Старгейт

Дийн Девлин и Роланд Емърих

 

Stargate

Dean Devlin & Roland Emmerich

 

 

 

1

8000 години преди Христа

 

Оставаше само окото на животното и когато го направеше, то щеше да го види, щеше да оживее. Кожата на животното бе изрисувана в оранжево и черно, копитата и рогата бяха очертани на стената с креда. Изображението беше грубо, но улавяше паниката на газелата - ужас от преследването. Устата крещеше, тялото бе извито в полет, копитата трополяха в търсене на път за бягство.

Момчето бе маскирало тъмната си кожа с ивици и чудати символи със същата боя, с която бе извикало към живот газелата. В сумрачната светлина на пещерата то потопи кухия край на една дълга пръчка в купата мастило и се приближи към стената. Погледна нагоре към другото око, бялото човешко око, изрисувано като религиозен образ високо на стената на пещерата. Започна лова, като произнесе името на животното, което се канеше да издебне - "хет".

При този сигнал старецът, застанал на входа на пещерата, седна в изровения чакъл и започна монотонен напев. Този старец, облечен в животински кожи и с дълга бяла брада, беше вождът на племето и учител на момчето. Напевът му беше бавна, ритмична ловна песен, произнасяна на езика на газелата, песента, която племето винаги пееше по време на лов. Момчето постави кухата пръчка в празната очна кухина на животното, после доближи устни до края й и издуха мастилото през нея, за да направи окото. Омагьосано от приглушения напев на стареца, то почувства как животното постепенно оживява. Скоро двамата с газелата щяха да се видят.

Ловецът не можеше да се движи по-бързо от каменните стени на пещерата, която го заобикаляше, или рискуваше да подплаши животното и да провали онази част от лова, която протичаше в същия момент в долината. Момчето и за миг не усещаше, че се движи, но с ненамаляващата сила на концентрацията си забеляза, че се придвижва към плячката си. Същата тази техника се използваше от ловците на полето. Най-добрите сред тях бяха наречени Тези, Които Вървят, Без да Ги Виждат, и съставляваха елитен отряд в рамките на племето. Символът им беше бялото обезплътено око, изрисувано високо над газелата като религиозен образ. Тези елитни ловци бяха удивени и изплашени от невероятното търпение на това десетгодишно момче по време на лова, както и от способността му да контролира умовете на животните. Това бе просто поредното странно нещо в онова забележително дете, поредната причина да се страхуват от него.

Отвън момчето изглеждаше като изпаднало в кататония, заспало на крака. Нищо не издаваше напрегнатата мисловна борба, която се водеше. Нарисуваното животно непрекъснато беше на ръба на бягството. То чувстваше как момчето се приближава прекалено много, почти толкова близо, че да го хване. Момчето улавяше всеки импулс на животното, всяка мисъл, но не се издаваше с нищо и оставаше абсолютно спокойно. Ловците на племето през целия си живот се учеха как да прикриват страха и възбудата си в близост до животните. Тъй като тази "магия" се удаваше без усилия на момчето, както на полето, така и горе в пещерата, хората казваха, че сигурно е родено без сърце. Всъщност, момчето рядко показваше каквито и да било чувства: нито страх, нито гняв, нито любов.

Когато допълзя на една ръка разстояние от газелата, то чу, че напевът на стареца става още по-бавен, превръщайки се в халюцинационно мрънкане. Момчето постепенно издигна черните си жилести ръце над главата си. В едната ръка държеше длето, а в другата - тежък каменен чук. Тогава, без някакъв видим сигнал, старецът и момчето внезапно изкрещяха едновременно името на животното. "Хет!" Със светкавично движение момчето стовари длетото върху стената и го трясна с камъка, изсичайки дълбока цепнатина в изрисуваната стена. Прясната резка се заби право в сърцето на газелата.

След миг старецът се изправи и влезе в пещерата, за да огледа стореното от младежа. Виждаше, че ловът в полето ще бъде успешен. Доволен и развълнуван, той се вгледа в необикновените очи на момчето - смес от кафяво и кехлибарено-жълто, после вдигна жезъла за поздрав над главата си, като произнесе името на момчето - "Ра!".

На входа на пещерата момчето седеше на слънце и гледаше как старецът се придвижва внимателно надолу по каменистата пътека и след това през пустинната долина към мястото, където племето бе разположило лагера си. Там беше стъкнат следобеден огън и той наблюдаваше стълбчето дим, което се издигаше по вятъра, разпръсваше се и изчезваше. Скоро в далечината се чуха роговете на ловците и децата на лагера побягнаха да посрещнат завръщащите се герои. Когато стигнаха до върха на последната дюна, той видя, че носят двойка газели, завързани за краката на два дълги кола, които мъжете носеха на рамо.

Като видя какво са донесли, старецът вдигна жезъл високо над главата си и извика за поздрав. Ловците отговориха със същия жест, а след това цялото племе се обърна с лице към пещерата, издълбана отстрани на хълма. В един глас те отправиха поздрав към чудатия млад ловец с кафяво-кехлибарените очи.

Момчето хладно им отговори.

Тази нощ, след като племето беше пирувало, ловците започнаха своя танц около централния огън. Те носеха издълбани дървени маски, зловещи шлемове, изрисувани по подобие на животните в техния свят: хипопотама, чакала, бивола, ястреба, газелата. Както винаги момчето остана встрани от другите. Намери един голям гладък камък доста далече от огъня и седна там да наблюдава безстрастно ритуала. Забеляза колко се плашеха всички, когато заставаха лице в лице с някоя от животинските маски. Всеки път, когато някой от танцуващите се отделяше от огъня и разклащаше глава срещу зрителите, всички, не само децата, отскачаха назад и пищяха от истински ужас.

В един момент танцьорът с глава на чакал тръгна да си пробива път през кръга от зрители, които се разпръснаха с писъци във всички посоки. Той стигна с танц до камъка, където седеше момчето, с намерението да го включи в празненството, като го уплаши здравата. Танцьорът разтърси глава и издаде серия от грухтящи звуци, но с нищо не можа да накара момчето даже и да трепне. През отворената уста на маската мъжът погледна момчето в очите. Миг по-късно уплахата връхлетя не детето, а възрастния ловец. Препъвайки се назад, той се върна при огъня и в кръга на останалите танцьори. Въпреки че всички бяха свидетели на случката, никой не я възприе като особено странна. Всеки от членовете на племето на свой ред беше ходил при момчето в опит да го примами към общия живот на групата. Мнозина се връщаха от срещата със страх.

Момчето от своя страна не чувстваше някаква особена злонамереност към тези хора. От време на време усещаше нещо като благодарност, макар да знаеше, че не веднъж са обсъждали дали да не го убият, за да успокоят майките. Възприемаше ги като по-нисш вид и знаеше, че е предопределен да се превърне в един от онези хора, които племето срещаше от време навреме, - същества които живееха отделно от която и да е група.

Докато горещината и шума от огнения им танц продължаваше, се случи едно мистериозно събитие, незабелязано от нито един член на племето. Луната тази нощ беше пълна, жълта и чезнеща на хоризонта. През друга, по-тиха нощ, в лагера някой сигурно щеше да забележи голямото триъгълно очертание, което се плъзгаше по небето и хвърляше странна правоъгълна сянка върху горната половина на пълната луна. То постоя там за миг, като закриваше лунната светлина, преди да се хлъзне в потъмнялото нощно небе. Усетило нещо смущаващо, момчето се обърна да погледне зад себе си, но дотогава сянката беше изчезнала.

Часове по-късно, докато лагерът спеше, същата тази безшумна сянка още веднъж обиколи луната. Нещо кръжеше над лагера, наблюдаваше, чакаше. Забелязаха го само глутница чакали, вечно нащрек за преследвачи. Те излаяха и се втурнаха да бягат. Очите на момчето се отвориха и се приковаха в полюшвания като камбана от вятъра птичи череп, закачен на шатрата му - животинска кожа, завързана за поредица от колове, която осигуряваше сянка през дългите горещи следобедни часове. През лагера прошумоля неестествен ветрец, после внезапно замря. Момчето се изправи с любопитство. Скоро премина още един порив, само че този път не замря. Превърна се в постоянен вятър, който постепенно набираше мощ. След няколко секунди вече се бе превърнал във вихрушка, която събуди всички. Тя ставаше все по-силна и първо една палатка, а после и друга се срутваше или се вдигаше по вятъра. Сега вече Старецът беше на крака, движеше се из лагера и надвикваше бурята, давайки заповеди за изтегляне в пещерата на хълма.

Отгоре се появи ослепителна светлина. Малко на север от лагера върху пустинната равнина засия квадратен лъч, блестящ като слънцето. Докато той бавно пореше нощта към тях, хората от племето се разбягаха ужасени надалеч от светлината. Старецът като възпираща сила запазваше самообладание и насочваше към планината всички, които успееше да открие.

Първият импулс на момчето беше да се подчини на мъжа и да тръгне с останалите, но след това спокойно се обърна и пое направо към светлината. Любопитството му бе по-силно от страха. Старецът му нареди да се скрие, но момчето продължи през хаоса от вятър и светлина и стигна до края на лагера. Погледна право в бялата светлина, сияеща отгоре. И докато протягаше ръка нагоре към светлината, може би за пръв път усети чувство, което не можеше нито да скрие, нито да контролира. Това беше възбудата. Възбудата, която съпътства чувството за избавление. Възбудата, която напълно естествено изпитваш, когато пред теб се разкрива съдбата ти.

 

2

Кайро, 1928

 

В порутените покрайнини на Кайро, от минарето на джамията Джеба ал-Салаам следобедният молитвен вик на мюезина се разстилаше над последните покриви на един град, който през последните два века почти не се беше променил. Една току-що измита лимузина на Ролс Ройс Импириъл, модел 1924, собственост на египетското Министерство на старините, префуча покрай сградите и се насочи към дългия твърд пясък на пустинята. Колата се движеше на юг по главния път за Гиза, като от време на време задминаваше по някой камион, пълен с работници или земеделска продукция.

Съобщението на Тейлър, колкото и да бе добре дошло, не можеше да му бъде предадено в по-неподходящ момент. Професор Лангфърд бе по средата на срещата с египетския министър на вътрешните работи. Негово Превъзходителство не спираше да говори за променящия се политически климат и за това как за него би било ужасен личен риск да удължи разрешението за спонсорираните от страна на Великобритания разкопки на Лангфърд. Лангфърд, който бе швед, беше прекарал достатъчно дълго време в страната, за да може да чете между редовете на речта на министъра. Той искаше пари в брой, достатъчно, за да го обезщетят за "сериозния личен риск", който щеше да поеме. Лангфърд, който беше станал доста вещ в арабската техника на преговори, незабавно отвърна на атаката. Като гледаше да се прави на по-ядосан, отколкото беше всъщност, той се разкрещя за всичките пари, които беше похарчил, и за всичките работни места, които той и екипът му бяха създали. Изправи се и удари по огромното писалище от кедрово дърво, като напомни на пълничкия си мустакат приятел за всички спънки и неспазени обещания, които бе изтърпял в тази крайно обезсърчаваща страна. Точно тогава вратата се отвори и на Лангфърд му донесоха бележката. Написаното на ръка послание сложи край на срещата.

 

Лангфърд,

Седнал ли си в момента? Намерихме нещо. Вероятно Гробница. Още не може да се разбере. Разкопките продължават. Много вълнуващо. Предлагам да си домъкнеш аристократичните задни части тука веднага. И не води никой от ония дървеници от министерството. Нека да го запазим в тайна, докато можем.

Тейлър

 

Докато сгъваше писмото, Лангфърд се сгърчи от недипломатичния език на началника на разкопките. Знаеше, че бележката, която Тейлър не си беше направил труда да запечата, сигурно е била прочетена от поне десет чифта очи, преди да стигне до него, и че министърът, на който сега се усмихваше любезно, ще научи цялото й съдържание в рамките на десет минути. Трябваше да побърза. По начина, по който се разпространяваха слуховете в Кайро, ако не побързаше, до вечерта край мястото на разкопките щеше да бъде построено магазинче за сувенири. Той се извини, изтича надолу по стълбите и намери шофьора, който беше определен да го закара вкъщи. На развален арабски му обясни новия маршрут и че ще има значителен бакшиш за скоростно каране. След няколко минути спряха при помпозния хотел "Шепърдс", качиха умната му деветгодишна дъщеря Катрин и се понесоха през претъпканата търговска част на града към зоологическата градина, като разгонваха пешеходци по пътя си. Лангфърд впи пръсти в кадифените облегалки за ръце на колата и задиша нормално, едва когато бяха излезли далеч от града по шосето, водещо на юг.

Катрин, лудетина с плитки, се беше надвесила в отделението на шофьора през плъзгащата се стъклена преграда, упражняваше арабския си и надаваше писъци при всяко отърванона косъм сблъскване. Тя беше пристигнала в Кайро преди дванадесет седмици, повикана да дойде при баща си, когато изглеждаше, че всеки момент ще бъде направено важно откритие. Тя беше изумителна ученичка и през това време бе станала нещо като експерт по йероглифите, като посещаваше Египетския музей почти всеки ден и дразнеше и очароваше персонала със стотиците си въпроси. Със сплетената си коса и дебелите си очила тя изглеждаше предопределена да се превърне във внушителен книжен плъх. Щом поеха по главния път, тя се облегна назад и отвори дебела книга със заглавие "Древен Египет".

На задната седалка, потиснал възбудата с цялата сила на викторианското си възпитание, професор К. П. Лангфърд, член на Египетското изследователско общество и Британския кралски музей, приличаше в облеклото си досущ джентълмен-археолог, какъвто и беше: с кожени гетри, дълги бричове в цвят каки и спортно сако. Нормално никога нямаше да се облече така за работа на обекта и му се щеше да може да си смени дрехите преди срещата с Тейлър и останалите. Беше си сложил този костюм, само за да впечатли египетските официални власти.

Лангфърд и Тейлър се срещнаха в Луксор през 1920 година, когато и двамата бяха за пръв път в Египет, Лангфърд, мъж от аристократично семейство в шикозната част на Лондон, и Тейлър, грубоват студент от Пенсилванския университет, напуснал училище за да се запише доброволец в Световната война. След примирието той изпрати вкъщи телеграма за пари, после прекара известно време в обиколки на Гърция и Палестина, преди в крайна сметка да се озове в Египет. В Луксор Лангфърд, естествено, беше отседнал в луксозния "Уинтър Пелъс", Тейлър, ограничен от по-скромния си бюджет, ходеше там всеки следобед и се преструваше за гост, тъй като хотелът имаше тоалетни с казанчета и "Интърнешънъл Херълд Трибюн". Двамата прекараха няколко следобеда в проучвания на Бебан ел Малук (Долината на Царете), като Тейлър приказваше през по-голямата част от времето. Но едва посещението им в Храма на Ти по на север затвърди партньорството им.

Недалеч от Големите пирамиди, непосредствено до прочутата Стъпаловидна пирамида, се намира Храмът на Ти, единственият паметник от голям мащаб, издигнат в чест на човек без царски произход. Надзирател на пирамидите, Писар на Двора, Главен астроном и Нарочен съветник на няколко фараона. Ти е бил известен още и като "Владетел на тайните". Прекараха цяла седмица в изучаване на гробницата, като обсъждаха множеството добре запазени релефи и фризове, които украсяваха мястото на погребението. Когато Лангфърд пусна на пазача на гробницата малко бакшиш, за награда получиха достъп до слабо познатата колекция от папирусни фрагменти, изкопани от Мариет, французинът, който преди четиридесет и пет години беше разкопал гробницата. От тези фрагменти, вече древни по времето, когато Ти ги е взел на съхранение, двамата мъже развиха настоящата си теория: че между Стъпаловидната пирамида и една от големите пирамиди на Гиза, вероятно тази на Хуфу[1], е заровено нещо. В папирусите ставаше дума за "мор" или "чума", или "демон", който е бил откраднат и "прехвърлен". Указанията бяха разпръснати и шансовете за успех не бяха големи, ако добрите граждани на Стокхолм, колкото и да бяха омагьосани от скорошните открития за Тутанкамон, бяха разбрали колко невероятно дълго щяха да бъдат тези разкопки, никога нямаше да ги финансират.

Но все пак ги финансираха. Когато се върна в Кайро през март, Лангфърд донесе със себе си гаранции за почти един милион шведски крони. Само след шест седмици работа на обекта откриха малка погребална камера. Лангфърд, предполагаемата "дипломатическа половина" на екипа, се втурна към града и покани всички кореспонденти на чуждестранни вестници и неколцина правителствени сановници да присъстват на отварянето на гробницата. Дори Хауърд Картър, най-прочутият археолог на света, отдели малко време и предприе пътуване до Луксор, където вече трета година каталогизираше съдържанието на малката гробница на Тутанкамон. Така, в една красива майска утрин входът бе разчистен и двамата мъже пропълзяха през отвора. Щеше да е много интересно да се направи запис на разговора им вътре. Когато се появиха, усмихващи се неловко и смутено, носеха със себе си единствения артефакт, който представляваше някакъв интерес: една мумифицирана котка в грубия й дървен ковчег. Международната преса се забавляваше неимоверно. Появиха се дълги сатирични статии за откриването на "Пис-пис Писанчо Тут" и т.н. Тази случка беше много унизителна и смазваща за Лангфърд, който вече се виждаше пред прага на вечната слава за приноса си към науката. Докато се носеха на юг - между зелената панделка на Нил от едната страна и обширната Сахара от другата, Лангфърд отново потъна в размисли за безсмъртието. Човек никога не знае какво може да открие. Но когато пред погледа му се появиха големите пирамиди, единствените останали чудеса от древния свят, джентълменът-археолог бързо се върна към действителността. Поразителните размери на тези строежи в платото Гиза, пирамидите на Микеринос и Хефрен, и особено тази на Хуфу, накараха Лангфърд да се засмее на себе си. Колко жалък и незначителен изглеждаше неговият малък проект в сянката, хвърляна от тези великолепни, вечни творения.

Но това беше преди да види какво е открил.

Преди още гумите да спрат да се въртят, обувките на Лангфърд хрущяха по чакъла. С пърхащата зад него Катрин, той се изкатери до ръба на плато от отломки и камъни, преживяло хилядолетия. Но платото бе трансформирано, кофа след кофа пръст беше издълбавано от стотиците работници араби, които се трудеха в екипа през последните няколко месеца. Сега представляваше малка плитка долина с изкопно оборудване, разделена на спретнато оразмерени парцели със землемерски колчета. Този ден работеха почти триста души фелахи. Мнозинството от тях бяха местни хора, облечени в хаици - дълги, бели, памучни роби - и импровизирани чалми.

Главната част от работата се извършваше в най-отдалечения край на обекта. Дълги пипала прахоляк се издигаха спираловидно по вятъра там, където фелахите изхвърляха излишния пясък и натрошените камъни. Щом изпразнеха кошовете си, тези мъже се обръщаха и се отправяха обратно към малко по-големия от обикновено "сондаж". На ръба на този изкоп бяха докарани два дървени подемни крана, а през макарите бяха опънати въжета. Подготвяха се да повдигнат нещо от земята. Нещо тежко.

- Татко, съкровището е ей там - осведоми го Катрин на шведски, като сочеше към крановете и тълпата работници.

- Първо ще отидем да видим Ед Тейлър - Лангфърд забеляза Тейлър и група мъже, надвесени над някаква работна маса пред "служебната палатка". Изглеждаше, че разучават нещо.

Лангфърд, известен със способността си да разказва глупави вицове на няколко езика, последните няколко минути обмисляше остроумната си забележка. Когато се приближи дотолкова, че групата да го чуе, той си опита късмета.

- Ед, ако сме открили гробище за домашни любимци, се отказвам от разкопките.

Точно както се беше опасявал, никой не се засмя. Всъщност никой дори не направи и най-малък опит да се подсмихне поне от любезност. Но това, което наистина изуми Лангфърд, бе, че никой от мъжете дори и не забеляза костюма му на "джентълмен-изследовател". Напрегнатата съсредоточеност на групата подсказваше на Лангфърд, че не става дума за обикновена находка. И двамата с Катрин незабавно бяха увлечени в драмата.

- Не мога да разчета какво пише. Ела да видиш. Тейлър направи място на Лангфърд да се приближи и да погледне големия лист хартия, разстлан на масата. Той беше покрит със серия странни отпечатъци - копия, получени чрез триене от гравирана каменна повърхност. На Лангфърд му трябваха само няколко секунди, за да разбере защо групата бе толкова озадачена. Но за всеобщо учудване Катрин първа го каза.

- Това не са истински йероглифи - заяви тя на английски.

- Или поне не от вида, който познаваме.

- Тейлър - попита Лангфърд с неочаквано раздразнение, - откъде дойдоха тези символи?

- Ще ти покажа. - Началникът на разкопките се отправи към обекта. На десетина метра преди сондажа, който беше пълен с работници, до един разменящи си напътствия с крясъци, Тейлър спря при нещо, което изглеждаше като гигантски каменен плот за маса. Беше висок един метър и около шест метра на ширина. Масивната плоча имаше същия варовиково-сив цвят като чакъла, сред който се намираше.

- Това е покривен камък - обясни Тейлър. - Най-големият, който някога съм виждал. Когато заравяш нещо под скала с такива размери, искаш да си остане заровено.

Лангфърд възбудено тръгна да обикаля около периметъра на камъка, като оглеждаше гравираната му повърхност. Наистина беше находка от световна класа. Камъкът поразяваше не само с размерите си - изваяната му повърхност бе звезден образец на древноегипетското каменоделско изкуство. Лицевата част на монолита беше организирана, досущ като мишена, в серия концентрични кръгове. Най-външният кръг съдържаше 39 знака, изписани на странния език, който му беше показал Тейлър. В следващата ивица имаше символи, които явно бяха сродни с древноегипетското писмо. Приличаха на някаква изключително ранна, изключително груба версия на по-късните йероглифи. Следваше пръстен странни закривени линии, пресичащи повърхността на камъка в различни посоки. Някои от точките, където тези линии се пресичаха, бяха обозначени, други не. Изглеждаше като някаква древна форма на геометрия. Но гравираното в самия център вече беше това, което превръщаше камъка в шедьовър.

Лангфърд скочи на камъка, за да вижда по-добре централната му част. На фона на внимателно издълбани дъговидни геометрични линии имаше симетрични гравюри на богинята Нут. Извила гръб, за да подкрепя небето, тя кърмеше от гръдта си децата на Земята, докато те плаваха под нея с Лодката на милион години. Под тези красиви картини, в самия център на камъка имаше картуш[2] в класически стил. Вътре в продълговатия орнамент-рамка около свещено име или дума - се намираха шест от странните йероглифи от най-външния кръг. Дали тези знаци не означаваха името на някой праисторически фараон? Дали не беше някакво послание?

- Много странно - промърмори Лангфърд, отличен познавач на египетското писмо. Той поклати глава и се върна към периферията на кръга, където за няколко мига внимателно огледа втория пръстен, преди да заговори на Тейлър и останалите.

- Вътрешната лента донякъде се чете: това тук би могло да е символът за години... хиляда години... небе, звездите или нещо от този сорт... живее Ра, слънчевия бог. Но как схващате тези външни символи, да му се не види?

Когато се наведе да огледа знаците, Лангфърд си зададе същия въпрос, над който Тейлър и останалите си бяха блъскали главите целия следобед. Дали не сме открили непознат досега език? И ако е така, то кои са били авторите му?

- Какви са тези неща тук? - извика Катрин, докато тършуваше из прилежно струпаната колекция от "случайни находки" - всяка с етикетче, в плик и с каталожен номер.

Тейлър обясни.

- Това са малки парчета сечива, чаши и неща, които са използвали работниците, когато са заравяли камъка. Но погледни този тук - каза той и вдигна един златен медальон, украсен с релеф на уджат - символ, представляващ наполовина птиче и наполовина човешко око. Той го подаде на Катрин. - Това беше увито в парче плат и оставено в центъра на камъка.

- Най-накрая намерихте нещо красиво - каза смаяно Катрин.

- Окото на Ра - проговори Лангфърд, докато слизаше от камъка, за да погледне по-отблизо рисунката върху медальона. Обърна го от другата страна в ръката на Катрин, преди да заговори на Тейлър.

- Този мотив се среща много, много рядко върху украшения. Може би е принадлежал на някой жрец.

Катрин вдигна находката към светлината и я загледа с възхищение, а двамата мъже се върнаха към разговора си. След това тя разкопча собствената си огърлица и сложи медальона на верижката.

- Тейлър, ако това е покривен камък, какво откри заровено отдолу?

Точно тогава от ямата се чу вик и двеста работника започнаха да теглят десетките дебели въжета, прекарани през макарите. Лангфърд искаше да отиде по-близо, но Тейлър го сграбчи за ръкава и го поведе към върха на малкото хълмче от едната страна на ямата.

- Повярвай ми, ние сме на най-доброто място. Всички в прашната долина, от най-високо образования учен до най-жалкия надничар, разбираха, че наблюдават рядко забележително събитие: разкопаването на най-странната археологическа находка на земята. В отговор на ритмичните команди на началника, фелахите бавно изтеглиха въжетата, вдигайки от вековния му сън един огромен кварцов пръстен, висок повече от пет метра. С идеално кръгла форма и с блестящ перлен цвят, той представляваше щателно изработен скъпоценен камък с огромни размери. Цялата му повърхност беше гравирана и украсена със сложни детайли, комплицирана като електронно командно табло, красива като султански амулет.

- Това е една от гривните на Бога - каза възбудено Катрин на баща си.

През десетилетията си проучвания и изследователска работа Лангфърд никога не беше виждал нещо подобно на това. Въпреки сходството на украсата с някои находки от Първата династия, изглеждаше невъзможно древните египтяни да са изработили нещо толкова напреднало в техническо отношение. Седем кварцови скъпоценни камъни с големината на юмрук бяха разположени на равно разстояние върху пръстена, всеки заобиколен от златен обков. Тези обкови бяха точни копия на раирания накит - немес за главата на фараона - като онзи на прочутата маска на Тутанкамон. По вътрешния ръб на пръстена минаваха същите неразгадаеми йероглифи като на покривния камък.

Когато вдигнаха пръстена под ъгъл от деветдесет градуса, работниците започнаха да го подпират с редица дървени колове с меки подложки. Тейлър издърпа вцепенения Лангфърд няколко крачки надясно. Щом слънцето остана зад пръстена, те с учудване установиха, че материалът е полупрозрачен.

- От какво е направен? - попита Лангфърд. Тейлър сви рамене.

- Знам ли. По-твърдо е от стомана, но няма ръжда или корозия. Някакъв вид кварц, но не мога да го идентифицирам.

Лангфърд се обърна към пръстена и постоя спокойно за миг, преди да избухне в ликуващ рев.

- Успяхме!

Катрин видя как баща й, обикновено толкова скован и официален, сграбчи изненадания си американски партньор Тейлър в развеселена мечешка прегръдка. Двамата се впуснаха в див празничен танц с крясъци. Тогава в ямата нещо се обърка.

Фелахите викаха и сочеха нещо. После започнаха да изоставят работата си, преди поддържащите колове да бъдат здраво закрепени. Огромният пръстен застрашително се заклати, като заплашваше да се прекатури и да смаже тълпата. Тейлър затича към ямата, като крещеше на арабски.

Лангфърд се обърна към Катрин и строго й нареди на шведски:

- Няма да мърдаш от това място.

Тя изчака колкото можа, около пет секунди, преди да се втурне след него да провери какво става. Положението в ямата за няколко секунди се беше влошило до пълен хаос. Докато купища хора скачаха вътре, за да хванат въжетата, още повече хора се бореха да излязат от ямата. Всички крещяха с цяло гърло.

Миг по-късно Катрин забеляза какъв е проблемът. Един участък от основната скала се беше пропукал и на мястото, където бе застопорен единият от опорните колове, се беше отворил дълбок процеп. Тя видя как Тейлър и баща й подеха опит да закрепят отново гредата. Каквото и да се криеше на дъното на току-що разкрилата се дупка, то хвърляше в паника всички араби, които го погледнеха.

Катрин не издържаше повече, трябваше да погледне. Тя изтича до другия край на ямата и се свлече по една от стените. Баща й и останалите мъже бяха долу в пръстта и работеха точно до мистериозната кухина. Тя се изкатери по пръстена и стигна до многолюдната група мъже в центъра му. Проправи си път между хората и надзърна в дупката.

- Вкаменелости!

- Катрин!

Тя чу гнева в гласа на баща си, но не можеше да откъсне поглед от неестествено сгърчените фигури, които Земята бе извадила на показ при отварянето си. Отчасти заровена в скалата, с изпочупени кости, сякаш смазани с голяма сила, се виждаше съвсем човешка на вид ръка. Но точно до нея, сплескана до остри ъгли, се намираше нещо, което приличаше на голяма екзоскелетна глава - определено не човешка. Смразяващото бе лъскаво черно око с форма на бадем, което блестеше от главата. Можеше да е изгнила биологическа тъкан, която се е вкаменила, или дебело сребро, или оникс, вграден върху статуя. Или може би фелахите бяха прави: те не преставаха да споменават една арабска дума, която Катрин знаеше - думата за дявол.

Хипнотизирана от тази изопачена картина на ада, Катрин усети, че се издига във въздуха и се понася към ръба на ямата. Баща й я сложи на земята, вгледа се дълго и строго в нея, което означаваше, че търпението му се е изчерпало, после нареди на един от помощниците си, топчест младеж от Ливърпул, да я държи под око.

Няколко минути, докато мъжете се мъчеха да закрепят пръстена в изправено положение, тя седеше и наблюдаваше как последната следобедна светлина се превръща в тъмно-виолетова вечер. Взираше се в пръстена, странния пустинен накит, и стигна до необратимо решение. Обеща си, че независимо колко време щеше да й отнеме, независимо колко трудна щеше да бъде тази работа, ще разреши загадката за произхода на пръстена. Веднага се хвана на работа, като се обърна към дундестия си кавалер и обяви:

- Връщам се в колата. Усетил, че няма глас по този въпрос, той я последва до лимузината, където тя се захвана да прелиства своя екземпляр на "Древният Египет". Скоро намери това, което търсеше: рисунка на бога Анубис, божество с глава на чакал, отговорно за превеждането на умрелите долу в Страната на Мъртвите.

- Виж това - каза тя, като му подаде отворения том. - Размазаното нещо там долу е Анубис. Трябва да го покажем на баща ми.

Притежателят й, който беше успял да хвърли само един бърз поглед на касапницата, преди да му бъде отредена ролята на детегледач, взе книгата и я сложи на покрива на колата. Докато гледаше страницата, до тях спря друга кола. От нея излезе самият заместник-министър на египетското министерство на старините, дошъл на "обичайното" си посещение.

Докато минаваше покрай тях, заобиколен от свитата си от ласкатели, небрежно облеченият мустакат бюрократ вдигна шапката си към малкото момиче.

- Добър вечер, госпожице Лангфърд. Нещо интересно днес?

 

3

Лос Анджелис, наши дни

 

Вир вода от глава до пети, помъкнал претъпкана торба с книги, Даниел Джексън се бъхтеше на север по Гоуър към Булеварда на залеза и си мърмореше. Той беше късо подстриган мъж с пепеляво-руса коса и светъл тен, малко под трийсет години. Беше си забравил чадъра и нямаше достатъчно пари за рейса. Обувките му изглеждаха като последна грижа, но дългото кашмирено палто му придаваше малко по-приличен вид. Докато вървеше, той като че ли бичуваше някакви невидими врагове.

Всъщност Даниел трябваше да си зададе въпроса дали този път наистина не превърташе. Денят, определен за негов миг на възраждане, за повторното му приемане в академичната "общност" приличаше по-скоро на ден за погребение. Като зави на запад по Булеварда, той влезе в малката бакалия на ъгъла с надеждата, че господин Арзуманян ще му даде една бутилка вино на вересия. Реши, че като ще е ден за погребение, най-добре е и да се балсамира.

- Господин Дан, приятелю, какво се е случило? - избумтя гласът на Арзуманян, плещест и ентусиазиран както обикновено.

- Амен енч шат ахавор ар. Нранк чер хасканум йес енчкар халаце ем - обобщи кошмара си Даниел на перфектен арменски. - Затова се надявах да взема бутилка вино, но не знам кога ще мога да ти платя.

- Има идея. Иес кпохем - отговори магазинерът, предлагайки сделка. Даниел трябваше да преведе преговорите между него и един от снабдителите му, който говореше само гръцки. Искаше да му се обади веднага, но когато видя болката на лицето на Даниел, предложи да го отложат за следващия ден.

С бутилка алкохол, която допълваше вида му, Даниел излезе отново на дъжда и пое към къщи, като се чудеше как я е докарал дотам. Нали той беше онова момче, което печелеше стипендии в гимназията за преводите си на финикийска поезия и после беше прието в УКЛА едва на 16 години? Младият магьосник с три висши по филология, езикознание и стара история? Как беше оставил толкова много добри перспективи да му се изплъзнат от ръцете, за да се превърне в крайна сметка в някакъв презрян, напълно разорен, лишен от приятели, самотен, безработен и много мокър бивш професор? Спомни си обезпокоителната статистика за процента деца-гении, страдащи от ранно умопомрачение. Даниел знаеше, че отива на зле.

Той преджапа през паркинга на "Гуми Ткенченко", западнал гараж в порутена тухлена сграда. Видя собственика, Владимир Ткенченко, да поклаща отвратено глава изпод един Лексъс, който беше вдигнал на хидравличния елеватор. Даниел живееше в приспособеното за канцелария помещение над гаража и след като беше закъснял няколко месеца с наема, вече беше получил предупреждение за изхвърляне. Ако късметът му в най-скоро време не проработеше, щеше да му се наложи да започне да звъни на всички, които познаваше, и да ги пита дали не може да преспи няколко нощи у тях на пода. Мина непосредствено покрай Владимир и отиде до мърлявия щанд на магазина.

- Някаква поща за мен?

На щанда седеше и със смях разговаряше по телефона най-хубавото момиче, което Даниел познаваше, Светлана. Когато видя кой й задава въпроса, от лицето й изчезна всякаква радост. Без да прекъсва разговора си, тя се изправи и пусна на щанда две писма. Няколко месеца по-рано, преди да свършат субсидиите му, нещата между тях бяха други. Шегуваха се и флиртуваха, и дори няколко пъти ходиха в тайландския ресторант зад ъгъла. Но точно когато нещата между тях започнаха да се затоплят, той остана без пари и се превърна в "проблематичния наемател".

Той прегледа кореспонденцията за деня. "Последно предупреждение" от телефонната компания и поредната картичка за изчезнало дете, която Даниел прегледа за всеки случай.

Още по-смазан отпреди, Даниел излезе от гаража и седна под ръмящия дъжд на купчина стари гуми, загледан пред себе си. От другата страна на улицата някакъв мръсен бездомник поучаваше една котка да не се рови в боклука само на няколко метра от мястото, където един здравичък на вид шофьор пазеше лъскавата си лимузина. Каква бъркотия цареше в този град.

Умът му започна да преповтаря събитията от конференцията и катастрофалната реч, която беше изнесъл този следобед пред най-големите археолози на нацията. Повечето от тях го познаваха по славата, която му се носеше, и смятаха, че е леко луд, жертва на прекалено много научно-фантастични романи. За нещастие събитията от този ден само бяха затвърдили мнението им. Статиите, които беше публикувал през последната година и нещо, бяха получили всеобщото презрение на академичната общност. Въпреки че изследователските му методи и дълбочината на информацията му все още се ползваха с възхищение, заключенията, които вадеше от данните, бяха все по-"различни". Той нарушаваше равновесието и колегите му яростно го атакуваха в специализираните издания.

"Пренебрегва отдавна установени факти", беше типичният коментар. Някои от тях прехвърляха критиката и стигнаха до лични нападки. "Джексън е или заблуден и некомпетентен, или злоупотребява с материята." Или (това си го беше изрязал и го беше залепил на стената в кухнята): "Това е типът археология, който очакваме да намерим в "Нешънъл Инкуайърър"... работата му няма място в света на истинската наука."

Даниел беше напълно наясно колко нетрадиционни бяха заключенията му. Заради това отначало си беше оставил вратичка, като публикува една много разводнена версия на онова, в което, наистина вярваше. Но беше убеден, че неговите теории много по-добре отговаряха на фактите отколкото достопочтените обяснения за ранната египетска цивилизация.

Когато влезе в огромния Скотиш Райт Темпъл на булевард Уилшиър тази сутрин, знаеше, че трябва да застане пред скептична аудитория. Но не беше очаквал, че ще го посрещнат на нож и открито ще го обиждат.

Доктор Аджами, декан на факултета, когато Даниел преподаваше в Колумбия, беше долетял, за да участва в конференцията. Понеже никой от организаторите на събитието не пожела да представи Даниел, Аджами излезе отпред и направи блестящо представяне.

- Той се дипломира на 20 години, говори единадесет различни езика и съм напълно убеден, че дисертацията му ще стане стандартен справочник за ранното развитие на египетските йероглифи. Написал е няколко основополагащи статии по сравнително езикознание на афро-азиатските езикови групи и, разбира се, за развитието на египетския език от Архаичния период до Старото Царство, което ще бъде и неговата тема днес. Моля, приветствайте с добре дошъл един от най-обещаващите млади учени в египтологията, Даниел Джексън.

Докато се придвижваше към подиума по време на представянето, той дочу двама застаряващи професори да водят следния разговор. Даниел разпозна в тях двама от динозаврите на американската археология.

- Ох, още един вундеркинд - избуча дундестия професор Раушенберг.

- Имам чорапи, които са по-стари от това хлапе - изкиска се дългурестият доктор Тъбмън.

Те хвърлиха на Даниел скептичен поглед от глава до пети, докато минаваше покрай тях. Когато решиха, че вече не ги чува, продължиха.

- Не прилича много на сър Алън Гардинър - изхили се единият.

- И все пак да се надяваме, че не е втори Уолъс Бъдж! - изкикоти се другият.

Макар и да не смяташе, че е смешно, Даниел разбра завоалираната шега. Бъдж беше влудяващо скучен лектор, известен с това, че приспиваше големи зали с водопад от подробности.

Щом Даниел застана на подиума, въздухът в залата се сгъсти от напрежение. Той бе непредсказуем учен - нещо, на което професионалната му среда не беше свикнала. Погледна за миг към тавана, точно толкова, та всички да започнат да се чудят какво прави, после изведнъж се обърна и изстреля един въпрос към професор Раушенберг.

- Сър, каква кола карате?

Старецът отговори объркано:

- Форд.

- Модел Т ли? - Въпросът на Даниел предизвика смях.

- Не съм толкова стар. Карам Ескорт.

- Разбирам - Даниел се почеса по брадата. - Със серво на кормилото и серво на спирачките? - попита той.

- Не забравяйте и сервото на стъклата - каза старецът, като се опитваше да влезе в тона му.

- Следователно, ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата днес следобед в Санта Моника избухне неугаснал вулкан и всички ние бъдем изровени след стотици години от някой археолог-вундеркинд, няма абсолютно никаква вероятност той по грешка да отнесе датировката на колата ви към началото на това столетие.

- Накъде биете? - попита събеседникът на Раушенберг, доктор Тъбмън. В действителност никой от публиката не знаеше накъде ги води Даниел.

