Хари Харисън

 

Свят на смъртта III

  

 

 

1.

 

Лейтенантът от охраната Таленк свали от очите си електронния бинокъл и завъртя върху регулиращото устройство бутона за усилване на мощността, за да компенсира намаляващата видимост. Ослепително бялото слънце се притули зад дебел слой облаци, вечерта наближаваше, но въпреки това усилвателят разкри силно контрастните, черно-бели очертания на хълмистата равнина. Таленк изруга под носа си и се завзира във всички посоки с помощта на тежкия уред. Навсякъде само трева, море от полюшваща се на вятъра, заскрежена трева. Нищо друго.

- Съжалявам, но не го видях, сър - неохотно каза часовият. - Тук навън е все едно и също.

- Затова пък аз го видях... и това ми стига. Нещо помръдна и аз ще разбера какво е то. - Той отново свали бинокъла и погледна към часовника си. - Има още час и половина, докато се мръкне, време колкото щеш. Кажи на дежурния офицер къде съм отишъл.

Часовият отвори уста да каже нещо, но се отказа. На лейтенанта от охраната Таленк не се даваха съвети. Вратата в електрическата телена ограда се отвори. Таленк метна на рамо лазерната карабина, стегна здраво чантата с гранатите на колана си и излезе с широка крачка - човек, сигурен в собствените си сили, бивш шампион по борба с голи ръце и ветеран от безброй сбивания. Уверен, че в тази безкрайна равнинна пустош нямаше нищо, което да може да му се опре.

Беше видял някакво раздвижване - в това нямаше съмнение, някакво трепване бе привлякло погледа му. Може да е било животно, кой знае. Решението му да отиде на разузнаване бе подтикнато не само от еднообразното стоене на пост, но и от любопитство. Или пък от чувство за дълг. Той тръгна твърдо напред по скърцащата под краката му трева и само веднъж извърна глава да погледне към заградения с телена мрежа лагер - шепата ниски постройки и палатки, над които се извисяваше скелетът на сондажната кула, тънеха в сянката на подобния на скален зъбер космически кораб. Таленк не беше чувствителен човек, но дори и той не можеше да не усети колко нищожно изглеждаше самотното им селище на фона на безлюдните равнини, които се простираха до хоризонта. Той изсумтя и отново се обърна напред. Ако там имаше нещо, той щеше да го убие.

На стотина метра от оградата се намираше неголям ров, който в отсрещния си край се издигаше във висок склон, но това пресичане на равнинния терен не се виждаше от лагера. Таленк бавно се изкачи на върха и изуменият му поглед попадна на група ездачи, които се бяха скрили зад него.

Той веднага отскочи назад, но беше вече късно. Най-близкостоящият от тях заби дългото си копие в прасеца му, завъртя бодливото острие в раната и го свлече надолу по насипа. При падането си Таленк измъкна пистолета, но друго копие го изби от ръката му, прониза дланта и я закова за земята. Всичко свърши много бързо, за една-две секунди. Преди да изпадне в шок от болката, той се помъчи да се добере до радиото. В китката му се заби трето копие и прикова и другата му ръка.

Проснат с разперени ръце и крака, ранен и замаян от шока, лейтенант Таленк отвори уста да извика силно, но дори и това не му се удаде. Най-близкият ездач се наведе небрежно, затъкна между зъбите му къса сабя, която се заби дълбоко в гърлото и гласът му секна завинаги. Когато издъхваше, единият му крак потръпна, потъна в тревната туфа и това беше единственият звук, който съпроводи смъртта му. Ездачите го изгледаха безмълвно, след това се извърнаха съвсем равнодушно. И животните под тях само се размърдаха неспокойно, но безшумно.

- Какво става? - попита дежурният офицер, закопчавайки ремъка на оръжието си.

- Лейтенант Таленк, сър. Излезе навън. Каза, че е видял нещо, и после изчезна зад едно възвишение. Оттогава не съм го виждал, може би има вече десет-петнайсет минути, а и по радиото не мога да го хвана.

- Не ми е ясно как може да загази навън - каза офицерът и вдигна поглед към смрачаващата се равнина. - Все пак... по-добре да го приберем. Сержант! - Събеседникът му пристъпи напред и отдаде чест. - Вземи един отряд и върви да намериш лейтенант Таленк.

