нея, каквото и да имаш да вършиш, и не й обяснявай, как ще се втурнем да заселваме нови планети. Това наистина я тревожи, нали разбираш. Тя усеща, че в близките години ти ще я напуснеш. Знае, че няма да е в състояние да тръгне с теб и че няма повече да те види.

— Може и да не е така — възрази Бен. — Може това да я накара да се навие.

— Може би ти ще посрещнеш нещата лесно, но тя няма да може. Така че не обсъждайте този въпрос, докато ме няма. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Мисля, че тя е малко подтисната заради Гладиа.

Бейли го изгледа остро.

— Да не си…

— Не съм казвал и думичка. Но тя също гледа онази хипервълнова драма, както ти е известно. И знае, че Гладиа е на Аврора.

— И какво от това? Аврора е голяма планета. Да не мислиш, че Гладиа Делмар ще ме чака на космодрума? Йосафате, Бен, да не би майка ти да не знае, че основната нишка в оная хипервълнова гадост беше девет десети разкрасена с фантасмагории?

Бен смени темата със забележимо усилие.

— Смешно е — да седиш тук без никакъв багаж.

— Седя тук с прекалено много багаж. Нося дрехите, с които съм облечен. Ще се отърват от тях още щом се кача на кораба. Ще ми ги свалят, за да ги обработят химически, после ще ги изхвърлят в Космоса. След което ще ми дадат нови дрехи, но не преди да са ме дезинфекцирали, измили и изтъркали, отвътре и отвън. Вече съм минал по този път.

Отново настъпи мълчание, после Бен каза:

— Знаеш ли, татко… — и изведнъж млъкна. Опита наново — Знаеш ли, татко… — но със същия резултат.

Бейли изпитателно го погледна.

— Какво се опитваш да кажеш, Бен?

— Татко, чувствам се като отвратителен тъпанар, че ти го казвам, но мисля, че е по-добре да го кажа. Ти не си класическият герой. Даже и аз нито за миг не съм си помислял, че си такъв. Ти си симпатяга и най-добрият баща, който може да съществува. Но не и герой.

Бейли изръмжа.

— И все пак — добави Бен, — като си помисли човек, ти изтри Спейстаун от картата на света; ти спечели Аврора на наша страна; ти започна този проект със заселването на други светове. Татко, ти си направил за Земята повече, отколкото цялото правителство, взето заедно. Защо не те ценят повече?

— Защото не съм героичен тип и защото тази глупава хипервълнова драматизация ме довърши. Тя настрои всички в Полицията срещу мен, разстрои майка ти и ми създаде репутации, с която не мога да се примиря. — Повикващото устройство върху китката му засвети и той стана. — Трябва да тръгвам вече, Бен.

— Знам. Това, което исках да ти кажа, е, че аз те ценя. И този път, когато се върнеш, всички останали също ще те оценят.

Бейли усети, че се размеква. Той кимна забързано, сложи ръка на рамото на сина си и измърмори:

— Благодаря. Грижи се за себе си — и за майка си, — докато ме няма.

Той тръгна, без да се обръща назад. Беше казал на Бен, че отива на Аврора, за да обсъжда проекта за заселването. Ако това беше така, той би могъл да се върне триумфално. Както си беше в действителност…

Бейли си помисли: «Ще се върна опозорен — ако въобще се върна.»

 

2
ДАНИЛ

 

6.

Бейли се намираше на космически кораб за трети път. Изминалите две години не бяха замъглили по никакъв начин спомена за първите два пъти. Знаеше много добре, какво щеше да се случи.

Щяха да го изолират. Никой нямаше да го вижда или да има вземане-даване с него, с изключение (може би) на някой робот. Щяха да го подложат на неизбежната медицинска обработка — дезинфекциране и стерилизиране. (Нямаше как иначе да го наречеш.) Щяха да се опитат да го докарат във вид, подобаващ за срещата с чувствителните на тема болести космолити, за които земляните представляваха ходещи развъдници на какви ли не зарази.

Но този път щеше да е по-различно. Процедурата нямаше да го уплаши чак толкова. Чувството за загуба от това, че се е измъкнал от утробата, нямаше да му бъде толкова противно.

Щеше да е подготвен за по-просторното обкръжение. Този път, смело си казваше той (но при все това усещаше стомаха си свит на малка топка), щеше дори да настои да му дадат да погледне Космоса.

Чудеше се, дали щеше да изглежда по-различно в сравнение със снимките на нощното небе, правени на открито.

Спомни си каква гледка представляваше куполът на планетариума (на безопасно място в рамките на Града, разбира се). Нямаше чувството, че е на открито, и изобщо не усети никакво безпокойство.

И после, два пъти — не, три пъти — Бейли беше излизал на открито през нощта и беше видял истинските звезди в истинския небесен купол. Беше далеч по-малко впечатляващо от купола на планетариума, но усещането на студения вятър и чувството за далечина придаваха на всичко по-страховит оттенък в сравнение с планетариума. Но не чак толкова, колкото през деня, защото тъмнината обграждаше Бейли като успокоителна стена.

Тогава, дали гледката на звездите от панорамния екран на кораба щеше да прилича повече на купола в планетариума, или на нощното небе на Земята? Или въобще щеше да е по-различна?

Бейли се съсредоточи върху това, сякаш за да засенчи мисълта, че напуска Джеси, Бен и Града.

С безразсъдна дързост, ни повече, ни по-малко, той отказа колата и настоя да извърви пеш краткото разстояние от портала до кораба в компанията на робота, който беше дошъл да го вземе. В края на краищата, беше само една покрита арка.

Коридорът правеше леки извивки и той се обърна, докато все още можеше да види Бен на другия край. Вдигна небрежно ръка, сякаш взимаше Експресната магистрала за Трентън, а Бен размаха дивашки двете си ръце, свил пръстите на всяка в древния символ на победата.

Победа? Безполезен жест, беше сигурен Бейли.

Той превключи на друга мисъл, с надеждата тя да го погълне и обсеби. Как ли щеше да изглежда всичко, ако качването на кораб ставаше през деня? Слънцето щеше да блести ярко върху металната му повърхност, а Бейли и всички останали щяха да бъдат напълно изложени на откритото пространство.

Как ли би се почувствал човек, когато придобие ясната представа, че корабът е всъщност само един малък цилиндричен свят, който щеше да се откъсне от безкрайно по-големия, към който временно е бил прикрепен, и който след това щеше да се изгуби в едно открито пространство, безкрайно по-голямо от откритото пространство на Земята, докато отвъд безкрайното протежение на Нищото щеше да намери друг един…

Бейли се стегна и закрачи твърдо, без да допусне изразът на лицето му да го издаде — или поне така си мислеше. Роботът до него, обаче, спря.

— Лошо ли ви е, сър? (Не «господарю», просто «сър». Беше аврориански робот.)

— Добре съм, момче — отвърна Бейли пресипнало. — Продължавай.

Той сведе очи към земята и не погледна нагоре, докато корабът не се извиси над него.

Аврориански кораб!

Беше сигурен в това. Открояваше се в меката светлина на прожекторите и се извисяваше по-нависоко, по-елегантно и още по-могъщо от соларианските кораби.

Бейли влезе вътре и сравнението си остана в полза на Аврора. Стаята му беше по-голяма от предишните, когато беше пътувал с корабите на Солария, по-луксозна и по-удобна.

Бейли знаеше много добре, какво щеше да последва и свали дрехите си без да се замисли. (Може би щяха да ги дезинтегрират с плазмена струя. Във всеки случай, нямаше да ги получи обратно при завръщането си на Земята — ако се върнеше. Поне първият път не му ги върнаха.)

Нямаше да получи и други дрехи, преди старателно да го измият, облъчат, натъпчат с лекарства и инжектират. Той почти приветстваше унизителните процедури, на които го подложиха. В края на краищата, те отвлякоха мислите му от онова, което го очакваше. Бейли едва усети първоначалното ускорение и едва имаше време да се замисли върху мига, в който напусна Земята и навлезе в Космоса.

Когато най-накрая го облякоха, той нещастно огледа резултата в огледалото. Материята, каквато и да беше тя, изглеждаше гладка и отразяваше, като изменяше цвета си при всяка промяна в ъгъла. Краищата на крачолите обвиваха глезените му и се скриваха, от своя страна, от горните краища на обувките, които прилягаха меко по стъпалата му. Ръкавите на блузата обхващаха китките, а дланите му бяха покрити с тънки, прозрачни ръкавици. Блузата покриваше врата му, а прикачената качулка можеше, при желание, да покрие и главата. Бейли знаеше, че беше опакован така не заради собственото си удобство, а за да се намали опасността, която той представляваше за космолитите.

Докато разглеждаше екипировката, си мислеше, че би трябвало да се чувства неприятно ограничен в движенията, неприятно горещо и неприятно запарен. Но не беше така. За свое огромно облекчение, той дори не се потеше.

Бейли стигна до логичното заключение. Той се обърна към робота, който го придружи до кораба и който все още беше с него:

— Момче, тези дрехи да не са с регулиране на температурата?

— Наистина е така, сър — отвърна роботът. — Това облекло е подходящо за всякакво време и е обект на голямо предпочитание. Освен това, то е и изключително скъпо. На Аврора малцина са в състояние да го носят.

— Така ли? Йосафате!

Бейли се загледа в робота. Изглеждаше доста примитивен модел и всъщност не се различаваше много от моделите на Земята. И все пак, в неговото изражение имаше някаква неуловимост, която липсваше при Земните модели. Например, този можеше да променя изражението си в определени граници. Беше се усмихнал съвсем леко, когато намекна, че Бейли е поне хуманоиден, изглеждаше така, сякаш носеше дрехи — освен ако човек не се вгледаше много внимателно.

— Как би трябвало да ти викам, момче? — попита Бейли.

— Аз съм Жискар, сър.

— Р. Жискар?

— Ако желаете, сър.

— Има ли библиотека на кораба?

— Да, сър.

— Можеш ли да ми донесеш филмокниги за Аврора?

— Какви, сър?

— История, политология, география — каквото и да е, което да ме запознае с планетата.

— Да, сър.

— И филмоскоп.

— Да, сър.

Роботът напусна през двойната врата и Бейли закима мрачно на себе си. По време на пътуването си до Солария не му беше хрумвало да оползотвори времето за прекосяване на Космоса в научаване на нещо полезно. Имаше напредък през последните две години.

Бейли пробва да отвори вратата, през която малко преди това беше минал роботът. Беше заключена и изобщо не поддаде. Щеше безкрайно да се учуди, ако не беше така.

Той огледа стаята. Имаше хипервълнов екран. Поигра си безцелно с копчетата и внезапно го удари взрив от музика. Накрая успя да намали звука и се заслуша с неодобрение. Дрънчене и дисонанс. Инструментите в оркестъра звучаха леко преиначено.

Натисна други копчета и най-сетне успя да смени образа. Беше хванал космически футбол, който очевидно се играеше при нулева гравитация. Топката летеше по права линия, а играчите (прекалено много от всеки отбор — с плавници на гърбовете, лактите и колената, предназначени за контролиране на движенията) се носеха с грациозен замах. Необичайните движения замаяха Бейли. Той се протегна напред и тъкмо когато намери и използва копчето за изключване, чу вратата зад себе си да се отваря.

Обърна се и тъй като очакваше без съмнение да види Р. Жискар, в началото успя само да разбере, че е някой, който не беше Р. Жискар. След още едно-две премигвания осъзна, че вижда абсолютно човешка фигура с широко лице и изпъкнали скули, с къса, златиста коса, пригладена назад. Фигурата беше облечена в дрехи с непретенциозна кройка и цветове.

— Йосафате! — извика Бейли почти задавено.

— Колега Илайджа — каза другият и пристъпи напред с малка, сериозна усмивка на лицето си.

— Данил! — изкрещя Бейли, хвърли се върху робота и силно го прегърна. — Данил!

 

7.

Бейли продължаваше да държи Данил, единственият неочаквано познат предмет на кораба, единствената силна връзка с миналото. Той се беше вкопчил в него в изблик на облекчение и привързаност.

После, малко по малко, дойде на себе си и осъзна, че прегръща не Данил, а Р. Данил — Робота Данил Оливо. Прегръщаше робот, а роботът го придържаше леко и се оставяше да бъде прегръщан, като преценяваше, че действието доставя удоволствие на едно човешко същество. Той търпеше това действие, защото позитронният потенциал на мозъка не му позволяваше да отблъсне прегръдката и по този начин да причини разочарование и притеснение на човешкото същество.

Непреодолимият Първи закон на Роботиката гласи: «Роботът не бива да наранява човешко същество…», а да отблъснеш приятелски жест би означавало да нараниш.

Бавно, така че да не издаде ни най-малко собственото си огорчение, Бейли отпусна ръце. Дори стисна за последно ръцете на робота над лактите, така че да не изглежда, че го пуска засрамен.

— Не съм те виждал, Данил — подхвана Бейли, — откакто докара на Земята онзи кораб с двамата математици. Спомняш ли си?

— Определено, колега Илайджа. Удоволствие е да се видим пак.

— Чувстваш вълнение, нали? — необмислено попита Бейли.

— Не мога да кажа какво чувствам в човешкия смисъл, колега Илайджа. Мога да кажа, обаче, че видът ви сякаш кара мислите ми да текат по-гладко, и че гравитационният натиск върху моето тялото сякаш притиска усещанията ми с по-малка сила, и че има и други промени, които мога да определя. Предполагам, че това, което усещам, съответства грубо на онова, което вие усещате, когато казвате, че изпитвате удоволствие.

Бейли кимна.

— Каквото и да усещаш, когато ме виждаш, стари колега, то изглежда е за предпочитане пред състоянието, в което си, когато не ме виждаш. Това ми стига — ако разбираш какво искам да кажа. Но как така попадна тук?

— След като Жискар Ревентлов съобщи, че вие сте… — Р. Данил замлъкна.

— Пречистен? — попита Бейли сардонично.

— Дезинфекциран — продължи Р. Данил. — Реших, че вече мога да вляза.

— Надявам се, че в противен случай не би се страхувал от зараза?

— Съвсем не, колега Илайджа, но при това положение останалите на кораба не биха ме допуснали до себе си. Населението на Аврора е чувствително към опасността от зараза, понякога до степен, надхвърляща разумната оценка на вероятността.

— Разбирам, но аз не те питах как попадна тук точно в този момент. Имах предвид как попадна тук въобще?

— Д-р Фастълф, към чието обкръжение принадлежа, ми нареди да се кача на кораба, който изпратиха да ви вземе, по няколко причини. Той сметна, че е желателно да имате непосредствена позната опорна точка в онова, което той е убеден, ще представлява трудна мисия за вас.

— Много мила проява от негова страна. Благодаря му.

Р. Данил се поклони сериозно в знак, че е приел благодарностите.

— Д-р Фастълф сметна също така, че срещата ще ми достави… — роботът направи пауза — …съответните усещания.

— Удоволствие, имаш предвид, Данил.

— Тъй като ми се разрешава да употребя израза, да. И като трета причина — и най-важна…

В този момент вратата отново се отвори и влезе Р. Жискар.

Бейли обърна глава към него и почувства, че го обзема пристъп на раздразнение. Нямаше начин да се сбърка, че Р. Жискар не е робот. Присъствието му сякаш подчертаваше роботизма на Данил (Р. Данил, внезапно си припомни пак Бейли), макар че Данил далеч превъзхождаше другия. Бейли не искаше роботизмът на Данил да се подчертава. Не искаше той самият да бъде унижаван заради своята неспособност да се отнася към Данил другояче, освен като към човешко същество с донякъде натруфен начин на изразяване.

— Какво има, момче? — нетърпеливо попита той.

— Донесох филмокнигите, които пожелахте да видите, сър, и филмоскопа — отвърна Р. Жискар.

— Е добре, дай ги. Дай ги. И няма нужда да оставаш. Данил ще е тук с мен.

— Да, сър. — Погледът на робота — със слаб блясък, какъвто отсъстваше при Данил, забеляза Бейли — се премести за миг върху Р. Данил, като че ли в очакване на заповед от по-вишестоящия.

— Ще е достатъчно, приятелю Жискар — обърна към него Р. Данил с тих глас, — ако останеш отвън пред вратата.

— Ще остана, приятелю Данил — отвърна Р. Жискар.

Той излезе.

— Защо трябва да остава отвън пред вратата? Затворник ли съм? — попита Бейли с известно недоволство в гласа си.

— Съжалявам — отвърна Данил, — но съм принуден да кажа, че наистина сте затворник. В смисъл, че няма да ви бъде позволено да общувате с пътниците и екипажа на кораба по време пътуването. Но това не е причината за присъствието на Жискар. Тук би следвало да отбележа, че може би е за препоръчване, колега Илайджа, да не се обръщате към Жискар — или към който и да било друг робот — с «момче».

Бейли се намръщи.

— Обижда ли го това обръщение?

— Жискар не се обижда от нищо, което вършат човешките същества. Просто «момче» не е обичайният термин, с който се обръщат към роботите на Аврора. А не би било за препоръчване да се създават търкания с аврорианците, като несъзнателно подчертавате произхода си с изразни навици, които не са от съществено значение.

— Тогава как да се обръщам към тях?

— Както към мен, като използвате възприетото разпознавателно име. Това, в края на краищата, са само някакви звуци, указващи конкретната личност, към която се обръщате. Защо едни звуци да са предпочетени пред други? Касае се, чисто и просто, за въпрос от конвенционален характер. Освен това, на Аврора е обичайно да се обърнеш към даден робот с «той» или «тя». И после, на Аврора не е обичайно да се използва съкращението «Р.», освен в официални случаи, когато следва да се употреби цялото име на робота. Но дори и при това положение, напоследък съкращението се изпуска.

— В такъв случай… Данил — (Бейли подтисна внезапно появилото се желание да каже «Р. Данил»), — как различавате роботите от човешките същества?

— Обикновено разликата се натрапва от само себе си, колега Илайджа. Едва ли има нужда да бъде задължително подчертавана. Поне такава е гледната точка на Аврора, а след като сте поискал от Жискар филми за Аврора, предполагам, че желаете да се запознаете с положението при нас с цел да облекчите задачата, с която сте се наел.

— Задачата, която ми натресоха — да. Ами ако разликата между робота и човешките същества не се натрапва от само себе си, Данил? Както в твоя случай?

— Тогава защо е необходима, освен ако ситуацията е такава, че изисква тя бъде направена?

Бейли дълбоко пое въздух. Щеше да му бъде трудно да се нагоди към тази аврорианска преструвка, че роботите не съществуват.

— Но тогава, щом Жискар не е тук, за да ме държи под стража, защо стои отвън?

— Това е съобразно инструкциите на Д-р Фастълф, колега Илайджа. Жискар трябва да ви охранява.

— Да ме охранява? От какво? Или от кого?

— Д-р Фастълф не се спря подробно на този въпрос, колега Илайджа. И все пак, тъй като човешките страсти се нажежават покрай случая с Джендър Пандел…

— Джендър Пандел?

— Роботът, който беше изведен от състояние на пригодност.

— С други думи, роботът, който беше убит?

— Убит, колега Илайджа, е израз, който обикновено се отнася за човешките същества.

— Но нали на Аврора разграничението на роботите от човешките същества се избягва?

— Наистина! Но доколкото ми е известно, въпросът с разграничаването, или липсата на разграничаване в конкретния случай на прекратяване на функционирането, никога не е бил повдиган. Не знам какви са правилата.

Бейли премисли нещата. Въпросът не беше съществен, а изцяло от областта на семантиката. И все пак, искаше му се да изпробва начина на мислене на аврорианците. Иначе нямаше да стигне доникъде.

— Човешко същество, което функционира, е живо — бавно започна той. — Ако този живот се прекрати насилствено с умишлено действие на друго човешко същество, това се нарича «убийство» или «човекоубийство». «Убийство» е, някак си, по-силна дума. Ако човек ненадейно стане свидетел на насилственото прекратяване на живота на някое човешко същество, той би изкрещял «Убийство!». Изобщо не би му хрумнало да изкрещи «Човекоубийство!». Това е по-формалният израз, по-неемоционалният.

— Не разбирам разграничението, което правите, колега Илайджа — каза Р. Данил. — Тъй като и «убийство», и «човекоубийство» се употребяват за обозначаване на насилственото прекратяване на живота на човешките същества, двата израза трябва да са заменими. Тогава каква е разликата?

— Ако изкрещят в лицето на някой човек единия израз, кръвта му ще се смрази много по-ефективно, отколкото ако изкрещят другия, Данил.

— Защо е така?

— Дължи се на допълнителния оттенък и асоциациите; на скрития ефект, породен не от буквалното значение, а от дългогодишната употреба; на естеството на изреченията, и обстоятелствата, и събитията, в които човек е свикнал с употребата на единия израз, и съответно на другия.

— Не са програмирали нищо от изброеното в мен — отбеляза Данил със странна нотка на безпомощност, която се промъкна през очевидната липса на емоционалност, с която изрече думите (същата липса на емоционалност, с която изричаше и всичко останало).

— Ще приемеш ли моята дума, че това е така, Данил? — попита Бейли.

Бързо, сякаш току-що му бяха подали ключа към загадката, Данил отвърна:

— Без калка съмнение.

— Е, тогава можем да приемем, че робот, който функционира, е жив — продължи Бейли. — Мнозина биха отказали да разширят толкова много значението на думата, но ние сме свободни да приспособяваме дефиниции за нуждите си, ако това ще ни свърши работа. Лесно е един функциониращ робот да бъде третиран като жив и би било излишно сложно да се опитваме да измислим нова дума за това състояние или да избяг ваме употребата на вече познатата. Ти, например, си жив, Данил, нали?

— Аз функционирам! — бавно натърти Данил.

— Хайде де! Ако една катерица е жива, или буболечка, или дърво, или стръкче трева, тогава защо ти да не си? Не бих се сетил да кажа — нито дори да си помисля, — че аз съм жив, а пък ти само функционираш. Особено след като известно време ще живея на Аврора, където трябва да се опитам да не правя излишна разлика между роботите и себе си. Ето защо ти казвам, че ние двамата сме живи и те моля да ми повярваш.

— Така и ще направя, колега Илайджа.

— И все пак, можем ли да твърдим, че прекратяването на живота на робота с предумишлено насилствено действие от страна на дадено човешко същество е също така «убийство»? Има място за колебание. Ако престъплението е едно и също, тогава и наказанието трябва да е едно и също. Но дали не грешим? Ако наказанието за убийство на чорешко същество е смърт, дали в действителност биха екзекутирали човешко същество, сложило край на един робот?

— Наказанието за убийците е психосондиране, колега Илайджа, след което се конструира нова личност. Именно индивидуалната структура на разума извършва престъплението, а не живото тяло.

— А какво е наказанието на Аврора за насилствено прекратяване на функционирането на даден робот?

— Не знам, колега Илайджа. Доколкото ми е известно, подобно произшествие никога не се е случвало на Аврора.

— Предполагам, че наказанието не би било психосондиране — отбеляза Бейли. — Какво ще кажеш за роботоубийство?

— Роботоубийство?

— Като израз, който да означава убийство на робот.

— Но тогава какъв ще бъде глаголът, колега Илайджа? — възрази Данил. — След като никой не казва «човекоубивам», не би било коректно да се каже и «роботоубивам».

— Прав си. Тогава и в двата случая би трябвало да се каже убивам. Това е по-общият израз. Той се отнася както за случайно предизвиканата смърт, така и за умишленото убийство. Както за животните, така и за човешките същества. Дори едно дърво може да бъде убито от някоя болест. Тогава защо да не е възможно и един робот да бъде убит, а Данил?

— Човешките същества, както останалите животни и растенията, колега Илайджа, са живи — възпротиви се Данил.

— Роботът е човешки артефакт също толкова, колкото и този филмоскоп. Артефактът се «унищожава», «поврежда», «разглобява» и така нататък. Никога не го «убиват».

— И въпреки това, Данил, аз казвам «убиват». Джендър Панел е бил убит.

— Защо различните думи да правят различно описваното нещо?

— Онова, което наричаме роза, ще мирише също толкова хубаво, дори ако го наречем другояче. Това ли имаш предвид, Данил?

Данил помълча, после каза:

— Не съм сигурен какво се има предвид под мирис на роза. Но ако розата на Земята е същото онова често срещано цвете, което и на Аврора се нарича роза, и ако с «мирис» имате пред вид някакво свойство, което може да бъде открито, уловено и измерено от човешките същества, тогава определено наричането на розата с друга звукова комбинация — при равни други условия — не би се отразило върху мириса, нито върху което и да било друго нейно присъщо свойство.

— Така е. Но все пак промяната в името предизвиква промяна във възприятието, поне що се отнася до човешките същества.

— Не виждам защо, колега Илайджа.

— Защото човешките същества често са нелогични, Данил. Не е много възхитителна черта.

Бейли се отпусна в креслото и се зае с филмоскопа. Позволи си за няколко минути да потъне в своите собствени мисли. Сама по себе си, дискусията с Данил беше от полза, защото докато Бейли си играеше с проблема около думите, той успя да забрави, че е в Космоса. Да забрави, че се приближават към онази точка, отдалечена достатъчно от центъра на масите на Слънчевата система, от която корабът щеше да направи скока през хиперпространството. Да забрави, че скоро щеше да бъде на няколко милиона километра от Земята, а не след дълго и на няколко светлинни години.

Още повече, че можеха да се направят някои полезни заключения. Ясно беше, че приказките на Данил за това, че аврорианците не правели разлика между роботи и човешки същества, бяха подвеждащи. Аврорианците можеше ловко да са премахнали съкращението «Р.», употребата на «момче» като форма на обръщение, както и да са въвели някакво родово причисляване на роботите. Но съдейки по упорития отказ на Данил да използва една и съща дума за насилствената разправа с един робот и с едно човешко същество (отказ, който се дължеше на начина, по който той беше програмиран — който, от своя страна, представляваше естествено отражение на аврорианското схващане, как Данил би трябвало да се държи), можеше да се стигне до заключението, че всичко останало бяха чисто и просто повърхностни промени. Накратко, аврорианците бяха също толкова дълбоко убедени, че роботите са машини, стоящи безкрайно по-ниско от човешките същества, колкото и земляните.

Това означаваше, че трудната му задача да намери полезен изход от кризисното положение (ако това въобще беше възможно) нямаше да се усложнява поне по отношение на схващанията на аврорианците по този въпрос.

Бейли се зачуди дали да не разпита Жискар за евентуално потвърждение на изводите, до които беше стигнал от разговора си с Данил, но без много колебание се отказа. Жискар, с неговия просто устроен и несъвършен мозък, нямаше да му бъде от полза. Щеше да му повтаря «Да, сър» и «Не, сър» до припадък. Все едно да разпитваш запис.

Тогава, реши Бейли, той щеше да продължи с Данил, който поне беше в състояние да отговаря по начин, близък до нормалния.

Той се обърна към него:

— Данил, да разгледаме случая с Джендър Панел, който, приемам от казаното дотук, е първият случай на роботоубийство в историята на Аврора. Предполагам, че човешкото същество, отговорно за случая — убиецът, — е неизвестен.

— Ако приемем — отвърна Данил, — че извършителят е човешко същество, тогава неговата самоличност е неизвестна. Тук сте прав, колега Илайджа.

— Ами мотивът? Защо Джендър Панел е бил убит?

— Това също е неизвестно.

— Джендър Панел е бил хуманоиден робот, като теб, а не като, например, Р. Жис… искам да кажа Жискар.

— Така е. Джендър беше хуманоиден робот като мен.

— Тогава възможно ли е да не е било замислено роботоубийство?

— Не разбирам, колега Илайджа.

Бейли обясни с известна припряност:

— Не е ли възможно убиецът да е взел Джендър за човешко същество и да е замислил човекоубийство, а не роботоубийство?

Данил бавно поклати глава.

— Хуманоидните роботи приличат на външен вид досущ на човешките същества, колега Илайджа, до порите на кожата си. Гласовете ни са напълно естествени, можем да извършваме движенията при хранене и така нататък. Може би с времето и с напредъка в технологиите да се елиминират много от разликите, но засега те са доста. Вие — и останалите земляни, които не сте свикнали с хуманоидните роботи — може и да не забележите лесно тези разлики, но с аврорианците не е така. Нито един аврорианец не би сбъркал Джендър — или мен — с човешко същество, нито за миг.

— Не може ли някой друг космолит, не аврорианец, да сбърка?

Данил се поколеба.

— Не мисля. Не го казвам от личен опит или от пряко програмираните си знания, но в мен е заложено да знам, че всички Външни светове са също толкова изтънко запознати с роботите, колкото и аврорианците. Някои, като Солария, дори и повече. Оттук стигам до заключението, че нито един космолит не би сбъркал робота с човек.

— Има ли хуманоидни роботи на другите Външни светове?

— Не, колега Илайджа, засега те съществуват само на Аврора.

— Тогава другите космолити не може да са запознати изтънко с хуманоидните роботи и биха могли като нищо да изтърват разликите и да помислят роботите за човешки същества.

— Не мисля, че това е правдоподобно. В някои определени случаи дори и хуманоидните роботи се държат като роботи, което един космолит винаги би забелязал.

— И все пак, сигурно има космолити, които не са толкова интелигентни, колкото болшинството. Нито са с толкова опит, нито са толкова зрели. Децата, ако не друг, не биха забелязали разликите.

— Определено, колега Илайджа… роботоубийството не е било извършено от някой неинтелигентен, неопитен или млад човек. С абсолютна сигурност.

— Работим по метода на изключванията. Добре. Щом на никой космолит не биха убегнали разликите, тогава какво ще кажеш за земляните? Възможно е…

— Колега Илайджа, когато пристигнете на Аврора, ще бъдете първият землянин, стъпил върху планетата от времето на първоначалното заселване. Всички живи понастоящем аврорианци са родени на Аврора или — в относително малък брой случаи — на някои от другите Външни светове.

— Първият землянин — промърмори Бейли. — За мен е чест. Не е ли възможно един землянин да се намира на Аврора без знанието на аврорианците?

— Не! — отвърна Данил с проста убеденост.

— Твоето познание, Данил, може да не е абсолютно.

— Не! — дойде повторно отговорът със същия тон, както и първия път.

— Тогава стигаме до извода — продължи Бейли и сви рамене, — че роботоубийството е било замислено като роботоубийство и нищо друго.

— Това беше изводът още в самото начало.

— Аврорианците, стигнали до този извод още в самото начало, са имали необходимата информация, от която да тръгнат. Аз я получавам сега за първи път.

— Забележката ми, колега Илайджа, не беше отправена в пейоративен смисъл. Достатъчно добре ви познавам, за да подценявам вашите възможности.

— Благодаря ти, Данил. Знам, че нямаше умишлена насмешка в забележката ти. Преди малко каза, че роботоубийството не било извършено от неинтелигентен, неопитен или млад човек и че това е абсолютно сигурно. Да се спрем на твоята забележка…

Бейли знаеше, че тръгва отдалече. Нямаше как. Като се имаше предвид пълното му неразбиране на аврорианските обичаи и начин на мислене, той не можеше да си позволи да прави предположения и да прескача ходове. Ако пред себе си имаше интелигентен човек, той сигурно нямаше да изтърпи и щеше да се разприказва — и да сметне Бейли за идиот. Данил, обаче, като робот, щеше да следва Бейли през всички извивки на мисълта му с пълно търпение.

Подобно поведение издаваше, че Данил е робот, колкото и хуманоиден да беше иначе. За един аврорианец, само един единствен отговор на един единствен въпрос сигурно щеше да е достатъчен, за да разбере, че Данил е робот. Данил беше прав за неуловимите различия.

Бейли продължи:

— Децата, а също и повечето жени, както и много възрастни мъже, могат да бъдат елиминирани, ако се допусне, че начинът, по който е извършено роботоубийството, предполага значителна физическа сила. Ако, да речем, главата на Джендър е била размазана с много силен удар, или гръдният му кош е бил смачкан. Това, предполагам, не би било по силите на един дребен или сравнително слаб човек. — От онова, което Демачек беше казала на Земята, Бейли беше разбрал, че роботоубийството не е било извършено по този начин. Но откъде можеше да е сигурен, че Демачек не я бяха подвели?

— Не би било по силите на никое човешко същество — отвърна Да нил.

— Защо не?

— Сигурно, колега Илайджа, ви е ясно, че скелетът на роботите е метален и много по-здрав от човешките кости. Нашите движения са много по-силни, по-бързи и по-фино контролирани. Третият закон на роботиката гласи: «Роботът трябва да защитава собственото си съществувание.» Една атака от страна на някое човешко същество може лесно да бъде отблъсната. И най-силното човешко същество би било отблъснато. Невероятно изглежда също, един робот да бъде изненадан. Ние винаги усещаме човешкото присъствие. Иначе не бихме могли да изпълним предназначението си.

— Добре де, Данил — продължи да упорства Бейли. — Третият закон гласи: «Роботът трябва да защитава собственото си съществувание, доколкото това не противоречи на Първия или Втория Закон.» Вторият Закон гласи: «Роботът трябва да се подчинява на заповедите на човешките същества, освен ако тези заповеди не противоречат на Първия Закон.» А Първият Закон гласи: «Роботът не бива да наранява човешко същество, или чрез бездействието си да допусне човешко същество да пострада.» Човешко същество може да заповяда на даден робот да се саморазруши. Тогава роботът ще използва собствената си сила, за да размаже собствената си физиономия. А ако човешко същество нападне някой робот, роботът не би могъл да отблъсне нападението, без да нарани човешкото същество. А това би било в разрез с Първия Закон.

— Предполагам, че имате предвид роботите на Земята — каза Данил. — На Аврора — или на който и да било от Външните светове — роботите се зачитат повече. В общия случай, те са по-сложни, по-разностранни и по-ценни. На Външните светове, Третият Закон определено е много по-силен от Втория, отколкото на Земята. Една заповед за саморазрушение би била оспорена. За да бъде изпълнена, ще е необходимо наличието на действително законни основания — ясно определена и съществуваща опасност. А при отблъскване на нападение, не би се стигнало до нарушение на Първия Закон, тъй като аврорианските роботи са достатъчно ловки, за да обездвижат дадено човешко същество, без да го наранят.

— Да предположим, въпреки това, че дадено човешко същество твърди, че ако роботът не се саморазруши, тогава то — човешкото същество — ще бъде унищожено. В този случай роботът няма ли да се саморазруши?

— Един аврориански робот би оспорил със сигурност подобно голословно твърдение. Ще са необходими ясни доказателства за вероятността от унищожение на човешкото същество.

— Дали едно човешко същество не би могло да е достатъчно хитро, за да организира нещата така, че за робота това човешко същество наистина да изглежда в голяма опасност. Изобретателността, необходима в този случай — това ли те кара да елиминираш неинтелигентните, неопитните и младите?

— Не, колега Илайджа, това не е причината — отвърна Данил.

— Греша ли в обосновката си?

— Не.

— Тогава може би е грешно допускането ми, че роботът е бил физически повреден. В действителност той не е бил физически повреден. Така ли е?

— Да, колега Илайджа.

(Значи Демачек не е бъркала, помисли си Бейли.)

— В такъв случай, Данил, Джендър е бил умствено увреден. Роблок! Пълен и необратим!

— Роблок?

— За по-кратко от роботоблок — трайното нарушаване на функционирането на позитронните връзки.

— Не използваме думата «роблок» на Аврора, колега Илайджа.

— А ках казвате?

— Казваме «мозъчно изключване».

— Както и да е, става дума за едно и също явление.

— Би било разумно, колега Илайджа, да използвате нашия израз. В противен случай аврорианците, с които говорите, може да не ви разберат и това може да попречи на разговора. Преди малко казахте, че различните думи са от значение.

— Много добре. Ще казвам «изключване». Може ли това да стане спонтанно?

— Да, но вероятността клони към безкрайност, казват роботиците. Като хуманоиден робот, мога да кажа, че лично аз не съм изпитвал никога въздействие, което дори само да ме доближи до състоянието на мозъчно изключване.

— Тогава би следвало да се предположи, че дадено човешко същество умишлено е предизвикало ситуация, в която би се стигнало до мозъчно изключване.

— Точно това твърдят противниците на д-р Фастълф, колега Илайджа.

— И тъй като това предполага знания, опит и умение, тогава неинтелигентните, неопитните и младите не могат да бъдат заподозрени.

— Това е логичната обосновка, колега Илайджа.

— Сигурно е възможно да се провери, колко на брой човешки същества на Аврора притежават необходимите умения. Може да се състави списък на заподозрените, който вероятно няма да се окаже много дълъг.

— Всъщност, колега Илайджа, това е направено.

— И колко дълъг е този списък?

— Най-дългият предполагаем списък съдържа само едно име.

Дойде ред на Бейли да помълчи. Веждите му се събраха, той направи сърдита гримаса и накрая не се стърпя:

— Само едно име?

— Само едно, колега Илайджа — тихо каза Данил. — Така прецени д-р Фастълф, който е най-големият специалист по теоретична роботика на Аврора.

— Тогава къде е загадката в цялата тая работа? Чие е това име?

— Ами, на д-р Хан Фастълф, разбира се — отвърна Данил. — Току-що казах, че той е най-големият специалист по теоретична роботика на Аврора. Според професионалното мнение на д-р Фастълф, единствено той би могъл да постигне пълно мозъчно изключване при Джендър, без да остави следа от процеса. В същото време, д-р Фастълф твърди, че той не го е извършил.

— Но и че никой друг не би могъл?

— Наистина, колега Илайджа. В това се състои загадката.

— Ами ако д-р Фастълф… — Бейли млъкна. Нямаше смисъл да пита Данил, дали д-р Фастълф не лъже, или по някакъв начин не се заблуждава — било в собствената си преценка, че никой друг освен него не би могъл да го направи, било като твърди, че той самият не го е направил. Данил беше програмиран от Фастълф и нямаше начин програмирането да включва способността за съмнение в програмиста.

Затова възможно най-меко Бейли отвърна:

— Ще си помисля, Данил, и после ще поговорим пак.

— Добре, колега Илайджа. Във всеки случай, време е за сън. Тъй като на Аврора е възможно, под натиска на събитията, да ви бъде натрапена тежка програма, би било разумно да използвате случая и сега да поспите. Ще ви покажа как да си оправите леглото и как да използвате спалното бельо.

— Благодаря ти, Данил — измърмори Бейли. Не си правеше илюзии, че ще заспи лесно. Изпращаха го на Аврора специално за да покаже, че Фастълф не е виновен за роботоубийството. От него се искаше да успее, заради бъдещата сигурност на Земята и (далеч по-маловажно, но също така скъпо за Бейли) заради бъдещото преуспяване на собствената му кариера. Но ето, че още преди да стигне Аврора, той беше открил, че, строго погледнато, Фастълф е направил признание.

 

8.

Бейли заспа — най-сетне, след като Данил му показа как да намали интензитета на полето, което изпълняваше ролята на псевдогравитация. Не беше истинска антигравитация и изразходваше толкова много енергия, че процесът можеше да се използва само ограничено време и при извънредни обстоятелства.

Данил не беше програмиран така, че да е в състояние да обясни начина, по който това ставаше. А дори и да можеше, Бейли беше сигурен, че нямаше да разбере нищо. За щастие, управлението се извършваше и без много познания за научната обосновка.