- Хенри Форд започва скромно, почти примитивно, със стария Тин Лизи, Модел А. После бавно усъвършенства продукцията си до усложнените технологии, на които се радваме днес. Което ни навежда на моя основен въпрос за древните египтяни: защо тяхната култура не се е "развивала"? Фактите сочат, че изкуствата, науката, математиката, технологията, военната им техника - всичките те са налице, завършени от самото начало.

Даниел им остави една минута да помислят и помърморят, после отново подхвана атаката.

- Това, което искам да се помъча да докажа тук днес, е, че египтяните от периода преди Старото Царство по някакъв начин са "наследили" всички тези изкуства и науки. После, след кратък период на "запознанство", ще видим пълния разцвет на онова, което наричаме Древен Египет.

Реакцията на публиката се чу ясно и наподобяваше кудкудякане. Той продължи по-бързо.

- Писмото им например. Системата от йероглифи на първите две Династии е пословично трудна за интерпретиране. Общоприетата мъдрост поддържа мнението, че това е груб вариант на по-усложненото писмо, което откриваме по-късно, през периода на Старото Царство. Но, както се опитах да демонстрирам в серия статии, този ранен език вече представлява напълно развита система, комбинация от фонетични и идеограматични елементи. Ако това е така, те са успели да се придвижат от грубите пещерни рисунки до сложна система за описване на света и самите себе си буквално за нула време, за няколко поколения.

Даниел замълча и спокойно изчака първата група учени да стигнат до изводите. Искаше да докаже, че старата система е даже още по-елегантна от по-късните йероглифи, но тъй като той бе единственият човек, който можеше да ги чете свободно, знаеше, че думите му ще отидат на вятъра. Той промени темата.

- Да вземем един друг пример. Темата на днешната конференция е пирамидата на Хуфу - започна той.

Доктор Аджами се покашля вежливо, за да привлече вниманието на Даниел, а след това му кимна, сякаш искаше да каже "това наистина е темата, моля ви, придържайте се към нея".

- Същият аргумент може да приложим и за пирамидата на Хуфу. Повечето учени са убедени, че този шедьовър на инженерното изкуство трябва да е постигнат в резултата на поколения опит. Според тази теория Стъпаловидната пирамида на Джосер в Сахара, така наречената "плоска пирамида" и големите гробници в Абидос се разглеждат като упражнения за разгряване, учебни упражнения, които водят до безпределно по-сложната и прецизно изработена пирамида на Хуфу.

Както мнозина от вас знаят, аз не се присъединявам към тази теория. Според мен пирамидата на Хуфу трябва да се е появила първа, за да бъде последвана по-късно от второстепенните постройки, които току-що упоменах. Данните в подкрепа на традиционната последователност на изграждане се базират на фолклора и писмените исторически паметници, създадени столетия след времето, за което говорим. Оскъдните свидетелства, с които все пак разполагаме, според мен навеждат на мисълта, че хората, живели покрай Нил, постепенно са забравяли как се строят тези сгради, а качеството на работата се е влошавало все повече и повече с всяко изминало поколение.

Още един контингент участници в конференцията стана и си излезе. Други хихикаха шумно, но Даниел продължи. Нямаше друг избор.

- За нещастие, множеството опити за определяне на датите на построяване на пирамидите с тестове със C-14 не са довели до окончателни резултати. Съществуват достатъчно противоречиви данни за доказване правотата на почти всяка теоретична позиция.

Задайте си обаче следния въпрос: Всички второстепенни пирамиди са гъсто изписани с имената на фараоните, дали заповед за построяването им. Мастабите, заобикалящи пирамидите, са покрити с картуши с имената и титлите на собствениците им, със списъци на жертвени дарове, дати на изграждане, кои богове са почитали, музикалните инструменти, на които са свирели и т.н. По правило в тези гробници откриваме изрисувани разкази, превъзнасящи множеството богоподобни качества на погребания там човек. Фараоните са най-големите егоисти в историята на света. И въпреки това на най-голямата от всички пирамиди, тази на Хуфу, не е написан нито ред. Никъде няма и драскотина - нито вътре, нито вън. Това логично ли ви се струва?

Един внушителен възрастен джентълмен, професор Ромни от университета Бъркли, се изправи на крака и го прекъсна.

- Това е интересна теория, професор Джексън, с която повечето от нас са запознати.

Някой в тълпата започна да тананика темата от "Зоната на здрача", което предизвика у едни смях, а у други - объркване.

Ромни, висок и слаб мъж, не се смути. Той се взря в Даниел и продължи.

- Вие намеквате, че пирамидата не е била построена за фараон, тъй като на нея няма име. Но какво ще кажете за открития от Виз надпис с името Хуфу, изписано вътре в подпорната камера, запечатана от времето на изграждането си?

Даниел завъртя очи.

- О, моля ви! Това откритие беше шега, голяма измама, извършена от самия Виз.

Не само че не трябваше да казва такова нещо пред тази консервативна тълпа, а и определено не трябваше да го казва по този начин. Публиката избухна в гневно и бурно несъгласие. Неколцина от по-невъздържаните дори започнаха да дюдюкат. Още една група професори стана и излезе.

Професор Ромни извиси глас над крясъците.

- Така е прекалено лесно, професор Джексън. Ако си бяхте научили домашното, нямаше да ви се наложи да петните добрата репутация на един мъртъв човек, за да подкрепите теориите си - изрече той гръмогласно.

До този момент Даниел успяваше някак иронично да се забавлява от това колко зле вървяха нещата. За част от секундата това се превърна от забавление в смъртоносна враждебност.

 

- Преди да замине за Египет - поде той, - Виз се е похвалил, че ще направи важно откритие, което ще му осигури световна известност. Като използвал парите на баща си, той наел елитен екип експерти и ги завел при пирамидите в Гиза. Но след няколко много скъпи месеца те не могли да покажат никакъв резултат от усилията си. Затова Виз ги изгонил всичките и докарал от мините на баща си в Южна Африка банда златотърсачи. След по-малко от три седмици те "открили" това, което изследователи, крадци и учени не могли да намерят цели четиридесет века - тайната стая, "запечатана от времето на изграждането си." В тази иначе празна стая те намерили онова, което изградило репутацията на Виз: дълго издирвания картуш с името на Хуфу. Картушът се явява на трите стени на камерата, но, странно, не и на стената, която Виз натрошил на малки парчета, за да влезе в стаята. Името е изписано с червено мастило, което не откриваме никъде другаде в Древен Египет. То е удивително добре запазено и, колкото и да е невероятно, е написано грешно.

- Е, какво може да се очаква от някой неграмотен каменоделец? - попита Ромни.

В този момент Даниел вече беше напуснал подиума и крачеше нагоре-надолу по сцената като гладен цирков тигър. Той отиде при черната дъска и с учудваща бързина надраска поредица йероглифи.

- Това е символът, който Виз твърди, че е открил в подпорната камера. Е, всички ние знаем, ако сме си написали домашното - той стрелна Ромни с поглед, - че Виз е носел със себе си изданието от 1906 година на "Материя Хиероглифика" на Уилкенсън, публикувано в Амстердам от Хейнис Букс. Прилежни студенти като вас, професоре, не може да са пропуснали да забележат, че в следващото издание издателите са включили извинение, изброяващо печатните грешки в предишното издание. Този списък включва и йероглифа за името Хуфу Отпечатана е погрешно първата съгласна в името на Хуфу. Трябвало е да изглежда така...

Даниел нарисува една почти идентична поредица от символи вертикално по черната дъска.

- Какво изключително странно съвпадение, че картушът, намерен от Виз, съдържа точно същата грешка! Ако някой каменоделец беше написал погрешно името на фараона, той е щял да бъде наказан със смърт, а стената щеше да бъде разрушена и построена отново.

Даниел замълча за малко и погледна професора с неприязън, като добави:

- Но вие сигурно вече знаете това, защото изглеждате като човек, който се отнася сериозно към домашното си.

Последните думи бяха изречени в момента, в който вбесеният професор Ромни се беше запътил към изхода на залата за конференции. Преди да излезе, той се обърна за един прощален залп.

- Звучите като лошо телевизионно шоу или като онази книга, "Колесниците на Боговете" - Това предизвика няколко изкисквания и тук-таме ръкопляскания, но Даниел усещаше, че отново е спечелил част от публиката на своя страна. Няколко от важните фигури все още бяха в залата и той се надяваше, че сега са готови да слушат.

- А сега, ако може, нека се върнем малко назад. Вероятно истинските начала на тяхната цивилизация лежат заровени в пресъхналите речни корита на Западна Сахара...

- Професоре, може ли за момент.

Най в дъното на залата стоеше жена с елегантна, скъпа рокля и прекалено големи очила, която изглеждаше на около 60 години. Всъщност беше много по-стара.

- Позволете ми първо да кажа - започна тя с едва доловим акцент, - че познаването ви на фактите е впечатляващо. Имам само един въпрос: Кой според вас е построил пирамидите?

- Точно там е цялата работа - отговори й той. - Нямам никаква представа кой ги е построил и защо.

В залата се надигна колективен стон на разочарование.

Стилната възрастна дама кимна отсечено, сякаш беше удовлетворена от отговора, след това се обърна и си тръгна.

Един набит брадат мъж с тясна риза извика предположението си с псевдо-британски акцент:

- Загубеният народ на Атлантида?

Хората, все още останали в публиката, се засмяха и след това започнаха да си събират нещата.

- Или може би Марсианците!

- Не съм казал това - защити се Даниел.

- Не, но се канехте - отвърна му язвително брадатият.

- Въобще не разбирате за какво става дума - каза той. Атмосферата в залата беше горе-долу толкова интелектуална, колкото в някой училищен стол по време на масова битка с храна. Повече от половината от аудиторията си беше отишла и хората продължаваха да си тръгват. Даниел порови из купа документация пред себе си, намери съобщението, което му трябваше, и направи напразен опит да продължи, като заговори в микрофона, без да вдига поглед.

- Нови геологически данни датират Сфинкса към един много по-ранен период. Като знаем, че това е така, трябва да започнем преоценка на всичко, което през годините сме приели за корените на египетската култура. Просто трябва да започнем от самото начало...

Когато вратата се затвори зад последната група участници в конференцията, доктор Аджами, който все още търпеливо седеше на подиума, се доближи до Даниел. Настроението му беше неприветливо.

- Много, много съм разочарован от теб, Даниел. Мислех, че се бяхме разбрали да не обсъждаш тези глупости тук днес. Поех риск, като те представих, опитвайки се да ти направя услуга, но сега се опасявам, че ти погуби кариерата си. Довиждане - След това Аджами се присъедини към останалите във фоайето.

С треперещи ръце и пламнало от унижение лице Даниел зарея поглед над празната аудитория, преди да затвори внимателно папката си и да се наведе към микрофона.

- Има ли въпроси?

Докато седеше под дъжда и гледаше как мастилото на телефонната му сметка започва да се разтича, Даниел отново се замисли за възрастната жена в дъното на аудиторията. Как би искал да си поприказва с нея на чаша чай и после да я удуши. Беше се втурнала в залата точно когато ледът се беше пропукал, и му беше задала точно този въпрос, който той се мъчеше да избегне.

След известно време той се изправи и тръгна нагоре по стълбите към апартамента си, където се сблъска с поредната неприятна изненада. Предната врата стоеше широко отворена.

- Крадци - прошепна той.

При нормални обстоятелства щеше да избяга и да ги остави да вземат каквото си пожелаят, но не и днес. Мокър до кости, той се промъкна през вратата и намери чадъра, който беше подпрял там, за да не го забрави. Обикновено истински миролюбец, Даниел тръгна по коридора, готов за бой.

Като заобиколи внимателно зад ъгъла, той видя единия от тях да рови из бюрото му. Озовавайки се със скок в стаята, с готов за атака чадър, Даниел се изправи лице в лице със същата възрастна дама от конференцията. Тя вдигна поглед за момент, после продължи със заниманията си, прелиствайки безгрижно хартиите по неподреденото му бюро.

- Влезте - каза тя с лек акцент. Гласът й беше спокоен, професионален. - Чистачката ви трябва да си е взела една година отпуска - каза тя, без да се усмихва.

За втори път днес тази жена го объркваше до състояние на почти пълно онемяване. Когато си възвърна присъствието на духа, той отпусна мъртвата хватка около чадъра и формулира въпроса си.

- Ъъ... Има ли нещо... Какво, по дяволите, правите в моя апартамент?

- Е, това е едно наистина прекрасно произведение на изкуството - каза тя, взе изящната скулптура на египетска жена, която Даниел държеше над бюрото си. Мраморният бюст със следи от оригиналната боя разкриваше деликатното и много красиво лице на млада жена. - Четиринадесети век пр. н. е., предполагам, вероятно от областта около Едфу. - Тя огледа купената на втора и трета ръка мебелировка, преди да попита: - Как въобще успяхте да си го позволите?

- Моля ви, внимавайте с това - каза той нервно. Даниел не искаше да обсъжда как беше придобил това съкровище. Да, това беше единствената му скъпа собственост, но за него тя беше много по-ценна от всякаква сума, която би могла да му донесе в долари. Посетителката, усетила загрижеността му, я постави внимателно обратно върху специалната полица над затрупаното бюро.

Даниел най-накрая определи какъв бе акцентът й. Беше шведски, но толкова слаб, че предположи, че сигурно през по-голямата част от живота си е живяла в Щатите. Всичко в тази жена говореше за власт, привилегированост и пълна вяра в себе си. Единствено двусантиметровите стъкла на очилата, които уголемяваха очите й до размера на монети от половин долар, разваляха ефекта. Сега тя се взря през тях в Даниел.

- Дойдох да ви предложа работа.

- Работа ли - Умът му запрепуска бясно. - Каква работа?

Тя направи няколко крачки към една снимка с рамка на стената и отново смени темата.

- Това родителите ви ли са?

- Осиновителите.

- А, точно така. Истинските ви родители са загинали в онази самолетна катастрофа през... кога беше, седемдесет и трета?

- А, да, чакайте да помисля - Даниел започна грубо да имитира възрастната жена, - да, смятам, че беше седемдесет и трета. Прекрасна година за ужасна смърт, не мислите ли?

Жената усети, че е направила болезнена грешка и се извини, но Даниел не я остави да се измъкне толкова лесно.

- Ама не, наистина, ако ще ви е забавно, хайде да си побъбрим за начина, по който починаха родителите ми.

Когато свърши, Даниел мина покрай нея и влезе в малката кухня да си вземе нещо за пиене. Той прикова поглед в пустошта, царяща в хладилника, докато жената не продължи.

- Името ми е Катрин Лангфърд. И бих искала да поработите върху едни много ранни йероглифи.

- Откога армията се интересува от йероглифи?

Катрин млъкна и се престори на смутена.

- Армията ли? Какво ви кара да мислите, че това има нещо общо с армията?

Даниел правеше предположение. Реши, че трябва да е извадила някаква значка или удостоверение за самоличност, за да накара подозрителния хазяин Владимир да отвори апартамента. А онзи шофьор отсреща на улицата беше подстриган като военен, нещо необичайно за улиците на Холивуд. Начинът, по който тя заобиколи въпроса, му даде отговора.

- Мисля, че съм прекалено стар, та да тръгна да влизам в армията - й каза Даниел.

Катрин беше много доволна от бързината и наблюдателността му.

- Много впечатляващо, докторе. Вижте, ще ми се да можех да ви обясня всичко, но в този проект е заложена определена доза секретност.

- Е, поне бихте могли да ми разкриете: защо ще се захващам с работа, за която не зная нищо?

Катрин вече беше приготвила отговора си.

- Вие нямате семейство или приятели тук в града. Хазяинът ви спомена, че ви е връчил предупреждение за изхвърляне заради просрочения ви наем, а на бюрото ви има купчина от неплатени сметки. Е, на мен ми се струва, че младият доктор Джексън се нуждае от работа. А след речта ви днес следобед няма смисъл да седите до телефона и да го чакате да звънне.

Даниел не знаеше какво да каже. Всичко това бяха доста основателни причини да приеме каквато и работа да му предлагаше тя.

- Има обаче една още по-основателна причина да дойдеш да работиш за мен, Даниел.

Тази жена наистина беше нагла.

- И каква би могла да е тя?

- Да докажеш, че теориите ти са верни.

Тя разкопча елегантната си малка чантичка и извади няколко черно-бели снимки, които му подаде да разгледа. На снимките се виждаше големият покривен камък, който експедицията на Лангфърд беше открила близо до Гиза. Големият пръстен, който бяха намерили отдолу, беше заснет така, че вкаменелостите не се забелязваха. Докато преглеждаше снимките всички мускули на лицето на Даниел се отпуснаха. Изражението, което Катрин беше виждала и преди, й подсказа, че току-що е наела най-новия член на екипа си.

- Достатъчно! - Тя грабна избелелите снимки от ръцете му и в замяна му подаде един друг плик.

- Какво е това?

- Предстоящото ти пътуване - обясни Катрин, докато се приготвяше да си тръгва.

Даниел отвори плика, хвърли един поглед на самолетния билет и изсумтя.

- Денвър? Вижте, както можете да предположите, не си падам много по летенето.

- Преодолей го - каза безизразно тя. После затвори вратата след себе си с усмивка.

 

4

Юма, Аризона

 

Лимузината без опознавателни знаци забави ход и спря пред скромна къща с две спални в покрайнините на Юма, Аризона. Въпреки че беше почти зима, обедното слънце превръщаше улицата в пещ и принуждаваше бедните души, които живееха там, да се крият вътре при климатичните инсталации. Даже на кучетата, овесили езици на сянка, им беше прекалено топло, за да станат и да залаят. За този ден важеше старият виц, онзи за човека от Юма, който умрял и отишъл в ада. Когато стигнал там, се върнал вкъщи да си вземе одеалото.

Вратите се отвориха и двама офицери от близката военно-въздушна база излязоха в жегата. Безукорно изгладените им униформи показваха, че и двамата са офицери, излезли по служба.

Първият офицер се качи на верандата и почука на вратата, а другият, който носеше дебела черна папка, разгледа гаража. Свидетелства за по-радостни дни: баскетболен кош над отворената врата на гаража, велосипеди, застанали мирно в очакване.

Предната врата се отвори, но веригата продължаваше да е закачена. През пролуката надзърна привлекателна жена на около 40 години. Тя знаеше, че този миг ще дойде, беше прекарала последните две години в страх от този момент и едновременно с надежда, че той ще настъпи. Сега те бяха тук и тя ги мразеше. Това означаваше, че е загубила битката за живота на съпруга си.

- Госпожа О'Нийл? - попита първият офицер. Вратата се затвори с трясък. Двамата офицери се спогледаха и тъкмо се канеха да почукат отново, когато тя отново се отвори широко. Сара О'Нийл, все още по пеньоар, със сплескана от сън коса, хладно огледа офицерите. Годините стаж като учителка я бяха научили как да кара момчетата да замръзват на място, независимо колко стари или невинни бяха. Но миг по-късно яростното й изражение започна да се стапя и на негово място се появи болка.

- Изтрийте си краката - каза тя, след което изчезна зад ъгъла към кухнята. Военните се подчиниха на заповедите й и след това влязоха в къщата. Всекидневната, издържана почти изключително в бяло, бе олтар на чистотата. За нещастие обаче в нея липсваше онова, което двамата мъже търсеха.

- Госпожо О'Нийл, съпругът ви вкъщи ли е? - попита първият офицер.

От кухнята се разнесе звук от рязане на нещо върху дървена дъска.

- Да, вкъщи е - отговори тя.

След още един неловък миг той попита празната стая.

- Госпожо, мислите ли, че бихме могли да разговаряме с него?

- Можете да пробвате. Последната врата в края на коридора - каза тя и продължи да реже.

Докато прекосяваха дневната, те минаха покрай полица с внимателно подредени снимки, всяка в рамка. По-младият офицер взе една от тях: десетина души на парти около басейн в някакъв заден двор, които кривяха лица срещу обектива. Яркият контраст между изблика на жизненост на снимката и липсата й в стаята беше призрачен. Военният внимателно остави снимката обратно и продължи.

В края на коридора двамата мъже стигнаха до отворена врата, водеща към още една подредена стая. Тя принадлежеше на тийнейджър, ако се съдеше по спортните награди и големия плакат на стената. Тук офицерите откриха това, което търсеха. На едно кресло седеше бос, гол до кръста, небръснат мъж, обут с джинси и гледаше през прозореца към собствения си заден двор. Мръсната му коса стигаше до яката. Преди няколко секунди той държеше пистолет, премяташе го из ръцете си, упражняваше се да го насочва към главата си и му се щеше да можеше да натисне спусъка. В мига, в който чу гласовете в хола обаче, той се беше навел и бе пъхнал пистолета в горното чекмедже на бюрото.

Докато влизаше в стаята, по-младият офицер не се сдържа и се подсмихна - по целия път от базата дотук партньорът му беше разказал поне десетина истории за това колко страхотен и сръчен е бил О'Нийл преди да стане онази неприятност, ама пък това. Този дългокос размъкнат тип с плувнали във влага очи, все едно прекалява с наркотици. Какво ли секретно военно комюнике можеше въобще да бъде изпратено на този мъж, който приличаше на порутена стара сграда?

Офицерът с папката пристъпи напред.

- Извинете ни, полковник О'Нийл. Ние сме от канцеларията на генерал Уест.

След дълга пауза мъжът на стола извъртя глава и ги изгледа. Очите му бяха толкова безжизнени, че той като че ли не разбираше кой е влязъл в стаята.

По-възрастният офицер реши, че е най-добре да повтори казаното.

- Генерал Уест ни праща тук, сър. С бавен, празен жест той им посочи да седнат и да кажат за какво става дума.

Сара излезе в коридора и забеляза, че не са затворили вратата. Тя си пое дълбоко дъх и отиде до килера в коридора, като се преструваше, че търси нещо. Чу гласа на съпруга си.

- ... на толкова години, следователно дори не знаете със сигурност дали тази заплаха все още съществува.

- Както ви казах, сър, всичко, което знаем, е включено в този доклад.

О'Нийл започваше все повече да се дразни от тези двамата. Те бяха от същата служба, която на времето го беше свалила от длъжност.

- Не ви ли притеснява вече това, че съм "нестабилен"? Не сте ли чели документите за отстраняването ми?

По-възрастният се поколеба за миг, преди да реши да свали картите си на масата. Той се наведе напред, за да подчертае колко е сериозен. Не беше сигурен как щеше да реагира О'Нийл на онова, което се канеше да каже.

- Не мисля, че разбирате, сър. Не искаме да влезете в този проект въпреки състоянието си. Искаме ви заради него.

Това накара О'Нийл да се вцепени. Не можеше да повярва, че имаха тази невероятна наглост да влязат в дома му, при положение, че знаеха в какво състояние е, а след това да го уведомят, почти между другото, че искат да се възползват от слабостта му. Беше поразен.

Той погледна към вратата и видя, че Сара стои там и се опитва да се прави, че не слуша. Обаче слушаше и изведнъж много я бе дострашало. Тя извърна глава само толкова, че да срещне погледа на съпруга си. Но в мига, в който го направи, по-младият офицер скочи на крака и затвори вратата с рязко щракване.

Щом остана сама в коридора, всичко се стовари върху нея с пълна сила. Беше сигурна, че двамата мъже са дошли да предложат на Джек някоя самоубийствена мисия. Колкото по-опасна бе мисията, знаеше тя, толкова по-голяма бе вероятността той да я приеме. И заради умението му да организира "нещастни случаи", тя никога нямаше да го види отново. Започна да си представя последната ужасяваща глава от брака им: как стои вкъщи и чака телефонът да звънне, за да може някой младши офицер с успокоителен глас да й каже, че Джек е убит.

Тя затвори килера, после се върна в хола, спирайки се да изправи снимката на полицата. Седна на дивана и спокойно огледа стаята, като за пръв път си позволи да се замисли дали няма да е по-добре той да замине. Знаеше, че той иска точно това. Можеше да окаже голяма съпротива, за да го спаси, но, може би беше време да признае поражението си и да го пусне. В гърдите й се надигна познатата тъпа болка, сигналът, който й пращаше разбитото й сърце...

След десет минути Сара надзърна зад пердето на кухнята, докато офицерите се връщаха към колата си без папката, която ги видя да донасят. Когато потеглиха, тя отиде в задната част на къщата, където чу, че душът тече.

Тя отвори вратата на спалнята и видя нещо, което почти мигновено я накара да се просълзи. Отгоре на завивките беше просната прилежно изгладената униформа на мъжа й. До нея беше сложена черната папка, която мъжете бяха донесли.

 

5

Дешифрирането в Крийк маунтин

 

Докато взимаше завой след завой по лъкатушещото двулентово шосе дълбоко в Скалистите планини в Колорадо, Даниел, който никога не се беше отличавал с добро шофиране, смяташе за нужно да поглежда в пътната карта всеки път, когато тръгваше да завива. И като капак на всички опасности кихаше непрекъснато. Зад дясното му рамо задната седалка беше обсипана с влажни носни кърпички.

И най-сетне, след цели четири дни на път, който трябваше да отнеме 36 часа, той видя знака.

"Крийк Маунтин, Охраняема зона на правителството на САЩ".

Той отклони от шосето гълтащата бензин и изпускаща пара кола - черен Додж Чарджър модел 68 с касета на най-големите хитове на Елвис, пъхната постоянно в 8-пистовия касетофон, и пое по стръмния, ограден от дървета път към входа. Когато видя войниците при портала, изпита такова облекчение, че наду клаксона и им помаха.

Като спря на портала, той се сблъска с двама не особено весели морски пехотинци с ръце на кобурите. Единият от тях излезе от будката и се приближи до колата.

- Аз съм Даниел Джексън - каза той, все едно че мъжете на входа трябваше да го очакват. - Мислех си, че няма да успея да стигна дотук.

- Документите ви?

Даниел светкавично се пресегна и сграбчи нещо от седалката и преди пехотинците да успеят да извадят оръжието си, той кихна в него и го метна над рамото си. После подаде купчината документи, дадени му от Катрин, на пазача, който внимателно ги прегледа. Даниел кихна отново.

- Доста сте настинал, доктор Джексън - отбеляза войникът, оглеждайки засипаната с боклуци вътрешност на колата.

- Ъ-хъ. Алергии - обясни му Даниел. - Винаги става така, когато пътувам.

Когато вдигнаха бариерата и му махнаха да минава, Даниел прилъга Доджа да изкачи един последен хълм и излезе на разчистения участък сред гората, където се надяваше да открие всички бараки от гофрирана ламарина, джипове и тежката артилерия, които свързваше с думите "военна база". Наместо това, откри над двадесет цивилни автомобила, паркирани близо до входа на голяма пещера, изсечена в планинския склон. Единственият признак, че това наистина е военно съоръжение, беше групата морски пехотинци, които правеха упражнения на разчистения участък зад боровете. Даниел намери място за паркиране и изключи мотора, който продължи да пухти, докато той слизаше от колата и отваряше багажника. Най-накрая изтрещя шумно и замря.

Високият войник, който ръководеше упражненията, дотича зад Даниел, докато той се мъчеше да извади огромната си торба с книги от багажника.

- Даниел Джексън? - попита плувналият в пот войник. Но преди изнуреният от път археолог да успее да отговори, мускулестият войник вече го беше сграбчил за ръката и радостно я разтърсваше.

- Аз съм Ковалски. Подполковник Адам Ковалски. Къде се губите? Доктор Лангфърд помисли, че сте променили решението си.

- Реших да дойда с кола. Отне ми повече време, отколкото бях очаквал. - Мъжът беше висок метър деветдесет и пет, беше плувнал в пот и прекалената му дружелюбност не бе по вкуса на Даниел. - Значи това е военна база?

- Не съм упълномощен да разисквам това - изрецитира войникът стандартния отговор от учебника. Даниел не можа да сдържи усмивката си.

- Не, сериозно. Това да не е нещо като лагер за военни учени, резервоар за мозъци или нещо такова?

- Не знам каква степен на допуск до секретни документи имате, сър, и докато не разбера, не мога да обсъждам този въпрос.

Даниел хвърли на войника един поглед в смисъл "както и да е", след което отново се зае със задачата по изваждането на книгите си от багажника, сега вече с допълнителния проблем от това, че някой го гледа.

- Да ви помогна ли? - Ковалски пристъпи напред. Даниел се опита да го предупреди:

- Внимателно. Това са книги и наистина са...

Ковалски повдигна торбата с една ръка и тресна багажника с другата.

- ... тежки.

Даниел, който не беше някакъв слабак, донякъде се разтревожи от лекотата, с която Ковалски успя да повдигне книжния товар. Той тръгна след войника към входа на пещерата, като си мислеше, че той може би е един от най-силните хора на света.

Минаха през две огромни бетонни врати и влязоха в мрачен, приличен на пещера коридор. Когато очите му привикнаха към светлината, Даниел видя, че се намират в голяма зала с излъскан бетонен под. За негово учудване единствените две неща в залата бяха малка сива барака от гофрирана ламарина и будката на пазача до нея. Ковалски даде знак на пазача, без да забавя ход, и вратите на малката барака автоматично се отвориха. Даниел го последва в малката постройка.

- Всички наричаме това място телефонната будка - обясни Ковалски - като в "Действай сръчно."

Даниел нямаше представа какво означава това, дори когато стаята около тях се разтресе и започна да слиза надолу. Малката стаичка всъщност беше асансьор, и то такъв, който се спускаше с много голяма бързина. На Даниел му се стори, че между етажите има доста разстояние. Той гледаше отминаващите цифри: 5, 6, 7... Ковалски, явно свикнал с това, подаде на госта дъвка.

- Изравнява налягането в ушите.

Даниел взе дъвката и нервно я задъвка. 13, 14,15...

- Ъъ, за кой точно етаж сме ние?

Ковалски отвърна с каменно изражение:

- Това е секретна информация, сър.

Този път Даниел разбра, че е шега, но не смяташе, че е смешна. 21, 22, 23... Даниел отвори уста да каже още нещо, но асансьорът спря пред номер 28. Вратите се отвориха към коридор, стерилен като в болница. Даниел последва подполковника през бръмченето на неонови лампи, покрай затворени врати на канцеларии и зад няколко ъгъла, все по-дълбоко в подземния антисептичен лабиринт, докато Ковалски не спря внезапно и почука на една от вратите.

- Доктор Майерс? Тук ли сте, сър?

Вратата рязко се отвори и отвътре надникна лъскавата глава на мъж на средна възраст с изпъкнали очи. Той примига срещу Даниел зад бифокалните си стъкла, преди да каже:

- Вие трябва да сте новият.

Той излезе в коридора с изражението на човек, страдащ от лошо храносмилане.

- Джексън, нали? Аз съм доктор Фред Майерс, доктор по филология от университета в Харвард.

Надутият му начин на изразяване бързо му осигури неприязънта на Даниел, който от самото начало започна да се дразни. Разбира се, Даниел беше чувал за него - да си професор в университет като Харвард означаваше да си член на влиятелни консултативни съвети, да ти публикуват статиите в най-уважаваните списания и да се ползваш от всички привилегии, които ти осигурява членството в академичната върхушка. От друга страна обаче на Даниел въобще не му пукаше за Майерс. Той бе един от онези елитни професори от Кулата от слонова кост, които от години не бяха показвали и грам оригинална мисъл. От друга страна знаеше, че без тяхната помощ никога нямаше да получи стипендията и помощния персонал, за да напредне в собствената си кариера. И освен това, въпреки че никога нямаше да си го признае, той жадуваше да получи одобрението му.

- Къде, по дяволите, съм попаднал? - почуди се Даниел на глас.

- В един скапан силоз за ядрени ракети - прозвуча носов женски глас зад тях.

- Доктор Шор - Ковалски се извъртя на пети - докато доктор Джексън не получи допуск до секретна информация, не сме...

- О, я си затваряй устата, Ковалски, свръхразвит тестис такъв - изрепчи му се грубо тя, като по някакъв начин успя да накара забележката си да звучи като флиртуване. От канцеларията в другия край на коридора излизаше жена на около 40 години. Ниска, набита и агресивно секси, тя беше типът жена, която човек най-малко очаква да открие на работа в подземен военен бункер. Като се запъти право към Даниел, тя обясни с провлачен тексаски говор.

- Не се притеснявай, миличък. Това място е напълно преустроено, но по принцип все още е военно съоръжение, тъй че тези тикви се държат така, сякаш мястото е тяхно.

Даниел се усмихна. Знаеше, че тази жена му харесва.

- Както и да е. Здрасти. Аз съм Барбара Шор, показният астрофизик на екипа.

Сенките на очите й бяха в тон с тъмно синия цвят на костюма й и от това приличаше на жена, която човек може да срещне по-скоро в зала за боулинг. Те се ръкуваха и размениха няколко приказки в продължение на около една минута, преди тя да се обърне към Ковалски.

- Подполковник, хайде да заведем този приятен мъж в новия му кабинет и бъдете мил с него, или можете да забравите масажа, който ви обещах. - Въпреки змийския й тон беше очевидно, че харесва високия военен.

Ковалски сдържа усмивката си, обърна се и поведе групата надолу по коридора към една врата, означена 28-42. Той бутна вратата и заяви:

- Ето тук ще работите.

Даниел не можеше да повярва на очите си. "Кабинетът" му беше с размерите на малка складова база. Стените, високи над шест метра, бяха покрити с големи отпечатъци с въглен и фотографски увеличения на йероглифи. На дългата работна маса беше сложено и включено голямо количество компютърно оборудване. На две по-малки маси имаше разнообразни артефакти, а полицата за книги бе претъпкана с всички възможни изследвания върху тълкуването на йероглифите (включително и фотокопия на всичко, което Даниел беше публикувал по въпроса). Имаше преносим касетофон, кафе-машина и малък хладилник. Но вниманието на Даниел бе привлечено и задържано най-вече от стената право срещу работната маса. На стената беше закрепено нещо кръгло и огромно, от пода до тавана, и беше покрито с чаршаф с големината на парашут. Даниел реши, че това трябва да е каменната плоча, покривният камък, който Катрин му беше показала на снимките. Той издърпа чаршафа на земята и разкри странното съкровище, открито в Гиза преди толкова години.

Това беше мигът, заради който бе изминал целия път от Лос Анджелис, и той не го разочарова. Изумен и зарадван, той стоеше там и зяпаше древния камък.

Междувременно Катрин Лангфърд се появи на вратата, кимна за поздрав на останалите и влезе в стаята. Като почака известно време, тя извести присъствието си на Даниел.

- Радвам се, че успяхте да дойдете при нас.

Даниел се обърна и я погледна. Устните му се размърдаха в опит да каже нещо, но от тях не излезе нищо. Той още веднъж погледна огромния монолит, преди да й зададе логичния въпрос.

- Къде намерихте това нещо?

- Платото на Гиза през 1928 година - обясни тя и се приближи до него. - Виждате, че има два кръга йероглифи. С помощта на доктор Майерс успяхме да разчетем вътрешния пръстен, който представлява много ранна форма на йероглифно писмо. Но външният ни взе здравето. Символите, както виждате, не приличат на нито един от онези, които познаваме. - Катрин го остави да погълне информацията и след това разклати стръвта под носа му.

- Въпреки че показахме тези знаци на неколцина експерти, включително и на един-двама от хората, които онзи ден си излязоха по време на сказката ви, никой до този момент не е успял да ги разгадае. Като Шамполион с Розетския камък и ние смятахме, че двата надписа може да са паралелни преводи, но ако са, не можем да открием приликите. Не ни помага и фактът, че текстът е изписан в кръг без никаква видима пунктуация.

Докато доктор Майерс се впусна в пространно обяснение за различните програми за дешифриране, които са използвали, вниманието на Даниел беше привлечено от превода, написан на преносимата черна дъска близо до камъка. Известно време той слушаше с половин ухо, но накрая го прекъсна:

- Това е напълно погрешно.

Той отиде при дъската, изтри думата "Време" и написа "Години".

- Извинете, не ви разбрах! - задъха се Майерс и излезе напред да защити превода си. Погледна към Катрин за подкрепа, но тя му направи знак да се отдръпне, което той стори неохотно.

Даниел нямаше никакъв проблем с йероглифите. През последните три години беше научил едва ли не перфектно този мъртъв език, предшественик на писмената система, използвана от фараоните. Въпреки че много от символите оставаха същите, граматиката беше коренно различна. На света имаше вероятно не повече от десет човека, които можеха да разчетат тези ранни символи. Даниел погрешно сметна, че доктор Майерс е един от тях и заговори на изтъкнатия си колега през рамо, докато работеше.

- Използвали сте Бъдж, нали? Защо продължават да преиздават книгите му? - Като триеше и пишеше отгоре с невероятна скорост, Даниел навлезе в някакъв хипнотичен ритъм, опитвайки се да улови не само буквалното значение, но и смисъла на ръкописа. Изведнъж спря озадачен.

- Виж, това е странно - каза той повече на себе си. След думата кебех има адвербиално седжеменеф с делим предлог - Той се обърна бавно към Майерс и попита: - В неговия саркофаг? - Даниел сгърчи лице, сякаш неадекватността на превода му причиняваше физическа болка. - Не мисля, че е така - каза снизходително той. - Смятам, че "зазида и зарови" е малко по-точно.

Докато Даниел продължаваше да работи, останалите в стаята си размениха невярващи погледи. Всички те бяха гледали Майерс, чиито научни степени и академични награди бяха поставени на видно място в рамки по стената на кабинета му, да се бори седмици наред, за да преведе надписа. Скоростта на Даниел беше невероятна. След няколко минути той привърши и отстъпи назад от дъската, като застана при камъните, той прочете на публиката си дума по дума (или йероглиф по йероглиф) древния надпис.

- Текстът започва оттук и гласи: "Един милион години на небето е Ра, бог на слънцето. Зазида и зарови тук за вечни времена своята..."

Той отиде при дъската и използва гъбата като меча на Зоро, за да ликвидира последната дума от превода на Майерс: - ... не "Врата към небесата". Правилният превод е: Старгейт (Звездна порта).

След това той прочете надписа още веднъж. Всички се взираха в Даниел, поразени от тази внушителна демонстрация на умение. Доктор Шор мина на пръсти зад Майерс, прошепна нещо в ухото му и го потупа по задника.

- Добре де - Даниел искаше да задържи превъзходството, което беше получил. - Би ли ми казал някой защо армията държи на работа един астрофизик и един археолог в ядрен силоз за изучаването на египетски таблици, които са на пет хиляди години?

- Според рапорта, който имам са на десет хиляди. На вратата стоеше мирно един безукорен войн. Полковник Джек О'Нийл. Гладко обръснат, с висока военна пострижка, той бе човек, претърпял пълна и коренна промяна. Изразът в очите му вече издаваше не човек, преследван от духове, а самоувереност и власт.

Ковалски, забелязал нашивките със сребърни орли на униформата на О'Нийл, рязко застана мирно:

- Сър!

- Свободно.

О'Нийл отвори черната си папка, извади някакъв документ и го подаде на Ковалски да го разгледа. В този мъж нямаше нищо необичайно на вид, но независимо от това той стряскаше. Излъчването му бе коренно противоположно на това на учените в стаята. В същото време той изглеждаше напълно спокоен, свит на кълбо и готов за атака. Настроението в кабинета, още преди Ковалски да върне документа, бе станало мрачно, сякаш са открили гърмяща змия по време на търсенето на великденски яйца.

