14

В неделя сутринта Гребер отиде отново на "Хакенщрасе". Той забеляза, че нещо се беше променило във външния вид на разрушената къща. Ваната беше изчезнала, както и остатъкът от стълбището. Тясна пътека беше прокопана покрай стената. Тя водеше до вътрешния двор и оттам - до останалата част на къщата. Изглеждаше като че ли група по разчистването беше започнала работа.

Гребер тръгна по пътечката, прекоси двора и влезе в едно полузатрупано помещение, в което позна бившата пералня на къщата. Оттам започваше тъмен, тесен коридор. Той драсна клечка кибрит и направи няколко крачки.

- Какво правите тук? - извика внезапно някой зад него. - Излезте веднага!

Той се обърна. Не видя никого в тъмнината и се върна назад. Вън го чакаше един мъж. Под мишницата си той стискаше патерици, а над цивилния му костюм беше метнат войнишки шинел.

- Какво вършите тук? - каза той грубо.

- Аз живея тук. А вие?

- Тук живея само аз и никой друг, ясно ли е? За какво сте дошли да си пъхате носа? Да грабите ли?

- Не се нервирайте - каза спокойно Гребер и погледна патериците и шинела. - Родителите ми живееха тук. И аз също - преди да ме мобилизират. Стига ли ви толкова?

- Лесно е да се каже!

Гребер хвана инвалида за патериците, отдръпна го леко встрани и излезе. Вън видя, че към него идват жена и дете. След тях вървеше друг мъж с кирка на рамо. Жената идеше от нещо като хангар, който беше построен зад къщата, мъжът - от другата страна. Те го заобиколиха.

- Какво има, Ото? - обърна се мъжът с кирката към инвалида.

- Хванах този господин като обикаля насам. Разправя, че родителите му живеели в тази къща. Мъжът с кирката се засмя недружелюбно.

- И какво още?

- Нищо повече - каза Гребер.

- Нещо друго не можеш ли да измислиш? - той вдигна кирката. - Да те няма! Ще броя до три. След това удрям. Едно...

Не успя да преброи до две. Юмрукът на Гребер се стовари върху лицето му. Той падна възнак. Гребер взе кирката от ръцете му и каза:

- Предпочитам така. А сега извикайте полицията, ако желаете. Басирам се обаче, че не ви се нрави, а?

Мъжът, който държеше кирката, се надигна бавно, От носа му течеше кръв.

- Не те съветвам да започваш отново - каза Гребер. - Прусаците ме тренираха на ръкопашен бой. А сега ми кажете вие какво търсите тук?

Жената се приближи.

- Ние живеем в тази къща. Да не би това да е престъпление?

- Съвсем не. Аз пък дойдох, защото родителите ми живееха в нея. А това престъпление ли е?

- Наистина ли е така? - запита инвалидът.

- А какво друго? Не виждам какво още е останало за крадене.

- Достатъчно за някого, който няма нищо.

- Не и за мен. Аз съм в отпуск и след няколко дни се връщам на фронта. Не видяхте ли бележката вън пред вратата? От някого, който търси родителите си? Това съм аз!

- Ти ли си? - запита инвалидът.

- Да, аз съм.

- Тогава, друга работа. Нали разбираш, другарю, защо сме така недоверчиви. Пострадахме от бомбардировките и се приютихме тук. Трябваше да се подслоним някъде, нали?

- Сами ли разчистихте всичко?

- Отчасти. Помогнаха ни.

- Кой?

- Приятели, които имат инструменти.

- Намерихте ли трупове?

- Не.

- С положителност?

- Да, с положителност. Ние не. Може да са ги вдигнали по-рано, но ние нищо не намерихме.

- Това е всичко, което исках да узная - каза Гребер.

- Нима беше необходимо заради това да разбивате носа на някого? - поднови жената.

- Ваш мъж ли е?

- Какво ви влиза в работата. Не ми е мъж, брат ми е. Сега му тече кръв.

- Само от носа.

- И от зъбите. Гребер вдигна кирката.

- А това? Какво смяташе да прави с нея?

- Нямаше да ви удари.

- Уважаема госпожо - каза Гребер, - научиха ме, че е по-добре първо аз да нападам.

Той хвърли кирката далеч в развалините. Всички я последваха с поглед. Детето понечи да се затича след нея. Жената го задържа. Гребер се огледа. Сега видя ваната. Оставена беше до хангара. Стълбата изглежда беше насечена за дърва за горене. Празни консервени кутии, закачалки, пробити тенджери, парцали и изпочупени мебели бяха разхвърляни по купищата мазилка. Семейството се беше настанило, разчистило бе хангара и открито смяташе за своя собственост всичко, което беше намерено между развалините на къщата като манна небесна. Нищо не можеше да се възрази на това. Животът продължаваше да си тече. Смъртта бе преодоляна. Детето изглеждаше здраво. Развалините бяха отново обитаеми. Наистина, нищо не можеше да се възрази.

- Работили сте дяволски бързо - каза Гребер.

- Налагаше се да бързаме - каза инвалидът. - Когато човек няма покрив над главата ...

Гребер се канеше да си тръгне.

- Не сте ли виждали една котка? - попита той отново. - Една такава малка, черно и бяло.

- Нашата Роза - каза детето.

- Не - отговори грубо жената. - Не сме виждали никаква котка.

Гребер се отдалечи. Вероятно имаше и други семейства в този хангар. Иначе работата не би спорила така. Освен ако са имали в помощ някоя бригада работници по разчистването. Сега често изпращаха групи затворници от концентрационния лагер да работят в града.

Той ускори крачката си. Внезапно се почувствува обеднял, без сам да знае защо.

Намери се в една съвсем непокътната улица. Дори големите витрини на магазините не бяха счупени. Вървеше по улицата разсеяно, когато изведнъж се спря стъписан. Някой пристъпваше към него. Забеляза, че това е собственият му образ, отразен в страничното огледало на един магазин за конфекция. Колко странно! Сякаш виждаше не самия себе си, а някакъв свой двойник, някакъв спомен, който можеше да изчезне, ако направи само още една крачка напред.

Той се спря и се загледа в бледия си двойник от мътното и зацапано огледало. Орбитите му приличаха на две тъмни петна, сякаш бе без очи. Изведнъж го обзе някакъв хладен чужд страх. Не беше физическа паника или вълнение, не беше потискащият настоятелен повик на съществото му към бягство, защита и изчакване нащрек. Това беше спокоен, проникващ, студен и почти безличен страх, страх неосезаем, който не можеше да бъде обуздан от никакво усилие, и откриваше в него една празнота, тя го изсмукваше, парализираше кръвта и живота в тялото му. Образът не помръдваше; и все пак Гребер очакваше да го види да изчезва - очертанията му да станат неясни, невидимата сила, която бушуваше в него да го изтръгне от ограничения и призрачен образ, наречен за кратко време Ернст Гребер и да го предаде на безкрайността. А това не би било само смърт, но нещо още по-лошо - заличаване, разпадане, край на неговото аз, безумна вихрушка на атомите, изчезване в небитието.

Той постоя известно време. "Какво ще остане? - помисли си той ужасен. - Какво ще остане след неговото изчезване? Нищо. Нищо, освен слаб спомен в съзнанието на няколко души, на родителите му, ако са още живи, на двама-трима приятели, на Елизабет - може би - и то за колко време?" Погледна отново в огледалото. Струваше му се, че вече е станал по-лек, като парче хартия, тънка, прозрачна, и че най-лекият полъх на вятъра можеше да го отвее, да го изсмуче като с помпа и да остави от него само празна черупка. Какво ще остане? И къде би могъл да се залови здраво, къде да хвърли котва, къде да намери почивка, къде да остави нещо след себе си, което да го задържи, за да не бъде отнесен напълно.

- Ернст! - извика някой зад гърба му.

Той подскочи и се обърна. Някакъв човек с един крак, подпрян на патерици, стоеше пред него. Гребер помисли за миг, че е инвалидът от "Хакенщрасе", после позна Мюциг, бивш свой съученик.