— Интензитетът на полето не може да се намали до нула — поне не и от тук — каза му Данил. — Спането при нулева гравитация определено не е най-удобното нещо — в никакъв случай не и за неопитните в космическите пътувания. Достатъчно е да се подбере толкова нисък интензитет, че човек да се чувства освободен от товара на собственото си тегло. Същевременно нивото трябва и да е достатъчно високо, за да не се губи ориентацията за долу и горе. То е строго индивидуално за всеки. Повечето хора се чувстват най-удобно при минималния интензитет, който може да се достигне с управлението. Но може да се окаже, че като за първи път ще предпочете по-висок интензитет, при който да не изгубите напълно познатото си усещане за собствено тегло. Просто опитайте различните нива и намерете онова, което ви устройва.

Отдаден на това съвсем ново усещане, Бейли почувства как мислите му се изплъзват от проблема за признание-отричането на Фастълф, докато тялото му се изплъзваше от бодърстващото си състояние.

Той сънува, че е на Земята (разбира се). Движеше се по Експресната магистрала, но не беше седнал. По-скоро се носеше успоредно на най-скоростната лента, точно над главите на движещите се хора, и бавно ги изпреварваше. Никой от хората на земята не изглеждаше изненадан. Никой не поглеждаше нагоре към него. Усещането беше доста приятно и му липсваше, когато се събуди.

След закуска на следващата сутрин…

Всъщност сутрин ли беше? Можеше ли да се говори за сутрин — или за каквото и да било време от деня, — когато човек е в Космоса?

Очевидно, не. Бейли помисли малко и реши, че ще нарича сутрин времето след събуждане, като се откаже от специфичния смисъл на думата предвид обективната му несъстоятелност. Поне за него, ако не и за целия кораб. След закуска, в такъв случай, на следващата сутрин, той прегледа бюлетините с новините, които му бяха оставили, колкото да се увери, че в тях не се казваше нищо за роботоубийството на Аврора. После се върна към филмокнигите, които Жискар му беше донесъл предния ден (през «периодът на бодърстване»?).

Избра онези, чиито заглавия звучаха исторически. След като набързо прегледа няколко, реши, че Жискар му беше донесъл юношеска литература. Бяха богато илюстрирани и простичко написани. Зачуди се дали това не изразяваше оценката на Жискар за неговата интелигентност — или, може би, неговите нужди. След известно време размисъл, Бейли реши, че, с невинността си на робот, Жискар е направил добър избор и че няма смисъл да търси зад постъпката скрита обида.

Бейли се приготви да гледа по-концентрирано и забеляза, че Данил гледа филмокнигата с него. Истински интерес? Или просто да се намира на работа?

Данил нито веднъж не поиска да прегледа повторно някоя страница. Нито зададе въпрос. По всяка вероятност, той приемаше всичко с доверчивостта на робот и не си позволяваше лукса да се усъмни или полюбопитства.

Бейли не обсъди с Данил нищо във връзка с онова, което четеше. Попита го само, как работи печатащото устройство на аврорианския филмоскоп, който не познаваше.

На няколко пъти Бейли спря, за да използва малката стая, съседна на неговата. Тя беше предназначена за разнообразните неприкосновени физиологични нужди. Толкова неприкосновени, че въпросната стая се наричаше «Личната» с главна буква, която се подразбираше, както на Земята, така и — Бейли разбра това, когато Данил я спомена — на Аврора. Беше голяма, колкото за един човек — необичайно за един обитател на Градовете, свикнат с дългите редици от писоари, тоалетни чинии, мивки и душове.

Докато гледаше филмокнигите, Бейли не се стараеше да запомни всички детайли. Нямаше намерение да става експерт по аврорианското общество, нито пък да се явява на изпит по въпроса. По-скоро искаше да усети нещата.

Забеляза, например, дори зад ореола на героите, създаден от историците за пред младите читатели, че аврорианските пионери — основоположниците, земляните, дошли първи на Аврора, за да я заселят в зората на междузвездните полети — са били обикновени земляни. Тяхната политика, караници, поведението им във всяко едно отношение си беше чисто Земно. Онова, което беше ставало на Аврора, приличаше в много отношения на събитията, разиграли се, когато относително празни сектори от Земята били заселени преди няколко хиляди години.

Разбира се, аврорианците не се бяха сблъсквали с друга разумна форма на живот. Не е имало мислещи организми, били те кръвожадни или не, които да се изпречат пред завоевателите от Земята. Всъщност, не е имало почти никаква ценна форма на живот. И така, планетата бързо била заселена от човешките същества, с техните домашни животни и културни растения, а също и с неизбежно съпровождащите ги паразити и други микроорганизми. Заселниците, разбира се, донесли със себе си и роботи.

Първите аврорианци приели бързо планетата за своя лична собственост, тъй като тя им паднала в обятията без никаква съпротива. Като за начало я нарекли Нова Земя. Било съвсем естествено, понеже тя представлявала първата планета извън Слънчевата система — първият от Външните светове, — който бил заселен. Първият плод на междузвездните пътешествия, първата зора на една изключителна нова епоха. Те, обаче, бързо скъсали пъпната връв със Земята и преименували планетата Аврора, на римската богиня на зората.

Това била планетата на Зората. И така, от самото начало, заселниците се обявили за прародители на нов вид. Цялата предишна история на човечеството била тъмна нощ и само за аврорианците, в този нов свят, денят най-сетне настъпвал.

Именно това велико събитие, това велико само-величаене се натрапваше над всички останали подробности — имената, датите, победителите и победените. Това беше същественото.

Други светове били завладени, някои от Земята, някои от Аврора. Но Бейли не обръщаше внимание на това или на която и да било друга подробност. Той следеше главното и забеляза двете големи промени, в резултат на които аврорианците се отдалечаваха все повече от Земния си произход. Това бяха първо, засилващата се интеграция на роботите във всеки аспект от живота на Аврора, и второ, удължаването на човешкия живот.

Колкото роботите ставали все по-съвършени и по-разностранни, толкова аврорианците ставали по-зависими от тях. Но не и безпомощни. Не както на Солария, спомни си Бейли, където една шепа човешки същества се намираха в колективната утроба на голям брой роботи. На Аврора не беше така. И все пак, аврорианците ставали все по-зависими. Докато гледаше, за да получи интуитивното усещане за нещата — за насоките и положението като цяло, — Бейли разбра, че всяка стъпка в хода на взаимодействието човек/робот ставаше зависима от зависимостта. Дори начинът, по който беше постигнато единодушие по отношение правата на роботите — постепенното изглаждане на онова, което Данил би нарекъл «ненужни разлики» — беше белег на зависимостта. На Бейли не му се струваше, че аврорианците стават по-човечни, като отдават предпочитание на човешкото. По-скоро те се стремяха да прикрият механистичната природа на роботите, за да си спестят неудобството от признаването на факта, че човешките същества са станали зависими от предмети с изкуствен интелект.

Колкото до удължения човешки живот, това се съпровождаше от забавяне в хода на историята. Върховете и спадовете се размиваха. Вместо това се провлачваха неразделността и разбирателството.

Нямаше място за съмнение, че историята, която той гледаше, ставаше все по-безинтересна. Скоро тя стана приспивна. За онези, които я изживяваха, това сигурно беше добре. Историята е интересна, доколкото описва катастрофални събития. И ако те правеха гледането вълнуващо, то изживяването им определено би било ужасяващо. Несъмнено, животът на отделните хора продължаваше да бъде интересен за болшинството аврорианци. И ако колективното взаимодействие на човешките животи затихваше, кой можеше да има нещо против това?

Ако планетата на Зората прекарваше един тих слънчев ден, то на кого в този свят би му се приискала буря?

Докато гледаше, Бейли усети нещо неописуемо. Но ако все пак беше принуден да го опише, сигурно би казал, че е изпитал вътрешна инверсия. Като че ли го бяха обърнали с вътрешността навън — и после обратно, както си е бил — в течение на една малка част от секундата.

Беше толкова моментно усещане, че то почти му се изплъзна — незабелязано, сякаш беше малко хлъцване вътре в самия него.

Може би минута по-късно, когато изведнъж си го припомни, той се сети, че вече е изпитвал това чувство два пъти — веднъж, когато пътуваше към Солария, и веднъж, когато се върна от тази планета на Земята.

Беше «Скокът» — преходът през хиперпространството, който за един безвременен и безпространствен промеждутък запрати кораба на парсеци разстояние от предишното му положение и пречупи ограничението от скоростта на светлината във Вселената. (Няма загадка в думите, тъй като корабът буквално напусна Вселената и прекоси нещо, в което нямаше ограничение на скоростта. Но беше пълна загадка по отношение на концепцията, понеже нямаше думи, с които да се опише какво представлява хиперпространството. Освен ако не се използваха математически символи, което в никакъв случай не би могло да бъде преведено на разбираем език.)

Ахо се приемеше фактът, че човешките същества се бяха научили да работят с хиперпространството, без да разбират с какво точно си имат работа, всичко ставаше просто и ясно. В един момент, корабът се намираше на микропарсеци разстояние от Земята, а в следващия — на микропарсеци от Аврора.

В идеалния случай, скокът се извършваше за нулево време — буквално нулево — и ако се преминеше съвършено гладко, нямаше и не би могло да има как да се усети биологически. Според физиците, обаче, това изискваше безкрайно много енергия, така че скокът винаги отнемаше едно «ефективно време». То съвсем не беше нула, макар че можеше да бъде скъсено произволно много. Именно на него се дължеше странното, но съвсем безвредно усещане за инверсия.

Изведнъж съзнанието, че се намира много, много далече от Земята и много, много близо до Аврора, изпълни Бейли с желание да види Външния свят.

Отчасти това беше желанието да види, че някъде живеят хора. Отчасти — природното любопитство да види онова, което завладя мислите му в резултат на изгледаните филмокниги.

Точно в този момент влезе Жискар с междинното ядене между събуждането и заспиването (да го наречем «обяд»)

— Наближаваме Аврора, сър — каза той, — но няма да може да я наблюдавате от мостика. Във всеки случай, няма да има нищо за гледане. Аврорианското слънце е просто една ярка звезда, а чак след няколко дена ще сме достатъчно близо до самата Аврора, за да се видят някакви подробности. — После, като че ли след кратък размисъл, добави — Но и тогава, пак няма да може да наблюдавате от мостика.

Бейли почувства нелепо смущение. Очевидно се предполагаше, че той би изявил желание да погледа от мостика. И в момента, просто пресичаха всякакъв опит да го изкаже гласно. Присъствието му като наблюдател не беше желателно.

— Много добре, Жискар — каза той и роботът напусна.

Бейли го изпрати с унил поглед. Колко ли още ограничения щяха да му поставят? И без друго, успешното изпълнение на задачата му изглеждаше малко вероятно. Бейли се зачуди какво ли още щяха да измислят аврорианците, за да го направят невъзможно.

 

3
ЖИСКАР

 

9.

Бейли се обърна и каза на Данил:

— Неприятно ми е, Данил, че трябва да стоя тук като затворник, защото аврорианците на кораба се страхуват от мен като от източник на зарази. Това си е чист предразсъдък. Вече ме обработиха.

— Бяхте помолен да останете в каютата си не заради страховете на аврорианците, колега Илайджа — отвърна Данил.

— Така ли? Какви други причини има?

— Може би си спомняте, че при първата ни среща на този кораб, вие ме попитахте, защо са ме изпратили да ви придружавам. Аз отвърнах, че е било първо, за да можете да се уловите за нещо познато и второ, за да ме зарадвате. Тогава тъкмо се канех да ви кажа и третата причина, когато Жискар ни прекъсна с вашия филмоскоп и материала за гледане. А после се впуснахме в обсъждането на роботоубийството.

— И така и не ми каза третата причина. Каква е тя?

— Ами, колега Илайджа, просто аз мога да помогна в охраната ви.

— От какво?

— След инцидента, който се уговорихме да наричаме роботоубийство, се разгоряха необичайни страсти. Вие сте извикан на Аврора, за да помогнете в оневиняването на д-р Фастълф. А хипревълновата драма…

— Йосафате, Данил — прекъсна го Бейли вбесено. — И на Аврора ли са гледали това нещо?

— Гледали са го на всички Външни светове, колега Илайджа. Беше най-популярната програма и тя показа недвусмислено, че вие сте най-изключителният детектив.

— Така че, който и да е този, който седи зад роботоубийството, той сигурно изпитва неоправдан страх от онова, което бих могъл да постигна. И следователно сигурно ще поеме големи рискове, за да предотврати появяването ми — или да ме убие.

— Д-р Фастълф — спокойно каза Данил — е твърдо убеден, че зад роботоубийството не стои никой, тъй като освен него няма друго човешко същество, което би могло да го извърши. Според него, станало е чисто и просто случайно. И все пак някои хора се опитват да извлекат изгода от тази случайност и би било в техен интерес да ви попречат да докажете противното. Заради това, вие трябва да бъдете охраняван.

Бейли закрачи припряно към една от стените на стаята, после обратно към другата, сякаш се мъчеше да пришпори своите мисловни процеси с физическия си пример. Не изпитваше и най-смътното усещане, че се намира в опасно положение.

— Данил, колко са общо хуманоидните роботи на Аврора? — попита той.

— Имате предвид сега, след като Джендър вече не функционира?

— Да, сега, след като Джендър е мъртъв.

— Един, колега Илайджа.

Бейли се вторачи потресено в Данил. Беззвучно раздвижи устни: Един?

— Чакай да се разберем, Данил — каза той най-накрая. — Ти си единственият хуманоиден робот на Аврора, така ли?

— Или където и да било другаде, колега Илайджа. Мислех, че знаете. Аз бях прототипа, а след това беше конструиран Джендър. Оттогава д-р Фастълф отказва да конструира повече роботи, а никой друг не е в състояние да го направи.

— Но в такъв случай, след като от два хуманоидни робота един е убит, не му ли хрумва на д-р Фастълф, че другият хуманоиден… ти, Данил, може да си в опасност?

— Той отчита такава вероятност. Но шансовете за повторно настъпване на мозъчно изключване са фантастично малки. Д-р Фастълф не гледа сериозно на това. Все пак, той смята, че може да се стигне до други злополуки. Мисля, че това е изиграло известна роля в изпращането ми на Земята с цел да ви придружа. По този начин, за около седмица бях далеч от Аврора.

— И сега си също толкова затворник, колкото и аз, нали, Данил?

— Затворник съм — сериозно отвърна Данил, — само в смисъл, колега Илайджа, че от мен се очаква да не напускам тази стая.

— В какъв друг смисъл човек може да е затворник?

— В смисъл, че ограничената в движенията си личност негодува срещу тези ограничения. Истинският затвор включва елемент на насилие върху волята на личността. Аз разбирам добре причините да съм тук и се съобразявам с необходимостта.

— Ти — да — гласът на Бейли прозвуча жално. — Аз, обаче, — не. Аз съм затворник в пълния смисъл на думата. Така или иначе, какво ни гарантира безопасност тук?

— Преди всичко, колега Илайджа, Жискар е на пост отвън.

— Има ли достатъчно мозък за тази работа?

— Той разбира напълно заповедите си. Той е твърд и силен, при това осъзнава добре важността на своята задача.

— Искаш да кажеш, че е готов да го унищожат, за да защити нас двамата?

— Да, разбира се, както аз съм готов да бъда унищожен, за да защитя вас.

Бейли се почувства неловко.

— Значи не се противиш на такава ситуация, в която може да бъдеш принуден да жертваш съществуванието си заради мен? — попита той.

— Така съм програмиран, колега Илайджа — каза Данил и гласът му сякаш омекна, — но ми се струва, че дори и да не беше програмирането, загубата на моето собствено съществувание би ми изглеждала твърде дребно и незначително нещо, ако по този начин бих могъл да спася вас.

Бейли не можа да устои на това. Той протегна ръка и стисна горещо ръката на Данил.

— Благодаря ти, колега Данил, но моля те, не допускай това да се случи. Аз не желая загубата на твоето съществувание. За мен би било неравностойна компенсация да запазя своя собствен живот.

И Бейли остана изумен, че наистина смяташе така. В известна степен беше ужасен, когато си даде сметка, че е готов да рискува живота си заради един робот. Не, не заради робот. Заради Данил.

 

10.

Жискар влезе без да предупреди. Бейли беше започнал да свиква с това. Като негов телохранител, роботът трябваше да може да влиза и излиза, когато си пожелае. А в очите на Бейли, Жискар беше само робот, колкото и да си имаше пол, колкото и да не се споменаваше «Р.»-то. Струваше му се, че дори Жискар да го хване да се почесва, да си бърка в носа, или насред някоя мръсна биологическа функция, роботът щеше да си остане безразличен, неосъдителен, неспособен да реагира по някакъв друг начин, освен хладнокръвно да записва своите наблюдения в някоя скрита част от паметта си.

Жискар се превръщаше просто в част от подвижната мебелировка и Бейли не изпитваше неудобство от присъствието му. Не че Жискар му се натрапваше в неудобни моменти, мислеше си Бейли.

Жискар носеше малък куб.

— Сър, предполагам, че все още искате да видите Аврора от Космоса.

Бейли трепна. Без съмнение, Данил беше забелязал раздразнението на Бейли. Отгатвайки причината, той е решил да оправи нещата по този начин. Накарал е Жискар да извърши всичко вместо него и да го представи като плод на собствения си прост разум. Беше много тактично от страна на Данил. Щеше да спести на Бейли необходимостта да изказва благодарност. Или поне така си е мислил Данил.

Всъщност Бейли се дразнеше не толкова от това, че го държат затворен, колкото че напразно — според него самия — не му дават да види Аврора. Откакто преди два дена направиха скока, той непрекъснато се ядосваше се, че ще пропусне гледката. И така, той се обърна към Данил и каза:

— Благодаря ти, приятелю.

— Това беше идея на Жискар — отвърна Данил.

— Да, разбира се — съгласи се Бейли с усмивка. — Благодаря и на него. Какво е това, Жискар?

— Това е астросимулатор, сър. Принципно работи като триизмерен приемник и е свързан с видеозалата. Ако мога да добавя още нещо…

— Да?

— Гледката няма да ви се стори вълнуваща, сър. Не бих искал да се разочаровате излишно.

— Ще се опитам да не очаквам прекалено много, Жискар. Във всеки случай, няма да те държа отговорен за каквото и да било разочарование, което бих могъл да изпитам.

— Благодаря ви, сър. Трябва да се връщам на пост, но Данил ще ви помогне да се оправите с апарата, ако имате проблеми.

Той излезе и Бейли се обърна към Данил с одобрение.

— Мисля, че Жискар се справи отлично. Може и да е прост модел, но е проектиран добре.

— Той също е от роботите на Фастълф, колега Илайджа. Този астросимулатор се самосъгласува и самонаглася. Тъй като вече е фокусиран върху Аврора, необходимо е само да докоснете края за управление. Това ще го накара да заработи и няма да се наложи да правите нищо друго. Сам ли ще го включите?

Бейли сви рамене.

— Не държа непременно. Може и ти да го направиш.

Данил беше поставил куба върху масата, която Бейли използваше, за да гледа филмокнигите.

— Това — той посочи малкия правоъгълник в ръката си — е краят за управление. Трябва само да хванете куба за тези две страни, ето така, и после леко да ги притиснете навътре, за да включите апарата — а после още веднъж, за да го изключите.

Данил притисна края за управление и Бейли задавено изкрещя.

Той очакваше кубът да се освети и в него да се появи холографско изображение на звездното поле. Не стана така. Вместо това, Бейли се озова в Космоса — в Космоса — с ярките немигащи звезди, които се простираха докъдето му стигнеше погледът.

Това продължи само един миг. После всичко се върна отново на мястото си — стаята, насред нея Бейли, Данил и кубът.

— Съжалявам, колега Илайджа — каза Данил. — Изключих го веднага, щом долових безпокойството ви. Не очаквах, че няма да сте подготвен за случилото се.

— Тогава подготви ме! Какво се случи?

— Астросимулаторът действа директно върху зрителния център на човешкия мозък. Впечатлението, което създава, не може да се разграничи по никакъв начин от триизмерната действителност. Представлява сравнително ново изобретение и засега се използва само за наблюдение на астрономически обекти, които все пак не представляват сложна картина с много детайли.

— Ти също ли видя това, Данил?

— Да, но много смътно и без реализма, който изпитва едно човешко същество. Виждам неясните контури на картина, която се наслагва върху ясния декор на стаята. Обясниха ми, обаче, че човешките същества виждат само картината. Несъмнено, когато успеят да настроят мозъците на хуманоидите още по-фино и когато нагодят…

Бейли беше възвърнал равновесието си.

— Работата е там, Данил, че аз не възприемах нищо друго. Не възприемах себе си. Не виждах ръцете си и не усещах къде са. Чувствах се, сякаш бях безтелесен дух, или… ъ… както си представям, че бих се чувствал, ако бях мъртъв, със съзнание, което продължава да съществува в някакъв вид следващ нематериален живот.

— Сега разбирам, защо бяхте в известна степен обезпокоен.

— Всъщност, бях много обезпокоен.

— Съжалявам, колега Илайджа. Ще извикам Жискар да отнесе това обратно.

— Не. Сега вече съм подготвен. Дай да го видя този куб. Ще мога ли да го изключа, въпреки че няма да го усещам в ръцете си?

— Той ще прилепне за ръцете ви, за да не можете да го изтървете, колега Илайджа. Д-р Фастълф, който е изпитвал действието на астросимулатора, ми е казвал, че натискането става автоматично, щом човешкото същество, което държи куба, пожелае да свърши с гледането. Автоматичният процес се управлява от нервната система така, както и самото виждане. Поне така е при аврорианците и предполагам…

— Че физиологично земляните приличат достатъчно много на аврорианците, за да важи същото и за тях. Много дооре, дай ми края за управление и ще пробвам.

С леко вътрешно потръпване, Бейли сграбчи края за управление и се озова отново в Космоса. Този път беше подготвен. След като откри, че може да диша без затруднение и че по никакъв начин не се чувства като потопен във вакуум, той се насили да възприеме всичко като зрителна измама. Дишайки тежко (вероятно за да се убеди, че изобщо диша), той се огледа с любопитство във всички посоки.

Изведнъж осъзна, че чува, как въздухът минава през носа му.

— Чуваш ли ме, Данил? — попита той.

Чу собствения си глас — сякаш идваше отдалече и малко неестествен, — но го чу.

После чу и гласа на Данил, който също беше промени, но се различаваше от гласа на Бейли.

— Да, мога — каза Данил. — Вие също би трябвало да ме чувате, колега Илайджа. Зрителните и кинестетични*3 усещания интерферират. Така се създава по-голяма илюзия за реалност. Но слухът остава незасегнат. Поне в повечето случаи.

— Ами, виждам само звезди — обикновени звезди, това е. Аврора има слънце. Предполагам, че сме достатъчно близо и звездата, която е нейното слънце, би трябвало да блести значително по-ярко от останалите.

— Много по-ярко, колега Илайджа. Но тя е затъмнена, защото в противен случай бихте получили увреждане на ретината.

— Тогава къде е планетата Аврора?

— Виждате ли съзвездието Орион?

— Да, виждам го. Искаш да кажеш, че все още можем да виждаме съзвездията такива, каквито ги виждаме в небето над Земята, или в Градския планетариум?

— Приблизително. За порядъка на междузвездните разстояния, ние не сме много далече от Земята и Слънчевата система, така че в звездните картини има нещо общо. Слънцето на Аврора е известно на Земята като Тау Кит и е отдалечено само на 3.67 парсека от нея. Сега, ако си представите линията между Бетелгиус и средната звезда от пояса на Орион, после я продължите още толкова и малко отгоре, тогава средно ярката звезда, която ще видите, е планетата Аврора. Колкото повече я наближаваме, толкова по-ясно ще се вижда.

Бейли я загледа мрачно. Беше просто един звездоподобен обект. Нямаше мигаща луминисцентна стрелка, която да сочи към нея. Нямаше внимателно изписаното в дъга над нея описание.

— Къде е слънцето? — попита той. — Искам да кажа, Земното слънце.

— Намира се в съзведието Дева, погледнато от Аврора. То е звезда от втора величина. За съжаление, астросимулаторът, с който разполагаме, не е надлежно компютъризиран и не можете да я видите толкова лесно. Във всеки случай, би изглеждала като звезда, съвсем обикновена звезда.

— Няма значение — каза Бейли. — Сега смятам да изключа това нещо. Ако имам проблеми — помогни ми.

Нямаше проблеми. Устройството се изключи още в мига, в който Бейли си помисли да го направи. Той седна и запремига в изненадващо ярката светлина на стаята.

Едва тогава, когато се върна към своите нормални сетива, той осъзна, че преди няколко минути си е представял, че се намира в Космоса, без каквито и да било защитни стени, и въпреки това, земната му агорафобия*4 не се беше проявила. Бейли се чувстваше съвсем добре, след като беше приел, че не присъства реално.

Мисълта го озадачи и за известно време отвлече вниманието му от гледането на филмокниги.

Бейли се връщаше периодично към астросимулатора, за да погледне към Космоса от някоя подходяща точка извън борда, само че без да му се налага да напуска кораба. Понякога го правеше само за миг, колкото да се убеди, че безкрайната пустош не го кара да се чувства зле. Друг път се чувстваше изгубен сред звездите и започваше лениво да ги брои или да оформя геометрични фигури. Преди всичко се наслаждаваше на възможността да прави нещо, което на Земята никога не би могъл да стори, защото нарастващото безпокойство от агорафобията бързо щеше да погълне всичко останало.

Накрая пролича съвсем ясно, как Аврора започва да става все по-ярка. Не след дълго тя можеше да бъде открита лесно сред останалите светли точки, после безпогрешно и накрая неизбежно. В началото представляваше малка сребърна светлинка, но след време бързо се уголеми и фазите й започнаха да се забелязват.

Виждаше се като почти идеален светлинен полукръг, когато Бейли осъзна тяхното наличие.

Той се поинтересува и Данил му отвърна:

— Наближаваме от външната страна на орбиталната плоскост, колега Илайджа. Южният полюс на Аврора е почти в центъра на диска, малко към осветената половина. В южното полукълбо е пролет.

— Според материала, който видях — каза Бейли, — оста на Аврора е наклонена под ъгъл 16 градуса. — В стремежа си да проникне в същността на самите аврорианци, той беше прегледал физическото описание на планетата без особено внимание, но успя да си спомни цифрата.

— Да, колега Илайджа. Накрая ще влезем в орбита около Аврора и тогава фазите ще се сменят бързо. Аврора се върти по-бързо от Земята…

— Денят има 22 часа. Да.

— 22.3 традиционни часа. Аврорианският ден се разделя на 10 аврориански часа. Всеки час се разделя на 100 аврориански минути, които от своя страна, се делят на 100 аврориански секунди. Така, аврорианската секунда е равна грубо на 0.8 земни секунди.

— Това ли са имали предвид в книгите, когато говореха за метрични часове, метрични минути и така нататък?

— Да. В началото е било трудно да накарат аврорианците да изоставят временните мерки, с които били свикнали. Използвали са и двете системи — стандартната и метричната. Накрая, разбира се, метричната спечелила. Понастоящем се говори само за часове, минути и секунди, но винаги се подразбират метричните. Същата система е била възприета и на останалите Външни светове, въпреки, че там тя не пасва на естественото въртене на планетите. Освен това, всяка планета използва и местна система, разбира се.

— Както Земята.

— Да, колега Илайджа, но Земята използва само първоначалните стандартни единици. Това създава неудобства за Външните светове, що се отнася до търговията, но те са оставили Земята да върви по свой път в това отношение.

— Предполагам, не от приятелски чувства. Подозирам, че те искат да подчертаят различието на Земята. Как са напаснали годишния цикъл към метризирането? В края на краищата, Аврора сигурно има естествен период на въртене около своето слънце, от който зависи смяната на сезоните. Как се определят те?

— Аврора прави обиколка около слънцето си за 373.5 аврориански дена, или за около 0.95 земни години — отвърна Данил. — В хронологията това не се смята за съществено. Аврора приема един месец да се равнява на 30 нейни дни, а една метрична година — на 10 месеца. Метричната година е равна на около 0.8 сезонни години или на около три-четвърти от земната година. Тези зависимости са различни за всяка планета, разбира се. Периодът от десет дена обикновено се нарича децимесец. Всички Външни светове използват тази система.

— Сигурно трябва да има някакъв удобен начин, по който се държи сметка за редуването на сезоните.

— Всяка планета си има собствени годишни времена, но те не са определящи. За всеки конкретен ден — в миналото или в настоящето — може да се изчисли с компютър и съответстващият сезон — ако по някакви причини такава информация е необходима. Това важи за всички планети, където преминаването към местно време и обратно може лесно да се извърши. И, разбира се, колега Илайджа, всеки робот може да извърши изчислението, като насочи човешката дейност съобразно сезона или местното време. Предимството на метричните единици се състои в това, че така човечеството разполага с единно летоброене. А и не се стига до по-сложни операции от преместването на десетичната точка.

Бейли се зачуди, защо в книгите, които прегледа, никъде не обясняваха тези неща. Тогава си спомни от своите познания по история на Земята, че някога в основата на календарното броене е бил лунарният месец. Впоследствие, за улеснение на летоброенето, лунарният месец отпаднал и никога повече не бил използван. Но ако дадяха на някой чужденец книги за Земята, той едва ли щеше да срещне споменаването на лунарния месец, или която и да било друга историческа промяна в календарното броене. Датите щяха да се отбелязват без излишни обяснения.

Какво ли още щеше да се споменава без излишни обяснения?

В такъв случай, доколко той, Бейли, можеше да се осланя на информацията, която получаваше? Непрекъснато щеше да му се налага да пита, без да взима нищо за дадено.

Щяха да изникват толкова много възможности да изтърве очевидното, толкова много случаи на погрешно разбиране, толкова много пътища, които водеха в грешна посока.

 

11.

Сега, когато Бейли използваше астросимулатора, Аврора изпълваше цялото зрително поле. Приличаше на Земята. (Бейли никога не беше виждал Земята по този начин, но беше срещал снимки в астрономическите книги.)

Е, Бейли виждаше на Аврора същите шарки от облаци, същия характерен изглед на пустинни области, същото огромно протежение на деня и нощта, същите мигащи светлини, изпъстрили полукълбото, където беше нощ, които се виждаха и на фотографиите на Земното кълбо.

Бейли гледаше унесено и си мислеше: Ами ако с някаква цел — някаква неясна и безумна цел — го бяха извели в Космоса с уговорката, че отива на Аврора, а в действителност го връщаха на Земята? Как можеше да е сигурен, че не е така, преди да е кацнал?

Имаше ли основание да подозира подобно нещо? Данил старателно му беше обяснил, че съзведията в небето над двете планети са еднакви. Но нямаше ли това да е естествено при планети, които обикалят около съседни звезди? Като цяло, на външен вид двете планети бяха еднакви — гледани от Космоса. Но нима това би било странно, щом и двете бяха населени и пригодени към изискванията на човешкия живот?

Имаше ли основания да допуска, че го мамят по такъв сложен и отвлечен начин? С каква цел биха го направили? Но пък какво им пречеше да го направят така, че да изглежда отвлечено и безсмислено? Ако причината беше очевидна, той би я прозрял още в самото начало.

Дали Данил би участвал в подобен заговор? Сигурно не, ако беше човешко същество. Но той беше само робот. Вероятно биха могли да му наредят да се държи по съответен начин.

Нямаше как да се разбере. Бейли се хвана, че търси очертанията на континентите, които да определи като земни или неземни. Това щеше да е решаващото изпитание — само че не стана.

Гледките, които бавно се появяваха и изчезваха под облаците, не му бяха от полза. Бейли не познаваше достатъчно добре географията на Земята. Това, което в действителност познаваше, бяха подземните й Градове — нейните стоманени пещери.

Частите от крайбрежните ивици, които виждаше, му бяха непознати. Дали аврориански или земни, той не можеше да прецени.

Откъде, тогава, идваше тази несигурност? Когато заминаваше за Солария, той нито за миг не се усъмни в крайната точка на пътуването си; нито за миг не допусна, че може да го връщат на Земята. Е, тогава, наистина, заминаваше с ясно определена задача и имаше реални шансове за успех. Сега му се струваше, че няма никакъв шанс.

Тогава, може би си въобразяваше целия този заговор, защото му се искаше да се върне на Земята.

Несигурността в него започваше да живее свой собствен живот. Той беше безсилен. Втренчил се беше в Аврора с почти маниакална настойчивост, неспособен да се върне към действителността в каютата.

Аврора се движеше и бавно се завърташе…

Бейли гледаше вече от доста време, за да забележи това. Докато наблюдаваше Космоса, всичко му изглеждаше неподвижно като нарисуван декор — безмълвна и статична картина от светли точки. Впоследствие се беше появило и едно малко полукълбо. Дали именно тази неподвижност не го предпазваше от пристъп на агорафобия?

Сега, обаче, той виждаше как Аврора се движи и си даде сметка, че корабът се спуска спираловидно надолу преди да кацне. Облаците се устремяваха нагоре…

Не, не бяха облаците — корабът се спускаше спираловидно надолу. Корабът се движеше. Той се движеше. Изведнъж Бейли почувства собственото си присъствие. Той се носеше надолу през облаците. Падаше, незащитен, през редкия въздух върху твърдата земя.

Гърлото му пресъхна; дишаше все по-трудно. Отчаяно си помисли: «Ти си на закрито. Стените на стаята са около теб.»

Но не усещаше никакви стени.

Помисли си: «Дори и да не са стените, ти пак си защитен. Покрит си с кожа.»

Но не усещаше никаква кожа.

Усещането беше далеч по-лошо от това, да си просто гол — той беше личност без съпровод, с напълно разголена същност, една жива точка, един уникат, заобиколен от откритото и безкрайно пространство. И падаше.

Поиска да изключи устройството, сви юмруци върху края за управление, но не последва нищо. Нервните му окончания реагираха толкова ненормално, че автоматичното притискане от волевото усилие не се задейства. Той нямаше воля. Очите му не искаха да се затворят, юмруците да се свият. Беше обзет и хипнотизиран от ужас, парализиран от страх.

Усещаше само облаците пред себе си, бели… не съвсем бели… избелели… с леко златисто-оранжев оттенък…

И тогава всичко посивя — и той потъна. Не можеше да диша. Отчаяно се мъчеше да отвори задавеното си гърло, да извика Данил за помощ…

Не можеше да издаде нито звук…

 

12.

Бейли дишаше така, като че ли току-що беше скъсал лентата в края на дълго надбягване. Стаята изглеждаше изкривена, а под лакътя си усети нещо твърдо.

Разбра, че лежи на пода.

Жискар седеше до него на колене и стискаше в ръката си (твърда и малко студена) юмрука на Бейли. Вратата на каютата, която Бейли виждаше зад рамото на робота, зееше отворена.

Бейли разбра какво се е случило и без да пита. Жискар е хванал безпомощната човешка ръка и я е притиснал към края за управление на астросимулатора. Ако не го беше направил…

Данил също беше там, склонил лице до лицето на Бейли. То изразяваше нещо, което би могло да се оприличи на болка.

— Нищо не казахте, колега Илайджа. Ако бях доловил по-бързо притеснението ви…

Бейли се опита да махне с ръка, в знак, че това няма значение. Все още не можеше да проговори.

Двата робота изчакаха, докато той направи слабо движение, за да се изправи. Моментално беше подхванат на ръце и вдигнат. Сложиха го да седне в един стол и Жискар измъкна внимателно устройството от ръката му.

— Скоро ще се приземим — каза Жискар. — Мисля, че астросимулаторът няма да ви трябва повече.

— По-добре да го махнем — мрачно добави Данил, — за всеки случай.

— Чакай! — извика Бейли. Гласът му хриптеше и той не беше убеден, че думите му се разбират. Пое дълбоко въздух, леко прочисти гърло и повтори: — Чакай! — после добави: — Жискар!

Жискар се обърна.

— Сър?

Бейли не заговори веднага. Сега, когато Жискар знаеше, че са го повикали, щеше да чака дълго, може би до безкрайност. Бейли опита да събере акъла си. Агорафобия, или не, обаче той все още не беше сигурен, къде отива. Тази несигурност го беше обзела в началото и вероятно беше засилила агорафобията.

Трябваше да разбере. Жискар не можеше да лъже. Един робот не можеше да лъже — освен ако изрично не го бяха инструктирали. А защо да инструктират Жискар? Данил беше придружителят на Бейли. Данил трябваше неотлъчно да го следва. Ако трябваше да се излъже, това би било работа на Данил. Жискар беше просто автомат за хващане и носене, един телохранител на вратата. Сигурно са решили, че няма защо да си правят труда да инструктират и него в лабиринта от лъжи.

— Жискар! — каза Бейли, този път с почти нормален глас.

— Сър?

— Скоро ще се приземим, нали?

— След по-малко от два часа, сър.

Два метрични часа, помисли си Бейли. Повече от два истински часа? По-малко? Нямаше значение. Само щеше да се обърка. На глас каза — толкова остро, колкото можа:

— Кажи ми веднага името на планетата, върху която ще кацнем.

Едно човешко същество — ако въобще отговореше — щеше да го направи след кратка пауза, при това със значително учудване.

Жискар отвърна веднага, с равен и непоколебим тон:

— Аврора, сър.

— Откъде знаеш?

— Това е нашата крайна цел. И после, не би могло да бъде Земята, например, тъй като аврорианското слънце, Тау Кит, притежава само деветдесет процента от масата на земното слънце. Следователно, Тау Кит е малко по-студено и свети с определено оранжев оттенък за непривикналите очи на земляните. Може би вече сте забелязали характерния цвят на аврорианското слънце в отражението му върху външния слой на облачната обвивка. Със сигурност ще го забележите, когато кацнем на планетата — докато очите ви не свикнат с него.

Бейли отмести поглед от безстрастното лице на Жискар. Беше забелязал разликата в цвета, помисли си той, но не й беше отдал никакво значение. Голяма грешка.

— Можеш да си вървиш, Жискар.

— Да, сър.

Бейли се обърна към Данил с горчивина.

— Излязох глупак, Данил.

— Разбирам, че сте се чудили, дали не ви мамим и дали не ви отвеждаме на някое друго място, а не Аврора. Имахте ли основание да подозирате това, колега Илайджа?

— Никакво. Може да е било в резултат от неспокойствието, което предизвика подсъзнателната ми агорафобия. Докато гледах привидно неподвижния Космос, не почувствах никакво неразположение. Но то може да е останало скрито и по този начин да се е акумулирало още по-голямо притеснение.

— Вината беше наша, колега Илайджа. След като знаем, че не обичате откритите пространства, беше грешка да ви подлагаме на астросимулиране. А след като го направихме, не биваше ви позволяваме да разглеждате отблизо.

Бейли поклати глава раздразнено.

— Не говори така, Данил. Достатъчно неща не са ми позволени. В главата ми се върти въпросът, какво още няма да ми бъде позволено на самата Аврора.

— Колега Илайджа — каза Данил, — струва ми се, че трудно бихме ви позволили свободния достъп до Аврора и аврорианците.

— Но точно това трябва да ми бъде позволено. Щом от мен се очаква да стигна до истината в този случай на роботоубийство, трябва да мога да събирам свободно информация непосредствено от мястото — и хората, които са замесени.

Бейли се чувстваше вече съвсем добре, макар и малко уморен. Освен че си беше достатъчно притеснително, силното преживяване преди малко го накара да изпита остра нужда от една лула тютюн — нещо, с което смяташе, че общо взето е приключил преди около година. Усещаше вкуса и миризмата на тютюневия дим в гърлото и носа си.

Знаеше, че ще трябва да мине само със спомена за това. На Аврора нямаше да му позволят по никакъв начин да пуши. На Външните светове нямаше тютюн, а дори той самият да носеше със себе си, щяха да му го вземат и унищожат.