- Катрин Лангфърд, името ми е О'Нийл. Полковник Джек О'Нийл от канцеларията на генерал Уест. Аз поемам нещата от този момент нататък. - Катрин, в недоумение как да разбира това, се обърна към Ковалски, който вдигна поглед от документа, по-изумен от другите, и кимна.

Даниел не беше чул нищо след думите "десет хиляди години." Когато Катрин и останалите започнаха да засипват О'Нийл с въпроси, той изведнъж ги прекъсна.

- Чакайте малко. Десет хиляди години ли? Съжалявам, но това е невъзможно. Та египетската цивилизация въобще не е съществувала преди.

- Всъщност - доктор Майерс видя възможност да разкаже на Даниел нещо, което той не знаеше, - звуковите и радиокарбонните тестове C-14 са решаващи. - Майерс посочи масите, на които се намираха "случайните находки" от експедицията на Лангфърд - колекция фрагменти от сечива и парчета керамика. - Тези артефакти от свързани и застъпващи се пластове според тестовете принадлежат към същата епоха. Освен това - сега започваше да става направо надменен - те очевидно са епипалеолитни и неолитни. Вероятно са сродни с натуфийските в Палестина, следователно са поне толкова стари.

Даниел, който се опитваше да изцеди повече информация от тях, опита един друг подход.

- Това са покривни камъни. Под тях би трябвало да има гробница.

- Нещо, много по-интересно от купчина кокали, миличък - започна да обяснява Шор, но бе прекъсната от О'Нийл, който пристъпи между тях.

- Извинете, доктор Шор, но това е секретна информация.

- О, стига, полковник - измърка астрофизичката, - той е част от екипа.

О'Нийл я погледна като петел зърно. Когато видя, че с флиртуване до никъде няма да стигне, тя се обърна към шефа си:

- Катрин, какво, по дяволите, става тук?

Катрин направи знак на всички да запазят спокойствие. През дългите години, в които се беше занимавала с този проект, беше издържала на толкова много бури и претърпяла толкова големи неуспехи, че знаеше как да се справи и с това с лекота. Освен всичко се бе научила чрез компромиси да постига точно това, което иска. И в същото време не й се нравеше О'Нийл и начинът, по който генерал Уест го беше изпратил тук, без предупреждение. Предполагаше, че има нещо общо с пристигането на Даниел.

- От този момент нареждам - съобщи О'Нийл - никаква информация да не се подава на невоенен персонал без моето писмено разрешение.

Даниел, който представляваше пълното олицетворение на невоенен персонал, попита полковника дали не се шегува.

- Току-що изминах с кола целия път от Лос Анджелис дотук. Какво точно искате да правя тук? О'Нийл отговори с глас като бръснач:

- Вие сте преводач, така че превеждайте.

После се обърна към Ковалски:

- Подполковник, искам цялата информация, която не се отнася директно до тези таблици, да бъде изнесена от това работно място и незабавно да се занесе в канцеларията ми. До извършването на това вие сте единственият упълномощен да остане в тази стая.

При това той се обърна и тръгна да излиза от стаята. Не съвсем наясно, Ковалски извика след него:

- Вашата канцелария ли, сър?

О'Нийл, който вече беше на вратата, му хвърли един поглед през рамо.

- Ще ми трябва и канцелария.

- Тъй вярно, сър!

Преди той да се отдалечи на разстояние, откъдето да не ги чува, Шор извика:

- Кой беше този маскираният?

Каза го достатъчно силно, за да може О'Нийл да я чуе.

Катрин вече беше в движение. Тя се спусна през вратата след О'Нийл. Ковалски и останалите от научния екип останаха да се гледат в недоумение. Той се надяваше, че ще се съобразят със заповедите, защото не беше в настроение да ги налага насила.

На Даниел все още му се щеше да повярва, че нещо не е разбрал.

- Не може сериозно да искате да ограничите достъпа ми до информация, момчета - каза той на Ковалски. - За да имам възможност да разгадая написаното на този камък, ще ми трябва информация. Иначе какво, по дяволите, правя тук въобще?

На Ковалски положението не му харесваше повече, отколкото на Даниел. Какво още можеше да добави? Всички бяха чули заповедите, които беше получил с такава категоричност. Вътрешно той се разкъсваше. Уест му бе отнел командването на проекта след почти три години, тъкмо когато наближаваха крайната цел. Сол в раната прибавяше и фактът, че заместникът му беше този странен тип О'Нийл, който според документите беше възстановен на служба, за да поеме работата.

- Квартирата ви е ей-там, точно от другата страна на коридора. Ако се нуждаете от нещо, незабавно ме уведомете.

- Не чухте ли какво ви попитах току-що? - Даниел беше пред избухване. Животът му си беше достатъчно голяма каша и без тези своеволни военни глупости. - Как очаквате да разчета това нещо без никаква информация?

Ковалски не обичаше да му се крещи. Той беше от онези хора, които се държат с теб така, както и ти с тях. А това не беше подходящ момент да му се пили на главата.

- Имам заповеди - каза той без всякаква интонация. После посочи вратата, а изражението на лицето му подтикваше Даниел и останалите да я използват.

Даниел не можеше да повярва на ушите си.

- Винаги ли изпълнявате заповедите? Винаги?

- Реално погледнато, да.

- Полковник, може ли за момент - в коридора Катрин настигна О'Нийл - Мисля, че ми дължите някакво обяснение. Лично бях уверена от генерал Уест, че ще имам пълна автономност.

- Плановете се променят - сви рамене той.

- Очевидно - каза търпеливо Катрин, - но смятам, че е редно да се доуточните.

О'Нийл се опита да се измъкне с хитрост:

- Както разбрах, хората в щаба смятат, че нещата тук доста са се поразхлабили. А сте довели и още един цивилен.

- Полковник О'Нийл - по тона й личеше, че не се е хванала на въдицата, - Джексън беше одобрен. О'Нийл не искаше да лъже, затова замълча. Катрин усети това и зададе въпроса право в целта:

- Това няма нищо общо с него, нали? За какво е всичко това? Защо ви вкараха и вас?

Полковникът обмисляше всички отговори, които можеше да й даде. След като беше прочел досието на Даниел, Уест реши, че това е най-успешният им удар и сметна, че е време да вкара тежката си артилерия. Нещо у Катрин накара О'Нийл да се реши да й каже истината.

- Тук съм в случай, че успеете.

 

6

"Бинго!"

 

Хванал с две ръце голямата табла с гореща столска храна, Ковалски се пресегна и завъртя топката на вратата с крак. Направи няколко опита, преди да я отвори. Вътре в стаята с пълна сила гърмеше египетската опера на Верди "Аида". Без да разсипе и капка, той влезе в стаята на заден ход. Но когато вратата се затвори, разбра, че го е загазил.

Лампата беше загасена и в стаята цареше пълен мрак. През последните дванадесет дни Даниел беше успял да направи просторния си кабинет също толкова разхвърлян и мръсен, колкото беше и апартаментът му в Ел. Ей. Колкото повече се обезсърчаваше, задето не можеше да преведе външния кръг с йероглифи, толкова по-зле ставаше в стаята. Съсредоточен върху въпроса как да не изпусне горещата храна, Ковалски беше достатъчно разумен да не тръгва да се препъва из хаоса.

- Джексън! Ей, Джексън, вечеря! Запали лампата бе, братче!

Музиката спря в средата на кресчендото. След миг лампата светна. Пред стената, на която беше закрепен покривният камък, пехотинците от персонала бяха издигнали за Даниел скеле от две нива на колелца, за да може лице в лице да изучава чудовището отблизо. На горната дъска на скелето се виждаше единствено ръката на Даниел, стискаща дистанционното.

- Добро утро, подполковник - разнесе се гласът му.

- Вече е почти осем вечерта - изпъшка Ковалски. През последните няколко дни беше започнал да възприема Даниел като истински трън в задника. С немалко отвращение той попита: - Защо не изчистите малко тук?

- Тази информация е засекретена.

- Ох, стига, професоре - Ковалски замете с крак камара пликчета от чипс и обвивки от шоколадови десерти, за да направи място за таблата. Съобщи на Даниел, че отива в града и го попита дали има нужда от нещо.

Даниел се превъртя по корем и провеси крака от скелето:

- Да. Можете ли да ми вземете един пункт за справка. И ако може малко контекст. Не, сериозно, Ковалски, оставете ме само десет минути насаме с проклетия портиер. Сигурен съм, че той знае повече за онова, което се е намирало под този покривен камък, отколкото аз.

Ковалски въздъхна все едно казваше "хайде, пак се почна."

- Това може и да е така - каза той, знаейки, че наистина е, - но персоналът на портала има допуск.

- Вижте, подполковник - тонът на Даниел стана неприятен, - вие искате да ви разгадая този ребус. Искате да Дешифрирам текста на този камък, който никой друг не е Успял да разчете. Но не желаете да ми дадете информация, за да си свърша работата.

- Имате ли проблеми с храната тук? - попита Ковалски, като вдигна недокоснатия обяд на Даниел и го подуши.

- Какво ще кажете за това - на Даниел му дойде поредната блестяща идея. - Какво ще стане, ако някой анонимно ми пъхне под вратата нерегистрирано копие от доклада? Никога няма да разберат кой го е направил. Няма дори да разберат, че го имам! Просто ще разгадая това нещо тук и можем да си отидем вкъщи щастливи и доволни.

- Джексън, направете ми тази голяма услуга и ме оставете на мира. Знаете, че съм подвластен на най-строги заповеди.

Даниел примигна. Опитите му да направи и най-малък пробив в бронираната пластинка, която Ковалски сигурно си беше имплантирал на челото, отново се проваляха. За него умът на военния беше също такава неразгадаема загадка като външния кръг йероглифи. И двете неща му идваха в повече.

Той се изправи, и седна на скелето.

- Тогава не изпълнявайте заповедите!

Да не изпълнява заповедите ли? Ако Даниел беше войник, Ковалски вече щеше да му е наредил да тръгне към затвора за 30 дни арест. Но той беше цивилен и Ковалски трябваше да го преглътне. Онова, което най-вече го дразнеше у Даниел, не беше военен въпрос, а нещо човешко. В ума си Ковалски беше наясно, че тях двамата не само ги деляха светлинни години, но и че работеха при трудни условия. Като осъзна това, той направи опит да се държи по начин, който отчиташе и уважаваше различията им. Но Даниел, който не можеше да се контролира толкова и бе по-малко зрял, се държеше все по-надменно и снизходително с Ковалски, колкото повече се вкисваше от това, че не можеше да разчете йероглифите. Ковалски, който беше наясно със способностите си, знаеше, че не е мозъчен хирург. Но не беше и идиот и не обичаше да се държат с него като с такъв.

Високият войник поклати глава с отвращение: "Сигурно е трудно винаги да си най-големият умник в стаята".

После, като задигна пържените картофи от таблата на Даниел, се отправи към вратата.

В мига, в който вратата се затвори, Даниел тръгна да слиза от скелето. Беше решил, че тази нощ е настъпил часът. Нямаше да ги остави да го заключат в една стая с най-модерните изобретения за дешифриране и най-интересният археологически проблем на неговото поколение, а после да му откажат решаващата информация, от която се нуждаеше, за да го разреши. Той грабна празната кана за кафе и тръгна надолу по коридора. Нощният пазач Хигинс вдигна поглед от бюрото си към Даниел.

- Какво става, докторе?

- Как я караш, Хигинс? - Даниел се престори, че се прозява и се затътри покрай пазача - към водните запаси. Но щом зави зад ъгъла, Даниел се затича. Стигна бегом до канцеларията на полковник О'Нийл в другия край на коридора. От джоба на изпомачканата си синя престилка той извади една нокторезачка и се захвана с електронното устройство на вратата на О'Нийл. След като оголи жиците, той извади пилата за нокти и я сложи напреко на механизма за включване. Приспособлението даде на късо и изгърмя с лек електрически пукот. Сърцето му думкаше като тъпан. Даниел хвана дръжката, отвори вратата и влезе. Ето, сега вече го беше направил. Унищожаване на правителствено имущество. Сега нямаше връщане назад. Той затвори вратата след себе си.

Канцеларията беше горе-долу толкова уютна, колкото кабинетът на заместник-директора в гимназията на Даниел. Зад утилитарното метално бюро имаше нетапициран метален стол. На бюрото компютърът на О'Нийл беше оставен на програма за запазване на екрана и произвеждаше психидилични образи. Даниел отвори високите секретери в ъгъла, но с изключение на няколко телефонни указателя за местността, те бяха напълно празни. До секретерите в стената беше вграден тежък сейф с височина от около метър. Нокторезачката на Даниел не беше от същата класа, затова той се премести до бюрото и седна. Бързото претърсване не му донесе почти нищо. Имаше спретнато подредени канцеларски материали, снимка на О'Нийл с жена му и сина му в нечуплива рамка и библия в най-долното чекмедже, която вероятно си вървеше с бюрото. Дали О'Нийл не беше предвидил взлома на Даниел и систематично бе отстранил всички улики от кабинета? Или просто и със себе си се чувстваше толкова неловко и не на място, колкото и с останалите? Като последна надежда Даниел удари по шпацията на компютъра и извика основното меню. Той изписа думата "питане" и компютърът му даде списък с опции. Слезе на персонал и накара машината да намери О'Нийл, Джек полковник.

Компютърът в стаята на Даниел бе прототип 586, а машината на О'Нийл беше от онези, които и семейство Флинтстоун сигурно са имали из къщи. Загубил търпение, той огледа стените за някакви указания. Имаше карта на Съединените щати, карта на звездите в северното и южното полукълбо и плакат, озаглавен "Метричната система." За нещастие на крадеца това бе най-скучният кабинет, в който някога беше стъпвал. Точно тогава видя пазача, или поне силуета му като изрязан на матовото орнаментно стъкло. Хигинс спря при повредената ключалка и дъхът на Даниел секна. След миг часовият продължи към тоалетните. Даниел прецени, че има две минути, докато той се върне.

Когато погледна пред себе си, на екрана беше изписано следното:

О'Нийл, Дж. полковник в оставка две години - върнат на действителна служба един месец.

Странно. Какво толкова важно имаше в покривния камък, че да върнат О'Нийл от оставка? И защо точно него? Какво имаше у О'Нийл, което да накара мозъчният тръст в канцеларията на генерал Уест да реши, че той е най-квалифициран за тази работа?

Даниел потърси в компютъра още няколко пъти, но всеки път единственият отговор беше: Секретно - достъпът отказан. За ум като този на Даниел, който процъфтяваше от прилива на нова информация, това бяха едва ли не най-обезсърчителните думи, които можеше да си представи. Утре ще дойдат в кабинета му и най-малкото ще го уволнят. В най-лошия случай - той дори не искаше да мисли за всички неприятности от правен характер, в които можеше да се забърка. Но независимо от това което щяха да му сторят ВВС или морската пехота, знаеше, че лошата му и без друго репутация сред колегите сега вече е на път към следователя по смъртните случаи.

Той побутна леко вратата и надзърна навън. Беше чисто, но Даниел не помръдна. Нещо не беше в ред. Той отново затвори вратата и се доближи до стената. Какво правеше О'Нийл с карта на съзвездията, със звездна карта? "... един милион години на небето..." Един продължителен миг той се взираше в диаграмата, докато умът му бавно набираше скорост, след което запрепуска като прегряла парна машина, докато не се сблъска с идеята. Той буквално зяпна. Без да знае какво друго да направи, той се пресегна и откъсна картата от кабърчетата, после бързо напусна кабинета. Вече бе преминал половината разстояние към компютъра си, когато последният лъч светлина проблясна през затварящата се врата върху празната кана за кафе на бюрото.

Ослепително-бялата светлина на компютърния скенер преминаваше по повърхността на картата на О'Нийл върху набързо разчистената маса, дигитализираше знаците й и ги въвеждаше в компютъра. Даниел работеше като шесторък демон - беше в състояние на пълна концентрация. Надвесен над клавиатурата, той изолира няколко от главните съзвездия, после раздели екрана и започна да ги сравнява едно по едно с мистероглифите, които вече беше вкарал на диска. Съсредоточи търсенията си върху Орион заради това, че се виждаше и от северното, и от южното полукълбо. Два от символите на покривния камък бяха сходни, но не съвсем. Даниел се облегна назад и погледна изящната статуетка от 1400 година пр. н. е., която бе поставил върху компютъра, единственият му свидетел.

- На прав път ли сме?

Тя не каза нищо, но Даниел се изправи на стола и въведе няколко нови параметри, които му позволиха да завърти съзвездията като триизмерни предмети. Почти веднага откри силна прилика между Орион и един от загадъчните символи във вътрешния кръг. Същият символ се явяваше и в елипсовидния картуш в центъра на камъка. Но сходството не беше абсолютно. По-малките звезди, свързани със звездата Бетелгиус и образуващи "лъка на ловеца", ги нямаше. А Ригел не беше свързан със Сириус по традиционния начин.

Тези думи: "по традиционния начин."

Даниел се изправи, отиде при библиотеката в другия край на стаята и направи нещо, което не му се беше случвало от години. Направи справка с творбата на професор Бъдж. Като отвори на приложенията отзад на книгата, той откри друга карта на съзвездията, различна от първата. Усмихнат, той отново седна. Погледна още веднъж екрана, после книгата, после в очите на египетската си съучастничка.

- Бинго!

 

7

Седмият символ

 

Рано на разсъмване в мразовитата утрин сред боровете един Кадилак лимузина от Военновъздушната база Лоури в ренвър премина пропускателния пункт и след няколко минути плавно спря пред зейналия като паст вход, който инженерният корпус беше изсякъл в планината. Няколко висши офицери набързо събрани от различни части на страната, слязоха бързо от колата и тръгнаха към входа. В центъра на групата, една крачка пред другите вървеше около петдесет-годишен военен със сурово изражение. Предната част на изопнатият му син мундир бе натежала от медали. Това беше генерал Уест. Той се ползваше с уважението и страха на всички, които служеха под негово командване, и беше известен с три неща: че винаги взима правилни решения в моменти на напрежение, че избухва в свръхчовешки пристъпи на гняв, когато заповедите му не се изпълняват точно както е искал, и че е най-добрият играч на покер във всички подразделения на въоръжените сили.

Групата премина през огромните бетонни врати - първата защитна линия на силоза, и навлезе в хладния мрак на вътрешността на планината. Обувките им трополяха по бетона като копита. Качиха се в чакащия асансьор и поеха по дългия път надолу.

Когато вратите се отвориха на 28-мия етаж, О'Нийл ги очакваше.

- Джек О'Нийл, как си, войнико?

О'Нийл му стисна ръката и излъга.

- Добре съм.

Уест кимна, но знаеше, че не е така. След като започнаха проблемите на О'Нийл, той четеше всички документи подписани с името му, с които армията разполагаше, особено докладите за психичното му състояние, пристигащи от болницата за ветерани. Цели две години Уест чакаше подходящия момент, за да го използва отново. Това беше идеалната мисия.

- Ами Сара? - попита генералът. - Моите хора ми казаха, че се е държала малко нервно.

О'Нийл отговори уклончиво:

- Някои дни са по-добри от други, но тя се оправя.

От своя страна О'Нийл не си правеше никакви илюзии защо го е извикал генералът. Думите, които офицерът му беше казал тогава в дома му, още отекваха в ума му. Не е бил повикан обратно въпреки състоянието си, а заради него.

Когато групата продължи към заседателната зала, Уест прошепна на полковника:

- Трябва да ти кажа няколко неща, които не можех да включа в доклада.

Подполковник Ковалски - неохотен придружител - отвори вратата на заседателната зала. Когато Даниел влезе с всички карти, книги и разпечатки, които заплашваха да се изсипят от ръцете му, го посрещна неприятна изненада.

- По дяволите - каза той на себе си. Очакваше разговор на четири очи с понички и кафе с прословутия генерал Уест. Това му изглеждаше достатъчно заплашително. Тази стая обаче беше претъпкана както с военен персонал, така и с членове на научния състав, всички облечени официално. Даниел си беше със същите дрехи, с които се беше събудил преди трийсет минути. Той хвърли един замъглен поглед наоколо и разпозна няколко лица: докторите Майерс и Шор бяха там, някои от техниците, с които не му беше разрешено да разговаря от съображения за сигурност, и разбира се, О'Нийл.

Залата не приличаше на останалите в силоза. Беше подредена просто, но с вкус. Повечето място се заемаше от голяма кръгла махагонова маса, заобиколена от двадесет стола с прави облегалки. Даниел се почуди как са успели да докарат масата тук долу, при положение, че беше по-голяма от асансьора. От някъде беше внесена елегантна фигура от цветя, а кухненският персонал беше отрупал една маса с ястия, многократно превъзхождащи по качество кашата, която той беше чоплил през последните две седмици. В цялата обстановка имаше нещо надуто и лъскаво, сякаш беше попаднал на коктейл, организиран в офицерския клуб в Уест Пойнт.

Това никак не беше хубаво. Ако бяха нещо като археолозите, пред които беше застанал в Ел. Ей., тези хора щяха да решат, че теорията му за покривния камък е поредното антинаучно "ала-бала". Нещата се влошаваха от факта, че всички те знаеха какво е заровено под камъка, докато той стреляше напосоки.

Забеляза Катрин, която разговаряше с група униформени военни. Тя намигна на Даниел, после заситни към него по килима, повела единия от мъжете.

- Даниел - възрастната жена се радваше, че го вижда, - ето един човек, с когото искам да те запозная. Това е генерал Уест.

Все още натоварен с документи, Даниел направи всичко възможно да подаде ръка на по-възрастния мъж.

- Здрасти - каза Даниел.

- За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас, професоре. - Уест имаше вид на човек, който винаги знае какво да каже. - Прочетох няколко от вашите статии, преди да подпиша документа за участието ви тук. - Той не се свенеше да използва ласкателства.

- Така ли? - Даниел беше и изненадан, и изпълнен с подозрителност. - Как ви се сториха?

В този въпрос имаше елемент на предизвикателство, като че ли Даниел искаше Уест да докаже, че ги е разбрал. Последното нещо, което Катрин искаше, бе някакъв конфликт между тези двама души, затова се опита да смени темата. Но Уест й направи знак, че желае да отговори на въпроса. Той погледна Даниел право в очите - навик от покера, след което блъфира.

- Имам само една критика. Позволете ми да ви го обясня с военни термини - поде Уест. - Толкова внимание отделяте за защита на фланговете си, че не успявате да вложите достатъчно мощ за превземането на целта. Докато пишете, вие през цялото време гледате назад през рамо, понеже се чудите какво ще си помислят за вас академиците.

- Е, научните методи на моя...

- Майната им на научните методи, синко. Има само две обяснения: или нямаш куража да видиш сметката на общоприетата мъдрост. Или - и той направи драматична пауза - общоприетата мъдрост има право, а ти си просто една шибана откачалка. Дай да видим кое от двете е вярно.

Генералът се обърна към Катрин и се извини за езика си, после викна на насъбралите се.

- Внимание всички! Много път изминахме, за да чуем това. Дайте да се захващаме за работа и да видим какво има да ни каже този млад човек.

Даниел отиде в предната част на залата и застана с гръб към голямата колкото стена черна дъска. Той огледа стаята, като се усмихваше на всички, сякаш това бе първото сутрешно занятие от новия семестър.

- Ако сте готов, можете да започвате - каза кисело Уест.

- А, добре. Така, донесъл съм някои неща, някои копия. Не знаех, че ще има толкова хора, затова ще трябва да ги ползвате на групи.

Уест взе едно от навитите на руло фотокопия, без да откъсва поглед от Даниел.

Когато залата утихна, обяснението му започна.

- Така, очевидно това, което виждаме, е снимка на покривните камъни. Във външния кръг са символите, които приехме, че са думи за превод. Ъъ, можете ли да преместите тези неща?

Даниел разгърна същата голяма звездна карта, която беше "придобил" преди две нощи, и я разпростря върху масата. Докато правеше това, той скришом погледна към О'Нийл, но не получи реакция. Като огради едно от съзвездията той продължи лекцията си.

- Това е съзвездието Орион - обяви той - и въпреки че е изрисувано малко по-различно, то съвпада с този символ на таблиците, покривния камък. Тези символи не са фрагменти от неизвестен език. Те са всъщност каталог на съзвездията.

- Извинете, професоре - започна досадният доктор Майерс, - но този символ не би ли могъл да означава съзвездието Воловар?

- Или Цефей, или дори Арго? - попита доктор Шор. - Повече или по-малко те имат една и съща форма.

Даниел се усмихна. Въпросите му даваха възможност да се изфука малко. Той порови из камарата документи, откри дебелата книга на Бъдж, запрелиства я и започна да обяснява.

- Разбира се, картата, която използвам в момента, показва гръко-римската система за организиране на звездите в съзвездия. Но плочите, които искаме да разчетем, са написани много по-рано, като е била приложена астрономията на египтяните. Той задържа книгата отворена, така че всички да я виждат, и отговори на задалите въпроса. - В по-старата система звездите са свързани по малко по-прост начин. Погледнете Бетелгиус, най-ярката звезда в Орион, както е изобразена на тази по-стара карта - каза той, като посочи в книгата. - Както виждате, тя е идентична със символа от плочите.

Всички, които седяха близо до по-малката карта, трябваше да се съгласят - двете очертания съвпадаха идеално.

- Сега, ако съм прав - продължи Даниел, - картушът, който се намира в средата на централния покривен камък, организира тези съзвездия-символи в уникална последователност, която образува адрес.

- Адрес ли? - попита Катрин. - Искате да кажете координати?

- Точно така. Ключът се крие в централната част на таблиците. Той извади от джоба си черен флумастер и нарисува символите от картуша вертикално по черната дъска. Когато Даниел се обърна, за своя радост видя, че дори полковник О'Нийл се беше навел напред и с интерес очакваше следващите му думи.

- Картушът всъщност е карта. Това, което ни дава, са седем точки, необходими за очертаването на пътя към дадено назначение.

- Седем точки ли? - попита доктор Шор. Даниел начерта на дъската триизмерен куб, после отбеляза всяка стена на куба с точка.

- Да. За да открием местоназначението във всяко триизмерно пространство, трябва да намерим две точки, определящи точната височина, две точки за ширината и две за дълбочината.

Всеки път той изтегляше по една линия между точките на срещуположните страни на куба и в крайна сметка се получиха три пресичащи се линии.

- Картушът ни дава тези точки.

Генерал Уест зададе очевидния въпрос.

- Имате шест точки, а казахте, че ни трябват седем.

- Да, тези символи определят точно положението на крайната точка, но за да се състави карта на пътя към дадено място, трябва да имаме отправна точка.

- Много ми е неприятно, че трябва да повдигна този въпрос - изкиска се безкрайно неприятният доктор Майерс, на когото очевидно му доставяше удоволствие, че прави точно това, - но на картуша има само шест символа. Къде е седмият?

Даниел не можеше да повярва, че от всички хора точно доктор Майерс не разпознаваше седмия знак. Щеше да е много просто да унизи проядения от червеи педант. Даниел обаче реши да обърне цялата работа на игра.

- Това, което казва моят уважаван колега, е, че за неспециалист символите изглеждат само шест. За откриването на седмия са нужни опитни египтолози като нас, тъй като отправната точка не е вътре в картуша, както бихме могли да очакваме, а тук долу, под него.

Даниел допълни скицата, като нарисува елипсата, ограждаща съзвездията-символи, и накрая с две движения - знака с формата на обърнато У, който излизаше от долната част на картуша. Завършената рисунка изглеждаше като високо овално огледало, сложено на два крака.

- Този символ най-отдолу е отправната точка. Това е рисунка на мястото, където е намерена таблицата. - Даниел започна да рисува йероглифа на дъската. - Нали виждате тези две, ъъ, две такива смешни човечета от двете страни на пирамидата с един слънчев лъч точно отгоре. Това е и древният йероглиф за Земя. Слънчевият лъч означава бога Ра.

Даниел зачака някакъв коментар, въпрос, каквото и да е. Още една публика ли щеше да си излезе от лекцията му с отвращение? Всички се взираха в рисунката, опитвайки се да проумеят последствията от онова, което им беше казал. Тъй като всички те знаеха какво е заровено под покривния камък, знаеха и какъв ще е следващият логичен ход. Както можеше да се предположи, първа проговори Катрин.

- Той го направи - обяви тя и стовари юмруци върху масата.

- Какво съм направил? - попита Даниел.

Доктор Майерс все още хранеше съмнения.

- На устройството няма подобен символ - припомни той на всички.

- Може би има йероглифен еквивалент или някакъв друг вид изображение.

Какво беше чул Даниел току-що?

- Устройство ли? - попита той без да се обръща отделно към някого. - Какво устройство?

Доктор Шор примигна. Току-що беше нарушила заповедта за непредаването на секретна информация на Даниел. Тя погледна Ковалски, а той й отвърна с поглед, който казваше: "Затваряй си устата да не стане беля".

Катрин се изправи на крака. Погледна първо полковник О'Нийл, после генерал Уест.

- Смятам, че трябва да му го покажете. Той е единственият човек, който може да го идентифицира.

Уест погледна О'Нийл и се престори, че обмисля. Всъщност беше взел решението по време на разговора си с Даниел преди няколко минути.

- Покажете му го.

О'Нийл кимна на Ковалски. Той отиде при задната стена и приплъзна един капак, под който се разкри контролно табло, натисна едно копче и цялата стена започна да се плъзга настрани. Зад нея се разкри огромен прозорец в ниша, който гледаше към една много по-голяма стая отдолу. Още преди да отиде на прозореца, за да види какво има в стаята, Даниел внезапно проумя колко чудовищно голям е силозът за ядрени ракети, преустроен или не. Целият лабиринт от канцеларии със стола, който му се беше струвал толкова обширен, беше само малка част от общото пространство.

По пода на силоза беше струпана всевъзможна сложна машинария за операции от изключително високо техническо естество. А в центъра на този стоманен пейзаж от компютри, жици, сензори и стоманени плоскости се намираше огромен пръстен. Същата загадъчна чудесия, която Катрин видя да се възправя от един прашен гроб в средата на нищото преди повече от шейсет години. Сега той изглеждаше като централния компонент на една единствена безкрайна лъскава машина.

- Какво, по дяволите, е това? - бе единственият въпрос на Даниел.

- Старгейт - това е твоята Звездна порта - отвърна му Катрин.

Даниел усети как мозъкът му отказва, сякаш при този приток на странна информация умът му беше засякъл. Дебелият пръстен, повече от три пъти по-висок от него, беше качен на издигната стоманена платформа. От пода до платформата откъм вътрешната част на пръстена се издигаше широка рампа. Сега, когато беше изчистен и излъскан, материалът не можеше да се сбърка с метал. Той изглеждаше по-скоро на опал, полупрозрачен, но леко пречупващ светлината около себе си в няколко цвята едновременно.

- Намерили сте това нещо в Египет? - Даниел не можеше да повярва. Искаше да зададе още въпроси, но чу отсечената заповед на генерал Уест.

- Заведете го долу и вижте дали може да идентифицира седмия символ. - Когато О'Нийл тръгна към вратата, Уест добави: - Вие не, полковник. Трябва да поговорим.

Катрин поведе Даниел и дузина любопитни зрители надолу по тясно спираловидно стълбище до "Кабината", където шепата техници, които извършваха надзор двадесет и четири часа в денонощието, видимо се смутиха от внезапното нахлуване на тази голяма група в спокойното им работно помещение.

Затъмнената стая се стори на Даниел като умален вариант на Залата за контрол на полетите в Хюстън, която беше виждал при изстрелване на космически кораби. Повечето от присъстващите се скупчиха около дебелия плексигласов прозорец за наблюдение. Даниел понечи да ги последва, но Катрин го дръпна при един видеоекран, на който в близък план се виждаха части от пръстена. Камерата от силоза беше насочена към онзи участък от пръстена, където в кристалната повърхност беше издълбан символът на Скорпион.

Камерата даде достатъчно близък план, за да може Даниел да оцени невероятно детайлната декоративна резбарска работа, вложена при изработването на пръстена. Виждаше се и един от седемте триъгълни обкова, закрепени по външния ръб на пръстена. Бяха изработени от ковано злато и във всеки от тях бе вграден голям къс обработен кварц.

В зеленикавата светлина на монитора Катрин внезапно му се стори дребна и съсухрена. Двамата седнаха пред екрана и тя заобяснява.

- Макар и да не осъзнавахме, че символите на покривните камъни са съзвездия, ние знаехме, че те отговарят на символите, гравирани по устройството Старгейт. Проблемът е, че не бяхме разбрали за седмия символ. Да видим сега дали можете да го откриете.

- Мич! - Катрин повика при себе си един от техниците, мъж със сънлив поглед, горе-долу на годините на Даниел. Надписът на табелката на ревера му гласеше: Техн. Спец. Опер. М. Стори. Катрин му обясни какво иска.

- Няма проблем, дайте да завъртим колелото - каза техникът и изписа дълга серия команди на компютъра. След няколко секунди Скорпион изчезна встрани от екрана и на негово място се появи Норма, а след това Змиеносец.

През плексигласа Даниел виждаше как вътрешната част на Старгейт се върти като колело в по-големия, неподвижен пръстен. В основата на устройството към вътрешната половина на пръстена беше закрепена специална апаратура. Електрозадвижваните й гумени колела отговаряха за въртенето на пръстена. Един по един символите преминаваха по екрана: Везни, Воловар, Дева, Кратер. Постепенно посетителите в кабината започнаха да се скупчват около монитора, за да видят какво става. Даниел стресна всички, когато внезапно извика:

- Задръж!

Той се наведе напред и няколко секунди внимателно разглеждаше образа на екрана. Триъгълник с кръгче, кацнало на върха. После бавно вдигна черния си флумастер и за най-голяма изненада на Техн. опер. Стори изрисува символа от картуша точно върху символа, изолиран на монитора. Очевидно това бе един и същи символ, но просто достатъчно различен, че да пропуснеш приликата, ако не знаеш какво търсиш.

- Това е Земята - възкликна Шор.

- Таласа! - каза Майерс.

- Еврика - преведе Даниел.

- Било ни е под носа през цялото време. Стори вдигна вежди и погледна посетителите напълно объркан.

За Катрин обаче всичко изведнъж стана пределно ясно. Тя се спусна към задната част на залата, грабна вътрешния телефон и заговори приглушено с генерал Уест на горния етаж. Когато се върна при групата, тя издаде заповедта, която цял живот беше чакала да даде.

- Хайде да направим една проба.

Тези прости думи като магическо заклинание преобразуваха кабината в лудница от шумна активност. Един униформен войник закрещя разпределението на ролите, техниците се разтърчаха към постовете си, подвиквайки през стаята за последните показания, редица големи принтери се включиха със спазми и с много писъци в стакато започнаха да бълват данни.

- Добре, Мич, дай да го подкараме пробно - каза Катрин, като си издърпа един стол до този на техника Стори. Тя кимна на доктор Шор, която извика първата серия цифрени координати.

Стори зачука по клавиатурата с показалците на двете си ръце, като по някакъв начин успяваше да запомни правилно цифрите, а след това натисна Enter.. В същата секунда плъзгащото се вътрешно колело на Старгейт се завъртя, докато отгоре застана Телец. Като някаква чудовищна ключалка с комбинация пръстенът отчете движението с шумно изщракване. В този момент големият обков около най-горният кварцов камък се разцепи на две. Като половинки на мида двете му части се плъзнаха встрани. Сега парчето кварц с големината на юмрук беше свързано с центъра на пръстена посредством видима пътечка.

- Шеврон едно скачен - провикна се Стори. Колелото обърна посоката си, докато отгоре застана втората фигура на картуша - Змиеносец. Но този път се отвори един от подобните на мида шеврони близо до долната част на Старгейт. При това стаята започна да се изпълва с някакво нискочестотно бучене, което с напредването на процедурата по отключването ставаше все по-силно. Постепенно всичко в стаята започна леко да трепти.

- Шеврон три скачен - предупреди Стори стаята. После докато продължаваше да чука по клавишите, без да вдига поглед от клавиатурата, каза на Даниел:

- Направи ми една услуга и хвани тази чаша за кафе.

Даниел се пресегна и сграбчи чашата, която се придвижваше с вибрации към ръба на масата.

- Благодаря.

- Няма защо.

- Шеврон пет е скачен.

Докато отделните части на "адреса" се насочваха към горния край на Старгейт, а виещото бучене от машината се усилваше, атмосферата в стаята ставаше все по-напрегната. Даниел повтаряше наум имената на съзвездията: Змиеносец. Козирог, Еднорог, Стрелец, Орион и накрая седмия символ - Земя.

- Шеврон седем е скачен!

Щом седмия знак застана на мястото си, друсането в стаята намаля и премина в дълбок плътен тон. Звучеше почти като най-ниската възможна нота на стар орган. Даниел погледна Катрин, а очите му питаха дали това се е очаквало.

Преди да има възможност да отговори, кабината се изпълни с втора "нота", по-висока от първата, която нахлу през предпазния прозорец. Звукът произведе смущаващ ефект върху Даниел, но той искаше да зададе на Катрин един въпрос.

- Шшшт... - С пръст на устните тя затвори очи и каза:

- Слушай.

Даниел се заслуша. Прозвуча трета нота, после четвърта, всяка следваща с малко по-висока честота. Странното беше, че всяка нота беше толкова различна от другите, макар и да се сливаха. Тогава той разбра. И когато прозвуча седмият и последен тон, той се усмихваше. Пръстенът беше произвел една единствена хармонична нота, много по-сложна, отколкото Даниел, страстен поклонник на класическата музика, можеше да си представи. Това не беше музика, но беше красиво.

Тогава започна да става нещо много по-странно. Като бледи змии, издигащи се във въздуха под звуците на свирката на факир, от кварцовите камъни, разположени по предната част на Старгейт, заизлизаха седем струи светлина. Сродна с лазерни лъчи, но очевидно подчинена на различни физични закони, светлината започна да струи към центъра на пръстена. Буквално се изливаше, сякаш някой беше пуснал система от градински маркучи и от тях бе заструила течна светлина. Лъчите, изливащи се нагоре от най-долните камъни, се държаха не по-различно от онези, които идваха отстрани или отгоре. Някак подобни на ярки течни въжета, те се поклащаха към центъра в произволен виещ се танц, преди да се разпръснат във въздуха.

- Супер гот - ахна Стори.

Катрин и Даниел го погледнаха в съгласие, после се спогледаха онемели.

Когато филизите светлина се удължиха, те се вплетоха едни в други и бързо започнаха да се разстилат, докато образуваха тънък слой плътна трептяща повърхност като тънък лист живак, разпънат върху празния център на пръстена.

Деликатната красота на картината заедно със странната хармония на тона предизвика вълна от еуфория у мъжете и жените в кабината. Всички се обръщаха, за да намерят потвърждение на обзелото ги чувство, като се усмихваха на останалите.

Но секунди по-късно настроението се промени драматично. Миражът натрупа маса и започна да се плиска напред-назад като гъста локва развълнувана вода. След това избухна в стаята като гигантски ветрен конус, внезапно посегнал да сграбчи лицата им. Всички неволно се дръпнаха рязко назад, а някои паднаха на пода. Някой започна да пищи да го изключат, да го изключат, но преди да имат време да реагират, енергията беше засмукана бясно обратно през пръстена и изстреляна от другата страна с поразяваща, безбожна скорост, което създаде илюзията за тунел от устремна светлина или за бучащ кръгъл водопад, изливащ се право надолу към ада с два милиона километра в час. Само че този не се изливаше надолу. Беше обърнат настрани, насочен към далечната стена на силоза, и се носеше стремглаво към някакво място, много по-далечно от ада.

