ТЕРМИНАТОР I

 

Рендъл Фрейкс и Бил Уишър

По сценария на Джеймс Камерън и Гейл Ан Хърд

 

 

 

 

ДЕН ПЪРВИ

 

 

Лос Анджелес, Калифорния

Обсерваторията "Грифит Парк"

9 март 1984 г.

Петък, 3:48 след полунощ

 

"Историята е мъртва" бе написал някой на измазаната стена, опасваща окъпаната от луната обсерватория. Може да е било студентче в спонтанна приумица, или пък въоръжен със спрей член на банда от порториканския квартал, прекъснал обичайния ритуал по маркиране на територията си с тази литературна високопарност. А може да е бил и някой, който е съзнавал, че е истина.

Трикуполната сграда тънеше в тишина. Единствено над месинговите рамки на остъклените врати мъждукаше бледожълт глобус. Наоколо бе доста чисто, благодарение на самодоволното старание на работниците от градския парк, но по огромния паркинг тук-там се вихреха купчинки боклук, докато мартенският вятър не ги сплескаше о поруганата стена.

Преди години обсерваторията бе служила за работен прозорец към космоса. Откакто я бяха построили, астрономите не преставаха да се ровят от високия връх из загадките на започналия да тиктака преди векове космически часовник. Това бе вече невъзможно - блестящата паяжина, изтъкана от светлините на града, огряваше нощем целия лосанджелески басейн и затъмняваше звездите. От промишлената и автомобилна пушилка пък се образуваше почти непрозрачна и постоянна шапка от смог и също пречеше на неизползваните вече телескопи.

С течение на времето превърнаха обсерваторията в планетариум - в таваните на куполите се отразяваха "звезди", излъчвани от машина, сякаш единствено тя бе способна да запомни небесната им подредба. От академично средище се бе превърнала в нещо като Дисниланд - място, по пътя към което туристите се изпогубваха, храм за поклонение по време на гимназиалните излети с учебна цел, а откакто добавиха и "лазериума" - лазери, описващи невероятни форми по сводестите тавани под тътена на рокендрола - и в свърталище за ученици, търсещи разнообразие от писналите им драйв-ин кина и рок концерти. Другата основна атракция бе изгледът от паркинга към Лос Анджелес. През онези тридесетина-четиридесет дни в годината, когато въздухът е чист - а той става чист като планинския и хвърля сенки с остротата на бръснач - влюбените двойки се застояват след последното шоу в лазериума да се порадват на по-статичната, но не по-малко впечатляваща, игра на светлините, докато зад замъглилите се стъкла на колата не усетят, че други възприятия са станали по-важни от зрителните.

Дори и без гадже да се качи човек до горе, гледката пак си заслужава да биеш толкова път. Ако пътят е сух, разбира се. Когато над града вали, пъстрата като на кино плетеница от улични лампи и неонови реклами, опряла гръб в мрачната тъмнозелена тихоокеанска шир, се кротва под наближаващите откъм Санта Моника ниски, черни, влажни облаци. Тогава не си струва друсането по змиевидното шосе. Та в този момент, току пред приближаващата буря, по шосето Върмонт Каньон се влачеше едно единствено превозно средство, наподобяващо боядисан в оранжево и жълто хипопотам - градски боклукчийски камион марка "Дженерал мотърс".

Дел Рей Гойнс бръкна в десния външен джоб на плътното моряшко яке и опипом потърси дребното копче за усилване на уокмана. Пръстите на Би Би Кинг опъваха струните в жестоко блусарско соло - любимият пасаж на Дел, но камионът започна да поднася. Наложи се да настъпи виещия дизел и Би Би Кинг се удави в рева на двигателя. Миниатюрните слушалки, с които бе окомплектован уокманът, пропускаха прекалено много външен шум. Сети се, че отдавна се кани да купи от по-стария модел, дето покриват изцяло ушите. Да се шофира със слушалки бе забранено, още повече - на работник в кметска служба, ама да се ебат в гъза, човек трябва да е наясно кое е по-важното. "Музиката преди боклука," рече си Дел. Ако го гепят с уокмана на работа, моментално ще изхвръкне на улицата. За кой ли път. Не че толкова държи на сегашната работа. Хич дори. Ама трябва да яде, да плаща издръжка на Лиана, наем на гадняра хазяин, че и кучето си да храни.