- Карл! - каза той. - Нима си ти? Не знаех, че си тук.

- Има вече доста време, откакто се върнах. Почти шест месеца.

Те се погледнаха.

- Това също е неочаквано, нали? - каза Мюциг.

- Кое?

Мюциг повдигна патериците си и след това отново се подпря на тях.

- Ей това.

- Ти поне си се измъкнал от мръсотията. Аз съм длъжен да се върна отново.

- Всичко зависи как гледаш на нещата. Ако войната трае още няколко години, тогава да, имал съм късмет. Ако всичко свърши след шест месеца, това значи, че страхотно не ми е провървяло.

- Защо искаш всичко да свърши след шест месеца?

- Не зная. Казах само: Ако ...

- В такъв случай, прав си.

- Защо не дойдеш да ни видиш? - каза Мюциг. - Бергман е при нас. Ампутирани са и двете му ръце.

- Къде сте?

- В градската болница. Отделението за ампутирани. Заема цялото ляво крило. Постарай се да минеш при случай.

- Добре, ще дойда.

- Ама сигурно? Всички обещават, а никой не идва.

- Да, да, непременно ще дойда.

- Ще ни направиш удоволствие. Ще видиш - не скучаем. Във всеки случай не и в моята стая.

Те продължиха да се гледат. Не се бяха виждали три години, но сега всичко, което можеха да си кажат, се знаеше.

- Хайде, всичко хубаво, Ернст.

- И на тебе също, Карл. Стиснаха си ръцете.

- Знаеш ли, че Зибер е убит? - попита Мюциг.

- Не, не зная.

- Преди шест седмици. А за Лайнер?

- Лайнер? И за него не зная.

- Лайнер и Линген. И двамата са били убити в една и съща сутрин. Брюнинг полудял. Чу ли, че Хофман го смятат за изчезнал?

- Не.

- Бергман ми каза. Хайде, всичко хубаво, Ернст! И да не забравиш да минеш да ни видиш.

Мюциг се отдалечи върху патериците си.

"Изглежда, че намира известно удовлетворение в това да говори за убитите си другари - помисли си Гребер. - Може би се утешава по този начин." Той го проследи с поглед. Кракът му беше отрязан над коляното. Мюциг беше някога най-добрият бегач в класа. Гребер не знаеше дали трябва да го съжалява или да му завижда. Мюциг имаше право - всичко зависеше от бъдещето.

Когато той влезе, Елизабет беше седнала на леглото в бяла хавлия. Навила една кърпа за лице като чалма около главата си, тя изглеждаше красива, спокойна и замислена като голяма бяла птица, вмъкнала се през прозореца, за да си почине малко, преди да отлети отново.

- Изхабих цялата топла вода за една седмица - обясни тя. - Истинско разточителство. Госпожа Лизер ще вдигне страшна врява!

- Нека си вика. Тя може да мине и без топла вода. Истинските националсоциалисти се къпят рядко. Чистотата е еврейски порок.

Гребер се приближи до прозореца и погледна навън. Небето беше сиво, а улицата - тиха. Отсреща един космат мъж по тиранти си почиваше на хлад пред прозореца и се прозяваше. От друг прозорец долитаха звуци на пиано - някакъв писклив женски глас пееше гами. Той наблюдаваше разчистения вход на едно скривалище и си спомни за вледеняващия страх, който го беше обзел преди малко, когато на улицата се беше зърнал в огледалото на магазина за конфекция. Изтръпна отново. Какво ще остане от него? "Трябва да оставя нещо тук - помисли си той, - някаква котва, която да ме задържи и да ми помогне да се върна. Но какво? Елизабет? Дали тя вече му принадлежи? Той я познава от толкова кратко време и ще замине отново за години. Няма ли тя да го забрави? С какво би могъл да я привърже към себе си, и себе си към нея? Той се обърна.

- Елизабет! - каза той. - Трябва да се оженим.

- Да се оженим ли? А защо?

- Защото е безсмислено. Защото се познаваме само от няколко дни и защото трябва да се разделим след няколко дни; защото не знаем дали сме създадени да живеем заедно и не можем да го узнаем за толкова кратко време. Затова.

Тя го погледна.

- Искаш да кажеш, защото и двамата сме сами и без всякаква надежда, и защото нямаме нищо друго?

- Не.

Тя замълча.

- Не само за това - продължи той.

- Тогава за какво?

Той я погледна. Виждаше я как диша. Изведнъж му се стори напълно чужда. Гърдите й се повдигаха и спадаха, очите й бяха различни от неговите, ръцете й - различни от неговите, мислите й, целият й живот... Никога тя не би го разбрала. И всъщност защо трябва да го разбере. Внезапно престана да му бъде напълно ясно откъде се явяваше у него тази необходимост да бъде разбран.

- След като се оженим, ти вече няма да има защо да се страхуваш от госпожа Лизер - каза той. - Като съпруга на войник, ще се намираш под закрилата на закона.

- Нима?

- Да. - Погледът й, спрян на него, го смущаваше. - Във всеки случай ще имаш право на специална издръжка.

- Това няма никакво значение. Колкото до г-жа Лизер, ще съумея и сама да се справя с нея. Да се оженим! Но ние нямаме дори време за това.

- Защо?

- Но за това са необходими куп документи, разрешителни, свидетелства, че сме арийци, предбрачен преглед и зная ли още какво. Ще са необходими седмици наред!

"Седмици - помисли си Гребер. - С каква лекота го казва!"

- За войниците е по-различно - обясни той. - Военните бракове стават по-бързо. Само за няколко дни. Научих това в казармата.

- Там ли ти хрумна тази идея?

- Не. Хрумна ми едва тази сутрин. Но за това се говори много в казармата. Много войници използуват отпуската, за да се оженят. Защо и ние да не направим това? Когато един фронтовак се ожени, жена му има право на месечна издръжка, струва ми се на двеста марки. Защо да ги правим подарък на държавата? Когато човек е подложен на всякакви унижения, защо да не се възползува от това, на което има право? Ти имаш нужда, а държавата изразходва тези пари вместо тебе. Нали е така?

- Погледнато от тази страна, така е, разбира се.

- Така именно го разбирам и аз - каза Гребер с облекчение. - Съществува дори брачен заем за младите двойки, мисля около хиляда марки. Няма да има нужда да ходиш вече във фабриката, когато се ожениш.

- А, не! Това няма нищо общо. Какво ще правя цял ден съвсем сама?

- И ти си права!

Гребер се почувствува за момент безпомощен. "Какво правят с нас? - помисли си той. - Млади сме и би трябвало да бъдем щастливи и да сме заедно. Какво ни засягат нас войните на нашите родители?"

- Скоро ще се разделим - каза той. - Но когато човек е женен, той е по-малко сам. Елизабет поклати глава.

- Не искаш ли? - попита той,

- Няма да бъдем по-малко сами - каза тя. - Напротив, ще се чувствуваме още по-самотни.

Гребер чу отново гласа на певицата. Тя беше свършила гамите и сега пееше октави, които звучаха като отгласи, прекъсвани внезапно, а след това преповтаряни от ехото.

- Женитбата не представлява нещо безвъзвратно, ако се страхуваш от това - каза той. - Можем да се разведем, когато поискаме.

- Тогава защо да се женим?

- Защо да правим подарък на държавата? Елизабет стана.

- Вчера не беше такъв - каза тя.

- В какво се промених?

По лицето й премина бегла усмивка.

- По-добре да не говорим за това, искаш ли? Сега сме заедно, това е достатъчно.

- Значи не искаш?

- Не.

Той я погледна. В нея имаше нещо решително и враждебно.

- Дявол да го вземе! - каза той, - Имах най-добри намерения!

Елизабет се усмихна отново.

- Именно заради това! - каза тя. - Човек не трябва да има прекалено добри намерения! Има ли още нещо за пиене?

- Да, бутилката сливова.

- Тази от Полша ли?

