Джон Стайнбек

 

ТОРТИЛА ФЛЕТ

 

Роман

 

 

 

 

ПРЕДГОВОР

 

Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че, ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате пред вид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла в листата на древната, неподрязвана кастилска роза. Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че имате пред вид едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това, как тяхната група се появи, как разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история, разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна.

В Монтерей, този стар град на калифорнийския бряг, .: всички тия неща са добре известни, те се повтарят и понякога разкрасяват, и би било добре да се запише целият цикъл разкази, така че, когато бъдещите учени слушат легендите, да не могат да казват, както казват за крал Артър, за Роланд или за Робин Худ: "Тоя Дани изобщо не е съществувал, нито са съществували приятелите на Дани, нито някаква къща на Дани. Дани е бог, с който са олицетворявали природата, а неговите приятели са първични символи на вятъра, небето и слънцето." Целта на тази история е да разсее сега и завинаги презрителните усмивки от устните на киселите учени.

Монтерей лежи върху склона на един хълм. с яркосин залив отдолу и висока, тъмна, борова гора отзад. По-ниските части на града са населени от американци, италианци, рибари и работници във фабриките за рибни консерви. Но върху хълма, където гората и градът се размесват, където улиците в своята невинност не знаят що е асфалт и на кръстопътищата няма светофари, старите поселници са се укрепили тъй, както някога древните брити са се укрепили в Уелс. Това са "паисаносите".

Те живеят във вехти, дървени къщи, сред буренясали дворища, с надвиснали от гората борове над покривите. Търговският дух не е опетнил паисаносите, те са вън от сложната система на американския бизнес и понеже нямат нищо, което би могло да бъде ограбено, използувано или ипотекирано, тази система не ги напада с такова ожесточение.

Какво представлява един паисано? Той е смес от испанска, индианска и мексиканска кръв. Неговите прадеди са живели в Калифорния от преди сто или двеста години. Той говори английски с паисаноски акцент и испански - също с паисаноски акцент. Когато го питат от коя раса е, с възмущение се кълне, че има чиста испанска кръв, и засуква ръкава си, за да покаже, че меката вътрешна част на ръката му е почти бяла. Цвета на кожата си, който напомня добре обгорена лула от морска пяна, обяснява със слънчевия загар. Той е паисано и живее в този квартал върху хълма над Монтерей, който се нарича Тортила Флет, или Низината Тортила, макар че в същност не е никаква низина.

Дани беше паисано, беше израснал в Тортила Флет и всеки го обичаше, но като едно от кресливите деца на Тортила Флет, не се отличаваше с нищо особено. Той беше свързан чрез кръвни или сърдечни връзки с почти всеки един от Низината. Дядо му бил изтъкнат човек, притежавал две малки къщи в Тортила Флет и бил уважаван за имуществото си. Ако порасналият Дани предпочиташе да спи в гората, да работи по фермите и да изтръгва от един неблагосклонен свят храната и виното си, то не бе, защото му липсваха влиятелни роднини. Дани беше дребен, мургав и настоятелен. На двадесет и пет години краката му имаха точните извивки на конските туловища от двете страни на седлото.

Тъкмо когато Дани навърши двадесет и пет години, беше обявена войната с Германия. Дани и неговият приятел Пайлън, впрочем Пайлън на тукашен език означава онова питие, с което се полива сключена сделка, имаха два галона вино, когато чуха за войната. Големия Джо Портаджи видя блясъка на шишетата между боровете и се присъедини към Дани и Пайлън.

Докато виното в шишетата намаляваше, родолюбието на тримата мъже растеше. И когато виното се свърши, те се спуснаха надолу под ръка, за да изразят своето другарство и да се крепят, и отидоха в Монтерей. Пред един пункт за записване на доброволци високо завикаха в полза на Америка и призоваха Германия да дойде, ако й стиска. Крещейки, заплашваха Германската империя, докато дежурният сержант се събуди, надяна куртката и излезе на улицата да ги усмири. Той ги записа като доброволци.