Тук все пак му плащаха добре, но и Боунър хапваше яко, като всеки огромен дог. А и самият Дел хич не беше от леките категории. И в най-мизерните времена не беше падал под 113 кила. И въпреки всичко, да влачи боклука от единия край на парка до другия не му беше най-любимото занимание. Виж, преди двайсет и две години наистина правеше нещо по душа: защитник в професионалния футболен отбор "Хюстън Ойлърс". Два добри сезона - всъщност, най-добрите в цялата история на "Ойлърс" - след което лошият късмет се изпречи отпреде му като тухлена стена. Контузията на коляното. Разводът. Изпадането от отбора. Основната част от заплатата му бе преминала в джоба на един по-добър от него покерджия. Оттогава животът му тръгна като влакче в лунапарк: понякога нагоре, но в повечето случаи копелето го влачеше надолу. И ето го боклукчия - па-а-рдон! - служител в градския отдел за чистота, полеви инженер. Шибан лайновоз. Наеха го, защото го препоръча един бивш съотборник.

Ставаш в два след да го еба полунощ. Набутваш се в тоя проклет метален слон и го шпориш с триста зора по тесните чакълести алеи да събираш останките от нечий пикник. А миризмата на прокиснали портокалови кори от проклетата гнилоч ти се лепва по тялото. Неизменно. Като мръсна пиявица.

Сграбчи лоста за скорости в широката кафява длан и направи рязко двойно амбриране. Бе почти под върха на последната стръмнина и без слизане на по-долна предавка нямаше да може да я изкачи. Запъхтяният дизел се раздруса върху тампоните си, разтърсващите стомаха вибрации преминаха по цялото шаси и по кормилния лост се предадоха на яките ръце на Дел. Насочи камиона към паркинга на обсерваторията и примига от изненада като видя барутносивия шевролет-малибу, изпречил се като преграда на пътя му. През двете секунди, които потрябваха на мозъка му, за да отчете напълно учудването, страха, а сетне - и болката, че някой може да направи работата му още по-опасна, по-трудна, забеляза бял младеж да пикае върху предната броня на колата. Черното му кожено яке бе опасано с вериги, лилавата коса стърчеше като таралежови бодли, с което напомни на Дел за Бъкуит от старите детски филмчета "Малките негодници", а сивият клин бе напъхан в пехотински полуботи. На тия им викаха пънк-рокери. Дел се изправи на спирачката и завъртя огромния волан. И мускул не трепна по лицето на младежа - имаше вид на седемнайсет или осемнайсетгодишен - докато чудовището на Дел изфуча край него. Дел гледаше в огледалото за обратно виждане дали хлапакът няма да отскочи. А той само изгледа спокойно прелитащия камион и продължи да пикае, като улучи със струята задната гума на камиона.

Страхът на Дел бе заменен от избухналата остра злоба и той трясна с длан средата на кормилото. Ревът на пневматичния клаксон можеше да събуди и умрелите. Съвсем щеше да му щръкне косата на малкия. Но в огледалото зърна единствено неприличния жест на смаляващата се пънкарска фигурка.

Пънкар ли? Дрисльо. Само ако повтореше същото на връщане, Дел щеше да му даде нещо за препикаване.

На бронята на камиона бе залепил надпис: "Имотът е застрахован от "Смит енд Уесън". И наистина бе въоръжен, макар и с най-прост патлак HR калибър 22, купен преди няколко години от шурея му за седемдесет долара. Досега не бе убивал с него нищо, освен една бирена кутия, но добре се оправяше с примерването и дърпането на спусъка.

Би Би Кинг нахлу отново в съзнанието му, докато насочваше големия камион по асфалта към големите контейнери с боклук.

Дел Рей опита да се успокои. Но после се сети защо бе започнал да носи пищова. Не заради десетките наръгвания и сбивания между разни банди, осеяли най-новата история на парка. Ставаше дума за нещо много по-лично. През първата нощ на третата седмица, откакто бе започнал в чистотата. Пак горе-долу по това време, но в друга част на парка. Тъкмо бе вдигнал един контейнер на вилката, за да го изсипе в каросерията, когато нещо тупна отгоре и се изтърколи върху капака на двигателя.

Полицията го определи като убийство, свързано с наркобизнеса. Но Дел забеляза единствено, че осемнайсетгодишният младеж бе изкормен, и че много от последното му ядене се бе размазало върху предното стъкло. Затова и се въоръжи. Всички знаеха, че Лос Анджелес е пълен с откачалки. А и белите момчета наистина бяха пощурели напоследък. Погледна отново в страничното огледало, но не видя нищо. Беше се отдалечил прекалено много. Сви покрай извивката на стената и спря в една задънена алея, където контейнерите стояха сгушени като метални отрепки. Маневрирайки с камиона така, че да закачи първия контейнер, усети, че се поотпуска. "Съвсем си се сбабичкосал, Дел," рече си, но работата му отне повече време от друг път, защото все хвърляше по някой поглед към огледалото - просто така, за всеки случай.