- Да.

- Нямаме ли нещо друго, което да не е плячка?

- Трябва да има още една бутилка кюмел. Германско производство.

- Налей ми тогава една чашка.

Гребер отиде в кухнята да вземе бутилката. Беше ядосан на себе си. Спря се за момент пред чиниите и подаръците на Биндинг в полумрачната стая, която миришеше на старо ядене, и се почувствува уморен, изтощен, на края на силите си. После се върна в стаята.

Елизабет се беше облегнала на прозореца.

- Колко е облачно! - каза тя. - Ще вали. Жалко!

- Защо да е жалко?

- Това е нашата първа неделя. Можехме да излезем да се разходим. Навън около града е пролет.

- Искаш ли да излезеш?

- Не, за мен е достатъчно, че госпожа Лизер не е тук. Но за тебе сигурно ще е по-приятно, отколкото да стоим тук през целия ден.

- Напротив, уверявам те. Достатъчно живях сред природата. Мога да мина и без нея няколко дни. Вместо за природа, аз вече мечтая само за една запазена уютна стаичка. Като тази например. За мен това е най-сензационната авантюра, която можеше да ми се случи. Но на теб може би ти е омръзнало. Бихме могли да отидем на кино, ако искаш.

Елизабет поклати отрицателно глава.

- Нека тогава да останем в къщи и да не мърдаме. Ако излезем, денят ще се стопи и ще мине много по-бързо, отколкото ако останем тук. Така часовете са по-дълги.

Гребер се приближи до Елизабет и я прегърна. Почувствува мекия плат на хавлията. Забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

- Глупости ли ти наговорих преди малко? - запита той.

- Не, не, Ернст.

- Все пак сигурно съм постъпил несръчно, щом като плачеш.

Притискаше я силно към себе си. През рамото й се виждаше улицата. Косматият мъж по тиранти беше изчезнал. Няколко деца играеха на война в окопа, който водеше до мазето на разрушената къща.

- Нека да не сме тъжни! - каза той.

Певицата започна отново упражненията си. Тя се впусна в една мелодия от Григ. "Обичам те, обичам те" - извиваше тя със своя прекалено писклив глас. - "Обичам те, въпреки времето, което лети и повратността на живота!"

- Не, нека не сме тъжни! - каза Елизабет.

Следобед заваля. Стъмни се много рано и небето започна да се покрива все по-плътно с черни облаци.

Те се бяха излегнали на леглото, без светлина - прозорецът беше отворен и дъждът, който падаше полегато и безцветно, образуваше една движеща се водна завеса от горе до долу.

Гребер се вслуша в монотонния ромон. Помисли си, че в Русия сигурно вече е започнал периодът, през който всичко потъва малко по малко в безкрайната кал! След няколко дни той ще отиде да се зарови в нея.

- Не трябва ли вече да си вървя? - попита той. - Госпожа Лизер сигурно скоро ще се върне.

- Нека се върне! - промълви Елизабет сънливо, - Нима е вече толкова късно?

- Не зная, но дъждът може би ще я принуди да се прибере по-рано.

- Или по-късно. Може дори да се върне утре сутринта - каза Елизабет и скри лицето си в рамото му.

- А може дори да я прегази някоя кола. Но това би било прекалено щастие.

- Никак не си милосърден - измърмори Елизабет. Гребер беше вперил поглед в сивия правоъгълник на прозореца.

- Ако бяхме женени, въобще нямаше да има нужда да си ходя - каза той. Елизабет не трепна.

- Защо искаш да се ожениш за мене? - попита тя. - Ти едва ме познаваш.

- Познавам те вече от доста дълго време.

- Колко дълго? От няколко дни.

- Не от няколко дни. Познавам те повече от една година. Мисля, че това е доста дълго време.

- Защо от една година? Не трябва да смяташ детинството ни. То беше много отдавна.

- Него не го смятам. Но имам три седмици отпуска приблизително за две години, прекарани на фронта. Тук съм вече близо две седмици. Това отговаря на петнадесет месеца на фронта. Познавам те значи толкова добре, колкото за една година - равностойността на почти две седмици отпуска.

Елизабет отвори очи.

- Не бях мислила върху това.

- И аз. Сега ми хрумна за пръв път.

- Кога?

- Преди малко, докато ти спеше. Човек мисли по-лесно, когато е тъмно и когато вали.

- Тъмнината и дъждът винаги ли са необходими?

- Не. Но тогава човек мисли различно.

- А сега за какво мислиш?

- Мисля, че е чудесно да може човек да си служи с ръцете и мишците си и за нещо друго, а не само за да стреля и да хвърля гранати.

Тя го погледна.

- Защо не ми каза това днес следобед?

- През деня човек има по практични мисли.

- Мисли за издръжка и за новобрачен заем.

Гребер повдигна глава.

- Но това е същото нещо, Елизабет - каза той, - само думите са различни.

Тя промърмори нещо неразбрано.

- Думите често са от голямо значение - каза тя след това. - Поне в работи от този род.

- Загубил съм навика, но ще се науча. Ще видиш. Необходимо ми е само малко време.

- Време? - тя въздъхна. - Разполагаме с толкова малко!

- Да. Вчера имахме още много. А утре ще ни се струва, че днес сме имали още много.

Гребер замълча. Главата на Елизабет почиваше на ръката му. Косите й образуваха тъмно петно на бялата възглавница и сянката на дъжда трептеше по лицето й.

- Искаш да се ожениш за мене? - прошепна тя. - Знаеш ли поне дали ме обичаш?

- Как искаш да го знам? Нима за това не е необходимо дълго време да бъдем заедно?

- Може би. Но тогава защо искаш да се ожениш за мене?

- Защото не мога да си представя повече живота без тебе.

Елизабет млъкна за момент.

- Не смяташ ли, че това, което ти се случи с мен, можеше прекрасно да се случи и с някоя друга? - попита тя най-после.

Гребер продължаваше да наблюдава сивия подвижен килим, който дъждът тъчеше по прозореца.

- Може би това можеше да ми се случи и с някоя друга - каза той. - Кой знае? Само че сега, след като се случи с нас двамата, не мога повече да си представя, че можеше да ми се случи и с някоя друга.

Главата на Елизабет се размърда на ръката му.

- Научил си нещо. Не говориш както днес следобед. Защото е вечер. Мислиш ли, че целия си живот ще трябва да чакаш вечерта?

- Не. Ще свикна да говоря и през деня. И ще избягвам намеците за месечните семейни добавки.

- Всъщност няма да ги презираме, нали?

- Кои?

- Семейните добавки.

Гребер спря за миг дишането си.

- Как? Съгласна ли си? - запита той.

- Трябва, понеже се познаваме повече от една година. И всъщност винаги можем да се разведем след това, нали?

- Не.

Тя се притисна до него и заспа. Той остана дълго време буден. Слушаше сивата песен на водата. Знаеше вече много неща, които би искал да й каже.

15

- Вземи всичко каквото искаш, Ернст - каза Биндинг през вратата. - Чувствувай се като у дома си.

- Благодаря, Алфонс.

Гребер се изтегна със задоволство във ваната. Военната му униформа лежеше хвърлена на един стол, синьозелена и безучастна, като стара дрипа. На една закачалка висеше синият цивилен костюм, който Ройтер му беше заел.

Банята на Биндинг представляваше обширна стая, покрита със зелени плочки, цялата блестяща от порцелан и никелирани приспособления - истински рай в сравнение с миризливите душове от дезинфекциращи средства в казармата. Сапунът беше парижки, хавлиените кърпи представляваха белоснежен куп, крановете не бяха изобщо пострадали от бомби и имаше колкото искаш топла вода. Имаше дори и ароматична сол за баня - голяма стъкленица с кристалчета като аметисти.