Сержантът ги строи пред бюрото си. Преминаха през всички тестове, освен този за трезвеност, и тогава сержантът се обърна с въпроси към Пайлън:

- В какъв род войска искаш да отидеш?

- Пет пари не давам! - каза Пайлън безгрижно.

- Според мен ние имаме нужда от такива като теб в пехотата. - И Пайлън беше записан..

Сержантът се обърна към Големия Джо и Портаджи изтрезня.

- А ти къде искаш да отидеш?

- Искам да си отида в къщи - жално каза Големия Джо.

Сержантът записа и него в пехотата. Най-после погледна Дани, който спеше, както стоеше на краката си.

- А ти къде искаш да отидеш?

- А?

- Питам, в какъв род войска?

- Какво значи това в какъв род войска?

- Какво можеш да вършиш?

- Аз ли? Всичко.

- Какво работеше, преди да дойдеш тук?

- Аз ли? Дерях мулета.

- Охо, виж ти! Колко мулета можеш да караш? Дани се надвеси напред леко и професионално.

- Колко имате?

- Около трийсет хиляди - каза сержантът. Дани махна с ръка.

- Навържете ми ги и ще ги одера! - каза той. Така Дани отиде в Тексас и кара мулета, докато трая войната. Пайлън марширува с пехотата в Орегон, а Големия Джо, както ще се изясни по-нататък, отиде в затвора.

 

1

 

КАК ДАНИ, ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА, СТАНА НАСЛЕДНИК И КАК СЕ ЗАКЛЕ ДА ПОКРОВИТЕЛСТВУВА БЕЗДОМНИТЕ

 

Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият "виехо", дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки къщи в Тортила Флет.

Когато Дани чу за това, почувствува се леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди изобщо да погледне имуществото си, купи един галон червено вино и го изпи почти сам. Бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха наяве. Той се развика, счупи няколко стола в игралния дом на улица Алварадо, предизвика две кратки, но блестящи сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне неговите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.

Расовата омраза победи здравия разум в Дани. Той заплаши рибарите.

- Сицилиянски простаци! - нарече ги той. - Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! - А после извика: - Вашта мамка въшлива!

Сложи си палеца на носа и направи няколко неприлични жеста около долната половина на тялото си. Рибарите само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:

- Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!

Дани беше вбесен. Той изкрещя:

- Плюя ви на главите келяви! А те отвърнаха:

- Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. - После се качиха на малките си лодки, гребаха до фара, запалиха моторите и отпърпориха навътре.

Дани беше оскърбен. Той се върна към улица Алварадо, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уважение към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест месеца. Но сега съдията го осъди само на тридесет дни.

И тъй, Дани престоя един месец върху нара си и градския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисунки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха по за една нощ някой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани стоеше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.

Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше някоя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: "Кметът Клъф". После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси едната стена със смачкани дървеници, всяка от които носеше името на някой изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дълги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скандализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито съдията, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.

Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го придружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели купиха вино и стояха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се довлече обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.

Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че-е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.

Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.

- Имате ли малко сух хляб за моето куче? - попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна две свински пържоли, четири яйца, един агнешки котлет и една мухобойка.

- Някой ден ще ви платя - каза той.

- Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.

При тези думи Дани се почувствува по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени четирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроздова ракия и се оттегли в гората, за да приготви вечерята си.

Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пайлън. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двете свински пържоли и торбата със сух хляб.

Няма да се обаждам на Пайлън - реши той. Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка.

Внезапно Дани забеляза, че Пайлън ласкаво притиска палтото си на гърдите.

- Хей, Пайлън, амиго! - извика Дани.

Пайлън закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.

- Пайлън, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?

Пайлън се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му Звучеше възторжено.

- Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел две големи пържоли от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пайлън, мое мило и добро човече!

Оня вдигна рамене.

