Айзък Азимов

 

САМИТЕ БОГОВЕ

 

 

 

 

 

Първа част

Против глупостта...

 

 6

 

- Нищо не излезе! - съобщи рязко Ламонт. - Доникъде не стигнах.

Имаше мрачен вид, който подхождаше на хлътналите му очи и несъразмерно издължената му брадичка. Беше навъсен дори и в най-добрите си мигове, а сегашният не беше от тях. Вторият му официален разговор с Хелъм се бе провалил още по-пълно, отколкото първия.

- Не драматизирай нещата - успокои го Майрън Броновски. - Сам не очакваше да постигнеш нещо. Така каза. - Той подхвърляше във въздуха фъстъци и когато падаха, ги ловеше с дебелите си устни. Никога не пропускаше. Не беше нито твърде висок, нито твърде слаб.

- От това не ми става по-приятно. Но ти си прав, няма никакво значение. Има други неща, които мога и възнамерявам да направя, а освен това разчитам на теб. Ако можеш само да установиш...

- Не завършвай, Пит. Чувал съм го вече. Трябва само да разгадая начина, по който мисли нечовешки разум.

- Разум по-добър от човешкия. Тези същества от пара-вселената полагат усилия да ги разберем.

- Може и да е така - въздъхна Броновски, - но се опитват да го направят посредством моя разум, за който понякога мисля, че е по-добър от човешкия, но не много. Често лежа буден сред нощния мрак и си задавам въпроса дали различни видове разум въобще са в състояние да влязат във връзка помежду си; а когато съм изкарал особено тежък ден, се питам дали изразът "различни видове разум" има някакъв смисъл.

- Има - заяви разярено Ламонт и в джобовете на престилката ръцете му явно се свиха в юмруци. - Той означава Хелъм и мен. Означава този герой-глупак доктор Фредрик Хелъм и мен. Ние сме различни по разум, защото когато му говоря, той не разбира. Идиотското му лице става още по-червено, изпулва очи и престава да чува. Бих казал, че мозъкът му отказва да работи, но нямам доказателства за други състояния, които също евентуално преустановяват дейността му.

- Що за маниер да се говори за бащата на Електронната помпа - измърмори Броновски.

- Точно така. Прочутият баща на Електронната помпа. Незаконна рожба. По същество приносът му е съвсем малък. Зная.

- И на мен ми е известно. Често си ми го изтъквал - прибави Броновски и подхвърли нагоре нов фъстък. Не го изпусна.

 

 

1

 

Случило се тридесет години преди това. Фредрик Хелъм бил радиохимик, мастилото по докторската му дисертация още не било изсъхнало и той не давал никакви признаци, че ще разтърси света.

Разтърсването на света започнало с факта, че една прашна стъкленица за реактиви с надпис: "Метал волфрам" стояла на бюрото му. Не била негова; никога не я бил използувал. Останала му наследство от някакъв неустановен ден в миналото, когато друг обитател на стаята поискал волфрам поради отдавна забравена причина. В същност дори вече не било волфрам. Съдържанието се състояло от малки гранули, обвити от дебел слой окис - сиви и прашни. Никому непотребни.

Един ден Хелъм влязъл в лабораторията (за да бъдем точни, било 3 октомври 2070 г.), започнал работа, внезапно спрял преди десет часа, втренчил поглед в стъкленицата и я повдигнал. Била все така прашна, с все така избелял етикет, но той се провикнал:

- Майната му, кой, по дяволите, си е играл с тая стъкленица?

Така поне твърдеше Денисън, който дочул провикването и след едно поколение разправил всичко на Ламонт. Официалното описание на откритието, както е дадено в книгите, е лишено от солените изрази. Човек остава с впечатлението за химик с остър поглед, който долавя промяната и незабавно прави дълбокомислени изводи.

Не било така. Хелъм не се нуждаел от волфрама; той нямал никаква стойност за него и фактът, че някой е бъркал в стъкленицата въобще не бил от значение за него. Но той мразел всякаква чужда намеса по бюрото му (както толкова други) и подозирал, че някои хора изгарят от желание да му се бъркат, подтиквани от чиста злоба.