Гребер се отпусна в обятията на сладка дрямка, която го заливаше на топли и приятни вълни и се наслаждаваше на щастието, което му носеше топлината. Той се беше научил, че само най-простите удоволствия не носят разочарование - топлината, водата, покривът, хлябът, спокойствието и доверието в собственото ти тяло. И искаше така да прекара остатъка от отпуската си - без много размишления, отпуснато и толкова щастлив, колкото е възможно. Ройтер имаше право - дълго време ще мине, докато отново си дойде в отпуска. Той протегна ръка, блъсна стола с униформата и изсипа в ръката си цяла шепа ароматична сол, която разпръсна бавно около себе си във водата. Шепа лукс и мир, като белоснежната покривка в "Германия", виното и деликатесите, които беше вкусил вечерта с Елизабет.

Гребер се избърса и започна да се облича, без да бърза. Цивилният костюм изглеждаше толкова лек и тънък след тежката униформа! Напълно облечен, той продължаваше да се чувствува по риза и гащи, тъй като не трябваше да мъкне нито колан, нито ботуши, нито оръжие. Едва се позна в огледалото. Някакво незряло, бързо израснало момче го гледаше с учудване. Момче, на което би погледнал несериозно, ако го срещнеше на улицата.

- Приличаш ми на момче, което е взело първото си причастие - му каза Алфонс. - Не на войник! Какво става с теб? Да не би да се жениш?

- Да! - отговори Гребер изненадан. - Нима се познава?

Алфонс избухна в смях.

- Изглеждаш на такъв. Различен от преди. Вече не приличаш на нещастно куче, което търси къде е скрило кокала си. Наистина ли ще се жениш?

- Наистина.

- Гледай ти! Размисли ли добре какво правиш?

- Не.

Биндинг погледна Гребер, без да разбира.

- От години вече нямам време да мисля за каквото и да е - каза Гребер.

Алфонс се засмя иронично. После вдигна глава и започна да души шумно.

- Какво е това? - той задуши отново. - Ти ли миришеш така? Дявол да го вземе, сигурно е солта за баня. Сложил си във водата? Миришеш на цяла леха теменужки.

Гребер помириса ръката си.

- Нищо не чувствувам.

- Ти не, но аз! Това е лукава стока. Донесоха ми я от Париж. Отначало е без никакъв ефект и изведнъж те превръща в кошница с цветя. Ще се борим срещу нея с коняк.

Биндинг донесе бутилка и две чаши.

- Наздраве, Ернст! Значи, жениш се, а? Моите сърдечни поздравления! Що се касае до мен, аз съм и си оставам ерген. Познавам ли собствено бъдещата ти жена?

- Не.

Гребер изпразни чашата си. Яд го беше, че се беше издал. Но Биндинг го беше изненадал.

- Още една, Ернст! Човек не се жени всеки ден!

- Добре.

Биндинг остави чашата си. Изглеждаше малко развълнуван.

- Ако имаш нужда от каквото и да е, Ернст, знаеш, че винаги можеш да разчиташ на Алфонс.

- От какво ли ще имам нужда? Да се ожени човек е проста работа.

- За тебе, да. Ти си войник, нямаш нужда от никакви други документи.

- И двамата нямаме нужда. Нали е военна сватба, всички формалности са опростени.

- Смятам, че жена ти ще има нужда от обичайните документи. Впрочем, ще видиш сам. Ако работата се забави, можем винаги да помогнем с нещо. Имам добри приятели в Гестапо.

- В Гестапо ли? Какво общо има Гестапо с военните женитби? Това не го засяга.

Алфонс се засмя надменно.

- Ернст не съществува нещо, което да не засяга Гестапо! Като войник ти не ги знаеш тия работи. Всъщност няма защо да се безпокоиш. Вероятно не смяташ да се жениш за еврейка или за комунистка. Все пак сигурно ще има малка анкета. Проста формалност, разбира се.

Гребер нищо не отговори. Изведнъж го обзе смъртно безпокойство. При една анкета неминуемо ще се узнае, че бащата на Елизабет е в концентрационен лагер. Не беше и помислял за това. А и никой не му бе споменавал подобно нещо.

- Сигурен ли си, че е така, Алфонс? Биндинг напълни отново чашите.

- Мисля, че да. Но ти няма за какво да се безпокоиш. Нали не възнамеряваш да си мърсиш арийската кръв с някакво по-нисше същество или с враг на нацията? - той се захили. - Няма значение. Много бързаш да наденеш брачния хомот.

- Да.

- Хайде наздраве! Преди няколко дни те запознах тук с няколко души от Гестапо Ако работата се забави, те могат да помогнат, да упражнят натиск. Да знаеш само какви проклети дяволи са. Особено Ризе, оня, слабият, с очилата.

Гребер беше вперил поглед пред себе си. Елизабет сигурно е отишла още същата сутрин в общината за документите. Той беше настоял да не се бавят. "Дявол да го вземе, каква каша забърках? - мислеше си той. - Досега я бяха оставили на мира. Каква лудост да привличаме вниманието на властите! Нали има правило, старо като света, че в случай на опасност човек трябва да се спотайва? Най-обикновеният чиновник от Гестапо може, ако му скимне, да изпрати Елизабет в някой лагер само под претекст, че баща й е задържан." Той почувствува как ръцете му овлажняват. А ако съберат сега сведения за нея? От голямата патриотка госпожа Лизер например?

Той стана.

- Какво има, Ернст? - попита го Биндинг. - Ти дори не изпи чашата си! Щастието те прави разсеян, а?

Той се засмя шумно на шегата си. Гребер го гледаше внезапно с други очи. Няколко минути преди това той виждаше в Алфонс само един свой бивш другар, изпълнен с добри чувства, който беше малко главозамаян от леките си професионални успехи; сега внезапно той се беше превърнал в представител на една сляпа и опасна сила.

- Наздраве, Ернст! - каза Биндинг. - Пийни още една чашка. Конякът е много хубав. "Наполеон"!

- Наздраве, Алфонс! Алфонс - каза той, - искаш ли да ми направиш една услуга? Дай ми малко захар от запасите си. В два пакета: във всеки по половин килограм.

- Ситна или на бучки?

- Безразлично ми е. Захар.

- Дадено. Но за какво ти е захар? Нима съществуването ни не е достатъчно подсладено?

- Трябва ми, за да подкупя някого.

- Да подкупиш ли? Няма никаква нужда, Ернст! Да заплашваш е по-лесно. И по-сигурно. Ако искаш, ще се заема аз с тази работа.

- Не в този случай. Всъщност не се касае за истински подкуп. Искам да задължа някого, от когото очаквам услуга.

- Добре, Ернст. Сватбата си обаче ще празнуваш у нас, нали? Алфонс е най-добрият кум на света.

Само преди четвърт час Гребер би отказал под някакъв претекст. Сега вече не смееше.

- Не смятам да правим голяма сватба - каза той.

- Това остави на Алфонс. Тази вечер ще спиш тук, нали? Няма да обличаш отново униформата си, за да се връщаш в казармата. Остани тук. Ще ти дам ключ. Можеш да се върнеш когато искаш.

Гребер се поколеба за миг.

- Добре, Алфонс - каза той. Биндинг сияеше.

- Ето един разумен отговор! Най-после можем да прекараме вечерта заедно и да си побъбрим. Досега все не успявахме. Ела да ти покажа твоята стая.

Той прибра военните дрехи на Гребер. Погледът му падна на ордените.

- Ще трябва също да ми разкажеш как си докопал всичко това. Сигурно доста си поработил там?

Гребер вдигна очи. Той забеляза по лицето на Биндинг същото изражение, както в деня, когато пияният есесовец Хайни беше бръщолевил за подвизите си в СД.

- Няма нищо за разказване - каза той. - Всичко си иде по реда, с течение на времето.

Отначало госпожа Лизер не можа да познае Гребер като цивилен.

- Вие ли сте? Госпожица Крузе не е в къщи по това време, нали знаете?

- Да. Зная, госпожо Лизер.

- Е, тогава?

Тя го погледна неприязнено. Върху кафявата й блуза блестеше брошка с пречупения кръст. В десницата си държеше метла, като някакво копие.