- Както кажеш - измърмори той яростно. Закрачиха заедно из гората. Пайлън беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.

- Дани - каза тъжно той. - Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?

- Коняк? - извика Дани. - Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? - добави наивно той. - Или да не би да го пазиш за нашия господ-бог Исус, когато отново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от пържолите, но твоят коняк си е само твой.

Пайлън отговори твърдо:

- Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.

Тогава Дани промени темата:

- Аз ще приготвя пържолите ей в тая просека, а ти опечи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре - хем него ще гледаме, хем ще се гледаме един друг!

Накладоха огън, опекоха пържолите и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засмукаха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветяваше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях. След време самотността налегна Дани и Пайлън. Дани си спомни своите изгубени приятели.

- Къде е Артър Моралес? - попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. - Загинал във Франция - отговори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчаяние. - Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. -

Той отново обърна длани нагоре. - Къде е Пабло, този добър човек?

- В затвора - каза Пайлън. - Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.

Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.

- А ние тук сме седнали... - започна най-сетне той.

- С отчаяни сърца - продължи Пайлън ритмично.

- Не, това не е стихотворение - каза Дани. - А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.

- Никога не сме и имали - каза Пайлън, за да го утеши.

Дани мечтателно засмука шишето, докато Пайлън го хвана за лакътя и го взе.

- Спомням си - каза Дани - вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци... - За миг той остана с отворена уста. - Пайлън! - извика той. - Пайлън, мой скъпи приятелю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!

- С фльорци? - попита Пайлън с надежда в гласа. - Ти си един пиян лъжец! - продължи той.

- Не, Пайлън, честна дума! Моят вйехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.

- Ти си единственият внук - каза реалистът Пайлън. - А къде са тия къщи?

- Нима не знаеш дома на моя вйехо в Тортила Флет, Пайлън?

- Тук, в Монтерей?

- Да, тук в Тортила Флет!

- А здрави ли са тия къщи?

Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.

- Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собственик.

Пайлън седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въздъхна.

- Всичко е свършено - каза той тъжно. - Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?

Дани пусна бутилката, Пайлън я пипна и я постави в своя скут.

- Защо свършено? - попита Дани. - Това пък какво е?

- То не е за пръв път - продължи Пайлън. - Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш приятелите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!

Думите му сразиха Дани.

- Не, Пайлън! - извика той. - Аз никога няма да те забравя! - .

- Така мислиш сега - каза Пайлън студено. -. Но когато имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. Тогава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.

Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.

- Пайлън, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!

- Трябва да го видя, за да го повярвам - каза Пайлън с обезкуражен глас. - Ако бъде така, то ще е чудо на чудесата. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.

 

2

 

КАК ЖАЖДАТА ЗА МЯСТО В ОБЩЕСТВОТО СЪБЛАЗНИ ПАЙЛЪН И КАК ТОЙ ИЗОСТАВИ ГОСТОПРИЕМСТВОТО НА ДАНИ

 

Адвокатът се сбогува с тях пред вратата на втората къща, качи се в своя "Форд" и забоботи надолу към Монтерей.

Дани и Пайлън стояха пред небоядисаните колци на стобора и гледаха с възхищение имуществото - една ниска къща, отдавна измазана с вар, с прозорци без завеси, кухи и слепи. Но там, пред вратата, растеше голям храст розова кастилска роза, а сред бурена в предния двор червенееше мушкатото на дядото.

- Тази е по-хубавата - каза Пайлън. - Тази е по-голяма от другата.

Дани държеше в ръка нов шперц. Той пристъпи на пръсти по скърцащата веранда и отвори входната врата. Голямата стая си беше същата от времето, когато дядото бе още жив. Светлочервеният календар от 1906 година, коприненото знаме на стената със страшния Боб Ивънс*, който гледа между кулите на един броненосец, закованото букетче изсушени червени рози, нанизите от прашни червени пиперки и чесън, херметическата печка, разбитите столове-люлки.