На времето никой не си признал, че знае нещо по въпроса. Бенджамин Алън Денисън, който дочул първоначалното провикване, бил в стаята си точно от другата страна на коридора, а двете врати стоели отворени. Той вдигнал очи и срещнал обвиняващия поглед на Хелъм.

Не обичал особено Хелъм (никой не го обичал) и предишната нощ бил спал зле. Както си спомняше по-късно, останал доволен, че има върху кого да си излее лошото настроение, а Хелъм бил при това най-подходящият кандидат.

Когато Хелъм вдигнал стъкленицата пред лицето си, Денисън се отдръпнал с явно отвращение.

- Защо, по дяволите, ще ме интересува твоя волфрам? - попитал го той. - Защо изобщо да му обръщам внимание? Ако погледнеш добре стъкленицата, ще се увериш, че не е отваряна през последните двадесет години; и ако не я беше опипал с мърлявите си лапи, щеше да видиш, че никой не я е докосвал.

Хелъм бавно се изчервил от гняв. Казал рязко:

- Слушай, Денисън, някой е сменил съдържанието. Това не е волфрам.

Денисън си позволил леко, но ясно да изсумти.

- Ти пък как го разбра?

От такива неща - дребнави подмятания и безцелни намеци - се изгражда историята.

Подобна забележка е щяла да бъде неуместна във всеки случай. Денисън, завършил също така наскоро като Хелъм, бил много по-изявен студент и бил смятан за перспективния млад учен на отдела. Хелъм го разбирал, и което било още по-лошо, Денисън също го знаел и не го криел. Неговата забележка "Ти пък как го разбра?", с явното и непогрешимо наблягане на местоимението "ти", била достатъчна причина за всичко, което последвало.

Без тази забележка Хелъм никога нямало да стане най- великия и най-уважавания учен в историята, за да използуваме точния израз употребен по-късно от Денисън в интервюто му с Ламонт.

Официалната версия е, че онази съдбоносна сутрин Хелъм влязъл, забелязал, че прашните сиви гранули са изчезнали - не бил останал дори прах по вътрешната повърхност на стъкленицата - и на тяхното място имало чист желязно-сив метал. Естествено, той се заел да разследва случая...

Но нека оставим настрана официалната версия. Виновникът бил Денисън. Ако той се бе ограничил само да отрече или да повдигне рамена, вероятно Хелъм е щял да пита и други, а след като му дотегнало необяснимото събитие, е щял да бутне встрани стъкленицата и да остави по-сетнешната трагедия - едва доловима или драстична (в зависимост от това колко време е щяло да се забави разкриването) да ръководи бъдещето. Във всеки случай Хелъм е нямало да се извиси върху крилата на вихъра.

Но на язвителната забележка "Ти пък как го разбра?" Хелъм можел единствено да отвърне ожесточено:

- Ще ти докажа, че зная.

След това нищо не било в състояние да го спре да не стигне до крайност. Анализът на метала в старата стъкленица се превърнал за него в първостепенна задача и основната му цел била да изличи надменността от тънконосото лице на Денисън и вечната презрителна гънка от бледите му устни.

Денисън никога не забравил този миг, защото неговата забележка станала причина Хелъм да получи Нобелова награда, а той самият да изпадне в забрава.

Не можел да знае (но дори и да го знаел, това нямало да го заинтересува), че у Хелъм преобладава твърдата упоритост, уплашената необходимост на посредствеността да защити гордостта си, която щяла да доведе до сполука по онова време по-успешно, отколкото би го сторила голямата природна надареност на Денисън.

Хелъм се заел незабавно и лично с проблема. Отнесъл метала в отдела за масова спектрография. Тъй като бил специалист по излъчванията, постъпката му изглеждала естествена. Познавал лаборантите в отдела, бил работил с тях, а и проявил настойчивост. Толкова настоявал, че неговият анализ изпреварил проекти с много по-голямо значение и стойност.