- Нося един пакет за госпожица Крузе - каза Гребер. - Бихте ли го оставили в стаята й?

Госпожа Лизер се поколеба за момент. После взе пакета.

- Ето ви и един друг пакет - прибави Гребер. - Госпожица Крузе ми разказа за усърдието, с което вие се грижите за общото дело. Вътре има половин кило захар, която не ми трябва. Тъй като зная, че имате дете, което има нужда, искам да ви попитам дали бихте се съгласили да я приемете.

Лицето на госпожа Лизер доби официално изражение.

- Ние нямаме нужда от черна борса. Горди сме да се задоволяваме с това, което ни дава фюрерът.

- И вашето дете ли също?

- И моето дете.

- Това се казва честност и гражданско съзнание - каза Гребер и се загледа в кафявата блуза, - Ако всички в страната бяха като вас, войниците на фронта щяха да се чувствуват по-добре. Тази захар обаче не е черна борса. Тя е част от пакета, който фюрерът дава на фронтоваците в отпуска, за да го занесат на семействата си. Родителите ми изчезнаха. Вие можете да го приемете напълно спокойно.

Лицето на госпожа Лизер малко се проясни.

- От фронта ли идете?

- Разбира се.

- От Русия?

- Да.

- Мъжът ми също е в Русия.

Гребер се престори на живо заинтересуван.

- На кой сектор се намира той?

- В централния армейски корпус.

- Слава Богу, сега той е на почивка!

- На почивка ли? На никаква почивка. Централният армейски корпус се намира в разгара на офанзивата. Мъжът ми се бие на първа линия.

"На първа линия! - помисли си Гребер. - Като че ли има още някаква първа линия!" За момент почувствува изкушението да обясни на госпожа Лизер какво се крие зад гръмките патриотични фрази за чест, фюрер и отечество. Но се въздържа.

- Да се надяваме, че скоро ще получи отпуска - каза той.

- Ще получи отпуска, когато му дойде редът. Ние не искаме никакви привилегии! Ние не!

Гребер почувствува, че започва да се ядосва.

- Аз не се ползувам с никаква привилегия - обясни той сухо. - Напротив, две години чаках да ми дойде редът за отпуска.

- През цялото време ли бяхте на фронта?

- През цялото време. Освен когато бях ранен.

Гребер погледна фанатизираната нацистка. "Защо съм застанал тук да се оправдавам пред тази вещица? - помисли си той. - По-добре ще постъпя, ако изпразня револвера си в корема й, както сигурно прави мъжът й, който вероятно е в СД и разстрелва мужиците, за да открие жизнено пространство за германския народ."

Детето на Лизер излезе от стаята, където се намираше бюрото. Беше едно хилаво момиченце с безцветни коси.

- Защо сте цивилен днес? - попита госпожа Лизер.

- Дадох униформата си на чистене.

- А, така значи! Аз пък помислих...

Гребер не можа да узнае какво си беше помислила. Изведнъж видя, че тя му се усмихва с пожълтелите си зъби и почти се изплаши.

- Добре тогава - каза тя. - Благодаря. Ще използувам тази захар за дъщеря си.

Тя отнесе двата пакета и Гребер забеляза как сравняваше тежината им в двете си ръце. Уверен беше, че тя ще отвори пакета на Елизабет, веднага след като си отиде. Всъщност той искаше да стане това. Тя ще бъде изненадана като види, че в него освен захар няма нищо друго.

- Много добре, госпожо Лизер. Довиждане.

- Хайл Хитлер!

Тя го гледаше строго.

- Хайл Хитлер! - каза Гребер.

Той излезе на улицата. До вратата се беше облегнал блоковият отговорник. Беше нисък човек с брич от униформата на СА, с ботуши и с гърди на петел над закръгленото коремче. Гребер се спря. "И това плашило може при случай да бъде опасно" - помисли си той.

- Хубаво време днес, нали? - каза Гребер, като измъкна пакет цигари от джоба си, взе една и предложи на блоковия отговорник. Той измърмори нещо и взе една цигара.

- Демобилизиран сте, а? - попита, като хвърли поглед върху костюма на Гребер.

Гребер поклати глава. Поколеба се дали да каже няколко думи за Елизабет, но не го направи. По-добре бе да не привлича вниманието на блоковия отговорник върху нея.

- След една седмица заминавам - каза той. - За четвърти път.

Блоковият кимна с безразличие. После измъкна цигарата от устата си, погледна я и изплю няколко парченца тютюн.

- Лоша ли е? - попита Гребер.

- Не, не. Само че аз пуша предимно пури.

- Много рядко се намират сега пури, нали?

- Всъщност, така е.

- Имам един приятел, който сигурно има още няколко кутии. При случай ще му поискам няколко. Много хубави пури.

- Вносни ли са?

- Вероятно. Много не разбирам от пури, но са с пръстен.

- Пръстенът нищо не значи. Всякакъв боклук може да има пръстен.

- Приятелят ми е околийски водач. Не ми се вярва да пуши лоши пури.

- Околийски водач ли?

- Да, Алфонс Биндинг. Най-добрият ми приятел.

- Биндинг ви е приятел?

- Той ми е съученик. Току-що бях у него. С нас беше и щурмбанфюрерът Ризе от СС. Стари другари сме. Тъкмо сега отивам при Ризе.

Блоковият отговорник погледна Гребер. Гребер схвана мислите му. Питаше се вероятно защо санитарният съветник доктор Крузе е в концентрационен лагер, щом като Биндинг и Ризе му са такива приятели.

- Стават грешки - каза Гребер с привидно безразличие. - Всичко бързо ще се нареди. Някои сигурно много ще се зачудят. Не трябва никога да се съди прибързано, нали?

Гребер погледна часовника си.

- Трябва да вървя. Няма да забравя пурите.

Той продължи по-нататък. "Добро начало на подкупване" - помисли си той със задоволство. Но скоро безпокойството го обзе отново. Може би беше тръгнал по погрешен път. Внезапно това, което беше направил, му се стори детинско. Може би нищо не трябваше да предприема. Спря се и погледна костюма си. Проклета цивилна ливрея! Тя беше виновна за всичко. Поискал бе да се измъкне от принудата на военната дисциплина, за да се почувствува свободен, а сега изведнъж бе попаднал в един свят на страх и несигурност.

Чудеше се какво да прави. Едва вечерта щеше да види Елизабет. Прокълна бързината, с която я беше накарал да направи постъпки за документите. "Хубава закрила! - помисли си той. - Вчера твърдях, че бракът й с мен представлява закрила за нея, днес той е вече опасен."

- Какъв е този маскарад? - изрева яростен глас до него. Гребер вдигна очи. Някакъв дребен майор стоеше пред него.

- Подигравате се с армията?

Гребер го погледна за момент, без да разбира. После схвана - беше изкозирувал, без да мисли, че е цивилен. Старикът беше сметнал това за обида.

- Грешка - извини се Гребер, - Не го направих нарочно.

- Какво? Имате смелостта да си позволявате отгоре на това такива глупави шеги? Защо не сте във войнишка униформа?

Гребер се вгледа по-внимателно в старика. Спомни си, че вече го бе срещал - вечерта пред дома на Елизабет.

- Кръшкач като вас би трябвало да се скрие вдън земята, вместо да върши дивотии! - крещеше майорът.

- Не се възбуждайте толкова - закачливо отвърна Гребер. - По-добре ще направите да се приберете в сандъка с нафталин, откъдето сте излязъл.

Очите на старика искряха от гняв. Той почервеня като рак.

- Ще накарам да ви арестуват - започна да заеква той.

- Много добре знаете, че не можете нищо да ми направите. А сега, оставете ме на мира. Имам други грижи.

- Аз ще ви... аз ще ви...

Майорът внезапно прекъсна думите си. С издути бузи той се приближи до Гребер и направи гримаса на отвращение.

- А-а! Сега разбирам! - провикна се той. - Затова значи не сте в униформа! Педераст! Мръсник! И отгоре на това напарфюмиран! Назад, мъжка уличницо!