Пайлън погледна през вратата.

- Три стаи - каза той и дъхът му спря. - И креват. И печка. Е, щастливи ще бъдем тук, Дани.

Дани предпазливо ходеше по къщата. Той имаше лоши спомени от своя вйехо. Пайлън излетя като стрела пред него и влезе в кухнята.

- Умивалник с течаща вода - извика той и пусна крана. - Не тече, Дани, трябва да идеш в общината и да им кажеш да пуснат водата.

Те стояха и се усмихваха един на друг. Пайлън забеляза, че неспокойствието на собственика се изписва вече върху лицето на Дани. Явно бе, че до последния си час това лице нямаше да се освободи от печата на грижата. Никога вече Дани нямаше да чупи прозорци, щом имаше свои. Пайлън беше прав - той се бе издигнал над приятелите си. Той бе напрегнал мишци, за да издържи сложността на живота. Но преди да напусне завинаги своето старо и просто съществуване, един вик на болка се изтръгна от устата му:

- Пайлън! Бих искал ти да имаш къщата, а аз да идвах да живея с тебе!

После Дани отиде в Монтерей да уреди пускането на водата, а Пайлън заскита из буренаците в задния двор. Там имаше овощни дървета, сухи и черни от старост, превити и счупени поради негледане. Над плевелите надничаха няколко прилични на палатки кокошарника. Имаше и обръчи за бъчви, купчина пепел и един прогизнал дюшек. Пайлън погледна през плета в кокошарника на мисис Моралес и след минутно размишление направи в плета няколко малки дупки за кокошките. "На тях ще им хареса да мътят в тази висока трева - реши той добродушно и помисли как би могъл да направи двоен капан, ако и петлите почнат да влизат през плета, да закачат кокошките и да не ги оставят да мътят.

"Да, тук ще си живеем щастливо. - отново си каза той.

Дани се върна възмутен от Монтерей.

- Общината иска депозит.

- Депозит?

- Да, първо искат три долара, че тогава щели да пуснат водата.

- Три долара са три галона вино! - отсъди Пайлън свирепо. - По-добре да ги изпием, а после ще заемем кофа вода от съседката мисис Моралес.

- Но ние нямаме тези три долара, за да купим виното!

- Знам това - рече Пайлън. - Може би ще трябва да заемем и малко вино от мисис Моралес. Следобедът изтичаше.

- Утре ще се обзавеждаме - каза Дани. - Утре ще мием и ще чистим. А ти ще изкорениш бурените и ще ги хвърлиш долу в дерето!

- Бурените ли? - извика ужасен Пайлън. Само за тия бурени не ми говори! - И той сподели идеята си за кокошките на мисис Моралес.

Дани се съгласи веднага.

- Приятелю мой! - възкликна той. - Радвам се, че ще живеем заедно. Сега аз ще потърся малко сухи дърва, а ти трябва да намериш нещо за вечеря.

Пайлън се сети за коняка и реши, че това е несправедливо.

"Ето че му ставам задължен - горчиво си помисли той. - Ще ми отиде свободата! Заради къщата на тоя скръндза скоро ще трябва и роб да му стана!"

Но все пак отиде да потърси вечеря.

Две улици по-нагоре, до началото на боровата гора, Пайлън срещна един недоизрасъл петел от плимутска порода, който ровеше из улицата. Петелът бе достигнал онази юношеска възраст, когато гласът става дрезгав, но краката, вратът и гърдите са още голи. Може би защото си мислеше добродушно за кокошките на мисис Моралес, Пайлън изпита съчувствие към този малък петел. Той бавно го подкара към тъмната борова гора и петелът побягна пред него.

Пайлън си мислеше:

"Бедната ми мъничка птица! Та ти си ми цялото голо-голеничко! Колко ли ти е студено в ранните утрини, когато пада сланата и въздухът преди изгрев все повече и повече се захл&