Сключили със сдружението "Джон" договор за трийсет години, това бяха войници професионалисти, които не очакваха от една новооткрита планета нищо друго освен неприятности. Те разгънаха редици и поеха предпазливо из равнината.

- Какво има? - попита металургът, който излезе от кабината на сондата, понесъл къс руда върху една табла.

- Не зная... - отвърна офицерът и в този миг ездачите се измъкнаха от скрития ров и се появиха от двете страни на насипа.

Гледката беше потресаваща. Хората от охраната, добре въоръжени и обучени да сеят смърт, бяха пометени и унищожени. Чуха се откъслечни изстрели, но ездачите, прилепнали върху гърбовете на животните с източени вратове, се прикриваха от оръжията зад дебелите им туловища. Внезапно избръмчаха лъкове и заваля смъртоносен дъжд от стрели. Ездачите прегазиха охраната и продължиха напред, като оставиха зад себе си девет сгърчени трупа.

- Идват насам! - извика металургът, изпусна таблата и хукна да бяга. Алармената сирена започна да вие и от палатките наизлязоха останалите войници от охраната.

Нападателите връхлетяха върху лагера изневиделица, като земетресение. Време за подготовка нямаше и хората близо до оградата загинаха, без дори да вдигнат оръжието. Животните под ездачите забиваха в земята подобните си на стълбове крака и след това се хвърляха напред - светкавично се превръщаха от далечна заплаха в съкрушително присъствие. Водачът им налетя върху оградата, разкъса я с тежестта си, въпреки електрическия ток, който премина през него и го уби, и дългият му дебел врат се стовари на земята точно пред офицера. Той го погледна изумен и ужасен, но в следващия миг ездачът заби стрела в окото му и го довърши.

Смъртта свистеше и покосяваше всичко наоколо. След като нанесоха удара, нападателите се оттеглиха покрай оградата, като прескачаха през трупа на мъртвия звяр и сипеха дъжд от стрели с късите си метални лъкове. Макар в полумрак и от гърбовете на бясно препускащите животни, попаденията им бяха съвсем точни. Хората загиваха на място или се свличаха ранени. Една стрела дори се заби в зейналата паст на сирената и тя издрънча, изстена и замлъкна.

Те изчезнаха тъй ненадейно, както бяха връхлетели, скриха се в рова зад тъмния насип и оставиха след себе си смразяваща тишина, в която стенанията на ранените се чуваха още по-отчетливо.

Небосклонът се бе смрачил почти напълно и тъмнината увеличаваше суматохата. Лумнаха прожекторите и осветиха кървавата баня, в която се бе превърнал лагерът в нощта. Командирът на експедицията Бардови се помъчи да въведе някакъв ред и взе да дава нареждания по мегафона. Медиците отделяха умиращите от мъртвите, а през това време другите набързо изкарваха и инсталираха минохвъргачките. Един от часовите извика да включат мощния боен фар и той освети тъмните силуети на ездачите, които отново се събираха на хребета.

- Минохвъргачки, огън! - изрева побеснял командирът. - Ударете ги здраво!

Гласът му потъна в първия залп от снаряди, после те се заредуваха един след друг, всичко наоколо взе да ври й кипи, а взривовете ехтяха като гръмотевици.

Но на никого не му бе дошло наум, че първият удар е имал единствено за цел да ги заблуди, а главната атака сега ги връхлиташе от противоположната страна на лагера. Едва когато зверовете нахлуха сред тях и започнаха да ги изтребват, им стана ясно какво се бе случило. Но вече беше твърде късно.

- Затворете люковете! - извика дежурният пилот от недосегаемата височина на командната зала и сам заблъска по бутоните за входния люк. Виждаше как нападателите връхлитат и знаеше колко мудно се задейства нискоскоростното устройство на външните врати. Затова продължаваше да удря по вече натиснатите бутони.