Данил каза:

— Колега Илайджа, това трябва да се обсъди с д-р Фастълф, щом кацнем. Не съм упълномощен да взимам подобни решения.

— Знам това, Данил, но как ще говоря с д-р Фастълф? Посредством нещо като астросимулатора? С краища за управление в ръцете си?

— Съвсем не, колега Илайджа. Ще говорите с него лице в лице. Той ще ви посрещне на космодрума.

 

13.

Бейли се напрегна да чуе шума от приземяването. Разбира се, не знаеше какво може да очаква. Не знаеше как е устроен корабът, колко мъже и жени има в него, какво щяха да правят те по време на кацането, или какво друго щеше да съпровожда шума.

Викове? Тракане? Леки вибрации?

Не се чуваше нищо.

— Изглеждате ми напрегнат, колега Илайджа — каза Данил. — Бих предпочел да не изчаквате, а да ми казвате направо какво ви притеснява. Аз съм задължен да ви помогна още на момента, в който, по каквато и да било причина, се почувствате зле.

Имаше слабо ударение върху думата «задължен».

Бейлиси помисли разсеяно: «Първият закон го притиска. Сигурно е страдал по свой собствен начин също толкова, колкото и аз, когато припаднах, защото не беше предвидил нещата навреме. Забраненото неравновесие в позитронния потенциал може да няма значение за мен, но в Данил може да предизвика същото притеснение и същата реакция, каквито острата болка при мен.»

Помисли си още: «Не мога да разбера, какво става под псевдокожата и в псевдосъзнанието на един робот, както и Данил не знае какво става в мен.»

После почувства угризение, че е мислил за Данил като за робот, и се вгледа в добрите му очи (откога ли беше започнал да си мисли за тях като за добри?).

— Ще ти казвам веднага за всяко неудобство, което изпитам — обеща Бейли. — В момента няма такова нещо. Просто се опитвам да доловя някакви шумове, които биха ми подсказали как напредва кацането, колега Данил.

— Благодаря ви, колега Илайджа — каза Данил сериозно. Той наклони глава на една страна и продължи — Не би трябвало да чувствате неудобство от кацането. Ще усетите ускорението, но то ще е сведено до минимум, тъй като стаята ще поеме силата му, като поддаде до определена степен в негова посока. Температурата може да се повиши, но не повече от два градуса Целзий. Колкото да звуковите ефекти, може да се долови леко свистене, докато навлизаме в сгъстяващата се атмосфера. Нещо от изброеното ще ви обезпокои ли?

— Не би трябвало. Това, което ме безпокои, е че не съм свободен да участвам в приземяването. Бих искал да понауча нещо за тази работа. Не искам да стоя затворен и да ми се пречи при набирането на опит.

— Вече имате представа, колега Илайджа, че естеството на тази работа не подхожда на вашия темперамент.

— А как тогава да преодолея това, Данил? — попита Бейли разпалено. — Това не е достатъчно основание да ме държите тук затворен!

— Колега Илайджа, вече ви обясних, че ви държим тук в интерес на собствената ви безопасност.

Бейли поклати глава с явно отвращение.

— Мислих по въпроса и ти казвам, че това са глупости. Като се имат предвид всичките тези ограничения, които ми се поставят, и трудностите да разбера каквото и да било по отношение на Аврора, моите шансове да оправя тая бъркотия изглеждат толкова малки, че не мисля някой, който е с всичкия си, да си направи труда да ме спре. Дори и да го направят, защо да нападат мен? Защо да не саботират кораба? Ако си въобразяваме, че имаме работа с някакви отчаяни бандити, тогава нито корабът, нито хората в него, нито ти и Жискар, нито аз, разбира се, бихме им се сторили прекалено висока цена.

— В интерес на истината, това беше отчетено, колега Илайджа. Корабът беше внимателно прегледан и всеки един признак на саботаж щеше да бъде открит.

— Сигурен ли си? Сто процента?

— За такива неща не може да има абсолютна сигурност. Жискар и аз, обаче, се задоволихме с мисълта, че тази сигурност е доста голяма и че рискът от опасност е минимален.

— Ами ако грешите?

Нещо като малко подобие на спазъм премина през лицето на Данил, сякаш го бяха накарали да се замисли над нещо, което пречеше на гладката работа на позитронните връзки в неговия мозък.

— Но ние не сме сгрешили — възрази той.

— Няма гаранция. Предстои ни кацане, а това сигурно ще е най-опасният момент. Всъщност, при това положение дори няма да е необходимо да се саботира корабът. Лично за мен опасността сега е най-голяма — именно сега. Не мога да се крия в тази стая, ако трябва да стъпя на Аврора. Ще трябва да мина през кораба и така ще попадна в обсега на останалите. Взели ли сте мерки за безопасното ни приземяване? (Той издребняваше — и се нахвърляше излишно върху Данил от яд, че го държаха толкова дълго време затворен — а също и заради накърненото си достойнство в момента, когато припадна.)

Но Данил спокойно отвърна:

— Взели сме, колега Илайджа. И по една случайност, вече кацнахме. Сега стоим върху повърхността на Аврора.

За миг Бейли се обърка. Оглеждаше се дивашки, но разбира се не виждаше нищо друго, освен заобикалящата го стая. Не беше усетил, нито чул нищо от онова, което му описа Данил. Нито ускорението, нито горещината, нито свистенето на въздуха. Или Данил нарочно беше повдигнал наново въпроса за неговата безопасност, за да е сигурен, че Бейли няма да мисли за други обезпокоителни и по-маловажни неща.

— Все пак, остава въпросът с измъкването от кораба — не отстъпваше Бейли. — Как ще стане това, без да бъда изложен на евентуално нападение?

Данил се приближи към една от стените и докосна някакво място върху нея. Стената рязко се разцепи на две и двете половини се раздалечиха. Бейли гледаше в един дълъг цилиндър — в един тунел.

В този момент Жискар влезе в стаята от срещуположната страна.

— Сър — каза той, — тримата ще се придвижим през изходния тунел. Отвън той се охранява от други. В отсрещния край на тунела ви чака д-р Фастълф.

— Взели сме всички предпазни мерки — отбеляза Данил.

— Извинявай, Данил — измърмори Бейли, — Жискар.

Той прекрачи мрачно тунела. Всяка ново усилие за осигуряване на предпазни мерки засилваше увереността му в тяхната необходимост.

Бейли не се смяташе за страхливец, но сега се намираше на чужда планета, без да знае, кой му е приятел, и кой — враг. Без да има нещо познато, на което да се осланя (с изключение, разбира се, на Данил). В критични моменти, помисли си той и потрепери, няма да има стени, които да го стоплят и зад които да се отпусне.

 

4
ФАСТЪЛФ

 

14.

Д-р Хан Фастълф наистина го чакаше — и се усмихваше. Беше висок, слаб, със светло-кестенява, не много гъста коса и, разбира се, пак тези негови уши. Бейли беше запомнил именно тях. Бяха огромни и щръкнали встрани. Придаваха му малко смехотворен вид и предразполагаха. По-скоро ушите, отколкото посрещането на Фастълф, накараха Бейли да се усмихне.

Бейли се зачуди, дали аврорианската медицина не беше напреднала и в областта на козметичната пластична хирургия. Но всъщност, може би Фастълф си харесваше ушите, както впрочем те харесваха и на Бейли (за голяма негова изненада). Едно лице, което те кара да се усмихнеш, си имаше своите преимущества.

Може би Фастълф държеше да се харесва от пръв поглед. Или пък намираше за удобно да бъде подценяван? Или просто различен?

— Детектив Илайджа Бейли — обърна се той към Бейли. — Помня ви добре, макар упорито да си представях, че в лицето приличате на онзи актьор, който играеше вашата роля.

Лицето на Бейли помръкна.

— Тази хипервълнова драматизация ме преследва, д-р Фастълф. Ако знаех къде мога да се скрия от нея…

— Никъде — добродушно заяви Фастълф. — Поне не и толкова просто. Но, щом не харесвате тази тема, още отсега ще я изключим от нашите разговори. Никога повече няма да я споменавам. Съгласен ли сте?

— Благодаря ви — с пресметната неочакваност, Бейли протегна ръка на Фастълф.

Фастълф видимо се поколеба. После пое ръката на Бейли, задържа я предпазливо — и за малко. Накрая въздъхна:

— Ще приема, че не сте ходеща торба от зарази, мистър Бейли.

След което, докато гледаше ръцете си, посърнало добави:

— Трябва да призная, все пак, че ръцете ми са обработени с инертен филм, от което не се чувствам много удобно. Аз съм рожба на ирационалните страхове на моето общество.

Бейли сви рамен.

— Всички сме такива. Не съм във възторг от мисълта, че съм на открито. Заради това не съм във възторг и от моето идване на Аврора, при създалите се обстоятелства.

— Разбирам добре това, мистър Бейли. Приготвил съм тук закрита кола за вас, а когато стигнем до моето имение, ще направим всичко възможно да не ви излагаме на открито.

— Благодаря ви, но допускам, че в някои случаи, по време на моя престой на Аврора, ще се наложи да остана на открито. Подготвен съм — според възможностите си.

— Разбирам, но ще прибягваме до това само в наложителни случаи. Сегашният не е такъв, така че моля ви, приемете да останете на закрито.

Колата чакаше в сянката на тунела и едва ли щяха да видят и следа от открито пространство, докато се качваха в нея. Бейли усети зад себе си присъствието на Данил и Жискар, твърде различни на външен вид, но еднакво сериозни и готови да чакат — с безкрайно търпение.

Фастълф отвори задната врата.

— Моля, заповядайте — каза той.

Бейли влезе. Данил го последва бързо и плавно, а Жискар се качи от другата страна почти едновременно с него, в нещо като подобие на танц с не лоша хореография. Бейли остана притиснат между тях, макар и не съвсем плътно. Всъщност, мисълта, че от двете страни между него и откритото пространство стоеше плътната бариера от тела на роботи, го зарадва.

Но открито пространство нямаше. Фастълф се качи отпред и след като вратата се затвори, прозорците се затъмниха и мека, изкуствена светлина изпълни вътрешността на колата.

— Обикновено не карам по този начин, мистър Бейли — каза Фастълф, — но нямам кой знае какво против, а на вас може да ви се стори по-удобно. Колата е изцяло компютъризирана, знае къде отиваме и може да се справи с всякакъв вид непредвидени обстоятелства. Не се изисква никаква намеса от наша страна.

Ускорението се почувства съвсем слабо, последвано от едва доловимо усещане за движение.

— Този маршрут е сигурен, мистър Бейли — продължаваше Фастълф. — Доста усилия ми струваше да направя така, че възможно най-малък брой хора да научат, че ще бъдете в тази кола. Със сигурност няма да ви открият тук. Пътуването с кола — която между другото се движи на въздушна възглавница от реактивните си двигатели, така че всъщност представлява аеромобил — няма да ни отнеме много време, но ако желаете, може да използвате възможността да си починете. В момента сте в пълна безопасност.

— Говорите така — възрази Бейли, — като че ли мислите, че съм в опасност. На кораба бях охраняван толкова строго, че се чувствах като в затвор — а ето че сега пак става същото. — Бейли огледа вътрешността на колата, която го прихлупваше под рамката си от метал и непрозрачно стъкло, да не говорим за металната рамка на двата робота.

Фастълф леко се изсмя.

— Престаравам се, знам, но градусът на Аврора се покачва. Идвате тук в един кризисен момент и бих предпочел да изпадна в положението на глупак с престараването си, отколкото да поема ужасния риск от подценяването на опасността.

— Вярвам разбирате, д-р Фастълф — отвърна Бейли, — че провалът ми тук ще бъде голям удар за Земята.

— Разбирам добре това. Моето намерение да предотвратя провала ви е толкова твърдо, колкото и вашето. Повярвайте ми.

— Така и правя. Още повече, провалът ми тук, независимо по какви причини, ще ме съсипе професионално и в личен план на Земята.

Фастълф се обърна и погледна шокирано Бейли.

— Настина ли? Не би трябвало да има основания за подобни санкции.

Бейли сви рамен.

— Съгласен съм, но така ще стане. Ще се превърна в изкупителната жертва за едно отчаяно правителство на Земята.

— Не съм мислил за това, когато помолих да дойдете, мистър Бейли. Бъдете сигурен, че ще направя всичко, което е по силите ми. Макар че, казано съвсем честно — погледът му се отмести настрани, — няма да е кой знае колко, ако загубим.

— Знам — кисело отвърна Бейли. Той се облегна назад в меката тапицерия и притвори очи. Движението на колата се усещаше само като леко, полюшващо клатене, но Бейли не заспа. Вместо това, той усилено мислеше — друго не му оставаше.

 

15.

Бейли не се сблъска с откритото пространство дори и в края на пътуването. След като слезе от колата, той се озова в подземен гараж и един малък асансьор го изкачи на приземния етаж (както се оказа в последствие).

Беше въведен в светла стая и леко присви очи, когато мина под преките слънчеви лъчи (да, оранжевеникави).

Фастълф забеляза и каза:

— Стъклата са прозрачни, макар че може да бъдат затъмнени. Ще го направя, ако желаете. Всъщност, трябваше да се сетя…

— Няма нужда — прекъсна го рязко Бейли. — Просто ще седна с гръб към тях. Трябва да се аклиматизирам.

— Както желаете, но ми кажете, ако се почувствате неудобно. Мистър Бейли, в тази част на Аврора в момента е късна сутрин. Не знам какво е показвал вашият биологически часовник на кораба. Ако сте буден отдавна и желаете да поспите, това може да бъде уредено. Ако не ви се спи и не сте гладен, няма защо да ядете. Но ако смятате, че можете да похапнете, бих ви предложил да обядваме заедно след малко.

— Това ще е в пълно съответствие с биологическия ми часовник.

— Прекрасно. Ще ви припомня, че нашият ден е с около седем процента по-къс от земния. Не би следвало да изпитате твърде големи биоритмични затруднения, но ако това е така, ще се постараем да се нагодим към вашите нужди.

— Благодаря.

— И накрая — нямам ясна представа, какви са вашите предпочитания към храната.

— Ще се оправя с всичко, което ми поднесете.

— Въпреки това, няма да се почувствам засегнат, ако нещо не ви се стори… вкусно.

— Благодаря.

— И няма да имате нищо против, ако Данил и Жискар се присъединят към нас, нали?

Бейли леко се усмихна.

— Те също ли ще ядат?

Не последва ответна усмивка от страна на Фастълф.

— Не, но искам те да са с вас по всяко време — сериозно отвърна той.

— Все още се опасявате? Дори тук?

— Не се доверявам изцяло на нищо. Дори и тук.

Влезе един робот.

— Сър, обедът е сервиран.

Фастълф кимна.

— Много добре, Фабер. Ще сме на масата след няколко минути.

— Колко робота имате? — попита Бейли.

— Съвсем малко. Не сме стигнали соларианците с техните десет хиляди робота на едно човешко същество, но притежавам повече от средния брой — петдесет и седем. Къщата е голяма и ми служи както за офис, така и за лаборатории. И после, жена ми — когато имам такава — трябва също да разполага с достатъчно пространство, а същевременно да не пречи на работата ми. За нея има отделно крило и прислуга.

— Е, мисля, че с петдесет и седем робота сте могли да заделите два. Чувствам по-малко угризения, че сте ми пратили Жискар и Данил да ме придружават до Аврора.

— Изборът не беше случаен, уверявам ви, мистър Бейли. Жискар е моят управител и дясната ми ръка. Бил е с мен през целия ми съзнателен живот.

— И въпреки това, сте го изпратили да ме вземе. За мен е чест — каза Бейли.

— Това показва, колко голямо значение отдавам на пристигането ви, мистър Бейли. Жискар е най-надеждният ми робот, той е силен и здрав.

Погледът на Бейли проблесна към Данил и Фастълф добави:

— Не включвам приятеля си Данил в тези сметки. Той не ми е слуга, той е мое върховно постижение, от което имам слабостта да съм изключително горд. Данил е първият по рода си и докато д-р Рой Немену Сартън беше негов дизайнер и прототип, то човекът, който…

Фастълф тактично замълча, но Бейли безцеремонно закима и рече:

— Разбирам.

Не му се искаше фразата да бъде завършена с препратки към убийството на Сартън на Земята.

— Докато Сартън движеше практическата страна на конструирането — продължи Фастълф, — аз бях този, чийто теоретични изчисления направиха възможно съществуването на Данил.

Фастълф се усмихна на Данил, който в отговор сведе глава.

— Имало е и Джендър — отбеляза Бейли.

— Да — Фастълф поклати глава и погледът му се наскърби.

— Може би трябваше да го оставя при себе си, както Данил. Но той беше вторият ми хуманоид — в това е разликата. Данил ми е, така да се каже, първороден — специален случай.

— И вече не конструирате хуманоидни роботи?

— Вече не. Но, хайде — подкани го Фастълф, като потриваше ръце. — Трябва да обядваме. Не мисля, мистър Бейли, че населението на Земята е свикнало с това, което бих нарекъл естествена храна. Ще има салата от скариди, хляб и сирене, мляко, ако желаете, или какъвто вид плодов сок предпочитате. Все простички неща. Сладолед за десерт.

— Всички те са традиционни земни ястия — отвърна Бейли. — които съществуват в истинския си вид само в древната Земна литература.

— Не са съвсем обичайни за Аврора, но не смятах, че има смисъл да ви натрапвам нашето схващане за изискан обяд, който представлява разнообразни аврориански храни и специалитети. Човек трябва да е свикнал с вкуса им.

Той стана.

— Моля, последвайте ме, мистър Бейли. Ще бъдем само двамата и няма да се придържаме към церемониите, или да се отдаваме на излишни обедни ритуали.

— Благодаря — отвърна Бейли. — Ще приема това като израз на любезност. Прогонвах скуката от пътуването с доста интензивно гледане на материали, свързани с Аврора, и знам, че подобаващата учтивост изисква едно церемониално ядене, което би ме стъписало.

— Няма от какво да се стъписвате.

— Не може ли да нарушим церемониалността дори дотам, че да обсъдим деловите неща по време на яденето, д-р Фастълф? — добави Бейли. — Не трябва да губя излишно време.

— Привърженик съм на такава гледна точка. Наистина ще говорим по работа и предполагам, че мога да разчитам на вас да не споменавате пред никого за това отклонение от добрия тон. Не бих искал да бъда зачеркнат от списъка на изисканото общество — той се захили. — Въпреки, че не би трябвало да се смея. Няма на какво да се смея. Загубата на време може да се окаже нещо повече от едно обикновено неудобство. Тя може лесно да се окаже фатална.

 

16.

Стаята, от която Бейли излезе, беше скромна: няколко стола, ракла с чекмеджета, нещо като пиано, но с медни клапи вместо клавиши, и няколко абстрактни платна на стените, които проблясваха. Подът беше гладък, на шахматни фигури в няколко нюанса на кафявото. Вероятно беше направен така, че да наподобява дървен, и въпреки, че блестеше като току-що излъскан, не беше хлъзгав.

Трапезарията, макар и със същия под, не приличаше по нищо останало на предишното помещение. Представляваше дълга правоъгълна стая и беше претрупана с украси. В нея имаше шест огромни квадратни маси, които очевидно бяха модулни и можеха да се подреждат по различен начин. Покрай една от по-късите стени имаше барче, където проблясваха бутилки с разнообразни цветове. Зад тях имаше криво огледало, което удължаваше стаята сякаш до безкрайност. В отсрещната стена имаше четири ниши, във всяка от които чакаше по един робот.

Двете по-дълги стени представляваха мозайки, чиито цветове непрекъснато се меняха. Едната изобразяваше сцена от повърхността на планета, но Бейли не можа да разбере дали от Аврора, или от някой друг свят, или дали не беше изцяло плод на нечие въображение. В единия край се виждаше житно поле (или нещо такова), изпъстрено със сложна селскостопанска техника, която се управляваше само от роботи. По протежението на стената към другия й край се появяваха разпръсната жилищни постройки, които в края оформяха нещо, което Бейли прие за аврориански вариант на Град.

Другата по-дълга стена беше астрономическа. Синьо-бяла планета, осветена от далечно слънце, отразяваше светлината така, че дори и съвсем отблизо, човек не можеше да се отърве от впечатлението, че тя бавно се върти. Звездите, които я заобикаляха — някои по-бледи, други по-ярки, — изглеждаха също така, сякаш променяха разположението си. Но щом погледът срещнеше някоя по-малка група, звездите в нея като че ли застиваха неподвижно.

Бейли намираше всичко това смущаващо и отблъскващо.

— Нещо като творение на изкуството, мистър Бейли — поясни Фастълф. — Прекалено скъпо, за да си струва, но Фаня настоя да го купим. Фаня е сегашната ми партньорка.

— Тя ще се присъедини ли към нас, д-р Фастълф?

— Не, мистър Бейли. Както казах, само ние двамата. Помолих я да остане в нейната част от къщата, докато вие сте тук. Не искам да я посвещавам в проблема, който стои пред нас. Надявам се. че ме разбирате?

— Да, естествено.

— Елате. Моля, заповядайте на масата.

Една от масите беше отрупана с чинии, чаши и още някакви сложни съдове, някои от които не бяха познати на Бейли. В центъра имаше висок, конусообразен цилиндър, който изглеждаше като гигантска фигура за шах, изработена от сив скален материал.

Докато сядаше, Бейли не можа да се стърпи и се пресегна да го пипне с пръст.

Фастълф се усмихна.

— Това е солница за подправки. Лесно се борави с нея. Може да се укаже видът на желаната измежду дузина подправки, както и точното количество, с което трябва да се наръси дадена порция ястие. Добрият тон изисква, обаче, човек да вземе солницата в ръце и да изпълни поредица от доста сложни завъртания с нея. Сами по себе си, те не са от значение, но това минава за много модно и се цени високо от аврорианците като израз на грацията и изискаността, с които следва да се поднася яденето. Като по-млад, можех с палеца и двата си пръста да направя тройно завъртане на солницата и да поръся със сол при удара й в дланта ми. Ако сега пробвам да го направя, бих рискувал да размажа главата на госта си. Мисля, че не бихте имали нищо против да не се опитвам.

— Настоявам да не опитвате, д-р Фастълф.

Един робот сложи на масата салатата, друг донесе поднос с плодови сокове, трети — сиренето и хляба, а четвърти подреди салфетките. И четиримата действаха строго координирано, като идваха и си отиваха без да се сблъскат и без видимо затруднение. Бейли ги наблюдаваше изумен.

Без много суетене, те застанаха мирно, по един в четирите краища на масата. Оттеглиха се в синхрон, поклониха се в синхрон, обърнаха се в синхрон и се върнаха в нишите на стената в отдалечения край на стаята. Изведнъж Бейли усети присъствието на Данил и Жискар. Не беше забелязал да влизат. Те чакаха в две ниши, които се бяха появили по някакъв начин в стената с житното поле. Данил беше по-близо.

— След като вече си отидоха… — започна Фастълф, но млъкна и бавно заклати глава в знак на печално разкритие. — Само че не са. Обикновено роботите напускат преди обедът да започне. За разлика от човешките същества, роботите не ядат. Следователно, логично е тези, които ядат, да ядат, а онези, които — не, да напуснат. Това се е превърнало в още един ритуал. Би било съвсем немислимо човек да яде, преди роботите да напуснат. В този случай, обаче…

— Те не са напуснали — довърши Бейли.

— Така е. Сметнах, че сигурността е по-важна от етикета, и че след като вие не сте аврорианец, не бихте имали нищо против.

Бейли изчака Фастълф да започне пръв. Фастълф взе вилицата, Бейли също. Фастълф я използва, като я движеше бавно, и така позволи на Бейли да вида точно какво правеше с нея.

Бейли предпазливо захапа една скарида, която се оказа превъзходна. Вкусът й беше като на скаридената паста, която се правеше на Земята, но далеч по-изтънчен и богат. Бейли бавно задъвка и осъзна, че въпреки горещото си желание да напредне в разследването по време на обяда, в момента не беше възможно да посвети вниманието си на нищо друго, освен яденето.

Фастълф направи първата крачка.

— Дали не би трябвало да се захванем с проблема, мистър Бейли?

Бейли леко се изчерви.

— Да. При всички случаи. Моля да ме извините. Вашата аврорианска храна просто ме смая и ми беше трудно да помисля за каквото и да било друго. Проблемът, д-р Фастълф, се състои във вашето участие, нали така?

— Защо говорите така?

— Някой е извършил роботоубийството по начин, който предполага голямо майсторство — както ме осведомиха.

— Роботоубийство? Забавна дума — Фастълф се усмихна. — Разбира се, ясно ми е, какво искате да кажете с нея. Правилно са ви осведомили; начинът предполага изключително майсторство.

— А само вие го притежавате — както ме осведомиха.

— И за това са ви осведомили правилно.

— Дори самият вие признавате, всъщност настоявате, че само и единствено вие бихте могли да доведете Джендър до състояние на мозъчно изключване.

— Поддържам онова, което, в края на краищата, е истина, мистър Бейли. Нямам полза да лъжа, дори и да се насиля да го направя. Всеизвестно е, че аз съм водещият специалист по теоретична роботика на всички Външни светове.

— И все пак, д-р Фастълф, не би ли могло вторият най-добър в целия свят специалист по теоретична роботика, или третият, или дори петнадесетият, да притежават необходимите способности за извършване на престъплението? Наистина ли е нужно цялото умение на най-добрия?

— По моя преценка, наистина е нужно цялото умение на най-добрия — спокойно отвърна Фастълф. — Всъщност, пак по моя преценка, единствено аз бих могъл да постигна такова нещо, и то в добрите си времена. Не забравяйте, че най-големите мозъци в областта на роботиката, включително моя, сме работили целенасочено върху такъв модел на позитронния мозък, който да не може да бъде доведен до състояние на мозъчно изключване.

— Сигурен ли сте? Наистина ли сте сигурен?

— Напълно съм сигурен.

— И сте го заявили официално?

— Разбира се. Имаше официално разследване, скъпи ми землянино. Зададоха ми въпросите, които сега вие ми задавате, и аз им казах истината. Така е прието на Аврора.

— Нито за момент не се съмнявам, че сте убеден, че сте казали истината. Дали обаче не сте се подвели от естествената си гордост? — попита Бейли. — Може би това също е типично за Аврора?

— Искате да кажете, че в своя стремеж да ме смятат за най-добрия бих се поставил съзнателно в положение, в което всеки да бъде принуден да приеме, че аз съм докарал Джендър до мозъчно изключване?

— Допускам, че в известна степен бихте се задоволили да жертвате своето политическо и социално положение, за да остане ненакърнена научната ви репутация.

— Разбирам. Имате интересен начин на мислене, мистър Бейли. Нямаше да се сетя за това. Ако трябваше да избирам между репутацията на второстепенно величие и тази на извършител, по вашите думи, на роботоубийство, вие смятате, че умишлено бих избрал последното, така ли?

— Не, д-р Фастълф, не бих искал да опростявам дотолкова нещата. Не е ли възможно да се самозаблуждавате, като мислите, че сте най-великият роботик и че сте ненадминат? И да не искате да отстъпите на никаква цена, защото подсъзнателно — подсъзнателно, д-р Фастълф, — си давате сметка, че ви изпреварват, или дори вече сте изпреварен от други.

Фастълф се изсмя, но в смеха му се долови нотка на раздразнение.

— Няма такова нещо, мистър Бейли. Грешите напълно.

— Помислете си, д-р Фастълф! Можете ли да гарантирате, че никой от колегите ви роботици не е достигнал вашето съвършенство?

— Малцина са способни да се занимават с проблема за хуманоидните роботи. С конструирането на Данил, на практика се постави началото на една нова професия, която дори няма име — може би, хуманоидистика. От всички теоретични роботици на Аврора, нито един, освен мен самия, не знае, как е устроен позитронният мозък на Данил. Д-р Сартън знаеше, но той е мъртъв. А дори и той не знаеше това толкова добре, колкото аз. Основната теория е моя.

— Може да е била ваша в началото, но вие определено не можете да претендирате безкрайно дълго за изключителни права върху нея. Никой ли не е изучил тази теория?

Фастълф поклати твърдо глава.

— Никой. Не съм обучавал никого и категорично отхвърлям възможността, някой друг жив роботик да я е разработил самостоятелно.

Бейли попита с известно объркване:

— Не може ли някой способен младеж, скоро завършил, който да е по-способен, отколкото предполагат другите…

— Не, мистър Бейли, не. Щях да познавам този младеж. Щеше да е минал през лабораторията ми. Щеше да е работил с мен. В момента, такъв младеж не съществува. Накрая сигурно ще се появи; може би ще бъдат повече. В момента няма нито един!

— Ако умрете, значи и новата наука ще умре с вас, така ли?

— Аз съм само на сто шестдесет и пет години. Метрични години, разбира се, тоест само на сто двадесет и четири ваши земни години — ни повече, ни по-малко. Все още съм достатъчно млад — по аврорианските стандарти — и от медицинска гледна точка няма причини животът ми да се смята дори за преполовен. Не е съвсем необичайно да се достигнат и четиристотин години — метрични, искам да кажа. Имам още много време за обучение.

Бяха свършили обяда, но никой от тях не ставаше от масата. Нито пък някой робот я доближаваше, за да я разтреби. Като ли бяха приковани неподвижно на местата си от силния поток на разговора.

Бейли присви очи.

— Д-р Фастълф, преди две години бях на Солария. Там останах с непосредственото впечатление, че, общо взето, соларианците са най-обиграните роботици в целия свят.

— Общо взето, това е вярно.

— И никой от тях не може да го е направил?

— Никой, мистър Бейли. Те са обиграни с роботи, които, в най-добрия случай, не са по-усъвършенствани от моя беден, доверен Жискар. Соларианците изобщо не познават устройството на хуманоидните роботи.

— Откъде може да сте толкова сигурен?

— Тъй като сте били на Солария, мистър Бейли, знаете много добре, че соларианците прибягват до преки контакти само в изключителни случаи. Обикновено те общуват с тримерни изображения — освен в случаите, когато сексуалният контакт е абсолютно наложителен. Мислите ли, че някой от тях може дори само да сънува за проектирането на робот, дотолкова хуманоиден на външен вид, че да предизвика тяхната невроза? Ще избягват близостта му заради неговия човешки вид и никога няма да оправдаят неговото предназначение.

— Не би ли могло някой от соларианците, тук или там, да се окаже учудващо толерантен към човешкото тяло? Откъде може да сте сигурен в обратното?

— Дори и да е възможно, което не отричам, тази година няма соларианци на Аврора.

— Нито един?

— Нито един! Те избягват контакта дори с аврорианците и идват тук — или където и да било другаде — само по спешна работа. Но дори и тогава не стигат по-далече от орбита и преговарят с нас посредством електронните средства за съобщения.

— Тогава, щом вие буквално и действително сте единствената личност в целия свят, която е в състояние да го извърши — попита Бейли, — вие ли убихте Джендър?

— Не вярвам Данил да не ви е казал, че отричам подобно твърдение — отвърна Фастълф.

— Каза ми, но исках да го чуя от вас.

Фастълф скръсти ръце и направи гримаса. После каза като през стиснати зъби:

— Тогава ще ви кажа. Аз не съм го извършил.

Бейли поклати глава.

— Вярвам, че си вярвате.

— Точно така. При това съвсем искрено. Казвам ви истината. Аз не съм убил Джендър.

— Но щом вие не сте го извършили, и щом не е възможно да го извърши никой друг… Чакайте. Може би правя безпочвени предположения. Джендър наистина ли е мъртъв, или съм докаран тук под фалшив предлог?

— Роботът наистина е унищожен. Дори бих могъл да ви го покажа, ако от Парламента не ми забранят достъпа до него преди края на деня — което не вярвам да направят.

— В такъв случай, щом вие не сте го извършили, и щом не е възможно да го е извършил никой друг, и щом роботът наистина е мъртъв, тогава кой е извършил престъплението?

Фастълф въздъхна.

— Сигурен съм, че Данил ви е казал, какви са били моите показания на следствието. Но вие искате да го чуете от собствената ми уста.

— Точно така, д-р Фастълф.

— Добре тогава, никой не е извършил престъплението. Мозъчното изключване на Джендър е предизвикано от спонтанни процеси в позитронния поток на мозъчните му връзки.

— Това случва ли се?

— Не. Почти никога не се случва, но щом аз не съм го извършил, тогава то е единственото нещо, което може да се е случило.

— Не е ли спорен въпросът, дали вероятността да ме лъжете не е по-голяма от вероятността за спонтанно настъпилото мозъчно изключване?

— Мнозина са на това мнение. Но по една случайност, аз знам, че не съм го извършил, при което спонтанните процеси остават като единствената друга възможност.

— И вие ме докарахте тук, за да ми демонстрирате — да ми доказвате, — че в този случай действително са настъпили спонтанни процеси?

— Да.

— Но как се очаква от мен да докажа един спонтанен процес? Защото, изглежда, че само ако го докажа, мога да спася вас, Земята и себе си.

— По възходящ ред на значимост ли изброявате, мистър Бейли?

Бейли погледна сърдито.

— Добре, тогава вас, себе си и Земята.

— Боя се — каза Фастълф, — че след обстоен размисъл стигнах до заключението, че няма начин да се получи такова доказателство.

 

17.

Бейли ужасено се втренчи във Фастълф.

— Няма начин?

— Няма начин. Никакъв. — Той грабна солницата с подчертано отсъстващ вид и добави — Знаете ли, любопитен съм да разбера, дали мога да направя тройното салто.

Фастълф подхвърли солницата във въздуха с пресметната чупка в китката. Тя се превъртя и докато падаше надолу, той я хвана откъм нейния тесен край с дясната длан (беше свил палеца си). После солницата отскочи леко нагоре, залюля се и беше подхваната от лявата му длан. Отново отскочи към дясната и обратно към лявата. След това тройно прехвърляне, солницата беше запратена нагоре с достатъчно сила, за да направи салто. Фастълф посегна към нея с дясната си ръка, като държеше лявата разтворена до другата, с дланта обърната нагоре. След като хвана солницата, той протегна лявата си ръка, в която проблясваше фина готварска сол.

— Детско занимание за мозъка на един учен — рече Фастълф. — Необходимото усилие е абсолютно непропорционално на крайния резултат, който, естествено, представлява купчинка сол. Но постижението е гордост за добрия аврориански домакин. Някои специалисти могат да държат солницата във въздуха цяла минута и половина, като движат ръцете си едва ли не по-бързо, отколкото може да се долови с просто око.

— Разбира се — добави той замислено, — Данил може да изпълни тези движения далеч по-сръчно и по-бързо от който и да било човек. Подлагал съм го на тестове по този начин, за да проверя, дали мозъчните му връзки работят добре. Но би било огромна грешка да го карам да демонстрира подобни дарби в обществото. Би унижило излишно пикантистите — популярен израз, нали разбирате, макар че няма да го срещнете в речниците.

Бейли изръмжа.

Фастълф въздъхна.

— Но да се върнем на нашата работа.

— Заради нея сте ме докарали от няколко парсека разстояние.

— Наистина е така. Нека продължим!

— Какво целяхте с тази демонстрация, д-р Фастълф? — попита Бейли.

— Е, изглежда стигнахме до задънена улица — отвърна Фастълф. — Довел съм ви тук, за да направите нещо, което не може да бъде направено. Вашето изражение беше достатъчно красноречиво, а право да ви кажа, самият аз не се чувствам по-добре. Затова ми се стори, че можем да си позволим малка почивка. А сега, нека продължим.

— С невъзможната задача?

— Защо да е невъзможна за вас, мистър Бейли? Имате репутация на човек, за когото няма нищо невъзможно.

— Онази хипервълнова драма? Вярвате на онова глупашко извъртане на случилото се на Солария?

Фастълф разпери ръце.

— Нямам друга надежда.

— А аз нямам друг избор — отбеляза Бейли. — Въпреки всичко, трябва да продължа — не мога да се върна на Земята с провал. Дадоха ми ясно да разбера това. Кажете ми, д-р Фастълф, как би могъл да бъде убит Джендър? Как е трябвало да бъде манипулиран мозъкът му?

— Мистър Бейли, не знам как въобще бих могъл да обясня това. Дори и на един друг роботик, какъвто вие определено не сте. Дори и да бях готов да публикувам теориите си, какъвто случаят определено не е. Да видя, все пак, дали не бих могъл да ви обясня нещо. Вие знаете, разбира се, че роботите са изобретени на Земята.

— На Земята се занимават твърде малко с роботика и свързаните с нея…

— Силното предубеждение на Земята към роботите е добре известно на Външните светове.

— Но земният произход на роботите е очевиден за всеки землянин, който би се замислил над това. Знае се, че пътуването през хиперпространството е било развито с помощта на роботи. А тъй като Външните светове не са могли да бъдат заселени без това пътуване, следва, че роботите са съществували преди заселването им, докато Земята все още е била единствената населена планета. Значи, роботите са били изобретени на Земята и от земляни.

— От което Земята не се гордее, нали?

— Не обсъждаме това — пресече го Бейли.

— И земляните не знаят нищо за Сюзън Келвин?

— Срещал съм името й в някои от старите книги. Била една от пионерите в роботиката.

— Това ли е всичко, което знаете за нея?

Бейли махна пренебрежително с ръка.

— Предполагам, че бих могъл да науча и други неща, ако се разровя из архивите, но не ми се е налагало да го правя.

— Колко странно — отбеляза Фастълф. — Тя се е превърнала в полубожество за всички космолити. Дори до такава степен, че предполагам малцина от тях, които не са роботици, я смятат за землянка. За тях това би било осквернение. Не биха повярвали, ако разберат, че тя е умряла, след като е доживяла не повече от сто метрични години. А вие знаете за нея само като за един от пионерите.

— Тя има ли нещо общо с въпроса, д-р Фастълф?

— Не пряко, но донякъде. Трябва да знаете, че нейното име е обвито в безброй много легенди. Повечето от тях са без съмнение измислица, но така или иначе се отнасят до нея. Една от най-известните — и най-малко правдоподобните — легенди касае един робот, произведен в онези първобитни времена. Вследствие на някаква авария в схемата на производство, той придобил телепатични способности…

— Какво?!

— Легенда! Казах ви, че е легенда, и то определено неправдоподобна! Да ви призная, има някои теоретични предпоставки, които позволяват да се допусне, че това е възможно. Но досега никой не е могъл да представи задоволителен модел, в който дори само да са загатнати подобни способности. Направо е немислимо, че това е могло да стане в грубите и опростени позитронни мозъци на роботите от предхиперпространствената епоха. Това ме кара да си мисля, че тъкмо тази история си е чиста измислица. Но нека продължа, защото в нея има поука.

— При всички случаи, продължавайте.

— Според легендата, роботът можел да чете умовете на хората. И когато го питали нещо, той прониквал в ума на онзи, който задавал въпроса, и му отговарял това, което на човека му се искало да чуе. Сега, Първият закон на роботиката гласи ясно, че роботът не бива да наранява човешките същества, или с бездействието си да позволи някой човек да пострада. Обикновено, за роботите това означава физическо нараняване. Обаче един робот, който може да чете умовете, сигурно ще реши, че разочарованието, или ядът, или което и да било друго силно чувство би направило човека, който го изпитва, нещастен. И роботът ще класифицира предизвикването на такова чувство като «нараняване». Ако, тогава, този робот-телепат разбере, че истината може да разочарова или вбеси човека, или да го накара да се чувства нещастен, или да изпита завист, вместо нея той би казал една приятна лъжа. Разбирате ли?