Той се изплю, изтри с ръка побелелите си мустаци и се отдалечи с бърза стъпка, като отправи към Гребер поглед, пълен с презрение. "Резултат от ароматичната сол - помисли си Гребер и помириса ръката си, която силно благоухаеше. - Уличница! Не е далеч от истината! Докъде страхът може да доведе един човек! Госпожа Лизер, блоковият отговорник, и на какво ли още бих бил готов."

Намери се срещу зданието на Гестапо. Часовоят, млад есесовец, се разхождаше пред входа напред-назад, като се прозяваше. Няколко офицери есесовци излязоха със смях отвътре. След това се приближи смутено възрастен човек. Той се спря, извади някакъв документ от джоба си и повдигна страхливо очи към прозорците на сградата. После хвърли поглед към небето и се обърна към часовоя. Есесовецът прегледа поканата с безразличие и пусна стареца да влезе.

Гребер погледна на свой ред прозорците на сградата. Отново го обзе страх - по-притискащ, по-задушаващ от преди. Той познаваше най-различни видове страх - остър и неясен, спиращ дъха и парализиращ мускулите, а също така и върховния огромен страх на живото същество пред смъртта; но страхът, който изпитваше в този момент, беше съвършено различен. Той пълзеше като неясна заплаха, като лепкава прегръдка на някаква невидима, разлагаща се течност. Това беше страх от безсилието и отчаянието, страх, който убива, който се заражда от опасността, надвиснала над други хора - невинни заложници или беззащитни жертви; страх от произвола, от насилието и от систематичната безчовечност. Великият страх на нашето време.

Гребер се извърна и почувствува, че му се повдига. "Хиршланд - помисли си той изведнъж, - Хиршланд познаваше този вид страх! Хиршланд, който се беше записал доброволец, за да се опита да защити семейството си и който вземаше участие във всички опасни акции с надеждата, че ако бъде награден, ще спаси баща си от концентрационния ад. Хиршланд, комуто беше обещал да посети родителите му."

Той се спря. Къде беше сложил адреса? Внезапно му се стори немислимо да забавя повече това посещение, макар и само с няколко часа. Като че ли съдбата на Елизабет беше свързана с него и всичко зависеше само от него. Разбира се, това беше наивно от негова страна, но вярата в необикновените случки е част от фронтовия живот. Пребърка всичките си джобове. Най-после намери във военната си книжка листчето на Хиршланд.

Къщата беше тясна и се състоеше от три етажа. Той се качи на третия и позвъни. Трябваше да натисне копчето още два пъти, за да се открехне плахо вратата. Появи се бледото лице на някаква жена.

- Бих искал да говоря с госпожа Хиршланд.

- Да, аз съм.

Жената го гледаше упорито с големите си тъмни очи.

- Аз съм от ротата на вашия син - каза Гребер. Тя продължаваше да го гледа. Това беше бдителното очакване на някакво изплашено животно, готово за бягство или за бой.

- Синът ви ме натовари да ви поздравя от негово име - каза Гребер, - В отпуска съм, затова съм цивилен.

Вратата се отвори напълно.

- Да, влезте, моля, господин...

- Гребер, Ернст Гребер.

Жената го въведе във всекидневната. Вървеше леко и безшумно. Една кушетка заемаше дъното на стаята.

Тя беше изцяло покрита с одеяло, горните краища на което бяха метнати на облегалото. Гребер понечи да седне на нея, но госпожа Хиршланд го спря и му подаде стол.

- Ще ви е по-удобно на този стол - каза тя. - Ние разполагаме само с тази стая. Спим на кушетката.

Гребер седна. Стаята беше чиста и скромно мебелирана. Няколко картини бяха окачени над кушетката и на отсрещната стена.

- Преди петнадесет дни бяхме заедно с вашия син - започна Гребер.

Госпожа Хиршланд стоеше права. Погледът й продължаваше да издава настръхнала втренченост. Ръцете й не преставаха да треперят.

- Вие бихте желали може би... аз бих могла да ви... Искате ли да пиете нещо? Гребер почувствува силна жажда.

- Много ви благодаря - каза той. - Чаша студена вода, ако обичате.

- Да, разбира се. - Тя се огледа. - Ще отида в кухнята. Моля, почакайте за момент, веднага ще се върна.

Тя тръгна. Стигна до вратата и се обърна отново. "Но какво става с нея?" - помисли си Гребер. Свикнал беше да среща недоверие у хората, но държането на тази жена надминаваше всичко, което бе виждал досега.

Стана и започна да разглежда картините по стените. Бяха репродукции. Едната представляваше цъфнал кестен, другата - профил на млада флорентинка. Над кушетката беше окачен един офорт. Приближи се, за да го разгледа по-отблизо. Почувствува, че кракът му опира до нещо меко, поставено под кушетката и замаскирано с одеялото. Наведе се, за да види дали не е съборил нещо и повдигна края на одеялото. Откри две дълги картонени кутии, които изпълваха пространството между долната част на кушетката и пода. Едната от тях беше изместена от крака му. Като я постави на място, той забеляза между двете кутии една женска ръка. Някой лежеше под мебела с прибрани ръце. Гребер пусна одеялото и се върна на мястото си.

Госпожа Хиршланд се върна от кухнята с една табла, на която имаше чашка червено вино и две филии хляб.

Гребер отпи една глътка. Виното беше пивко и гъсто.

- Синът ви е много добре - обясни той. - Когато тръгнах, ротата беше в почивка. Синът ви е много обичан от другарите си.

- Добре ли беше? - повтори механично госпожа Хиршланд.

- Доколкото е възможно човек да е добре на фронта. Всъщност видях, че и тук е толкова опасно, колкото и там.

Той почака един момент. Но госпожа Хиршланд не му зададе нито един от обичайните въпроси за храната, условията на живот и опасностите на фронта. "Сигурно се страхува заради човека, който е скрит тук" - помисли си Гребер.

- Само това исках да ви кажа - приключи той като стана. - Ние с вашия син сме приятели. Искате ли да му занеса нещо, писмо или колет? Връщам се след около една седмица.

- Не - прошепна госпожа Хиршланд едва чуто, като го изпращаше.

Гребер я погледна смаян. За момент помисли, че тя не вярва на думите му и затова извади военната си книжка.

- Ето документите ми, само временно съм цивилен. Тя вдигна ръка, сякаш за да отблъсне книжката, но без да се докосне до нея.

- Той е мъртъв - прошепна тя на един дъх. Тя кимна с глава.

- Но това е невъзможно, той беше последният другар, с когото говорих преди заминаването си!...

- Мъртъв - повтори тя. - Съобщението пристигна преди четири дни.

Тя поклати отрицателно с глава, като видя, че Гребер се кани да й зададе други въпроси.

- Не, моля ви, извинете, благодаря ви, че дойдохте, но не мога. Писма от него продължават да пристигат. Едно ново се получи днес. Не, благодаря...

Вратата се затвори. Гребер слезе по стълбите. Опита се да събере спомените, които беше запазил за Хиршланд. Не знаеше почти нищо за него. Дори и малкото му име. Спомни си за цигарите, които той му бе дал на заминаване. Разкая се, че не се беше заинтересувал повече за него. Едно разкаяние повече! Краткият живот на Хиршланд бе нещастен. Майка му сега беше сама и криеше последното си дете, родено може би от втори брак и чийто процент еврейска кръв го предопределяше за концентрационен лагер. Поспря се в полумрака на стълбището и се почувствува внезапно безпомощен и объркан. "След като едно дете трябва да се крие така - помисли си той, - какви ли опасности висят над Елизабет?"

Гребер пристигна във фабриката доста време преди излизането на работничките. Тъй като не видя Елизабет между първите, които напуснаха работа, у него веднага се загнезди мисълта, че тя е вече арестувана. Най-после я забеляза. Тя се изненада много като го видя цивилен.

- Колко млад изглеждаш? - му каза тя засмяна.