Стълпотворението от крещящи, освирепели нападатели се стовари върху електрическата ограда. Предните животни измряха и бяха прегазени от напиращите отзад зверове, които забиваха дебелите си нокти дълбоко в туловищата им и се изкачваха по тях. Измряха и неколцина от ездачите, но това не се отрази особено, тъй като останалите продължаваха да прииждат на вълни, които нямаха край. Те заляха лагера, изпълниха го, унищожиха го.

- Говори подофицер Уейкс! - обяви пилотът и задейства всички високоговорители на кораба. - Има ли на борда някой с по-висок чин от мен?

Той се заслуша в нарастващата тишина и след това я прекъсна със задавен и неясен глас:

- Офицери и обслуга от Машинното отделение, рапортувайте по ред на номерата. Спаркс, отбелязвай.

Гласовете взеха да се обаждат един по един, колебливо, а през това време Уейкс включи скенерите на корпуса и се загледа в стихията, която вилнееше отдолу.

- Седемнайсет - общо - недоумяваше потресеният радист, прикрил микрофона с ръка. Той подаде списъка на подофицера, който го прегледа унило и бавно посегна към микрофона.

- Тук командният пулт. Аз поемам управлението. Приведете в готовност двигателите.

- Няма ли да им помогнем? - обади се нечий глас. - Не можем да ги оставим навън просто така.

- Навън няма кого да оставим - бавно отвърна Уейкс. - Проверих по всички екрани, долу не се вижда нищо друго освен тези... нападатели и техните зверове. А дори и да имаше някой, много ме съмнява дали бихме могли да му окажем помощ. Би било самоубийство да напуснем кораба. И без това трудно ще излетим с този малоброен екипаж на борда.

Корпусът на кораба потрепери, сякаш за да подсили правотата на думите му.

- Един екран изгърмя... а сега още един... удариха го с нещо. И прикрепват въжета към подпорите за приземяване. Не знам дали могат да ни прекатурят... и не желая да разбера. Готови за изстрелване след шейсет и пет секунди.

- Ще изгорят в огъня на реактивните ни двигатели, всичко, всички долу - промълви радистът и здраво затегна колана си.

- Нашите няма да почувстват нищо - мрачно каза пилотът, - но дай да видим колко можем да докопаме от онези.

Космическият кораб се издигна, бълвайки огнени струи, и остави под себе си димящи купчини смърт. Но веднага щом земята се поохлади, в кръга отново се втурнаха дебнещи ездачи и запрепускаха из пепелищата. От мрака изникваха все нови и нови нападатели. Като че ли гъмжащите им редици нямаха край.

 

 

2.

 

- Доста тъпо, да се оставиш да те рани птица трион - рече Бруко, докато помагаше на Джейсън динАлт да измъкне през главата си разкъсаната метална жилетка.

- Да, доста тъпо, да се опиташ да се нахраниш на спокойствие на тази планета! - отряза го Джейсън, задавен от тежкия плат. Той се освободи от жилетката и се присви от острата болка, която го проряза отстрани. - Просто се опитвах да хапна от супата и чинията ми попречи да стрелям както трябва.

- Раната е само повърхностна - заяви Бруко, докато разглеждаше дълбокия разрез отстрани на гръдния кош на Джейсън. - Трионът е отскочил от ребрата, без да ги счупи. Голям късмет.

- Искаш да кажеш, голям късмет, че останах жив. Кой е допускал, че в столовата ще има птица трион?

- На Пиръс трябва да си готов за всякакви изненади. Това и децата го знаят. - Бруко ливна от антисептичната течност и Джейсън здраво стисна зъби.

Телефонът избръмча и разтревоженото лице на Мета се появи на екрана.

- Джейсън... чух, че си пострадал.

- Умирам - беше отговорът му.

- Глупости - силно изсумтя Бруко. - Повърхностна рана, дълга четиринайсет сантиметра, никакви отрови.

- Това ли било? - успокои се Мета и изчезна от екрана.

- Да, това - огорчено потвърди Джейсън. - Един литър кръв и кило месо, все едно че ти се е обелила кожичка от нокътя. Какво трябва да направя, за да предизвикам съчувствие у някого тук... да остана без крак ли?

- Ако останеш без крак по време на сражение, може и да предизвикаш съчувствие - отвърна му студено Бруко и покри раната с прилепваща превръзка. - Но ако си го докараш от една птица трион, и то в столовата, можеш да очакваш единствено презрение.