— Да, естествено.

— И така, роботът лъжел дори самата Сюзън Келвин. Лъжите не можели да продължават вечно, защото на различни хора роботът казвал коренно различни неща. Тези неща не само че не били съгласувани помежду си, но и били опровергавани от натрупващите се доказателства, които предоставяла действителността. Сюзън Келвин разбрала, че е била лъгана и че тези лъжи са я вкарвали в доста конфузни ситуации. Благодарение на лъжливите надежди, неща, които на момента просто биха я разочаровали, в крайна сметка я разочаровали непоносимо. Никога ли ни сте чували тази история?

— Уверявам ви.

— Удивително! Още повече, че сигурно не е измислена на Аврора, тъй като е еднакво разпространена на всички Външни светове. Както и да е, Келвин си отмъстила. Тя обяснила на робота, че лъжата или истината биха наранили еднакво човека, на когото ги е казал. Той не можел да се подчини на Първия закон по никакъв начин. Като разбрал това, роботът бил принуден да се спаси, като остане абсолютно бездействен. Образно казано, позитронните му връзки дали на късо. Мозъкът му бил необратимо унищожен. Легендата свършва с това, че последната дума на Келвин, с която се обърнала към разрушения робот, била «Лъжец!».

— И предполагам, че нещо подобно е станало с Джендър Панел — вметна Бейли. — Бил е изправен пред противоречие и мозъкът му е дал на късо, така ли?

— Така изглежда, въпреки че това не е толкова лесно да се случи, колкото е било във времената на Сюзън Келвин. Може би благодарение на тази легенда, в роботиката съществува стремеж да се пречи по всякакъв начин на възникването на противоречия. С усъвършенстването на теорията на позитронния мозък и с практическия напредък във все по-сложния му дизайн, бяха разработени все по-успешни системи за преодоляване на всякакви ситуации, които биха могли да възникнат. При тях се достига неравновесно състояние. То позволява предприемането на определено действие, което може да се изтълкува като подчинение на Първия закон.

— Добре, но това означава, че мозъкът на един робот не може да даде на късо. Това ли искате да кажете? Защото ако е така, тогава какво се е случило с Джендър?

— Не искам да кажа това. Все по-успешните системи, за които говоря, никога не са били напълно успешни. Не могат и да бъдат. Без значение колко усъвършенстван и сложен е мозъкът, винаги съществува начин да се предизвика противоречие. Това е основен принцип в математиката. Никога няма да се постигне изработката на толкова усъвършенстван и толкова сложен мозък, при който шансовете за противоречие да са сведени до нула. Не и абсолютна нула. В съвременните системи, обаче, е постигнато такова приближение до нулата, че за да се предизвика мозъчно изключване посредством изграждането на противоречие, е необходимо дълбоко разбиране на конкретния позитронен мозък — а за това се иска способен теоретик.

— Какъвто сте вие, д-р Фастълф, така ли?

— Какъвто съм аз. В случая на хуманоидни роботи, само аз.

— Или въобще никой — додаде Бейли с тежка ирония.

— Или въобще никой. Точно така — отвърна Фастълф, като пренебрегна иронията. — Хуманоидните роботи имат мозък — и бих добавил, тяло, — които са конструирани със съзнателна имитация на човешките. Позитронните мозъци са изключително фино настроени, в тях е отразена, естествено, крехкостта на човешкия мозък. И както едно човешко същество може да получи удар — случайно и без намесата на външни фактори, — така и хуманоидният мозък може напълно случайно — вследствие на хаотичното блуждаене на позитроните — да стигне до мозъчно изключване.

— Можете ли да докажете това, д-р Фастълф?

— Мога да го покажа математически. Но от онези, които биха ме разбрали, не всички биха се съгласили, че обосновката ми е коректна. Тя включва известни мои допускания, които не се вместват във възприетия начин на мислене на роботиците.

— А каква е вероятността за спонтанно мозъчно изключване?

— При голям брой хуманоидни роботи — да кажем сто хиляди — има реален шанс, в рамките на средната продължителност на живота на Аврора, един от тях да стигне до мозъчно изключване. Но може да се случи и много по-скоро, както в случая с Джендър — въпреки, че вероятността за това би била нищожна.

— Но вижте какво, д-р Фастълф, дори от вас да се искаше да покажете недвусмислено, че спонтанното мозъчно изключване би могло да настъпи при роботите по принцип, това не е същото като да докажете, че такова нещо се е случило именно с Джендър и точно в този конкретен момент.

— Да — съгласи се Фастълф, — напълно прав сте.

— Вие, най-големият експерт по роботика, не можете да го докажете в случая с Джендър.

— Отново сте напълно прав.

— Тогава какво очаквате да направя аз, при положение, че не разбирам нищо от роботика?

— Няма нужда нищо да се доказва. Определено, би било достатъчно да се представи едно оригинално хрумване, така че спонтанното мозъчно изключване да изглежда съвсем правдоподобно за широката публика.

— Като например…

— Не знам.

— Сигурен ли сте, че не знаете? — рязко го попита Бейли.

— Какво искате да кажете? Току-що ви казах, че не знам.

— Да погледнем нещата така. Предполагам, че по принцип на аврорианците им е известно, че съм дошъл на тяхната планета със задачата да работя върху този проблем. Трудно би било да ме докарате тук тайно, като се има предвид, че аз съм землянин, а това е Аврора.

— Да, така е, и аз не съм се опитвал да го скрия. Разговарях с Председателя на Парламента и го накарах да ми даде официално разрешение за вашето пристигане. Така успях да отложа присъдата си. Дава ви се шанс да решите загадката, преди да ме осъдят. Съмнявам се, че ще ми отпуснат кой знае колко време.

— Тогава повтарям — на аврорианците по принцип им е известно, че съм тук, а предполагам също и с каква именно цел — че от мен се очаква да разкрия загадката около смъртта на Джендър.

— Разбира се. С каква друга цел бихте могли да дойдете?

— И от момента, в който се качих на кораба за Аврора, вие зорко и неизменно ме охранявате, поради опасността, че вашите врагове могат да се опитат да ме премахнат. Понеже ме смятат за някакъв вълшебник, който със замах може да разбули загадката и да ви постави на печелившата страна — въпреки че всичко е против мен.

— Да, боя се че има вероятност да очакваме подобни действия.

— И да предположим, че някой, който не иска загадката да бъде разбудена, нито пък иска вие да бъдете оправдан, в действителност успее да ме убие. Това няма ли да обърне настроенията във ваша полза? Хората няма ли да си помислят, че всъщност вие сте невинен? Защото в противен случай никой не би се страхувал толкова много от разследването, че да прибегне чак до убийството ми.

— Доста сложно разсъждение, мистър Бейли. Предполагам, че при правилен подход, вашата смърт би могла да послужи на такава цел. Но това няма как да се случи. Вас ви охраняват и вие няма да бъдете убит.

— Но защо да ме охраняват, д-р Фастълф? Защо да не ги оставите да ме убият и да се възползвате от смъртта ми по този печеливш начин?

— Защото предпочитам да останете жив и да успеете да докажете на практика моята невинност.

— Но вие знаете със сигурност, че аз не мога нищо да докажа — възрази Бейли.

— Може и да можете. Налице са всички възможни стимули. Благосъстоянието на Земята зависи от вас, а както ми казахте, и вашата собствена кариера.

— Какво значение имат стимулите? Ако бяхте поискали от мен да полетя, като пърхам с ръце, и ми бяхте казали, че ако не успея да го направя, ще бъда убит на място и Земята ще бъде взривена, бих имал огромен стимул да размахам криле и да полетя, но въпреки това нямаше да мога да го направя.

— Знам, че шансовете са малки — отвърна Фастълф с известно неудобство.

— Знаете, че те не съществуват — яростно продължа Бейли, — и знаете, че само моята смърт може да ви спаси.

— Тогава няма да бъда спасен, защото съм се погрижил, моите врагове да не могат да се доберат до вас.

— Но вие можете да се доберете до мен.

— Какво?!

— Стигнах до извода, д-р Фастълф, че самият вие можете да ме убиете, така че отстрани това да изглежда така, сякаш е било извършено от вашите врагове. Ще използвате смъртта ми като коз срещу тях — и това е причината да ме доведете на Аврора.

Известно време Фастълф гледаше Бейли с кротка изненада, после във внезапен и неудържим прилив на чувства лицето му почервеня и се изкриви в злобна гримаса. Той грабна солницата от масата, вдигна я високо и замахна с ръка, за да я стовари върху Бейли.

Бейли, напълно неподготвен, едва успя да се свие назад в стола.

 

5
ДАНИЛ И ЖИСКАР

 

18.

Фастълф беше действал бързо, но Данил реагира още по-бързо.

Бейли, който съвсем беше забравил за съществуването на робота, долови само неясна схватка и объркани звуци. После видя, че Данил стои от едната страна на Фастълф и държи солницата.

— Надявам се, д-р Фастълф, че не съм ви наранил ни най-малко — каза Данил.

Бейли забеляза, че в суматохата Жискар се беше приближил до Фастълф от другата му страна, а четирите робота от отсрещната стена бяха стигнали почти да масата.

Леко задъхан и с разрошена коса, Фастълф отвърна:

— Не, Данил. Справи се много добре — той повиши глас. — Всички се справихте добре, но помнете, че не бива да позволявате на нищо да ви спре — дори моята лична намеса.

Той се засмя, оправи косата си с ръка и седна.

— Съжалявам — каза той, — че ви стреснах, мистър Бейли, но сметнах, че демонстрацията би била по-убедителна, отколкото каквито и да било приказки.

Бейли, който се беше свил съвсем рефлекторно, разхлаби яка и рече пресипнало:

— Боя се, че очаквах приказките, но съм съгласен, че демонстрацията беше убедителна. Радвам се, че Данил се оказа достатъчно наблизо, за да ви обезоръжи.

— Всички роботи бяха достатъчно близко, но Данил — най-вече. Той стигна пръв до мен, при това достатъчно бързо, за да прояви повече внимание. Ако беше малко по-надалече, можеше да се наложи да ми извие китката или дори да ме удари.

— Щеше ли да стигне чак дотам?

— Мистър Бейли — поде Фастълф. — Дал съм инструкции за вашата охрана, а аз знам как да инструктирам. Те не биха се поколебали да ви спасят, дори ако в замяна трябваше да наранят мен. Щяха да се погрижат естествено, това да бъде във възможно най-малка степен, както направи Данил. Нарани ми само достойнството и прическата. И пръстите ми са леко изтръпнали — Фастълф жално ги сгъна.

Бейли пое дълбоко въздух, като опита да се съвземе от епизодичното си объркване. Той попита:

— Данил нямаше ли да ме защити и без вашите специални инструкции?

— Несъмнено. Щеше да е принуден. Не мислете обаче, че реакцията на робота е просто да или не, нагоре или надолу, навътре или навън. Неспециалистите често допускат тази грешка. Тук става дума за скоростта на реакцията. Инструкциите ми във връзка с вас бяха така формулирани, че да изградят толкова ненормално висок вътрешен потенциал у роботите, включително и у Данил, колкото би било допустимо. Ето защо реакцията им на една ясно определена, съществуваща опасност е изключително бърза. Знаех, че това е така. Ето защо си позволих да замахна срещу вас с максимална бързина. По този начин ви демонстрирах най-убедително, че не мога да ви направя нищо.

— Да, за което не мога да кажа, че съм ви горещо благодарен.

— О, имам пълно доверие в роботите си, особено в Данил. Чак по-късно се сетих, че ако не бях пуснал веднага солницата, той можеше, пряко волята си — или своя еквивалент на воля — да ми счупи китката.

— Струва ми се — отбеляза Бейли, — че е било глупаво да рискувате подобно нещо.

— И на мен — след като всичко отмина. Ако вие се канехте да хвърлите солницата по мен, Данил щеше моментално да осуети намеренията ви. Но не чак толкова бързо, защото не е получил специални инструкции за моята безопасност. Мога само да се надявам, че би бил достатъчно бърз, за да ме опази. Но не съм сигурен — и не бих искал да пробвам — Фастълф се усмихна добродушно.

— Ами ако бомбардират къщата? — попита Бейли. — Или ако от някой съседен хълм насочат към нас сноп от гама лъчи?

— Моите роботи имат ограничени способности да ви защитят. Но ми се струва във висша степен невъзможно, че подобен краен тероризъм би могъл да бъде проявен тук, на Аврора. По-добре да не си губим времето с това.

— Иска ми се да е така. Наистина, не смятах сериозно, че представлявате опасност за мен, д-р Фастълф. Все пак, трябваше да изключа и тази възможност, ако искам да напредна. Нека да продължим.

— Да, вече можем — каза Фастълф. — Въпреки това допълнително и твърде драматично отклонение, ние все още сме изправени пред проблема, как да докажем, че мозъчното изключване на Джендър е настъпило спонтанно.

Сега, когато вече беше осъзнал присъствието на Данил, Бейли се обърна към него и го попита с известно неудобство:

— Данил, измъчва ли те фактът, че обсъждаме този въпрос?

Данил, който междувременно беше преместил солницата на една от по-отдалечените празни маси, отвърна:

— Колега Илайджа, бих предпочел бившият ми приятел Джендър да е все още в изправност. Но тъй като той не е, и тъй като нормалното му функциониране не може да бъде възстановено, най-доброто, което ми остава, е да взема мерки за предотвратяване на подобни инциденти за в бъдеще. Тъй като в крайна сметка, обсъждането има за цел именно това, то по-скоро ме радва, отколкото измъчва.

— Добре, само да уточним още едно нещо, Данил. Вярваш ли, че д-р Фастълф е отговорен за края на твоя другар-робот Джендър? Ще ме извините, д-р Фастълф, че поставям такъв въпрос.

Фастълф махна с ръка в знак на съгласие и Данил отвърна:

— Д-р Фастълф заяви, че не е виновен, така че, разбира се, той не е.

— Не се ли съмняваш, Данил?

— Не, колега Илайджа.

Фастълф изглежда се забавляваше.

— Вие май подлагате на кръстосан разпит един робот, мистър Бейли.

— Знам, но все не мога да си представя Данил напълно като робот и затова го попитах.

— Отговорите му не биха имали никаква тежест пред следствието. Той е обречен да ми вярва вследствие на позитронните си потенциали.

— Аз не съм следствието, д-р Фастълф, и искам да си изясня нещата. Да се върнем там, докъдето бяхме стигнали. Или вие сте дали на късо мозъка на Джендър, или това е станало съвсем случайно. Уверявате ме, че не мога да докажа последното, така че ми остава единствено да оборя всякакво ваше участие в случая. С други думи, ако успея да покажа, че е невъзможно вие да сте убили Джендър, случайността ни остава като единствената алтернатива.

— А как ще го направите?

— Въпрос на средства, възможности и мотив. Вие разполагате със средствата за убийството на Джендър. Това са теоретичните ви познания, как да го обработите така, че той да стигне до мозъчно изключване. Но имал ли сте възможността да го направите? Бил е ваш робот в смисъл, че сте проектирали мозъчните му връзки и сте ръководили неговото конструиране. Но при вас ли се е намирал той по време на произшествието?

— Всъщност, не. Намираше се на друго място.

— Откога?

— От около осем месеца — или малко повече от половин ваша година.

— Аха. Ето нещо интересно. Бил ли сте с него — или близо до него — в момента на унищожението? Можехте ли да стигнете до него? Накратко, можем ли да покажем, че в момента, когато се предполага, че е било извършено престъплението, вие сте били далече — или лишен от достъп до робота? Така няма да има основания да ви смятат за извършител на престъплението.

— Боя се — отвърна Фастълф, — че е невъзможно да се покаже подобно нещо. Периодът от време, през който това е могло да бъде извършено, е доста голям. След унищожението, в робота не настъпват промени, съответстващи на трупните промени или разложението на човешките същества. Можем само да кажем, че в един определен момент се е знаело, че Джендър е в изправност, а в друг — че не е. Двата момента са разделени от около осем часа. За този период от време аз нямам алиби.

— Никакво? През това време, д-р Фастълф, какво правехте?

— Бях в имението си.

— Вашите роботи сигурно са знаели, че сте били тук, и биха могли да свидетелстват.

— Разбира се, че знаеха, но не могат да свидетелстват пред съда, а в онзи ден Фаня беше излязла по нейна работа.

— Между другото, Фаня споделя ли вашия интерес към роботиката?

Фастълф си позволи суха усмивка.

— Знае по-малко и от вас. Освен това, тези неща нямат значение.

— Защо да нямат?

Търпението на Фастълф видимо се изчерпваше.

— Скъпи мистър Бейли, не става дума за нападение от близко, както преди малко си позволих на шега. Това, което се е случило с Джендър, не предполага физическо присъствие на всяка цена. Както се случи, макар и да не беше в имението ми, географски Джендър не беше и толкова далече. Но не би имало никакво значение, дори той да се намираше от другата страна на Аврора. Винаги бих могъл да влезна в електронна връзка с него. Със заповедите, които бих му отправил, и реакциите, които съответно бих предизвикал, бих могъл да го накарам да стигне до мозъчно изключване. Решителната стъпка дори не би ми отнела прекалено много време…

— Значи — прекъсна го Бейли, — става дума за кратък процес, който някой друг би могъл да предизвика случайно, даже и да е имал съвсем други намерения, така ли?

— Не! — отсече Фастълф. — В името на Аврора, землянино, оставете ме да довърша! Вече ви казах, че не е така. Предизвикването на мозъчно изключване у Джендър би било дълъг, сложен и мъчителен процес, който изисква най-дълбоко разбиране и голяма досетливост. Никой не може да го направи случайно, без наличието на невъзможни и дълготрайни съвпадения. Вероятността за случайно налучкване на този изключително сложен път е много по-малка от вероятността за спонтанно мозъчно изключване. При положение, че се приеме математическата ми аргументация.

— И все пак, ако аз искам да предизвикам мозъчно изключване, бих могъл внимателно да предизвикам съответните промени и реакции. Малко по малко, в течение на седмици, месеци, дори години — докато доведа Джендър до прага на унищожението. И нито за миг в рамките на този процес, той с нищо не би показал, че е на ръба на катастрофата. Както и вие бихте могли да се приближавате в тъмното все по-близо до пропастта, но въпреки това да не усещате нищо нередно в терена под краката си — дори на самия ръб. След като веднъж е докаран до самия край — края на пропастта, — една единствена забележка от моя страна би го хвърлила надолу. Именно тази решаваща стъпка не би ми отнела повече от един миг. Разбирате ли?

Бейли сви устни. Нямаше смисъл да скрива разочарованието си.

— Значи накратко, вие сте имал възможността.

— Всеки човек би могъл да има такава възможност. Всеки човек на Аврора, но при условие, че той или тя притежават необходимите способности.

— Които притежавате само вие.

— Боя се, че е така.

— С което стигаме да мотива, д-р Фастълф.

— О-о.

— И тук вероятно бихме могли да спечелим. Тези хуманоидни роботи са ваши. Изградени са с помощта на вашата теория. Вие сте участвал в проектирането им на всеки един стадий, макар че д-р Сартън е ръководил тяхното конструиране. Те съществуват благодарение и само благодарение на вас. Говорихте за Данил като за «първороден». Те са ваши създания, ваши деца, вашият подарък на човечеството, вашата власт над безсмъртието — Бейли усети, че изпада във високопарно красноречие и си представи за момент, че пледира в съда. — Защо, в името на Земята — или по-скоро Аврора, — защо, в името на Аврора, бихте извършили това престъпление? Защо да унищожавате един живот, който сте изградил с чудесата от умствения си труд?

Фастълф изглеждаше слабо развеселен.

— Че зашо, мистър Бейли, вие нищо не знаете. Как може да сте сигурен, че моята теория е резултат от чудесата на моя умствен труд? Може да е била плод на най-банално разширение на някое уравнение. И сигурно всеки би могъл да го постигне, само че не си е направил труда да го извърши преди мен.

— Не мисля — отвърна Бейли и се насили да намали патоса. — Никой друг, освен вас, не познава хуманоидния мозък толкова добре, че да може да го разруши. В такъв случай смятам, че и никой друг, освен вас, не го познава достатъчно добре, за да го създаде. Или може би отричате това?

Фастълф поклати глава.

— Не, няма да го отричам. И все пак, мистър Бейли — лицето му придоби толкова мрачен вид, колкото не беше откакто се бяха срещнали, — вашият внимателен анализ успя единствено да покаже, че нещата стоят още по-зле за нас. Видяхме вече, че само аз съм имал средствата и възможността да извърша престъплението. Както се оказва, аз имам и мотив — най-добрият мотив на света — и враговете ми го знаят. Тогава как, в името на Земята — позволете да ви цитирам, — или в името на Аврора, или в името на каквото и да било друго, ще докажем, че не съм бил аз?

 

19.

Лицето на Бейли се изкриви в яростна гримаса. Той закрачи нервно към ъгъла на стаята, като че ли търсеше закрилата на стените. После се обърна рязко и каза:

— Д-р Фастълф, имам чувството, че ви доставя удоволствие да проваляте моите идеи.

Фастълф сви рамене.

— Никакво удоволствие. Просто ви запознавам с проблема такъв, какъвто е. Бедният Джендър загина от смъртта на роботите, която се дължи на чистата неопределеност на позитронното отместване. Тъй като знам, че нямам нищо общо с това, знам и че другояче не би могло да бъде. Обаче никой друг не може да е сигурен, че съм невинен, и всички косвени улики сочат към мен. Това трябва да ни е ясно, при положение, че искаме да стигнем до някакво решение — ако въобще има такова.

— Добре тогава — въздъхна Бейли, — нека разгледаме вашия мотив. Нещо, което на вас може да ви се струва като неоспорим мотив, погледнато отстрани може да не е.

— Съмнявам се. Не съм глупак, мистър Бейли.

— Но, също така, вероятно не можете да съдите себе си и своите мотиви. Хората не винаги успяват да го направят. Може по някакви причини да драматизирате нещата.

— Не мисля така.

— Тогава кажете какъв е мотивът ви. Какъв е той? Кажете ми!

— Не бързайте толкова, мистър Бейли. Не е лесно да ви го обясня. Бихте ли дошли с мен навън?

Бейли погледна моментално към прозореца. Навън?

Слънцето беше слязло по-ниско в небето и стаята беше станала още по-светла. Той се поколеба, после каза, макар и малко по-високо, отколкото беше необходимо:

— Да, ще дойда!

— Прекрасно — отвърна Фастълф. След което добави с доброжелателна нотка в гласа си — Но вероятно бихте предпочели първо да посетите Личната стая?

Бейли помисли малко. Не изпитваше непосредствена необходимост, но пък и не знаеше какво може да го очаква навън, колко дълго щеше да стои и какви удобства щеше или нямаше да има. Преди всичко, не знаеше аврорианските обичаи в това отношение. А от филмокнигите, които беше гледал на кораба, не можеше да си спомни нищо по този въпрос. Може би щеше да е по-благоразумно да се възползва от предложението на домакина.

— Благодаря — каза Бейли на глас, — не би било зле.

Фастълф кимна.

— Данил — обърна се той към робота, — покажи на мистър Бейли Личната за гости.

— Колега Илайджа, бихте ли ме последвали? — каза Данил.

Когато минаха в съседната стая, Бейли заговори:

— Съжалявам, Данил, че не участва в разговора между мен и д-р Фастълф.

— Не би било редно, колега Илайджа. Когато ме питахте нещо, аз отговарях, но не бях поканен да взема пълно участие.

— Бих могъл да го издействам, Данил, ако не се чувствах ограничен от положението си на гост. Мисля, че би било грешно да поемам инициативата в това отношение.

— Разбирам. Това е Личната за гости, колега Илайджа. Вратата се отваря при докосване с ръка, ако помещението не е заето.

Бейли стоеше. Той се замисли, после попита:

— Ако беше поканен да говориш, Данил, има ли нещо, което би казал? Нещо, което би изкоментирал? Бих оценил мнението ти, приятелю.

— Единствената забележка, която бих си позволил — отвърна Данил с обичайната си сериозност, — е че не очаквах от д-р Фастълф да каже, че разполага с прекрасен мотив за изкарването на Джендър от строя. Не знам какъв може да е този мотив. Каквото и да твърди той обаче, човек би се запитал, защо да няма същия мотив да накара и мен да стигна до мозъчно изключване. Ако са склонни да смятат, че е имал мотив за случая с Джендър, тогава защо да не го приложи и в моя случай? Би ми било любопитно да разбера.

Бейли го погледна изпитателно, като по навик търсеше да отгатне какво се крие зад израза на едно лице, което не беше лишено от контрол.

— Чувстваш ли несигурност, Данил? — попита той. — Смяташ ли, че Фастълф е опасен за теб?

— Според Третия закон, съм задължен да защитавам собственото си съществувание — отвърна Данил, — но не бих се съпротивлявал на д-р Фастълф, или на което и да било друго човешко същество, ако те намират за необходимо да сложат край на съществуванието ми. Така е според Втория закон. Известна ми е, обаче, ценността, която представлявам като вложени материали, труд и време, както и от гледна точка на научния интерес. Ето защо, би се наложило да ми разяснят внимателно причините за подобно действие. Д-р Фастълф никога — никога, колега Илайджа — не е споменавал нещо, което да ми подскаже, че има такива намерения. Не вярвам да му е хрумвала дори и най-отдалечената идея за прекратяване на моето съществувание, или пък че някога му е хрумвала идеята да прекрати съществуванието на Джендър. Случайното позитронно отместване трябва да е причината за края на Джендър — а някой ден вероятно и за моя. Във Вселената винаги има елемент на случайност.

— Ти казваш така — въздъхна Бейли, — Фастълф казва така, и аз вярвам, че е така, но проблемът е да убедим хората да приемат тази гледна точка. — Той се обърна мрачно към вратата на Личната и попита: — Идваш ли с мен, Данил?

Изражението на Данил успешно наподоби задоволство.

— Поласкан съм, колега Илайджа, че ме смятате за толкова равен на себе си. Не ми се налага, разбира се.

— Разбира се. Но можеш да влезнеш, така или иначе.

— Не би било редно да влизам. Роботите не се допускат в Личната. Тези стаи са обзаведени изцяло съобразно чисто човешките нужди. Пък и това е едноместна Лична.

— Едноместна! — За момент Бейли остана шокиран. После се овладя. Други светове, други нрави! И този въпрос не си спомняше да беше споменат някъде във филмокнигите. — Значи това си имал предвид, като каза, че вратата ще се отвори само ако не е заето. Ами ако е заето, както ще бъде след малко?

— Тогава, разбира се, при докосване отвън тя няма да се отвори и никой няма да ви безпокои. Естествено при допир отвътре вратата ще се отвори.

— Ами ако някой посетител припадне, получи удар или сърдечен пристъп, докато е вътре, и не може да си отвори? Означава ли това, че никой няма да може да влезне, за да му помогне?

— Има начин да се влезне при спешни случаи, колега Илайджа, ако това изглежда наложително. — После очевидно обезпокоен, добави: — Да не би да смятате, че нещо подобно може да ви се случи?

— Не, разбира се че не. Просто съм любопитен.

— Ще бъда непосредствено отвън — каза Данил с притеснен вид. — Ако чуя да викате, колега Илайджа, ще взема мерки.

— Съмнявам се, че ще ти се наложи.

Бейли докосна вратата, небрежно и съвсем леко с опакото на ръката си, и тя тутакси се отвори. Той изчака една-две секунди да види дали няма да се затвори. Стоеше си отворена. Прекрачи прага и тогава тя бързо се затвори.

Докато вратата зееше отворена, Бейли успя да види, че отвътре Личната изглеждаше съответно на предназначението си. Мивка, писоар (вероятно снабден с отмиващо устройство), вана, тоалетна чиния зад полупрозрачна преграда. Имаше някои устройства, които не му бяха съвсем познати. Предположи, че са предназначени за лични нужди от един или друг вид.

Нямаше кой знае каква възможност да ги разучи, защото те изчезнаха в миг. Бейли остана да се чуди, дали в действителност са били там, или така му се беше сторило, защото е очаквал да ги види.

Докато вратата се затваряше, стаята притъмня, защото нямаше прозорец. Щом вратата се затвори плътно, стаята отново се освети, но нищо от онова, което Бейли беше мернал в началото, не се върна на мястото си. Беше ден и той се намираше на открито — или поне така изглеждаше.

Над него имаше небе, из което сновяха облаци, но прекалено подредено, за да бъдат истински. Отвсякъде го заобикаляше зеленина, която беше също толкова строго подредена.

Бейли почувства познатото свиване в стомаха, което се случваше винаги, щом излезеше на открито — но той не беше на открито. Беше влезнал в стая без прозорци. Сигурно беше някакъв номер от осветлението.

Той погледна право пред себе си и бавно плъзна крака напред. Протегна ръце. Бавно. Взираше се усилено. Ръцете му докоснаха гладка стена. Той я проследи в двете посоки. Докосна онова, което беше видял, че е мивка, и като следваше с поглед ръцете си, успя най-накрая да я види слабо, слабо зад непреодолимо натрапващата се светлина.

Намери чучура, но от него не потече вода. Проследи извивката му назад, но не намери нищо, което би могло да бъде еквивалент на познатите кранове, които да регулират водата. Напипа продълговата плочка, чиято грапавост я открояваше от стената. Пръстите му се плъзнаха върху нея и той пробва леко да я натисне. Изведнъж зеленината, простираща се отвъд плоскостта, върху която Бейли напипваше стената, се раздели от ручей. Той шумно се спускаше от една височинка към краката му.

Бейли отскочи назад с панически рефлекс, но водата спря, преди да стигне краката му. Не спря да тече, но не стигна до пода. Той протегна ръка. Не беше вода, а светлинна илюзия на вода. Не си измокри ръката и не почувства нищо. Но очите му упорито отхвърляха доказателството. Те виждаха вода.

Бейли проследи ручея нагоре и най-накрая стигна до нещо, което беше вода — една по-малка струя, която излизаше от чучура. Беше студена.

Пръстите му напипаха отново плочката и той опита да я натисне на различни места. Температурата бързо започна да се повишава. В крайна сметка, Бейли успя да налучка мястото, откъдето се задаваше подходяща температура.

Не намери сапун. Започна неохотно да търка ръце под струята, която приличаше на планински извор и заплашваше да го измокри от главата до петите. В действителност това не се случваше. Механизмът като че ли отгатна мислите му, или по-скоро се управляваше от потриването на ръцете, защото водата започна да става сапунена. В изворът, който Бейли виждаше/не виждаше, се появиха мехурчета и пяна.

Все така неохотно, Бейли се наведе над мивката и затърка лице със сапунената вода. Брадата му беше набола, но без предварителни инструкции, той едва ли щеше да се оправи с бръснача.

Накрая свърши миенето и ръцете му увиснаха безпомощно под водата. Как да спре сапуна? Не се наложи да се чуди дълго. Ръцете му, които вече не се търкаха една в друга, нито потриваха лицето, сами контролираха това. Водата се избистри и сапунът се отми от ръцете му. Бейли наплиска лицето си, без да го търка, и изплакна и него. Без визуална подкрепа и с несръчността на непривикнал човек, беше успял добре да накисне ризата си.

Кърпа? Салфетки?

Бейли отстъпи със затворени очи, като държеше главата си протегната напред, за да избегне капането върху без друго мокрите си дрехи. Отстъпването назад беше очевидно ключовото действие и той усети топлия полъх на въздушна струя. Подложи лицето си, после и ръцете.

Отвори очи и видя, че изворът вече го нямаше. Не можа да напипа с ръце и истинската вода.

Топката в стомаха му отдавна се беше превърнала в раздразнение. Даваше си напълно сметка, че на всяка планета това помещение изглежда по различен начин, но в случая абсурдната симулация на открито пространство му се виждаше прекалена.

На Земята, Личната представляваше огромно обществено помещение, само за единия или другия пол, с отделни кабинки за лично ползване. Всеки човек разполагаше с ключ за една от тях. На Солария, към Личната водеше тесен коридор, който се намираше в единия край на къщата, като че ли соларианците държаха по този начин помещението да не се взима за част от техния дом. И на двете планети, обаче, макар и толкова различни във всяко едно отношение, Личните си бяха строго определени и предназначението на всичко в тях не можеше да се сбърка. Тогава за какво им беше притрябвало тук, на Аврора, тази ужасно несвързана и недодялана преструвка, която маскираше всичко в помещението?

За какво?

Във всеки случай, раздразнението не му остави почти никакво емоционално пространство, в което да се почувства притеснен от лъжливата представа за открито пространство. Бейли се запъти към мястото, където си спомни, че беше видял полупрозрачната преграда.

Не беше на прав път. Успя да намери преградата едва след като бавно проследи извивките на стените и фрасна разни места от тялото си в някакви изпъкналости.

Накрая откри, че уринира върху илюзията за малко езерце, върху което струята не изглеждаше да пада съвсем правилно. С колената си чувстваше, че се цели добре между двете страни на онова, което беше взел за писоар. После си каза, че ако е сгрешил в избора на канализацията или в прицелването, вината не беше негова.

След като свърши се зачуди, дали да не потърси пак мивката, но после се отказа. Направо нямаше да понесе още веднъж цялото търсене и гледката на оня изкуствен водопад.

Вместо това, затърси опипом вратата, но по нищо не беше сигурен, че я е намерил, докато тя не се отвори при неговия допир. Светлината моментално изчезна и Бейли потъна в сиянието на нормалния и неилюзорен ден. Данил го чакаше отвън, заедно с Фастълф и Жискар.

— Забавихте се почти двадесет минути — каза Фастълф. — Вече започнахме да се безпокоим за вас.

Бейли почувства, че му става горещо от яд.

— Имах проблеми с вашите тъпи илюзии — отвърна той, като едвам се сдържаше да не избухне.

Фастълф стисна устни и веждите му се повдигнаха в мълчаливо «О, о!»

— Има ключ от вътрешната страна на вратата, който регулира илюзиите — поясни той. — Може да се намалят, така че да виждате през тях действителните предмети. Ако желаете, може дори да ги махнете изобщо.

— Не ме бяхте предупредили. Всички Лични ли са такива?

— Не — отвърна Фастълф. — Обикновено Личните на Аврора имат илюзорни системи, но изборът на самите илюзии е строго индивидуален. На мен ми допада тази за природна зеленина. От време на време сменям детайлите. Нали знаете, на човек бързо му писва от еднообразието. Някои си слагат еротични илюзии, но това не е в моя стил. Разбира се, ако човек познава Личните, илюзиите не представляват проблем. Стаите са съвсем стандартни и се знае кое къде е. Не е нищо повече от това, да се движиш из някое познато място на тъмно. Но кажете, мистър Бейли, защо не излязохте да попитате как да се оправите?

— Защото не исках — отвърна Бейли. — Признавам, че илюзиите страшно ме вбесиха, но ги приех. В края на краищата, Данил ме отведе в Личната и не ми каза нищо — нито ме посъветва, нито ме предупреди. Ако зависеше само от него, сигурно щеше да го направи, понеже със сигурност би предвидил неприятностите, които имах. И така предположих, че вие изрично сте го предупредили да не ми казва нищо. Но тъй като изобщо не подозирах, че ще ми изиграете такъв поучителен номер, реших, че сте имали сериозни основания за това.

— Нима?

— В края на краищата, вие ме поканихте да дойда навън, а след като се съгласих, веднага ме поканихте да посетя Личната. Реших, че причината да ме изпратите в една илюзия на външния свят, е да видите дали ще мога да издържа — или ще се втурна обратно в паника. Ако издържа, това би означавало, че можете спокойно да ме вземете навън. Е добре, аз издържах. Малко се понамокрих, благодаря, но бързо ще изсъхна.

— Вие сте трезвомислещ човек, мистър Бейли — каза Фастълф. — Извинете ме за естеството на теста и за неудобството, което ви причиних. Наистина само се опитвах да предотвратя още по-големи неудобства. Все още ли искате да дойдете с мен?

— Не само че искам, д-р Фастълф, аз настоявам.

 

20.

Двамата минаха по един коридор. Данил и Жискар ги следваха отблизо.

Фастълф се беше настроил приказливо.

— Надявам се, че няма да имате нищо против, ако роботите ни придружат. Аврорианците не отиват никъде, без да са следвани поне от един робот. А специално във вашия случай, настоявам Данил и Жискар да са е вас през цялото време.

Той отвори някаква врата и Бейли с мъка устоя прав под удара на слънчевата светлина и вятъра, да не говорим за странния и нежен чужд мирис на аврорианската земя.

Фастълф мина встрани и Жискар излезе пръв. Роботът хвърли остър поглед наоколо. Човек оставаше с впечатлението, че всичките му сетива са опънати до краен предел. Жискар се обърна. Данил го последва и също се заоглежда.

— Да ги оставим за малко, мистър Бейли — продължи Фастълф, — те ще ни кажат, когато се убедят, че е безопасно да излезем и ние. Нека се възползвам от възможността да се извиня още веднъж за гадния номер, който ви изиграх с Личната. Уверявам ви, че щяхме да разберем, ако ви се беше случило нещо лошо — вашите жизнени показатели се следяха през цялото време. Много се радвам, макар и да не съм съвсем изненадан, че можахте да проникнете в моя замисъл — той се усмихна и с почти незабележимо колебание сложи ръка върху лявото рамо на Бейли, като го стисна приятелски.

Бейли не отстъпваше.

— Изглежда сте забравили другия си гаден номер — престореното си нападение със солницата. Ако ме уверите, че вече ще се отнасяме един спрямо друг честно и открито, ще приема, че и в двата случая вашите подбуди са били основателни.

— Дадено!

— Можем ли вече да тръгваме? — Бейли погледна към Жискар и Данил, които междувременно се бяха разделили и отдалечили — единият вдясно, другият вляво. Те все още се оглеждаха.

— Не съвсем. Те ще обиколят имението. Данил ми каза, че сте го поканили в Личната. Сериозно ли сте го казали?

— Да. Знам, че за него няма такава необходимост, но си помислих, че би било неучтиво да го пренебрегна. Не бях сигурен, какво е прието у вас в това отношение, макар че прочетох доста неща за аврорианските обичаи.

— Предполагам, че това не е нещо, което аврорианците биха споменали на всяка цена. Пък и човек не може да очаква, че книгите са съставени с цел да подготвят в това отношение посетители от Земята…

— Защото посетителите от Земята са толкова малко, така ли?

— Именно. Работата е там, разбира се, че роботите никога не посещават Личните. Това е мястото, където човешките същества могат да си починат от тях. Смятам, че понякога и в някои моменти, на човек му се иска да може да си почине от тях.

— Добре, но когато Данил беше на Земята във връзка със смъртта на д-р Сартън преди три години — възрази Бейли, — аз се опитах да го спра да не влиза в обществената Лична. Изтъкнах му, че той няма никаква необходимост да го прави. Въпреки това, той настоя да влезе.

— И много правилно. Тогава той беше изрично предупреден да не издава с нищо, че не е човек. Причините са ви добре известни. Тук, на Аврора, обаче… А, ето че са приключили.

Роботите се връщаха и Данил им махна да излизат. Фастълф вдигна ръка и препречи пътя на Бейли.

— Ако не възразявате, мистър Бейли, аз ще излезна пръв. Пребройте до сто без да бързате и елате при нас.

 

21.

На стотното отброяване, Бейли прекрачи твърдо и се запъти към Фастълф. Може би лицето му беше прекалено вдървено, челюстите прекалено силно стиснати, а гърбът прекалено изправен.