В този момент вече всички компютри в кабината надаваха писъци като при заколение, светлините пулсираха, със съскане се сипеха разпечатки, а техниците, прикрепени към всяка от машините, се мъчеха с всички сили да се справят с входящата информация.

Катрин изкрещя на хората, стоящи най-близо до прозореца за наблюдение, за да провери дали войниците около Старгейт са добре. За щастие бяха.

- То се насочва само! - извика един техник в дъното на стаята. Доктор Шор прескочи някакъв захвърлен кабел и се втурна да види какво има при него. Мъжът й показа детайлна схема на вселената с пулсираща на екрана синя точка, която представляваше Земята. През монитора започна да преминава малко червено кръстче, което напусна земята и пое през галактиката, докато накрая спря в другия края на екрана. С разширени от изумление очи Шор извика на Катрин.

- Спря в една точка на Цирийската галактика. Станало е грамадно. Може да е луна или нещо такова, може би голям астероид.

- Цирийската галактика ли казахте? - Даниел се чешеше по главата. - Това не е ли...?

- От другата страна на познатата вселена? Да, там е - Катрин беше нервна, но очевидно се наслаждаваше на момента.

Телефонът иззвъня и Стори бързо го вдигна, без да спира да чатка по клавиатурата. Беше генерал Уест, който се обаждаше от стаята точно над тях. Докато техникът слушаше, на лицето му постепенно се изписа недоверие.

- Какво? - попита невярващо той, но в следващия момент тонът на гласа му се промени. - Да, сър. Тъй вярно, сър, веднага, сър.

- Какво има? - надвика шума Катрин.

- Искат да изпратим сонда през пръстена - обясни Стори с разширени от скептичност очи.

- Сонда ли? - Катрин нямаше представа какво иска генералът. Тъкмо се канеше да вдигне отново телефона, когато видя, че двама войници вкарват някакво устройство с големината на хладилник с дълга механична ръчка - Подвижната Аналитична Лабораторна Сонда, Палсът, както още го наричаха, беше избутан до основата на една рампа, която водеше към Старгейт. Това беше огромно чудато едноръко стоманено чудовище, произведено от Кал Тек в Лос Анджелис, което изглеждаше като шейната на Дядо Коледа, преустроена за двадесет и трети век: миниатюрни видеокамери, устройство за атмосферни тестове, автоматизирана химическа лаборатория, тънки като лист хартия радарни чинии за улавяне на радиовълни. Неугледната чудесия бе изградена в продължение на три години и струваше няколко милиона долара.

Докато сондата се подготвяше, един взвод от осем-девет тежко въоръжени морски пехотинци влезе на бегом и зае защитни позиции около Старгейт. Даниел се изсмя. "Кого, по дяволите, очакваха да нахлуе и да им провали мизерното тестче? Още един блестящ пример за военна параноя" - помисли си той.

Телефонът отново иззвъня. Този път доктор Майерс беше готов за скок.

- Доктор Майерс слуша. Да, генерале. Да, сър, подготвени сме да проконтролираме всяка активност, изпратена през Портата. Да, сър, би трябвало да може да запише този вид предаване, да.

Веднага щом затвори, Майерс незабавно се отправи към една от компютърните редици и заобяснява нещо на техниците. Повечето погледи в стаята все още бяха приковани в Катрин и очакваха нарежданията й. Макар да й беше неприятно, че я държат в неведение за сондата, тя огледа хората в стаята и ентусиазирано извика.

- Хайде да я изпратим през пръстена и да видим какво ще стане.

Техниците в силоза закачиха сондата на дебела метална верига като онези, с които се изтеглят до първото спускане влакчетата на панаирите. Когато свършиха, те се обърнаха и погледнаха към заседателната зала над кабината. Генерал Уест кимна, за да потвърди пускането на сондата.

Техниците се разбягаха от рампата точно когато веригата се задвижи с поклащане. Докато сондата се търкаляше като танк нагоре по рампата към яростната светлинна буря, Даниел напрегнато попита Катрин:

- Няма ли просто да се разбие в стената?

- Не би трябвало.

Даниел отстъпи няколко крачки назад към дъното на кабината-в случай, че Катрин е сбъркала. Когато сондата стигна до върха на рампата и навлезе в енергийното поле, се чу ясно доловимо покачване на мощността. Веднага щом първите атоми на машината бяха видимо засмукани в тунела, цялото й тяло беше погълнато от енергийното поле и някаква Ослепителна Бяла Светлина избухна във всички ъгли на стаята.

Когато успяха да се обърнат и да погледнат отново, сондата я нямаше.

Висшите военни в кабинета за миг избухнаха в одобрителни викове, докато не осъзнаха, че тестът не е приключил.

Онемял, изумен, зашеметен, Даниел се обърна за обяснение към Катрин.

Възрастната жена помръдна вежди и каза:

- Започва да става вълнуващо, нали?

- Какво се случва сега? - Даниел забеляза, че техниците все още не се отлепват от мониторите.

- Чакаме да видим дали сондата може да изпрати данни обратно през портата - обясни му Майерс.

Изчакаха една минута, но не се случи нищо. Даниел прошепна на Катрин.

- Вие колко време сте се занимавали с това?

- Баща ми го откри при Гиза, когато бях дете. Но египетското правителство го отстъпи чак през седемдесет и четвърта. После трябваше да го вземем от англичаните, а после ни отне векове да получим финансирането.

- От Пентагона ли? - Даниел не скри отвращението си.

Това попадна на болното място. Катрин се озъби.

- Занимавам се с този проект от деветгодишна възраст. Отне ми повече от петдесет години да намеря парите - без тях целият проект щеше да бъде зачеркнат. Вие какво щяхте да направите?

Точно тогава доктор Шор извика:

- Нещо постъпва!

Сега беше ред на техниците да нададат вик. Всички погледи се обърнаха към доктор Шор, която наблюдаваше постъпващите през портата данни. След няколко секунди сигналът започна да замира.

- Губим го. Стигнахме 30 процента. 5 процента.

Когато доктор Шор обяви, че сигналът е замрял, вътрешният пръстен на Старгейт се завъртя от само себе си и се затвори.

Катрин се присъедини към повечето от останалите техници, струпани около работното място на доктор Шор. Даниел се наведе към Стори и го попита какво става.

- Сондата - обясни му той - ни изпращаше данни, но всичко е дигитално кодирано и компресирано. Ще им отнеме няколко минути да го декомпресират, да декодират предадената информация и да видят дали има нещо, дето да си струва.

Докато групата техници, водени от доктор Майерс, се тълпеше около редица компютри в дъното, въздухът в стаята толкова се сгъсти от очакване, че общото кръвно налягане на присъстващите се покачваше главоломно.

След няколко секунди доктор Майерс обяви:

- Готово!

Сега стаята обезумя. Всички започнаха да се поздравяват и да размахват победоносно ръце във въздуха. Целият състав от учени започна да се прегръща - разполагаха с изключително важни, подробни данни за едно място в най-отдалечения край на вселената. След месеци бъхтене в тези далечни подземни тунели вече започваше наистина вълнуващата - от научна гледна точка - част. Напълно непознати хора се пляскаха по ръцете като волейболисти. Майерс се приближи към Даниел и във възбудата си понечи да го прегърне, но в последния момент се ограничи с ръкостискане.

- Поздравления, сериозно. Свършихте изумителна работа.

А миг по-късно доктор Шор залепи на бузата му пет-шест целувки с думите:

- Ти си направо гений, без майтап. Даниел се усмихна и благодари за комплиментите. Не можеше да си спомни някога да е виждал група университетски учени обзети от такава радост. Докато празненството продължаваше, той намери Катрин и я дръпна встрани.

- Смятате да преминете през това нещо, нали?

- Да, точно затова е цялата тази работа. Докато произнасяше тези думи, в кабината влязоха група войници и заеха места около главния компютър. Двама от войниците, очевидно запознати със стаята, започнаха да обикалят, да вадят портативни твърди дискове и да събират бележници. Иззеха цялата информация, току-що получена от Палс.

Отначало много от празнуващите не забелязаха какво става, а тези, които обърнаха внимание, нямаха никаква представа какво правят мъжете. Но държанието на войниците даде ясно да се разбере, че не са изпратени да отварят бутилки с шампанско. Доктор Майерс отиде при тях и ги попита право в лицето:

- Какво става тук? Какво означава всичко това?

Точно тогава вътрешният телефон отново иззвъня и докато импровизираната веселба се превръщаше в серия яростни спорове, Катрин се втурна да го вдигне. След миг тя изкрещя с цяло гърло:

- Тишина!

След това се върна към разговора си с генерал Уест с цялото нетърпение на шестнайсетгодишно момиче, разговарящо с кавалера си за бала накрая на годината. За двадесет секунди тя произнесе "разбирам" поне десет пъти, като с всеки следващ път изражението й ставаше все по-мрачно. Сега всички утихнаха загрижено. Тя затвори телефона и се обърна към стаята.

- Генералът казва, че е много доволен и че трябва да се гордеем с работата, която сме свършили тук. Каза още, че всички сме уволнени. Те поемат нещата оттук нататък.

 

8

Военно разузнаване

 

Даниел не остана да чуе крясъците. За секунди той изтича на горния етаж и затърси генерал Уест по чистите бели коридори. Вместо него обаче хвана О'Нийл да излиза от заседателната зала.

- Какво точно мислите, че правите, по дяволите? - Даниел беше готов за бой. - Това ли разбира армията под лоялност? Забивате тези хора под земята за месеци наред и точно когато започва да става интересно, ги уволнявате?

О'Нийл почти не чу какво му казва Даниел. След срещата с генерал Уест в главата му се въртяха прекалено много неща, а освен това не му пукаше особено какво ще стане с научния персонал. Единственото, което искаше да направи точно в този момент, беше да се върне в кабинета си и да помисли за утрешния ден.

- Доктор Джексън - каза О'Нийл в опит да го поуспокои. - Благодаря за приноса ви към мисията Ако има нещо допълнително, ще ви се обадим.

- Казахте "мисия". Кога ще преминете? - О'Нийл стрелна Даниел с поглед, който казваше "разкарай се", и изръмжа:

- Съответната информация ще бъде съобщавана в подходящия момент.

- И кой ще вземе това решение? Пентагонът ли?

- Военното разузнаване. - каза О'Нийл.

- Това вече е явно несъответствие в термините.[3]

- Нямате представа колко сте прав - и О'Нийл продължи надолу по коридора.

- Наистина ли смятате, че ще успеете да задържите това нещо в тайна? Хващам се на бас, че научната общност ще поиска да разбере всичко.

Това не беше нещо, което О'Нийл можеше да подмине. Той се завъртя на пети и внимателно пое обратно към Даниел. Внезапно у този човек се появи нещо невероятно заплашително. Гърлото на Даниел изведнъж пресъхна. Той преглътна с усилие.

- Добре, професоре, кой ще им каже? Всички останали от персонала са подписали клетвена декларация за секретност с изключение на вас. - Като застана лице в лице с Даниел, О'Нийл попита с подигравателна любезност:

- Вие ще им кажете ли, професор Джексън?

Вътрешно Даниел беше на границата да подмокри гащите. Но се помъчи да остане спокоен и сух външно. Нещо у О'Нийл му подсказваше, че само с помръдване на вежди той можеше да убие човек по осем различни начина. И не само че можеше, ами и при подходящите обстоятелства определено щеше да го направи. Даниел не се остави да бъде сплашен и отвърна на удара.

- Ако се наложи, да, разбира се.

- Ваша воля - думите на О'Нийл бяха изпълнени с презрение. - Но си направете една услуга. Когато утре се качите на рейса обратно за вкъщи и спрете някъде по пътя да се заредите с онези боклуци, които винаги ядете, вземете последното издание на "Нешънъл Инкуайърър" и прочетете историята на извънземното бебе, родено с глава на жаба и тяло на мъж. И като свършите с четенето, се запитайте дали сте го повярвали.

Даниел се замисли за момент за това как би могъл да докаже на света, че армията на САЩ притежава древно египетско съоръжение за космически пътешествия, заровено дълбоко в планината на Колорадо. Но още преди О'Нийл да стигне до същината на разказа си, Даниел знаеше колко безнадеждно ще бъде. Никой нямаше да му повярва. Особено щом излизаше от него.

- Има ли още нещо, професоре?

Даниел се замисли за миг и реши, че е по-добре да опита друга тактика.

- Моля ви, задръжте ме в тази мисия. Прекарал съм по-голямата част от живота си в изучаване на езици, древен Египет, археология - тъкмо тези неща, около които се върти проектът.

- Оценявам това - отвърна О'Нийл. - Но решението вече е взето.

Е, щом молбите не вършеха работа, Даниел реши да се ядоса.

- Заложих репутацията си и посветих живота си на това. На какво сте посветили вие вашия живот, полковник!

О'Нийл понечи да отговори, но се усети навреме. Той хвърли един хладен, унищожителен поглед на Даниел и каза:

- Стягайте си багажа и се махайте от базата.

- Задръж малко, Джек. Мисля, че може да ни потрябва. Даниел и О'Нийл се обърнаха рязко и видяха генерал Уест, който се подаваше от вратата на заседателната зала. Той помаха на двамата мъже да влязат в стаята.

Когато две минути по-късно Ковалски загаси светлините, Даниел и О'Нийл седяха един до друг в мрака и гледаха телевизия. Уест им беше заповядал да седнат и да разгледат внимателно декодираните образи, които сондата беше излъчила обратно през портата. Камерата на сондата премина по повърхността на голяма вътрешна каменна стена и продължи да се движи, докато не показа едно ярко осветено кръгло очертание - още един Старгейт.

- Спри кадъра и дай едър план - нареди генералът. При диск-плейъра стоеше адютантът на генерала, лейтенант Андерман, специалист по комуникационна техника. Той коригира дигитално образа, а след това даде детайлите от пръстена в едър план. Зашеметен, Даниел стана и се приближи до екрана.

- Тези символи... те са различни.

- Заради това исках да го видите - каза генералът. Лейтенант Андерман се намеси с обяснения.

- Според тези данни атмосферните условия са идентични. Атмосферно налягане, температура и най-важното, кислород.

Уест отиде и застана пред екрана. Обърна се директно към Даниел.

- Планираме кратка разузнавателна мисия. Нищо специално. Обследвате района в периметър от четвърт километър, събирате колкото се може повече информация и я докарвате тук.

Андерман допълни:

- Щом стигнете от другата страна, ще трябва да дешифрирате знаците на онази порта и по същество да ги препратите обратно. Като с факс апарат.

- И точно тук е цялата работа. - Уест приклекна и погледна Даниел право в очите. - Няма да изпратя хората си там, ако не съм сигурен, че мога да ги върна обратно. Въпросът е, можеш ли да го направиш?

Даниел имаше друга идея.

- Защо да не се опитаме да установим повторен контакт от тази страна?

- Защото - обясни О'Нийл, - щом екипът ни премине от другата страна, целият силоз ще бъде евакуиран и запечатан. Не знаем какво може да премине тук от другата страна.

Сега Даниел разбра не само защо войниците бяха обградили Старгейт, когато преминаваше сондата, но и защо цялата операция беше разположена на такова невероятно място.

Даниел вдигна поглед към тавана. Всяка фибра на тялото му го подтикваше да каже "да", да обещае на генерала всичко, което искаше да чуе, в замяна на възможността да посети мястото, което видя на видеоекрана. Внезапно му се стори, че целият му живот всъщност е бил подготовка точно за този момент, когато щеше да се впусне в опасно пътуване към една непозната и забравена страна. Ако не отидеше, историята на живота му нямаше да има никакъв смисъл. Но какво ще стане с другите? Той погледна О'Нийл и особено добродушния Ковалски. Не можеше да изложи живота им на риск, само за да задоволи любопитството си. Моментът най-сетне беше настъпил, но сега залогът беше прекалено истински, прекалено висок.

Погледна още веднъж генерал Уест, който повдигна въпросително вежди.

- Да, мога да го направя - каза решително Даниел.

- Сигурен ли си?

- Напълно.

Уест кимна, след това изгледа всички воини в стаята един по един. Когато всички дадоха знак за съгласие, Уест реши.

- Чудесно. Вие сте в екипа. Тръгвате утре в шест нула нула часа.

Силно съсредоточен, О'Нийл седеше неподвижно на един сгъваем метален стол, а над главата му се полюшваше мъждива 40-ватова крушка. Разучаваше триметровия земен профил, взет от експедицията на Лангфърд точно изпод Старгейт. Двете вкаменели човешки тела бяха сраснали направо в скалата преди повече от десет хиляди години, незабавно превърнати в сгърчена каменна скулптура. Мускулестите трупове бяха почти идеално запазени. Единствените поражения бяха на местата, където дългите скиптри в ръцете им бяха отсечени и взети за проби, както и няколкото перфорации в телата, откъдето учените по генетика бяха извадили проби за ДНК. Но изкривените, подобни на метал черепи часове наред привличаха и задържаха вниманието на О'Нийл.

Откак пристигна в силоза и пое проекта, О'Нийл беше прекарал много часове в затъмнената стая в размисли за призрачния артефакт. Това бе единственият начин да се подготви за онова, което можеше да го очаква от другата страна на Старгейт. Приличаше му на някакво странно огледало, отразяващо собствената му съдба, начина, по който ще умре. Всяка кост в тялото му подсказваше, че те още щяха да са там, че ще трябва да се изправи срещу тези воини, едновременно толкова напреднали и толкова примитивни. Оставаха по-малко от 24 часа до момента, в който щеше да преведе екипа си на другата страна и да разбере.

Мисията не беше добра. Сондата беше успяла да премине, но нямаше доказателства, че и човешки същества могат да оцелеят при това пътуване. Дори и да не срещнеха вражеска войска, шансовете да се върнат от нещо такова бяха в най-добрия случай малки. А шансовете на О'Нийл бяха още по-несигурни. Не само че Уест го беше натоварил с нещо равнозначно на самоубийствена мисия, а и О'Нийл нямаше намерение да се връща. Преди още хората на генерал Уест да напуснат дома му в Юма, той знаеше, че това ще е последното му назначение.

Това, което О'Нийл желаеше най-силно през последните 22 месеца, бе да умре. Беше се превърнал в живо зомби: изтощен, съсипан, изпразнен от всичко. Неведнъж беше зареждал пистолета и беше слагал пръст на спусъка. Но отказваше да го направи. Не само защото това вероятно щеше да убие Сара, а и религиозните му убеждения не биха му позволили да се самоубие.

За човек, който през живота си е бил отговорен за толкова много насилие, този отказ беше направо ироничен. О'Нийл, черната овца на семейството, беше роден с хаос и безумие в сърцето си. До осемнайсетгодишна възраст три пъти беше изправян пред съда. Един снизходителен съдия му даде избор: да се запише в армията, или да прекара една година в изправително заведение на щата Вашингтон.

Той избра корпуса на морската пехота и още от първия ден доказа, че е изключително дисциплиниран и надарен войник. Само двадесет седмици по-късно той кандидатства и беше прехвърлен в тренировъчния квалификационен център на бойния корпус на морската пехота в Куонтико, Ванкувър. Там беше обучен в стратегията за проникване на вражеска територия, оцеляване в пустош, политически убийства, изработване и детонация на експлозиви, как да произвежда химически оръжия от подръчни материали. Издигна се бързо и беше включен в елитния отряд "Скок Две." Всичко вървеше отлично, докато не започна да ходи на "повиквания по домовете" - обикновено политически убийства, които така и не стигаха до вестниците. Точно тогава О'Нийл осъзна две важни неща за себе си: той беше талантлив убиец, който дълбоко се презираше за убийствата, особено когато знаеше, че са на невинни хора. Никога не се оплака, никога не изкръшка. Зарови съвестта си и се научи да пие уиски. Престана въобще да изпитва чувства и си спечели прозвището "Вуду", защото като че ли се съживяваше единствено когато "Скок Две" отиваше на акция. В продължение на седем години всичко, което някога живееше в него, потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко на дъното. Външно той бе страховитият воин, който оставяше делата да говорят вместо думите. Вътрешно беше празен. И точно тогава срещна Сара.

Тя току-що бе завършила някакъв малък йезуитски колеж в околността и започна работа като учителка в базата. Запознаха ги общи приятели и нещата тръгнаха от само себе си, макар и никой да не разбираше наистина какво вижда свежо цвете като нея в резервирания, мълчалив млад ефрейтор. Тя го намираше за очарователен и го караше да се смее. Започнаха да се виждат всеки ден и две години по-късно Сара му каза, че е бременна. О'Нийл побесня и я обвини, че го е направила нарочно, за да го притисне да се ожени за нея.

В отговор Сара си стегна куфара и замина за дома на родителите си в Бостън. Само десет минути след като тя си беше отишла, О'Нийл направи обезпокояващо откритие: беше се влюбил в Сара прекалено дълбоко, за да се оттегли.

Три дни по-късно в средата на една буря той се появи в къщата на родителите й и цял ден чака в колата, докато тя излезе да говори с него. Шест часа те запотяваха прозорците на Форда с дъха си и се дърляха като две мокри котки, и накрая в 4:30 сутринта влязоха в къщата и събудиха родителите й. О'Нийл се представи, после поиска ръката на дъщеря им. През тринайсетте години на брака им О'Нийл никога не наруши обещанието, което й даде през онази мразовита вечер.

Дори онзи последен ден в Юма О'Нийл си спомни ангажимента, който беше поел. Застанал на вратата, докато Сара плачеше истерично и за последен път се опитваше да осъществи човешки контакт с него, О'Нийл й припомни, че й е обещал да я обича и цени докато е жив. Що се отнасяше до него, тези дни бяха отминали.

Постоя там за минута, като се опитваше да проговори, искаше да й каже довиждане. При всеки опит думите засядаха в гърлото му. Накрая просто се обърна и се отдалечи.

Когато Уест го завари да седи в слабо осветената, хладна стая, О'Нийл беше преседял там половин час, загледан в сгърчените фигури.

Той не вдигна поглед, когато чу защитната врата да се отваря. Не беше нужно, знаеше, че Уест ще дойде да го потърси.

- Студено е тук - отбеляза Уест, докато се приближаваше до варовиковата плоча.

- Мислех, че сам ще се занимавам с това - каза най-сетне О'Нийл.

- Така и ще стане - увери го Уест. - Щом екипът приключи наблюденията и се върне, ще останеш сам.

О'Нийл се беше примирил със заповедите, но изказа мнението си пред Уест.

- Колкото повече хора изпратим, толкова по-голяма е вероятността нещо да се обърка. А и Джексън може да представлява проблем. Той е хитър. Няма да се съгласи с този план, ако се досети какъв е.

- Тогава твоята задача е да не допуснеш това да стане.

През целия следобед и до късно вечерта антисептичните коридори на канцеларийния комплекс в силоза приличаха на спално отделение в колеж в деня след последните изпити. Всички врати стояха отворени. Кашони с книги и куфари с лични вещи запречваха коридорите, където се сбогуваха заминаващите. Неколцина ядосано обсъждаха начини да се заемат отново с проекта, но повечето бяха просто тъжни, че си заминават и несигурни какво ги чака в бъдеще. Понеже по принцип си беше особняк, на никого не се стори странно, че Даниел не си стяга багажа достатъчно бързо, за да хване последния автобус до летище Денвър. Накрая, след като Шор и Майерс се бяха отбили да кажат довиждане, Даниел затвори вратата и започна да се приготвя.

Ковалски му беше отпуснал една маслиненозелена камуфлажна униформа. Закопчаваше последното копче, когато вратата се отвори.

Беше Катрин. Изглеждаше уморена.

- Мислех, че не обичаш да пътуваш - каза тя с изнурена усмивка.

- Преодолях го - Даниел се радваше да я види. Притесняваше се какво ще си помисли Катрин, когато чуе, че той участва в мисията. Не я познаваше отдавна, но много я харесваше и уважаваше, и при никакви положения нямаше да я предаде.

Тя намери най-близкия свободен стол и потъна в него, облекчена да изпъне крака.

- Слушай - поде тя с приятния си британски акцент, - смятаме, че при пътуването през пръстена някои от стъклата на инструментите по сондата са се изпочупили. Просто като предпазна мярка накарах един тип в работилницата на Военно-въздушната академия в подножието на планината да ти направи специален калъф за очилата. От олово. Към шест би трябвало да пристигне.

Мисълта да отиде където и да било без очилата си разтревожи Даниел. Изведнъж си представи как върви пипнешком като слепец на непозната планета и картината не беше от най-хубавите.

- Благодаря, наистина си много... ъъ, грижлива.

- Точно така. Ще ти сложа и обяда в кутия - Катрин се присмиваше сама на себе си.

Даниел се усмихна, после каза:

- Мислех си за онова, което казах долу в кабината. Сещаш ли се, за взимането на пари от военните. Виж, съжалявам ако...

- Това сега не е важно - прекъсна го Катрин. - Това е.

Тя се изправи, прекоси стаята и го погледна сериозно в очите.

- В мига, когато зърнах как извличат този пръстен от пясъците в Египет, знаех, че ще се случи нещо такова - че ще бъде направено някакво невероятно пътуване. И естествено смятах, че аз ще бъда тази, която ще го предприеме. Но сега вече съм една стара жена, затова ти ще отидеш вместо мен.

Даниел понечи да каже нещо, но Катрин го изпревари.

- Доволна съм. Ако не мога да съм аз, искам да си ти. Тя се пресегна и откачи от врата си медальона, който Даниел винаги я бе виждал да носи.

- Това беше открито заедно със Старгейт - му каза тя. - Винаги ми е носило щастие.

Даниел взе древния бронзов диск и го повъртя в ръцете си, разглеждайки гравираните изображения.

- Това е Окото на Ра - изключително рядка и ценна вещ. Не мога да го приема.

Катрин сложи ръка на бузата му.

- Донеси ми го обратно - каза тя, преди да се запъти към вратата.

- Почакай малко - Даниел бързо отиде до компютъра си и взе древната статуетка на египтянката.

- Права беше, тази находка е от 14 век пр. н. е. Пази ми я, докато се върна.

Катрин се усмихна и прие бронзовата статуетка, а после на излизане от вратата се провикна:

- На добър път!

Даниел кихна, докато тя излизаше през вратата.

 

9

Евакуацията

 

Според схемата отпътуващият екип трябваше да се събере в 5:45 сутринта извън силоза. Ковалски, който отговаряше за последната проверка на екипировката и за даването на финални нареждания, пристигна рано и за свое учудване завари Даниел да седи в коридора и да чете книга. Прекалено изнервен, за да спи, той беше прекарал по-голяма част от нощта в ровене из най-древните йероглифи, които успя да открие - неща отпреди Първата династия - в опит да запамети колкото-се може повече от тях. На пода около него цареше обичайната бъркотия, която Даниел създаваше където и да отидеше.

- Джексън, къде смяташ, че отиваш, в библиотека ли? Събери тия неща.

Ковалски, надъхан и готов за бой, очакваше Даниел да скочи, когато му се дава заповед. Даниел от друга страна нямаше никакво намерение да получава заповеди от някакъв издут от тестостерон, обучен в армията бабанко, който въобще не можеше да разбере колко важни биха могли да се окажат тези йероглифи.

Той погледна подполковника с очи, подути от дългата безсънна нощ, и спокойно си издуха носа.

Ядосан, Ковалски реши да не спори. Той подхвърли на Даниел голям плик и продължи към следващата си задача.

Пликът съдържаше тънкия оловен калъф за защита на очилата му от вибрациите на пръстена. Имаше и бележка от Катрин, която гласеше:

- Не ти ли обещах да ти опаковам обяда?

На дъното на плика намери пет двойни шоколадови десерта.

При Ковалски се явиха още двама войници. Това бяха Ферети и Браун, лица, които Даниел помнеше от онази сутрин, когато дойде в базата. Ферети, чието поведение отговаряше на името му, бе неспокоен мъж с рошави вежди, който като че ли не го свърташе на едно място. Той непрекъснато беше в движение, вечно си ровеше из джобовете, гледаше на всички страни, разучаваше всичко. Изглежда беше най-добрият приятел на Браун, макар че не можеше да си приличат по-малко. Браун бе спокоен младок с бавни движения и акцент от Мисисипи, който се кискаше на всяка глупава шега, пусната от Ферети, и не изглеждаше подходящ за мисията. Само по вида му Даниел никога нямаше да предположи, че е опитен атмосферен физик, динамитен блус-китарист и, също като Даниел, възпитаник на Бъркли. Всъщност Даниел никога нямаше да научи кой знае колко за нито един от двамата, най-вече защото те бяха "сгъстили редиците си" и бяха решили да се държат хладно с него. Според слуховете, които се носеха из базата, Джексън бе надут цивилен с политически връзки, който по някакъв начин беше преодолял О'Нийл и Уест и се беше напъхал в отряда. Никой уважаващ себе си военен нямаше да се сближи с него. Негласният план беше всички да му направят живота колкото се може по-труден.

Даниел разбра намека и продължи да чете. В 5:44 и 45 секунди зад ъгъла се появи О'Нийл. Той допълнително привлече вниманието, тъй като носеше черна барета. Шестимата войници застанаха мирно в редица за оглед и стегнато козируваха на полковника. Даниел, седмият, се затътри до мястото си в края на редицата.

Абсолютно сериозен, О'Нийл зададе на групата един единствен въпрос:

- Някой иска ли да каже нещо, преди да тръгнем?

Отговор не последва. Полковникът тръгна покрай редицата, като се вглеждаше във всяко от войнишките лица, дълбоко в очите им и изведнъж...

"Апчихуу!"

Всички присъстващи погледнаха към Даниел, който си бършеше носа с парче тоалетна хартия.

- Добре тогава. Да тръгваме.

И О'Нийл се запъти към вратите, водещи към "Кабината".

За разлика от предния ден, когато в "Кабината" при всеки монитор седеше по един техник, тази сутрин вътре имаше само двама души - техникът Стори и един друг. Останалите от научния екип бяха или евакуирани, или в процес на заминаване. Генерал Уест не се майтапеше: искаше силозът да бъде напълно запечатан, преди заминаващият екип да прекрачи през Старгейт.

С кимване О'Нийл даде знак, че са готови. Като заговори по микрофона, така че останалите работници в силоза да го чуят. Стори обяви:

- Започваме началната последователност. Докато "Заминаващият Взвод" преминаваше покрай него, Стори се вгледа в последния човек в редицата - Даниел. Както и по-голямата част от научния екип, техникът също чувстваше, че макар и да се радва, че поне един от тях тръгва, адски му се щеше това да не бъде Даниел: новакът в екипа, когото повечето от тях смятаха за досадно, арогантно човече. Така че Стори със смесени чувства вдигна палци към Даниел, докато той минаваше покрай него.

Взводът влезе в силоза и се скупчи в основата на рампата, която водеше до центъра на пръстена.

- Перманентните камери включени - съобщи един глас по високоговорителите.

Даниел облиза устни и се опита да преглътне, осъзнавайки, че устата му е напълно пресъхнала. Наистина ли щеше да премине през това? Знаеше, че сондата е пристигнала непокътната, но той не беше направен от метал. Ами ако нещо се объркаше? Ами ако Старгейт не можеше да събира повторно в едно човешки личности?

От този ъгъл пръстенът изглеждаше дори още по-голям и много, много по-страшен. Цялата група стоеше вкаменена и мълчалива, докато техниците донастройваха за последно компютрите си. Накрая през високоговорителите се чу гласът на Стори и забоботи из стаята, докато съобщаваше координатите.

- Наляво 11,329 - а после, след като пръстенът се завъртя на Телец:

- Надясно 148,002 - докато при регулаторната скоба застана Змиеносец.

Даниел усети как стомахът му се свива и нещо стяга гърлото му, когато тайнствените обертонове заструиха от пръстена. Отделните светлинни лъчи се процедиха от кварцовите камъни и постепенно се сляха във финото блещукащо енергийно поле. Когато седмият символ застана на върха и боботещият звук, излизащ от пръстена, разтресе всичко в стаята, групата се отдръпна надалеч от пръстена. Миг по-късно тънкото силово поле нарасна на дебелина и започна да ври, след което се разплиска над ръба на пръстена и бурно се разля из стаята. За части от секундата то се полюшна във въздуха в незачитане на всички закони на гравитацията, преди да бъде засмукано яростно обратно през пръстена към другата страна и да се образува призрачния тунел от светлина, кръглият водопад, който с бясна скорост преминаваше през стената на силоза. Сега оглушителният рев утихна, а Старгейт започна да повтаря хармоничните си тонове.

Техниците избутаха до началото на рампата количка, натоварена с оборудването. О'Нийл посочи към Ковалски и още един войник. Двамата застанаха зад количката и я избутаха до горната част на рампата, само на метър от зейналата паст на пръстена. Когато хармоничната прогресия на пръстена достигна дванадесетата си степен, всичко беше готово.

Един от техниците се приближи до О'Нийл, посочи количката и му каза нещо, което Даниел не можа да чуе. О'Нийл кимна и стисна ръката на мъжа. След това и двамата техници се отправиха на бегом към защитните врати, които се заключиха зад тях.

- Започваме финалната последователност - прозвуча гласът на Стори по високоговорителите. - Добър път - добави той, преди да се затича към последния асансьор.

О'Нийл се обърна да погледне към големия прозорец за наблюдения на заседателната зала. Даниел проследи погледа му и видя генерал Уест да вдига една телефонна слушалка, която беше свързана с говорители във всички части на силоза.

- Последна евакуация - каза той и се доближи до прозореца. Погледна надолу към хората си, помаха им простичко за поздрав и се обърна към изхода, а защитната стена на прозореца плавно се затвори.

Мъжете на горния край на рампата не откъсваха очи от О'Нийл, който даде заповедта с един пръст - "тръгвай." С помощта на дистанционното управление офицер Браун изпрати количката в енергийното поле. Щом предният й край влезе в контакт с енергийното поле, тя се изпари сред фонтан от светлина. Бясната скорост, с която тежката количка беше засмукана през пръстена, накара мъжете пред прага на пътуването да потреперят от страх.

С изключение на един. Като хвърли бърз поглед назад към войниците си, О'Нийл влезе със спокойна, равна крачка в бялата паст на развълнувания, плискащ се басейн. За миг като че ли спря по средата на крачката, докато движението му напред се усили милион пъти. Беше изчезнал.

Ковалски даде заповед на следващия войник, Райли, да измине последните три метра по рампата. Нервен, войникът се опита да застане на ръба на силовото поле. Даниел примигна, като си представи как половината човек бива транспортиран на онзи край на галактиката, а другата част от него остава в силоза. За щастие енергията на пръстена бързо се разпростря, обгърна го и го отнесе цял.

Един по един Ковалски нареждаше на войниците да се изкачат по рампата. Ферети изчезна сред мъгла, а след това и Браун. Сега останаха само Даниел и Ковалски. Подполковникът му направи знак, че ще тръгне последен, но Даниел замръзна.

- Без колебания - извика Ковалски. После превърна думите си в дела и скочи на бегом в пръстена. Повися там за част от секундата, закован за блещукащата повърхност на енергийното поле, преди да бъде засмукан.

Даниел се изкачи нерешително по рампата, докато стигна на няколко сантиметра от бушуващата светлина.

Стаята се изпълни с някакъв дълбок кух звук от захлопване, звука от затварящите се над него огромни бетонни врати на силоза. Ехото отекна в стените на силоза. Като млад фараон, зазидан в пирамидата си, Даниел бе единствената жива душа, останала сега в тази гигантска постройка. Той затвори плътно очи и пристъпи напред.

 

10

От другата страна на портата

 

Скоро след дванадесетия си рожден ден Даниел беше придуман от втория си баща да се опита да влезе във футболния отбор на гимназията - една от най-неудачните идеи на този човек. Даниел се отказа още след като изтече един час от първата тренировка, веднага след като премина през "Изпитанието". От самото начало се виждаше, че положението не е никак хубаво. Трябваше да пробяга в права линия между две редици по-големи момчета, които започнаха да го мачкат с големите си подплънки на раменете. Когато треньорът наду свирката, Даниел се изправи и попита:

- Защо ми трябва да правя такова нещо? Но треньорът - едър, почервенял кресльо, бързо убеди Даниел, че наистина е искал да участва в самоубийственото упражнение. Съотборниците му пък го скъсаха от бой. Тази случка е достойна за внимание, тъй като вероятно беше единственото физическо изпитание, подготвило го по някакъв начин за пътуването, което се канеше да предприеме - много по-грубото придвижване през Старгейт.

Щом погледът му попадна върху ярката повърхност на прага, той видя как стените на силоза се устремяват към него като срутваща се къща. Прекалено бързо, за да може да реагира. Докато трепне и вече беше излязъл далеч от атмосферата на Земята, набираше скорост през безшумния катраненочерен мрак, блъскаше се сляпо през шеметната междузвездна тъмнина. За секунда усети, че се плъзга, а после някаква гънка в енергийното поле го изпрати през глава напред. Никаква гравитация, никакъв контрол, никакво усещане за горе и долу, само мимолетни проблясъци от нещо, което приличаше на стени на тунел.

Докато прелиташе покрай нещо, подобно на нови звезди, внезапно го обля светлина, достатъчно дълго, за да види краката си - удължени, разтеглени на километри пред него. После те се огънаха и главата му прелетя покрай тях, докато той се носеше фронтално към сблъсък с някаква гигантска планета. Писъкът му не искаше да прозвучи. Той падна на повърхността и премина като стрела от другата страна, като отново се удари в изгарящите електрически стени и се завъртя във вакуум от светлина и звуци. След това пристигна.

Даниел премина на парчета. Пръв се показа върхът на дясната му обувка. След това се материализира лявата му ръка. Върхът на носа му се разгърна и се превърна във все още примижалото му лице. За части от секундата парчетата се клатушкаха на светлината в долния край на Старгейт, докато пристигаха нови молекули и запълваха дупките.

Когато Даниел отново се събра в едно, пръстенът го изхвърли на твърдия под като ненужен багаж, покрит със скреж. По-късно предположи, че този скреж е продукт на молекулната му реконструкция. Точно както микровълновите печки затоплят предметите, като повишават степента на молекулно движение, така и Старгейт замразяваше товара си, като плътно сбиваше молекулите в момента на повторното съставяне. За по-малко от една стотна част от секундата атомите на тялото на Даниел бяха притиснати в едно при степен на нулево движение, достатъчно дълго, за да се покрие той със слой лед.

Замръзнал и напълно неориентиран, той не беше в състояние да контролира падането си. Изпадна от пръстена и се строполи на земята, но не на толкова твърдо, колкото ако беше минал пръв. Целият екип лежеше на куп на стъпалата в основата на Старгейт,върху количката с оборудването. Изминаха няколко секунди, преди първият от тях - Ковалски - Бикът, да успее да се отърси от замайването и да се изправи. Когато отново можеше да фокусира, той се огледа и видя, че стаята прилича на касапница. Точно до него, свит като заледено новородено, лежеше Даниел, а до главата му имаше локва повръщано.

Когато откри, че не може да диша, първият импулс на Даниел беше да пропълзи на четири крака обратно през лъча и да се върне при кислорода на Земята, преди да се е задушил. Точно тогава усети как две силни ръце го хващат за раменете. Паникьосан, той се опита да се бори.