- Стига! - остро го прекъсна Джейсън и отново си навлече жилетката. - Не се хващай за думите ми, въпреки че ми е съвсем ясно с какво внимание може да ме обградите вие, дружелюбните пирийци. Струва ми се, че никога няма да ми е мъчно за тази планета, дори и за пет минути.

- Да не би да си заминаваш? - попита Бруко с грейнало лице. - Затова ли ни събираш?

- Не изпадай в такова безнадеждно отчаяние при тази мисъл. Опитай се да овладееш нетърпението си до 15 часа, когато ще дойдат и останалите. Не обичам да фаворизирам никого. Освен себе си, все пак - добави той и си тръгна вдървено, като се опитваше да движи ранената си страна колкото може по-малко.

"Време е за някаква промяна" - мислеше си Джейсън и гледаше от високия прозорец към изпълнената със смърт джунгла отвъд стената на периметъра. Движението му навярно бе доловено от някакви свръхчувствителни клетки, тъй като един клон полетя напред и върху прозрачния метал на прозореца задрънча дъжд от трънливи стрели. Но рефлексите му бяха вече толкова добре тренирани, че у него не трепна нито един мускул.

Отдавна трябваше да настъпи някаква промяна. Всеки изминал ден на Пиръс не беше нищо друго освен поредното завъртане на колелото. Победата означаваше временно изравняване на силите, а дойдеше ли и твоят ред, чакаше те сигурна смърт. Колко ли хора бяха загинали, откакто се появи тук за първи път? Започваше да им губи сметката и да гледа на смъртта със същото равнодушие, както и останалите пирийци.

Ако трябваше да се извършат някакви промени, то с това трябваше да се заеме само той и никой друг. В началото си мислеше, че е разрешил убийствения проблем на планетата, като им доказа, че безмилостната и нескончаема война е тяхно дело. Обаче тя продължаваше. Познаването на истината не винаги означава приемането й. Пирийците, които бяха в състояние да приемат реалността на съществуването тук, бяха напуснали града и заминали достатъчно далеч, за да избягат от напора на все още властващата в него физическа и духовна ненавист. Макар останалите да признаваха на думи теорията, че поддържат войната единствено със собствените си чувства, дълбоко в себе си те я отхвърляха. И само да погледнеха навън, към света, който мразеха, врагът набираше нови сили и подновяваше атаките. Мисълта за единствения възможен край на града все повече и повече подтискаше Джейсън. Оставаха още толкова много хора, които нямаше да приемат промяната... нито пък някаква помощ. И те, както и свръхобособените форми на живот отвън, бяха част от тази война, родени за тази война и моделирани по един и същ начин от едни и същи поколения, изпълнени със смесица от омраза и страх.

Предстоеше още една промяна. Джейсън се чудеше колко ли от тях щяха да я приемат.

Той се появи в кабинета на Кърк чак в 15,20. Забави се в последната минута поради размяна на съобщения по предавателя на космодрума. Лицата на всички присъстващи в залата го гледаха с едно и също изражение - на леден гняв. Пирийците проявяваха много малко търпение и още по-малко склонност към тайнственост или загадки. Толкова си приличаха... и толкова се различаваха.

Кърк - сивокос и упорит, в състояние да владее изражението си по-добре от останалите. Това несъмнено се дължеше на опита му от многобройните контакти с чужденци. Именно него беше най-важно да убеди, защото ако разнородното, военизирано пирийско общество изобщо можеше да има някакъв водач, това бе той.

Бруко - източен и с орлови черти на лицето, от които неизменно лъхаше бдителност. И с основание. Като лекар, изследовател и еколог той беше единственият капацитет по Пирийските форми на живот. Налагаше се да бъде бдителен. Но пък притежаваше поне едно положително качество - беше достатъчно голям учен, за да не отхвърля добре аргументираните факти.

И Рес - водачът на другите, на хората, които бяха съумели да се приспособят към тази смъртоносна планета. Той не беше обсебен от рефлекса на омразата, който изпълваше останалите, и Джейсън разчиташе на подкрепа от негова страна.