Той се огледа. Пейзажът не се различаваше много от пейзажа в Личната. Вероятно Фастълф беше използвал за прототип собствените си владения. Навсякъде беше зелено, а по един хълм се спускаше малък поток. Вероятно изкуствен, но не и илюзия. Водата беше истинска. Бейли усети пръските й, когато мина покрай потока.

Всичко имаше някак си опитомен вид. Външният свят на Земята беше по-девствен и по величествено красив, поне в малката си част, която Бейли беше видял.

Фастълф докосна леко рамото на Бейли и махна с ръка:

— Елате насам. Погледнете!

Между две дървета се виждаха ширналите се ливади.

За първи път Бейли получи усещането за дълбочина на пространството. На хоризонта се виждаше постройка — широка, с плосък покрив и толкова зелена на цвят, че почти се сливаше с пейзажа.

— Това е обитаемо място — каза Фастълф. — Може би не ви прилича на такова, тъй като вие сте свикнали с огромните земни кошери. Но ние се намираме в аврорианския град Еос, който на практика представлява административният център на планетата. Тук живеят двадесет хиляди човешки същества и това го прави най-големия град не само на Аврора, но и на всички Външни светове. Жителите на Еос са колкото цялото население на Солария — заяви гордо Фастълф.

— А колко са роботите, д-р Фастълф?

— В този район? Може би стотици хиляди. Средно за цялата планета на всеки човек се падат по петдесет робота. Не десет хиляди, както на Солария. Повечето от нашите роботи са във фабриките, фермите, мините, и в Космоса. Ако изобщо се чувства недостиг, това е най-вече в домакинството. Повечето аврорианци минават с два или три такива робота, а някои дори и с един. И въпреки това, ние не искаме да следваме пътя на Солария.

— Колко домакинства не разполагат въобще с роботи?

— Нито едно. Не би било в интерес на обществото. Ако дадено човешко същество не може да си позволи робот — по каквито и да било причини, — на него или на нея им се отпуска един. Дори ако се наложи неговата поддръжка да бъде за сметка на обществени разходи.

— А какво ще правите, когато населението се увеличи? Ще добавите ли и още роботи?

Фастълф поклати глава.

— Населението не се увеличава. Населението на Аврора се е задържало на двеста милиона от три века насам. Това е желаният брой. Сигурно сте го прочели в книгите, които сте гледали.

— Да — призна Бейли, — но не ми се вярваше.

— Уверявам ви, че това е самата истина. Така за всеки един от нас има достатъчно земя, достатъчно място, достатъчно спокойствие и достатъчен дял от ресурсите на планетата. Нито има толкова много хора, колкото на Земята, нито толкова малко, колкото на Солария — той протегна ръка да подкани Бейли да продължат разходката.

— Това, което виждате — продължи той, — е един опитомен свят. Накарах ви да излезете, за да ви го покажа, мистър Бейли.

— Тук няма ли опасност от нищо?

— Винаги има някаква опасност. Имаме бури, свличания, земетресения, урагани, лавини, един или два вулкана. Смъртта от нещастни случаи никога не може да бъде напълно избегната. Налице са и развихрените страсти на сърдитите и завистливите, безразсъдството на незрелите и лудостта на късогледите. Всички те обаче, представляват твърде дребни дразнители, които не помрачават ни най-малко цивилизованото спокойствие, което цари над нашата планета.

Известно време Фастълф като че ли размишляваше върху казаното, после въздъхна и добави:

— Едва ли бих искал да бъде другояче, но определено имам някои интелектуални резерви. Донесли сме тук, на Аврора, само онези растения и животни, които сме сметнали за полезни, декоративни, или и за двете заедно. Направили сме всичко възможно да се отървем от бурените, паразитите, хищниците или дори просто от нещата, които не са общоприети. Подбрали сме силни, здрави и привлекателни човешки същества — разбира се, според нашето собствено виждане. Опитали сме се… Но вие се смеете, мистър Бейли?

Бейли не се смееше. Само устните му бяха потрепнали.

— Не, не — възрази той. — Няма на какво да се смея.

— Има, защото знам също толкова добре, колкото и вие, че аз самият не съм от най-привлекателните по аврорианските стандарти. Бедата е, че общо взето, ние не можем да контролираме комбинирането на гените и вътрематочните влияния. Разбира се в днешно време, когато ектогенезата е все по-често срещана — макар че се надявам никога да не се стигне до положението на Солария, — мен биха ме елиминирали в късния ембрионален стадий.

— И в такъв случай, д-р Фастълф, светът би се лишил от един велик теоретик в роботиката.

— Напълно вярно — съгласи се Фастълф, без видимо смущение, — но светът никога нямаше да го разбере, нали? Както и да е, помъчили сме се да изградим един много прост, но напълно действен екологичен баланс. Мек климат, плодородна почва и възможно най-равномерно разпределение на природните блага Резултатът представлява една планета, която произвежда всичко, от което се нуждае, и която, ако мога така да се изразя, се грижи за нашите потребности. Да ви кажа ли какъв е идеалът, към който се стремим?

— Моля ви — отвърна Бейли.

— Помъчили сме се да произведем планета, която като цяло да се подчинява на Третия закон на роботиката. Тя не прави нищо, което да нарани човешките същества — с или без своето участие. Прави онова, което й кажем да прави, доколкото не я караме да вреди на човешките същества. И се самозащитава. Освен там и тогава, когато трябва да ни служи или да ни спасява — дори с цената на собственото си нараняване. Никъде другаде — нито на Земята, нито на останалите Външни светове — това не съответства на истината до такава степен, както тук, на Аврора.

— Земляните са копнеели за същото — отбеляза Бейли, — но оттогава населението ни се е увеличило толкова много. Пък и докато сме тънели в невежество, сме съсипали планетата си до такава степен, че сега не сме в състояние да направим нищо кои знае какво. Ами местните форми на живот на Аврора? Нали не сте заварили мъртва планета?

— Щом сте гледали исторически книги — отвърна Фастълф, — значи знаете, че не. Аврора е имала растителност и животински свят, когато сме пристигнали тук — и азот-кислородна атмосфера. Така е било и на всички останали Външни светове. Странно, но навсякъде формите на живот са били оскъдни и не твърде разнообразни. Нито пък са оказали особена съпротива при овладяването на собствената им планета. Превзели сме ги, така да се каже, без бой. Това, което е останало от местните форми на живот, се намира в нашите аквариуми, зоопаркове и в няколко грижливо поддържани девствени райони. Ние наистина не знаем, защо обитаваните планети, които човешките същества са завзели, са били толкова слабо обитавани. Защо единствено самата Земя е била препълнена с бясно съпротивляващи се видове, изпълващи всяка екологична ниша. Защо само на Земята се е развила някаква разумна форма на живот.

— Може би е съвпадение — вметна Бейли, — случайност, която се дължи на нашите непълни изследвания. За сега сме опознали толкова малко планети.

— Съгласен съм — продължи Фастълф, — че това е най-вероятното обяснение. Може би някъде съществува също толкова сложен екологичен баланс, колкото и на Земята. Може би някъде има разумен живот и техническа цивилизация. Но земният живот и разум са се разпрострели на парсеци във всяка посока. Ако някъде другаде имаше живот и разум, защо тогава те не са се разпрострели като нас — и защо не сме се сблъсквали досега?

— Откъде да знаем, че това няма да стане утре?

— Може би. Но ако тази среща е неизбежна, това е само още една причина да не стоим пасивно и да чакаме. Защото ние ставаме пасивни, мистър Бейли. За два века и половина не е заселен нито един нов Външен свят. Нашите светове са толкова опитомени, толкова прелестни, че ние не искаме да ги напуснем. Тази планета, както ви е известно, първоначално е била заселена, защото на Земята положението станало толкова непоносимо, че рисковете и опасностите, които се криели на новите и пусти планети, изглеждали далеч по за предпочитане. След като нашите петдесет Външни свята били развити — Солария последна, — вече не е имало стимул, не е било необходимо да се отива никъде другаде. А пък Земята се оттегли в подземните си стоманени пещери. Край. Finis.

— Не говорите сериозно.

— Все така ли да продължаваме? Така ли да си останем безметежни, уютно устроени и закотвени? Да, сериозно говоря. Човечеството трябва по някакъв начин да разшири границите си ако иска да продължи да процъфтява. Единственият начин да се разшири е като пътува в Космоса и непрестанно открива нови светове. Ако не успеем да го направим, някоя друга цивилизация, която претърпява подобно развитие, ще ни застигне. И тогава няма да бъдем в състояние да устоим на динамиката й.

— Значи очаквате междузвездна война — като в хипервълновите пукотевици.

— Не, съмнявам се, че ще се стигне дотам. Една цивилизация, която се разширява в Космоса, едва ли ще има нужда от нашите няколко планети. А и вероятно ще е достатъчно напреднала в интелектуално отношение, за да изпитва необходимост от налагането на своето господство тук. Ако, обаче, бъдем заобиколени от една по-жизнена и по-действена цивилизация, ние ще западнем просто защото сравнението няма да е в наша полза. Осъзнаването в какво сме се превърнали и какви шансове сме пропилели, ще ни довърши. Вместо в Космоса, разбира се, бихме могли да се разширим в областта на научното познание или културата, например. Боя се обаче, че едното не може да върви без другото. Изоставането в едната област води до пълно изоставане. Определено ние изоставаме. Живеем прекалено дълго. Чувстваме се прекалено удобно.

— На Земята се смята, че космолитите са най-силни — каза Бейли, — че те са абсолютно самоуверени. Не мога да повярвам, че чувам тези думи от един космолит.

— Няма да ги чуете от никой друг. Моите схващания не са на мода. Останалите биха ги сметнали за недопустими и аз не споделям често подобни мисли с аврорианците. Вместо това, говоря просто за нова заселническа кампания, без да давам израз на страховете си от катастрофата, до която бихме стигнали, ако се откажем от колонизацията. В това поне, успявам. На Аврора се заговори сериозно — дори ентусиазирано — за новата ера в космическите изследвания и заселничество.

— Казвате това — отбеляза Бейли, — без видим ентусиазъм. Къде е проблемът?

— Ето че се доближаваме до моя мотив за унищожението на Джендър Панел.

Фастълф замълча, поклати глава и продължи:

— Бих искал, мистър Бейли, да познавам човешките същества по-добре. Прекарал съм шест десетилетия в изследване на загадките на позитрониия мозък и очаквам това да продължи още сто и петдесет-двеста години. До момента обаче, аз едва съм се докоснал до проблема за човешкия мозък, който е далеч по-сложно устроен. Съществуват ли Закони на хуманиката, така както съществуват Законите на роботиката? Колко закони на хуманиката може да има и как те биха могли да бъдат изразени математически? Не знам.

Може би ще дойде денят, когато някой ще открие Законите на хуманиката и тогава по-общите бъдещи тенденции ще могат да бъдат предсказвани. Ще се знае какво предстои на човечеството, а няма просто да се гадае, както правя аз. Ще се знае какво трябва да се направи, за да се подобри положението, а няма просто да се спекулира. Понякога си мечтая да положа основите на една нова математическа наука, която мислено наричам «психоистория». Но знам, че не мога, и се опасявам, че никой няма да може.

Фастълф спря.

Бейли почака и накрая меко попита:

— А вашият мотив за унищожението на Джендър Панел, д-р Фастълф?

Фастълф изглежда не чу въпроса. Във всеки случай, не отговори. Вместо това каза:

— Данил и Жискар сигнализират отново, че всичко е наред. Кажете, мистър Бейли, бихте ли дошли с мен още по-нататък в полето?

— Докъде? — предпазливо попита Бейли.

— До съседното имение. В онази посока, през ливадата. Ще ви безпокои ли, че ще бъдем съвсем на открито?

Бейли стисна устни и погледна нататък, сякаш се мъчеше да прецени ефекта.

— Мисля, че мога да издържа. Не долавям никакво безпокойство.

Жискар, който беше достатъчно наблизо, за да чуе, се приближи още повече. Очите му не блестяха на слънчева светлина. И въпреки че в гласа му нямаше човешка изразителност, думите му прозвучаха загрижено.

— Сър, позволете да ви напомня, че по време на пътуването докато кацахме на планетата, вие преживяхте сериозно вълнение.

Бейли се обърна към него. Каквито и добри чувства да изпитваше към Данил, колкото и топлината на минала близост да смекчаваше неговото отношение към роботите, в момента от това нямаше и следа. Примитивността на Жискар определено го отблъскваше. Бейли се помъчи да подтисне надигащото се раздразнение и каза:

— На кораба изпаднах в безсъзнание, момче, от прекалено любопитство. Сблъсках се с нещо, което никога преди това не бях изживявал, и нямах време да се адаптирам. Сега е различно.

— Сър, сега чувствате ли се притеснен? Позволете ми да се уверя в това.

— Няма значение — натърти Бейли (като си повтаряше, че Първият закон притиска неумолимо робота и като се опитваше да бъде учтив с една купчина метал, която, в края на краищата, се интересуваше единствено от собственото му благосъстояние) — как се чувствам. Аз трябва да изпълня дълга си. Но това не може да стане, като се крия на закрито.

— Дълга си? — Жискар явно не беше програмиран да разбира тази дума.

Бейли хвърли бърз поглед към Фастълф, който кротко наблюдаваше и не направи опит да се намеси. Той проявяваше някакъв абстрактен интерес, като че ли преценяваше реакциите на даден вид робот в една нова ситуация, и ги превръщаше във връзки, променливи, константи и диференциални уравнения, които единствено той разбираше.

Или поне така си помисли Бейли. Подразни се, че е участник в подобно разглеждане и попита (както си даде сметка, прекалено остро):

— Знаеш ли какво означава «дълг»?

— Дълг е онова, което трябва да се извърши, сър — отвърна Жискар.

— Твоят дълг е да се подчиняваш на Законите на роботиката. А човешките същества също си имат закони — както господарят ти, д-р Фастълф, тъкмо поясняваше, — които трябва да се спазват. Аз трябва да извърша онова, което ми е поръчано да направя. Много е важно.

— Но да излизате на открито, когато вие не…

— Въпреки това, трябва да го напразя. Някой ден моят син може да отлети на друга планета, където ще срещне далеч по-големи неудобства, отколкото аз срещам на тази. Ще трябва да се излага на откритото пространство до края на живота си. И ако можех, бих тръгнал с него.

— Но защо ще го правите?

— Казах ти. Смятам го за мой дълг.

— Сър, аз не мога да не се подчинявам на Законите. Вие можете ли да не се подчините на вашите? Защото аз трябва да настоя…

— Мога да реша да не изпълня своя дълг, но не го правя. А това понякога е по-силно от евентуалните неудобства, Жискар.

За известно време се възцари тишина, после Жискар каза:

— Ще ви навреди ли, ако успея да ви накарам да не вървите на открито?

— Да, доколкото ще знам, че не съм успял да изпълня своя дълг.

— Повече ли ще ви навреди, отколкото всичките притеснения, които бихте изпитали на открито?

— Много повече.

— Благодаря, че ми обяснихте, сър — каза Жискар и на Бейли му се стори, че видя изписано задоволство върху иначе безизразното лице на робота. (Човешкият стремеж към олицетворяване беше непреодолим.)

Жискар се отдалечи.

— Това беше много интересно, мистър Бейли — отбеляза Фастълф. — Жискар се нуждаеше от указания, преди да разбере как да подреди позитронните си потенциали в съответствие с трите закона. Или по-точно, как тези потенциали да се подредят в светлината на новата ситуация. Сега вече знае, как трябва да се държи.

— Забелязах, че Данил не задава въпроси — каза Бейли.

— Данил ви познава — отвърна Фастълф. — Бил е с вас на Земята и на Солария. Но хайде, ще тръгваме ли? Няма да бързаме. Оглеждайте се внимателно и щом ви се прииска да си починем, да спрем, или дори да се върнем, ще разчитам на вас да ми кажете.

— Разбира се, но каква е целта на тази разходка? След като допускате, че може да е притеснително за мен, едва ли ми предлагате просто така.

— Не — призна Фастълф. — Мисля, че бихте искали да видите тялото на Джендър.

— Формално да, но не мисля, че ще има голяма полза.

— Сигурен съм, но така ще имате възможността да разпитате и човека, който беше наполовина собственик на Джендър по времето, когато стана трагедията. Сигурно бихте желали да обсъдите нещата и с някой друг, освен с мен.

 

22.

Фастълф вървеше бавно напред. Откъсна един лист от храста, покрай който мина, прегъна го на две и го задъвка.

Бейли го погледна с любопитство и се зачуди, как ли космолитите можеха да пъхат в устата си нещо необработено, неизварено и дори неизмито, когато се страхуваха толкова много от заразите. После си спомни, че на Аврора няма (съвсем ли нямаше?) патогенни микроорганизми. Така или иначе, гледката му се стори отблъскваща. Не бяха необходими рационални доводи, за да почувства човек отвращение, мислено се оправдаваше Бейли — и изведнъж осъзна, че е на път да извини космолитите за тяхното отношение спрямо земляните.

Ето че отстъпи! Но имаше разлика! Тук ставаше дума за човешки същества!

Жискар вървеше начело, отпред и леко вляво, а Данил — отзад и леко вдясно. Аврорианското оранжево слънце (Бейли вече почти не забелязваше оранжевия оттенък) приятно загряваше гърба му. Нямаше го палещия зной на земното слънце през лятото (но, всъщност, какъв ли беше климатът и сезонът в тази част на Аврора?).

Тревата, или каквото и да беше това (изглеждаше като трева), беше малко по-жилава и по-еластична, отколкото в спомените на Бейли от Земята. Самата земя беше по-твърда, като че ли отдавна не беше валяло.

Бяха се запътили към къщата в далечината, която вероятно принадлежеше на половин-собственика на Джендър.

Бейли долови прошумоляването на някакво животно в тревата отдясно, внезапното изчуруликване на птичка в дървото зад себе си и лекото, почти неразличимо жужене на насекомите наоколо. Всички те, помисли си той, бяха животни, чиито предшественици са обитавали някога Земята. Нямаше как да разберат, че това парче земя, на което живееха, не е било единствената им родина — далеч, далеч назад във времето. Самите дървета и тревата са произлезли от други дървета и трева, които са расли някога на Земята.

Само човешките същества можеха да живеят в този свят и същевременно да разбират, че не са автохтонни*5, а са произлезли от земляните. Но дали космолитите наистина си даваха сметка за това, или просто бяха изхвърлили тази мисъл от главите си? Дали щеше да дойде и времето, когато те нямаше изобщо да знаят за своето минало? Когато нямаше да си спомнят от коя планета са дошли, или дали въобще е имало планета, откъдето да произхождат?

— Д-р Фастълф — обади се внезапно Бейли, за да прекъсне своята нишка на разсъждения, които започваха да стават все по-тягостни, — вие така и не ми казахте какъв е вашият мотив за унищожението на Джендър.

— Настина! Не съм! Кажете, сега, мистър Бейли, защо, според вас, съм се мъчил да положа теоретичната основа на позитронния мозък на хуманоидните роботи?

— Не мога да кажа.

— Ами, помислете. Задачата се състои в проектирането на изкуствен мозък, който да се доближава възможно най-много до човешкия. Би могло да се каже, че тя изисква определено докосване до поезията… — Той замълча и беглата му усмивка се разгърна в тридесет и два карата. — Знаете ли, някои мои колеги недоумяват винаги, когато им кажа, че ако даден извод не е поетично балансиран, той не може да бъде и научно обоснован. Те ми отговарят, че не разбират какво значи това.

— Боя се, че и аз не разбирам — заяви Бейли.

— Но аз знам какво искам да кажа. Не мога да го обясня, но чувствам обяснението, без да мога да го изразя с думи. Може би в това се крие причината да постигам резултати, които колегите ми не могат. Както и да е, изпадам в грандомания, което е добър знак, че трябва да се върна към прозаичното. Имитирането на човешкия мозък, при положение, че не се знае почти нищо за начина, по който той е устроен, изисква интуитивен подход — нещо, което ми се струва като поезията. А същият интуитивен подход, който би довел до хуманоидния позитронен мозък, би трябвало да ми даде и нов метод за познание на самия човешки мозък. Това е моето убеждение — че посредством хуманоидността бих могъл да се доближа поне малко до психоисторията, за която ви споменах.

— Разбирам.

— И ако аз успея да разработя теоретична структура, която да съответства на хуманоидния позитронен мозък, ще ми е необходимо и хуманоидно тяло, в което да я вложа. Мозъкът не съществува сам за себе си, нали разбирате. Той взаимодейства с тялото, така че хуманоиден мозък, поставен в едно нехуманоидно тяло, донякъде би се превърнал също в нещо нехуманоидно.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Сравнете само Данил и Жискар.

— Значи Данил е бил построен като експериментално средство за по-нататъшното разбиране на човешкия мозък?

— Познахте. Работих две десетилетия върху проблема, заедно със Сартън. Имахме многобройни провали, от които трябваше да се откажем. Данил беше първото ни успешно постижение и разбира се, аз го задържах за по-нататъшните си изследвания и вън от… — той се ухили накриво, като че ли при мисълта за нещо глупаво, — …областта на всякакви чувства. В края на краищата, Данил може да схване смисъла на човешкия дълг, докато Жискар, при всичките свои положителни качества, се затруднява. Вие се убедихте сам.

— А идването на Данил на Земята преди три години — първата му възложена задача ли беше?

— Да, първата, която имаше някакво значение. Когато убиха Сартън, на нас ни трябваше някой, който хем да е като робот и да устои на инфекциозните заболявания на Земята, хем да изглежда съвсем като човек и да заобиколи предразсъдъците на населението на Земята по отношение на роботите.

— Удивително съвпадение, че Данил ви е бил под ръка тъкмо в този момент.

— Нима? Вярвате ли в съвпаденията? Аз имам чувството, че винаги, когато на бял свят се появи някое толкова революционно постижение, колкото е хуманоидният робот, моментално възниква и някоя задача, чието решение да е свързано с него. Подобни задачи вероятно редовно са възниквали и през всичките ония години, в които Данил не е съществувал. Но именно защото той не е съществувал, са се намирали други начини за тяхното решение.

— И успешни ли са били вашите усилия, д-р Фастълф. Сега разбирате ли по-добре човешкия мозък?

Фастълф постепенно беше забавял крачка, а Бейли го беше следвал. Сега те стояха на място, на около половината път между имението на Фастълф и отсрещното. За Бейли това беше най-мъчителният момент, тъй като той се намираше еднакво отдалечен от прикритие и в двете посоки. Успя да се пребори със своето нарастващо безпокойство, решен да не провокира наново Жискар. Не искаше с някое движение или възглас — или дори само изражение — да предизвика неудобство от желанието на Жискар да го спасява. Не искаше да го вдигат и да го пренасят на закрито.

Фастълф не показа да е доловил затруднението на Бейли.

— Няма съмнение — продължи той, — че е осъществен напредък в областта на науката за мозъка. Наистина има огромни проблеми и сигурно винаги ще ги има, но прогресът е налице. И все пак…

— Все пак?

— Все пак, Аврора не е удовлетворена от едно чисто теоретично изследване на човешкия мозък. Намерени са приложения на хуманоидните роботи, които аз не одобрявам.

— Както приложението им на Земята.

— Не, това беше кратък експеримент, който по-скоро одобрявах и който дори ме забавляваше. Щеше ли да успее Данил да заблуди земляните? Оказа се, че успя, въпреки че земляните, разбира се, нямат набито око за роботите. Данил не би могъл да заблуди аврорианците, макар да смея да твърдя, че бъдещите хуманоидни роботи биха могли да са усъвършенствани до такава степен, че да успеят да го направят. Предлагат се обаче, други приложения.

— Като например?

Фастълф замислено се вгледа в далечината.

— Обясних ви, че този свят е опитомен. Когато дадох тласък на движението за насърчаване на един обновен изследователски и заселнически период, аз не съм имал предвид, че аврорианците — или космолитите въобще — ще застанат начело. По-скоро мислех, че би трябвало да подтикнем земляните към това. С тяхната ужасна планета — извинете ме — и кратка продължителност на живот, те няма какво да загубят. Мислех, че сигурно ще приветстват подобен шанс. Особено ако ние им окажем техническа помощ. Споменах ви за това, когато ви видях на Земята преди три години. Спомняте ли си? — той хвърли кос поглед към Бейли.

— Спомням си много добре — отвърна Бейли без да бърза. — Всъщност, вие тласнахте мислите ми в определена посока, което доведе до зараждането на едно малко движение на Земята.

— Наистина? Няма да ви е лесно, предполагам. С тази ваша клаустрофилия и нежеланието ви да напуснете своите стени.

— Ние се борим, д-р Фастълф. Организацията ни планира да излезем в Космоса. Синът ми е водач на това движение и се надявам, че ще дойде денят, когато той ще напусне пределите на Земята начело на заселническа експедиция към нови светове. Ако наистина получим техническата помощ, за която споменахте… — Бейли остави фразата да увисне.

— Искате да кажете, ако ви осигурим корабите?

— И останалото оборудване. Да, д-р Фастълф.

— Има трудности. Много аврорианци не желаят земляните да излезнат от своята черупка и да заселват нови светове. Те се боят от разпространението на земната култура — с нейните Градове-кошери, с нейната хаотичност.

Той се размърда неловко и добави:

— Чудя се, защо стоим тук? Да тръгваме.

Фастълф закрачи бавно напред.

— Казвал съм — продължи той, — че това няма да стане така. Изтъквал съм, че заселниците от Земята няма да са земляни в класическия смисъл на думата. Те няма да се затворят в Градове. Стигнали до нови светове, те ще приличат по-скоро на аврорианските прадеди, дошли тук. Ще разработят един управляем екологичен баланс и по своето поведение ще се доближават повече до аврорианците, отколкото до земляните.

— В такъв случай няма ли да стигнат до същите слабости, които вие откривате в културата на космолитите, д-р Фастълф?

— Може би не. Те биха се поучили от нашите грешки. Но въпросът е чисто теоретичен, защото се появи нещо, което направи положението твърде спорно.

— И какво е то?

— Ама, хуманоидните роботи. Виждате ли, има и такива хора, които виждат в хуманоидните роботи идеалните заселници. Единствено те можели да построят новите светове.

— Но вие винаги сте имали роботи — учуди се Бейли. — Искате да кажете, че досега тази идея никога не е била обсъждана?

— О, напротив, но винаги е било ясно, че от нея нищо няма да излезе. Обикновените нехуманоидни роботи, без непосредствения човешки надзор, биха построили един свят, който да отговаря на техните собствени нехуманоидни изисквания. От тях не може да се очаква, че ще опитомят и построят свят, който да е адекватен на по-деликатните и по-гъвкави умове и тела на човешките същества.

— Но сигурно светът, който те биха построили, би могъл да послужи като едно разумно първо приближение.

— Сигурно, мистър Бейли. Характерен белег на аврорианския упадък обаче, е преобладаващото мнение сред нашия народ, че едно разумно първо приближение е неразумно недостатъчно. Група хуманоидни роботи, от друга страна, които се доближават възможно най-много до човешките същества по разум и по тяло, би успяла да изгради свят, който да задоволява самите тях, но същевременно неизбежно да задоволява и аврорианците. Разбирате ли за какво говоря?

— Напълно.

— Те биха построили един свят толкова добре, че когато свършат и аврорианците най-накрая се решат да напуснат своята планета, нашите човешки същества ще стъпят от една Аврора на друга. Те никога няма да напуснат дома си. Просто ще се преместят в един по-нов дом — съвсем същият, както и старият, — в който ще продължат своя упадък. Разбирате ли все още за какво говоря?

— Виждам накъде биете, но предполагам, че аврорианците не.

— Може би не. Мисля, че мога да спечеля спора, ако моите противници не ме унищожат политически, като се възползват от случая с унищожението на Джендър. Разбирате ли какъв мотив ми приписват? Предполага се, че съм започнал да изпълнявам програма по унищожението на хуманоидните роботи, за да не допусна те да бъдат използвани с цел заселването на други планети. Така твърдят моите врагове.

Този път спря Бейли. Той погледна замислено Фастълф и каза:

— Разбирате, д-р Фастълф, че в интерес на Земята е вашата гледна точка да спечели безапелационно.

— И във ваш собствен интерес, мистър Бейли.

— И в мой. Но дори за момент да забравим за мен, остава жизнено важно моят народ да не бъде спиран, да бъде подпомогнат и окуражен да изследва Галактиката. Да запазим собствените си разбирания за нещата такива, каквито сме свикнали да са те. Да не бъдем осъждани на заточение на Земята за вечни времена, тъй като там ние сме обречени на бавна смърт.

— Някои от вас, струва ми се, ще настоят да си останат заточени — отбеляза Фастълф.

— Разбира се. Може би почти всички. И все пак, поне някои от нас — възможно най-големият брой — ще избягат, ако това им бъде позволено. Затова мой дълг — не само като блюстител на закона пред една голяма част от човечеството, но и като землянин — е чисто и просто да ви помогна да запазите своето име неопетнено, независимо дали сте виновен или не. Но бих могъл да се отдам с цяло сърце на изпълнението на тази задача само ако знам, че действително обвиненията срещу вас са неоснователни.

— Естествено! Разбирам.

— Тогава в светлината на онова, което ми казахте за приписвания ви мотив, уверете ме за сетен път, че вие не сте извършили това нещо.

— Мистър Бейли — отвърна Фастълф, — разбирам напълно, че в този случай вие нямате избор. Съвсем ясно ми е, че мога безнаказано да ви призная, че съм виновен. Въпреки това, от естеството на своите нужди — както и тези на вашата планета — вие ще бъдете принуден да работите с мен, за да прикрием факта. Наистина, ако действително бях виновен, щях да съм принуден да ви го кажа, за да можете да се съобразите с това. Така, след като знаете истината, ще можете по-успешно да ме спасите — а също и себе си. Но не мога да го направя, защото истината е, че съм невинен. Колкото и всичко да е срещу мен, не съм унищожил Джендър. Такова нещо никога не ми е минавало през ума.

— Никога?

Фастълф тъжно се усмихна:

— О, веднъж или два пъти съм си мислил, че за Аврора би било далеч по-добре, ако никога не бях стигнал до оригиналните решения, които доведоха до развитието на хуманоидния позитронен мозък. Или пък че щеше да е за добро, ако тези мозъци се бяха оказали нестабилни и лесно податливи на мозъчно изключване. Но това бяха по-скоро мимолетни мисли. Дори за части от секундата не съм допускал, че бих могъл да унищожа Джендър с подобна цел.

— Тогава трябва да унищожим този мотив, който те ви приписват.

— Добре. Но как?

— Можем да покажем, че той не води до никъде. За какво ви е да унищожавате Джендър? Могат да се направят други хуманоидни роботи. Хиляди. Милиони.

— Боя се, че не е така, мистър Бейли. Не може да бъде направен нито един. Единствено аз знам как да ги проектирам, а докато колонизирането с роботи е вероятната ни участ, отказвам да правя други. Джендър си отиде, остана само Данил!

— Тайната ви сигурно ще бъде открита от ваши колеги.

Фастълф вирна брадичка.

— Бих искал да видя, че роботиците са способни на това. Моите врагове основаха цял Институт по роботика не за друго, а именно за да открият методите за конструиране на хуманоидни роботи. Но те няма да успеят. Досега със сигурност не са успели, а аз знам, че никога няма да могат.

Бейли се намръщи.

— Щом вие сте единственият човек, който знае тайната на хуманоидните роботи, и щом вашите врагове отчаяно искат да се доберат до нея, няма ли да пробват да ви я отнемат пряко волята?

— Разбира се. Като заплашат моето политическо съществуване, като вероятно се постараят да ми наложат някакво наказание, което да попречи и на моята професионална изява. Надяват се по този начин да ме накарат да споделя своята тайна с тях. Дори биха могли да склонят Парламента да ме накара да го направя, като ме осъди на конфискация на имуществото и на затвор — кой знае? Както и да е, решил съм по-скоро да се подложа на всичко — всичко, — отколкото да им се дам. Но не бих искал да се стига до там, нали разбирате.

— Те знаят ли, че сте решен да им се съпротивявате?

— Надявам се. Казах им го достатъчно ясно. Предполагам, че си мислят, че блъфирам и не говоря сериозно. Но това не е така.

— Но ако ви повярват, те могат да предприемат и по-сериозни мерки.

— Какво искате да кажете?

— Да ви откраднат трудовете. Да ви отвлекат. Да ви измъчват.

Фастълф избухна в смях и Бейли се изчерви. Той прибави:

— Никак не ми се ще да прозвучи като в хипервълнова драматизация, но помислихте ли и за това?

— Мистър Бейли… — започна той. — Първо, моите роботи ме охраняват. Ще е необходима пълномащабна война, за да ме пленят — мен или моите трудове. Второ, дори някакси да успеят, нито един от роботиците, които са срещу мен, не би понесъл позора от разкритието, че единственият начин да се сдобие с тайната на хуманоидния позитронен мозък, е бил като я открадне насила от мен. Неговата или нейната професионална репутация би била безвъзвратно изгубена. Трето, такива неща са нечувани на Аврора. И най-тънкият намек за непрофесионално отношение спрямо мен би обърнало Парламента — и общественото мнение — моментално на моя страна.

— Така ли? — промърмори Бейли и тихо прокле, че си имаше работа с култура, чиито особености просто не разбираше.

— Да. Повярвайте ми. Бих искал да опитат да направят нещо мелодраматично от този сорт. Бих искал да са дотолкова невероятно тъпи, че да го направят. Всъщност, мистър Бейли, бих искал да мога да ви накарам да отидете при тях, да спечелите тяхното доверие и да ги подкукуросате да нападнат моето имение, или да ми нлправят засада в някое пусто местенце — или нещо подобно, което предполагам, е обичайно за Земята.

— Не мисля, че това е в стила ми — сухо отбеляза Бейли.

— Аз също, така че не възнамерявам да ви натрапвам своите желания. И повярвайте ми, така е още по-лошо. Защото ако не можем да ги накараме да поемат този самоубийствен път на силата, те ще продължат да хвърлят своите усилия в нещо далеч по-добро от тяхна гледна точка. Ще ме унищожат със своите лъжи.

— Какви лъжи?

— Те не ми приписват единствено унищожението на робота, което прави положението сериозно и би било достатъчно само по себе си. Те разпространяват и слуха — все още е само слух, — че смъртта на Джендър е била само един мой експеримент, при това твърде опасен и успешен. Аз съм работел върху система за бързо и ефикасно унищожение на хуманоидни мозъци. И когато моите врагове създадат свои собствени хуманоидни роботи, аз съвместно с членовете на моето обкръжение, ще съм в състояние да ги разруша всичките до един. По този начин съм щял да попреча на Аврора да заселва нови светове и да оставя Галактиката на моите съюзници — земляните.

— Определено в това не може да има и капка истина.

— Разбира се, че няма. Казах ви, че това са лъжи. И то твърде абсурдни. Подобен метод на унищожение не е възможен дори теоретично. А хората от Института по роботика не са стигнали дотам, че да могат да създадат свои собствени хуманоидни роботи. Дори и да исках, не мога да се впусна в оргията на масово унищожение. Не мога.

— Тогава не отпада ли всичко от само себе си?

— За нещастие, не ми изглежда да стане така в близкото бъдеще. Всичко това може да са отявлени глупости, но те вероятно ще издържат достатъчно дълго време, за да настроят общественото мнение срещу мен. При това до такава степен, че ще се съберат достатъчно гласове против мен и в Парламента. Накрая ще стане ясно, че са били глупости, но тогава ще бъде твърде късно. И моля забележете, че те намесват Земята като изкупителна жертва в случая. Обвинението, че работя в интерес на Земята, е силно и мнозина ще предпочетат да повярват на цялата тази нелепост — противно на собствения си здрав разум, — защото не обичат Земята и земляните.

— Искате да кажете, че срещу Земята се надига вълна на активна омраза? — попита Бейли.

— Точно така, мистър Бейли — отвърна Фастълф. — С всеки изминал ден моето положение — и това на Земята — става все по-лошо и нямаме никакво време.

— Но не съществува ли някакъв лесен начин нещата да се обърнат? — (В отчаянието си Бейли реши да се върне към въпроса с Данил.) — Ако действително изгаряхте от желание да изпробвате някакъв метод за унищожение на хуманоидни роботи, защо да прибягвате до робота в другото имение, с който едва ли би било удобно да се експериментира? Вие сте имали Данил в собственото си имение. Бил ви е под ръка и е било съвсем удобно да прибегнете до него. Нямаше ли да проведете експеримента с Данил, ако в слуховете имаше някаква истина?

— Не, не — възрази Фастълф. — Не бих могъл да накарам никого да повярва в това. Данил беше моят първи успех, моят триумф. Не бих го унищожил при никакви обстоятелства. Естествено, бих се обърнал към Джендър. Всеки би го разбрал и трябва да съм глупак, за да се опитвам да ги убедя, че за мен би имало повече смисъл да жертвам Данил.

Те вървяха отново и почти бяха стигнали своята крайна цел. Бейли изпадна в дълбоко мълчание със здраво стиснати устни.

— Как се чувствате, мистър Бейли? — попита Фастълф.

— Ако имате предвид как ми понася откритото пространство — приглушено рече Бейли, — дори не го забелязвам. А ако имате предвид дилемата, пред която сме изправени, мисля, че съм толкова близо до това да се откажа, колкото би могло да бъде, без за целта да е необходимо да си пъхам главата в ултразвукова камера за разрушаване на мозъка.

После се обърна разпалено:

— Защо изпратихте да ме викнат, д-р Фастълф? Защо ми възлагате тази работа? Какво съм ви направил, че да се отнасяте така с мен?

— Всъщност — отвърна Фастълф, — идеята не беше моя. И после, мога да се позова единствено на своето отчаяние.

— Добре, чия идея беше тогава?

— Първоначално я предложи собственикът на имението, до което вече стигнахме. Аз самият нямах по-добра идея.

— Собственикът на имението? Защо пък той…

— Тя.

— Добре тогава, защо пък тя да предлага подобно нещо?

— О! Не ви ли обясних, че тя ви познава, мистър Бейли? Ето я там, вече ни чака.

Бейли вдигна смаяно поглед.

— Йосафате — прошепна той.

 

6
ГЛАДИА

 

23.

Младата жена ги посрещна с измъчена усмивка:

— Знаех си, че когато те видя отново, Илайджа, това ще е първата дума, която ще чуя.

Бейли не откъсваше поглед от нея. Беше се променила. Носеше косата си по-късо подстригана, а лицето й имаше още по-угрижен вид в сравнение с първата им среща преди две години. Изглеждаше много по-състарено. И все пак тя си оставаше Гладиа. С нейния триъгълен овал, издадени скули и малка брадичка. Все така дребничка, все така слаба — в нея неизменно се долавяше нещо детинско.

След като се върна на Земята, Бейли често я сънуваше, макар и по не отявлено еротичен начин. Сънищата му представляваха различни варианти на това, как той все не може да я достигне. Гладиа оставаше винаги малко по-надалече, отколкото трябваше, за да я заговори човек направо. Никога не го чуваше, когато Бейли я викаше. Никога не се приближаваше, когато той тръгваше към нея.

Не беше трудно да се разбере, защо сънищата му бяха такива. Гладиа беше родена на Солария и следователно се предполагаше, че почти никога не присъства физически пред други човешки същества.