- Съвсем не се чувствувам млад. Струва ми се, че съм на сто години.

- Защо, какво се случи? Да не са ти прекъснали отпуската?

- Не, не, всичко е в ред.

- Чувствуваш се стар, защото си цивилен ли?

- Не зная, но ми се струва, че този проклет костюм привлече върху мен всички неприятности на света. Направи ли нещо за документите?

- Уредих всичко - отговори тя сияеща, - използувах обедната почивка. Всички молби са подадени.

- Всички ли? - каза Гребер смазан. - Значи е късно.

Елизабет го погледна с учудване.

- Късно за какво?

- За нищо. Изведнъж ме обзе страх. Правим може би грешка. Това би могло да ти навреди.

- На мене ли? Защо?

Гребер се поколеба.

- Чух, че Гестапо често събирало сведения при подобни случаи. Може би щеше да бъде по-добре да си мълчим.

Елизабет се спря.

- Какво друго ти казаха?

- Нищо. Уплаших се, това е всичко.

- Мислиш, че може да ме арестуват, защото искам да се омъжа?

- Не, разбира се.

- Какво тогава? Смяташ, че ще открият, че баща ми е в концентрационен лагер?

- И това не - прекъсна я Гребер. - Знаят, че е там. Смятам, че щеше да бъде по-благоразумно да не привличаме вниманието им върху тебе. От Гестапо може да се очаква всичко. Достатъчно е на някой от тях да мине през главата някоя идиотска идея. Много добре знаеш как протичат нещата след това. Няма и следа от справедливост.

Елизабет замълча за миг.

- Тогава какво да правим? - попита тя после.

- Целият ден все за това мислих, но смятам, че вече нищо не може да се направи. Ако изтеглим молбите, може би само ще влезем още повече в очи.

Елизабет кимна одобрително и го погледна особено.

- Може би все пак трябва да опитаме.

- Вече е късно, Елизабет. Не ни остава нищо друго, освен да рискуваме и да чакаме.

Те продължиха да вървят. Фабриката се издигаше до един малък площад и можеше лесно да се разпознае. Гребер започна да я наблюдава внимателно.

- Още ли не сте били бомбардирани?

- Още не.

- А всъщност сградата е много открита и лесно се разпознава.

- Имаме голямо скривалище.

- Солидно ли е?

- Мисля, че е достатъчно солидно.

Гребер вдигна очи. Елизабет вървеше до него, без да го гледа.

- Разбери ме за Бога правилно, Елизабет - каза той. - Аз няма от какво да се боя за себе си, страх ме е само за тебе.

- Няма нужда да се безпокоиш за мене.

- А ти не се ли страхуваш?

- Вече преминах всички съществуващи и възможни видове страх. У мен няма място за нов.

- У мен пък има - каза Гребер. - Когато обичаш някого, откриваш нови видове страх, за които не си и помислял преди това.

Елизабет се обърна към него цялата усмихната. Той я погледна и се усмихна на свой ред.

- Не съм забравил това, което ти казах завчера - каза той. - Трябва ли човек винаги да се страхува, за да е сигурен, че обича някого?

- Не зная. Но в началото сигурно помага малко.

- Този проклет костюм! Утре отново ще навлека униформата. А мислех, че цивилните имат завидна съдба.

Елизабет се засмя.

- Само от дрехите ли идва всичко?

- Не - каза Гребер облекчено. - Причината е главно в това, че отново започнах да живея. Живея отново и искам да живея. От това именно идва страхът. Ужасен страх изпитвах през целия ден. Сега, когато те гледам, съм малко по-добре. А всъщност нищо ново не се е случило. Чудно! От колко малко се подхранва страхът!

- Любовта също - каза Елизабет. - Слава Богу!

Гребер я погледна. Тя вървеше до него безгрижно и леко. "Колко се е преобразила! - помисли си той. - Преди се страхуваше. Сега е обратното."

Те прекосиха "Хитлерплац". Огромна червенина заливаше небето над черквата.

- Какво гори още? - попита Елизабет.

- Нищо. Залезът на слънцето.

- Залезът на слънцето! Вече и не помисляме за него!

- Не.

Те продължиха по-нататък. Аленият здрач стана по-плътен. Той обагряше ръцете и лицата им. Гребер гледаше хората, които срещаха. Преди малко изглеждаха различни. Всеки един от тях беше човешко същество, притежаваше своя собствена съдба. "Колко е лесно да осъждаш и да бъдеш силен, когато нямаш нищо! - помисли си той. - Но когато притежаваш нещо, светът се променя. Всичко става едновременно и по-лесно, и по-мъчно. Понякога дори животът изглежда непоносим. Храбростта продължава да съществува, но изглежда различно и добива съвсем друг смисъл, изпълнява една по-сериозна, по-човешка роля." Той въздъхна дълбоко. Струваше му се, че се е прибрал в скривалището след опасна мисия на неприятелска територия ... Опасността продължаваше да съществува, но имаше моментен отдих.

- Колко странно! - каза Елизабет. - Сигурно е от пролетта. Струва ми се, че в тази разрушена и пуста улица се носи ухание на виолетки...

16

Бьотхер си прибираше багажа. Другарите му го бяха заобиколили.

- Значи наистина я намери? - попита Гребер.

- Да, но...

- Къде?

- На улицата - отвърна Бьотхер. - Стоеше чисто и просто на ъгъла на "Келерщрасе" и "Бирщрасе", до бившия магазин за чадъри. Отначало, на пръв поглед не можах да я позная.

- Къде е била през цялото време?

- В един лагер близо до Ерфурт. Слушайте как стана: Тя стои значи до магазина за чадъри, а аз не я виждам. Отминавам, а тя ме вика: "Ото! Не ме ли позна?" - Бьотхер замълча за момент и обгърна с поглед кръга от слушатели. - Ах, момчета, как искате човек да познае една жена, която е отслабнала с четиридесет кила?

- Как се казва лагерът, в който е била?

- Не си спомням вече. Мисля, че беше "Горски лагер N2". Бих могъл да я попитам. Но чуйте края, дявол да го вземе! Аз я гледам и казвам: "Алма! Ти ли си?" "Аз съм! - ми казва тя. - Ото, предчувствувах, че си в отпуска! Затова се и върнах." Аз продължавам да я гледам. Една нещастна, измършавяла като дръглив кон жена, петдесет и пет кила, може дори и да беше петдесет, един скелет в дрехи, които се веят по него, като че ли са окачени на някакъв прът.

Бьотхер въздъхна тъжно.

- Колко е висока? - попита Фелдман заинтересуван.

- Какво?

- Колко е висока жена ти?

- Около метър и шестдесет. Защо?

- Значи тогава е нормална на тегло.

- Нормална на тегло ли? Какви ми ги дрънкаш?

Бьотхер гледаше втренчено Фелдман с широко разтворени очи. - Не е за мен такова нормално тегло! За мен това е кука! Какво ме интересува мен твоето нормално тегло. Искам жена ми да стане като преди, хубава, със задник, върху който да могат да се чупят орехи, а не с такова мизерно кафеено зърно като сега! За какво мислите, че се бия? За едно кафеено зърно ли?

- Биеш се за нашия любим фюрер и за скъпото си отечество, а не за задника на жена си - каза Ройтер. - След три години на фронта трябва най-после да започнеш да ги разбираш тия работи.

- Задник ли? Кой говори за задник. - Бьотхер поглеждаше ядосано и безпомощно ту един, ту друг. - Бия се... бия се... за каквото ми харесва, за собствения си живот! А за всичко друго пет пари...

- Стой! - прекъсна го Ройтер с предупредителен жест. - Бий се за каквото искаш, но не го казвай никому! И се радвай, че си намерил жена си здрава и читава.

- Разбира се, че се радвам! Но какво й пречи да бъде жива и да бъде дебела и хубава както преди?

- Слушай бе, Бьотхер! - каза Фелдман. - Такива малки нещастия могат лесно да се поправят. Подложи я на режим на угояване.