- Джексън, добре ли си?

Ковалски изправи Даниел до седнало положение и издърпа ръцете му над главата. Той отново започна да диша. Щом първият вдъхнат въздух от новата атмосфера навлезе в дробовете му, острата болка го накара да отвори очи и той се закашля.

Преминаването през пръстена му беше изкарало въздуха. Щом се увери, че Даниел е добре, Ковалски отиде да провери следващия войник. Мразовитостта на скрежа проникна по-дълбоко в кожата на Даниел. Той потрепери от чувството, че хиляди иглички го пробождат навсякъде.

Като си спомни кой е и къде е, той отмести поглед от ярката светлина, която се изливаше от втория Старгейт, почти идентичен с първия, и видя блестящите очертания на останалите, разпръснати около него в различни фази на възстановяване.

Преминаването не беше това, което очакваше. Не че си беше представял, че ще бъде някакво възторжено преживяване от типа "Джена, телепортирай ме, моля те", но не беше очаквал и да бъде толкова смазан.

- Всички ли са добре? - попита Ковалски. Зашеметени, загубили ориентация, войниците измърмориха утвърдително, а шегаджията на групата, лейтенант Ферети, подметна саркастично:

- Това беше супер, хайде пак да го направим!

Смехът им причини болка. Един по един те се надигнаха, а тези, които успяха, се изправиха на крака. Кашлящи и треперещи от студа, те се събраха при количката с оборудването. О'Нийл тръгна да дава нареждания, когато вътрешният пръстен на Старгейт започна да се върти. След това внезапно изщрака и спря, като се затвори и потопи стаята в пълен мрак.

Гласът на О'Нийл преряза тъмнината.

- Добре, момчета, да се хващаме за работа. Фаза едно. Само основните неща.

С остър пукот О'Нийл запали една осветителна шашка, която припламна с пращене и съскане и освети стаята с оранжевобяла светлина. Екипът много прецизно започна да разтоварва само онова оборудване, което им трябваше за първата разузнавателна експедиция. Ковалски запали втора осветителна шашка и я вдигна над главата си. Даниел наблюдаваше как Фриймън сръчно сглобява някаква специално изработена видеокамера, а Браун прикрепва миниатюрна радарна чиния върху оборудване за събиране на технически данни с големината на раница. Докато войниците продължаваха да се подготвят, Даниел излезе от мъждивия кръг светлина и тръгна към най-близката стена в търсене на следи.

Стаята представляваше висока черна кутия от мрамор. Даниел пристъпи полека напред, докато се натъкна на стената, после прекара пръсти по изгладената повърхност. Въпреки че големите камъни бяха старателно изсечени и вградени, никъде нямаше следи от нещо написано. Даниел навлезе още по-дълбоко в мрака, като опипваше празните стени като слепец.

Екипът привързваше екипировката си, готов за път. Ферети, Поро и Райли включиха мощни фенери, лъчите на които се пресякоха в тъмнината, докато изучаваха стаята. Мъжете се събраха при голямата врата, единственият вход или изход от помещението. О'Нийл провря осветителната шашка през вратата и надникна в следващата стая. Тя беше къс каменен коридор.

Всичко изглеждаше ясно, затова той даде знак на Фриймън да включи силната светлина отпред на камерата си. После се обърна и посочи.

- Ферети, води групата. Първи екип, тръгни.

С готов за стрелба автомат, Ферети прекрачи прага към тъмния коридор, следван от Браун и още един войник.

- Ковалски, ти и Фриймън покривайте тила. Райли с мен. Да тръгваме.

Те също хукнаха към коридора.

Ковалски се огледа, сякаш беше загубил нещо. С приглушен стон той каза:

- Джексън, да тръгваме.

Даниел рязко прекъсна проучването на стената и изприпка по коридора.

След няколко метра коридорът се разширяваше в помещение, напомнящо абсидата на катедрала. Даниел вече беше настигнал Фриймън. Забелязал нещо, той се пресегна, сграбчи обектива на камерата и насочи светлината й към пода. Двамата с Фриймън стояха на ръба на кръг с диаметър към четири метра. Приличаше на метален диск, вероятно от мед, вграден прецизно в повърхността на пода. Фриймън погледна Даниел и вдигна рамене. След още две крачки на Даниел му хрумна друга идея и още веднъж сграбчи камерата, като този път насочи светлината й право нагоре. И естествено, на тавана беше вграден същия диск, идентичен с първия и точно над него. Даниел стоеше и се взираше в тавана, докато Фриймън, отегчен и без желание да изостава, не се дръпна и продължи напред. В този момент Даниел вече беше доста сигурен, че тези срещуположни дискове не са направени от мед.

Като се промъкваше предпазливо през тъмния коридор, нащрек за някаква следа от опасност, екипът стигна до голяма галерия. Тази обширна зала бе построена в монументален архитектурен стил и доукрасена с полирани облицовъчни плочи. По някакви причини Даниел имаше чувството, че тя смътно му напомня за нещо. Покрай стените се издигаха високи декоративни колони, които поддържаха каменния покрив. Сега се изкачваха нагоре. Подът на огромната галерия беше построен под плавно увеличаващ се ъгъл. Даже О'Нийл беше впечатлен от залата, но не дотам, че да се отвлече от задачата си да намери изход. Екипът вървеше нагоре по Голямата галерия, на фона на която изглеждаше направо нищожен.

Фенерите им разкриха мъглявите очертания на стръмен наклон в края на Голямата галерия, който се изкачваше до още една зала. С единствената задача да се оглежда, Даниел правеше точно това. Докато въоръжените до зъби войници очакваха сражение, Даниел чувстваше, че се пренася в някаква археологическа нирвана. В същото време не можеше да се отърси от мистериозното чувство, че познава това място. Не беше дежавю. Просто не можеше да го определи точно.

Щом се изкачи пръв по наклона, Ферети внезапно приклекна. Това движение предизвика верижна реакция у всички останали членове на екипа. Преди Даниел да разбере какво става, Фриймън изгаси светлината на камерата и се просна на пода. Всички погледи бяха приковани във Ферети, който се надигна толкова, че да огледа какво има в другата стая.

Без да се обръща, той им даде знак да продължат. Даниел понечи да тръгне, но Фриймън се пресегна изотзад и го сграбчи за глезена.

- Не ти, Тъпчев. Стой си долу.

О'Нийл изтича безшумно до началото на наклона, после издраска нагоре до позицията на Ферети. След моментно съвещание О'Нийл даде сигнал на екипа да се приближи. Даниел направи справка с Фриймън и получи разрешение да тръгне. Когато се събраха на върха, видяха, че Ферети е вече далеч напред в другата стая. Тя представляваше нещо като Предверие. В края на тази стая имаше светлина, слънчева светлина. На всеки няколко метра в това предверие - поредната голяма стая с форма на кутия - се издигаха огромни каменни колони. Екипът гледаше как Ферети се стрелва от една колона към следващата, докато стигна до място, от което се виждаше откъде идва светлината. Той се обърна и направи знак на групата, че всичко е наред. О'Нийл в отговор изпрати още двама войници в коридора, за да посрещнат Ферети. Когато се убеди, че мястото е безопасно, останалите също излязоха напред.

След като екипът се събра в Предверието, О'Нийл се посъветва с Браун, който вече беше отчел някои атмосферни показатели.

- Условията са подобни на тези вътре. Показанията за радиация, електромагнитни и други въздействия са нормални.

О'Нийл изслуша доклада, а след това погледна зад ъгъла и проучи последния коридор. Удовлетворен от видяното, той се обърна към взвода и отново посочи Ферети и Браун, които незабавно се завъртяха и тръгнаха. Като се придвижваше колона по колона, екипът се приближи към огромния вход и ярката дневна светлина навън. Няколко крачки преди прага О'Нийл вдигна ръка във въздуха и спря движението на войската си. Без да се обръща, той даде знак двама души да застанат от двете страни на входа на около шест метра един от друг. Когато те надзърнаха навън и дадоха знак, че всичко е чисто, О'Нийл измина последните няколко крачки напред и се наведе да огледа зоната над входа. Едва тогава той ги изведе навън под слънчевите лъчи, за да видят за първи път този нов свят.

Екипът излезе на дълга каменна рампа, която продължаваше в океан от пясък. Те едва повярваха на очите си, когато не видяха нищо друго, освен безжизнени кафяви пясъчни дюни, които се простираха във всички посоки под наситено синьо небе. На около 40 метра, при долния край на каменната платформа, полузаровени в пясък, се възправяха два обелиска. Екипът оглеждаше този сух, кафяв свят, всеки потънал в собствените си мисли. Освен горещия ветрец нямаше никакво движение, никакъв звук. Никакви признаци на живот на този пясъчен близнак на Земята.

Преди да излезе навън, Даниел си беше изградил теория за това как ще изглежда тази масивна постройка. Той пристъпи под слънчевите лъчи и докато другите стояха като хипнотизирани от пустошта на този нов свят, Даниел се обърна и вдигна глава да разгледа постройката, от която току-що беше излязъл. Не беше това, което очакваше. Вратата заемаше само малка част от външността на постройката. От двете страни на вратата имаше масивни каменни пилони, които се извисяваха над входа. В стените на пилоните бяха оставени тесни цепнатини - прозорци, през които влизаше въздух, и които при нападение можеха да се използват като бойници. Тези пилони бяха в почти същия стил като онези пред древните храмове на Луксор и Карнак. Всичко започваше да става ясно.

Докато останалите стояха вцепенени, О'Нийл действаше.

- Заемете позиции около входа. Искам да огледам по добре къде сме попаднали.

- Чакайте, ще дойда с вас - каза Даниел. О'Нийл не отговори. Даниел се помъкна след тримата войници, които затичаха надолу по плавно спускащата се пътека. Както дюните, така и температурата около тях ставаха по-високи. Даниел предположи, че температурата на въздуха е над 30 градуса C, а на пясъка - поне 50 градуса C.

Ковалски, доста по-висок от метър и осемдесет, и Ферети, доста по-нисък, стигнаха първи до края на наклонената рампа и заеха отбранителни позиции при основата на обелиските. Когато се приближи, Даниел видя, че тези мраморни стълбове, високи над десет метра и завършващи с малки пирамидални орнаменти на върха, са различни от всички други, които беше виждал на Земята: не бяха покрити с йероглифи. Изумен, Даниел не можеше да повярва, че теориите му се доказваха пред очите му.

След като огледа двете колони, Даниел изтича покрай войниците и се покатери на първата дюна, където вече стоеше О'Нийл, загледан назад. Когато стигна върха, той се обърна и погледна назад с надежда да види по-ясно и че тя подкрепи още повече хипотезата му.

Това, което видя, го зашемети. Беше много повече от онова, на което се беше надявал и в най-смелите си мечти. Не само че цялата постройка бе напълно египетска по модел, но и нещо повече - от това разстояние се виждаше, че тя е просто вход към една много по-голяма постройка. Постройка, по-прочута от всяка друга в човешката история: пирамида. Но тази пирамида беше толкова чудовищно, феноменално голяма, че като че ли бе надвиснала точно над Даниел, готова да се срути и да го смаже. Трябва да беше два или три пъти по-голяма от Голямата пирамида в Гиза. за разлика от порутените пирамиди в Гиза, по тази нямаше никакви признаци на разруха. Гладките й облицовъчни камъни бяха точно на мястото и сякаш блестяха под горещите слънца. В електриково-синьото небе зад пирамидата имаше не едно, не две, а три слънца.

Сега Даниел разбра защо вътрешността на сградата му изглеждаше позната. Това беше много по-напреднал вариант на пирамидата на Хуфу. Може би тъкмо това бе постройката, която древните египтяни са се опитали да възпроизведат тогава. В миг на триумфално веселие той осъзна, че през цялото време е бил прав. Скочи на крака и изкрещя към дюните:

- Знаех си!

О'Нийл нямаше представа за какво говори Даниел. Хладно гледаше как Даниел си устройва в пясъка импровизирано тържество за победата, смее се, замахва насам-натам из въздуха и крещи:

- Знаех си! - поне двадесет и пет пъти. Като престана да обръща внимание на Даниел, О'Нийл отново се зае да премисля нещо. Спря се на един план, изправи се и тръгна обратно нагоре по каменната рампа, за да издаде заповедите си.

 

11

Една малка, невинна лъжа

 

Той седеше под сянката между две дюни и гледаше как офицерът Браун забива дълбоко в земята галванично обработените сондажни щанги и събира почвени и скални проби. Браун прехвърляше образците в номерирани стъклени банки и мърмореше на касетофона някаква безкрайна мъгла от факти и числа. Двамата с Даниел бяха на петстотин метра от обелиските, но дори от това разстояние пирамидата - тази изключително примитивна и мистериозна постройка, като че ли беше надвиснала застрашително точно над главите им.

Даниел беше влязъл отново в пирамидата в търсене на информация, и най-вече - на надписите, които очакваше да открие. Съзвездията, изсечени по въртящото се вътрешно колело на Старгейт, бяха единствените знаци. Липсата на надписи стресна и обърка Даниел. Докато гледаше как Браун внимателно изпълнява процедурите си, той мислеше усилено каква трябва да е следващата стъпка на екипа.

Наблизо О'Нийл беше открил естествена скална тераса и с помощта на бинокъл съсредоточено оглеждаше безкрайния пейзаж от кафеникави дюни. Ковалски и Поро се изкачваха по пясъчния хълм към върха на скалата, където стоеше О'Нийл. И двамата бяха плувнали в пот.

- Полковник, направихме оглед в периметър от четвърт километър. Не открихме нищо. Само камари пясък.

Даниел ги чуваше ясно.

- Добре, чудесно - каза О'Нийл. - Хайде да прибираме и да се върнем всички вътре. Искам до един час да сте преминали обратно. Ще отбележа оборудването, което искам да остане тук.

О'Нийл погледна към Даниел и тръгна към него. Ковалски не беше сигурен, че е чул правилно. Той извика след полковника.

- Как така "да сте преминали"? Вие да не би да смятате да останете малко повече?

Той се шегуваше, но внезапно осъзна, че това не е шега. О'Нийл продължи да върви през пясъка към Даниел.

- Сър? Сър, нали и вие ще се върнете с нас?

Отговор не последва.

Когато стигна до Даниел, О'Нийл спря и извика на хората си, разпръснати по околните дюни:

- Стягайте си нещата! Време е да се връщаме.

- Да се връщаме ли?

Даниел знаеше, че това е невъзможно. Още не беше събрал достатъчно информация. Той зарея поглед над дюните, като се преструваше, че разглежда пирамидата. Знаеше, че О'Нийл всеки момент ще му даде заповедта, която не можеше да изпълни.

- Приготвяй се за тръгване, трябва да те върнем вътре, за да се захванеш със Старгейт.

Ковалски, Рали и Ферети се приближиха точно навреме, за да чуят как Даниел казва на О'Нийл:

- Нужно ми е още време. Трябва да разузнаем наоколо. Не може да няма други постройки тук, други следи от цивилизация. Ако открия...

- Би било добре, Джексън, но не при това пътуване. На нас ни трябваш, за да се върнеш обратно вътре и да установиш повторен контакт със Старгейт на Земята.

Войниците се качиха на върха на дюната и наобиколиха О'Нийл в стремежа си да разберат плана му. Даниел беше в неловкото положение да им съобщи лошата новина. : - Въобще не разбирате - изплю камъчето той. - Тази постройка е почти точно копие на пирамидата на Хуфу. - Ето! Сега вече знаеха цялата грозна истина.

- За какво, по дяволите, говориш? - попита Ферети с обида в гласа. Очевидно Даниел надценяваше познанията на групата по египтология.

- Това, за което говоря, е, че вътре в тази пирамида няма да намерим никакви йероглифи или рисунки на съзвездия. Никакви надписи от какъвто и да е род. Проверих навсякъде.

- Изплюй камъчето, Джексън - Ковалски изведнъж силно се заинтересува от онова, което имаше да им каже Даниел.

- Вижте, координатите на Земята бяха отбелязани на големи сложно изработени плочи, нали? - опитваше се да звучи окуражително. - Следователно и тук трябва да има нещо такова. Единственото, което трябва да направим, е да разширим търсенията си и да ги намерим.

Ковалски избухна спонтанно. Той изкрещя в лицето на Даниел:

- Единствената ти задача беше да завъртиш оня шибан пръстен и да ни върнеш вкъщи. Е, можеш ли да го направиш или не?

Даниел преглътна шумно.

- Не, не мога.

О'Нийл възпря Ковалски, като сложи ръка на гърдите му и застана между него и Даниел, спокоен както винаги.

- Не можеш или не искаш? - попита той.

- Ти ни каза, че можеш да го направиш - изрева Ковалски.

- Допусках, че ще имам информа...

- Допускал си? - Отвращението на О'Нийл беше явно. Тогава Ковалски загуби търпение. Той се пресегна отстрани на полковника, сграбчи Даниел за ризата и го издърпа напред.

- Това не влизаше в сделката, Джексън!

- Подполковник - спокойният глас на О'Нийл накара Ковалски да замръзне, но не го убеди да пусне униформата на Даниел.

- О, това е чудесно, това е много приятно - започна да нарежда Ферети - това означава - поправете ме, ако греша, - че ще си останем тук. О, това е направо супер.

Ковалски беше опрял потното си чело в това на Даниел, а очите му излъчваха неподправена омраза.

- Слушай ме сега, лъжливо копеле такова - той повдигна Даниел от земята, - накарай онова нещо да проработи или ще ти счупя врата. - Ковалски усети, че е на границата да го направи, затова тласна Даниел и го събори по гръб в пясъка.

- Достатъчно - обяви много сдържано О'Нийл. - Ще установим базовия лагер точно на това място. Ковалски, организирай команда за пренасяне на запасите.

- Базов лагер ли ще установяваме? - Ковалски не вярваше на ушите си. - Целта на мисията беше да разузнаем периметъра от четвърт километър и да се върнем обратно през устройството. Каква полза има да...

О'Нийл беше приключил с приказките.

- Достатъчно, подполковник! Тази мисия не е под ваше командване.

Това като че ли бе най-неподходящият начин да кажеш неподходящото нещо на неподходящ човек в неподходящо време. Ковалски внезапно и заплашително пристъпи към О'Нийл. За секунда всички бяха сигурни, че ще стане бой.

Нямаше нужда никой да напомня на Ковалски чие е командването. Това беше болното му място, откак О'Нийл внезапно се появи и му отне властта. До този момент той успяваше да потиска гнева си, като го скриваше дълбоко под професионализма си. Но му беше ясно, че целият проект започна да отива по дяволите в мига, в който с него се захвана О'Нийл. И ето ги сега тук. Бяха откъснати в този пустинен ад със запаси от вода най-много за три дни. Успехът на мисията не беше от особено значение за О'Нийл, което караше Ковалски да подозре, че той може би изпълнява някакъв таен план, нещо, замътено от него и генерал Уест. Имаше всички основания да мрази О'Нийл.

Когато Ковалски пристъпи към него, О'Нийл не помръдна да се защити, с което на практика предизвикваше по-едрия мъж да го нападне. Но в следващия момент Ковалски направи това, което О'Нийл очакваше - подчини се на заповедите.

След един напрегнат, изпълнен със заплаха миг, Ковалски подбра снабдителната команда.

- Фриймън! Райли! Поро! Обратно вътре! - След това се обърна и заслиза тежко по дюната - първите крачки по дългия път обратно към пирамидата.

О'Нийл отново насочи вниманието си към Даниел, като задържа за минута погледа си върху него, преди да каже:

- Сега изложи на опасност живота на всички, без мен. Върви с хората и им помогни да разтоварят оборудването и да го върнат.

Даниел не смяташе, че тръгването след Ковалски в мрака на пирамидата е най-безопасният курс на действие в момента, но то изглеждаше толкова страшно, колкото оставането в пустинята заедно с О'Нийл, затова тръгна надолу по дюната след войниците.

Час по-късно войниците вече доста бяха напреднали с изграждането на базовия лагер- забиваха в земята дълги колчета за палатки, разопаковаха допълнителни комуникационни принадлежности, подреждаха кашоните със запасите, за да направят сянка. Никой от войниците не обсъждаше ограничените дажби храна и вода, но всички мислеха за това.

Даниел беше сигурен, че Ковалски го е натоварил с най-тежкия предмет в количката. Бавна и изнурителна работа беше да влачиш в жегата касата с размери 4x2x2 през хълмистата пустиня и нагоре по стръмния склон на последната дюна. На около половината път той спря да си почине и се заслуша в спора на редовия състав.

- Не мога да повярвам! Не можем да мръднем оттук!- п ристъпът на Ферети още не беше преминал.

- Стига, господин Прорицателю. Престани да гледаш нещата само от лошата им страна - каза Фриймън.

- Прав е - съгласи се Райли, като вдигна поглед от колчето, което зачукваше, - ако не се върнем скоро, те просто ще включат Портата от Земята.

- Виж какво, тъпако - започна Ферети да поучава Райли,

- З a дай си въпроса как си дошъл тук. Онова там двулентово шосе ли беше? Не. Изстреляха те през този шантав енергиен топ с около 50 милиарда километра в час и те превърнаха в шибана нулева маса, в междузвезден Мунчо, нали? Помисли сега: в колко посоки наведнъж пътуваше? В една! Една посока! Е, не само че силозът сега е по-празен от църква в деня на заплатите, ами даже онези техничарчета наистина да се върнат вътре и да включат отново проклетата кофа за галактически боклук, какво ще направиш? Срещу течението ли ще плуваш?

Офицер Браун също слушаше. Той вдигна поглед от скенера, който сглобяваше, и каза:

- Ферети е прав. Лъчът се движи всеки път само в една посока. В дълбоки лайна сме нагазили.

В стаята на Портата О'Нийл повдигна последния кашон от количката с оборудването и тръгна към вратата. Той погледна дългия коридор, в който цареше пълен мрак, разпръсван на места от редицата осветителни шашки. Не видя никого. Незабавно остави кутията на пода, върна се при количката с оборудването и клекна в нея. Бръкна в джоба си и извади инструмент със странна форма, после се наведе и заработи с него. След миг в коридора се чу гласът на Ковалски.

- Сър! Базовият лагер е в експлоатация, сър.

О'Нийл спокойно скри инструмента в дланта си и се обърна да посрещне неканения гост с обичайното си невъзмутимо изражение. Той кимна одобрително.

- Искам да се извиня, че избухнах преди малко - започна Ковалски. Ръката на О'Нийл незабелязано се плъзна в джоба му. - Причината за това отчасти е - продължи Ковалски, - че тук изглежда става нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед.

- И какво е това? - Попита О'Нийл, намеквайки, че на Ковалски не му влиза в работата да знае всичко.

- Например - упорстваше военният, - защо казахте, че няма да се върнете с нас? Какво имахте предвид?

- Извинението се приема - каза с равен глас О'Нийл, - а този кашон е за базовия лагер.

Ковалски не помръдваше от мястото си в очакване на по-човешки, по-разумен отговор. О'Нийл не отстъпи.

- Свободен сте, подполковник.

Бесен и отвратен, но нежелаещ да го покаже, Ковалски се наведе и взе последния кашон. Направи така, че О'Нийл да види колко лесно го вдига, като използваше силата си, за да отправи към полковника завоалирана заплаха: ако искам, мога да те разкъсам с голи ръце. След като подчерта това, Ковалски сложи кашона на рамо и излезе.

В мига, в който той си отиде, О'Нийл отново се захвана с количката. Пъхна странния инструмент в един процеп между панелите на дъното и като го завъртя силно, разкри някакво тайно отделение. Изхвръкна вратичка на панти. О'Нийл бръкна вътре и извади два тежки стоманени цилиндъра. Блестящите тръби очевидно бяха двете сглобяващи се части на сложно технологично устройство. Той срещна белезите-водачи на дебелите цилиндри и ги бутна един в друг, докато се сглобиха с остро изщракване. Щом устройството беше сглобено, в единия край на тръбата се отвори малко прозорче, не повече от два на два сантиметра. Под него имаше квадратен оранжев ключ. О'Нийл взе ключа и затвори прозорчето. Много предпазливо постави механизма с големината на пън обратно в тайното отделение и го заключи.

Той се изправи и като се увери, че никой не го гледа, напъха ключа в един прорез на колана на униформата си. После тръгна навън, за да се присъедини към хората си.

Даниел изтегли сандъка на върха на последния пясъчен хълм и го домъкна до скалната тераса, която О'Нийл бе избрал за база. Изтощен и с болки в цялото тяло, той се просна по корем на пясъка с въздишка на огромно облекчение.

Войниците дадоха да се разбере колко малко ги е впечатлило това, като не му обърнаха абсолютно никакво внимание и продължиха със задачите си. От него капеше пот, а пясъкът залепваше за влажното му тяло. Точно каквото му трябваше - униформата и лицето му бяха покрити с маска от фина мръсотия. Но това беше най-малкият проблем. Имаше чувството, че долната част на гърба му е била използвана за мишена в състезание по мятане на томахавки, а по врата и ръцете му вече плъзваха първите болки от слънчево изгаряне. Зачуди се как ли се чувства човек при слънчев удар и дали ще разбере, като го получи. После си спомни, че е на друга планета и върху него се стовари алергията му от пътуване. Кихна 11 пъти бързо един след друг...

После катурна сандъка на дългата страна, седна под оскъдната му сянка и започна да преглежда запасния си комплект. Клечки за зъби, таблетки за обеззаразяване на вода, леко одеало, комплект за шиене, компас, слънчеви очила, ментови бонбони, два ножа, осветителни шашки, капсули, хамак, въже, лейкопласт, бинт, материали за първа помощ, но не и онова, което търсеше:

- Не мога да повярвам. В този пакет има всевъзможни ненужни неща, само не и крем против изгаряне.

Никой от войниците дори не го погледна. Даниел опита отново.

- Ферети, Поро, някой от вас да носи крем за слънце? Направо изгорях тук.

- Джексън, този сандък ни трябва тук - съобщи му сухо Ферети.

Даниел избърса от лицето си пясъка, доколкото можа, и отново се наведе и помъкна сандъка. Гърбът така го заболя, че той реши да направи два тура. Откачи капака и отвори сандъка. Когато видя какво е влачил през пустинята, той отскочи с вик назад.

- Господи. Война ли ще водите тук, бе, момчета? - В сандъка бяха подредени около двайсет полуавтоматични пушки.

- Благодарение на теб ще имаме време да изкараме една война - изсъска Ферети. Вече беше достигнал до точката на кипене, а видът на Даниел, зяпащ тъпо оръжията, го разгорещяваше още повече. - Защо не направиш нещо полезно, Джексън, например да си почетеш малко.

Той запрати с една ръка двадесеткилограмовата раница на Даниел по права линия към него. Уцели го право в гърдите и той се изтъркаля тромаво по билото на дюната. Приземи се десет метра по-надолу сред зрелищен порой от пясък и хвърчащи книги. Докато успее да се изправи и да се изплюе няколко пъти, полупразната му раница се беше изтъркаляла до началото на склона. Очевидно нямаше да му е лесно да се оправи с войниците.

Ферети застана на ръба на дюната и погледна как Даниел се изправя със залитане. Искаше да е сигурен, че не се е наранил, преди да се захване отново с работата си. Когато Даниел погледна нагоре, над него нямаше никой. Между него и скалата бяха само той, книгите му и много пясък. Неохотно, с болки по цялото тяло Даниел пое по дългия, горещ път до основата на стръмния хълм. Наведе се сковано за последната книга, като се опитваше да я стигне, без да си изкривява гърба. Хвана я, но както я тъпчеше в раницата, изведнъж пусна всичко на земята.

Нещо беше минавало оттам.

На няколко крачки от него в пясъка имаше отпечатъци от нещо като копита. Даниел внимателно се приближи. Стъпките бяха врязани толкова надълбоко, че можеше да ги е оставило само някакво много тежко животно. Следите, очевидно скорошни, се губеха покрай следващата дюна. Първият му импулс бе да извика останалите и да им покаже какво е открил, но пък беше сигурен, че те ще използват случая да го унизят отново. След кратко колебание реши да види какво има зад следващата дюна. Сключи ръце зад гърба си в опит да изглежда абсолютно безобиден и тръгна по следите покрай първата дюна, а след това и покрай следващата. Стъпките го отвеждаха все по-дълбоко в някакъв лабиринт от високи хълмове, който свършваше в основата на стръмен петметров пясъчен насип. На Даниел му бяха необходими няколко опита, преди да успее да издрапа до върха и да се огледа.

И тогава го видя. Вцепенен от страх, той се взираше в гротескната гледка пред себе си. На по-малко от хвърлей разстояние едно огромно причудливо животно вдигна глава и изгледа Даниел през маранята над пясъка. Горе-долу с големината на слон, някакъв ужасяващ дългокосмест хибрид между мастодонт, камила и воден бивол.

За огромното си туловище животното имаше абсурдно тънки крака.

Двете млекопитаещи стояха под изгарящото слънце и дълго се взираха едно в друго, преди по-едрото да се обърне с шумно изпръхтяване. То наведе глава към земята и зарови в пясъка, вероятно за храна. Започна да копае с хилавите си предни крака. Даниел наблюдаваше как силното животно изхвърля големи струи пясък, при риенето.

- Къде е Джексън? - попита Ковалски още преди да стигне до върха на хълма с базовия лагер. Цялата група войници започна да се кикоти. Всички погледи се обърнаха към Ферети.

- Професор Джексън си изпусна книгите надолу по дюната - обясни Ферети, като посочи към края на каменната тераса.

Начинът, по който го каза, предизвика силен смях у мъжете, но на Ковалски въобще не му беше весело. Той отиде до ръба на възвишението и погледна надолу. В дъното на високия хълм лежеше изоставена раницата на Джексън.

Мрачно сериозен Ковалски се обърна пак към Ферети и този път получи точния отговор. В следващия момент издаде серия отсечени команди. Вдигна лагера по тревога и определи група за издирване. Нареди на Браун и Поро да грабнат пушките, манерките и полевите телефони. Тримата тъкмо тръгваха, когато пристигна О'Нийл.

Когато му обясниха ситуацията, той повтори почти дума по дума всички заповеди на Ковалски с едно изключение. Той щеше да отиде с групата за издирване вместо Поро.

Докато Даниел наблюдаваше как животното копае, нещо в козината му проблясваше на слънцето. Отражението идваше някъде около устата на животното.

Отначало Даниел не го забеляза, защото то изглеждаше естествена част от вида на пасящото животно, колкото и необикновена да беше. Но щом съзнанието му регистрира гледката, той незабавно тръгна към животното и докато вървеше право към него, бръкна в джоба си. Извади шоколадов десерт и разкъса със зъби опаковката, като отхапа една голяма хапка. Животното престана да копае, когато усети, че човешкото същество се приближава, и вдигна поглед, потенциално заплашително.

Даниел се колеба достатъчно дълго, за да си зададе въпроса дали има слънчев удар или наистина знае какво прави. Не, сигурен беше, че металното отражение може да означава само едно. Приближи се достатъчно, за да види, че животното има сбруя, стремена и юзди, които висяха до земята.

Човекът си пое дълбоко дъх. Пред него стоеше безпогрешно доказателство, че не са сами. Това означаваше, че на планетата има разумен живот, видове, способни да изработват сечива и да опитомяват други животни, които да им помагат да си вършат работата. Пулсът му се ускори, но той продължи да се придвижва напред.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-бавно му се искаше да върви. Животното изглеждаше много по-голямо, отколкото преди минута, гърбът му беше висок към два метра. И много по-грозно. На пръв поглед му се беше сторило като много по-едър братовчед на Ovibos moschatus, рогатия мускусен бик от северноамериканската тундра. При по-внимателен оглед обаче животното не приличаше на нищо друго, освен на ранен, не съвсем успешен експеримент при кръстосване. Можеше да произхожда от мамутите от плейстоцена или от подобната на кон антилопа Hippotrajinae, или може би от измрелия космат носорог. Или може би и от трите. Имаше голяма гърбица и дълга гъста козина, увиснала на мръсни сплъстени кичури. В мазната, покрита с пяна кожа на муцуната му от двете страни на пънообразна глава се блещеха чифт изпъкнали влажни очи. Блестящите му ноздри сочеха право напред и бяха влажни и необикновено големи. То изгрухтя срещу човека. По брадата му се стичаше слюнка. Изглеждаше дружелюбно.

Едновременно отвратен и очарован, Даниел бавно пристъпи напред. Въпреки че и гърбът го болеше, той не смяташе, че е в голяма опасност. Сбруята, направена от някакъв вид кожа и увивни растения, показваше, че животното вероятно е питомно, и освен това изглеждаше прекалено бавно и тромаво, за да може да му избяга, ако се стигнеше дотам. Като истинско градско момче Даниел нямаше представа колко опасно беше положението. Той нямаше опит с добитък и не знаеше, че даже и някоя съсухрена стара млечна крава може да убие с къч мъж в разцвета на силите му. Като повечето хора Даниел искаше да вярва, че между него и всички животни и бебета съществува някаква специална симпатия. Само човешки същества над деветгодишна възраст го смятаха за толкова неприятен.

Протегнал ръка с шоколадовия десерт, той се приближи още повече, като преглъщаше нервно. Когато стигна на няколко крачки от животното, той спря на място и очите му се разшириха драматично. По потната муцуна на животното се движеше червено кръстче. Трябваше му една минута, за да осъзнае, че кръстчето е лазерно устройство за прицелване. Той хвърли безумен поглед около себе си и забеляза Ковалски, който се целеше от една далечна дюна. О'Нийл и Браун се изкачиха на върха и застанаха от двете му страни.

Даниел вдигна ръце във въздуха в знак, че се предава.

- Не стреляйте - извика той на войниците. - Това животно е абсолютно питомно.

В мига, в който Даниел вдигна ръце във въздуха, животното започна тромаво да коленичи. Очевидно двете ръце във въздуха бяха команда, на която господарите му го бяха научили. От наблюдателния пункт на войниците им се стори, че Даниел знае за какво говори. Животното изглеждаше не по-заплашително от крава на ролкови кънки, докато свиваше крака под себе си и лягаше в пясъка с приковано към челото червено лазерно кръстче.

- Не го храни - предупреди го О'Нийл от върха на високия хълм, като забеляза десерта.

- То има сбруя - извика в отговор Даниел, - просто не стреляйте!

Въпреки че Ковалски нямаше намерение да стреля, ако животното не нападне, Даниел имаше чувството, че всеки момент ще последва изстрел. Трябваше да докаже, че животното е питомно, преди спътниците му да са го очистили. Като се усмихваше нервно, той им извика:

- Гледайте само. Няма причина за безпокойство. - Много притеснен, Даниел измина последните няколко крачки до легналото животно и протегна ръка с десерта. Той бавно се наведе напред и усети как ръката му потъва между двете дебели устни. Даниел затвори очи и стисна зъби. Дъхът на животното беше съкрушително вонящ. Когато по ръката му се плъзна мощният език с големината на пещерна змиорка, Даниел не можа да изтърпи повече усещането от допира с горещата слюнка и си дръпна ръката с крясък на отвращение, но незабавно се обърна и пусна една фалшива усмивка за войниците. Те вече се приближаваха. Между първата група хълмове се виждаха само каските им. Животното зарови муцуна в пясъка, намери десерта и го сдъвка заедно с хартията.

Даниел протегна ръка и потупа новия си космат приятел. Въпреки че изпускаше остра, зловонна телесна миризма, то изглеждаше с много приятен нрав.

- Ти си добро момче, нали? - попита Даниел грозния великан с висок, напевен глас, който използваше изключително за дружелюбни животни.

Докато галеше и чешеше мръсната козина на звяра, Даниел разгледа юздите и седлото, които бяха направени от животинска кожа и недобре пречистено желязо. Този, който ги беше направил, притежаваше повече умение, отколкото оборудване.

- На кого си, красавецо? - попита Даниел, като се пресегна да почеше животното под мокрото му месесто ухо.

Не трябваше да го докосва на това място. По-бърз от подплашен заек, този камион с крака се изправи и търти да бяга през глава. Даниел едва успя да се отмести от пътя му, но за нещастие стъпи право в една примка на юздите. Секунди по-късно юздите се изпънаха, сграбчиха крака на Даниел и рязко го повлякоха. В следващия момент Даниел усети, че сърфира с главоломна скорост през неравната пясъчна пустиня, влачен от този дяволски як.

Ковалски се прицели, но беше прекалено късно. Звярът препускаше между еднометровите дюни, а Даниел подскачаше отзад като консервена кутия, завързана за задницата на кола. Войниците се втурнаха след него, но невероятната скорост на животното бързо увеличаваше разстоянието помежду им.

Вързан за глезена, Даниел се носеше със скорост 50 км/ч по безкрайна "дъска за пране", която му дереше гърба. С подскачане и усукване той излиташе отстрани на едната дюна, само за да се забие в следващата сред страхотен порой от пясък.

Когато теренът се изравни, а панталоните му започнаха да приличат на балони, пълни с тежък пясък, той разпери ръце встрани, за да контролира по някакъв начин движението, наподобяващо на човешки катамаран. Въпреки постоянният вихър от пясък, ритан в лицето му от препускащите копита, Даниел се изправи и се опита да достигне заплелата се обувка. Почти я беше стигнал, когато над ризата му изхвръкна медальона, който Катрин му беше дала. Носеха се право срещу огромна стена от пясък. В последната секунда животното кривна в страни от нея, но пътникът му не успя и изхвръкна във въздуха от естествения трамплин. Точно в този момент медальонът изхвърча над главата му. Той се опита отчаяно да отскочи назад, но точно тогава юздите отново се изплъзнаха и го дръпнаха в друга посока. Той се понесе по корем върху горещата земя, а носът му се напълни с пясък.

Най-сетне животното спря. Даниел, който приличаше на цирков клоун с пълната си с пясък униформа, кихаше като коте, подушило мелничката за пипер. Като по чудо нямаше нищо счупено. Погледна ръката си и видя, че е стиснал верижката с един пръст. Обърна се с пъшкане по гръб, седна, освободи обувката си от юздите и започна да вади пясъка от устата, очите, ушите и носа си.

Скоро забеляза О'Нийл, Браун и Ковалски да заобикалят на бегом последната дюна и да се приближават към него с насочени срещу животното пушки. Когато групата се приближи, животното се обърна и започна да ближе Даниел по лицето.

- Разкарай си смърдящата уста от мене - изпищя той и се опита да избута от себе си отблъскващата муцуна. Животното не се трогна, и продължи да търка носа си в него и да го ближе. О'Нийл стигна пръв.

- Полковник, разкарайте това нещо от мен.

За негово учудване О'Нийл свали оръжието си, заобиколи Даниел и се приближи до ръба на близката скална тераса. Браун и Ковалски направиха същото. Като видя, че няма да получи помощ от така наречените свои другари, Даниел избута гадното животно и отиде да види какво са зяпнали войниците.

- Какво толкова интересно видяхте? - попита той, докато се изкачваше по склона.

Пред погледите им се простираше дълбока клисура, която завършваше с грандиозни бели скали. Десетки хиляди човешки същества се катереха по скалите, маршируваха в редици по дъното на долината и пълзяха нагоре по множество гигантски стълби.