Илайджа беше забранен за нея, защото беше човек, още повече (разбира се), че идваше от Земята. И въпреки, че разследването на убийството налагаше те да се срещат, когато се случваше да са заедно физически, тя беше покрита от главата до петите, за да избегне истинския контакт. При последната им среща, обаче, тя беше протегнала голата си ръка и с мимолетно движение се беше докоснала до неговата буза — с явно пренебрежение на здравия разум. Трябва да е знаела, че в резултат от това, би могла да се зарази. За Бейли докосването означаваше много, защото всеки един елемент от нейното възпитание го правеше немислимо.

С времето сънищата му бяха избледнели. Думите на Бейли прозвучаха доста глуповато:

— Значи ти си притежавала…

Той замълча и Гладиа довърши изречението вместо него.

— Робота. А преди две години, пак аз имах съпруг. Всичко, до което се докосна, се разрушава.

Без да си дава сметка какво прави, Бейли сложи длан върху своята буза. Гладиа изглежда не забеляза.

— Ти ми дойде на помощ тогава — продължи тя. — Прости ми, но трябваше да те извикам пак. Заповядай, Илайджа. Заповядайте, д-р Фастълф.

Фастълф отстъпи на Бейли да влезе пръв и го последва. След него вървяха Данил и Жискар — и с характерната за роботите незабележимост отстъпиха в две от незаетите ниши, разположени една срещу друга. Те застанаха прави, с гръб към стените.

Като че ли за момент Гладиа се отнесе към тях с типичното за човешките същества безразличие спрямо роботите. Но след като хвърли поглед към Данил, тя се обърна към Фастълф с леко потрепване в гласа си:

— Онзи там. Моля ви. Помолете го да излезе.

Фастълф възкликна с известно учудване:

— Данил?

— Прекалено… прекалено много прилича на Джендър!

Фастълф се обърна и погледна Данил. По лицето му премина сянка на неприкрита болка.

— Разбира се, скъпа. Ще трябва да ме извините. Не се сетих. Данил, отиди в някоя друга стая и остани там, докато не си тръгнем.

Без да каже и дума, Данил излезе.

Гладиа хвърли бегъл поглед върху Жискар, сякаш преценяваше дали и той не прилича прекалено много на Джендър, после се обърна с леко свиване на раменте.

— Някой от вас ще желае ли да се ободри с нещо? — попита тя. — Имам чудесен сок от кокосов орех — студен и пресен.

— Не, Гладиа — отвърна Фастълф. — Просто доведох тук мистър Бейли, както бях обещал. Няма да стоя дълго.

— Една чаша вода за мен, ако може — обади се Бейли, — няма да те притеснявам с нищо друго.

Гладиа вдигна ръка. Без съмнение я наблюдаваха, защото само след миг се появи един робот с поднос, върху който имаше чаша вода и малко блюдо с нещо подобно на бисквити, украсени с розовеникави топчици.

Бейли не можа да се сдържи и си взе една, макар че не беше сигурен, какво представлява. Трябва да беше производно на земните сладкиши. Той не можеше да повярва, че който и да било на Аврора ще седне да яде част от оскъдната местна биота, или пък нещо синтетично. И все пак, производните на земната кухня сигурно се бяха променили с времето — или вследствие на целенасочена култивация, или вследствие на въздействието на необичайната околна среда. Пък и по време на обяда, Фастълф беше споменал, че голяма част от аврорианското меню изисква придобит вкус.

Бейли остана приятно изненадан. Бисквитите имаха остър и ароматен вкус и толкова му харесаха, че той си взе още една почти веднага. Каза «Благодаря» на робота (който не би имал нищо против да остане прав до безкрайност) и взе цялото блюдо, заедно с чашата вода.

Роботът излезе.

Беше късен следобед и червеникавото слънце надничаше през прозорците, които гледаха на запад. На Бейли му се струваше, че къщата е по-малка от тази на Фастълф, но щеше да се чувства в още по-добро настроение, ако тъжната фигура на Гладиа не действаше толкова подтискащо.

Разбира се, възможно беше само така да му се струва. Във всеки случай, за него беше невъзможно да се чувства добре в една постройка, която се предполагаше, че служи за дом и защита на човешките същества, а същевременно зад всяка нейна стена дебнеше откритото пространство. Нито една стена, помисли си Бейли, не излъчваше топлината на човешки живот, скрит от другата й страна. Отникъде не идваше усещането за другарство и общност. Зад всяка външна стена, от всички страни, отгоре и отдолу се долавяше един неодушевен свят. Студен! Студен!

Самия Бейли го обля студена вълна, щом си помисли отново за дилемата, пред която беше изправен. (За момент, шокът от срещата с Гладиа го беше отвлякъл от тази мисъл.)

— Ела — каза Гладиа. — Седни, Илайджа. Ще ме извиниш, че не съм съвсем на себе си. За втори път съм в центъра на планетарна сензация, а първия път ми беше повече от достатъчен.

— Разбирам те, Гладиа. Моля те, недей да се извиняваш — отвърна Бейли.

— А колкото до вас, скъпи докторе, моля ви не се чувствайте задължен да си тръгвате.

— Ами… — Фастълф погледна часовниковата лента на стената. — Ще остана за малко, но после, скъпа моя, ме чака работа — ако ще небето да рухне. Всъщност още повече, тъй като трябва да се подготвя за близкото бъдеще, когато изобщо няма да имам възможност да работя.

Гладиа замига бързо, сякаш се опитваше да сдържи сълзите си.

— Знам, д-р Фастълф. Имате огромни неприятности заради… заради онова, което стана тук, а аз изглежда не намирам време да мисля за нищо друго, освен за собственото си… притеснение.

— Ще направя всичко възможно да се погрижа сам за моите проблеми, Гладиа — каза Фастълф, — и няма нужда да се чувствате виновна заради всичко това. — Може би мистър Бейли ще е в състояние да помогне и на двама ни.

Бейли стисна устни, като чу това, после тежко изрече:

— Не допусках, Гладиа, че си замесена по какъвто и да било начин в този случай.

— А кой друг? — въздъхна тя.

— Значи ти притежаваш… притежавала си Джендър Панел?

— Не точно притежавах. Д-р Фастълф ми го беше заел.

— С него ли беше, когато той… — Бейли се поколеба, как да довърши.

— Умря? Не може ли да кажем умря? Не, не бях. И преди да си ме попитал, ще ти кажа, че в къщата нямаше никой друг. Бях сама. Обикновено съм сама. Почти винаги. Така съм възпитана на Солария, нали си спомняш. Разбира се, това не е задължително. Вие двамата сега сте тук и аз нямам нищо против — нищо кой знае какво.

— И си била съвсем сама, когато Джендър е умрял? Не се ли заблуждаваш?

— Вече ти казах — натърти Гладиа малко объркано. — Не, няма значение, Илайджа. Знам, че на теб всичко трябва да ти се повтаря ли, повтаря. Бях сама. Честно.

— Но е имало роботи.

— Да, разбира се. Като казвам «сама», имам предвид без други човешки същества.

— Колко робота притежаваш, Гладиа? Без да броим Джендър.

Гладиа се замисли, сякаш ги броеше на ум.

— Двадесет — каза накрая тя. — Пет в къщата и петнадесет в имението отвън. Освен това, роботите могат да се придвижват свободно между къщата на д-р Фастълф и моята, така че не винаги, когато видиш един робот, е възможно да прецениш, дали той е от моите, или от неговите.

— Аха — каза Бейли, — и тъй като д-р Фастълф има петдесет и седем робота в своето имение, това означава, че ако ги съберем, налице са седемдесет и седем робота общо. Има ли и други имения, с чиито роботи вашите могат да се смесват свободно?

— Няма друго имение — намеси се Фастълф, — което да е достатъчно наблизо за целта. Нито пък смесването на роботите е на особена почит. Гладиа и аз сме особен случай, защото тя не е аврорианка, и защото аз един вид съм поел… отговорност за нея.

— Дори и да е така. Седемдесет и седем — повтори Бейли.

— Да — съгласи се Фастълф, — но за какво ви е всичко това?

— Защото това означава — отвърна Бейли, — че имате на разположение седемдесет и седем движещи си обекта, всеки от които по форма смътно напомня човешко същество. Вие сте свикнали да ви се мяркат и да не им обръщате особено внимание. Не е ли възможно, Гладиа, ако едно истинско човешко същество иска да проникне в къщата — с каквато и да било цел, — ти да не го забележиш? Би ти се сторило като още един движещ се обект, смътно подобен по форма на човек, и сигурно не би му обърна ла внимание.

Фастълф тихичко се изсмя, а Гладиа поклати глава без усмивка.

— Илайджа — отвърна тя, — веднага си личи, че си землянин. Да не би да си въобразяваш, че което и да било човешко същество, дори д-р Фастълф, би могло да се доближи до моята къща, без роботите да ме предупредят? Аз мога да пренебрегна една движеща се фигура, като я сметна за робот, но нито един робот не би го направил. Вече ви чаках, когато пристигнахте преди малко, но само защото роботите ме предупредиха за вашето наближаване. Не, не, когато умря Джендър, нямаше нито едно друго човешко същество в къщата.

— Освен теб?

— Освен мен. Също както никой, освен мен, не беше в къщата, когато убиха моя съпруг.

Фастълф предпазливо се намеси.

— Има разлика, Гладиа. Съпругът ви е бил убит с тъп инструмент. Било е необходимо физическото присъствие на убиеца и щом единствено вие сте се намирала в къщата, нещата са били сериозни. В този случай, Джендър е бил изваден от режим на работа с умело продиктувана програма. Физическото присъствие не е било необходимо. Това, че сте присъствала само вие, не означава още нищо. Особено след като нямате представа, как да блокирате мозъка на един хуманоиден робот.

Двамата обърнаха поглед към Бейли, Фастълф с насмешливо изражение на лицето, Гладиа с тъжно. (Бейли се чудеше как ли Фастълф, чието бъдеще беше също толкова неясно, колкото и бъдещето на Бейли, успяваше въпреки това да запази своето чувство за хумор. Какво толкова го караше да се смее като идиот? Бейли мрачно се замисли.)

— Невежеството — бавно каза той, — все още не означава нищо. Човек може да не знае, как да стигне до определено място, но случайно да се натъкне на него, докато се лута слепешката. Би могло в разговор с Джендър ненадейно да се налучка копчето за мозъчно изключване.

— И каква е вероятността за това? — попита Фастълф.

— Вие сте специалистът, д-р Фастълф, и предполагам, че ще ми кажете, че тя е много малка.

— Невъобразимо малка. Човек може и да не знае, как да стигне до определено място. Но ако единственият път до там е маркиран от поредица яки въжета, опънати в рязко сменящи се посоки, каква е вероятността да се стигне до мястото случайно с вързани очи?

Ръцете на Гладиа затрепериха от вълнение. Тя стисна юмруци и ги опря в коленете си, като че ли се надяваше по този начин да спре треперенето.

— Не съм го направила — случайно или не. Не бях с него, когато това се е случило. Не бях. Сутринта си поговорихме с Джендър. Той беше добре, изглеждаше абсолютно нормално. Часове по-късно, когато го извиках, той така и не се появи. Тръгнах да го търся и го намерих изправен на обичайното си място. Изглеждаше съвсем нормално. Бедата беше, че не ми отговаряше. Не отговаряше въобще. Оттогава, така и никога не проговори.

— Възможно ли е — попита Бейли, — съвсем между другото да си му казала нещо, което да е предизвикало мозъчното изключване след като си го оставила — може би след около час по-късно?

— Абсолютно невъзможно, мистър Бейли — остро възрази Фастълф. — Мозъчното изключване настъпва веднага. Моля ви да не се заяждате с Гладиа по такъв начин. Тя не е способна да предизвика умишлено мозъчно изключване, а е немислимо да го е направила случайно.

— Не е ли също така немислимо това да се случи вследствие на случайно позитронно отместване, както твърдите, че трябва да е станало?

— Не толкоза немислимо.

— И двете алтернативи са изключително невероятни. Каква е разликата в немислимостите?

— Огромна. Допускам, че мозъчно изключване вследствие на позитронно отместване може да настъпи с вероятност 1 по 10¹²; а породена от случайно налучкване — с 1 по 10¹⁰⁰. Това е само една груба, но разумна оценка. Разликата е по-голяма, отколкото разликата в размерите на един електрон и цялата Вселена — и е в полза на позитронното отместване.

За известно време се възцари тишина.

— Д-р Фастълф — поде Бейли, — преди малко казахте, че няма да можете да останете дълго.

— Вече стоях прекалено много.

— Добре. Тогава бихте ли си тръгнали?

Фастълф понечи да стане, после попита:

— Защо?

— Защото искам да говоря с Гладиа насаме.

— За да се заяждате с нея?

— Трябва да я разпитам без вашата намеса. Положението е твърде сериозно, за да обръщаме внимание на учтивостта.

— Не се боя от мистър Бейли, скъпи докторе — намеси се Гладиа. — После добави с горчивина — Роботите ще ме защитят, ако отиде твърде далече в своята неучтивост.

Фастълф се усмихна и каза:

— Много добре, Гладиа.

Той се изправи и протегна ръка към нея. Тя я пое за кратко.

— Бих искал Жискар да остане тук като обща охрана, а Данил да не напуска съседната стая, ако не възразявате. Бихте ли ми заели един от вашите роботи да ме придружи до моето имение?

— Разбира се — отвърна Гладиа и повдигна ръцете си. — Струва ми се, че познавате Пандиън.

— И още как! Твърд и надежден придружител.

Фастълф излезе с робота по петите си.

Бейли изчака, докато гледаше Гладиа и я изучаваше с поглед. Тя седеше свела очи към ръцете, които беше присвила вяло в скута си.

Бейли беше сигурен, че тя криеше нещо. Не знаеше как би могъл да я накара да проговори, но беше сигурен и в друго. Докато Фастълф беше там, тя нямаше да каже цялата истина.

 

24.

Най-сетне Гладиа вдигна поглед с изражението на малко момиченце върху лицето си.

— Как си, Илайджа? Как се чувстваш? — тихо попита тя.

— Достатъчно добре, Гладиа.

— Д-р Фастълф каза, че ще те доведе през ливадите и че ще се погрижи да изпиташ предварително най-лошото.

— Нима? И защо? За да се забавлява ли?

— Не, Илайджа. Казах му как си реагирал на откритото пространство. Спомняш ли си, когато изгуби съзнание и падна в езерото?

Илайджа поклати отривисто глава. Не можеше да отрече нито факта, нито пък че не си го спомня, но не му се нравеше, че тя заговори за това.

— Вече не е съвсем така — рязко отсече той. — Имам напредък.

— Но д-р Фастълф каза, че ще ти направи един малък тест. Добре ли мина?

— Достатъчно добре. Не припаднах.

Той си спомни епизода на борда на кораба, когато наближаваха Аврора, и леко скръцна със зъби. Това беше съвсем друго и нямаше нужда да го обсъждат.

— Как да те наричам тук? — смени нарочно темата Бейли. — Как да се обръщам към теб?

— Ти ме наричаш Гладиа.

— Може би не е прието. Бих могъл да ти казвам мисис Делмар, но може би имаш…

Тя пое задъхано въздух и остро го прекъсна:

— Не съм използвала това име, откакто дойдох тук. Моля те да не го използваш и ти.

— Как те наричат аврорианците в такъв случай?

— Казват ми Гладиа Солария, но само за да подчертаят, че съм чужденка. Не държа и на това. Аз съм просто Гладиа. Едно име. Не е аврорианско и се съмнявам, че може да се повтаря на тази планета, така че то стига. Аз ще продължа да те наричам Илайджа, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против.

— Бих искала да ти поднеса чай — каза Гладиа.

Прозвуча като твърдение и Бейли кимна.

— Не знаех, че космолитите пият чай — отбеляза той.

— Не е като чая на Земята. Това е растителен екстракт, съвсем приятен, но не се счита за вреден по никакъв начин. Наричаме го чай.

Тя вдигна ръка и Бейли забеляза, че ръкавът й беше здраво вързан за китката, откъдето продължаваха тънки ръкавици с цвят на кожата. Значи продължаваше да излага минимална част от повърхността на своето тяло в негово присъствие. Все така свеждаше до минимум опасността от зараза.

За момент ръката й остана във въздуха, а след още една-две секунди се появи робот с поднос. Очевидно беше още по-примитивен и от Жискар, но подреди чашите за чай, малките сандвичи и сладките, с размера на хапка, с плавни движения. Наля чая по начин, който се доближаваше до грацията.

— Как постигащ това, Гладиа? — полюбопитства Бейли.

— Кое, Илайджа?

— Вдигаш ръката си всеки път, когато искаш нещо, и роботите винаги знаят какво е то. Този как разбра, че искаш да сервира чая?

— Не е трудно. Когато вдигам ръка, тя смущава слабо електромагнитно поле, което се поддържа непрекъснато в стаята. Малки разлики в положението на ръката и пръстите ми смущават полето по различен начин и роботите интерпретират тези смущения като нареждания. Използвам го само за прости нареждания: Ела тук! Донеси чай! и така нататък.

— Не съм забелязал д-р Фастълф да използва такава система в имението си.

— Всъщност тя не е аврорианска. Това е системата ни на Солария и аз съм свикнала с нея. Пък и винаги пия чай по това време. Борграф го очаква.

— Това ли е Борграф? — Бейли се вгледа с интерес в робота, като си даде сметка, че преди малко само го беше мернал. Привикването бързо пораждаше безразличие. Още няколко дена и нямаше въобще да забелязва роботите. Щяха да сноват около него незабележими и домашната работа щеше да изглежда, че се върши от само себе си.

Той, обаче, не искаше да не ги забелязва. Искаше да ги няма въобще.

— Гладиа, — рече Бейли, — искам да остана насаме с теб. Дори без роботите. Жискар, отиди при Данил. Можеш да охраняваш оттам.

— Да, сър — отвърна Жискар, внезапно оживял и проговорил при произнасянето на своето име.

Гладиа като че ли донякъде се развесели.

— Вие, земляните, сте толкова странни. Знам, че имате роботи на Земята, но изглежда не знаете, как да се държите с тях. Вие излайвате заповедите си, като че ли те са глухи.

Тя се обърна към Борграф и тихо му каза:

— Борграф, никой от вас да не влиза в стаята, докато не ви извикам. Не ни прекъсвайте по никакъв повод, освен при ясна и неотложна нужда от спешен случай.

— Да, госпожо — отвърна Борграф.

Той отстъпи, хвърли поглед към масата, като че ли проверяваше, дали не е пропуснал нещо, обърна се и излезе от стаята.

Бейли се развесели на свой ред. Гласът на Гладиа беше прозвучал меко, но тонът й беше също толкова категоричен, както на старшината, когато се обръща към новобранец. Но защо пък трябваше да се учудва? Отдавна беше разбрал, че е далеч по-просто да виждаш чуждите кусури, отколкото своите собствени.

— Сега сме сами, Илайджа — каза Гладиа. — Дори роботите излязоха.

— Не се ли страхуваш да останеш сама с мен? — попита Бейли.

Тя поклати бавно глава.

— Защо да се страхувам? Едно повдигане на ръката, един жест, един вик на уплаха — и няколко робота ще са тук начаса. Никой, на нито един от Външните светове, няма причини да се страхува от друго човешко същество. Не сме на Земята. Както и да е, защо питаш?

— Защото може да имаш и други страхове. Не бих прибягнал до никакво насилие върху теб, нито пък бих се отнесъл по някакъв начин зле физически. Но не се ли боиш от въпросите ми и онова, което мога да разбера за теб? Не забравяй, че това не е Солария. На Солария аз ти съчувствах и се стараех да покажа, че си невинна.

— Не ми ли съчувстваш и сега? — приглушено попита тя.

— Този път няма мъртъв съпруг. Не те подозират в убийство. Унищожен е само един робот и доколкото знам, не те подозират в нищо. Сега имам проблем с д-р Фастълф. За мен е най-важно — по причини, върху които няма да се спирам — да покажа неговата невинност. Ако това се окаже в твоя вреда, аз няма да мога да направя нищо. Нямам намерение да се отклонявам от своя път, за да ти спестя болката. Казвам ти го от чувство за справедливост.

Тя повдигна глава и го прониза с високомерен поглед:

— Защо мислиш, че нещо е в моя вреда?

— Може би ще успеем да открием защо — отвърна студено Бейли, — сега, когато д-р Фастълф го няма, за да се намесва.

Той бодна в чинията един от малките сандвичи с виличка (нямаше смисъл да се протяга с ръка, което вероятно би превърнало в невъзможно за Гладиа докосването до цялата останала част от чинията), прехвърли го в чинийката пред себе си, пъхна го в устата си и отпи от чая.

Тя направи същото, сандвич след сандвич, глътка след глътка. Ако той щеше да се държи студено, то очевидно и нейните намерения бяха същите.

— Гладиа, — обърна се към нея Бейли, — важно е да знам какви точно са вашите отношения с д-р Фастълф. Ти живееш до него и двамата сте оформили нещо като общо домакинство от роботи. Той явно е загрижен за теб. Не направи никакъв опит да защити собствената си невинност, като оставим настрана неговото голословно твърдение, че е невинен. Но теб започна усилено да те защитава още в мига, когато те притиснах със своите въпроси.

Гладиа леко се усмихна:

— Какво подозираш, Илайджа?

— Не увъртай — отвърна Бейли. — Не искам да подозирам. Искам да знам.

— Д-р Фастълф спомена ли Фаня?

— Да.

— Попита ли го, дали Фаня му е жена, или те просто живеят под един покрив? Дали има деца?

Бейли неловко се размърда. Можеше да го попита, разбира се. В тесните квартири на претъпканата Земя обаче, частният живот се пазеше ревностно, именно защото почти не оставаше място за него. На Земята беше практически невъзможно да не знаеш семейни подробности за останалите. Човек никога не задаваше излишни въпроси и не се преструваше, че не знае. Лицемерието се беше се превърнало в повсеместен навик.

Естествено тук, на Аврора, земните правила на играта не важаха, но Бейли по инерция се беше придържал към тях. Глупаво!

— Още не съм го попитал — отвърна той. — Кажи ми.

— Фаня му е жена — обясни Гладиа. — Бил е женен няколко пъти — последователно, разбира се, макар че многобрачието при двата пола не е съвсем нечувано на Аврора — сянката на умерена погнуса, с която произнесе последното, премина в сянка на умерена самоотбрана. — На Солария е нечувано. Както и да е, настоящият брак на д-р Фастълф вероятно скоро ще бъде разтрогнат. Тогава и двамата ще са свободни за нови ангажименти, макар често двете страни да не дочакват разтрогването за тази цел. Не твърдя, че разбирам това несериозно отношение, Илайджа, но така изграждат своите отношения аврорианците. Доколкото ми е известно, д-р Фастълф е доста праволинеен. Той държи винаги на един или друг брак, но никога не търси нищо извън него. На Аврора това се смята за старомодно и твърде глупаво.

Бейли кимна с глава.

— Подразбрах нещо повече по въпроса, докато четох. В брак се встъпва само когато се предвиждат деца, доколкото разбирам.

— Теоретично — да, но са ми казвали, че в днешно време почти никой не взима това на сериозно. Д-р Фастълф има вече две деца и не може да има други. Но въпреки това, той се жени и прави постъпки за трето. Отклоняват ги, разбира се, и той знае много добре това. Повечето аврорианци дори не се опитват да правят постъпки.

— Тогава защо му е да се жени?

— Има социални преимущества. Доста е сложно и при положение, че не съм аврорианка, не се ориентирам много добре.

— Е, няма значение. Разкажи ми за децата на д-р Фастълф.

— Има две дъщери от две различни майки. Нито една от майките не е била Фаня, разбира се. Няма синове. Всяка от дъщерите е била инкубирана в утробата на майката, както се прави на Аврора. И двете са вече големи и имат собствени имения.

— Близък ли е с тях?

— Не знам. Никога не е говорил за тях. Едната е роботик и предполагам, че той трябва да е запознат с нейната работа. Струва ми се, че другата се е кандидатирала за някаква длъжност в кметството на един от градовете, или вече я е заела. Наистина не знам.

— Знаеш ли дали има семейни търкания?

— Не, доколкото ми е известно, а то може да не е толкова много, Илайджа. Доколкото знам, д-р Фастълф е в прилични отношения с всичките си бивши жени. Нито един от разводите не е бил следствие от момент на ярост. Преди всичко, д-р Фастълф не е такъв човек. Не мога да си го представя да посрещне каквото и да било в своя живот с нещо повече от добродушна въздишка на примирение. Той ще се шегува дори и на смъртно легло.

Това поне звучеше правдоподобно, помисли си Бейли.

— А връзката на д-р Фастълф с теб? — попита той. — Истината, моля те. Не сме в положение да увъртаме истината, с цел да избегнем притесненията.

Тя вдигна поглед и го изгледа равнодушно.

— Няма какво да избягваме. Д-р Хан Фастълф е мой приятел — мой много добър приятел.

— Колко добър, Гладиа?

— Колкото казах — много добър.

— Дали не чакаш разтрогването на неговия брак, за да можеш да станеш следващата му жена?

— Не — Гладиа каза това много спокойно.

— Тогава любовници ли сте?

— Не.

— Били ли сте?

— Не. Учуден ли си?

— Просто ми трябва информация — отвърна Бейли.

— Тогава остави ме да отговарям на твоите въпроси свързано и недей да ги излайваш в лицето ми. Сигурно смяташ, че така ще ме притиснеш и ще изкопчиш нещо, което иначе бих запазила в тайна. — Не си личеше да е ядосана. По-скоро изглеждаше развеселена.

Бейли се изчерви и почти се накани да каже, че въобще не е имал такова намерение — което очевидно беше лъжа. Пък и нямаше да спечели нищо, като го отрича.

— Добре де, давай тогава — изръмжа леко той.

Остатъците от чая стояха разхвърляни върху масата. Бейли се зачуди, дали при нормални обстоятелства Гладиа нямаше да вдигне ръка, леко да я свие — ей така — и дали тогава роботът, Борграф, нямаше да влезе мълчаливо и да разчисти.

Фактът, че масата беше разхвърляна, не подтискаше ли Гладиа? Нямаше да я разсейва, като отговаря? В такъв случай, по-добре беше да си остане разхвърляно. Но в крайна сметка Бейли реши, че не може да разчита много на това, тъй като не откри никакви признаци Гладиа да е разтревожена от бъркотията. Изобщо не й правеше впечатление.

Гладиа беше свела отново поглед в скута си, а лицето й изглеждаше съвсем помрачено и беше придобило донякъде суров вид. Сякаш надничаше в миналото, което по-скоро би предпочела да забрави.

— Имаш представа за моя живот на Солария — каза накрая тя. — Не беше щастлив, но аз не познавах по-добър. Едва когато се докоснах до щастието, изведнъж ясно осъзнах, до каква степен — и колко силно — нещастен е бил моят предишен живот. Първият намек за това дойде от теб, Илайджа.

— От мен? — Бейли остана смаян.

— Да, Илайджа. При нашата последна среща на Солария — надявам се, че си я спомняш, Илайджа, — научих нещо важно. Аз те докоснах! Свалих моята ръкавица, която беше подобна на тази, която нося в момента, и докоснах бузата ти. Контактът не трая дълго. Не знам, какво е означавал той за теб — не, не ми казвай, няма значение, — но за мен означаваше много.

Тя вдигна поглед и срещна предизвикателно неговия.

— За мен той означаваше всичко. Промени живота ми. Не забравяй, Илайджа, че дотогава, след няколкото години детство, аз никога не бях докосвала мъж — или изобщо човешко същество, — освен съпруга си. А него докосвах много рядко. Виждала съм мъже по видеофона разбира се, и постепенно се за познах напълно с всичките им физически аспекти, с всяка част от тяхното тяло. В това отношение нямаше какво да науча. Но нямах основание да смятам, че един мъж може да бъде почувстван по-различно от друг. Знаех какво усещам при допира до кожата на своя съпруг, до неговите ръце, когато той се насилеше да ме докосне, какво… знаех всичко. Нямах основание да смятам, че нещо би било по-различно с някой друг мъж. Не изпитвах никакво удоволствие от докосването до моя съпруг, а и защо ли трябваше да изпитвам? Изпитвам ли някакво особено удоволствие от допира ча моите пръсти с тази маса? Освен дотолкова, че бих могла да оценя нейната физическа гладкост? Докосването до моя съпруг беше част от един ритуал, който се повтаряше от време на време. Той го изтърпяваше, защото това се очакваше от него. А като добър соларианин, той го правеше стриктно спазвайки датата и часа — с продължителност и по начин, съответстващи на добрите маниери. Но с това се изчерпваше всичко и макар че този периодичен контакт беше именно с цел сексуално общуване, съпругът ми не беше правил постъпки за дете. Убедена съм, че въобще нямаше и намерение да го прави. Аз изпитвах прекалено голямо страхопочитание към него, за да направя постъпки от моя страна, както би било редно. Сега, когато си спомням за това, мога да кажа, че сексуалното ни изживяване е било повърхностно и механистично. Никога не съм имала оргазъм. Нито веднъж. Че такова нещо въобще съществува, подразбрах от някои книги. Но описанията просто ме озадачаваха и — тъй като това се срещаше само във внесените отвън книги, в соларианските никога не ставаше дума за секс — не можех да им се доверя. Мислех, че всичко написано са просто екзотични метафори. Нито пък можех да експериментирам с автоеротизъм. Във всеки случай, не и успешно. Струва че мастурбация е разпространената дума. Поне нея съм чувала да употребяват на Аврора. Естествено, на Солария секът не се обсъждаше в никакъв аспект. Нито пък някоя свързана с него дума се използва в доброто общество. Нито пък има друг вид общество на Солария. От нещо, което ми попадна случайно за четене, добих представа, как човек може да мастурбира. В редица удобни случаи съм правила плахи опити да извърша онова, което беше описано там. Табуто върху докосването до човешкото тяло доведе до това, че дори моето собствено ми се струваше забранено и неприятно. Можех да прокарам ръка по страните си, да скръстя крак върху крак, да усетя притискането на едното си бедро в другото, но това бяха обичайки докосвания, безинтересни. Да превърнеш процеса на докосването в инструмент на съзнателно удоволствие е нещо съвсем друго. Всяка частица от мен съзнаваше, че това не бива да се прави, защото знаех, че няма да изпитам удоволствие. И никога не ми е минавало през ума — нито веднъж, — че бих могла да изпитам удоволствие от докосването при други обстоятелства. Защо ли би ми дошло наум? Как би могло да ми дойде наум? Докато не те докоснах онзи път. Не знам защо го направих. Изпитах прилив на чувства към теб, защото ти ме спаси от съдбата на убийца. Пък и общо взето, ти не ми беше забранен. Не беше соларианик. Не беше — извинявай — общо взето, мъж. Беше създание от Земята. По външност приличаше на човек — но с кратък живот и пълен със зарази — нещо, което в най-добрия случай можеше да се разглежда като полу-човек. Така че, понеже ме беше спасил и не беше истински мъж, аз можех да те докосна. И нещо повече, ти не ме гледаше с враждебността и антипатията на моя съпруг, или с добре заученото безразличие на онези, които ме гледаха по видеофона. Ти беше там, съвсем осезаем, и в твоите очи имаше топлота и загриженост. Дори потрепна, когато ръката ми се доближи до твоята буза. Забелязах това. Не знам защо стана така. Докосването беше толкова мимолетно. Нямаше причини физическото усещане да е по-различно от онова, ако бях докоснала своя съпруг или някой друг мъж — или дори може би, и жена. Но в него имаше нещо повече от физическото усещане. Ти беше там, зарадва се и показа всички признаци на обич, както ми се стори. Когато нашите тела — моята ръка и твоята буза, — се допряха, все едно че се бях докоснала до малко пламъче, което моментално пробяга нагоре по ръката ми и ме подпали цялата. Не знам колко време продължи това — не може да е било повече от една или две секунди, — но за мен времето беше спряло. Случи ми се нещо, което никога дотогава не ми се беше случвало. Когато по-късно си припомних онзи момент — след като вече бях наясно с нещата, — аз осъзнах, че в онзи момент съм изпитала нещо много подобно на оргазъм. Опитах се да не го покажа… — Бейли поклати глава, без да смее да я погледне. — Значи не съм го показала. Казах «Благодаря ти, Илайджа». Казах го заради това, което ти направи за мен във връзка със смъртта на моя съпруг. Но най-вече, защото без сам да си даваш сметка, тя озари моя живот и ми показа какво има на този свят. Защото ми отвори една врата. Защото ми откри един път. Защото ми показа нови хоризонти. Физическото действие не означаваше нищо само по себе си. Просто едно докосване. Но това беше началото на всичко.

Гласът й замря и известно време тя не каза нищо, потънала в спомени.

После вдигна един пръст.

— Не. Не казвай нищо. Още не съм свършила. Преди онзи момент, си бях представяла разни неща — много смътно и неясно. Един мъж и аз да правим онова, което правехме аз и моят съпруг. Но някак си по-различно — не знаех дори в какъв смисъл по-различно. Може би с по-различно усещане — нещо, което дори не можех да си представя, колкото и с всички сили да се мъчех. Сигурно целият ми живот щеше да премине в опити да си представя непостижимото. Щях да си умра така, както предполагам, че жените на Солария — а също и мъжете — често умират — без никога да го разберат. Дори след три или четири века живот. Без никога да го разберат. Имайки деца, но без никога да го разберат. Но само едно докосване до твоята буза, Илайджа, и аз го разбрах. Не е ли удивително? Ти ме научи какво мога да си представям. Не механичното извършване, не скучното и неохотно доближаване на телата, а нещо, което никога не бих предположила, че може да е свързано с това. Изразът на лицето, блясъкът в очите, усещането за… нежност… внимание… за нещо, което дори не мога да го опиша… приемане… снижаване на ужасяващата бариера между отделните личности. Любов, предполагам, е подходящата дума, която обобщава всичко това. Почувствах любов към теб, Илайджа, защо то помислих, че и ти може да изпитваш любов към мен. Не казвам, че си ме обичал, но ми се струваше, че би могъл. Това никога не ми се беше случвало и макар че в древната литература споменават такива неща, аз не знаех, какво искат да кажат с тях. Не повече, отколкото в случаите, когато мъжете в тези книги говореха за «чест» и се убиваха заради нея. Приемах думата, но така и никога не успях да разбера нейното значение. И досега е така. Така беше и с «любовта», докато не те докоснах. След това вече можех да си представям. Дойдох на Аврора, като си спомнях за теб, и мислех за теб, и мислено говорех с теб до безкрайност. Бях убедена, че на Аврора ще срещна милиони Илайджи.

Тя млъкна за момент, изгубена в своите мисли, после изведнъж продължи пак:

— Не стана така. Оказа се, че на Аврора е също толкова зле, колкото и на Солария, само че по друг начин. На Солария сексът беше нещо лошо. Мразеха го и ние всички му обръщахме гръб. Не можехме да се любим заради омразата, която будеше сексът у нас. На Аврора, сексът е отегчителен. Приемат го хладнокръвно и с лекота — с такава лекота, както и дишането. Ако някой почувства желание за секс, той се протяга към първия, когото сметне за подходящ. И ако този подходящ човек в момента не е ангажиран с нещо, което да не може да остави, следва секс в каквато форма се сметне за приемлива. Като дишането. Но къде е екстазът в дишането? Ако човек се задушава, тогава вероятно първото разтърсващо вдишване може и да представлява наслада и облекчение. Но ако никога не си се задушавал? Ако човек неволно никога не е минавал без секс? Ако на младите сексът е бил преподаван наравно с четенето и програмирането? Ако от децата се очаква да експериментират в курса на обучението, а от по-големите се очаква да помагат? Сексът, позволен и безплатен като водата, няма нищо общо с любовта на Аврора. Също както сексът, забранен и в качеството си на нещо срамно, няма нищо общо с любовта на Солария. И в двата случая децата са малко. Правят се предварително официални постъпки. И ако бъде отпуснато разрешение, идва етапът на секса, предназначен само за правене на деца — скучен и противен. Ако след един разумен период от време не се стигне до забременяване, твоят дух се сломява и прибягваш до изкуствено осеменяване. След време, както на Солария, ектогенезата ще е единствената алтернатива. Оплождането и ембрионалното развитие ще стават само в генотариумите. Сексът ще остане сам за себе си като форма на социално общуване и ще играе същата роля в любовта, каквато има и космическото поло. Не можах да се нагодя към аврорианските възгледи, Илайджа. Не съм възпитана така. С ужас протягах ръка за секс и никой не ми отказваше — и не му пукаше. Очите на всеки мъж бяха празни, когато се предлагах, и оставаха празни, когато приемаше. Още една, си казваха те, какво от това? Те бяха склонни, но нищо повече от склонни. И докосването до тях не означаваше нищо. Все едно, че докосвах своя съпруг. Научих се да го правя, да ги следвам, да приемам тяхното насочване — но това все така продължаваше да не значи нищо. Не придобих дори и желанието да го направя за себе си, самата аз. Чувството, което ти ми даде, никога не се върна и след време се отказах. На фона на всичко това, д-р Фасгълф беше мой приятел. На цяла Аврора, единствено той знаеше подробности за онова, което стана на Солария. Поне така си мисля. Знаеш, че подробности не бяха оповестени, а сигурно не са присъствали и в онази ужасна хипервълнова програма, за която чух. Отказах да я гледам. Д-р Фастълф ме защити от липсата на разбиране от страна на аврорианците и от общото презрение към соларианците. Защити ме и от отчаянието, което след време ме обзе. Не, ние не сме били любовници. Можех да се предложа. Но когато това ми хрумна, вече не смятах, че чувството, което ти ми вдъхна, Илайджа, някога ще се върне пак. Мислех, че съм се лъгала в своите спомени и се отказах. Не се предложих. Нито пък той себе си. Не знам защо не го е направил. Може би е разбирал, че моето отчаяние идва от неуспеха да намеря нещо полезно в секса и не е искал да го задълбочава с нов неуспех. Това е напълно в стила му — да прояви загриженост към мен по такъв мил начин. Така че, не бяхме любовници. Той ми беше просто приятел, и то тогава, когато имах най-голяма нужда. Това е, Илайджа. Ето ти пълния отговор на въпросите, които ми зададе. Искаше да знаеш какви са моите отношения с д-р Фастълф и каза, че ти трябва информация. Имаш я. Доволен ли си?

Бейли се помъчи да не покаже колко му е мъчно.

— Съжалявам, Гладиа, че животът е бил толкова труден за теб. Даде ми информацията, от която се нуждаех. Даде ми по вече информация, отколкото, вероятно, предполагаш.

Гладиа се намръщи.

— В какъв смисъл?

Бейли не отговори направо.

— Гладиа, — каза той, — радвам се, че споменът за мен е означавал толкова много за теб. Докато бях на Солария, никога не ми е идвало наум, че съм ти направил такова силно впечатление. Дори и да се бях сетил, никога не бих се опитал… Ти знаеш.

— Знам, Илайджа — меко отвърна тя. — Нито пък щеше да получиш нещо, ако се беше опитал. Не бих могла.

— И аз знам, че това е така. И не приемам онова, което ми каза сега, като покана. Едно докосване, един миг на сексуално вглеждане — няма нужда от нищо повече. Много е вероятно то никога да не се повтори. А споменът за него не би трябвало да се разваля с глупави опити за възкресение. Това е причината сега да не… се предлагам. Не го приемай като началото на още една задънена улица за себе си. Пък и…

— Да?

— Както вече споменах, ти ми каза може би повече, отколкото осъзнаваш. Каза ми, че историята не свършва с твоето отчаяние.

— Защо мислиш така?

