СМЪРТТА И ДЕВАТА

Рей Бредбъри

Далеч-далеч зад планини и гори живееше Старицата. Деветдесет години тя прекара заключена, не отваряше вратата никому - ни на вятъра, ни на дъжда, ни на сивоперите врабци, ни на босоногите малчугани. Достатъчно е само да приближиш до глухо затворените капаци на прозореца, и тя вече крещи:

- Махай се оттук, Смърт!

- Не съм Смъртта - отвръщаха.

А тя:

- Смъртта си, знам те. Днес си се направила на момиче, но под луничките виждам костите!

Или почука някой друг.

- Виждам те, Смърт! - вика Старицата. - Ха тъй, днес си се направила на точилар! Пък аз с две брави съм заключила и още с три катинара. Всички процепи съм натъпкала с хартия, в дупките съм напъхала ширити, коминът е задръстен от сажди, прозорците са целите в паяжина, а жиците скъсах, че да не се промъкнеш ведно с тока. И телефон си нямам, за да не ме вдигнеш посред нощ и да съобщиш за смъртния ми час. И ушите съм си запушила с парцали - колкото щеш си говори, все едно - не те чувам. Такива ми ти работи, чипоносо, махай се!

Така е било винаги, откак тукашните се помнят. Хората от далечните краища зад горите приказваха какво ли не за нея, а хлапаците, които не вярваха на реченото, се качваха връз керемидите, за да чуят вопъла на старицата: "Пукни дано, ти, с черните одежди и бяло-бялото лице!"

Приказваха също, че така и ще си живее во веки веков. Тъй де, как ще се вмъкне Смъртта при нея? Всички стари микроби отдавна са вдигнали ръце и са се махнали някъде на мира. А новите микроби, които (ако се вярва на вестниците) току щъкат из държавата с променени имена, никак не могат да се шмугнат през чимовете горски мъх, треволяци, през тютюневите листа и омайните билета, натрупани пред всяка врата.

- Ще надживее всинца ни - шушукаха в близкия град, край който минава железницата.

- Всинца ще надживея - казваше Старицата и нареждаше в мрака и самотата картите за слепи в пасианс.

Тъй минаваха години и вече никой - ни дете, ни момиче, ни скитник, ни пътник - не почукваха на дверите на дома й. Дваж в годината бакалинът оставяше пред вратата лъскави стоманени кутии с жълти лъвове, а в тях имаше всичко - от храна за птици до бисквити със сметана, а после безшумно хлътваше в храсталаците, които стигаха до самите стени. Случвало се е тъй да лежи там храната поне седмица, слънце да я грее, луна да я охлажда, докато в едно прекрасно утро кутиите изчезнат.

Цял живот Старицата правеше само това - тя чакаше. И чакаше, както се казва, на пръсти - с едното око спи, с другото е будна.

Тъй че когато на седмия августовски ден на деветдесет и първата й годишнина от гората се показа загорял момък и спря пред вратата, нищо не я изненада. Беше в бял костюм като снега, който напролет шумно се откъсва от водостоците и пада на кълбета върху спящата земя. И не с карета дойде, пеша мина дългия път, но одеждата му остана чиста. Не се опираше на тояга и крачеше гологлав, чист и спретнат. И най-важното - но носеше нищо, освен малка стъкленица със светлозелена течност.

Юношата не докосна вратата, а обходи дома, за да го усети Старицата.

- Въх! - изтръпна Старицата, задрямала с пшеничена питка в уста. - Ти си, знам те! И как си се докарал този път знам!

- Как?

- Като юноша. С розово лице като петлето на динята. Но си нямаш сянка. Кажи де, защо си нямаш сянка?

- Плашат се хората от сянката, затуй моята си я оставих в гората.

- Не гледам, пък всичко виждам...

- Прекрасно! - рече момъкът с възхищение. - Каква дарба...

- Мойта дарба е да те държа на другата страна на вратата.

- Нищо не ми струва да се справя - отвърна момъкът, едва помръдвайки устни, но тя го чу.

- Ще изгубиш, ще изгубиш!

- Пък аз обичам да печеля. Нищо де, само ще оставя тая стъкленица на перваза.

И през стените се долавяше колко бързо бие сърцето й.

- Чакай, чакай. А какво има в нея? Имам право да знам какво оставят на перваза ми.

- Добре - рече момъкът.

- Казвай де!

- В тази стъкленица са първата нощ и първият ден, когато навърши осемнайсет години.

- Какво?

- Нали ме чу.

- Нощта и деня, когато... когато направих осемнайсет?

- Точно така.

- В стъкленицата?

Той вдигна високо стъкленицата, окръглена с фигурата на млада жена. В нея припламваха всички багри на околния свят и горяха в зелено, като онова в очите на тигъра.

- Не ти вярвам! - изпищя Старицата.

- Ще го оставя и ще си ида - рече момъкът. - Пък ти опитай без мен да пийнеш чаена лъжичка от зелените сънища вътре. И ще видиш.

- Отрова е!

- Не е отрова.

- Закълни се в майка си.

- Нямам майка.

- В какво можеш да се закълнеш?

- В себе си.

- Да си подам крака навън - това искаш ти.

- Тъй ще се изправиш от мъртвите.

- Че аз не съм мъртва!

Момъкът се усмихна.

- Нима не си?

- Чакай. Чакай да питам себе си. Умряла ли си? И живяла ли си ти изобщо?

- Деня и нощта, когато стана на осемнайсет - рече момъкът. - Помисли си само!

- Беше толкова отдавна.

Сякаш плъх пробяга край прозореца, закован като капак на ковчег.

- Изпий го и всичко ще се върне.

Момъкът пак вдигна стъкленицата и я обърна така, че слънцето да прободе еликсира и той засия като сок, изцеден от хиляди зелени треволяци. И да се дивиш, че гори като зелено слънце, и да се дивиш, че кипи като бурливо море.

- Това беше най-хубавият ден в твоя живот.

- Най-хубавият - промърмори тя зад своите барикади.