 

12

"Толкова по въпроса за комуникацията "

 

Десетки хиляди дрипави, мръсни хора се трудеха в организирани големи групи, в дружини от по двеста човека и повече. Някои от тях работеха по тесните тераси, изсечени в ослепително белите скали, други на калното дъно на тази колосална минна галерия. Всичко говореше за ужасна човешка мизерия. В убийствената следобедна жега миньорите се катереха на всички страни, като пристъпваха по тесни тераси, изсечени във варовиковите скали. В дъното на долината, където подпочвените води им пречеха да стигнат по-надълбоко, работеха в млечнобялата кал. На няколко места по периметъра на вдлъбнатината с формата на стадион имаше големи хлътвания - там, където меките стени бяха поддали и се бяха срутили в калното дъно, заравяйки всичко по пътя си.

О'Нийл оглеждаше сцената през бинокъла си. Малки деца на не повече от седем-осем години работеха редом с мъжете. Основната им задача очевидно беше да пренасят торби с нещо като руда или въглища по мрежа от тесни пътеки, които се виеха като вени до върха на клисурата. Но най-драматичният начин за влизане или излизане от този каньон - дело на човешка ръка, бяха въжените стълби. Стотици такива изплетени на ръка стълби висяха навред между отделните нива, но на половин километър от екипа двайсетина от тях достигаха невероятна дължина и свързваха дъното на кариерата със стена, издадена на сто метра по-нагоре. Неравни по дебелина и с изпочупени стъпала, те изглеждаха опасно запуснати. Независимо от това всичките се люлееха напред-назад под тежестта и движението на четиридесет-петдесет момчета едновременно - някои от тях се катереха с товарите си, а други ги подаваха надолу.

Това бяха хора с тъмен цвят на кожата. Едните работеха голи до кръста, а другите носеха дебели роби от раменете до глезените. Като се имаше предвид силната жега, гардеробът им беше доста причудлив. И което беше още по-лошо, главите им бяха покрити с качулки или шалове, увити като на бедуините в Сирия или Йордания.

Минната кариера се простираше на около три километра навътре в долината. От мястото на екипа работниците изглеждаха като мравки, пълзящи навред по повърхността на долината, една работна група от поне сто човека работеше на около хвърлей под войниците. При работата им се вдигаха облаци бял прах, който бе толкова гъст, че изглеждаше невъзможно да се диша. Хората бяха покрити с прахоляк и приличаха на неземни прашни призраци.

Екипът беше зашеметен, загубил ума и дума. Смятаха, че са подготвени за всичко. Триметрови извънземни с огромни розови глави нямаше да ги изненадат и наполовина колкото това, на което попаднаха: човешки същества. През екипа премина вълна на разпознаване. Внезапно осъзнаха, че са сродни с тези хора. Дори О'Нийл направи нещо напълно необичайно за него. Щом установи, че работниците не са въоръжени, той подаде бинокъла на Браун, който явно изгаряше от нетърпение да погледне.

Умът на Даниел запрепуска бясно. Човешки същества тук, на другия край на познатата вселена? Каква беше връзката? Можеха ли тези хора да бъдат потомци на земни жители? Или, още по-обезпокоително, възможно ли бе ние да произхождаме от тях? За всеки отговор на Даниел изникваха хиляди въпроси.

Всичко се промени в мига, когато един от работниците вдигна поглед и срещна този на Даниел. Викът му накара сто глави да се обърнат към върха на дюната. След това работата в долината спря като дълга верижна реакция и хилядите глави се обърнаха да видят какво става. Онези, които стояха достатъчно близо, съзряха четирима мъже в зелени дрехи на фона на огромната стена бял пясък.

Ковалски и Ферети инстинктивно насочиха пушките си за стрелба и понечиха да отстъпят нагоре по хълма на подобри позиции. О'Нийл им даде знак да свалят оръжието и гледаше как го зяпат любопитните миньори. В нарастващата тълпа нямаше заплаха, но нямаше и знак, че са добре дошли. Нито една от страните не знаеше какво да предприеме.

- Изтегляйте се - реши Ковалски. После се поправи. - Да се изтеглим ли, сър?

- Какво ще постигнем с това? - каза О'Нийл след кратък размисъл. - По-добре да отидем и да се запознаем със съседите. - Той тръгна надолу по склона.

- Какво прави сега, по дяволите? - Браун знаеше много добре какво прави той.

- Дайте да тръгнем след него - каза Ковалски и се изправи.

Двадесет хиляди очи се вторачиха в странните посетители, които слизаха надолу към долината по една от стените. Някои гледаха вцепенени по скалите, оставили сечивата си на земята. По неравното дъно на долината продължаваха да се стичат хора, тълпящи се да видят първите непознати пътешественици в цялата им история. Докато слизаше надолу в клисурата, Даниел имаше чувството, че нещо го поглъща.

Начело вървеше О'Нийл. Той наблюдаваше как тълпата става все по-голяма, но за щастие не забеляза признаци на враждебност. Хората изглеждаха миролюбиви и любопитни. Но в начина, по който се стичаха от всички страни, имаше нещо причудливо. О'Нийл не можеше да разбере точно какво странно имаше в поведението им. Той се взря в тълпата с най-ледения си поглед, като нарочно се опитваше да ги сплаши. Но когато видя, че това не е необходимо, следващата му стъпка бе да разговаря.

- Джексън, ела тук. - Той направи знак на египтолога да се приближи. - Разговаряй с тях.

- Какво? Как точно смятате, че...

- Просто намери начин и говори с тях, Джексън. Даниел се поколеба, но след това се престраши. Пред очите на изучаващите го внимателно миньори той бавно подмина О'Нийл и слезе до основата на скалата. Приближи се до един от миньорите - мършав мъж с черни зъби, и произнесе историческите първи думи между двете коренно различни култури:

- Ъъъ... здравейте?

Мъжът се обърна и нервно се изсмя. Отделянето му от останалите очевидно никак не го радваше.

- Аз съм Даниел. Даниел - повтори той, като се сочеше. - А вие?

Празни погледи.

Даниел опита с официален поклон по японски. Този път имаше по-голям успех. Няколко от мъжете най-отпред тромаво отговориха на жеста му. Беше начало.

- Ессалат имана - каза много официално Даниел, като се поклони още веднъж. Миньорите вдигнаха вежди и се спогледаха. Очевидно не говореха арамейски. Превключвайки, Даниел се опита да говори древноегипетски - език, който през последните 1700 години не е бил чуван на земята. Тъй като никой не знаеше как се произнасят словесните еквиваленти на йероглифите, Даниел можеше единствено да пробва напосоки.

- Некет сеннефер адо ни - обяви той. - Идваме в мир.

Миньорите продължиха да го зяпат с учтив интерес, но очевидно без да го разбират. Той опита няколко леки вариации във вокалната структура на изречението, но и това не помогна. Или не разбираха древноегипетски, или той не знаеше да го говори.

Изпробва няколко по-малко вероятни възможности. Поздрави тълпата на берберски, омотски, староеврейски и хадийски. Но нищо не помагаше. Моментът беше силно обезсърчаващ за Даниел. Беше прекарал целия си живот в изучаване на тези езици и достигна такива нива на съвършенство, които далеч надхвърляха обикновеното им използване. Сега му бе дадена невероятната възможност да ги използва наистина и откри, че не стават за нищо.

Даниел погледна нагоре към горещите слънца в размисъл за следващия си ход и започна разсеяно да си играе с медальона около врата си, когато изведнъж един от близкостоящите мъже изпадна в пълен амок и започна неистово да крещи. Викаше нещо на останалите миньори, а на лицето му беше изписан животински ужас.

- Натуру я я! Натуру я я! - не спираше да крещи той, докато отстъпваше свит от страх, сякаш Даниел всеки момент щеше да започне да го бие с камшик. Всички започнаха да падат на колене колкото се може по-бързо и "заеха позиция", като заровиха лица в пясъка в поза на жалко покорство. За няколко секунди думите "натуру я я" бяха повторени във всяко кътче на минната кариера и накараха многохилядното множество миньори да се проснат по лице в белия пясък. Даниел се запрепъва назад.

- Какво, по дяволите, им каза? - запита го О'Нийл.

- Нищо. Казах само здравейте.

- Дявол да го вземе. Казах ти да общуваш с тях.

- Как? - Даниел посочи угодничещите маси.

- Ох, да му се не види, Джексън, просто комуникирай.

Загубил търпение, О'Нийл огледа тълпата, после се приближи наслуки към първия попаднал му човек - момче на петнайсетина години. Издърпа момчето на крака с една ръка, а другата протегна за поздрав. Момчето не разбра, затова О'Нийл сграбчи ръката му и енергично я раздруса с думите:

- Здравей. Съединени Американски Щати. Полковник Джек О'Нийл.

Момчето изглеждаше така, сякаш беше изпаднало в мъртвешко вцепенение. Беше толкова обезпокоено и объркано, че всеки момент щеше да се разплаче. Когато видя това, О'Нийл пусна ръката му и го остави да побегне, изплашено до смърт.

- Големият комуникатор - коментира сухо Даниел.

- Полковник, вижте вляво - Ковалски привлече вниманието им към нещо, което се движеше към тях по дъното на долината. Идваше още едно такова подобно на мамут животно, но това беше добре натимарено, със сребърни украшения и грижливо сресана козина. На гърбавия си гръб то носеше украсено с балдахин седло, чийто пътник бе скрит зад драпираните завеси на прозорците. Докато се приближаваше в раван, животното пореше безмълвната тълпа като царска лодка, плъзгаща се между водни лилии.

До него вървеше същото момче, което стисна ръката на О'Нийл, и говореше възбудено на закритата носилка. Изведнъж Завесата на прозореца беше издърпана и ездачът ядосано изкрещя нещо на момчето, което незабавно се дръпна назад.

Животното пристигна, съпроводено от малка свита, която включваше и няколко жени. Войниците предположиха, че ги чака среща с някой от надзирателите на това предизвикващо жалост предприятие, и застанаха в подходящи пози. Но когато вратичката се отвори, от животното удивително пъргаво слезе слабичък старец. Беше облечен в тъмночервена роба, различна от тези на останалите. На главата си имаше шал, вързан като шаловете на бедуините в Средния изток. Сивата му брада бе грижливо оформена.

Докато се приближаваше към групата, изражението му издаваше сериозност и съсредоточеност. Той се приближи направо към Даниел и без предупреждение падна на колене и започна да произнася бързо нещо като катехизис или молитва. Говореше скоростно, на сантиметри от краката на Даниел, който се обърна към спътниците си и попита:

- Какво прави този?

- Не знаем, пресвети господарю - каза Ковалски с насмешка и подигравателен поклон. Очевидно тези хора смятаха Даниел за нещо, което той не беше.

Даниел се наведе и се вслуша в дългата молитва на стареца. Думите по звучене напомняха омотски или берберски. А даже и хадийски. Каквото и да беше, Даниел не можеше да го разпознае. Изведнъж, също толкова неочаквано колкото почна, молитвата свърши. Старецът се изправи на крака и всички в долината сториха същото. Той направи знак на жените да излязат напред. Две от тях го направиха, понесли вода в пръстени чаши.

По-младата жена се приближи до Даниел и му подаде парче много мек плат. После вдигна кана да полее вода. Дали искаше да намокри кърпата? Той я протегна към нея в шепата си. Тя вдигна един пръст и направи знак "не, махни я." Когато Даниел най-сетне разбра какво трябваше да направи, беше прекалено късно. Погледна момичето в очите и красотата й, невъзможно магнетичните й очи, му подействаха като електрошок. Главата му се завъртя като самолет в опашен свредел и го връхлетя дежавю. Но как може да имаш дежавю за някого, за когото си абсолютно сигурен, че никога не си виждал? Може би това бе първият признак на слънчев удар. Трябва да е изглеждал странно, защото девойката се пресегна с кърпата и избърса челото му. Даниел беше изненадан от нескритата нежност на жеста й, от грижовността, с която тя избърса челото му с мократа кърпа.

Тя отново протегна каната и този път Даниел, загледан в очите й, знаеше какво да направи. Той събра шепи и ги подложи под водата, която тя му наля, а след това я изпи, докато я гледаше многозначително.

Девойката, около 20 годишна и ужасно свенлива, пристъпи към Ковалски. С разочарование Даниел отбеляза, че тя избърса челото му по същия начин. Беше просто част от някаква церемония. Старецът отново му заговори. Той се опита да се съсредоточи. Изведнъж му дойде идея.

Даниел разкъса опаковката на един полуразголен шоколадов десерт и го подаде на стареца да го опита. Човекът разбра какво прави Даниел, но очевидно се опасяваше да вкуси екзотичното кафяво вещество. За него, както и за човешките същества навсякъде, непознатата храна изглеждаше отблъскваща и потенциално отровна. След известно колебание той посегна, взе десерта и отхапа малко. Тревожните му очи се разшириха от съсредоточеност, докато дъвчеше. После внезапно цялото му лице грейна в усмивка.

- Бонивае - каза той.

- Бонивае - изрече Даниел, изпълнен с трепет, че общува.

- Бонивае - повтори старецът, ентусиазиран от новия вкус.

- Какво означава това, по дяволите? - прекъсна ги Ковалски.

- Нямам представа - отговори развълнувано Даниел. Като сочеше и ги приканваше, мъжът с червената роба използваше езика на знаците, за да покани гостите си да отидат някъде отвъд високите стени на кариерата.

- Канят ни някъде.

- Къде?

- Откъде да знам? Някъде в тази посока. Отрядът се обърна към О'Нийл за разрешение. Но той още не беше го взел. Наблюдаваше стареца като ястреб, дебнещ за някаква измама. Не искаше да попадне в капан.

Старецът изглеждаше озадачен от мълчанието. Той повтори поканата с по-отчетливи, по-широки жестове. Даниел се опита да убеди О'Нийл.

- Нали търсим следи от цивилизация? Добре, сега явно сме попаднали право в целта. Ако искаме да открием символите за Старгейт и да се върнем вкъщи, ще трябва да отидем с тях. Това е най-добрата ни възможност.

О'Нийл не помръдваше от мястото си, безизразен като тухлена стена. Въпреки че това бе доста убедителен аргумент, той знаеше, че Даниел е по-ентусиазиран да играе роля на археолог-аматьор и не се интересува от друго. Не беше убеден, докато Браун не добави допълнителна информация.

- Той вероятно е прав, сър. Отчетох някои показания за това, което копаят. Добиват същия кварц, от който е направен Старгейт.

- Добре тогава. Друга възможност няма - заключи О'Нийл. - Обадете се в базовия лагер по радиостанцията. Кажете им да охраняват района, докато се върнем.

Излязоха от кариерата по широка зигзаговидна пътека. Старецът водеше керван от десет хиляди човека. На върха на пътя имаше още два обелиска, отбелязващи входа. Даниел изтича напред и тръгна редом със стареца, за да проучи маниерите и облеклото му.

Името му беше Касуф и въпреки че според етикета трябваше да върви сам напред, той искаше да научи нещо повече за посетителите, затова позволи на Даниел да се движи редом с него. Не беше сигурен дали са богове, но при спада на производството в кварцовите мини напоследък не искаше да поема никакви рискове. Виждаше, че оръжията им са много модерни, а обноските им не бяха съвсем дружелюбни. Бяха опасни в много отношения. Богове или не, Касуф не искаше да рискува, затова реши, че е най добре да се държи с тях все едно, че са.

Този, който вървеше до него, този с очилата, който кихаше толкова често, изглеждаше дружелюбен и миролюбив. И много приказлив. Касуф слушаше внимателно бърборенето на младия мъж, но не разбираше нищо.

Даниел никога не беше срещал толкова затруднения при общуването през целия си живот. Чувстваше, че е на ръба да избухне, затова си пое дълбоко дъх и няколко минути повървя редом със стареца в мълчание. Горе-долу единственото нещо, което научи преди да се върне при войниците, бе, че огромните товарни животни се наричат мастаджи.

За всяко от тези пъноглави животни се грижеше по един юноша, различен на вид от работниците. По-чисти и по-млади от тях, пастирчетата имаха поразителни прически - дълги страховити къдри, висящи от избръснати почти до голо глави. До Касуф вървеше като че истинският водач на пастирите, същото момче, което преди няколко минути неволно се ръкува с О'Нийл.

Името му беше Скаара. Беше хубаво слабичко момче, което вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава. Беше ядосан на себе си, задето избяга от О'Нийл преди малко, и решен отсега нататък да бъде безстрашен.

Керванът се виеше из пустинята. Изминаха цял километър, преди белезникавият кварцов прах около минната кариера да отстъпи пред естествената почва на планетата, същият силициев двуокис, който войниците откриха около пирамидата. Колко ли века бяха изсичали парчета кварц от огромните стени на кариерата и ги бяха качвали по стълбите торба по торба, за да се получат тези странни бели дюни.

Даниел продължаваше с опитите си. Като се върна в редицата, той започна да вади душата на миньорите около себе си и да им задава въпрос след въпрос, все неразбираеми. Искаше да научи имената на разни неща, с надеждата, че може да попадне на някоя лингвистична следа, която да го научи да говори езика им. Направо подскачаше надолу по пътеката, безкрайно заинтересуван от всичко около себе си, но имаше две неща, които го разсейваха: ходофобията му се обаждаше, като го караше да киха през две минути; и разбира се, момичето.

Тя беше само на няколко крачки зад него и Даниел не спираше да си измисля поводи, за да се обърне. Всеки път, когато погледите им се срещнеха, и двамата поглеждаха нервно встрани. По средата на опита му да изкопчи от объркания миньор до себе си нещо за земеделието им, Даниел усети, че някой го докосва по едно доста интимно място. Настръхнал, той се извъртя и откри зад себе си същото отвратително чудовище, което го беше влачило през пустинята. Сега животното се опитваше да демонстрира привързаност. - Махай се - Даниел замахна срещу животното. То издаде звук, напомнящ на блеенето на десеттонна коза. Всички, които бяха достатъчно близо, за да видят случката, я сметнаха за доста забавна. Избухнаха в смях, но никой не се смееше по-силно от едно странно на вид пастирче. То беше по-ниско от останалите и черепът му имаше чудата форма. Над кроманьонските му вежди главата му беше издута, сякаш нещо се опитваше да излезе отгоре. Големите му конски зъби бяха толкова криви, че приличаха на бели томахавки, забити в червена мишена. Името му бе Набе.

- Мастадж - ухили се широко момчето.

Както животното начело на кервана редом до Касуф, така и това, което се опитваше да се гушне на Даниел, се наричаха мастадж. Имаше обаче голяма разлика между гордото животно, което пристъпваше тържествено отпред, и лигавото, зловонно чудовище, досаждащо на Даниел.

Керванът зави и пое надолу по една дълга долина със стръмни скалисти чукари отдясно. След двадесет минути стигнаха до проход в скалите. Даниел погледна назад и видя, че хиляди хора все още се спускаха в редица от последното възвишение към долината. Касуф ги поведе нагоре по склона към прохода между хълмовете. Когато стигна на върха, той спря и извика Даниел отпред, за да му посочи едно място отвъд следващата дълга долина.

В далечината Даниел видя високите стени на огромна крепост, град. Това бе древното поселище на тези хора, издигащо се като остров в безкрайния пясъчен океан. Изпълнен със страхопочитание, Даниел се обърна и извика на войниците:

- Виждам град.

Когато О'Нийл изтича напред, за да разузнае обстановката, Даниел отново имаше време да открие с поглед момичето в тълпата. За секунда те се погледнаха право един в друг, после се престориха, че забелязват нещо друго. Тази размяна на погледи не остана незабелязана за Касуф.

- Прибери си езика - сгълча го О'Нийл, като дойде на върха на хълма. Огледа обстановката, после слезе обратно при хората си. Обясни им, че ще влязат в оградения град един по един, на интервали от 10 крачки: Браун, после Ковалски, после Джексън, после той. Ковалски знаеше, че в този ред О'Нийл щеше да пожертва хората си, ако се окажеше, че е засада.

Когато О'Нийл отиде да обясни последователността на Даниел, Ковалски се обърна към Браун.

- Щом влезеш, погледни нагоре и назад. Аз ще бъда на две крачки зад теб.

Когато стигнаха на двеста метра от града, възрастният - Касуф, направи знак за нещо. Една от жените му донесе дълъг животински рог. Старецът го доближи до устните си и изсвири съобщение за града. Редица високи врати се отвориха между двете главни кули. Кулите, високи към трийсет метра, бяха направени от същия материал като останалата част от града - масивен сламеножълт камък. Крепостната стена, която ограждаше града в двете посоки с дължина от няколкостотин метра, беше неравна и съвсем малко по-ниска от кулите - с големината на шестетажна сграда. Касуф бе изпратил няколко момчета напред, преди О'Нийл да успее да ги спре, тъй че когато Браун стигна пред портата, на входа вече се тълпеше група любопитни зяпачи.

Още преди да мине през вратата Браун знаеше, че ако тези хора им бяха устроили засада, нямаше начин да я избегнат. Вътре в града имаше високи сгради, сгъчкани по тесни улички. Навсякъде гъмжеше от народ. Навред по горните етажи на сградите, свързани с мрежа от мостчета, беше наблъскано със зрители, които може би криеха оръжия под дългите си роби.

През последните няколко минути Даниел бе връхлетян от нов пристъп на кихане, с което привличаше удивените погледи на вървящите до него, а сега и на хората, наблюдаващи от полегатите сиви покриви. За да засили неудобството му, мърлявият му приятел - мастаджът, го побутваше с мазния си нос, просейки си още вкусотии. Когато се приближи към вратите, достатъчно широки за десет души рамо до рамо, разстоянието между него и момичето намаля. Сега вървяха буквално един до друг и Даниел усети някаква гореща вълна да облива лицето му. Помъчи се да се сети нещо подходящо, което да й каже, и тъкмо се канеше да отвори уста, когато мастаджът пак го побутна с муцуна в една чувствителна област. Даниел бързо извади последния шоколадов десерт от джоба си. Преди да му махне обвивката, го размаха пред муцуната на животното.

- Малка хапка - обясни му той и обели десерта. Големите месести устни обаче посегнаха и го захапаха целия.

- Малка хапка казах! - Но животното вече дъвчеше щастливо. - Сега престани да ме закачаш. Зад себе си Даниел чу гласа на О'Нийл:

- Казах ти да не го храниш.

Миньорите, които вървяха наоколо, подхванаха думите "Малка хапка" и започнаха да ги повтарят на глас. Смърдящият мастадж имаше ново име.

Мъките на Даниел свършиха, когато едно от момчетата издърпа мастаджа за юздите към едно оградено място до самите градски стени. Животното издаваше горестни стонове, задето го разделят от новия му хранител.

Когато вдигна поглед нагоре, Даниел почувства едновременно изумление и безпокойство. Това не беше град за човек, страдащ от клаустрофобия. Неравните стени се възвисяваха над тях, докато вървяха по централната улица. От двете страни между сградите се виеха тесни улички. От всеки ъгъл, от прозорци и мостчета, струпани по вратите и надвесени от терасите, жителите на града се тълпяха да ги гледат с огромно любопитство. Екипът сега се намираше изцяло във властта на тези хора, за които не знаеха почти нищо.

Когато влязоха стотина метра навътре в крепостта, стигнаха до широк открит площад, където Касуф беше спрял да ги изчака. Докато площадът се пълнеше с хора, Даниел разглеждаше сградите наоколо. Основният строителен материал беше камък - големи, изкуствено издялани блокове, Но най- учудващият елемент, беше дървото. Паянтовите стълбища, които се изкачваха несигурно отстрани на сградите, дъсчените пасарели, свързващи горните етажи и вратите към многобройните жилищни помещения - всички бяха направени от чепато розово дърво. Около прозорците и по корнизите на сградите в камъка бяха врязани сложни геометрични орнаменти. Но Даниел никъде не откри нещо, което да прилича на надпис.

Касуф се качи на малка платформа и вдигна жезъла си, за да въдвори тишина в тълпата. Когато това стана, той се обърна към посетителите и започна да нарежда нещо, което също прозвуча като молитва. Щом свърши, той посочи с жезъла си някакъв покрит предмет, окачен между две сгради. В този момент един мъж на скелето дръпна покривалото. Когато то падна на земята, Даниел се взря в предмета в пълно изумление.

С плетеница от дебели въжета под арката беше закачен огромен златен диск, към четири метра в диаметър. На повърхността му беше изобразено точно копие на медальона на Даниел - този, който Катрин беше открила в Египет. Щом огромният диск се показа, целият град падна на колене като една голяма човешка вълна, и се поклони на посетителите. Гледката беше величествена.

- Мисля, че ни смятат за богове - произнесе със запъване Даниел.

- Какво според теб може да ги е навело на тази мисъл?

Той погледна огромния диск, а след това и по-малкото му съответствие, висящо на врата на Даниел. Посегна и хвана в ръка древното съкровище като придърпа Даниел към себе си. Полковникът го погледна подозрително.

- Какво точно означава този символ? - попита заплашително той.

Сигурен беше, че Даниел знае много повече от това, което казва.

- Това е знакът на Ра, египетски бог на Слънцето.

Докато обясняваше това, Даниел усети, че стомахът му се свива. - Изглежда, че го почитат. Сигурно мислят, че той ни праща тук.

Удовлетворен, че Даниел казва истината, О'Нийл пусна медальона.

От платформата Касуф изнасяше нещо като реч, като често-често сочеше към екипа. Някъде по средата на речта радиостанцията на Браун рязко се включи. Сигналът беше толкова далечен, че Браун си сложи слушалката и увеличи звука докрай. През пукота на електростатичните смущения чу нещо, което звучеше като гласа на Ферети.

Случи се толкова бързо, че ги свари почти неподготвени. Отначало Ферети беше заповядал на екипа да слезе от билото и да се скрие. Бързо осъзна грешката си и се закатери обратно нагоре по хълма. Грабна късовълновото радио и като коленичи, покрил глава с куртката си, закрещя колкото се може по-силно в микрофона. Опитваше се да предупреди останалите от екипа. От оглушителния шум наоколо - висок, пищящ вой - едва чуваше собствения си глас.

- Трябва да напуснем базовия лагер!! Повтарям: трябва да напуснем базовия лагер!! - крещеше той.

Както беше клекнал, усети, че нещо се стоварва отгоре му. Беше Поро, който се препъваше сляпо по върха на възвишението.

- Да тръгваме - изкрещя той на Ферети, - да се махаме оттук.

Ферети кимна. Трябваше да се върнат обратно в пирамидата или бяха загубени.

- Обади се, базов лагер. Не те разбираме - каза настоятелно Браун в микрофона. - Повтори, базов лагер! - Вниманието на всички беше вече насочено към драмата на крещящия в радиостанцията Браун. Каквато и церемония да се опитваше да спази старецът, усилията му бяха напълно осуетени.

Обезсърчен, Браун се отказа. Погледна О'Нийл и каза:

- Няма смисъл. Има някакви смущения в сигнала. От върха на крепостната стена, близо до главната порта, прозвуча плътен сигнал от рог. Миг по-късно се чу и втори рог и през града се понесе нисък тръбен звук. Всички глави на площада се обърнаха в едно натам. Нещо не беше наред.

О'Нийл взе мигновено решение.

- Тръгваме незабавно обратно. Да вървим. Ковалски и Браун скочиха на крака и тръгнаха, преди Даниел да успее да попита защо.

Първият импулс на О'Нийл беше да изостави Даниел, да го зареже там сам, та да му го върне. Но в следващия миг се обърна и повлече Даниел за ръкава на якето по тясната уличка. Пътят за портата беше запречен от поне хиляда човека. Докато войниците се блъскаха напред, отвсякъде се пресягаха ръце да ги спрат, а хората правеха отчаяни опити да им обяснят нещо неотложно. Казваха на войниците да не си тръгват.

Отначало О'Нийл ги разблъскваше учтиво, но твърдо. Но като видя, че шепа мъже затварят главните порти, той се затича като обезумял, като разчистваше пътя пред себе си, удряйки напосоки всички, които му се изпречеха на пътя. Мъжете, които затваряха портата, не обърнаха внимание на рева на О'Нийл. Току-що бяха залостили вратата с първата от трите напречни греди, когато О'Нийл пристигна на входа заедно с двамата си войника.

- Отворете вратата! - заповяда гръмогласно той и им показа какво иска с жест.

Всички започнаха да говорят едновременно, като размахваха ръце и сочеха над стената към пустинята. Ясно беше, че няма да им съдействат, затова О'Нийл повика Ковалски.

- Мислиш ли, че можем сами да вдигнем тази греда?

Ковалски му хвърли поглед, който казваше "с лекота". Застанали рамо до рамо, те представляваха страховита гледка, и двамата по-високи и по-мускулести от тези слаби и изпити мъже. Никой здравомислещ човек нямаше да се противопостави на тези двамата. И въпреки това, докато вървяха към портата, един от пазачите сграбчи О'Нийл за китката.

- Не го прави! - изкрещя Даниел.

О'Нийл вдигна пушката над главата си и стреля три пъти във въздуха.

Всеки от трите изстрела разтърси тълпата. Никога преди това не бяха чували пушечни изстрели и инстинктивно застинаха от ужас. Всички замръзнаха по местата си, зашеметени и уплашени. Касуф, следван от двама градски старейшини, настигна екипа и нервно излезе пред тълпата, за да види какво става.

- Ша шай ти ю - извика старецът.

- Браун, помогни на Ковалски да отвори тази врата. О'Нийл зорко следеше тълпата, готов да стреля по следващия, който помръдне.

Даниел беше сигурен, че О'Нийл всеки момент ще започне да стреля срещу хората. Нямаше представа защо полковникът се е побъркал и се опитва да настрои срещу себе си тези странни пустинни хора. Да си тръгнат, преди да са проучили града, мислеше си той, би било самоубийствена грешка. Все още се нуждаеха от знаците за Старгейт.

- Ша шай ти ю. Ша шай ти ю. - Пастирчето Скаара, което с нежелание се здрависа с О'Нийл в кариерата, пристъпи много бавно пред тълпата. О'Нийл вдигна пистолета си и се прицели между очите му.

- Ша шай ти ю - продължи да повтаря тихо то. Приближи се до мъжа с черната барета с вдигнати пред себе си разтворени ръце, като внимаваше да не изглежда заплашително или да показва страх. Свикнал да се оправя с големите мастаджи, Скаара знаеше как да се доближи до подплашено животно. О'Нийл дръпна предпазителя, но момчето продължаваше да се приближава, като повтаряше същите думи и сочеше наблюдателните постове по горния край на стената. О'Нийл хвърли бърз поглед към пътеката върху дебелите стени. Около десетина човека ги наблюдаваха отгоре и някои от тях му помахаха да се качи. Момчето посочи полковника, после нагоре към стените, а след това погледна през събраните си като очила палци и показалци.

- Иска да погледнеш от другата страна на стената - преведе Даниел за О'Нийл.

- Знам какво иска.

О'Нийл се обърна към Ковалски, преди да последва момчето нагоре по стълбата.

- Убий ги, ако се опитат да направят нещо. След като се огледа за последно, О'Нийл влезе след Скаара в една от кулите, възправящи се от двете страни на портата. Те се заизкачваха по вито, тясно стълбище, построено за по-дребни хора от американския войник. Излязоха на каменната пътека в средата на двойната стена на града. Като застана така, че екипът му да може да го вижда, О'Нийл дълго-дълго гледаше от другата страна на стената.

- Какво има, полковник?

На Ковалски не му харесваше да стои в неведение, когато държеше хиляди хора на мушката.

През пустинята като приливна вълна се носеше огромен кафяв облак, широк колкото хоризонта, който се приближаваше към града. О'Нийл усети как вятърът на върха на стената се усилва.

- Пясъчна буря. Приближава се насам - извика той. Скаара посочи отвъд стената и научи О'Нийл на думата за пясъчна буря: "Ша шай ти ю"

- Отлично! - каза саркастично Даниел. - Това щеше да бъде отличен повод да застреляме всички!

Внезапно добил увереност в правотата си в морално отношение, Даниел отиде при войниците и натисна пушката на Ковалски към земята.

- Не ме бутай, Джексън - предупреди го подполковникът.

О'Нийл се наведе над парапета и извика:

- Ще трябва да останем тук, докато отмине бурята.

Ферети осъзнаваше, че сигурно е твърде късно, но трябваше да опита. Повлякъл петнадесеткилограмовата радиостанция, той тръгна с мъка да си пробива път през бурята, препъвайки се по дългата рампа към пирамидата. Поривите, които вдигаха тон след тон пясък, бяха достатъчно силни, за да го пометат от рампата към дюните, ако загубеше равновесие. Вдигна фланелката пред лицето си, за да се защити от прахоляка. Примижал, за да не влиза пясък в очите му, той се движеше все по-бавно, тъй като го беше страх да не стъпи встрани от рампата.

Мина през високия отворен вход и зави зад ъгъла, като обърсваше ситния пясък от очите си. Щом изранените му и плувнали във влага очи се избистриха, той включи радиото.

- Ало, ало Браун, как ме чуваш?

Докато последните членове на базовия отряд на Ферети влизаха със залитане, той вече се връщаше обратно навън в бурята в опит да улови сигнала вън от каменните стени.

След около минути му се стори, че чува гласа на Браун през пукота от смущения, но не можеше да е сигурен. Бурята виеше прекалено силно. За всеки случай, ако Браун го чуваше, Ферети закрещя в предавателя, опитвайки се да ги предупреди за бедствието, което се приближаваше към тях. След няколко минути той се оттегли по-навътре в подобното на пещера убежище. Оставил радиото колкото се може по-близо до вратата, той завъртя копчето за звука докрай и сложи каската си отгоре, за да го предпази от праха. С хрущящ между зъбите си пясък Ферети влезе навътре при останалите от екипа.

Нямаха представа дали разузнавателния отряд е намерил безопасно убежище при "хилядите хора", за които им беше казал Браун по радиото, или се задушават някъде из пустинята. Но всички усещаха, че шансовете им да оцелеят в тази мисия постепенно намаляват. Седяха в полукръг с лице към входа, гледаха как тъмният вятър носи пясъка навън и никой не проговаряше.

След малко Фриймън стана, изключи радиото и го дръпна няколко метра по-навътре от входа.

- Хабиш батериите - каза той на Ферети. В тая буря няма да хванем никакъв сигнал. Трябва да пробваме пак, като отмине.

- Това е страшно, братче, много страшно - поклати глава Ферети. - Две години съм бил в Саудитска Арабия и никога не съм виждал такова нещо.

Искаше да се изрита сам. Ако не беше хвърлил торбата с книги по Даниел, ако имаше малко повече самоконтрол, нямаше сега да седи безпомощно тук и да си представя как екипът на О'Нийл се задушава някъде до смърт. Знаеше също, че без Даниел статистическата вероятност да се приберат вкъщи е равна на една голяма нула. Бяха в капана на някакъв кошмар и той Лично беше заковал пироните по ковчега.

- Нещо не ми е ясно. Защо просто не се опитаме сами да включим Старгейт? Дали е чак толкова трудно? - предложи прагматикът Райли.

- Ей, това е идея - Ферети подбели нагоре очи, а след това обясни защо няма да стане. Ако завъртиш това нещо в обратен ред, ще се рематериализираме някъде в безкрайния вакуум на откритото пространство. Имаш ли представа колко хиляди милиони шибани комбинации има по това колело?

- Не. Колко? - попита кисело Фриймън. Ферети започна да пресмята наум, но след това забеляза, че Фриймън му се хили насреща.

- Затваряй си устата, Фриймън.

Войниците отново се умълчаха, приковали поглед в големия правоъгълник на входа. Приличаха на част от древна сюрреалистична драма - публиката, чакаща в огромна каменна зала да влязат артистите.

На няколко километра от тази необичайна сцена, отвъд тътена и съскането на вятъра, по хоризонта започна да се изкачва продълговат астероид, който ставаше все по-ярък с падането на нощта. Тази безформена перла беше луната на планетата. Изведнъж тя бе засенчена от триъгълно очертание, което се движеше по небето. Няколко секунди по-късно сянката се плъзна и изчезна.

Последната светлина на последното слънце бързо гаснеше зад плътната завеса на носения из въздуха пясък. При това светлината на сцената в предверието започна да намалява, очертанията на радиостанцията се разтвориха и потънаха в настъпващата нощ.

Войниците чуха, че нещо се приближава откъм входа. Всички насочиха пушките си натам. Чуваше се непогрешимият звук на метал, дрънчащ върху друг метал. Каската на Ферети вибрираше върху радиото. В следващия миг цялото оборудване, а след това и целият под на пирамидата започна да се тресе.

- Земетресение! Само това ни трябваше, земетресение!

- Не е земетресение, - надвика боботенето Фриймън, като потърси убежище между колоните.

Друсането и шумът ставаха все по-силни.

Един летателен апарат с формата на пирамида кръжеше над бурята и бавно се снижаваше. Ярки лъчи прорязваха нощното небе около него. Тази летяща пирамида се приземяваше на площадката отгоре на голямата пирамида на земята.

Разгънаха се дълги механични подпори, които се насочиха надолу като ноктите на орел, докато триъгълният кораб се снижаваше точно над върха на огромната каменна постройка. Подпорите за приземяване се застопориха в гнездата си. Това бе обяснението, което поколения учени не успяваха да намерят, отговорът на загадката на голямата пирамида, наречена Хуфу. Била е построена като площадка за кацане на точно този вид летателно средство.

Щом кацна благополучно, части от бронираната повърхност на гигантския космически кораб се задвижиха. Започнаха да се отварят и разгъват огромни участъци от външните стени. Като сложно техническо оригами той започна да се превръща от космически кораб в последен етаж на пирамидалния дворец.

Преди да завърши дългата и сложна трансформация, в пирамидата се усети ново присъствие. Дълбоко навътре в зданието, където в пода и в тавана бяха вградени еднаквите медальони, между двата диска заструи синя светлина, която ги свърза един с друг. Лъчът се разшири и постепенно се оформи като затворена светеща тръба.

Разтреперани, с насочени на всички страни пушки, войниците шепнешком се питаха какво да правят. В същото време по тъмните коридори бързо се приближаваше нещо. Ферети запали една шашка и точно се канеше да я хвърли към входа, когато чу шум зад себе си.

Обърна се точно навреме, за да види надвесеното над него същество с глава на чакал. Твърде късно беше да направи нещо друго освен да ахне.

 

13

Церемонията

 

- Мисля, че не трябва да ядем нищо - прошепна Ковалски през музиката. Истината беше, че умираше от глад и искаше да разбере дали останалите имат намерение да рискуват с храната.

Даниел, който си играеше с парче жилав, пикантен "хляб", се наведе над масата и каза с зловещ глас:

- Може да го приемат като обида.

Пирът беше започнал преди един час, но още не беше сервирана храна. Докато по злокобния диск, който като че ли ги гледаше отгоре, играеха светлините на факлите, гостите седяха по турски до дълги ниски маси, изнесени на двора и поставени върху шарени тъкани килими.

В откритото пространство между масите група възрастни музиканти стържеха и дрънкаха по струнните си инструменти и като че ли през цялото време свиреха една и съща мелодия. Малко преди това ефрейтор Браун достави наслада на тълпата с импровизациите си на един от техните инструменти. Стотиците хора, наблъскани в двора, го приветстваха, когато взе подобния на цитра инструмент с три струни и изпълни няколко прости блус рифа. Като гледаха от Ковалски и Даниел, зрителите защракаха с пръсти и затактуваха с крака, въпреки че песента на Браун им беше толкова непозната, колкото и настоящата мелодия за новодошлите. Като че ли само Даниел се наслаждаваше на виещата музика, която му напомняше за напевите "бали", изпълнявани на нубийските сватби по време на посещението му в Горен Египет.