— Като ми разказваше за чувството, което ти вдъхнало докосването до моята буза, ти спомена нещо като «когато по-късно си припомних онзи момент — след като вече бях наясно с нещата, — осъзнах, че тогава съм изпитала нещо много подобно на оргазъм». Но после започна да обясняваш, че сексът с аврорианците така и никога не довел до нищо. Следователно предположих, че и с тях не си изпитала оргазъм. Но ти трябва да си го изпитала, Гладиа, щом определяш по този начин онова усещане, което си изпитала на Солария. Не може спомняйки си да разбереш, че е това е било оргазъм, без никога да си се любила истински. С други думи, ти си имала любовник и си изживяла любов. Ако трябва да вярвам, че д-р Фастълф не ти е любовник, нито е бил, тогава следва, че е, или е бил, някой друг.

— Дори и да е така. На теб какво ти влиза в работата, Илайджа?

— Не знам, Гладиа. Кажи ми кой е той и ако се окаже, че не ми влиза в работата, с това ще приключим.

Гладиа мълчеше.

— Ако не ми кажеш, Гладиа — добави Бейли, — ще трябва аз да ти кажа. Вече споменах, че не съм в състояние да ти спестявам излишни емоции.

Гладиа продължаваше да мълчи, ъгълчетата на нейните устни бяха побелели от стискане.

— Трябва да е бил някой, Гладиа, а твоята скръб от загубата на Джендър е огромна. Отпрати Данил, защото не можеш да го гледаш, заради приликата му с Джендър. Ако греша, като смятам, че това е бил Джендър Панел… — Той се поколеба за миг, после рязко полита — Вярно ли е, че роботът Джендър Панел ти е бил любовник?

Гладиа прошепна:

— Джендър Панел, роботът, не ми е бил любовник. — После добави, по-силно и по-твърдо — Беше ми съпруг!

 

25.

Устните на Бейли замърдаха беззвучно, но четиригласният възглас не можеше да бъде сбъркан.

— Да — каза Гладиа. — Иосафате! Изумен си. Защо? Не одобряваш ли?

— Не ми е работата да одобрявам или не — безизразно отвърна Бейли.

— Което значи, че не одобряваш.

— Което значи, че просто търся информация. Каква е разликата между любовник и съпруг на Аврора?

— Щом двама души живеят заедно в едно и също имение за известен период от време, техните взаимоотношения са по-скоро съпружески, отколкото любовни.

— Колко дълъг период от време?

— Доколкото разбирам, зависи от мястото — в съответствие с местните разпоредби. В града Еос, периодът от време е три месеца.

— Трябва ли двамата да се въздържат от сексуални отношения с други през този период?

Гладиа повдигна учудено вежди.

— Защо?

— Просто питам.

— Ограничението е немислимо за Аврора. Съпруг или любовник, няма значение. Тук човек се ангажира със секс, когато му се прииска.

— А приисквало ли ти се е, докато си била с Джендър?

— Не ми се е случвало, но това си беше мой личен избор.

— А други предлагали ли са се?

— От време на време.

— И ти си отказвала?

— Винаги мога да откажа, след като не желая. Това е типично за непридирчивия им стил тук.

— Но ти отказва ли?

— Да.

— А този, на когото си отказала, знаеше ли защо го правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеха ли, че имаш съпруг-робот?

— Имах съпруг. Не го наричай съпруг-робот. Няма такъв израз.

— Знаеха ли?

Тя се замисли.

— Не знам дали са знаели.

— Казвала ли си им?

— Защо да им казвам?

— Не отговаряй на въпросите ми с въпроси. Казвала ли си им?

— Не съм.

— Как си могла да избегнеш това? Не мислиш ли, че би било естествено да дадеш обяснение за своя отказ?

— Никога не се искат никакви обяснения. Един отказ си е просто отказ и винаги се приема. Не те разбирам.

Бейли спря да събере мислите си. Гладиа и той не се разминаваха в своите интереси; те вървяха успоредно.

Той започна отново:

— На Солария щеше ли да е естествено да имаш робот за съпруг?

— На Солария това би било немислимо и никога не бих сънувала за подобно нещо. На Солария всичко е немислимо. И на Земята също, Илайджа. Жена ти би ли си взела някога робот за съпруг?

— Това няма отношение към въпроса, Гладиа.

— Вероятно, но твоето изражение беше достатъчно красноречиво. Може и да не сме аврорианци — ти и аз, — но сме на Аврора. Живея тук от две години и приемам нейните плюсове.

— Да не искаш да кажеш, че сексуалните отношения между хора и роботи са често срещани на Аврора?

— Не знам. Знам просто, че се приемат, защото се приема всичко, свързано със секса. Всичко, което е доброволно, което дава взаимно удовлетворение, и което не вреди физически никому. Какво толкова му пука на някой, как даден човек, или произволна група от хора, намират удовлетворение? На кой му пука, какви книги чета аз, какво ям, кога си лягам да спя или ставам, дали си падам по котките или не обичам розите? Сексът също е въпрос на безразличие — на Аврора.

— На Аврора — повтори Бейли като ехо. — Но ти не си родена на Аврора и не си възпитана по такъв начин. Само преди малко каза, че не си могла да се нагодиш именно към това безразличие спрямо секса, което сега превъзнасяш. Преди изказа отвращението си от многократните бракове и безпрепятствените сношения. Може би не си им обяснявала причините за своя отказ, защото дълбоко в себе си се срамуваш, че Джендър ти е съпруг. Може би си знаела, или подозирала, или дори само си предполагала, че това не е обичайно. Че е необичайно дори за Аврора — и си се срамувала.

— Не, Илайджа, няма да ме подлъжеш да кажа такова нещо. Ако за Аврора е необичайно да имаш робот за съпруг, това би се дължало единствено на факта, че роботите като Джендър са необичайни. Роботите, които имаме на Солария, или на Земята, или на Аврора — освен Джендър и Данил, — не са направени с цел да доставят някакво сексуално удовлетворение, освен най-примитивното. Сигурно биха могли да бъдат използвани за мастурбация — може би като механичен вибратор, — но нищо повече. И щом новите хуманоидни роботи се разпространят широко, ще се разпространи и сексът между хората и роботите.

— Преди всичко, Гладиа — попита Бейли, — как така Джендър стана твоя собственост? Били са само два — и двата в имението на д-р Фастълф. Той просто така ли ти даде единия — половината от всичките?

— Да.

— Защо?

— От любезност, предполагам. Бях самотна, обезверена, отчаяна — един чужденец в чужда страна. Той ми даде Джендър, за да ми прави компания, и аз никога няма да мога да му се отблагодаря. Всичко трая само около половин година, но тази половин година струва може би колкото целия мой останал живот.

— Д-р Фастълф знаеше ли, че Джендър ти е съпруг?

— Никога не е споменавал, така че не знам.

— А ти споменавала ли си?

— Не.

— Защо не?

— Не виждах смисъл. И не, не беше защото съм се срамувала.

— Как стана така?

— Че не виждах смисъл ли?

— Не. Че Джендър стана твой съпруг.

Гладиа се вдърви. Тя отвърна с враждебна нотка в гласа си:

— Защо трябва да обяснявам това?

— Гладиа, — каза Бейли, — става късно. Не ме спъвай на всяка стъпка, която правя. Страдаш ли, че Джендър го… го няма?

— Иска ли питане?

— Искаш ли да разбереш какво се е случило?

— Пак, иска ли питане?

— Тогава ми помогни. Нужна ми е всичката информация, която мога да събера, за да започна — само за да започна — да осъществявам някакъв напредък по отношение на този привидно неразрешим проблем. Как така Джендър стана твой съпруг?

Гладиа се отпусна в стола и ненадейно очите й се изпълниха със сълзи. Тя побутна чинията с трохи, в която преди това имаше сладки, и задавено рече:

— Обикновените роботи не носят дрехи, но са направени така, че да изглеждат, сякаш имат. Познавам добре роботите, понеже съм живяла на Солария, и притежавам известен артистичен талант…

— Спомням си твоите светлинни форми — меко я прекъсна Бейли.

Гладиа кимна с глава.

— Разработих няколко проекта за новите модели роботи. Според мен, проектите бяха по-стилни и по-интересни от използваните тук, на Аврора. На стените можеш да видиш една част от скиците на тези проекти. Останалите съм окачила в другите стаи на имението.

Погледът на Бейли се премести върху рисунките. Несъмнено представляваха роботи. Те, обаче, не бяха реалистично изобразени, а изглеждаха удължени и неестествено разкривени. Сега, когато ги гледаше под нов ъгъл, Бейли забеляза, че изкривените части всъщност хитро подчертаваха онези места, които предполагаха наличието на облекло. Рисунките му напомняха за прислужническите дрехи, които беше видял в една книга, посветена на средновековна викторианска Англия. Дали Гладиа знаеше за тези неща, или просто ги беше налучкала, макар и с доста подробности? Не че беше съществен въпрос, но (вероятно) не биваше да се подминава току така.

Когато Бейли първоначално забеляза рисунките, си беше помислил, че по този начин Гладиа се е заобиколила с роботи, по подобие на своя живот на Солария. Тя беше заявила, че мрази този живот, но казаното представляваше мисловен продукт на нейния разум. Солария си оставаше нейната единствената родина, а това не може така лесно да се забрави — може би дори никога. И вероятно именно заради това тя рисуваше, макар че намираше друг благовиден предлог за новото си занимание.

— Имах успех — продължи Гладиа. — Някои от водещите концерни-производители на роботи плащат добре за моите проекти и в редица случаи промениха изцяло външния вид на вече съществуващи роботи според моите указания. Всичко това ми донесе известно удовлетворение, което донякъде компенсира емоционалната дупка в моя живот. Когато д-р Фастълф ми даде Джендър, аз се сдобих с робот, който, естествено, носеше истинско облекло. Скъпият доктор беше наистина толкова мил, че ми даде и доста дрехи за смяна. Но те изобщо не бяха направени с въображение и аз се забавлявах, като купувах най-различни глупости, които смятах за по-подходящи. Трябваше да взема точните мерки на Джендър, защото възнамерявах да ушият моделите ми по поръчка — а това означаваше, че той постепенно трябва да си свали дрехите. Така и направи. И едва тогава, когато целият се съблече, разбрах, колко много прилича на човек. Нищо не му липсваше. А онези части, които се предполагаше, че трябва да получават ерекция, наистина получаваха. Всъщност, той съзнателно се контролираше, както бихме казали за едно човешко същество. На Джендър му ставаше и спадаше по заповед. Така ми каза, когато го попитах, дали пенисът му функционира в това отношение. Полюбопитствах и той ми показа. Трябва да знаеш, че макар Джендър да приличаше много на човек, аз си давах сметка, че той е робот. Имам известни задръжки по отношение на докосването до мъже — нали разбираш — и не се съмнявам, че това изигра голяма роля за моята неспособност да получа удовлетворение от секса с аврорианците. Но Джендър не беше човек. А през целия си живот, аз съм била все с роботи. Можех спокойно да го докосвам. Не след дълго разбрах, че ми харесва да го пипам. Джендър разбра, че на мен ми харесва. Той беше фино настроен робот, който внимателно следваше Трите закона. Да не достави удоволствие, при положение, че може, щеше да означава да ме разочарова. Разочарованието би се причислило към причиняването на вреда, а той не можеше да причинява вреда на едно човешко същество. С безкрайно внимание, той ме караше да изпитвам удоволствие. А понеже аз виждах у него желанието да ме накара да изпитам удоволствие — нещо, което никога не съм виждала при аврорианците — аз наистина го получавах и в крайна сметка разбрах — напълно, струва ми се — какво е оргазмът.

— Значи си била щастлива? — попита Бейли.

— С Джендър? Разбира се. Напълно.

— Никога ли не се карахте?

— С Джендър? Как бих могла? Единствената му цел, единственото нещо, заради което съществуваше, беше да ме радва.

— Това не те ли притесняваше? Той те е радвал само защото е бил принуден да го прави.

— Какво друго може да накара един човек да направи нещо, освен това, че по една или друга причина, той е принуден да го направи?

— Значи, след като си разбрала какво е оргазъм, никога не си почувствала необходимост да го направиш наисти… с аврорианците?

— Щяха да са незадоволителен заместител. Исках само Джендър. Сега разбираш ли, какво съм изгубила?

Лицето на Бейли, което беше придобило естествено мрачен вид, стана сериозно.

— Разбирам, Гладиа — отвърна той. — Ако преди съм ти причинил болка, моля те да ми простиш, защото тогава не си давах напълно сметка.

Тя обаче се разрида. Бейли чакаше, без да може да каже нищо повече, без да може да се сети за някакъв разумен начин, по който да я утеши.

Накрая тя отърси глаза и изтри очи с опакото на ръката си. После прошепна:

— Има ли още нещо?

Бейли каза с извинителна нотка в гласа си:

— Още няколко въпроса на друга тема и няма да те тормозя повече. — После предпазливо добави — Засега.

— За какво става дума? — Гладиа изглеждаше много уморена.

— Знаеш ли, че има хора, които смятат, че д-р Фастълф е виновен за убийството на Джендър?

— Да.

— Знаеш ли, че самият д-р Фастълф признава, че само той разбира достатъчно, за да убие Джендър по начина, по който това е направено?

— Да. Скъпият доктор ми каза.

— Добре тогава, Гладиа смяташ ли, че д-р Фастълф е убил Джендър?

Тя рязко изправи глава и го изгледа сърдито.

— Разбира се, че не. Защо да го прави? Първо на първо, Джендър беше негов робот и той много се грижеше за него. Не познаваш скъпия доктор така, както аз, Илайджа. Той е толкова деликатен човек, който не би сторил зло никому и който никога не би сторил зло на един робот. Да си мислиш, че е способен да убие някого, е все едно да си мислиш, че камъните падат към небето.

— Нямам повече въпроси, Гладиа. Единственото друго нещо, заради което съм тук в момента, е да видя Джендър — или каквото е останало от Джендър, — ако ми позволиш.

Тя отново се изпълни с подозрение и стана враждебна.

— Защо? Защо!

— Гладиа! Моля те! Не мисля, че от това ще има някаква полза, но трябва да го видя и да се убедя, че това е така. Ще се опитам да не направя нищо, с което да накърня твоите чувства.

Гладиа се изправи. Дрехите й, които не представляваха нищо повече от една плътно прилепнала рокля, не бяха черни (както щеше да е на Земята). Бяха в някакъв убит цвят, който нямаше никакъв блясък. Без да е кой знае какъв познавач на модата, Бейли си помисли, колко добре се подчертаваше с него скръбта й.

— Ела с мен — прошепна Гладиа.

 

26.

Бейли последва Гладиа през няколко стаи, чиито стени излъчваха бледо сияние. Веднъж или два пъти долови бегло движение, което реши, че бяха бързо отдалечаващите се роботи, на които им беше наредено да не пречат.

Минаха през едно антре, после изкачиха един етаж по някакви стълби и влезнаха в малка стая. Част от едната й стена блестеше така, че изглеждаше, сякаш там има прожектор.

В стаята имаше койка и стол — и никакви други мебели.

— Това беше неговата стая — каза Гладиа. После, като че ли отгатнала мислите на Бейли, продължи — Той нямаше нужда от нищо повече. Оставях го сам толкова дълго, колкото можех — понякога за цял един ден. Не исках никога да ми омръзне. — Тя поклати глава. — Сега бих искала да съм оставала с него всяка една секунда. Не знаех, че времето ни е толкова малко. Ето го.

Джендър лежеше на койката и Бейли мрачно го изгледа. Роботът беше покрит с някаква гладка, блестяща материя. Светлината от стената беше насочена към главата на Джендър — отпусната с почти нечовешко спокойствие. Очите му бяха широко отворени, но мътни и без блясък. Наистина приличаше толкова много на Данил, че притеснението на Гладиа от неговото присъствие беше съвсем оправдано. Вратът и рамената на Джендър се показваха над завивката.

— Д-р Фастълф прегледа ли го? — попита Бейли.

— Да, изцяло. В отчаянието си отидох при него и ако го беше видял, как хукна насам, колко угрижен беше, каква болка, каква… каква паника го обзе, никога не би си помислил, че той е виновен за случилото се. Нищо не можа да направи.

— Съблечен ли е?

— Да. Д-р Фастълф трябваше да го съблече, за да го прегледа обстойно. Нямаше смисъл да го обличам пак.

— Ще ми позволиш ли да дръпна завивката, Гладиа?

— Трябва ли?

— Не искам после да се обвинявам, че съм пропуснал нещо очевидно.

— Какво толкова можеш да видиш, което д-р Фастълф да не е видял?

— Нищо, Гладиа, но трябва да знам, че няма какво да видя. Моля те, съдействай ми.

— Добре, тогава, давай, но моля те като свършиш да поставиш завивката точно така, както е в момента.

Тя се обърна с гръб към него и Джендър, облегна лявата си ръка на стената и опря чело в нея. Не се чуваше никакъв звук. Но Бейли знаеше, че тя отново ридае.

Тялото май не беше съвсем човешко. Очертанията на мускулите изглеждаха някак си опростени и схематични. Иначе всичко си беше на мястото — зърната на гърдите, пъпът, пенисът, тестисите, окосмяването и така нататък. Даже имаше малки светли косъмчета на гърдите.

Колко ли дни бяха минали, откакто Джендър беше убит? Бейли се сепна, че всъщност не знае. Вероятно е станало малко преди да започне неговото пътешествие към Аврора. Значи беше минала повече от една седмица, а нямаше никакви признаци на разложение — било то видими, или обонятелни. Очевидна разлика в сравнение с хората.

Бейли постоя нерешително, но после пъхна едната си ръка под рамото на Джендър, а другата под бедрата му, и ги провря до другия край на тялото. Реши да не се обръща към Гладиа за помощ — това би било невъзможно. Той повдигна и преобърна Джендър с известно усилие, без да го събори от койката.

Койката изскърца. Гладиа сигурно се беше досетила какво прави той, но не се обърна. Не предложи услугите си, но поне и не възрази.

Бейли измъкна ръцете си. Джендър беше топъл. Вероятно захранването с енергия продължаваше да поддържа телесната температура, макар че мозъкът на робота не работеше. Тялото беше освен това твърдо и еластично. Вероятно в него никога нямаше да настъпят трупни измениия.

Едната ръка на Джендър беше увиснала до койката съвсем по човешки. Бейли внимателно я раздвижи и я отпусна. Тя се заклати леко напред-назад и после спря. Той присви единия крак в коляното и го разгледа. После другия. Тазът беше идеално оформен, имаше дори и анус.

Бейли не можеше да се отърве от чувството за неловкост. Усещането, че нарушава спокойствието на едно човешко същество, не искаше да го напусне. Ако това беше човешки труп, неговата студенина и вдървеност биха го лишили от всичко човешко.

Бейли притеснено си помисли: «Трупът на един робот изглежда далеч по-човешки от трупа на човек.»

Той се протегна отново под Джендър, вдигна го и го преобърна.

Приглади чаршафа, колкото можа, после върна завивката, както беше в началото, и приглади и нея. Отстъпи крачка назад и реши, че всичко изглежда както преди. Или почти както преди. Беше се постарал според своите възможности.

— Свърших, Гладиа — заяви Бейли.

Тя се обърна, погледна към Джендър с навлажнени очи и каза:

— Тогава може ли вече да тръгваме?

— Да, разбира се, но Гладиа…

— Е?

— Така ли ще го държиш? Предполагам, че няма да тръгне да се разлага.

— Има ли значение, какво ще направя?

— В известен смисъл, да. Трябва да си дадеш възможност да се възстановиш. Не можеш да прекараш три столетия във вечно оплакване. Което е свършило, е свършило. — (Думите му звучаха кухо като сентенции, дори в неговите собствени уши. Как ли й звучаха на нея?)

— Знам — отвърна тя, — че не искаш да кажеш нищо лошо, Илайджа. Помолиха ме да задържа Джендър, докато разследването приключи. После ще го стопят по моя молба.

— Стопят?

— Ще го подложат на плазмена струя и ще го разградят на съставните му елементи, както правят и с човешките трупове. Ще ми останат неговите холограми — и спомените за него. Това задоволява ли те?

— Разбира се. Сега трябва да се връщам в имението на д-р Фастълф.

— Да. Научи ли нещо ново от трупа на Джендър?

— Не съм и очаквал, Гладиа.

Тя се обърна и го погледна направо в лицето.

— И Илайджа, искам да откриеш, кой е направил това и защо. Трябва да знам.

— Но, Гладиа…

Тя яростно заклати глава, сякаш да не допусне да чуе нещо, за което не беше подготвена.

— Знам, че ще го направиш.

 

7
ОТНОВО ФАСТЪЛФ

 

27.

Бейли излезе от къщата на Гладиа по залез. Обърна се в посоката, накъдето предположи, че се намира западният хоризонт и видя слънцето на Аврора — пурпурно червено на фона на зеленото като ябълка небе, с тънки ивици червеникави облаци в горната си част.

— Йосафате — измърмори той. Очевидно слънцето на Аврора, което беше по-студено и по-оранжево от земното, изглеждаше още по-различно при залез, когато лъчите му преминаваха през по-дебелия слой въздух.

Данил беше зад него; Жискар — както преди, отпред.

— Добре ли сте, колега Илайджа? — дочу Бейли гласа на Данил.

— Съвсем добре — увери го Бейли, доволен от себе си. — Външният свят ми понася добре, Данил. Дори мога да се възхитя на залеза. Винаги ли изглежда така?

Данил погледна безстрастно залязващото слънце.

— Да — отвърна той. — Но нека по-скоро да тръгваме към имението на д-р Фастълф. По това време на годината здрачът бързо отминава, колега Илайджа, а бих искал да стигнем там, докато все още можете ясно да виждате.

— Готов съм. Да тръгваме.

Бейли се зачуди, дали не би било по-добре да изчакат тъмното. Нямаше да му е приятно да не вижда, но пък щеше да има илюзията, че е на закрито. Дълбоко в себе си той не беше сигурен, колко време щеше да продължи еуфорията, породена от неговото възхищение на залеза (истински залез, да не забравяме, на открито). Но това беше страх от неизвестното и той нямаше намерение да му се дава.

Жискар се понесе безшумно назад към него и го попита:

— Ще предпочете ли да изчакаме, сър? Тъмнината по-добре ли ще ви устройва? За нас няма да представлява пречка.

Бейли усети присъствието на още роботи, които обикаляха на известно разстояние около тях. Дали Гладиа не беше назначила на роботите си дежурство по охраната, или Фастълф беше пратил своите?

Това беше още по-показателно за грижите, които всички те полагаха за него, и Бейли реши от инат да не се поддава на своята слабост.

— Не, тръгваме сега — отвърна той и бързо закрачи към имението на Фастълф, което се виждаше между дърветата в далечината.

«Роботите ако щат да ме следват.» — наперено си помисли той. Знаеше, че ако се замисли по-сериозно, щеше да открие в себе си някаква частица, която все още потрепва при мисълта, че той се намира върху оголената кожа на една планета, без никаква друга защита, освен въздуха между себе си и огромната пустош. Но той нямаше да мисли за това.

Челюстите му затракаха, устните затрепериха. Сигурно заради неговото усещане за неподвластност на страха. Или може би беше от студения вечерен вятър, от който му настръхна и кожата на ръцете.

Не беше от откритото.

Не беше.

Бейли заговори, като се опита да раздели челюстите си една от друга:

— Познаваше ли добре Джендър, Данил?

— Бяхме заедно известно време — отвърна Данил. — След като конструираха моя приятел Джендър и преди той да отиде в имението на мис Гладиа, ние бяхме неотлъчно заедно.

— Притесняваше ли те, Данил, че Джендър прилича на теб толкова много?

— Не, сър. И двамата се различавахме, колега Илайджа, а и д-р Фастълф не ни бъркаше. Следователно, бяхме две отделни личности.

— А ти можеше ли да ги различаваш, Жискар? — Вече бяха по-близо до него, може би защото останалите роботи бяха застъпили дежурствата на дълги разстояния.

— Доколкото си спомням — отвърна Жискар, — не е имало случай, когато това да се е налагало.

— А ако се беше наложило, Жискар?

— Тогава щях да ги отлича един от друг.

— Какво беше мнението ти за Джендър, Данил?

— Моето мнение, колега Илайджа? По отношение на какво искате да чуете моето мнение за Джендър? — попита Данил.

— Например, вършеше ли добре работата си?

— Несъмнено.

— Беше ли задоволителен във всяко едно отношение?

— Във всяко отношение, доколкото ми е известно.

— Ами ти, Жискар? Какво е твоето мнение?

— Никога не съм бил толкова близък с моя приятел Джендър, колкото беше приятелят ми Данил — отвърна Жискар, — а и не би било редно да изказвам мнение. Мога да кажа, че докото ми е известно, д-р Фастълф винаги беше доволен от приятеля ми Джендър. Изглеждаше еднакво доволен и от приятеля ми Джендър, и от приятеля ми Данил. Но не мисля, че съм програмиран така, че да си позволя сигурност по въпроса.

— А какво ще кажеш за времето, когато Джендър е бил в имението на мис Гладиа? — попита Бейли. — Тогава поддържахте ли връзка, Данил?

— Не, колега Илайджа. Мис Гладиа го държеше в своето имение. В случаите, когато тя посещаваше д-р Фастълф, Джендър никога не я придружаваше, доколкото ми е известно. В случаите, когато придружавах д-р Фастълф при посещенията му в имението на мис Гладиа, не виждах приятеля си Джендър.

Бейли остана малко изненадан. Той се обърна към Жискар, за да го попита същото, замълча и накрая сви рамене. Така нямаше да стигне доникъде и както д-р Фастълф беше отбелязал по-рано, нямаше особена полза от кръстосания разпит на един робот. Роботите никога нямаше да кажат нещо, което съзнават, че би навредило на някое човешко същество. Нито пък човек можеше да се заяжда с тях, да ги подкупва или да ги подмами. Нямаше да излъжат открито, но щяха да упорстват — ако ще и учтиво — в даването на безполезни отговори.

А може би, нямаше и значение.

Бяха стигнали прага на имението на Фастълф и Бейли усети, че ускорява дъха си. Беше убеден, че треперенето на ръцете и долната му устна наистина се е дължало единствено на студения вятър.

Слънцето вече се беше скрило, тук-там се виждаше по някоя звезда и небето притъмняваше в странен зеленикаво-пурпурен цвят, сякаш току-що му бяха нанесли побой. Бейли отмина през вратата към топлината на светещите стени.

Беше в безопасност.

Фастълф го поздрави.

— Връщате се тъкмо навреме, мистър Бейли. Плодотворно ли беше вашето заседание с Гладиа?

— Твърде плодотворно, д-р Фастълф — отвърна Бенли. — Дори е възможно да държа ключа към отговора в ръцете си.

 

28.

Фастълф само учтиво се усмихна по начин, който не изразяваше нито изненада, нито възторг, нито неверие. Той го поведе към трапезарията — по-малка и по-приветлива стая от онази, в която бяха обядвали.

— Вие и аз, скъпи мистър Бейли — любезно се обърна Фастълф към него, — ще имаме неофициална вечеря. Само ние двамата. Дори ще отпратим роботите, ако това ще ви бъде угодно. И няма да говорим по работа, освен ако вие не държите на всяка цена.

Бейли не каза нищо. Той спря учуден, за да разгледа стените. Те се поклащаха — луминисцентно зелени, — с различна яркост и с преливащи се отдолу нагоре тонове. На места се появяваха следи от палмови клони в по-тъмно зелено и призрачни проблясвания. Така стаята изглеждаше като добре осветена подводна пещера на дъното на някой плитък ръкав от морето. Ефектът беше главозамайващ — поне на Бейли му се стори такъв.

Фастълф с лекота разгада изражението на Бейли.

— Съгласен съм — каза той, — че с това трябва да се свикне, мистър Бейли. Жискар, намали осветлението на стените. Благодаря ти.

Бейли си пое дъх с облекчение.

— И аз ви благодаря, д-р Фастълф. Мога ли да посетя Личната, сър?

— Но, разбира се!

Бейли се поколеба.

— Бихте ли могли…

Фастълф се захили.

— Ще я намерите абсолютно нормална, мистър Бейли. Няма да имате оплаквания.

Бейли кимна с глава.

— Благодаря ви много.

Без нетърпимите измишльотини, Личната — Бейли реши, че тя е същата, която беше ползвал и преди — си беше просто онова, което трябваше да представлява. Може би малко по-луксозна и по-гостоприемна от всички останали, които той беше виждал. Различаваше се невероятно много от земните, които представляваха простираща се до безкрайност редица от еднакви кабини, всяка от които можеше да се ползва от един — и само един — човек.

Тази някак си блестеше от чистота. Сигурно нейният външен молекулен слой старателно се изстъргваше след всяко ползване и на негово място се полагаше нов. Бейли получи тягостното усещане, че ако остане прекалено дълго време на Аврора, после ще му бъде трудно да свикне отново със земните тълпи, за които хигиената и чистотата оставаха на заден план. Те се бяха превърнали в нещо, на което се отдаваше почит и уважение от разстояние и което си оставаше непостижим идеал.

Бейли беше заобиколен от различни удобства, направени от слонова кост и злато (не истинска слонова кост без съмнение, нито истинско злато), блестящи и гладки. И изведнъж той ясно си даде сметка, че потреперва при мисълта за небрежния обмен на бактерии на Земята. Втрисаше го от нейната гигантска неефективност. Дали космолитите не се чувстваха именно така? Можеше ли да ги упреква?

Изми ръцете си замислен, като си поигра малко с пластинката за нагласяне на температурата. И все пак имаше толкова показност във вътрешната украса на домовете на тези аврорианци, толкова натрапваща се преструвка — колко, видите ли, природосъобразно живеем, — когато всъщност те бяха опитомили и пречупили природата. Или може би така беше само при Фастълф?

В края на краищата, имението на Гладиа беше далеч по-строго обзаведено. Или може би това се дължеше просто на нейното соларианско възпитание?

Вечерята, която последва, му достави неподправена наслада. Както и по време на обяда, Бейли определено почувства по-голяма близост с природата. Блюдата нямаха край — разнообразни и в малки количества, — а за повечето не беше възможно да се определи, дали някога са представлявали част от растения, или от животни. Бейли започваше да гледа на притеснителните неща — някоя и друга малка кост, парче хрущял или влакнеста растителна нишка, които по-рано сигурно биха го отвратили — като на вълнуващо преживяване.

Първото ястие беше малка риба — малка риба, която се ядеше цялата, с всичките й вътрешни органи. В първия момент Бейли реши, че това е още един глупав начин за перчене с Природата с главно «П». Така или иначе, той глътна рибката, както направи Фастълф, и вкусът моментално промени неговото мнение. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Като че ли вкусовите рецептори бяха току-що открити и имплантирани в езика му.

Вкусът на различните ястия се менше, някои бяха определено странни и не съвсем приятни. Бейли реши, че това няма значение. Тръпката от усещането на строго определен вкус, на различни строго определени вкусове (по препоръка на Фастълф той си сръбваше от някаква слабо ароматизирана вода между отделните ястия) — това беше от значение, а не останалите подробности.

Бейли се стараеше да не се тъпче. Нито да се съсредоточава само в храната, нито да си облизва чинията. Отчаяно продължаваше да наблюдава и подражава на Фастълф и да не обръща внимание на неговия любезен, но определено забавляващ се поглед.

— Надявам се — каза Фастълф, — че всичко е по вашия вкус.

— Съвсем добро е — успя да измляска Бейли.

— Моля ви, не се насилвайте от излишна учтивост. Не яжте нищо, което ви се струва странно или противно на вкус. Ще ви осигуря допълнително всичко, което бихте пожелали в замяна.

— Не е необходимо, д-р Фастълф. Всичко е съвсем задоволително.

— Добре тогава.

Въпреки предложението на Фастълф да ядат в отсъствието на роботи, имаше един, който сервираше. (Фастълф, свикнал с това, вероятно дори не го забелязваше, помисли си Бейли — и не повдигна въпроса.)

Както можеше да се очаква, роботът мълчеше и неговите движения бяха безупречни. Хубавата му ливрея имаше вид на извадена от някоя историческа хипервълнова драма. Едва при по-сериозно вглеждане се забелязваше, до каква степен костюмът е светлинна илюзия и колко много външността на робота се доближава до гладкия метален гланц — и нищо повече.

— Гладиа ли е проектирала външността на сервитьора? — попита Бейли.

— Да — отвърна Фастълф, видимо доволен. — Колко поласкана би се почувствала, ако разбере, че сте познали стила й. Добра е, нали? Нейните работи стават все по-популярни. Те запълват полезно пространство в аврорианското общество.

Разговорът по време на яденето беше приятен, но несъществен. Бейли не чувстваше нужда да «говори по работа» и всъщност беше предпочел предимно да мълчи, докато се наслаждаваше на яденето. Остави на своето подсъзнание — или която и да беше онази способност, която компенсира отсъствието на усилено мислене — да реши само, как да подхване разговора за нещата, които сега му се струваше, че заемат централно място в проблема с Джендър.

Фастълф обаче, пое инициативата в свои ръце и каза:

— Като споменахте Гладиа, мистър Бейли, мога ли да попитам, как стана така, че тръгнахте към имението й така дълбоко отчаян, а се връщате почти преливащ от радост. Дори твърдите, че може би държите ключа към цялата история в ръцете си? Нещо ново — и вероятно неочаквано — ли научихте у Гладиа?

— Така и стана — отвърна Бейли разсеяно, но се изгуби в десерта, който въобще не можа да разбере какво представлява. В чинията пред него се появи още едно парче, след като сервитьорът се вдъхнови от известната доза копнеж в очите на госта. Никога досега Бейли не беше изпитвал такова удоволствие от яденето и за първи път негодуваше срещу физиологичните ограничения, които го правеха невъзможно да продължи до безкрайност. Засрами се, че се чувства по този начин.

— И какво беше новото и неочакваното, което научихте? — попита Фастълф със сдържано търпение. — Предполагам нещо, което аз самият не знам?

— Може би. Гладиа ми каза, че сте й дали Джендър преди около половин година.

Фастълф кимна.

— Това го знам. Така е.

— Защо? — остро запита Бейли.

Приветливото изражение бавно изчезна от лицето на Фастълф. После той попита на свой ред:

— Защо не?

— Не знам защо не, д-р Фастълф — каза Бейли. — Не ме е грижа. Въпросът ми е: Защо?

Фастълф бавно поклати глава и не отвърна.

— Д-р Фастълф — продължи Бейли, — тук съм, за да оправя една отвратителна каша. Не сте направили нищо — нищо, — с което да ме облекчите. Напротив, вас изглежда ви забавлява да ми показвате, колко ужасна е тази каша и да опровергавате всяко мое предположение, което изказвам като евентуално решение. Аз, разбира се, не очаквам другите да отговарят на моите въпроси. Нямам официален статут на тази планета и нямам право да разпитвам, камо ли да изисквам отговори. С вас, обаче, нещата стоят другояче. Тук съм по ваша молба и се опитвам да спася вашата кариера, както и моята. Да не говорим, че по собствените ви думи, се опитвам да спася и Аврора, както и Земята. Следователно, очаквам да ми отговаряте на въпросите пълно и правдиво. Моля ви, не прибягвайте до патови техники, като например тази, да ме питате защо не, когато аз питам защо. Още веднъж — и за последен път ви питам: Защо?»

Фастълф издаде устни напред и погледна мрачно.

— Моите извинения, мистър Бейли. Ако не ви отговорих веднага, това се дължи само на факта, че сега, като се замисля, не намирам никаква кой знае колко драматична причина. Гладиа Делмар — не, тя не обича да се използва презимето й, — Гладиа е чужденка на тази планета. Била е подложена на травматични изпитания на своята родна планета, както знаете, и на травматични изпитания тук, както вероятно не знаете…

— Знам. Моля ви по същество.

— Добре тогава, жал ми беше за нея. Тя се чувстваше самотна и си помислих, че Джендър би я накарал да се чувства по-малко самотна.

— Жал ви е било за нея? Само това? Любовници ли сте? Били ли сте?

— Не, съвсем не. Не съм се предлагал. Нито пък тя. Защо? Тя ли ви каза, че сме били любовници?

— Не, тя го отрече, но ми трябваше още едно потвърждение. За всеки случай. Ще ви кажа, ако възникне несъответствие, няма нужда да се безпокоите по въпроса. Как така, след като сте й съчувствали толкова много и — както тя самата ми каза — тя ви е била толкова благодарна, никой от вас не се е предложил? Разбирам, че на Аврора предлагането на секс е същото, като да се обсъжда времето.

Фастълф се намръщи.

— Нищо не знаете, мистър Бейли. Не ни съдете по мерките на вашата собствена планета. Сексът не е от голямо значение за нас, но прибягваме до него с голямо внимание. Може да не ви изглежда така, но никой от нас не го предлага лекомислено. Гладиа, която не е свикнала с нашите обичаи и е била сексуално затормозена на Солария, може би го е предлагала лекомислено — или отчаяно, вероятно е по-точната дума. Ето защо, никак не е чудно, че резултатите не са я зарадвали.

— Не сте ли се опитал да подобрите нещата?

— Като се предложа? Аз не съм това, от което тя има нужда, нито пък тя е онова, от което аз имам нужда. Беше ми жал за нея. Харесвам я. Възхищавам се на нейния артистичен талант. И искам да е щастлива. В края на краищата, мистър Бейли, сигурно ще се съгласите, че съчувствието на едно човешко същество към друго не е задължително да почива на сексуално влечение или нещо подобно. То може да е проява на съвсем порядъчни човешки подбуди. Никога ли не сте съчувствал на някого? Никога ли не сте искал да помогнете на някой просто заради доброто чувство, което би ви донесло облекчението на нещастието на другия? От каква планета идвате вие?

— Това, което казвате — отвърна Бейли, — е напълно разбираемо, д-р Фастълф. Не споря, че вие сте почтено човешко същество. И все пак, съобразявайте се с мен. Когато ви попитах в началото, защо сте дали Джендър на Гладиа, не ми казахте това, което ми казвате сега — и то твърде емоционално, бих добавил. Първият ви импулс беше да се измъкнете, да увъртате, да печелите време, като ме питате защо не. Да приемем, че това, което ми казахте накрая, е истина. Но какво толкова имаше в моя въпрос, което ви накара да се смутите в началото? Каква причина — която не искахте да признаете — ви дойде наум, преди да се спрете на причината, която искахте да признаете? Простете, че настоявам, но трябва да знам — и то не от случайно любопитство, уверявам ви. Ако онова, което ми кажете, няма да е от полза за нашето жалко положение, смятайте, че сте го хвърлили в черна дупка.

— Съвсем честно — приглушено отвърна Фастълф, — не съм сигурен, защо парирах вашия въпрос. Вие ме изненадахте с нещо, което може би подсъзнателно отбягвам. Нека си помисля, мистър Бейли.

Те останаха да седят в пълно мълчание. Сервитьорът почисти масата и излезе. Данил и Жискар бяха другаде (вероятно охраняваха къщата). Най-накрая Бейли и Фастълф останаха сами в една освободена от роботи стая.

— Не знам, какво би следвало да ви кажа — каза накрая Фастълф, — но нека се върна няколко десетилетия назад. Имам две дъщери. Може би знаете. Те са от две различни майки…

— Бихте ли предпочели да имате синове, д-р Фастълф?

Фастълф изглеждаше искрено удивен.