Операторът на масовия спектрограф накрая заявил:

- Ами не е волфрам.

Широкото, лишено от хумор лице на Хелъм се сбръчкало в сурова усмивка.

- Много добре. Ще съобщим това на детето-чудо Денисън. Искам писмен отчет и...

- Почакайте, доктор Хелъм. Казах ви, че не е волфрам, но това не означава, че зная какво е.

- Как така не знаете какво е?

- Искам да кажа, че резултатите са смешни. - Лаборантът се замислил за малко. - В същност те са невъзможни. Отношението заряд-маса е съвсем погрешно.

- В какво е погрешно?

- Много е високо. Не може да съществува такова отношение.

- Добре тогава - рекъл Хелъм и независимо от подбудите, които го вдъхновявали, следващата му забележка го извела на пътя към Нобеловата награда и може дори да се твърди, че я е заслужил - установете честотата на характеристичното рентгеново излъчване и изчислете заряда. Не стойте спокойно и не ми разправяйте, че нещо си било невъзможно.

След няколко дни в стаята на Хелъм влязъл смутеният лаборант.

Хелъм не обърнал внимание на обърканото му изражение - никога не проявявал чувствителност - и го попитал:

- Установихте ли... - на свой ред погледнал неспокойно към Денисън, който седял зад бюрото в собствената си лаборатория, и затворил вратата. - Установихте ли какъв е зарядът на ядрото?

- Да, но стойността е невъзможна.

- Добре, Трейси, повторете изследването.

- Повтарях го над десет пъти. Резултатът остава все същият.

- Щом сте извършили правилно измерването, това ще е резултатът. Не спорете с фактите.

Трейси се почесал зад ухото и казал:

- Налага се, докторе. Ако се отнеса сериозно към измерванията, ще излезе, че сте ми дали плутоний 186.

- Плутоний 186? Плутоний 186?

- Зарядът е +94. А масата е 186.

- Но това е невъзможно. Не съществува такъв изотоп. Не може да бъде.

- Точно това ви разправям. Но така показват измерванията.

- Но в такъв случай ядрото остава с петдесет неутрона по-малко. Не може да съществува плутоний 186. Невъзможно е да се натъпчат деветдесет и четири протона в едно ядро със само деветдесет и два неутрона и да се очаква, че ще се задържат там дори за една трилионна от трилионната от секундата.

- Точно това ви разправям, докторе - повторил търпеливо Трейси.

Тогава Хелъм млъкнал и се замислил. Липсвал неговият волфрам, а един от изотопите му - волфрам 186, бил стабилен. Волфрам 186 имал 74 протона и 112 неутрона в ядрото си. Можело ли нещо да превърне двадесет неутрона в двадесет протона? Наистина, това било невъзможно.

- Има ли признаци на радиоактивност? - попитал Хелъм, като търсел сляпо някакъв път, който да го изведе от лабиринта.

- Помислих и за това - отвърнал лаборантът. - Стабилен е. Напълно стабилен.

- Тогава е невъзможно да бъде плутоний 186.

- Непрекъснато ви го повтарям, докторе.

- Добре, дайте ми това вещество - рекъл безнадеждно Хелъм.

Останал отново сам, той седял и се вглеждал слисано в стъкленицата. Най-близкият стабилен изотоп на плутония бил плутоний 240, а при него били необходими 146 неутрона, за да накарат 94-те протона да се задържат заедно с някакво подобие на частична стабилност.

Какво можел да направи? Не било по силите му и съжалявал, че се заел. Чакала го истинска работа, а тази загадка нямала нищо общо с него. Трейси вероятно бил допуснал някаква глупава грешка или масовият спектрометър е бил разстроен, или...

Какво пък? Да забрави цялата история!

Но Хелъм не можел да си го позволи. Рано или късно Денисън непременно щял да се отбие при него и с дразнещата си полуусмивка щял да го попита какво става с волфрама. И какво щял да му отговори тогава Хелъм? Можел ли да му заяви: "Не е волфрам, както твърдях".