Масата беше сложена за двадесет и двама, до един мъже. Доколкото Даниел можеше да разбере, жените в това общество трябваше тихичко да сервират, а после да изчезнат. Касуф бе сред осемнадесетте местни, до един по-възрастни, брадати и въпреки вечерната жега, пременени в дебели сиви роби с тежки качулки. Те очевидно бяха Старейшините на града, политическите му водачи. Изглежда си прекарваха чудесно.

В кръга от светлината на факлите се появи шествие от облечени в ослепителни копринени премени жени, които носеха всевъзможни съдове с ястия: чинии и табли от теракота, отрупани със зеленчуци, груби железни бокали, чинии с мезета, салфетки и ножове, супени лъжици и тенджери, купи с пенливо вино и накрая, два дълбоки дълги метър и нещо подноса с похлупаци, които трябваше да бъдат изнесени на прътове. Всичко беше поставено на зле сглобените маси, които хлътнаха в средата, заплашвайки да се срутят. Ковалски вдигна похлупака на тежкия поднос пред себе си. Когато видя какво има вътре, той отскочи ужасен назад.

В плитка локва супа лежеше огромен озъбен гущер, приготвен цял - с кожата, очите, опашката и всичко останало. Пепелявосивата му люспеста кожа беше като на пустинна змия. По време на готвенето устните на животното се бяха дръпнали назад и разкриваха ярките му жълти венци. Краката и главата му стърчаха от димящата супа, сякаш бе умряло спокойно, докато е лежало във ваната.

- Може ли да повърна, сър? - попита Браун, само донякъде на шега.

- Не могат сериозно да очакват да ядем това, нали? Като един целият екип се обърна и погледна към другия край на масата. Старейшините ентусиазирано им сочеха да започнат да ядат. Четиримата пътешественика се усмихнаха едновременно и отново погледнаха отблъскващото влечуго в собствен сос. Без да престава да се усмихва широко, Ковалски се обърна към Даниел.

- Щом не искаш да ги обиждаш, да ти откъсна ли една хубава, голяма, сочна кълка?

- Не може да е по-лошо от храната в силоза - отговори Даниел. Знаеше, че ако е храна и е в обсега на Ковалски, тя бързо ще изчезне.

- Може да е отровна - настоя Браун. - Никой от нас не трябва да я яде.

- Прав е, Ковалски.

Гласът на О'Нийл звучеше заповеднически.

- Не можем да си позволим да загубим Джексън. Опитай я ти.

Ковалски беше прекалено гладен, за да негодува от подтекста на решението на О'Нийл. Взе един от дългите ножове и след като получи насърчение от Старейшините, отряза един от тънките задни крака на влечугото. От нерви го изпусна в бульона и силният плясък предизвика смях наоколо. Ковалски вдигна поглед и видя, че целият град го гледа. Успя да пусне една усмивка, докато вадеше кълката от подноса и я слагаше в чинията си. Отряза едно тънко парче и го поднесе към устата си. С дълбока въздишка той лапна извънземното месо и го задържа върху езика си. Хората от града пак се разсмяха, този път заради изражението на лицето на високия мъж. Той захапа месото и понеже не се случи нищо лошо, продължи да го дъвче и го глътна.

- Има вкус на пиле.

- Безопасно ли е да се яде?

- Откъде да знам? - докато си отрязваше второ парче. - Питай ги дали имат сол.

Касуф много загрижено наблюдаваше как Ковалски дъвче храната. За него приемливостта на яденето беше въпрос на живот и смърт. Даниел видя колко е загрижен старецът и реши да го успокои с думите, които го чу да казва, след като изяде десерта.

- Много е вкусно, ъъ, в смисъл... Бонивае! - каза той успокоително.

- Бонивае? - Касуф изглеждаше ужасен. На неговия език това означаваше сладко.

Обезсърчен, Даниел изруга под носа си. След всичките си пътувания и езикови курсове, не можеше да изрази простото понятие за "вкусен". Касуф вече говореше ядосано на някои от сервиращите. Даниел се намеси.

- Не бонивае. Има вкус на пиле. Пиле - каза бавно той. Касуф никога не беше виждал пиле и не разбра. Даниел бързо тикна палци под мишниците си и размаха импровизираните крила:кудкудяк, кудкудяк.

Никой нямаше представа какво прави той. Хората го гледаха безизразно от другия край на масата. Тогава Касуф, който силно се страхуваше да не нагруби гостите си, се опита да наподоби имитацията на Джексън, като любезно се усмихваше. Размахал ръце като госта си, достопочтеният водач на тези хора закудкудяка в отговор.

- Джексън, спри най-накрая - каза Ковалски между две хапки.

Но най-силното желание на Даниел беше да осъществи разговор и той не се отказа. Въпреки че му се наложи да опита още няколко пъти, той най-накрая успя да ги накара да разберат, че яденето е хубаво.

Постепенно Ковалски и Браун все по-смело започваха да опитват множеството екзотични блюда, които им се носеха. Шегуваха се и се смееха заедно със старейшините на масата, като научаваха имената на храните и ги обръщаха в смешен английски. Само О'Нийл оставаше с каменно изражение по време на вечерята. Той мислеше и чакаше както обикновено. Не яде нищо друго, освен няколко парчета почернял хляб и изпи водата чак след като я обработи с хлорни таблетки.

Даниел се беше преместил на другия край на масата и се опитваше да говори с Касуф, но езиците им бяха толкова различни, че успяваха да изразят само най-простите понятия. Имаше хиляди въпроси, но не и думи, за да ги зададе. С помощта на пантомима той вече няколко минути се опитваше да попита нещо за кариерата, когато я видя отново.

Тя поднасяше хляб на старейшините в другия край на масата. Даниел напълно загуби нишката на разговора. Касуф се обърна да види какво гледа младия мъж.

Беше ослепителна. Черната й коса сега беше спусната и падаше свободно по раменете й. Беше облечена с парче син плат, завързан около кръста й като пола, и проста блуза с цвят на презрели кайсии. Когато се приближи, Даниел не можа да не забележи колко прозрачна е блузата й. Той отмести смутено поглед, но след това бързо я погледна отново, като се опитваше да задържи погледа си над раменете й. Следеше всяко нейно движение, докато тя минаваше покрай пируващите. Усещаше колко абсурдно се държи, като се оставя да бъде така завладян от едно момиче, което не познаваше и вероятно не можеше да опознае. Но съвършенството, надминаващо външната й красота, го привличаше неудържимо. Той гледаше ръцете й. Тъмните й очи, усмивката й. Беше елегантна и във всяко от движенията й личеше интелигентност. Нещо в нея му беше толкова познато, толкова очаквано.

Първия път, когато я видя, тя му се бе сторила плашлива и свенлива, но след това разбра, че посредством срамежливостта си тези хора изразяват учтивост на публично място - а те бяха безкрайно учтиви. Всеки мъж, на когото прислужваше, с радост започваше разговор с нея, сякаш му беше любимата племенница. Съсредоточеността, с която слушаше, и блясъкът в очите й, когато отговаряше, разкри на Даниел много неща: че се движи свободно сред управляващата класа на града, че е уверена в себе си и че има добро чувство за хумор. Няколко пъти тя каза нещо, което разсмиваше гостите й. Изглеждаше достатъчно умна, за да "манипулира тълпата", но и достатъчно топлосърдечна, за да се радва истински на това.

Ако се върнеше обратно на Земята, се надяваше някой ден да си намери жена, поне наполовина очарователна като тази.

- Ето я и нея, Ромео - каза Браун, ухилен подигравателно. Трябваше човек да е сляп или малоумен, за да не забележи, че Даниел е хлътнал до уши.

- Не знам за какво говориш - опита се да се защити Даниел.

- Няма да е лошо, нали? Двамата можете да си изкарате медения месец в пирамидата. Да си наемете едно апартаментче в града. Ти да си намериш работа в кариерата. Може допълнително да даваш частни уроци по гръцки и латински. Да си направите семейство.

Даниел хвърли убийствен поглед на офицера, който явно се забавляваше като за световно. После, стъпил обратно на земята, той се обърна и се престори, че слуша музикантите, които продължаваха стържещото си, хъхрещо изпълнение.

Шегата на Браун го прободе като нож в сърцето. Ето че седи на другия край на вселената и проучва един непознат свят, пирува с екзотичните му обитатели, но не може да избяга от болезнената истина за себе си. Когато ставаше дума за противоположния пол, той беше нереалистичен, романтичен гламчо.

В следващия момент тя коленичи до него и му протегна кошницата си. Беше свела поглед и като че ли едва-едва се усмихваше. Той бръкна в кошницата и избра нещо, което приличаше на ягода с косми. С останалите се държеше топло и радушно, но сега бе приковала поглед към пода. Натъжен, Даниел даде знак, че е готов, и я остави да продължи нататък.

Замислен за други неща, Даниел тръгна да пъха ягодата в устата си, когато ръката й го спря. Тя взе плода от устата му и като коленичи много близо, му показа, че първо трябва да го обели. Махна малките коренчета и коравата люспа и отдолу се показа мекият, зелен плод.

Външно Даниел остана спокоен. Престори се, че наблюдава с интерес простата операция, която тя му показваше. Но отвътре имаше чувството, че всеки момент ще се взриви. Пълна, сковаваща ума паника. Момичето го чакаше да вземе плода от ръката й. Когато той не понечи да го вземе, тя направи нещо, което я удиви не по-малко от него. Поднесе плода към устните му и много нежно му го даде да го изяде.

В този жест имаше повече нежност, повече интимност, отколкото и двамата бяха очаквали. Неудобството им нарасна, когато чуха, че няколко човека изахкаха и изохкаха. Даниел се обърна и погледна хората. Стотина любопитни чифта очи го гледаха, а притежателите им се усмихваха. След миг момичето вече го нямаше. Даниел успя само да я изпрати с поглед.

Касуф погледна една група по-възрастни жени. Те се посъветваха нещо, после му кимнаха. Беше взето някакво решение.

- Приятелката ти май я боли глава - подвикна му Ковалски и забележката му явно беше разбрана и от онези, които не говореха английски.

- Затваряй си устата и си яж гущера, подполковник.

Ковалски го послуша.

- Джексън - извика О'Нийл от края на масата, - ела за малко.

Даниел стана и отиде при полковника, който седеше наполовина в сянката и си палеше цигара.

- Каза, че онова нещо е египетски символ, нали?

- Това е уджат, по-известен като Окото на Ра - обясни Даниел. - Този мотив има няколко варианта, но в ранните гробници в Хиеракониолис и Абидос се откриват...

- Добре, добре, все едно - На О'Нийл не му пукаше. - Виж, съвсем логично е, че ако познават един египетски символ...

- ... ще познават и други! Можем да си пишем. Дай да опитам.

Развълнуван, той се изправи и се запъти към предната част на масата, където седяха старейшините. Вниманието на целия двор се съсредоточи върху него. Той коленичи и се загледа в утъпканата земя, като се опитваше да измисли подходяща дума-символ. Надраска първото нещо, което му дойде на ум: пир.

Когато вдигна поглед, всички старейшини изглеждаха така, все едно са се задавили с храната си. Касуф се изправи и изкрещя нещо на Даниел. Той се паникьоса. Този йероглиф, реши той, на техния език вероятно означава нещо гадно. Той бързо изтри символа и започна да пише първото изречение с йероглифи, което беше научил на времето, първото упражнение в граматиката на Гарднър:

"Той казва: този, който идва в мир и прекосява небесата, е Ра."

Даниел още не беше стигнал до средата на двадесет и трите знака на изречението, когато сандалът на Касуф се стовари върху творбата му. Старецът отвърна поглед от написаното, докато го триеше с крак. Междувременно започна да дава нареждания на тълпата да се разпръсне, като час-по час се усмихваше нервно на Даниел. Касуф беше в трудна позиция. От една страна боговете изрично бяха забранили писането под всякаква форма. Той, като пастир на народа си, беше отговорен за спазването на това правило. От друга страна тези хора вероятно бяха изпратени от Ра. Дали забраната за писане засягаше и самите богове? Дали това не беше проверка? Касуф не знаеше. Избра да спре Даниел по същия начин, по който взимаше повечето решения - по навик.

Когато стотиците хора започнаха да се тълпят неохотно към изходите на двора, Даниел се върна при другарите си.

- Защо става така, Джексън, че всеки път, когато се опитваш да общуваш с тези хора, предизвикваш някакъв взрив? Какво по дяволите, написа?

- Нищо, просто реагират неадекватно. Написах "угощение".

- Реакцията им наистина е доста силна - каза Ковалски.

- Знам. Все едно, че ги е страх от писането.

- Най-вероятно не им е позволено да пишат - заключи О'Нийл. - Не знам какво има, но тези хора безумно се страхуват от нещо.

Когато изличи и последните драскулки на Даниел, Касуф изтича при Даниел и падна на колене, като не спираше да говори. Изглежда се извиняваше. По време на речта му се появиха група младежи и вдигнаха масата. Ковалски се пресегна и грабна едно последно парче гущерово месо, преди да го отнесат. След миг Касуф даде знак и групата възрастни жени се насъбра около Даниел, като говореха на своя език, кикотеха се на собствените си шеги и си играеха с дрехите и с косата на Даниел.

Пристигнаха още няколко жени и поведоха войниците към спалните помещения, докато останалите дърпаха Даниел към неговото.

- Да отида ли с тях? - попита той О'Нийл, горящ от желание да го направи. Въпреки отговорността, която лежеше на раменете му да върне екипа през Старгейт, в главата му се въртеше само едно нещо. Жените го водеха към същия изход, през който беше излязла младата жена.

- Отивай - каза О'Нийл. Щом тези хора нямат писменост, реши полковникът, нищо не можеше да им помогне да отворят Старгейт. Даниел вече не му беше нужен. О'Нийл пренареди списъка си с хора, с които най-лесно може да се раздели, и постави Даниел на първо място.

Нещо влачеше Ферети по мраморния под. Почти в безсъзнание, той имаше чувство, че го е блъснал влак. Бореше се да отвори очи, да остане жив, да не заспи. Този, който го влачеше, изведнъж спря и го остави да се сгромоляса на пода. Той се концентрира върху дишането си. Усещаше вкуса на кръвта в устата си, а мраморният под охлаждаше бузата му. Когато най-накрая отвори очи и фокусира, видя къде са го довлекли - при един саркофаг. В средата на стаята стоеше каменен сандък с формата на ковчег, висок към метър и половина. Никога по-рано не беше виждал саркофаг, но когато погледът му го фокусира, веднага разбра какво е. Предположи, че е за него. Но миг след това то започна да се движи. Една по една гранитните стени на сандъка се разтваряха като цветчетата на механичен лотосов цвят. В същото време отвътре се издигна платформа, наподобяваща тясно легло. Върху тази платформа лежеше човешко тяло, увито в тъмен, мокър плат. За ужас на Ферети фигурата се съживи. Много бавно тя се изправи и избута настрани влажното покривало. Когато то се смъкна от лицето на фигурата, Ферети чу собствения си вой. Пред него стоеше блестящо златно лице, жив вариант на смъртната маска на Тутанкамон. Отчасти хуманоидно, отчасти извънземно. Черните кухини на очите се взряха в него за миг, а след това маската се извъртя. Ужасеният войник чу, че нещо зад него се движи и в следващия момент прикладът на някакво подобно на пушка оръжие се стовари върху тила му.

Когато жените си тръгнаха, Даниел се просна на голямото, неравно легло в средата на стаята и въздъхна с неимоверно облекчение.

- Смърдя като пор - каза той на стените. През последния половин час групата ентусиазирани матрони го бяха насапунисали, обръснали, разсъблекли, изкъпали, напудрили, сресали, масажирали, парфюмирали и облекли в дълга бяла роба. Дюшекът беше целият на буци, сякаш беше пълен с кълба канап. Не му пукаше. Толкова хубаво беше да лежи и да се отпусне. Цялото му тяло го болеше и сърбеше, беше изгорял и готов за сън.

Каза си, че трябва да отдели поне един час, за да си запише всички неща, които беше видял. Но наместо това се задоволи да прехвърли наум събитията по реда им. Изглеждаше му невероятно, че само преди 48 часа за пръв път беше видял Старгейт. А сега лежеше в помещенията за гости в този град, който може би е съществувал в Древен Египет.

Още не беше сигурен дали това бе археологически сън или кошмар. Дрехите, обичаите, архитектурата, стопанството на тези хора - всеки детайл го запленяваше и придаваше нов облик на представите му за живота по Нил от 8000 до 200 година пр. н. е. Но нищо от видяното и наученото не му помагаше за най-важната задача в момента: да намери кода, който активира Старгейт в пирамидата.

Спомни си разговора с генерал Уест в заседателната зала и обещанието, което му беше дал да върне войниците през устройството. От мига, в който пристигна в този нов свят и видя огромната изоставена пирамида сред дюните, той забрави това обещание. Утре, реши той, ще съсредоточи цялото си внимание върху този проблем. За да направи това, трябваше да напусне Нагада.

Макар и да бяха извънмерно щедри и гостоприемни, тези любезни хора не искаха да му помогнат с йероглифите, които му трябваха. Очевидно знаеха какво представлява писмеността, иначе нямаше да реагират толкова бързо и бурно. След епизода с Касуф, който сложи край на увеселението на централния площад, Даниел пробва отново с жените, довели го в стаята му. Една от тях имаше силно излъскано парче сребро, което използваше като огледало. Даниел посипа повърхността му с малко бяла пудра и нарисува няколко символа. Жените посрещнаха този опит за комуникация по същия разгневен начин като Касуф. Взеха му огледалото и му се заканиха с пръст. Теорията на О'Нийл имаше смисъл: писането като че ли наистина им беше забранено. Въпросът кой им го е забранил не вълнуваше Даниел. Все още.

Той реши, че първото нещо, което трябва да направи сутринта, е да убеди някой да го заведе в друг град, където хората можеха да говорят, пишат и мислят самостоятелно.

Даниел усети, че се унася. Чуваше как шествието музиканти се отправи към домовете си по улицата. Свиреха милосърдно тихо. Изведнъж зад вратата се чу шепот. Той скочи с мисълта, че може да е в опасност. Една ръка дръпна пердетата и някой влезе в стаята.

Беше тя. Момичето, по което се беше увлякъл толкова. Сега тя се приближаваше към него с наведени към пода очи, увита в същата дълга бяла роба като неговата. Сърцето на Даниел замря. Той се изправи на крака, като се чудеше какво става. Момичето изглеждаше нервно, несигурно в себе си. Когато стигна в средата на стаята, тя спря и развърза широкия си колан. Робата падна на земята и отдолу се разкри красивото й голо тяло.

Даниел зяпна.

 

14

Откритието

 

Всичко в този примитивен град бе грубо, порутено и разнебитено. Мазилката в спалнята на Даниел изглеждаше неравна под трепкащата светлина на свещите. На този фон гладката млечнокафява кожа на момичето сияеше с още по-голяма красота. Тя стоеше с роба, смъкната при глезените, потреперваше едва-едва и гледаше Даниел. Никой от тях не знаеше какво да направи.

Когато шокът му поотмина, Даниел беше червен като домат. Той бързо осъзна какво става.

- Не е нужно да го правиш - каза той и се наведе да вдигне робата й. Видя, че деликатното създание е уплашено. Очевидно старейшините са го видели, че я заглежда и са решили да му направят подарък. Внезапно се почувства ужасно неудобно. Недискретността и увлечението му бяха довели до този травмиращ невинното момиче епизод. Той вдигна робата и понечи да я наметне върху раменете й, но за негова изненада тя не искаше да се облече. Въпреки че не можеше да разбере думите му, Даниел се опита да й обясни.

- Съжалявам, наистина съжалявам. Не се притеснявай, не е нужно да го правиш. Така де, аз те харесвам, повярвай ми. Наистина си красива, но ... разбираш ли?

В крайна сметка тя му позволи да я увие с робата. Даниел я прегърна през рамото и внимателно я придружи до вратата. Дръпна пердето и за да й покаже колко много я харесва, сложи нежно ръка на бузата й и се усмихна.

Около сто човека, сред тях и старейшината на града, се бяха събрали на мостчето пред вратата и чакаха изхода от посещението на момичето. Друга тълпа зяпаше от балкона на сградата от другата страна на тясната улица.

- Ха ши ма нелей? - излая Касуф на Шаури. - Ха ши? Момичето се опита да обясни нещо на стареца, но той ядосано й се разкрещя. Тя се отказа от обясненията, наведе глава, и започна да плаче. Касуф се обърна към Даниел, изведнъж смирен и любезен. Започна бързо да се извинява на неговия език, уплашен, че момичето е направило нещо, с което е разочаровало многоуважавания им гост. Като раболепничеше театрално, той излезе напред и понечи да отведе момичето за ръката. Даниел за секунда улови свободната й ръка и я придърпа към себе си. Прегърна я през рамото и пусна най-голямата си и лъчезарна усмивка.

- Исках само да кажа - затърси той подходящите думи, - ъъ, да кажа ... Благодаря! Да, точно така, много ви благодаря. По-доволен не бих могъл да бъда. Това, което правите, е много странно, но все пак благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви.

Знаеше, че тези хора не разбират думите му, но може би щяха да разберат тона на гласа му.

Тълпата го гледаше неразбиращо, докато избутваше момичето обратно в стаята.

- А сега, лека нощ!

Той дръпна пердетата и въздъхна с облекчение. Последното, което искаше, е да вкара в беля момичето. Обърна се и я погледна.

- Извинявай, че стана така.

На лицето й се изписа изненада. Миг след това тя пак заразвързва робата си.

- Не, не, няма проблеми.

Даниел й даде знак да спре и тя го направи, макар и напълно объркана. Той й посочи да седне на леглото. Прекоси стаята и седна с гръб опрян в стената, така че да е достатъчно далеч от нея. Спогледаха се. Даниел се усмихна. Момичето се усмихна. Още известно време се гледаха така.

От мига, в който я зърна, единственото желание на Даниел бе да е близо до нея и спокойно да превъзмогне езиковите и културните различия между тях двамата. Сега, когато тази възможност му се беше предоставила, той не знаеше какво да каже.

Ковалски, Браун и О'Нийл бяха заведени да спят в другия край на същата сграда. Всеки получи отделна стая, излизаща в общ салон. Бяха се събрали в салона, единствената стая, която имаше прозорци. Браун с помощта на радиостанцията се опитваше да вдигне Ферети и останалите по всевъзможни начини.

О'Нийл стоеше на един от прозорците, откъдето се виждаше как бурята се блъска в огромните стени, заобикалящи града. Обърнат с гръб към останалите, О'Нийл разсеяно въртеше нещо между пръстите си. Това бе оранжевият ключ, който взе от устройството, скрито във вътрешността на количката с оборудване. Щом пердетата към главния вход се разтвориха, О'Нийл бързо пъхна ключа в джоба си. Ковалски извади пистолета си от кобура.

Имаха посетител. Беше Скаара, който започваше да следва О'Нийл навсякъде. Желанието му да не се откъсва от полковника го превръщаше в малцинство от един човек. Хората от Нагада, както и личните войници на О'Нийл усещаха опасната непредсказуемост, която се излъчваше от мъжа с черната барета, и се опитваха да се държат на разстояние. Всички, с изключение на това момче - първият човек, когото О'Нийл уплаши. Сега то го следваше навсякъде и изучаваше всяко негово движение. Щом влезе в стаята, Скаара бързо седна в ъгъла до стената, за да покаже, че няма да им пречи. Ковалски погледна О'Нийл, който кимна, че момчето може да остане.

По време на угощението О'Нийл беше забелязал тийнейджъра, който седеше в сянката и наблюдаваше. Точно това правеше и сега.

О'Нийл остави Браун и Ковалски и влезе в личната си стая, където седна на един от неудобните столове. Уплашено, но решено да действа безстрашно, момчето влезе в стаята и седна на няколко крачки от него.

Без да обръща внимание на хлапето, О'Нийл извади цигара и я запали. Когато щракна запалката и се появи пламък, момчето подскочи от уплаха. Въпреки това обаче, когато успя отново да си поеме дъх, то посегна и извади една цигара от пакета на О'Нийл, след което започна да подражава на движенията на полковника и да се преструва, че пуши.

- Запалка - произнесе отчетливо О'Нийл и подхвърли Зипото на Скаара. Момчето я щракна няколко пъти очаровано, преди несръчно да запали края на цигарата си. О'Нийл погледна момчето и си тръсна пепелта от цигарата. Скаара направи същото.

Двамата поседяха известно време така. Скаара започваше да се чувства доста самоуверен. Той в края на краищата беше единственият, който стоеше при тези забележителни гости. О'Нийл забеляза напереността на момчето и не можа да се сдържи. Дръпна си здраво от цигарата и пое дълбоко дима. С хитра усмивка на лицето Скаара повтори движенията му, но в секундата, когато парещият дим навлезе в дробовете му, очите му изскочиха и той се задави. Преви се на две, стигна с препъване до леглото и се стовари върху него.

Браун и Ковалски чуха, че момчето кашля, но решиха да не проверяват какво става.

Когато най-накрая пристъпът на кашлица премина, Скаара се изправи на леглото и хвърли гадното нещо на пода, решен никога вече да не пуши.

- Добра идея. - каза полковникът и загаси цигарата си, а след това стъпка и хвърлената от момчето. Когато вдигна поглед, го очакваше неприятна изненада. С все още насълзени очи, момчето се пресягаше към пистолета, с който беше видяло О'Нийл да стреля същия следобед при главната порта на града. В мига, в който пръстите на любопитния младеж докоснаха цевта, прогърмя гласът на О'Нийл.

- Не! Опасно!

О'Нийл затисна ръката на момчето върху леглото и изби пистолета настрани. След това нарочно удари Скаара по ръката, удари го силно. Ковалски и Браун влязоха точно в момента, в който О'Нийл с пистолет в едната ръка, разтърсваше момчето с другата и повтаряше:

- Не, не, не, не, не.

Щом О'Нийл го пусна, Скаара се втурна към вратата и избяга. Полковникът го последва до вратата, дръпна завесите и се загледа след него.

Когато момчето си отиде, О'Нийл седна на твърдото като камък легло, което му бяха дали, и се съсредоточи върху почистването на пистолета си. Срещата му със Скаара го беше изненадала - двамата всъщност бяха играли заедно - нещо, което О'Нийл отдавна не беше правил. И точно както очакваше, мислите му се върнаха на Земята, към собствения му син.

Още преди раждането на Джек младши О'Нийл започна да се променя. Не само се чувстваше все по-щастлив и по-жив, но и за пръв път откакто се помнеше, започна да очаква с нетърпение да се прибере у дома. Раждането беше кулминационната точка в неговия живот. В същото време ентусиазмът му за "Скок Две" постепенно започна да отмира. Губеше желание за кръвопролития и насилие. Следобедът, в който се проведе тържеството за шестия рожден ден на сина му, беше решаващ за него. Застанал зад сина си, докато възбудено помагаше на момчето да разопакова подаръците, О'Нийл улови погледа на Сара и я видя, че му се усмихва. Внезапно го връхлетя огромна вълна на благодарност. Осъзна, че вече не е сърдитото, празно дете от своето детство, момчето, което нараняваше хората, защото не познаваше друг начин на съществуване. Заслугата за това беше на Сара, и въпреки че вече бяха женени отдавна, той изведнъж разбра, че дължи на тази жена живота си.

На следващата сутрин той отиде в кабинета на щабния офицер и заяви, че иска да напусне "Скок Две". Отначало началниците му отказаха. О'Нийл беше най-добрият войник в този елитен боен отряд. Но той твърдо настоя и в крайна сметка, за да не го загубят съвсем за въоръжените сили, му дадоха работа като инструктор в тренировъчния център на морската пехота в Юма. Предупредиха го обаче, че персоналът на специалните отряди от неговия ранг никога не се оттегля напълно. Някой ден ще го повикат за друга мисия. Разбира се, той не си представяше, че това би могло да доведе до настоящата му задача, особено след като го изхвърлиха от служба.

Когато Джей Джей навърши дванадесет години, двамата бяха първи приятели. Единственото обезпокоително нещо беше, че въпреки трансформацията на баща му, момчето някакси беше наследило същата необузданост, която притежаваше и О'Нийл. Започна да създава все повече неприятности в училище, пресичайки границата между "буен" и "бесен". Сара много се притесняваше, но когато се опитваше да повдигне този въпрос, двамата мъже ставаха непроницаеми и си разменяха многозначителни усмивки, като членове на домашния клуб "Само за мъже".

Като си спомни колко снизходително се отнасяше към безразсъдството на момчето, О'Нийл въздъхна толкова силно, че привлече вниманието на Ковалски и Браун. Удари си главата назад в стената. Направи го достатъчно силно, за да накара двамата войници при прозореца да го погледнат. Браун се обърна към Ковалски и прошепна колкото се може по-тихо:

- На мен ли така ми се струва, или с този човек нещо наистина не е в ред?

- Просто изпълнявай заповедите му - каза Ковалски - сигурно е имало основателна причина да му поверят командването.

Браун го изгледа и каза невярващо:

- Наистина ли мислиш така?

Ковалски не отговори.

Страшно дълго седяха и се гледаха, преди Даниел да почувства необходимост да се опита да разговаря. Той се прокашля, сякаш щеше да призове към ред някакво събрание, а след това се представи на ангела, който седеше сковано на леглото му.

- Аз съм Даниел. Даниел.

- Дандър? - попита тя.

- Не. Даниел. Аз Даниел - произнесе членоразделно той и се посочи. Тя се усмихна колебливо и кимна.

- Дандър - повтори тя, а след това посочи към себе си и каза - Шаури.

- Шаури? Добре, Шаури, здрасти.

След още една неловка пауза Даниел продължи:

- Дойдохме от пирамидата. - погледна я. - Сещаш ли се, пирамида? Четири еднакви стени, които се схождат в общ връх. Мм, това сигурно няма да ти хареса, но ще се опитам да ти я нарисувам.

Той прокара пръст по пясъка на пода и очерта формата, после я погледна с очакване. Шаури отвърна поглед от рисунката.

- Знам, знам. Не ти е разрешено. - Обезсърчен, той прекоси стаята, долепи чело до стената и продължи да говори.

- Какво ви има на вас бе, хора? В смисъл, чувал съм за графофобия, ама това е направо смешно. Както и да е, явно няма да можете да ни помогнете да открием това, което търсим, така че спокойно мога да си почина, нали?

Шаури усети разочарованието му. Тя пое дълбоко дъх и огромен риск. Когато Даниел се извърна, тя се беше надвесила над рисунката и я допълваше.

Даниел отиде да види какво прави. Тя прекара една линия през върха на пирамидата и над нея нарисува едно кръгче. Това беше същия знак, който Даниел беше открил на покривните камъни, седмия символ, който отвори кода на Старгейт.

- Това е знакът на Земя! Знаеш ли този символ?

Шаури погледна много нервно Даниел. Беше нарушила един от основните закони на народа си, простъпка, която можеше да доведе до незабавна екзекуция. Тъй като още не беше умряла, тя реши, че Даниел не е пратеник на боговете, който има за цел да подложи града на проверка. Но сега имаше един друг проблем. Трябваше да му обясни колко безкрайно опасна е ситуацията. Знаеше, че ще иска да научи повече, но тя не можеше да му помогне, преди той да разбере колко опасни са писането и четенето.

Нахлупил над лицето си качулката на робата, която му даде Шаури, Даниел вървеше след нея под светлината на факлата й. Докато се промъкваха крадешком по криволичещите улички Даниел осъзна, че Нагада е построена на хълм. Приближаваха корала, където нощуваха стотината мастаджи, които бяха "парфюмирали" нощта със зловонния мирис на пресен тор. В далечината се мержелееха очертанията на градските стени. Внезапно Шаури спря пред висока каменна сграда с портал, украсен с изящна стреловидна арка. Тя го поведе за ръкава в тъмния като в рог атриум, където на трепкащата светлина на факлата Даниел успя да огледа останките на изоставена постройка, вероятно използвана по-рано за покрит пазар. Сега обаче, ако се съдеше по наситената миризма на животински изпражнения, служеше за място за събиране на тор. Очите на Даниел се насълзиха от парливото зловоние.

Като навлязоха по-навътре във вонящия мрак, Шаури му показа каменно стълбище, което водеше надолу и свършваше в стена. И да е имало врата в края на тези стълби, тя отдавна бе зазидана с големи камъни. Въпреки това те слязоха надолу. По средата на пътя Шаури подаде факлата на Даниел и бръкна в една дупка между стълбите и стената. Откачи някаква скрита кука и бутна един от каменните блокове, при което се разкри тесен отвор - точно колкото да могат да се промъкнат.

Озоваха се в мазето на сградата сред гъста гора от греди, подпиращи дървения таван над тях. В няколко посоки Водеха ниски коридори. Шаури взе факлата от Даниел и го поведе по един от тях. Не беше слизала тук от малка, но само след един-два грешни завоя стигнаха до началото на още едно тясно стълбище. То беше много старо, изсечено в един-единствен голям камък, който на няколко места беше започнал да се рони. На дъното на тези стълби се озоваха в правоъгълна стаичка от пръст. В тъмнината се виеха още тунели, но Шаури приближи факлата до зацапаната стена и освети символа за земя: слънце върху пирамида.

Изумен, Даниел се приближи до стената и го докосна. Беше гравиран прецизно в гладък участък на каменната стена. Бе и единственото написано нещо в стаята. Даниел се замисли за момент, а после забеляза, че всички стени са направени от грубо изсечен камък. Всички, освен участъка около символа. Следвайки инстинкта си, той започна да бърше вековната мърсотия около единствения йероглиф и накрая откри това, което търсеше - пролука.

Знакът бе изсечен в центъра на някаква врата. Той изстърга, доколкото можа, мръсотията между вратата и касата и вкара пръсти в цепнатината. Напъна се с всички сили и успя да я премести около сантиметър. Шаури подпря факлата на стената и се включи в бутането. Най-сетне вратата се отвори. Даниел вкара факлата през отвора.

- Боже Господи!

Даниел не можеше да повярва на очите си. Вътре имаше тесен коридор, висок около метър и половина и петнайсетина метра дълъг. Всеки сантиметър от него беше гъсто изписан с египетско йероглифно писмо, отдавна мъртъв език, на който той можеше да чете и пише перфектно. Имаше портрети, нарисувани сцени, гравюри и релефи в класически стил. Но най-вече имаше текстове, дълги ивици йероглифно писмо, изсечено в стената.

Даниел реши, че сигурно е умрял и е попаднал в рая на - египтолозите. Шаури го беше довела в буйна гора от мистериозни знаци, вероятно най-гъсто изписания и преписан палимпсест на света. Наситен, спираловиден ребус, който въпреки подобния на Талмуда объркан формат, беше сътворен с религиозно старание, превръщащо стаята в олтар. Даниел облиза устни и навлезе по-навътре в стаята.

Шаури също не можеше да повярва. Като всички в Нагада, тя смътно знаеше какво представлява писмото, въпреки че не можеше да пише. Като дете с приятелчетата си бяха измислили няколко символа и си пишеха бележки в пясъка. Когато обаче ги разкриха, бяха наказани много строго.

В нейния свят нямаше нужда от писане. Нямаше книги, пътни знаци или тестове по правопис. Имаха, разбира се, приказки, но само такива, които се разказваха. Щом се забравеше, песента или историята се загубваше завинаги. Преди да пристъпи в този тесен коридор, тя нямаше никаква представа, че съществува тази галактика от символи. Не можеше да проумее колко безкрайно сложни трябва да са правилата за разбирането им. Вече гледаше Даниел с нови очи: дали не беше вълшебник, който може да чете и рисува тези знаци?

Очевидно беше. Приближил факла до стената, той вече беше разгадал, че всеки нов ред съдържа отделна история. Най-ранните бяха обширни исторически картини, поколения историци бяха запълвали празните места със своите истории. Повечето от текстовете вървяха от дясно наляво, но някои бяха в обратна посока. Където беше необходимо, надписът вървеше отгоре надолу, а на други места беше използван стилът "бустрофедон" - буквално "волът върви напред-назад, докато оре полето." Този писмен бунт, тази колоритна какафония от символи, взети заедно, представляваше истинска семиотична съкровищница, пещера, пълна с археологическа плячка. Това беше древната история на хората от този свят.

Даниел успя да отдели най-ранната история на пещерата. Разказана в сравнително големи картини, скулптирани директно върху стената, а след това замазани, тя не беше особено ведра. Първата картина изобразяваше няколко от боговете-покровители - същите антропоморфни животински божества, почитани в древен Египет. Те откъсваха деца от прегръдките на майките им и ги водеха на стада през пустинята. Анубис - богът на мъртвите с глава на чакал - като че ли надзираваше дейността на другите богове. Присъстваше и Хорос - ястребът, както и Тот, божеството на думите и магията с кучешка глава, който записва имената на мъртвите в подземния свят.

Следващите картини изобразяваха нещо като битка или народно въстание, а след това хората бяха нарисувани във вериги, носещи се над пустинята като в някакъв колективен сън. Когато се събудеха, те падаха на земята, където боговете и техните воини се държаха с тях като с животни и ги караха да преминат през един Старгейт.

Даниел разглеждаше йероглифните надписи около картините. Граматичните елементи със сигурност бяха свързани с надписите по покривните камъни, но символите пред него бяха още по-недоразвити. Никой на земята не беше говорил езика на древните египтяни, откакто последните храмове бяха затворени по нареждане на християнския император Теодосий през 391 година сл. н. е. Тъй като йероглифите, останали от тази цивилизация по храмовете и папирусните свитъци, бяха написани само със съгласни, езиковедите можеха единствено да правят предположения за вокалната структура. Неколцина водещи египтолози, в това число и Даниел, бяха развили някакви схеми на произношение, но те се базираха в голямата си част на догадки. Даниел, който никога не се страхуваше да изкаже предположенията си, започна да чете знаците на глас.

С факлата в ръка той се приближи до един участък от нагъчканата с йероглифи стена и зачете.

"Наадас ян ту йвева. Сума'ехмай ра ма йедат." Това беше разказ за придвижване през пустинята, за насилствено преселение на населението.

Шаури го гледаше и слушаше много внимателно. Докато Даниел четеше, тя се опитваше да види връзката между символите и звуците, които издаваше той.

- Нандас сикма ти ю на'най ашай - продължи Даниел.

- Сийхма? - попита Шаури. Думата беше привлякла вниманието й.

Даниел рязко извърна глава и я погледна. Да общува ли се опитваше? Дали не беше попаднал на дума, която тя разбираше?

На нейния език сийхма означаваше "деца." Над рамото на Даниел тя видя на стената една рисунка на много хора, водени като животни. Много от фигурите очевидно трябваше да изобразяват деца.

- Сийхма - повтори тя.

- Сикма? - попита настоятелно Даниел, като посочи йероглифа за деца. Шаури погледна символа, който за нея нямаше никакъв смисъл.

- Сийхма - каза тя, като сочеше рисунката на стената, където бяха изобразени децата.

- Да! - изкрещя той. - Да, сикма, деца! Разбира се! Подозрението на Даниел се оказа вярно. Шаури и народът й говореха диалект на древноегипетския. Чист късмет беше, че попадна на тази дума, сийхма, която през вековете почти не се беше променила.