— Не. Изобщо. Майката на моята втора дъщеря искаше син, струва ми се. Но аз никога не бих дал своето съгласие за изкуствено осеменяване със селектирана сперма — било то и моята собствена. Привърженик съм на естественото завъртане на генетичния зар. Преди да попитате защо, ще ви кажа, че е защото предпочитам моят живот да се определя от известна доза случайност и защото мисля, че всъщност исках да имам дъщеря. Бих приел и един син, нали разбирате, но не исках да пропусна шанса за дъщеря. Някак си, дъщерите ми допадат. Е, второто ми дете се оказа дъщеря, и може би това беше една от причините майката да разтрогне нашия брак малко след раждането. От друга страна, значителен процент от браковете така или иначе се разтрогват след раждане и може би няма смисъл да търся някакви особени причини.

— Предполагам, че тя е взела детето.

Фастълф изгледа Бейли озадачено.

— Защо да го взима? Но аз все забравям. Вие сте от Земята. Не, разбира се, че не. Детето естествено, щеше да бъде отгледано в ясли, където щяха да се грижат за него както трябва. Всъщност, обаче… — той сбърчи нос, като че ли внезапно смутен от някакъв спомен, — …тя не отиде там. Реших да я отгледам аз. Законно е, но твърде необичайно. Бях твърде млад, разбира се, още не бях стигнал стоте, но вече имах напредък в роботиката.

— Справихте ли се?

— Имате предвид да я отгледам успешно? О, да. Обикнах я много. Нарекох я Василия. Това е името на моята майка. — Той се усмихна на спомена. — Понякога проявявам подобна странна сантименталност — като моята привързаност към роботите. Разбира се, никога не съм срещал своята майка, но нейното име фигурира в моите документи. Тя все още е жива, доколкото ми е известно, така че бих могъл да я видя, но… Мисля, че има нещо гадно в товл, да се срещнеш с някой, в чиято утроба си бил някога. Докъде бях стигнал?

— Нарекли сте своята дъщеря Василия.

— Да — и я възпитах, като постепенно я обикнах. Много я обичах. И така успях да открия в какво се състои чара на този вид занимание. Естествено, моите приятели силно се смущаваха от това и аз трябваше да я държа настрана от тях, когато имах делови контакти, независимо дали социални или професионални. Спомням си веднъж… — той замълча.

— Да?

— Това е нещо, за което не си бях спомнял от десетилетия. Тя влезе тичешком, плачейки за нещо, и се хвърли в моите прегръдки, когато д-р Сартън беше при мен, за да обсъдим един от най-ранните проекти на програмите за хуманоидни роботи. Беше едва седем годишна струва ми се, и аз естествено я гушнах. Целунах я и пренебрегнах своята работа в момента, което беше съвсем непростимо от моя страна. Сартън напусна, кашляйки и давейки се — и най-дълбоко възмутен. Измина цяла седмица, преди да успея да подновя контакта с него и да възобновим обсъждането. Децата не би трябвало да действат по такъв начин на хората, предполагам, но те са толкова малко и се срещат толкова рядко.

— А вашата дъщеря — Василия — обичаше ли ви?

— О, да — поне, докато… Обичаше ме много. Аз се грижех за нейното обучение и се стараех умствените й възможности да се разгърнат в пълна степен.

— Казахте, че ви е обичала докато… нещо си. Не довършихте изречението. Значи, дошло е време, когато тя вече не ви е обичала. Кога е станало това?

— След като порасна достатъчно, вече искаше да има свое собствено имение. Беше съвсем естествено.

— А вие не сте искал?

— Какво искате да кажете с това, че не съм искал? Разбира се, че исках. Вие продължавате да ме смятате за чудовище, мистър Бейли.

— Да смятам ли тогава, че веднъж стигнала възрастта, когато е можела да има свое имение, тя вече не е изпитвала същите чувства към вас, които естествено е питаела, докато е била ваша дъщеря и е водила зависим живот във вашето имение?

— Не е толкова просто. Всъщност, беше доста объркано. Разбирате ли… — Фастълф изглеждаше смутен. — Аз й отказах, когато тя ми се предложи.

— Тя се е предложила на вас? — ужасено попита Бейли.

— Това си беше съвсем естествено — отвърна Фастълф с безразличие. — Тя ме познаваше добре. Бях я напътствал в секса, окуражавал нейните опити, водил я бях на игрите на Еос… Изобщо, правех възможно най-доброто за нея. Това трябваше да се очаква и беше глупаво от моя страна, че не бях подготвен и се оставих да ме хванат на тясно.

— Ами кръвосмешението?

Фастълф беше озадачен.

— Кръвосмешение? О, да, земно понятие. На Аврора няма такова нещо, мистър Бейли. Много малко аврорианци познават своите родители. Естествено, ако става дума за брак и са заявени деца, се провежда генеалогично проучване. Но какво общо има това с обществения секс? Не, не, неестественото беше, че отказах на своята дъщеря. — Той се изчерви — големите му уши най-вече.

— Ще ми се да ви вярвам — промърмори Бейли.

— Пък и нямах сериозни причини да отказвам, поне не и такива, които да изтъкна пред Василия. Беше престъпно от моя страна, че не предвидих нещата. Не успях да подготвя почвата, така че в случай, че се наложи да откажа на един млад и неопитен човек, да не го нараня и подложа на страхотно унижение. Наистина изпитвам непоносим срам, че се нагърбих с необичайната отговорност за възпитанието на едно дете. Успях единствено да я подложа на толкова неприятни изпитания… Струваше ми се, че можехме да продължим нашите отношения като баща и дъщеря… като приятели, но тя не беше склонна. След като й отказах, независимо колко тактично се опитах да го направя, нещата между нас се влошиха.

— Докато накрая…

— Накрая тя пожела да има собствено имение. Отначало се възпротивих. Не защото не исках да има, а защото ми се искаше да възстановим обичта помежду си, преди да си е отишла. Нищо не можа да помогне. Това беше периодът на може би най-голямото изпитание в моя живот. Накрая тя просто — и по доста груб начин — настоя да напусне и аз не можех повече да я задържам. По това време Василия вече се беше оформила като професионален роботик — благодарен съм, че не заряза професията от неприязън към мен — и имаше възможност да си намери имение без моята помощ. Така и направи. От тогава не сме имали много контакти помежду си.

— Може би тя не се е отчуждила напълно, д-р Фастълф — предположи Бейли, — след като не е зарязала роботиката.

— Просто роботиката е областта, в която тя може да работи най-пълноценно и от която се интересува най-много. Аз нямам нищо общо с това. Знам, че е така, защото в началото си мислех като вас и направих няколко приятелски опита за помирение, но те бяха отхвърлени.

— Липсва ли ви, д-р Фастълф?

— Разбира се, че ми липсва, мистър Бейли. Ето ви един пример, колко погрешно е човек да се нагърбва с възпитанието на деца. Човек отстъпва пред един ирационален импулс, едно атавистично желание — с което вдъхва на детето възможно най-силната любов. При което се излага на риска да откаже първото предлагане на същото това дете и го осакатява емоционално за цял живот. И, бих добавил, подлага себе си на това абсолютно ирационално чувство на «съжаление, че я няма». Това е нещо, което нито преди, нито след това съм изпитвал. И тя, и аз страдахме ненужно, а вината си е изцяло моя.

Фастълф беше погълнат от размишления и Бейли меко попита:

— А какво общо има това с Гладиа?

Фастълф се сепна.

— О! Бях забравил. Ами, много просто. Всичко, което казах за Гладиа, е истина. Харесвам я. Съчувствам й. Възхищавам се от нейния талант. Но освен това, тя прилича на Василия. Забелязах приликата още щом гледах първия хипервълнов репортаж за нейното пристигане от Солария. Беше доста шокиращо и аз се заинтересувах. — Той въздъхна. — Когато разбрах, че и тя е била сексуално осакатена, това преля чашата. Уредих да й дадат имение в близост до моето, както виждате. С нея сме приятели и аз правя всичко възможно да туширам трудностите при нейното адаптиране към този чужд свят.

— Тоест, тя е заместител на вашата дъщеря.

— В известен смисъл — да, мисля че може да се каже така, мистър Бейли. — И нямате представа, колко се радвам, че никога не й е хрумнало да ми се предложи. Да й откажа, би било все едно да откажа пак на Василия. Да приема, поради безсилието да повторя отказа, би вгорчило живота ми! Защото тогава, заради този чужд човек — това бледо копие на дъщеря ми — щях да извърша нещо, което не бих извършил заради собствената си дъщеря. И в двата случая… Но, няма значение, сега разбирате, защо се поколебах да ви отговоря в началото. И като се замислих върху причините, се върнах към тази трагедия в моя живот.

— А другата ви дъщеря?

— Лумен? — отвърна Фастълф с безразличие. — Никога не сме имали контакти, макар, че от време на време научавам по нещо за нея.

— Разбрах, че се е кандидатирала за някаква политическа длъжност.

— Местна длъжност. От листата на Глобалистите.

— Какво е това?

— Глобалистите? Те подкрепят единствено Аврора — само нашият глобус, оттам идва тяхното име. Аврорианците трябва да застанат начело на заселването на Галактиката. На останалите трябва да бъде попречено, доколкото е възможно — особено на земляните. Наричат това «просветен егоизъм».

— Разбира се, това не съвпада с вашите възгледи.

— Разбира се, че не. Аз оглавявам партията на Хуманистите, които смятат, че всички човешки същества имат право на дял от Галактиката. Когато говоря за «моите врагове», имам предвид Глобалистите.

— Значи, Лумен е ваш враг.

— Василия също. Всъщност, тя е член на Института по роботика на Аврора — ИРА, който беше основан преди няколко години. Управляват го роботици, за които аз съм демон, който трябва да бъде победен на всяка цена. Доколкото ми е известно, обаче, многобройните ми бивши жени са аполитични, дори може би Хуманистки. — Той се усмихна сухо и добави: — Е, мистър Бейли, зададохте ли всички въпроси, които искахте да зададете?

Ръцете на Бейли безцелно затърсиха джобове по широките, гладки аврориански бричове. Откакто ги облече на кораба, той периодично правеше подобни опити, но така и нищо не откриваше. Както и преди, той прибягна до компромис, като скръсти ръце на гърдите си.

— Всъщност, д-р Фастълф — каза той, — изобщо не съм сигурен, че сте ми отговорили на първия въпрос. Струва ми се, че не ви омръзва да избягвате отговора. Защо дадохте Джендър на Гладиа? Да изкараме това наяве, и тогава може би ще успеем да хвърлим светлина там, където сега виждаме само мрак.

 

29.

Фастълф отново почервеня. Може би този път беше от гняв, но той продължи с мек тон:

— Не се занасяйте, мистър Бейли. Вече ви отговорих. Беше ми жал за Гладиа и мислех, че Джендър ще й прави компания. Говорих с вас по-открито, отколкото бих си позволил с който и да било друг, отчасти заради положението, в което се намирам, и отчасти защото не сте аврорианец. В замяна очаквам подобаващо уважение.

Бейли захапа долната си устна. Не се намираше на Земята. Нямаше официална власт зад гърба си, но от друга страна беше заложил нещо повече от професионалната си чест.

— Извинете ме, д-р Фастълф — каза той, — ако съм наранил вашите чувства. Нямам предвид, че не казвате истината или не ми съдействате. И все пак, аз не мога да работя без да знам цялата истина. Нека отгатна вероятния отговор, които преследвам, а вие ще ми кажете, дали съм прав, или почти прав, или греша напълно. Дали сте Джендър на Гладиа, за да послужи като фокус на нейния сексуален нагон. По този начин сте се надявали да не се стигне дотам, че тя да се предлага на вас. Може би това не е било съзнателното ви намерение, но си помислете сега. Възможно ли е подобно чувство да е допринесло за вашия подарък?

Ръката на Фастълф повдигна едно леко и прозрачно украшение, което стоеше върху масата в трапезарията. Тя го преобърна, после отново, после пак и пак. С изключение на това движение, Фастълф изглежда беше застинал.

— Може би е така, мистър Бейли — отвърна накрая той. — Определено, след като й заех Джендър — по една случайност, никога не съм й го подарявал, — се опасявах по-малко, че тя може да ми се предложи.

— Знаете ли, дали Гладиа е използвала Джендър за сексуални цели?

— Попитахте ли нея, дали го е използвала, мистър Бейли?

— Това няма нищо общо с моя въпрос. Вие знаехте ли? Били ли сте свидетел на открити сексуални действия между тях? Някой от вашите роботи информирал ли ви е за подобно нещо? Тя самата казвала ли ви е?

— Отговорът на всички тези въпроси, мистър Бейли, е не. Като се замисля, няма нищо необичайно в това, жените или мъжете да използват роботите за сексуални нужди. Обикновените роботи не са кой знае колко пригодени за целта, но в това отношение човешките същества са много изобретателни. Колкото до Джендър, той е абсолютно пригоден, защото е толкова хуманоиден, колкото можахме да го направим…

— Така, че да може да прави секс.

— Не, изобщо не сме имали това предвид. Нас двамата с покойния д-р Сартън ни занимаваше абстрактният проблем за изграждането на абсолютно хуманоиден робот.

— Но такива хуманоидни роботи са идеално пригодни за секс, нали?

— Предполагам, че да. И сега, когато ме накарахте да се замисля по въпроса — при това признавам, че дълбоко в себе си може и да съм го имал предвид от самото начало, — Гладиа като нищо е могла да използва Джендър по такъв начин. Ако го е направила, надявам се то да й е доставило удоволствие. Бих сметнал, че съм извършил едно добро дело, като съм й заел робота, ако това е било така.

— Не сте ли разчитали на нещо повече от едно добро дело?

— В какъв смисъл?

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че Гладиа и Джендър са били съпрузи?

Ръката на Фастълф, която все още държеше украшението, конвулсивно го стисна, задържа го за миг-два, после го пусна да падне.

— Какво? Това е абсурдно. Официално е невъзможно. Не може и дума да става за деца, така че е немислимо да са правени постъпки. Без намерението за такива постъпки, не може и дума да става за брак.

— Тук не се касае за официалната страна на въпроса, д-р Фастълф. Не забравяйте, че Гладиа е соларианка и не споделя аврорианските разбирания. Касае се за емоционалната страна. Самата Гладиа ми каза, че смята Джендър за свой съпруг. Мисля, че сега тя се смята за негова вдовица и че е получила още една сексуална травма — при това много тежка. Ако по някакъв начин вие съзнателно сте допринесли за това…

— Кълна се във всички звезди — прекъсна го Фастълф без особено вълнение, — не съм. Каквото и друго да съм си представял, никога не съм допускал, че Гладиа може да си въобрази брак с един робот. Колкото и хуманоиден да е той. Никой аврорианец не би го допуснал.

Бейли кимна и вдигна глава.

— Вярвам ви. Не мисля, че сте достатъчно талантлив актьор, за да ме приспите с подправена искреност. Но трябваше да разбера. В края на краищата, би могло просто…

— Не, не е така. Да съм предвидил ситуацията? По някакви причини да съм предизвикал умишлено това отвратително овдовяване? Никога. Би било немислимо, така че не съм си го и помислял. Мистър Бейли, каквото и да съм имал предвид, като съм оставил Джендър в нейното имение, то е било нещо добро. Не съм имал предвид нищо подобно. Добрите намерения са слаба защита, знам, но това е всичко, което мога да ви предложа.

— Д-р Фастълф, да не се връщаме повече на въпроса — заяви Бейли. — Това, което аз имам да предложа, е вероятното решение на мистерията.

Фастълф пое дълбоко въздух и седна обратно в стола си.

— Намекнахте нещо такова, когато се върнахте от имението на Гладиа. — Той погледна Бейли със свиреп блясък в очите си. — Не можахте ли да ми кажете за този «ключ», който държите, още от самото начало? Трябваше ли да минем през всичко… това?

— Съжалявам, д-р Фастълф. Ключът се обезсмисля без всичко… това.

— Добре, тогава. Давайте нататък.

— Така и ще направя. Джендър се е оказал в положение, което вие — най-великият в целия свят в областта на теоретичната роботика — по свое собствено признание не сте предвидили. Харесвал е на Гладиа до такава степен, че тя е била дълбоко влюбена в него и го е имала за свой съпруг. Ами ако се окаже, че така, както й е харесвал, в същото време и я е дразнел?

— Не съм сигурен, какво искате да кажете.

— Ами, вижте сега, д-р Фастълф. Тя е била доста потайна по въпроса. Доколкото схващам, на Аврора сексуалните въпроси не са нещо, което човек ще седне да крие на всяка цена.

— Тези работи не ги излъчваме по хипервълновия ефир — сухо отбеляза Фастълф, — но и не ги превръщаме в по-голяма тайна, отколкото който и да било друг строго личен въпрос. По принцип знаем, кой на кого е бил последен партньор. А ако става дума за приятели, често имаме представа и за това, колко добър, или ентусиазиран, или обратното е бил единият или другият — или и двамата. В някои случаи си приказваме на такива теми.

— Да, но вие не сте знаели нищо за връзката на Гладиа с Джендър.

— Подозирах…

— Не е същото. Тя не ви е казала нищо. Не сте видели нищо. Нито пък някой от роботите е могъл да ви осведоми. Държала го е в тайна дори и от вас, своя най-добър приятел на Аврора. Ясно е, че нейните роботи са били внимателно инструктирани да не обсъждат никога Джендър. А самият Джендър трябва да е бил подробно инструктиран да не издава нищо.

— Допускам, че това е добро заключение.

— Защо е трябвало да го прави, д-р Фастълф?

— Соларианското разбиране за личния характер на секса?

— Това не е ли същото, както ако кажем, че тя се е срамувала?

— Нямала е никакви причини да се срамува, макар че би се превърнала в посмешище, ако се разчуе, че смята Джендър за свой съпруг.

— Можела е лесно да скрие тази част, без да крие и всичко останало. Да допуснем, че по свой солариански начин, тя се е срамувала.

— Добре, и после?

— На никой не му харесва да се срамува. Тя може да е обвинявала Джендър за това — по твърде необоснования начин, по който хората се мъчат да припишат на другите вината за собствените си неприятности.

— Е, и?

— Може би Гладиа, която няма сдържан характер, да е избухвала в сълзи — примерно — и да е упреквала Джендър, че той е източникът на нейното нещастие и срам. Подобна сцена може да не е траела дълго и Гладиа бързо да е преминавала към извинения и ласки. Но дали за Джендър не би било повече от ясно, че той действително представлява източник на нещастието и срама й?

— Може би.

— А дали за него това не би означавало, че ако продължи връзката, ще кара Гладиа да се чувства нещастна? Ако я прекрати — пак същото. Каквото и да направи, би нарушил Първия закон. И след като не е бил в състояние да действа по никакъв начин без подобно нарушение, единственото му спасение е било да не действа въобще — и така е стигнал до мозъчно изключване. Спомняте ли си какво ми разказахте днес за легендарния робот, който можел да чете умовете на хората и бил вкаран в стазис от онази жена-пионер в роботиката?

— От Сюзън Келвин, да. Разбирам! Изграждате своя сценарий върху онази стара легенда. Много изобретателно, мистър Бейли, но не става.

— Защо не? Когато казахте, че само вие бихте могли да предизвикате мозъчното изключване на Джендър, вие нямахте и най-малка представа, че той е бил въвлечен толкова сериозно в една толкова неочаквана ситуация. Тя се припокрива напълно с положението, в което се е намирала Сюзън Келвин.

— Да допуснем, че историята за Сюзън Келвин и роботът, който четял умовете, не е просто една измислена от началото до края легенда. Да я вземем на сериозно. Дори и при това положение, няма нищо общо между нея и случая с Джендър. В случая със Сюзън Келвин имаме насреща един невероятно примитивен робот, който в днешно време не би получил статуса дори на играчка. Той е можел да борави с нещата само качествено: А причинява нещастие; не-А причинява нещастие. Следователно — мозъчно изключване.

— А Джендър? — попита Бейли.

— Който и да било съвременен робот — който и да било робот от последното столетие — би измервал тези неща количествено. Коя от двете ситуации, А или не-А, би причинила повече нещастие? Роботът би стигнал до бързо решение и би избрал варианта с минимум нещастие. Вероятността да прецени, че двете взаимно изключващи се алтернативи биха предизвикали абсолютно равно по тежест нещастие, е малка. Дори и това да се окаже така, съвременният робот може да генерира случаен фактор. Ако според робота А и не-А са абсолютно равностойни източници на нещастие, той ще избере първото или второто по съвсем непредсказуем начин, след което ще го следва безпрекословно. Няма да стигне до мозъчно изключване.

— Искате да кажете, че принципно е невъзможно Джендър да стигне до мозъчно изключване, така ли? Досега твърдяхте, че вие бихте могли да го предизвикате.

— В случая с хуманоидните позитронни мозъци съществува начин, по който да се проследи генерирането на случайния фактор. Този начин зависи изцяло от устройството на мозъка. Насочването на робота, така да се каже, по пътя към мозъчното изключване като крайна цел, предполага умело подбрана последователност от въпроси и заповеди. Дори човек да е запознат с основната теория, този процес е много труден и е свързан с непрестанни усилия. Немислимо е да бъде извършен случайно. Съществуването само по себе си на видимо противоречие като това, предизвикано от едновременните любов и срам, не би могло да доведе до никъде, без най-внимателна количествена настройка при най-необичайни условия. При което, както продължавам да смятам, ни остава единствено вариантът с неопределената вероятност.

— Но вашите врагове ще продължават да настояват, че е по-вероятно самият вие да сте виновен. Не бихме ли могли на свой ред да настояваме, че Джендър е стигнал до мозъчно изключване вследствие на любовта и срама на Гладиа? Това не би ли звучало правдоподобно? И не би ли спечелило общественото мнение на ваша страна?

Фастълф направи гримаса.

— Мистър Бейли, прекалено сте прибързан. Помислете сериозно. Ако се опитаме да се измъкнем от нашата дилема по този доста нечестен начин, какви ще бъдат последствията? Не говоря за срама и нещастието, които ще сполетят Гладиа. Тя ще страда не само заради загубата на Джендър, но и от чувството, че самата тя е допринесла за тази загуба — ако в действителност наистина се е чувствала по някакъв начин засрамена и го е показала. Не бих искал да й причинявам подобна болка, но ако можем, нека се абстрахираме от това. Да допуснем в замяна, че моите врагове ще заявят, че аз съм й заел Джендър именно с такава цел. Направил съм го, ще кажат те, за да разработя метод за мозъчно изключване на хуманоидни роботи, с който бих могъл да избегна привидно отговорността за стореното. Положението ще стане още по-лошо, отколкото е в момента. Не само че ще ме обвинят, че съм задкулисен интригант, както правят сега, но и ще кажат, че съм се отнесъл чудовищно спрямо една нищо не подозираща жена, с която съм се преструвал, че сме приятели — нещо, което поне засега са ми спестили.

Бейли остана поразен. Усети как ченето му увисна. Започна да заеква.

— Сигурно те не биха…

— Напротив. Преди няколко минути вие самият бяхте поне наполовина склонен да си мислите така.

— Само като отдалечено…

— Моите врагове няма да го сметнат за отдалечено и няма да го разгласят като отдалечено.

Бейли почувства, че се изчервява и че го залива гореща вълна. Не можеше да погледне Фастълф в очите. Прочисти гърло и каза:

— Прав сте. Търсех изход без да се замисля сериозно и ви моля да ме извините. Дълбоко се срамувам. Предполагам, ни остава нищо друго, освен истината — ако успеем да я открием.

— Не се отчайвайте — отвърна Фастълф. — Вече успяхте да откриете някои неща във връзка с Джендър, за които не бях и сънувал. Може да откриете и още. В края на краищата това, което сега ни се струва пълна мистерия, може да се разплете и изясни. Какви са следващите ви планове?

Но Бейли не можеше да измисли нищо заради срама от своето фиаско.

— Наистина не знам — каза той.

— Е, не беше честно да питам. Имахте дълъг и тежък ден. Нищо чудно, че мозъкът ви работи бавно. Защо не си починете, не погледате някой филм, или просто не отидете да поспите? Утре сутринта ще се чувствате по-добре.

Бейли кимна и промърмори:

— Може би сте прав.

Но за момента не смяташе, че на сутринта ще се чувства кой знае колко по-добре.

 

30.

Спалнята беше студена — както температурата, така и нейната обстановката. Бейли леко потръпна. Тази ниска температура му създаваше неприятното усещане, че се намира на открито. Стените бяха белезникави и (необичайно за имението на Фастълф) без декорации. На вид подът изглеждаше като от слонова кост, но на бос крак Бейли усети някаква постелка. Леглото беше бяло, а гладкото одеало му се стори студено, когато го докосна.

Бейли седна в края на дюшека и почувства, че той поддава съвсем леко на теглото му.

— Данил — обърна се той към робота, който беше влязал заедно с него, — засягаш ли се, ако някое човешко същество излъже?

— Знам, че човешките същества лъжат в определени случаи, колега Илайджа. Понякога лъжата може да е от полза или дори неизбежна. Отношението ми към лъжата зависи от лъжеца, конкретния повод и причините.

— Винаги ли разбираш дали дадено човешко същество лъже?

— Не, колега Илайджа.

— Не ти ли се струва, че д-р Фастълф често лъже?

— Никога не ми се е струвало, че д-р Фастълф лъже.

— Дори и във връзка със смъртта на Джендър?

— Доколкото мога да преценя, той казва истината във всяко едно отношение.

— Може би ти е наредил да казваш така — ако случайно те попитам?

— Не го е правил, колега Илайджа.

— Но може би ти е наредил да кажеш и това…

Бейли млъкна. Отново, каква полза можеше да има от кръстосания разпит на един робот? А в този конкретен случай, Бейли просто предизвикваше безкрайна регресия.

Внезапно си даде сметка, че дюшекът бавно се разтапя под неговата тежест. Вече го беше обгърнал до половината на бедрата му. Бейли рязко се изправи и попита:

— Няма ли начин да се затопли стаята, Данил?

— Ще ви стане по-топло, ако легнете под завивката и угасите светлината, колега Илайджа.

— Аха. — Бейли подозрително се огледа. — Би ли угасил осветлението, Данил, и после би ли останал в стаята?

Светлината угасна почти моментално. Бейли разбра, че неговото предположение, че поне в тази стая няма украси, е било напълно погрешно. Щом стана тъмно, той се почувства на открито. Чуваше шепота на вятъра в дърветата и едва доловимото сънливо шумолене на далечни форми на живот. Имаше и илюзия на звезди над него, които от време на време се засенчваха почти незабележимо от стелещите се облаци.

— Включи пак осветлението, Данил!

Стаята се заля в светлина.

— Данил — занарежда Бейли. — Не искам никакви такива работи. Не искам никакви звезди, никакви облаци, никакви шумове, никакви дървета, никакъв вятър — и никакви миризми. Искам тъмнина — безлична тъмнина. Можеш ли да уредиш това?

— Разбира се, колега Илайджа.

— Тогава направи, каквото ти казах. И ми покажи, как да си изгася осветлението сам, когато реша, че искам да спя.

— Тук съм, за да ви защитавам, колега Илайджа.

— Убеден съм — отвърна с раздразнение Бейли, — че можеш да го правиш и от другата страна на вратата. Жискар, предполагам, ще бъде от другата страна на прозорците, ако зад завесите изобщо има прозорци.

— Има. Щом прекрачите този праг, колега Илайджа, ще се озовете в Личната, определена за вас. Тази част от стената не е материална и лесно ще минете през нея. Осветлението ще се включи, когато влезете, и ще се изключи, когато излезете. И няма декорации. Може да вземете душ, ако желаете, или да направите каквото друго поискате — преди да си легнете, или след като се събудите.

Бейли се обърна в указаната посока. Не можа да различи никаква пролука в стената, но подът на това място беше удебелен, като че ли там имаше праг.

— Как ще го видя в тъмното, Данил?

— Онази част от стената — която всъщност не е стена — леко просветва на тъмно. Колкото до осветлението на стаята, ако поставите пръста си във вдлъбнатината на таблата над леглото, стаята ще се затъмни, ако е осветена, и ще се освети, ако е тъмна.

— Благодаря ти. Сега можеш да си вървиш.

Половин час по-късно, Бейли беше приключил с Личната и лежеше сгушен под одеалото, с угасено осветление и в прегръдките на топлата тъмнина.

Както отбеляза Фастълф, беше изминал един дълъг ден. На Бейли направо не му се вярваше, че беше пристигнал на Аврора едва тази сутрин. Научил беше много неща, но нищо, което да му е от полза.

Лежеше в тъмното и си припомняше събитията от деня в тиха последователност, като се надяваше да се сети за нещо, което му е убягнало преди това. Но нищо подобно не се случи.

Толкова за тихо замисленият, проницателен и прозорлив Илайджа Бейли от хипервълновата драма.

Дюшекът отново го беше обгърнал наполовина и на Бейли му се струваше, че се намира в топло укритие. Размърда се леко и дюшекът се изглади под тежестта му. После бавно се разтопи, за да приеме новата форма.

Нямаше смисъл да се опитва да си припомни как беше протекъл деня, със своя изтощен и търсещ почивка мозък. Но Бейли не можа да се сдържи и се опита повторно. Проследи стъпка по стъпка своя първи ден на Аврора — от космодрума до имението на Фастълф, после до Гладиа и обратно при Фастълф.

Гладиа — по-красива, отколкото си я спомняше. Но имаше нещо безцеремонно… нещо безцеремонно в нея… или може би просто си беше изградила защитна обвивка… клетата жена. Бейли се замисли с топло чувство за нейната реакция на онова докосване до неговата буза — ако тогава можеше да остане при нея, би могъл да я научи… глупавите аврорианци… отвратително равнодушни към секса… всичко става… което значи, че всъщност нищо не става… нищо, което си струва… глупаво… при Фастълф, при Гладиа, обратно при Фастълф… обратно при Фастълф.

Бейли се размърда и долови неясно настройването на дюшека. Обратно при Фастълф. Какво се случи по пътя на връщане при Фастълф? Нещо казано? Нещо неизказано? А на кораба, още преди въобще да беше стъпил на Аврора — нещо, което си пасваше…

Бейли се намираше в призрачния свят на унасянето, когато съзнанието се освобождава и следва своите собствени закони. Сякаш тялото му литна и се понесе във въздуха, освободено от гравитацията.

По своя собствена воля, неговото съзнание започна преглед на събитията от деня — в малко по-различна светлина от тази, в която самият той ги беше видял. То ги сглобяваше, прибавяше едно нещо към друго, поставяше го на неговото точно място, изплиташе нишката — скелета…

И тогава му се стори, че чува някакъв звук. Бейли се издигна до нивото на будното съзнание. Заслуша се, но не чу нищо и потъна отново в унасяне, за да подхване нишката на мисълта си. Но тя му се изплъзна.

Сякаш някакво произведение на изкуството потъваше в тресавище. Бейли все още можеше да долови контурите и цветните петна. Те ставаха все по-неясни, но той знаеше, че предметът е там. И въпреки, че се бореше отчаяно да стигне до него, той изчезна, а Бейли не си спомняше нищо за него. Абсолютно нищо.

Наистина ли беше стигнал до нещо, или самият спомен, че го е направил, беше илюзия, породена от някакви плуващи в неговия заспал мозък безсмислици? И Бейли наистина заспа.

През нощта, когато се събуди за кратко, си помисли: «Хрумна ми някаква идея. Важна идея.»

Но не си спомняше нищо, освен, че нещо се беше появило.

Остана буден известно време, вперил поглед в тъмнината. Ако наистина е имало нещо, то след време щеше да се върне.

Или може би не? (Йосафате!)

…И той отново заспа.

 

8
ФАСТЪЛФ И ВАСИЛИЯ

 

31.

Бейли се събуди внезапно и пое дъх, изпълнен със силно подозрение. Във въздуха се носеше слаба и непозната миризма, която изчезна с второто вдишване.

Данил стоеше със сериозен вид до леглото.

— Вярвам, колега Илайджа — каза той, — че сте спали добре.

Бейли се огледа. Завесите все още бяха спуснати, но очевидно навън беше ден. Жискар приготвяше дрехите, облечен абсолютно различно — от главата до петите — в сравнение с предния ден.

— Съвсем добре, Данил — отвърна Бейли. — Нещо не ме ли събуди?

— Беше инжектиран антисомнин във въздушния поток на стаята, колега Илайджа. Той активира системата за пробуждане. Използвахме по-малко от обичайното количество, тъй като не бяхме сигурни как ще реагирате. Но може би трябваше да използваме още по-малко.

— Дойде ми като удар отзад по тила — оплака се Бейли. — Колко е часът?

— 07:05, аврорианско време — отвърна Данил. — Физиологично, закуската ще е готова след половин час. — Каза го без следа от чувство за хумор, макар че едно човешко същество би сметнало за уместно да се усмихне.

Жискар се намеси с глас, който беше още по-скован и съвсем малко по-неизразителен от този на Данил:

— Сър, приятелят ми Данил и аз не можем да влизаме в Личната. Но ако след като отидете там ни кажете, че имате нужда от нещо, ще ви го осигурим веднага.

— Да, разбира се. — Бейли се изправи, завъртя се и стана от леглото.

Жискар тутакси започна да оправя завивките.

— Бихте ли ми подали пижамата си, сър?

Бейли се поколеба само за момент. Казваше го само един робот, нищо повече. Той се съблече и подаде одеждите си на Жискар,който ги взе с леко, сериозно кимване.

Бейли се погледна с погнуса. Внезапно си даде сметка, че вижда тялото на човек на средна възраст. Беше много вероятно то да е в далеч по-лошо състояние от три пъти по-възрастното тяло на Фастълф.

Бейли механично потърси с поглед слипове, но не откри такива. По всяка вероятност не му и трябваха. Усещаше пода под краката си затоплен и мек.

Той прекрачи Личната и извика за инструкции. От другата страна на илюзорната част от стената, Жискар тържествено обясняваше, как работи самобръсначката и устройството за подаване на паста за зъби, как се пуска водата на тоалетната в автоматичен режим и как се регулира температурата на водата на душа.

Всичко беше много по-импозантно и сложно в сравнение с онова, което можеше да предложи Земята. Нямаше преградки, иззад които да се чуват движенията и разните неволни звуци от нечие друго присъствие. На Земята човек трябваше с всички сили да се старае да не обръща внимание на това, ако искаше да поддържа илюзията, че е насаме.

Беше разглезващо, трезво прецени Бейли, докато изпълняваше разкошния ритуал, но с това разглезване (той вече знаеше) лесно се свикваше. Колкото и за кратко време да останеше на Аврора, културният шок при неговото връщане на Земята щеше да бъде болезнено остър, особено по отношение на Личните. Надяваше се пренастройката да не отнеме много време, но същевременно му се искаше всеки един землянин, който се отправи да заселва нови светове, да не се чувства длъжен да се придържа към концепцията за обществени Лични.

Може би това беше начинът, по който би трябвало да се дефинира «разглезващо»: онова, с което лесно се свиква.

Бейли излезе от Личната, приключил с разнообразните процедури, гладко избръснат, със светнали зъби, изкъпан и изсушен.

— Жискар, къде мога да намеря дезодорант? — попита той.

— Не разбирам, сър — отвърна Жискар.

— Активирането на сапунисващата система, колега Илайджа — бързо обясни Данил, — включва и дезодориращо действие. Моля да извините приятеля ми Жискар, че не можа да ви разбере. На него му липсва моя опит от Земята.

Бейли повдигна недоверчиво вежди и започна да се облича с помощта на Жискар.

— Виждам — отбеляза той, — че ти и Жискар все още ме придружавате на всяка стъпка. Имало ли е признаци за някакъв опит да ме отстранят?

— Никакви засега, колега Илайджа — отвърна Данил. — Въпреки това, би било разумно да задържите приятеля ми Жискар и мен самия до себе си, по възможност по всяко време.

— Но защо, Данил?

— По две причини, колега Илайджа. Първо, можем да ви помогнем да разберете аврорианската култура и обичаи, с които вие не сте запознат, във всяко едно отношение. Второ, приятелят ми Жискар, в частност, може да запише и възпроизведе всяка една дума от всеки един разговор, който вие провеждате. Това може да ви е от полза. Навярно си спомняте, че имаше моменти в разговорите както с д-р Фастълф, така и с мис Гладиа, когато приятелят ми Жискар и аз не бяхме наблизо, или се намирахме в друга стая…

— Така че, разговорите не са били записани от Жискар, така ли?

— Всъщност били са, колега Илайджа, но с ниско качество. А може да има и части, които да не са толкова разбираеми, колкото бихме желали. Би било по-добре, ако останем толкова близо до вас, колкото би ви било удобно.

— Данил — попита го Бейли, — не смяташ ли, че ще се чувствам по-малко притеснен, ако ви смятам по-скоро за екскурзоводи или записващи устройства, отколкото за телохранители? Защо просто не стигнем до извода, че като телохранители, вие двамата сте абсолютно излишни? Тъй като досега не е имало опит за покушение върху мен, защо да не приемем, че и за в бъдеще няма да има?

— Не, колега Илайджа, това би било непредпазливо. Д-р Фастълф смята, че неговите врагове имат висока оценка за вас. Те се опитаха да накарат Председателя да не даде своето разрешение на д-р Фастълф да ви повика. Със сигурност ще продължат своите опити да го накарат да нареди да ви върнат на Земята във възможно най-близко бъдеще.

— Този вид мирна опозиция не изисква телохранители.

— Не, сър, но след като опозицията има основания да се страхува, че може да оневините д-р Фастълф, възможно е да прибягнат и до крайности. В края на краищата, вие не сте аврорианец, и следователно последствията от евентуално упражнено насилие във вашия случай няма да са големи.

— Фактът, че прекарах тук цял ден и че нищо не се случи — не отстъпваше Бейли, — би трябвало да им донесе известно облекчение и по този начин да намали значително опасността от насилие.

— Наистина изглежда така — отвърна Данил, без да дава признаци, че е доловил иронията в гласа на Бейли.

— От друга страна — продължи Бейли, — ако попадна на нещо, тогава опасността за мен автоматично нараства.

Данил помисли малко, после каза:

— Това изглежда съвсем логичен извод.

— И следователно ти и Жискар ще ме придружавате, където и да отида — просто в случай, че успея да свърша работата си малко по-добре.

Данил помисли пак, после отвърна:

— Начинът, по който го казвате, колега Илайджа, ме озадачава, но изглежда сте прав.

— В такъв случай — каза Бейли, — съм готов за закуска. Но мисълта, че алтернативата на провала е опит за покушение, убива апетита ми.

 

32.

Фастълф се усмихна на Бейли през масата.

— Добре ли спахте, мистър Бейли?

Бейли изучаваше резена шунка с обожание. Трябваше да се среже с нож. Парчето беше грапаво. Имаше и дискретна ивица тлъстина, която минаваше от единия му край до другия. Накратко, не беше минало през обработка. В резултат на това имаше, така да се каже, по-шунков вкус.

Имаше и пържени яйца, с полусферично издути жълтъци в средата, заобиколени от белтък — приличаха малко на маргаритките, които Бен му беше показал в полето там, на Земята. Теоретично, Бейли знаеше как изглежда едно яйце преди обработката и че то съдържа жълтък и белтък. Но никога не ги беше виждал разделени в готов за консумация вид. Яйцата се сервираха бъркани, дори и на кораба по пътя за Аврора, дори и на Солария.

Бейли хвърли кос поглед към Фастълф и рече:

— Извинете?

— Добре ли спахте? — търпеливо повтори Фастълф.

— Да. Съвсем добре. Вероятно щях още да спя, ако не беше този антисомнин.

— А