Денисън сигурно щял да попита: "Охо, и какво е в такъв случай?" и нищо, което е възможно да си въобрази човек, не би накарало Хелъм да се изложи на подигравките, които биха последвали твърдението, че е плутоний 186. Трябвало да разбере какво е и да го постигне сам. Явно не можел на никого да се довери.

И така две седмици по-късно влязъл в лабораторията на Трейси, изпаднал в нещо, което можело да се опише като силен гняв.

- Ей, нали ми казахте, че това вещество не е радиоактивно?

- Какво вещество? - отвърнал Трейси автоматично, преди да си спомни.

- Веществото, което нарекохте плутоний 186 - допълнил Хелъм.

- Аха. Ами то беше стабилно.

- Толкова стабилно, колкото и умственото ви състояние. Ако това вещество наричате стабилно, мястото ви е във водопроводна работилница.

- Добре, докторе - смръщил вежди Трейси. - Дайте го да опитаме. - По-късно казал: - Нищо не разбирам! Наистина е радиоактивно. Не много, но излъчва. Не разбирам как не съм го установил.

- И какво доверие да имам на глупостите ви за плутоний 186.

Цялата история била вече хванала Хелъм за гърлото. Загадката станала толкова отчайваща, че се превърнала в лична обида. Който и да бил сменил стъклениците или съдържанието, навярно отново е направил замяна или е създал нов метал само и само, за да го изкара глупак. И в двата случая той бил готов да разруши Вселената, ако се наложи... и ако е по силите му, но да разреши проблема.

Притежавал упоритост и енергия, които не бивало да се пренебрегват. Отишъл при Дж. К. Кантрович, който по онова време изживявал последната година от собствената си доста забележителна кариера. Трудно било да се осигури помощта на Кантрович, но щом веднъж успял, тя се оказала изключително ползотворна.

В същност два дни по-късно той се втурнал възбуден в лабораторията на Хелъм.

- Докосвали ли сте с ръце веществото?

- Малко - отвърнал Хелъм.

- Недейте. Ако имате още от него, не го докосвайте. Излъчва позитрони.

- Какво?

- Най-мощните позитрони, които съм наблюдавал... И данните ви за радиоактивността му са твърде ниски.

- Твърде ниски?

- Съвсем явно. Тревожи ме и това, че всяко измерване, което извършвам, дава малко по-висок резултат от предишния.

 

 

6 (продължение)

 

Броновски намери една ябълка в големия джоб на сакото си и я захапа.

- Е, добре, видя се с Хелъм и те изхвърлиха, както се очакваше. Какво ще правиш сега?

- Не съм решил окончателно. Но каквото и да е, ще го накара да си седне на дебелия задник. Знаеш ли, разговарях с него веднъж по-рано, преди години, когато за първи път дойдох тук; тогава го смятах за велик човек. Велик човек... Това е най-великият мошеник в историята на науката. Знаеш ли, написа отново историята на Помпата, написа я втори път ей тук... - Ламонт се почука по слепоочието. - Вярва на собственото си въображение и се бори за него с налудничава ярост. Той е пигмей със само един единствен талант - способността да убеждава другите, че е гигант.

Ламонт погледна широкото, ведро лице на Броновски, което се бе сбръчкало в гримаса на удоволствие и се засмя принудено.

- Е, добре, това не дава никакъв резултат, пък и преди съм ти го разправял.

- Много пъти - съгласи се Броновски.

- Но ме вбесява, че целият свят...

 

 

2

 

Питър Ламонт бил двегодишен, когато Хелъм за първи път взел в ръка променения волфрам. Навършил двадесет и пет години и още преди мастилото по собствената му докторска дисертация да изсъхне, той постъпил в Първа помпена станция като едновременно с това приел предложеното му място във Физическия факултет на университета.

За младия човек това било изключително постижение. Първа помпена станция нямала блясъка на по-късните централи, но тя била прародителят на всички тях, на цялата мрежа, която опасвала планетата, макар новата технология да била създадена само преди две десетилетия. Никакво друго постижение в напредъка на технологията не се развивало толкова бързо и така пълно, а и защо не? То означавало безплатна енергия - без ограничения и без проблеми. За целия свят то представлявало дядо Коледа и лампата на Аладин.