Марк Уорфилд бе насред пикнята си, когато чудовището нахлу с рев в паркинга. Като кенгуру, смразило се от фаровете на ловеца, Марк не отстъпи. Самата съдба се бе явила да изпита смелостта му. Съдбата с половин товар боклук на гърба си, трещяща като божия колесница насреща му. Ебал съм я и съдбата. И пикал съм й.

Това и направи, докато онзи минаваше покрай него.

Миг след това, докато го напъхваше обратно в гащите, клаксонът го стресна и без да иска се защипа болезнено с ципа.

Внезапно по наелектризираните му мозъчни клетки изпращя първичното съзнание, че съдбата го ебава. Продухва му ушите, наранява мъжеството му. Вдигна ръка с щръкнал среден пръст. Готов бе да се сбие със съдбата. И по-тежки противници е срещал. Земята, например. И тя се ебава с него. Люлее се под краката му като змия, пъхната в електрически контакт.

Макар да я яздеше като сърфист, и то професионал, с усет за движенията и, борейки се за надмощие, земята надви. Вдигна се и го трясна по лицето, при това яко. Видя бял проблясък, чу далечния си стон, после попипа цицината на челото, където го бе нацелил паркингът. Изсмя се. Чу, че и приятелите му се хилят, вероятно на самия него. Джони - нисък, бърз и адски гаден. Обикновено му викаха Котекс Тампона. И Рик - висок, кокалест, като призрак в съдрания си тренчкот. Приятелчета. Обичаше ги. Мразеше ги. Путьовци: Що не вземе да пореже някой от тях тая нощ? Зърна няколкото неотворени бутилки бира до основата на монетния телескоп, около който танцуваха Котекс и Рик. Бяха на площадката за наблюдения в самия край на паркинга, на милиони мили от самия него. И въпреки това ги чуваше, сякаш са на десетина метра. От масивния касетофон "гето-бластер" се носеше "Да си направим война" на Фиър.

Започнаха от дискотеката "Катей": куфяха до самата сцена, вяха ръце, навиха динамото. Когато излязоха, енергията от адреналина се разля по улицата чак до паркинга, където им се изежиха някакви селянчета.

Котекс наби главата на единия през прозореца на пикапа и другите го духнаха. Динамото се завъртя още по-бързо, адреналинът в кръвта се смеси с кокаина и създаде смразяващо-горещо вихрено чувство.

Натовариха се на шевролет-малибуто на Рик и зашариха като акули - гладни и без посока - докато накрая се озоваха сред хълмовете. Марк се издрайфа на сухо. Или пък се засмя. Понякога не усещаше разлика между двете. Котекс и Рик вече се биеха. Или им беше нужно доста време да паднат един връз друг. Само да не счупят бутилките. Защото бе жаден. Достатъчен повод да пореже някого. Залази към тях.

Под закрилите небето и приближаващи се към обсерваторията дъждовни облаци блесна светкавица. На Дел хич не му се щеше да се мокри на слизане по Върмонт Каньон, затова даде малко повече зор на хидравликата и контейнерът трясна върху асфалта. Изтегляше вилката, когато над главата му пак се изсвятка. Тоя път бе съвсем наблизо, точно над камиона. Представи си заглавието: "Работник от чистотата убит от гръм". Само това липсваше. Ръгна лоста на първа. Натисна газта, двигателят прикашля и спря. В същото време угаснаха и фаровете, заглъхна и Би Би Кинг.

Пак я осрахме, рече си. Повреда на майната си и на седем стръмни километра от най-близкия телефон.

Завъртя повторно ключа. Нищо.

- Копеле мръсно!

Трети опит. Бендиксът изобщо не чукна.

Твърдата коса щръкна на тила му. Сигурно от вътрешния глас, който го подсети, че уокманът е на батерии и няма причина да спре само защото камионът прави номера. Или пък от сякаш заредения с ток въздух. Изтресе един юмрук на таблото.

- Гадна таратайка! И китайска пара не струваш...

Всичко това бе изръмжано почти без глас и Дел тъкмо се изпомпваше да избухне, когато стана нещо далеч извън възможностите на ония мърльовци от гаража. Около камиона и над покрива на кабината се започна святкане, сякаш хиляди фотоапарати го щракаха едновременно. Завъртя пак ключа. Няма начин. Никакви тоци. В този миг огромна енергийна стрела разсече атмосферата и изсвистя като змия по ръба на един от контейнерите. Каквото и да беше, ставаше по-лошо. Дел инстинктивно пусна металните ключове, дръпна от ушите си металните слушалки и рязко вдигна лакът от металната облегалка. Ботушите му бяха гумени. Дали бяха добър изолатор? Чакай сега: изолаторите спираха ли тока, или го пропускаха? Мамичко, не ме оставяй да се изпържа! Въздухът пращеше и виеше подобно на радио, оставено между две станции, докато музиката се кривеше в дисонансен вой. Пращенето се засили, все едно грамофон на седемдесет и осем оборота набираше инерция. Настръхналият въздух около камиона се превърна в тежък бръм, като от мощен трансформатор, който предупреждава: "Не пипай! Опасно за живота!"

На Дел му идеше да зареже всичко и да хукне, но бе сигурен, че ха е мръднал, ха е умрял. Това не бе някаква обикновена светкавица. Хаотично пресичащи се и извиващи се лилавобели линии от енергия облизваха камиона, стрелваха се като гущерови езици и галеха метала на кабината.

Видя как бесният танц на енергията я сви в голямо кълбо камшичена светлина. Със събирането на стрелите топката като че стана по-светла. Косата на Дел зашумя, сякаш я повя бриз, макар стъклата да бяха вдигнати догоре. После косата му се втвърди и щръкна право нагоре, като на оня пънкар. Не защото го бе шубе, макар когато профуча покрай оня преди трийсет секунди да се бе поуплашил и едва сега започваше да осъзнава ужаса. А защото статичното електричество бе навсякъде и изпълваше дори кабината с първичния щипещ аромат на йонизиран въздух.

Точно тогава ушите му заглъхнаха от покачилото се налягане. Светещото кълбо се пръсна на лилави ивици и нещо се появи на този свят с гръм, сякаш защитник като Злия Джон Грин, но с гаргантюански размери, бе приложил бодичек на Скалистите планини.

Дел се сви на топка, когато налягането скочи, блъсна прозореца и го превърна в ситни топченца стъкло, които се изсипаха във врата му. Отдръпването на взривната вълна изсмука с плясък въздуха от вече проветривата кабина. После нещата като че се поуспокоиха.

Дел бавно се изправи и се заопипва дали не е порязан. Нищо му нямаше, освен на ушите. Сътресението.

Натисна ги с длани, та да изпукат. Никаква полза. Гърлото му се стегна, но не успяваше да преглътне, понеже глухотата бе вече без значение - той гледаше как облакът от пара на мястото, където бе станала експлозията, се разнасяше бързо от ледения вятър. И в облакът имаше нещо. А преди това не бе имало нищо. Дел не искаше да гледа.

Но съзнаваше, че трябва да види онова, което ще го убие. В съзнанието на Дел Рей Гойнс не съществуваше и капка съмнение, че това е нещо свръхестествено, появило се заради него, и понеже си е поначало скапано копеле, е дошло да го убие. А палачът винаги трябва да се гледа в очите. Затова Дел завъртя глава и съзря бялата буца насред разсейващата се пара.

Дошло бе отникъде и вече бе там.

Виждаше го как диша. После то се разви бавно и грациозно и пред него застана гол мъж. От късата военна подстрижка излизаше дим. Кожата бе покрита с бяла пепел, която се смъкна подобно на фино брашно и разкри розова като на бебе кожа. Но създанието не бе никакво пеленаче.

В отбора по американски футбол Дел бе заставал и срещу по-едри противници. Вероятно и срещу по-силни. Но нито един не бе безупречен като този. Мускулите му се свиваха и отпускаха гладко като бягащи вълни по ваяното от скулптор тяло. Ръцете му бяха достойни за студия по мощна симетрия: гневната извивка на бицепсите се свиваше прецизно при лакътя, а сетне с впечатляваща математическа равномерност преливаше в яки ръце, които се сливаха с едва ли не грациозно тънките китки. Пръстите на масивните ръце се разтвориха, после се свиха в юмрук.

Пусни такъв на футболния терен и за него няма непреодолима отбрана. И трима като Дел Рей да му се метнеха с цялата си маса, пак нямаше да го съборят. Дел изведнъж осъзна защо. Не заради тялото. А заради лицето. Непреклонно. Живо, но въпреки това безжизнено. Приемащо, но не предаващо - и то не толкова самото лице, колкото очите. В кобалтовосините очи витаеше смъртта. Невъобразима. Безмилостна. Неумолима. Оня вид смърт, за каквато хората никога не мислят, защото е прекалено истинска. Откровена, без емоции и следователно - без съчувствие. Ясно виждаше, че мъжът е впил поглед в него. А щом е толкова близо, че да вижда очите, мина му през ума, значи е достатъчно близо оня да може да го убие.

Онова, което бе създавало най-много проблеми на Дел през футболната му кариера, сега бе единствената му надежда. Краката. Сърцето му вече лумкаше.

Дел блъсна с рамо вратата и се изтърколи върху студения асфалт. Кракът му понесе зле удара и старата позната болка прониза контузеното коляно. Движи се!

Хукна покрай камиона, по-далеч от онзи, чиито очи се бяха насочили в него като оръдия на крайцер и следваха дебелото тяло в неговия добър за възрастта му спринт.

Дел се мъчеше да отхвърли разкъсващата краката му и отекваща в болното коляно болка и да помпа с бедра с все сила. Онова страшно копеле вървеше по петите му и той го усещаше. Не му се налагаше да поглежда, а и нямаше такова намерение. Шкембето му се изсули от колана и се задруса като чувал, после се надигна до гръдния му кош, но Дел успя да запази равновесие.

Ако нещо можеше да го накара да се предаде, нямаше да са червата.

Прекоси половината паркинг, преди да съзре пънкарите на площадката за наблюдения. Трябва да ги предупреди. После се сети как оня келеш препика камиона му и ги изключи от живота си. Да се оправят сами. Пък и може да позабавят оня. Човекът от Небето. Готов да опакова душицата ти в целофан. Да я замрази за после.

Бягаше като откачен.

Както никога в живота си.

Покрай барутносивия шевролет-малибу.

Покрай пънкарите.

Надолу по виещата се алея.

Като кълбо по лудешката стръмнина на шосето Върмонт Каньон. И да искаше, не можеше да спре. Инерцията го понесе, сякаш някакъв великан го вдигна в дланта си, докато накрая коляното му наистина поддаде, земята го гепи за задника и го хлъзна встрани от пътя, по стръмния склон. Затъркаля се безпомощен пред силите на земното притегляне и инерцията, а болката го накара да остави с облекчение те да решат, къде ще стигне.

Спря го туфа високи мокри треви на около половин метър от мрежата на някаква ограда. По гръб, с отпуснато тяло. И точно тогава някой засили звука на света. Започна да се чува тежкото му дишане и той изхлипа. Добре дошъл, Би Би.

Дел бавно се изправи, а светът се залюля пред очите му. Шосето горе бе безлюдно. Никакви стъпки. Никакъв злодей от Небето. Едно на нула. Умът му изреди всички благодарствени молитви, които бе учил насила като дете. Седеше върху нещо, което пробождаше бедрото му. Опипа мястото и усети затопления от тялото метал на пистолета.

Най-горещата му и искрена молитва бе за това, че не се бе сетил да го използва. Не знаеше защо, но усещаше, че нямаше да му помогне да спре онзи. Но и не щеше да знае. Успя да се изправи върху мократа земя и закуцука покрай оградата, отдалечавайки се от обсерваторията. Безработицата започваше да му се струва примамлива.

Бе един от малцината, спасили се от Терминатор.

За микросекунда Терминатор обърка ритъма си. Нещо с огромна сила го накара за миг да изгуби съзнание. След това възприятията му се възстановиха. Пращенето в ума му намаля и очертанията на предметите дойдоха на фокус. Парата все още го заобикаляше, но не му пречеше да вижда. Ефектът от хронопортирането бе почти нищожен. Пое дъх и го анализира. И Тук бе като Там, с малки изключения, дължащи се на замърсителите на въздуха и наличието в него на азот. Свил се бе на кълбо като зародиш, за да направи по-ефикасна пренеслата го през Времето обвивка. Заизправя се бавно, запазвайки идеално равновесие, и остави частите на тялото му да свикнат с новата среда. Овъглилото се желе бе успяло да предпази епидермиса му от светкавиците. Покриващата го бяла пепел създаваше впечатление за класическа статуя от бял мрамор или алабастър, внушителна с идеалната си завършеност не по-малко от коя да е творба на Бернини или Роден.

Терминатор сканира района. На четири метра пред него, на асфалта, имаше голям метале