Даниел развълнувано потърси друг символ, този на "бог".

- Нефер? Този път писменият символ беше по-абстрактен. Йероглифът се състоеше от око над две пера. Тя погледна символа, но не можа веднага да се сети за значението му.

- Нефиар? Найфар? - попита Даниел, после й показа изображението на Анубис и още няколко животински божества, които водеха човешкото стадо през пустинята.

- Нейумифар! - извика Шаури, сякаш току-що беше отгатнала някаква гатанка.

- Найумифар? - попита Даниел, осъзнал колко различно е произношението им. Упражни се няколко пъти да произнесе думата и бързо нагоди акцента си към нейния.

- Наистина го правеше, говореше мъртвия език на фараоните, езика, който толкова години само беше гледал.

Шаури повтори думата няколко пъти, като внимателно учленяваше всяка сричка, за да научи Даниел да я произнася като нея.

- Да - той бе изпаднал в трескава възбуда, - научи ме да говоря. Ъъ, научи - такера? Шаури такера Даниел, става ли?

- Шаури такийеер Данйър.

За пръв път в живота й мъж я караше да го учи. Шаури се изпълни с неизказана гордост. Този мъж с екзотичните умения молеше нея да го обучи. Това бе първият миг на нейното преобразяване.

Даниел от своя страна се усмихваше, сякаш бе попаднал в рая с тази красива жена, дадена му за водач. А още не беше станало полунощ.

Според часовника на китката на О'Нийл часът беше 8:21 вечерта, колорадско време. Но вън от крепостните стени на града, на хоризонта изгряваше първото от трите слънца. Бурята беше отминала и тъмното небе изглеждаше напълно ясно.

О'Нийл стоеше до Браун зад един от прозорците на салона. Браун беше включил радиото на перваза и продължаваше опитите си да се свърже с Ферети, без да се интересува от това, че съседите може би спят. Гласът му така или иначе си беше силен, а сега, когато започваше да се чувства безсилен и да се притеснява за екипа в базовия лагер, беше станал още по-гръмък. Най-накрая той се обърна към О'Нийл.

- Няма смисъл, не мога да се свържа с тях.

- Какво се чува, смущения по трасето ли?

- Не - отвърна той - абсолютно никакъв звук няма. Трябва поне да се чува насочващ сигнал, но не мога да уловя нищо.

- Полковник! - Викът идваше отвън.

О'Нийл прекоси стаята и излезе на едно от множеството мостчета от дърво и въжета, окачени между сградите. В сенките на улицата успя да различи очертанията на подполковника си. :

- Джексън не си е в стаята - провикна се Ковалски - Търсих го навсякъде, но не мога да го открия.

- Какво държиш там?

- Якето му - отговори Ковалски, вкиснат, че трябва да го разнася вместо Негово Професорско Величество.

О'Нийл погледна към хоризонта, където нощното небе вече розовееше от зората. Вече можеха спокойно да тръгнат към пирамидата, но О'Нийл реши да изчака, докато се развидели съвсем. По негови изчисления след около половин час щяха да имат пълна видимост.

Полковникът реши, че Даниел най-вероятно е излязъл да събира диви цветя и да пише стихове, но съществуваше и някаква вероятност да му се е случило нещо много хубаво или много лошо. Ако това беше така, полковникът искаше да го узнае. Можеха да си позволят да го потърсят половин час, не повече.

След две минути О'Нийл беше вече долу. Двамата с Ковалски тръгнаха по посока на острата миризма, носеща се от корала на мастаджите. Забелязаха Скаара, седнал на оградата и заобиколен от няколко хлапета.

Скаара още държеше запалката на О'Нийл. Смяташе, че си е заслужил правото да се хвали наляво-надясно със срещата си с пришълците и в момента правеше точно това, като непрекъснато палеше запалката и разказваше как я е получил. Небе - шантавото на вид пастирче с голямата глава и кривите зъби, непрекъснато се опитваше да пипне пламъка, въпреки че Скаара го беше предупредил. Набе, който бе по-голям и по-бавен от останалите момчета, беше близък и предан другар на Скаара.

Когато видяха, че двамата войници се приближават към тях, момчетата се разбягаха. Всички, с изключение на Скаара, макар че и той се страхуваше като останалите. Сам беше изпитал на гърба си непредсказуемостта и яростта на мъжа с черната барета. Скаара седеше на оградата, без да трепне.

- Изчакай тук - каза О'Нийл на Ковалски и се приближи до момчето.

Подпря се на оградата и погледа как големите космати мастаджи изразходват част от утринната си енергия с тичане. Искаше да каже на хлапето, че съжалява задето го е ударил предната вечер, че го е направил за негово добро. И че ако реакцията му е била малко необуздана, то поне има достатъчно причини за това, заради всичко, което е преживял през последните години. Но дори и да говореше езика на момчето, О'Нийл нямаше да може да се потопи толкова надълбоко в чувствата си, без да започне да се дави. Той просто стоеше и тихо наблюдаваше мастаджите, които търчаха в свежата утрин. Когато погледна момчето, Скаара се направи, че пали цигара, дръпна си силно и изпусна пара в мразовития утринен въздух. Момчето му даваше знак, че не храни лоши чувства към него.

- Търся Джексън - каза О'Нийл на момчето, което естествено не го разбра. - Сещаш ли се, Джексън - той вдигна якето, но Скаара продължаваше да гледа недоумяващо. Другите момчета бавно започнаха да се приближават. Как да ги накара да разберат въпроса му? като заговори бавно и много отчетливо, той заобяснява:

- Търсим ... Джексън.

О'Нийл сви пръсти в кръгчета пред очите си, за да наподоби очила. Момчетата повториха движението му и се засмяха.

- Не, друго имам предвид... - О'Нийл се престори, че киха.

- О! - Всички веднага го разбраха.

Скаара взе от О'Нийл якето на Даниел и извика някаква команда на животните. След миг към оградата в тръс се приближи най-мърлявият член на стадото - "Малка хапка", цвилещ като автомобилен мотор, който има остра нужда от смазване.

Скаара поднесе якето към носа на мастаджа. Когато миризмата на Даниел проникна в огромните ноздри на животното, то изведнъж се изправи на задните си крака и нададе мощен рев, който събуди половината град.

Скаара извика на Набе да я пусне навън. Щом вратата се отвори, голямото животно изхвърча от корала с бясна скорост. Вече доста се беше отдалечила, когато Скаара изпрати момчетата да я следват.

- Умно момче - каза О'Нийл.

В небето кръжеше нащърбена и избледняла пирамида, а из под нея излизаха ярки лъчи светлина. Отдолу се виждаше полуизличеното изображение на момчето-цар, пременено с всички атрибути на фараоните и протегнало ръце нагоре към светлината. В краката му бяха коленичили няколко древноегипетски богове, свели молитвено животинските си глави.

Даниел замислено се почеса по брадата. Вече беше сигурен, че тази поредица от рисунки е първата. Историкът, който е слязъл в тези катакомби, е започнал с тази история - странната коронация на момчето-цар. Шаури се беше облегнала на срещуположната стена и с всички сили се опитваше да не заспива и да помогне на Даниел в работата му. Никога не беше виждала съсредоточеност като тази, която той влагаше в заниманията си.

- Барей биди пееш - попита я той. - Шапа? Шаана?

- Чанада - поправи произношението му тя.

- Чанада седма мизнах, не: миз мирназ. Чан-ада седма мирназ, мин?

- Мин - каза тя с усмивка.

- Май си намерил онова, което търсеше? - проехтя един глас от тъмнината.

Шаури ахна, а Даниел от изненада замахна бясно с факлата по посока на гласа. Беше О'Нийл, който вървеше приведен под ниския таван на тясното помещение, следван от Ковалски.

- Изкара ми ангелите - извика Даниел. Сърцето му биеше бясно. - Как попаднахте тук?

- Мислех, че не говориш езика им - каза раздразнено О'Нийл, докато влизаше все по-навътре в хаотично изрисувания коридор.

- Това е древноегипетски - обясни Даниел, - но както и всичко друго в културата им, и той се е развивал самостоятелно. Ако обаче човек познава гласните и вземе под внимание неутрализацията на аспирацията и загубата на апикалните и финалните консонанти...

- Обясни ми го на прост английски, Джексън.

- Трябваше просто да се науча да го произнасям.

- Това място си е бая гадно - заяви Браун, който се появи зад ъгъла с мощен фенер в ръка. - Прилича на гробницата на крал Тут, превърната в станция на метрото, цялата в графити.

О'Нийл се интересуваше само от едно нещо:.

- Какво пише тук, Джексън?

Възбуден, нетърпелив да обясни току-що наученото, Даниел тръгна покрай изобилието от йероглифи като дете в сладкарница.

- Това е ... ами, това е просто невероятно. Тези стени разказват историята на първите заселници на тази планета. Тези хора са дошли през Старгейт преди около десет хиляди години. Тук пише...

Даниел отиде при началото на една дълга поредица от рисунки и йероглифи и бързо започна да прокарва пръст по стената.

- Един пътник от далечни звезди, избяга от един умиращ свят, търсейки начин да удължи собствения си живот. Тялото му беше болно и отслабнало, но въпреки всичката си мощ и познания той не можеше да предотврати собствената си смърт - преразказваше Даниел. - Очевидно целият му род започнал да изчезва, затова той претърсвал галактиките за начин да измами смъртта. Вижте тук...

Даниел отново се втурна към друга поредица рисунки. Докато слушаше Даниел, О'Нийл беше напълно завладян от разказа. Сякаш всяка дума, която Даниел казваше, оживяваше ярко във въображението на О'Нийл. Тези видения не го изненадаха особено, но потвърдиха някои от най-мрачните му предчувствия. Той слушаше продължението на разказа на Даниел.

- Тук пише, че стигнал до "един свят, пълен с живот." Там срещнал "примитивна раса, подходяща идеално за нуждите му." Човешки същества! Биологически вид, който той можел да поправи и поддържа безкрайно дълго. Осъзнал, че в човешко тяло има шанс за нов живот. Точно тогава открил момчето!"

Даниел се премести при поредица странни рисунки. На стената грубо беше изсечена летяща пирамида, която кръжеше над човек, закрил очи от ярката светлина. Около рисунката имаше още няколко бягащи фигури. Даниел посочи фигурата под пирамидата.

- Пристигнал в някакво село. Пише, че селяните побягнали, уплашени от това, че "нощта станала ден." Но едно малко момче се приближило до светлината. "Любопитно и без страх," то влязло в капана. Ра взел това момче и се вселил в него. Като някакъв паразит, който си търси гостоприемник.

Прехвърлен в тази човешка обвивка, той се обявил за господар на цялото човечество. Първият фараон - Ра, богът на слънцето!

Това беше частта, която О'Нийл очакваше да чуе. Той бавно се приближи и заразглежда рисунките, докато Даниел продължаваше.

- С помощта на Старгейт, Ра - или Реаю, както го произнасяли, докарал хиляди хора тук на тази планета като работници в кварцовите мини. Точно като онези, които видяхме. Очевидно материалът от кварцовите мини, който се добива тук, е основополагащия камък на цялата му технология. Само с него той можел да поддържа вечен живот.

- Но на Земята се случило нещо - бунт или въстание. След стотици години потисничество хората издебнали когато Ра бил тук, от тази страна на Портата, и въстанали. Победили охраната на Ра от богове и заровили Старгейт, така че Ра да не може да се върне. Понеже се опасявал, че и в този свят може да избухне въстание, Ра забранил четенето и писането. Не искал хората тук да си спомнят истината. Тези рисунки тук са единствената летопис, която имат, и никой от тях не може да я прочете! Това е изумително.

Когато свърши, Даниел зачака отговора на О'Нийл, но той не каза нищо, не помръдна. Само се взираше в стената, а на лицето му бе изписан израз на дълбока, отнесена съсредоточеност.

- Джексън, я по-добре ела тук - Ковалски беше взел фенера и разглеждаше стената. - Кажи ми дали това не е ... Абе, просто ела тук.

Той беше толкова развълнуван от откритието си, че Шаури импулсивно скочи да види какво има.

Ковалски беше само на десетина метра от групата, но при ниския таван, тъмнината на факлите беше трудно да се стигне до него. Мястото определено не беше подходящо за хора, страдащи от клаустрофобия.

Зад ъгъла Ковалски беше стигнал до задънения край на коридора. Оградена от всички страни от свещени надписи, там се издигаше една единствена тънка каменна колона с вертикален картуш. Независимо, че отчасти беше заровена в пясъка, Ковалски успя да забележи голямата прилика с картуша в средата на покривните камъни. Даниел също. Щом зави зад ъгъла и видя олтара, той разбра, че са намерили ключа към Старгейт.

- Сигурно са го държали тук с надеждата, че някой ден портата на Земята ще бъде отворена отново - каза Даниел и като приближи факлата до стената, се опита да разчете картуша. Не разбра нито един знак, което беше окуражаващо. Това вероятно означаваше, че съзвездията са изобразени под ъгъла, под който се виждат от това място във вселената, където и да беше то.

- По дяволите, - сети се изведнъж той. - Бележникът ми остана в стаята. Направих списък на всички знаци върху...

- Якето ви, сър.

Ковалски безцеремонно тикна якето в ръцете на Даниел, а след това се захвана да изравя последните няколко знака от влажния пясък. Даниел направи справка с бележките си. Естествено, най-горният символ на картуша съвпадаше с един от онези в списъка му.

- Готово - обяви Даниел. - Символите съвпадат.

- Проблем. Голям проблем, - гласът на Ковалски звучеше мрачно. Светлините от фенера и факлата се срещнаха и осветиха първо високия войник, а после долната част на картуша. Последният символ беше счупен, нямаше го.

- Къде е седмият знак?

Ковалски трескаво започна да изгребва шепи влажна пръст и да ги хвърля настрани. Даниел бързо го спря и пое контрола над разкопките. Той порови внимателно при основата на стената и откри изпотрошените парчета от седмия символ, едно по едно.

Прекараха дълго време в опити да сглобят парчетата. Трябваше им достатъчна част от символа, за да го отличат от останалите по колелото на Старгейт. След двадесет минути осъзнаха, че е безсмислено. Или плочката е била счупена целенасочено, или просто е разрушена от дългите години в пясъка. Нямаше и следа от последния символ.

Даниел и войниците бяха потресени. Имаха чувството, че невероятният им късмет в крайна сметка ги е изоставил. Изглеждаше много символично за случая, че са се събрали в задънения край на тунела. Сега шансовете на екипа за връщане бяха два вида: малки или никакви. Дълго време мина, преди някой да проговори.

- Седмият знак би трябвало да е отправната точка, нали? - попита О'Нийл. - Питай момичето. Може би тя знае знака на тази планета.

Шаури, която наблюдаваше развитието на нещата, се досети какво пита полковникът и поклати отрицателно глава.

Даниел въпреки всичко й зададе въпроса, а след това се обърна към О'Нийл:

- Няма смисъл, не може да напише нищо друго, освен името на Ра.

- В такъв случай поемаме обратно към пирамидата. О'Нийл се изправи и взе факлата на Шаури. И понеже никой от останалите не понечи да стане, той се изрази по- ясно:

- Тръгваме незабавно.

- Не разбираш ли? Не можем да го накараме да заработи без последния символ - извика му Даниел. О'Нийл дори не се обърна.

 

15

Златната летяща машина

 

Когато главните порти се отвориха, в града влетя огромна купчина пясък. О'Нийл изведе войниците си, без да се съобразява с никого. Сега беше твърдо решен да се върне в пирамидата, сякаш знаеше какво точно да направи, когато стигне там. Даниел, който съвсем не гореше от нетърпение да тръгне, изостана при портата, за да се сбогува с Шаури и да се опита да й обясни, че ще се върне.

Ковалски се обърна и извика:

- Джексън, бегом марш.

- Зарежи го. Вече не ни е нужен.

Ковалски му хвърли още един поглед. Отношението на О'Нийл му беше непонятно. Двамата с Браун се спогледаха, а в главите им се въртеше една и съща мисъл - американският корпус на морските пехотинци не изоставя хората си. кардинално правило. Даже ако взводът ги смята за досадни тъпаци.

Най-накрая Даниел успя да се откъсне от портата и се затича да настигне групата.

- Ей, чакайте - извика той, погрешно сметнал, че откриването на картуша му е спечелило пълноправно членство в екипа.

Ковалски се обърна и погледна Даниел и забеляза нещо друго на дюните зад него.

- Полковник О'Нийл, май сме си спечелили приятели.

Скаара и бандата му пастирчета се приближаваха, яхнали Малка хапка, готови да се включат в отряда.

- Джексън - излая О'Нийл, - разкарай тези хлапета.

О'Нийл продължи напред, без да забавя крачка, а Даниел се обърна и викна нещо на момчетата на техния език. Те го разбраха достатъчно добре и спряха, но не се обърнаха да си вървят. Когато след няколко минути О'Нийл се обърна да провери, хлапетата още вървяха на около стотина метра след войниците.

- По дяволите, Джексън, казах ти да разкараш тези хлапета!

- Опитах се! - изкрещя му в отговор Даниел.

- Сър - намеси се с предложение Ковалски, - можем да стигнем много по-бързо, ако ни качат.

О'Нийл беше някъде другаде. Той не чу и дума от това, което каза заместникът му. Като продължаваше да се взира в момчетата, той извади пистолета си от кобура, прицели се и произведе три бързи изстрела.

- Какво правиш?! Спри! - извика Даниел, но беше прекалено далече, за да направи нещо. О'Нийл стреля още три пъти. Куршумите разровиха земята пред мастаджа и тя тромаво затанцува от уплаха. Момчетата скочиха от нея и се разбягаха на всички страни, за да се скрият зад дюните.

Когато стрелбата свърши, всички погледнаха ядосано и ужасено О'Нийл.

- Как можеш да стреляш по деца? Какво ти става?- Даниел беше изпаднал в бяс. - Ами ако улучиш някое!?

Ковалски и Браун мълчаха, но си задаваха същия въпрос. Това обаче нямаше никакъв ефект върху О'Нийл, който веднага се обърна и продължи пътя си, като зареди в движение.

Скаара подаде глава над дюната и загледа как групата бавно изчезва все по-дълбоко в пустинята. Сърцето му блъскаше като лудо в гърдите му. Новият му приятел, мъжът с черната барета, го беше предал. Когато Набе се свлече до него, зачуден какво да правят, Скаара извърна глава, въпреки че беше от ясно по-ясно, че е сломен.

О'Нийл нареди на Браун да отброява крачките. Тъй като времето ги притискаше, той им заповяда да маршируват като армиите на Рим преди две хиляди години - петдесет крачки на бегом, после петдесет ходом, после пак на бегом. По този начин покриха двучасовото разстояние до кариерата за около тридесет и пет минути. След двадесет минути О'Нийл вдигна поглед и видя нещо, което го накара да замръзне на място.

- Какво, по дя...

Сега имаше две пирамиди, едната кацнала точно върху другата. Златните стени на горната пирамида, покрити с подобни на йероглифи символи, бяха отворени в хоризонтални участъци и откриваха сложната машинария под повърхността им. Златната летяща машина, която беше кацнала отгоре на пирамидата, изглеждаше едновременно много древна и много модерна. Отвътре очевидно беше куха, с конична форма, защото като златна раковина прилепваше отгоре на разположената под нея постройка. Виждаше се само най-долната третина от първата пирамида.

- Явно все пак е имало някой вкъщи - каза Браун.

- Това е космически кораб - изтърси Даниел, с което привлече скептичните погледи на колегите си. - Е, може би не точно космически кораб - отстъпи той, - но все пак нещо като летателна машина. Имаше го на стената на катакомбите.

В действителност първото му предположение беше вярно. Корабът, снабден с всичко необходимо, позволяваше на Ра да лети между отдалечените мини, които поддържаше в този край на вселената. Въпреки че от много години не беше стъпвал на тази малка планета, той незабавно пристигна да провери защо доставката на кварц не е изпратена навреме.

О'Нийл свали малката си раница и извади мощен бинокъл. Стените на златния космически кораб не бяха изградени от цяло парче, а от подвижни дялове. Веднага след кацането си корабът се беше разгънал и отворил до сегашните си размери. От основното тяло се бяха отделили големи участъци и механично се бяха разтегнали надолу. При това под златната повърхност се разкриваха дълги редици сложна машинария.

Полковникът огледа околността за признаци на живот, но не откри нищо. На площадката, където се намираше базовия лагер, забеляза разпръсната и полузаровена в пясъка екипировка. От една изоставена рейка на палатка се вееше парче брезент.

Без да каже на никого какво е замислил, О'Нийл награби от раницата си сноп осветителни шашки и започна да ги подпъхва в колана си.

- Сър? - беше единственото, което каза Ковалски.

- Влизам вътре - информира ги той, докато проверяваше автоматичната си пушка.

Това нямаше никакъв смисъл. Защо да се набутваш в потенциална засада, преди да си събрал колкото се може повече информация? За Ковалски беше ясно, че първо трябва да се опитат да установят радиовръзка с Ферети и останалите. Опита се да предложи тази идея на О'Нийл, но той вече беше тръгнал и се приближаваше към пирамидата като жива торпила. Изглежда напълно беше забравил за войниците, които би трябвало да са под негово командване.

Известно време Ковалски наблюдаваше придвижването му, а след това изненада Даниел с думите:

- А ние какво трябва да правим, да стоим тук и да се държим за оная работа ли? Писна ми от тоя човек.

Високият войник отвъртя капачката на манерката си и отпи продължително, докато Браун и Даниел се гледаха в недоумение.

- Предполагам, че трябва да тръгнем след него, да го подкрепим. Как мислиш? - Ковалски погледна Браун за мнението му.

- Ами, аз няма да остана сам тук - каза офицерът по техническата част.

Ковалски осъзна, че оставането на Браун тук с Даниел беше равносилно на това да го остави сам. Ковалски вдигна пушката си и се обърна към Даниел.

- Знаеш ли как се дърпа спусъкът? - попита той. Даниел се насили да се усмихне.

- Не ми е ясно какво става тук - каза той.

- Добре дошъл във въоръжените сили, мой човек - каза Ковалски, а след това се спусна от върха на дюната и затича след полковника.

Няколко минути по-късно О'Нийл стигна при основата на рампата. Зае позиция зад единия от обелиските и спря за момент, за да прецени ситуацията. Всичко извън пирамидата беше спокойно. Той вдигна поглед към странното триъгълно устройство, кацнало отгоре на голямата пирамида. Предложението на Даниел, че това е космически кораб изглеждаше абсурдно, но беше по-добро от всички обяснения, които той самият би могъл да измисли.

- Полковник О'Нийл, изчакайте аз момент - Ковалски дотича до обелиска. - Цялата работа е съвсем объркана. Искаме да ви подкрепим, но трябва да ни кажете какво става. Работата ни е да изпълняваме заповеди, но вие носите отговорността да получаваме информация. - Ковалски се опитваше в тона му да звучи нещо средно между подчинение и заплаха, лоялност и размирност.

- Ако не искате да влизате вътре, аз нямам нищо против. Но ми направете услугата да залегнете, за да не ме издадете - каза той и погледна към горната пирамида. Канеше се вече да тръгва, когато Ковалски го хвана за лакътя.

- Няма да влизате там сам. Точно както няма да изоставим Джексън никъде. Морските пехотинци се грижат за другарите си.

О'Нийл беше напълно съсредоточен: "да стигна до количката с оборудването, да взема цилиндрите от тайното отделение и да взривя устройството". Заради благото на всички на Земята нищо не трябваше да попречи на тази цел. Надяваше се, че мъжете ще останат далеч назад в дюните и по този начин животът им ще бъде запазен. Но сега беше твърде късно. Не можеше да рискува да им обясни мисията - можеха да се опитат да му попречат. Ще трябва да бъдат пожертвани.

О'Нийл погледна безизразно своя заместник и каза само толкова, колкото можеше да си позволи.

- Трябва да се върна в стаята със Старгейт. Нямам нищо против помощта ви, но така или иначе ще вляза.

- Две групи? - попита Ковалски, очевидно удовлетворен.

- Две групи - съгласи се О'Нийл. - Подполковник, вие с Браун прикривайте тила.

О'Нийл пое няколко пъти дълбоко дъх, за да увеличи притока на кислород в кръвта си, а след това без предупреждение изхвърча като снаряд и се понесе по рампата с бясна скорост. Даниел стоеше приведен и гледаше как О'Нийл се отдалечава.

- Няма ли да се размърдаш? - Ковалски изгледа Даниел все едно беше луд. - Тръгвай!

Даниел тръгна. Но секунда по-късно започна да се пита какво, по дяволите, правеше, като търчеше с главата напред след полковника-психопат към тази наскоро отново населена пирамида. Дали Умният Даниел не трябваше да тича в обратната посока, питаше се той? Усещаше пушката, която Ковалски му беше дал, като змиорка в ръката си. Цяло усилие беше да удържи тежкия, непривичен предмет.

Почувства се още по-зле, когато последва О'Нийл в сенките на високото преддверие и видя каската на Ферети точно до радиостанцията. За миг спря и се огледа, пое си дълбоко дъх и след това продължи да тича след О'Нийл. Настигна го при една колона, където полковникът беше застанал приведен.

- Слушай - каза О'Нийл.

Даниел се задъхваше, но страхът му помагаше да го пра ви безшумно. Беше прекалено уплашен, за да слуша, затова просто гледаше как се ослушва О'Нийл.

- Добре - каза той, после се спусна и напредна с още шест колони за същия брой секунди. Ако беше изчакал още един миг, преди да го последва, Даниел щеше да види сянката, която падна върху мястото, където стояха. Вън от пирамидата някой надзърташе през един от правоъгълните прозорци по дължината на преддверието.

Това беше Скаара, качен на раменете на Набе. Той зърна фигурите на Ковалски и Браун, които пробягаха покрай прозореца. Когато отминаха, той скочи в пясъка и се устреми към следващия прозорец.

Вътре О'Нийл стоеше като истукан в сянката между двете колони и обмисляше кой е най-подходящият път към Старгейт. Даниел беше само на няколко крачки от него, облегнат на отсрещната колона, с лице към входа. Докато чакаше нарежданията на полковника, той забеляза, че нещо се движи в сумрака на пещероподобното преддверие. Но преди да отвори уста да каже нещо, О'Нийл се втурна зад ъгъла.

Даниел се прилепи към колоната и видя как огромната фигура излиза на светло. Даниел го разпозна веднага. Това беше Хорос, египетският бог на небето, божеството, което седеше до Ра и му помагаше да отсъди стойността на човешките души в страната на мъртвите. Беше точно такъв, какъвто го изобразяваха древните египтяни - атлетично тяло на мъж и огромна глава на ястреб. Раменете, предмишниците и прасците му бяха облечени в броня. В ръцете си, покрити с метални ръкавици, той държеше оръжие, дълго близо метър и половина. Даниел не помръдна, докато фигурата не изчезна отново в сянката.

Малко по-назад Браун видя Ковалски да заобикаля една от колоните. Като преброи до две, той понечи да го последва, но изведнъж прас! Върху главата му с ужасен трясък се стовари нещо тежко. Браун се олюля и се свлече на колене. Отчаяно се опитваше да се изправи, мъчеше се да избяга, но от края на дългата метър и половина пушка избухна мощен взрив от бяла светлина и отнесе горната част на рамото му. От удара Браун изхвърча назад към една от колоните и се свлече там, кървящ и зашеметен.

- Браун, обади се - извика Ковалски, - къде си, бе, човек?

Браун го чу, но беше прекалено зашеметен, за да отговори, а и страшно го болеше. Той пропълзя с мъка по пода към светлината, процеждаща се през правоъгълните прозорчета.

Успя да се довлече до прозореца, през който надзърташе Скаара. Момчето, качило се отново на раменете на Набе, можа да види ужасяващо ясно как иззад ъгъла втори гвардеец - Хорос връхлита върху безпомощния войник. Той носеше дълго оръжие, подобно на скиптър, който в единия си край се разширяваше като глава на кобра и обграждаше голям аметист, вграден в средата. Воинът вдигна оръжието - вид пушка - и стовари долния й край върху врата на Браун.

Щом чу пронизителния писък на първия изстрел, О'Нийл се просна по очи на земята и запълзя. Стигна близо до края на преддверието, почти на входа на Голямата галерия, и зачака безшумно. Нямаше намерение да издава положението си, като вика на войниците.

Не можеше да стои там повече. Тръгна безшумно към входа, водещ към наклонената Голяма галерия, когато от тъмнината към него се устреми светло кълбо с големината на граната. Отскочи встрани и зарядът експлодира в стената зад него със страшна сила, а по пода се посипаха парчета гранит.

Ковалски изскочи от укритието си и стреля напосоки към мястото, откъдето беше видял да се изстрелва мощният залп. В този миг усети как някой изби пушката от ръцете му с един-единствен силен удар отстрани. Той се обърна и застана лице в лице с нападателя си. Това беше друг от войниците Хороси. Голямата глава на това същество - стилизирано изображение на ястреб, изглеждаше направена от същия метал като бронята на тялото му. Непокритите части на тялото му бяха изключително мускулести.

Тъй като беше прекалено близо, за да стреля с дългата си пушка, воинът халоса с две ръце Ковалски по брадата и отметна главата му рязко назад. Ковалски успя да хване оръжието, преди противникът му да има време да отстъпи и да стреля. Двамата се счепкаха и Ковалски доби самоувереност.. Ръкопашните схватки бяха негов специалитет, а противникът му, макар и опитен, не беше от неговата класа.

Ястребът имаше необикновено оръжие, което поставяше Ковалски в неравностойно положение. Докато двамата мъже се бореха за пушката, той ръгаше и удряше с острия си клюн. Ковалски го отблъскваше, като натискаше пушката нагоре и атакуваше незащитения пояс на мъжа. Използвайки оръжието като допълнителна опорна точка, той нанесе зверски ритник в стомаха на другия мъж, от което онзи се преви на две. Ковалски изтръгна оръжието от ръцете му, но в мига, когато тръгна да атакува, изотзад върху главата му се стовари удар като от парен чук. Преди да загуби съзнание, Ковалски се извърна и срещна погледа на още един чифт безизразни птичи очи. Прекалено късно осъзна, че врагът работеше по двойки.

Даниел беше наблюдавал цялата сцена. Стоеше на няколко крачки встрани, вкаменен от ужас. Боят приключи толкова бързо, и сега Ковалски - най-силният човек, който познаваше, бе победен о тези невъзможни и въпреки всичко безкрайно познати същества. През цялото време, докато учеше египтология, и през ум не му беше минавало, че древните богове може и да са истински.

Докато отстъпваше бавно назад в мрака, той чувстваше как пулсът му оглушително блъска в тъпанчетата. Щом Ковалски падна, двойката Хороси се раздели и изчезна в тъмнината. Умът му запрепуска в хиляди посоки, а притокът на адреналин в кръвта му се засили многократно. Даниел си пое дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи. Когато онова нещо се върне, каза си той, използвай пушката. Концентрирай се: насочи пушката към главата му, не към стомаха, Ковалски го изрита в стомаха - и след това дръпни спусъка.

Зад него имаше нещо. Той почувства как то бързо приближава иззад колоната, но преди да успее да реагира, то го хвана. Една силна ръка го сграбчи отзад през устата и дръпна главата му назад, за да оголи гърлото му. Очите на Даниел се ококориха като сребърни долари, сигурен беше, че песента му е изпята и очакваше всеки момент да усети как леденото острие на ножа му прерязва гърлото.

В този момент дочу шепот:

- Нуждая се от помощта ти. - Устните на О'Нийл бяха буквално вътре в ухото му. - Отиваме при Старгейт и ти ще ме прикриваш, разбрано?

Полковникът почака, докато усети, че Даниел кимва за "да", а след това хвана главата му под мишниците като футболна топка и се подаде зад колоната да огледа коридора. Брегът изглеждаше чист, затова той изправи Даниел и го блъсна в стената, за да привлече изцяло вниманието му.

Виждаше, че Даниел е на ръба да изперка, затова му заговори съзнателно спокойно, почти безгрижно.

- Слушай сега как ще го направим. Ще вървиш след мен напред, но непрекъснато ще се обръщаш назад и ще стреляш по всичко, което ни следи. Да тръгваме. Бързо.

Той се пресегна и свали предпазителя на пушката на Даниел. Секунда по-късно те вече тичаха с всички сили навътре в пирамидата.

Какво го караше да направи О'Нийл? - пищеше един глас в главата му. Та това беше Преддверието! Още бяха безкрайно далече от стаята на Старгейт, а останалата част от пътя щеше да бъде в пълен мрак. Даниел започна да забавя крачка, но изведнъж осъзна, че алтернативата на това да се държи за О'Нийл е да се изправи сам срещу Хоросите. Той увеличи скоростта си и се втурна извън обсега на последните слънчеви лъчи светлина, преминаващи през квадратните прозорци.

О'Нийл запали една шашка в движение и я размаха безразборно над главата си, за да стане по-трудна мишена. Веднага щом се ориентира, той запрати шашката като томахавка далеч напред. Когато минаха покрай нея, Даниел побърза да излезе от светлината, а след това се обърна и затича. гърбом, за да гледа дали някой се опитва да ги проследи.

Прекосиха останалата част от Голямата галерия с максимална скорост. Когато реши, че навлизат в коридора с вградените в пода и тавана медальони, О'Нийл запали втора шашка. Задържа я докато стигнаха до вратата, а след това я запрати през коридора с медальоните към стаята на Старгейт. Преди още тя да спре да се търкаля, О'Нийл беше вътре в стаята с пушката напред и се оглеждаше на всички страни за врага. В стаята нямаше никого. Още имаше време.

О'Нийл изтича до количката с оборудването, като в движение извади от джоба си закривения инструмент. Даниел влезе в стаята секунда по-късно. Опитваше се да стои наблизо, опитваше се да остане жив.

- Върни се на вратата! - изсъска О'Нийл, без дори да се обърне.

- Полковник, видях онова нещо, което повали Ковал...

В следващия момент Даниел успя да види само, че О'Нийл е насочил пистолета към главата му.

- Направи го или си мъртъв.

Даниел буквално отскочи назад. Сигурен беше, че О'Нийл говори сериозно. Той отстъпи, докато стигна до границата на кръга от светлината на факлите, после приклекна до високия вход. Насочи пушката си несигурно към сенките на Голямата галерия и зачака атаката на Хоросите. След малко погледна през рамо към О'Нийл.

- Какво правиш там? - Даниел виждаше, че О'Нийл човърка в пода на разтоварената количка с оборудване. - Хайде, О'Нийл, давай да се махаме оттук.

Без да му обръща внимание, полковникът продължи работата си, докато не отвори вратичката на тайното отделение вградено в количката. Беше готов да вкара оранжевия ключ.

Отделението беше празно. Цилиндрите бяха извадени, без да се задейства системата за обезопасяване, детонаторът. О'Нийл се взря невярващо в празната кухина. Там и в този момент той осъзна, че се е срещнал с враг, който го превъзхожда. Миг по-късно Даниел видя краката.

През вратата пристъпиха двама от огромните мъже-ястреби. Шлемовете им блестяха под химическата светлина на факлите. Те спряха на място. От тъмнината бавно излезе трето същество, по-високо с около трийсет сантиметра, и застана между тях с насочено оръжие. Даниел и О'Нийл го разпознаха веднага. Това бе Анубис, богът на мъртвите, с глава на чакал.

- Свали пушката, Джексън, всичко свърши. Даниел нервно се подчини на заповедта. Докато Анубис се приближаваше, Даниел за пръв път успя да разгледа лице в лице едно от тези неземни, ужасяващи, потресаващи същества. Воинът с глава на чакал крачеше помпозно и церемониално под светлината на факлите. Когато мина покрай него, Даниел успя да огледа това въплъщение от плът и желязо на онова, което винаги беше смятал за мит. Особено смущаваща беше главата на воина. Тя изглеждаше едновременно неорганична, изваяна от някакъв метал или подобен на кварц материал, и в същото време жива. Даниел си помисли, че може да е някакъв шлем, конструиран от биоморфен метал. Можеха ли да са киборги?

Анубис продължи да се приближава към О'Нийл. Когато стигна на една крачка от него, той плъзна дланта си от долната страна на дългата, древна на вид пушка. Тясната цев на пушката доби конична форма в предната си част - оръжието беше готово за стрелба. О'Нийл не помръдна. Известно време двамата се взираха един в друг, сякаш се разпознаха, а след това странният воин даде знак на двамата Хороси.

Това бе зловещо подобно на рисунките, които Даниел видя предната вечер в катакомбите. Анубис беше водачът на останалите богове. Те като че ли работеха за него.

Двамата стражи - Хороси пристъпиха напред и всеки сграбчи с мощните си ръце по един от неканените гости за яката. Като придържаха ръцете им ниско до земята, те принудиха пленниците си да вървят наведени. Ако се препънеха, което се случваше и на двамата, Хоросите без усилия ги влачеха по пода.

Напуснаха стаята на Старгейт и влязоха в следващата - коридора с вградените в пода и тавана медальони. Стражите дотътриха американците върху големия кръгъл диск. О'Нийл, който не се противеше, за да печели време, забеляза, че чакалът нагласява нещо на бронирания си маншет.

На външната страна на китката му имаше издутина с формата на скарабей, в която бе вграден голям, прозрачен скъпоценен камък. Чакалът натисна камъка. В следващата секунда тънък лъч синя светлина проряза тъмния коридор и свърза ръба на медальона с близнака му на тавана.

Лъчът премина по обиколката на медальоните и петимата мъже, застанали върху диска, бяха обградени от тънка като ципа завеса от трепкаща синя светлина.

Щом светлината завърши кръга и образува цилиндър, нагоре се устреми поток от ярка бяла светлина, която като че ли ги повдигна от земята. Даниел и О'Нийл почувстваха познато парещо изтръпване: внезапно бягство от затвора на гравитацията. Същото дезориентиращо усещане, което бяха изпитали по време на пътешествието си до тази планета през Старгейт. Медальоните очевидно работеха на същия принцип както и огромните кварцови пръстени.

Когато издигащата се бляскава бяла светлина стигна над главите им, те се озоваха в друга стая, застанали на идентичен медальон.

В почти пълната тъмнина Даниел си намести очилата и забеляза, че от три страни са заобиколени от разперените крила на някаква статуя. Надвисналата над тях заплашителна фигура беше висока поне два метра и половина и бе изработена от един единствен блок лъскав, черен камък. В лицето на неприятния им домакин Даниел разпозна Хнум - бога с глава на овен.

Даниел правилно предположи, че се намират точно над стаята с медальоните, вътре в странния апарат, който беше кацнал отгоре на пирамидата. Стражът Хорос стисна още по-здраво яката на Даниел и зелената униформена риза се усука около врата му като въже.

И пак двамата с О'Нийл се запрепъваха с наведени до коленете си глави.

Придвижваха се по някакъв излъскан под. Бронята на стражите тихо подрънкваше в мрака. Акустиката подсказваше на Даниел, че стаята около тях е достатъчно голяма, за да накара тези шумове да изглеждат много незначителни. В тъмнината пред тях се разнесе звънът на някаква голяма камбана. Миг по-късно цялата зала се изпълни с нисък тътен, който звучеше като боботенето на механични тимпани. От няl