Ламонт постъпил на работа, за да се занимава с проблеми на най-високо теоретично и абстрактно ниво, но го заинтересувала смайващата история за развитието на Електронната помпа. Дотогава тази история не била написана от никой, който наистина да разбира теоретичните й принципи (доколкото въобще могат да бъдат разбрани) и който да притежава способността да ги изложи на достъпен за широката публика език. Наистина, самият Хелъм бил написал няколко статии за средствата за масова информация, но те не представлявали свързана, аргументирана история, каквато Ламонт копнеел да състави.

Отначало се възползувал от статиите на Хелъм, други публикувани спомени - официалните документи, така да се каже - като стигнал до разтърсилата света забележка - "Великото прозрение", както често я наричаха (винаги с главна буква).

По-късно, разбира се, след като се разочаровал, Ламонт започнал да рови по-надълбоко и в съзнанието му се породил въпросът дали великата забележка на Хелъм действително е негова. Била направена на семинара, който бележи истинското начало на електронната помпа, и въпреки това се оказало изключително трудно да се узнаят подробности за този семинар и почти невъзможно да се намерят записи от изказванията.

Накрая Ламонт заподозрял, че неяснотата на следите, оставени върху пясъка на времето от този семинар, не е съвсем случайна. При най-обикновено съпоставяне на няколко неща изглеждало твърде вероятно Джон Ф. К. Макфърленд да е казал нещо много наподобяващо съдбовното изявление на Хелъм - и то преди него.

Ламонт се срещнал с Макфърленд, който въобще не фигурирал в официалния отчет; по онова време изследвал горните слоеве на атмосферата и по-специално слънчевия вятър. Положението му не било от най-блестящите, но давало известни облаги и до голяма степен било свързано с ефектите от действието на помпата. Макфърленд явно избягнал забравата, постигнала Денисън.

Той се държал достатъчно учтиво с Ламонт и с желание разговарял с него на всяка тема, но не и за събитията на онзи семинар. За него просто не си спомнял.

Ламонт настоял, разказвал му за данните, които бил събрал.

Макфърленд извадил лулата си, напълнил я, огледал внимателно съдържанието й и казал със странно напрежение в гласа:

- Предпочитам да не си спомням, защото е без значение; наистина - няма никакво значение. Да предположим, че изявя претенции за изказването. Никой няма да ми повярва. Ще заприличам на идиот, при това обзет от мегаломания.

- И Хелъм ще се погрижи да ви пенсионират?

- Не твърдя подобно нещо, но не виждам каква полза ще имам. И каква е разликата в същност?

- Въпрос на историческа истина! - възкликнал Ламонт.

- Глупости. Историческата истина е, че Хелъм прояви упоритост. Той принуди всички да се заемат с изследванията, независимо дали искаха или не. Без него накрая стъкленицата с волфрам щеше да избухне и сам не зная колко жертви щеше да има. Навярно никога нямаше да намерим друга проба и вероятно въобще нямаше да стигнем до Помпата. Хелъм правилно си приписва заслугата, макар славата му да не е заслужена и ако това ви се струва безсмислено, не мога да ви помогна, защото в историята няма логика.

Ламонт не останал доволен от отговора, но трябвало да се задоволи с него, защото Макфърленд отказал да говори повече.

Историческата истина!

Част от историческата истина, по която нямало никакво съмнение, била че именно радиоактивността на "Хелъмовия волфрам" (така го наричали по традиция) го изтикала на преден план. Нямало значение дали наистина е волфрам или не; дали някой е правил нещо с него или не; дори дали е бил или не невъзможен изотоп. Всичко това потънало в изумлението от нещо, неизвестно какво, чиято радиоактивност непрекъснато се повишавала при обстоятелствата, изключващи наличието на какъвто и да е вид радиоактивно разпадане в каквито и да са познати по онова време етапи.

След като минало известно време, Кантрович измърморил: