ТЕРМИНАТОР 2

 

СТРАШНИЯТ СЪД

 

Рендъл Фрейкс

По сценария на Джеймс Камерън и Уилям Уишър

 

 

 

ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ

 

Буенавентура, Мексико

16 юли 1984 г.

четвъртък, 8:58 ч.

 

Сара Джинет Конър караше през пуста, осеяна с кактуси пясъчна равнина. Пред нея се простираше навъсена планинска верига, над която бяха надвиснали дъждовни облаци, зад които, като гигантски стробоскоп, проблясваха мълнии. Бурята бе във въздуха.

По един или друг начин Терминатор я бе унищожил, мислеше Сара докато проверяваше барабана на своя Колт-Питон .357, след което го върна в кобура, мушнат под таблото на открития джип. Тя със сигурност не бе вече наивната, деветнадесетгодишна сервитьорка отпреди няколко месеца. Тази личност умря, когато двама души, които бе обичала повече от собствения си живот - бащата на детето, което сега растеше в утробата й, и майка й - бяха жестоко убити. Мисълта за смъртта им още я измъчваше, макар че се бе научила да поставя чувствата си на място, от което не биха й пречили да оцелее. Защото сега Сара Конър бе най-важното нещо на света.

Тя приближи до ухото си един "Уокман" и чу записа, който бе направила преди няколко минути, когато спря за да зареди. "Дали да ти разкажа за баща ти?" Погледна надолу към подутия си корем. "Би ли повлияло на решението ти да го пратиш тук, на смърт?"

Тя знаеше, че все някога ще трябва да вземе решение и потрепери. "Но ако не изпратиш Кайл, самия ти няма никога да съществуваш."

Безумната мисъл премина като вихрушка през съзнанието й. Кайл Рийс, млад войник, пожелал да бъде изпратен назад във времето, за да я защити от терминатора, бе заченал в утробата й сина, който един ден щеше да нареди на баща си да се върне назад във времето, за да може тя да забременее, така че синът да може да нареди на баща си да се върне назад във времето, за да може... омагьосан кръг, в който неизменно се стигаше до началото. Тя си спомни какво казваше за парадоксите господин Бауланд, учителят по физика в училище - вселената е един голям питон, който е захапал опашката си. Това я караше да се чувства като марионетка на съдбата, обикновена брънка в причинно-следствената верига. От друга страна, волята й да оцелее изглежда определяше изхода от събитията. Или може би човешката воля бе само още един елемент от предначертания план? Целият й останал живот може би щеше да бъде отговор на този въпрос,.

Гласът й все още се чуваше от магнетофона: "Май ще взема да ти разкажа за баща ти. Дължа му го. И може би ще е достатъчно да знаеш, че през малкото ни часове заедно, се обичахме колкото за цял живот".

Тя го изключи. Думите звучаха толкова изтъркано, толкова банално в сравнение с изгарящите спомени. Сара искаше синът й един ден да обича баща си, колкото тя го обичаше сега. Но никога не бе имала дар слово... Отчаяна, тя извади касетата и я постави в жабката до нарастващата купчина други С90. Наричаше ги "Книгата" - аудио-хроника на информацията, от която синът й щеше да се нуждае, за да оцелее. Тази сутрин тя бе записала разказа за пристигането на Терминатор преди сто двадесет и шест дни. Как е бил "убит" три дни по-късно. И огромните промени, настъпили в живота й през тези три дни...

Сара Конър, която ходеше на училище и си мечтаеше да се омъжи за мил човек, да води обикновен живот, уютно сгушена някъде в потъналите в подрязана зеленина предградия, бе унищожена от огнената смърт, наречена Терминатор. Като уби тези, които тя бе обичала, той я бе научил да мрази повече, отколкото изобщо си бе представяла, че е способна. Бе си отмъстила като смачка киборга в една хидравлична преса. Но не й беше приятно да мисли за това. Защото след като натисна бутона, изпратил с трясък тежкия чук надолу, като Божи юмрук, тя също бе умряла и се бе преродила сред кръв и мъка, в един свят, в който всички бяха обречени на масово унищожение и всеобщо страдание. Тя знаеше това, което на никой друг не бе известно: един ден Скайнет, компютърът, създаден да контролира автоматично ударните американски ядрени сили, щеше да "оживее" и първата му съзнателна мисъл щеше да бъде, че човечеството е отживелица. Щеше да нанесе първия удар, да преживее ответната огнена буря, прикрит в укрепения подземен комплекс в Чейенските планини, докато на повърхността мъже, жени и деца щяха да се гърчат в предсмъртна агония. С настъпването на ядрената зима цивилизацията щеше да замре. Не след дълго създадените от Скайнет машини - негови очи, уши и оръжия - щяха да плъзнат по земята и да поискат своето. Щеше да пожелае светът да бъде населен само с безброй механични подобия на него самия - върховния егоист, пряко контролиращ автоматизираните заводи, нужни за целта му. За това бъдеще й бе разказвал Кайл Рийс. А идването на Терминатор я бе накарало да му повярва.

Тя протегна ръка и погали кучето зад ушите. Загладената мускулеста немска овчарка, изправена на седалката до нея, я погледна за миг с кафявите си, свръхвнимателни очи и отново се вгледа в тясното шосе напред, оглеждайки предпазливо хоризонта. Ако някой друг се опиташе да докосне това куче, сигурно щеше да си има неприятности, освен ако тя не го спре. Животното не бе обикновено. Беше дресирано от специалисти, за да служи като оръжие. И не бе евтино. Сара бе опразнила изтънялата си банкова сметка и бе ликвидирала застраховката "живот" на майка си, за да купи джипа, револвера и бойното куче. Тя изпълняваше Плана - да отиде на юг, ако трябва да прекоси целия континент и да намери място, където да се укрие от сгъстяващите се облаци на Съдбата. Трябваше да отгледа сина си в безопасност, да го защити от хилядите дребни инциденти, които можеха да лишат света от неговия спасител, преди да е дошло времето му. Сега в това се състоеше целият й живот, това бе и единствената надежда за човечеството.

Имаше достатъчно храна за пет дни, пълен резервоар, испанско-английски речник. Щеше да кара, докато се свършат провизиите, след това щеше да намери някакъв начин да осигури себе си и детето. Не се боеше. През тези три дни тя бе разбрала, че има скрити резерви, за които не бе и подозирала, огромен, таен склад с кураж, които й бе позволил да стигне дотук, изправена срещу невероятни трудности. Жертвите бяха ужасни, но тя бе спечелила битката. Дори и да изпратеха други терминатори, за да довършат това, което първият не успя, тя щеше да е готова да се бори с тях. Защото никаква машина не можеше да навреди на сина й. Горещата, отчаяна любов, която изпитваше към него щеше да й помогне да преживее въпреки ужасната увереност, че вече никога няма да може да се довери на когото и да било. Защото всеки можеше да е Терминатор, програмиран от Скайнет и изпратен през вечността, за да изтръгне душата от тялото й.

Тази параноя й бе дар от Кайл Рийс, урок, който той бе научил през годините, прекарани в следвоенните развалини в постоянен страх от убиващи киборзи и деградирали хора. Бе й казал, че по-голямата част от живота си е бил войник. Това е единственият начин да имаш живот там, някъде в бъдещето. "Тогава", бе го нарекъл той. Когато огромни военни машини прегазват костите на милиони. И мъртвите, обгорените, облъчените. Но Джон Конър бе успял да събере жалките останки и да организира немощна съпротива. И малко по малко, човечеството започнало да си възвръща от металните господари изгубените територии. До деня, в който Скайнет, в отчаян прилив на интелект, създал преместването във времето - първото темпорално-тактическо оръжие. И изпратил своя емисар в миналото, за да унищожи Сара Конър, така че Джон Конър да не може никога да се роди.

Но силите на Джон овладели апаратурата и изпратили Кайл, за да спре, ако е възможно терминатора. Мисията означавала сигурна смърт, и все пак той пожелал да я изпълни. Един обикновен войник, готов да влезе право в зейналата паст на историята, защото обичаше Сара.

Отначало тя не можеше да разбере как е предизвикала такава изгаряща страст. Тя бе обикновено момиче с кестенява коса, кафяви очи и достатъчно приятни черти, но нищо зашеметяващо. А Кайл я боготвореше. Не, това не бе съвсем така. Той обожаваше това, в което тя щеше да се превърне - майката на Джон Конър, тигрицата, която щеше да го опази през времето на катастрофата. И Кайл се бе хвърлил през водовъртежа на времето, в един невъзможен свят, тъй хубав и богат, цъфтящ от живот, свят, за който само можеше да фантазира по разказите на по-възрастните, които бе слушал като дете. И той я измъкна от мерника на терминатора и се люби с нея, изпълнен с нежно страхопочитание. Едва тогава, в този изгарящ миг в ръцете му, когато сля тялото и душата си с него, тя разбра, че любовта му е истинска. Те я бяха направили такава, създавайки, без да знаят, Джон Конър, който един ден щеше да порасне и да изпрати баща си назад във времето, за да спаси Сара от терминатора, а тя да забременее и да роди Джон Конър, който пък... отново питонът, захапал опашката си.

Джипът навлезе в завой и нещо от арматурното табло падна в скута й. Моментална снимка, на която бе тя самата. Малко мексиканче се бе спуснало и я бе снимало на мрачната бензиностанция няколко мили по-назад, като й поиска пет долара. Тя съжали бедния бездомник и му даде четири, след което захвърли снимката небрежно на таблото. Сега се вгледа и с изненада видя, че от нея я гледа една остаряла жена. Лицето й все още бе младежки гладко и бяло, дори бе станало по-сочно поради бременността, но очите изглеждаха като от друга епоха - толкова стари, колкото тези на сбръчкания собственик на бензиностанцията. От друга епоха, защото се бе вглеждала назад, в мъчителното минало, и напред, в ужасяващото бъдеще. Но най-много я състаряваше тъжната усмивка като на Мона Лиза. В мига, в който момчето щракна полароида, тя мислеше за Кайл. Нямаше как да научи, че това е Снимката - тази, за която Кайл каза, че е получил от Джон Конър преди много време, когато двамата клечали в някаква мръсна дупка и небето над главите им трептяло от въздушната армада на Скайнет. Някъде в бъдещето Сара щеше да я даде на Джон, а той на Кайл. Кайл щеше да се влюби в тайнствената тъжна усмивка, винаги щеше да се опитва да разбере за какво си е мислела тя тогава, и никога нямаше да научи, че е предизвикана от копнеж и тъга по него самия. Може би това бе началото на кръга. Но, разбира се, кръговете нямат начало и край. И тя не можеше да мисли сега за Кайл. Трябваше да мисли за пътя пред себе си и за това как да намери убежище от приближаващата буря и нощта.

Започна да вали - горещ, шибащ порой, който накара очите й да се насълзят. Тя спря и бързо вдигна брезентовия гюрук. Когато влезе вътре, очите й все още бяха пълни със сълзи. Избърса ги с мрачна решителност й форсира джипа нагоре по планината.

 

 

ТОГАВА

 

Лос Анджелес, Калифорния

11 юли 2029 г.

сряда, 9:01 ч.

 

Луната бе изгряла, но дебели пластове от слабо радиоактивни облаци не пропускаха никаква светлина. Колите бяха застинали броня до броня, в покрити с ръжда редици - замръзнала скулптура, която някой би могъл да нарече "Последният час пик". Постройките, извисявали се някога около магистралите, бяха съборени от невъобразима сила - като смачкани с крак пясъчни кули. Над пустошта духаше вятър, оплакващ с гласа на милиони мъртви души. Той навяваше снега на преспи - ослепително бели на фона на овъглените останки. На места се виждаха почернели от огъня човешки кости, а по-нататък - огромна тундра от черепи и разбит бетон.

На близката детска площадка катерушките бяха полуразтопени от високата температура, люлките бяха съборени от взривната вълна, а въртележката се бе огънала в огнения ад. Все още личаха спечените в асфалта силуети на малки деца, изгорели за миг насред играта си, а до тях, линиите на дамата, върху която бяха подскачали. От преспите край обгоряло и покрито с ръжда детско велосипедче обвинително гледаше черепът на собственика му.

На 29август 1997 година бяха приключили три милиарда човешки живота. Оцелелите нарекоха войната "Страшния съд". Упоритите бяха преживели невъобразимия огън на ада, след него и арктическия студ, само за да се изправят срещу един нов кошмар...

Детският череп изхрущя като счупен порцелан под тежестта на един метален крак и хромираният скелет с масивна бойна пушка в ръка спря за миг в ледения порив на вятъра. Разрушеният град се отразяваше в хидравлически задвижваната конструкция, която бе бойното шаси на Терминатор Серия 800, без обичайното покритие от органична тъкан, служещо за камуфлаж. Това бе основното оръжие на Скайнет, способно да прониква в потайните дупки на града, където се криеше човешката плячка. Светещите червени очи на скелета оглеждаха безчувствено мъртвия терен и цялата му интелигентност бе насочена навън, през зрителните и термални сензори, предназначени за лов. Изведнъж те попаднаха на мишена.

Видя бягащата фигура, проектирана върху цифровата геометрична карта, наложена върху скенерите. Символи и графики светкавично се появиха на централния дисплей и силиконовият мозък на машината очерта няколкото възможни траектории на жертвата. Най-вероятната от тях бе осветена. Скелетът бързо насочи оръжието си - Уестингхаус 25 - четиридесетватова плазмена импулсна пушка. От цевта блесна компактен заряд.

Фигурата - едно парцаливо момче - бе улучена в центъра. Гръдният кош се пръсна напред и се изпари на червени кристалчета в ледения нощен въздух. Тялото се свлече като димяща купчина в черната кал.

Внезапно един бунтовник се изправи зад скелета и насочи към него очукан гранатомет.

Киборгът започна да се обръща, а войникът изстреля реактивната граната, която засвистя към хуманоидната машина и откъсна горната й част след ярка експлозия. Краката направиха още няколко несигурни крачки и се свлякоха със спазъм в снега. Човекът закрачи натам и се изплю върху останките, които сега бяха само парчета скъп отпадъчен материал. След това махна на някого, скрит в сенките. Това бе треперещо десетгодишно момиченце, почти премръзнало в дрипавия си пуловер. То се приближи боязливо до баща си. Погледна с ужас конструкцията, търкаляща се в снега. Бащата сложи окуражително ръка на рамото му, и каза:

- Казах ти, нещата никога не свършват, докато наистина не свършат.

Детето кимна мрачно. Това бяха думите, които Джон Конър използваше като девиз в армията си. Те даваха на хората сили, за да продължават борбата.

Скайнет не можеше да проумее човешката упоритост. Те се биеха, когато неговият синтетичен разсъдък му казваше, че са победени. Излизаха отново и отново от развалините, като някаква бактериална зараза, а контраатаките им бяха умни и непредсказуеми. И най-вече, те се размножаваха с тревожна бързина. Явно страхът от пълно изчезване изостряше сексуалния им глад. Макар че бяха нужни поне осем години, за да може едно човешко дете да участва в сражение, по брой те започваха да изпреварват производствените способности на Скайнет. И бързо се научаваха да намират слабите места на металния авангард, снижавайки числеността на сеещата смърт армия от машини. Скоро хората щяха да са повече от хуманоидите. Хиперкомпютърът не бе дооценил нещо, което и в момента анализираше трескаво - човешката воля. Засега не бе стигнал до заключение. А войната навлизаше в тридесет и първата си година...

Усилващият се звук на ревящи турбини накара човекът да грабне дъщеря си и да се втурне през неравния терен в търсене на прикритие. Прожектори прерязаха мрака, когато патрулната формация от летящи ловни машини премина отгоре и продължи към неравния хоризонт, където проблясваха светкавици и се чуваше тътенът на тежко сражение.

Отчаяната битка продължаваше да бушува. Окъсаната бунтовническа армия се състоеше от зли като добермани мъже и жени, предимно от Африка, Южна Америка, немалко и от Австралия. Повечето от оцелелите след ядрената война на северните суперсили живееха от другата страна на екватора и под ръководството на Джон Конър бяха дошли, за да отвоюват от стоманения легион разрушените градове.

Мълнии от енергия прорязваха бойното поле във всички посоки и кошмарните им отблясъци осветяваха редиците на напредващите машини. Силите на компютъра се състояха от подобни на танкове подвижни роботи-оръдия, наречени "Ловци-убийци", четирикраки бягащи оръдия, наречени "Центуриони", летящи щурмоваци, подобни на гъсеници взривни устройства, наречени "Силвърфиш", които можеха да се вмъкват в човешките скривалища и да експлодират в тях. И хуманоидните терминатори, камуфлирани в различна степен.

Лъчевите оръжия изстрелваха концентрирани мълнии, чиито разтърсващи земята експлозии хвърляха във въздуха постройки, пръст, метал, човешка плът. Една очукана камионетка, покрита със самоделна броня, излезе в откритото пространство и артилеристът отзад се прицели с ръчна ракета "Стингър" в летящия над него "ловец". Точно когато човекът я изстреля, картечницата на машината зачатка гневно. Ракетата проряза нощта като огнен нож и улучи една от турбините. В огнената експлозия огромната летяща машина се разцепи на две. Едната половина събори остатъците от горяща постройка, а другата унищожи малък ескадрон "Центуриони".

Артилеристът изкрещя победоносно, но зад него се чу страхотен рев. Масивен танк внезапно проби през купчина развалини и се насочи към него като стена от стомана. Остана му време колкото да изкрещи. След това веригите премазаха камиона като консервена кутия.

Няколко пресечки по-нататък, в развалините на търговския център "Уестсайд Павилион", се водеше ожесточена битка с терминаторите. Хората бяха като повечето войници от армията на Джон Конър - кървящи, премръзнали, омотани в парцали... също като във Войната за независимост, но с по-модерни оръжия.

Коуан, седемнадесетгодишен бунтовник, изскочи от прикритието си и стреля с ръчния си гранатомет срещу три нападащи терминатора, като ги повали на земята. Те паднаха и останаха неподвижни с пробити черепи и изгорели платки. Момчето нервно презареди.

От сянката излезе човек, който тихо му каза:

- Нека ти помогна - и посегна към гранатомета.

Коуан инстинктивно усети, че нещо не е наред. Непознатият носеше бунтовническата лента на ръката си, но цветът бе от миналата седмица. Момчето светкавично натика гранатата в оръжието и натисна спусъка, след което се прикри зад една бетонена отломка.

Горещата вълна от изстрела опърли тила му. Той се облегна изтощен и напипа струйката кръв, която течеше от лявото му ухо. С ужас разбра, че от тази страна не чува нищо. Но когато видя какво е направила с "човека" гранатата му, той се усмихна. Лежеше на земята, почти разкъсан на две и под плътта му се виждаше хромиран метал. "Гръбнакът" на предмета, или неутронната му магистрала, бе прекъсната и единият блестящ край се показваше през разкъсаната кожа. Терминаторът се гърчеше обезумял - като марионетка, заплетена в конците си. След миг хидравличните стави спряха, а светещите очи примигнаха и угаснаха. Коуан нямаше време да се наслаждава на победата си. Бе твърде зает с презареждането.

Един "Силвърфиш" изпълзя от развалините и спря между краката му. Момчето погледна надолу и изкрещя. Присви се и отскочи встрани. Бомбата избухна и обсипа околността с остри като бръснач горещи парчета. Коуан падна на земята и незабавно се изправи приклекнал, като междувременно успя да зареди и нова граната.

Навсякъде имаше прах и дим. Коуан стана и, препъвайки се, влезе в някакъв коридор. Очите му смъдяха от киселите изпарения. Не можеше да чува добре, а също така парче от мускула на ръката му бе откъснато от взрива. След миг болката щеше да го прониже, но все пак смяташе, че е имал късмет. Точно колко голям е бил този късмет, щеше да разбере по-късно.

Достигна до втори коридор, пресичащ неговия и внезапно от една дупка в пода проблясна светлина. Терминатор. Железният юмрук се стовари върху гръдния му кош и го отхвърли назад към стената. Гранатометът се плъзна по пода, далеч. Момчето се мъчеше да си поеме въздух и болката, която му причиняваше всяко вдишване, говореше, че поне едно от ребрата му трябва да е счупено. Киборгът се изправи над него и насочи оръжието си към главата му.

Този път нямаше спасение. Черното отвърстие на цевта вещаеше края. Това е смъртта, помисли си момчето. Машината щеше да пръсне главата му в следващата секунда и тогава... но, странно, времето сякаш се забави, запълзя. Коуан погледна "лицето" на терминатора. В устата без устни се виждаха лъскавите титаниеви зъби, застинали във вечна озъбена гримаса. Светещият череп сякаш му се подиграваше. Високотехнологичен жътвар, дошъл за душата му. Червените му демонски очи бяха фиксирани върху него. Не можеше да не улучи. И все пак предметът не стреляше. Момчето пое въздух изненадано, че още е в състояние да го направи. Сега му се стори, че са минали много секунди. След това разбра, че терминаторът не се движи. Всъщност, очите му бяха угаснали.

Момчето с мъка се изправи до стената и стъпи на разтрепераните си крака. Киборгът все още гледаше към мястото, където бе седял той. Приближи се с колебливи стъпки до хромирания скелет и бутна гръдния кош. Терминаторът се олюля и падна встрани с тъп звук.

На края на коридора се появи човек.