А ти, Мета, нежна и прекрасна, по-силна от повечето мъже, дето можеш да притискаш страстно в обятията си... или пък да чупиш кости. Знае ли студеният ти и практичен разум, скрит в това красиво женствено тяло, какво е любов? Или единственото чувство, което изпитваш към чужденеца Джейсън динАлт, е гордостта, че го притежаваш? Кажи му го един ден - би искал да знае. Но не точно сега. Изглеждаш почти толкова нетърпелива и опасна, колкото и всички останали.

Джейсън затвори вратата след себе си и се усмихна престорено:

- Привет на всички! Надявам се, че не ми се сърдите много, задето ви накарах да чакате? - И продължи бързо, без да обръща внимание на гневните възгласи, които се изсипаха върху него. - Несъмнено всички ще останете доволни, като разберете, че съм разорен, финансово унищожен и затънал.

Лицата им се проясниха, когато разбраха за какво става дума. Какъв едностранчив начин на мислене - точно по пирийски.

- Имаш милиони в банката - започна Кърк. - Няма как да си играл на комар и да си ги загубил.

- Когато играя, аз печеля - уведоми го Джейсън с тихо достойнство. - А съм разорен, тъй като изразходвах и последния си кредит. Купих космически кораб, вече идва насам.

- Защо? - Мета зададе въпроса, който напираше у всички.

- Защото напускам тази планета и взимам със себе си теб... и колкото може повече от останалите.

За Джейсън не беше трудно да долови смесените им чувства. За добро или за зло - несъмнено по-лоша от тази планета нямаше в досега известните им граници на галактиката - това беше тяхната родина. Изпълнена с опасности и смърт, но все пак тяхна. За да ги ентусиазира и да предотврати всякакви възможни колебания, той трябваше да представи предложението си в привлекателна светлина. По-късно щеше да се позове на разума им; най-напред трябваше да се обърне към чувствата. Добре познаваше единствената пукнатина в защитната им броня.

- Открил съм планета, която е далеч по-смъртоносна от Пиръс.

Бруко се изсмя студено и недоверчиво и всички закимаха в знак на съгласие с него.

- Какво привлекателно има тук? - попита Рес, който беше единственият присъстващ пириец, роден извън града, и затова тяхната любов към насилието му беше чужда. Джейсън му намигна бавно и настойчиво, с което го накара да се замисли, и продължи да убеждава останалите.

- Като казвам смъртоносна, имам предвид, че там се среща най-опасната от всички досега открити форми на живот. По-бърза от летящо жило, по-проклета от рогат дявол, с по-желязна хватка от ноктест ястреб - мога да изброявам безкрай. Открил съм планетата, която се населява от такива твари.

- Имаш предвид човешки същества, нали? - попита го Кърк, който както винаги схвана по-бързо от останалите.

- Да. Човешки същества, много по-опасни от тукашните, защото пирийците са научени да се защитават срещу всевъзможни опасности единствено заради естествения подбор. Но само да се защитават. А как би ви се сторил един свят, където от хилядолетия хората са научени да нападат, да убиват и унищожават, без да ги е грижа за последствията? Как смятате, че ще изглеждат оцелелите в този геноциден конфликт?

Те се замислиха и по изражението на лицата им пролича, че всичко това не им се нрави особено. Но дълбоко в себе си определиха пристрастията си, обединиха се срещу общия враг и Джейсън бързо продължи нататък, за да се възползва от моментното им съгласие.

- Става въпрос за планета, на име "Фелисити", която очевидно е кръстена така, за да примамва заселници или пък поради същата причина, поради която на някой едър мъж му викат "дребосък". Преди няколко месеца прочетох за нея в един информационен бюлетин - съвсем кратко съобщение за унищожаването на цяло миньорско селище. А това е трудна работа. Миньорските екипи са яки и подготвени за всякакви неблагополучия... пък хората от сдружението "Джон и Джон Минералс" са от най-яките. Още нещо - и също толкова важно, - това сдружение не си играе да залага на дребно. Аз се обадих на някои мои приятели, изпратих им малко пари на разположение и те успяха да се свържат с един от оцелелите. Получаването на точна информация о