- Угояване ли? Лесно се казва! А с какво? С нашите купони ли?

- Справи се някак си другояче.

- Благодаря за добрите съвети! - каза Бьотхер с горчивина и ирония. - Остават ми обаче само три дни отпуска. Как е възможно да я накарам да напълнее за три дни? Да приемем дори, че се къпе по цял ден в рибено масло и че се храни по седем пъти на ден, най-много да наддаде няколко кила. Ах, другари! В какво мръсно положение се намирам!

- Защо пък? Нали имаш още дебелата келнерка, за да те утеши?

- Именно затова! Зарекъл се бях, щом намеря жена си, да не виждам келнерката. Аз съм семеен човек, а не някакъв си женкар. Само че сега предпочитам все пак келнерката.

- Истината е, че ти си крайно несериозен човек - отсече Ройтер.

- Не съм несериозен! - запротестира Бьотхер. - Напротив, и най-дребните неща ме засягат дълбоко! Иначе щях да бъда щастлив. Само че вие не можете да ги разберете тези работи! Простаци с простаци!

Той им обърна гръб и хвърли последните си неща в раницата.

- Намери ли си квартира, в която да живееш с жена си? - попита го Гребер. - Или може би имаш жилище от по-рано?

- Разбира се, че не! То е разрушено от бомбардировките. Предпочитам обаче да спя в някоя разрушена маза, отколкото да остана и ден повече тука. Единственото нещастие е, че жена ми вече никак не ми хваща окото. Продължавам да я обичам, разбира се, може ли другояче, щом като сме женени, само че така, както е сега, вече никак не ми харесва. Не зависи от мене, нали? Какво да се прави? Тя, разбира се, го забеляза.

- Колко дни отпуска имаш още?

- Три дни.

- За три дни можеш малко да се преструваш.

- Другарю - каза спокойно Бьотхер, - в леглото една жена може да се преструва, но не и един мъж. - Повярвайте ми, по-добре щеше да бъде да се бях върнал на фронта, без да съм я видял. Тази среща няма да послужи за нищо друго, освен да причини мъка и на двама ни.

Той преметна раницата на рамо и се отдалечи. Ройтер го проследи с очи. После се обърна към Гребер.

- Ами ти? Какво става с тебе?

- Отивам в канцеларията на батальона. Може би ще ми трябват специални документи, за да се оженя. Ройтер се засмя иронично.

- Изглежда, че липсата на щастие на твоя другар Бьотхер не ти прави никакво впечатление?

- Не. Имам си други грижи.

- Става дебело - каза писарят на батальона. - Става дебело на фронта. Знаеш ли какво прави човек, когато стане дебело?

- Клинчи - отговори Гребер. - И децата го знаят. Мен обаче какво ме интересува? Аз имам отпуска.

- Ти си мислиш, че имаш отпуска - поправи го писарят. - Ами ако ти покажа какво пристигна днес?

- Кажи най-сетне.

Гребер измъкна пакет цигари от джоба си и го постави на масата. Почувствува, че малко по малко стомахът му започва да се свива.

- Става дебело - повтори секретарят. - Тежки загуби. Искат веднага подкрепление. Отпускарите, които нямат важни причини за оставане, трябва да заминат незабавно. Ясно ли ти е?

- Да. Какви са тези важни причини?

- Смърт на близък роднина, уреждане на неотложни семейни въпроси, тежко боледуване... - изброи писарят.

Той взе пакета цигари.

- Изчезвай значи! Стани невидим. Щом не могат да те намерят, няма да те изпратят обратно. Бягай от казармата като от чума. Спотайвай се някъде до края на отпуската. Върни се чак тогава. Какво може да ти се случи? Да те накажат за това, че не си си оставил адреса? И без това се връщаш на фронта. Ясно ли е?

- Ще се женя - каза Гребер. - Това важна причина ли е?

- Ще се жениш ли?

- Да. Затова именно съм дошъл. Исках да узная дали имам нужда от нещо друго освен от военната си книжка.

- Женитба! Това е може би причина. Казвам може би.

Писарят запали цигара.

- Може би е причина, но защо да рискуваш? Понеже си войник, военната книжка ти е достатъчна, за да се ожениш. Ако въпреки това имаш нужда от нещо друго, ела при мен. Ще уредя всичко тихомълком. Нямаш ли нещо по-хубаво да си облечеш? Нима ще се жениш в походна униформа?

- Не мога ли да си сменя униформата тук?

- Върви в склада - каза секретарят. - Обясни на завеждащия, че ще се жениш. Кажи му, че аз те пращам. Нямаш ли още няколко цигари екстра?

- Нямам в мене. Но бих могъл да донеса още един пакет.

- Не за мен. За фелдфебела.

- Ще видя. Знаеш ли дали жената има нужда от специални документи, за да сключи военен брак?

- Нямам представа. Смятам, че не. Всичко е опростено. - Писарят погледна часовника си. - Върви веднага в склада. Фелдфебелът сега е там.

Гребер тръгна към зданието, където се намираше складът. Трябваше да се качи чак на тавана. Фелдфебелът, който завеждаше склада, беше дебел и имаше две различни по цвят очи. Едното беше от неестествено синьовиолетов цвят, като виолетка, а другото - светлокафяво, като лешник.

- Не се пулете като теле - изръмжа той веднага. - Никога ли не сте виждали стъклено око?

- Виждал съм. Но не с толкова различен цвят.

- Идиот, то не е мое! - Фелдфебелът си сложи пръста на виолетовото око. - Един другар ми го даде на заем. Моето го изпуснах вчера на плочите в двора, то беше кафяво. Много са чупливи тези работи! Би трябвало да ги правят от целулоид.

- Това е запалителна материя - забеляза Гребер.

Фелдфебелът го погледна. Усмихна се, като видя медалите на Гребер.

- И това е вярно. Само че не мога да ви дам никаква униформа. Много съжалявам. Всички в склада са по-лоши от вашата.

Той като че ли се взираше в него със синьото си око. Кафявото око изглеждаше по-уморено. Гребер остави на масата една кутия от цигарите на Биндинг. Лешниковото око прояви жив интерес. Фелдфебелът се обърна кръгом и се върна скоро с една куртка.

- Това е всичко, което имам.

Гребер не се докосна до куртката. Той измъкна от джоба си малка плоска бутилка с коняк, която носеше за всеки случай, и я остави до цигарите. Фелдфебелът изчезна и този път донесе една по-хубава куртка и един почти нов панталон. Гребер прегледа най-напред панталона. Като го разгръщаше, забеляза, че фелдфебелът го беше сгънал така, че да прикрие едно тъмно петно, голямо колкото длан. Гребер погледна мълчаливо петното, а после коняка.

- Не е от кръв - обясни фелдфебелът, - чист зехтин. Собственикът му се върна от Италия. Малко бензин и петното ще изчезне.

- Ако беше така лесно, защо го е сменил, вместо да го изчисти сам?

Фелдфебелът се усмихна. Показа се изкуствената му челюст.

- Добър отговор. Въпросният тип обаче искаше да има такава униформа, която да мирише на фронт. Горе-долу като тази, която вие носите. Прекарал беше две години в една канцелария в Милано, а пишеше писма на годеницата си от фронта. Не можеше да се върне в къщи с нов панталон, върху който е паднала само една салатиера. Това ми са най-хубавите панталони, честна дума!

Гребер не повярва нито дума, но нямаше нищо повече у себе си, което да предложи на фелдфебела. Все пак той поклати глава отрицателно.

- Хайде, добре тогава - каза фелдфебелът. - Ще ви направя друго предложение: вземете тази униформа и си запазете вашата. Така ще имате една униформа в повече. Съгласен ли сте?

- Не ви ли трябва старата за отчитане?

- Отдавна вече броят на униформите в склада не отговаря на този по книгите!

Фелдфебелът махна с ръка. На синьото му око попадна прашен слънчев лъч, промъкнал се през прозореца.

- Нима още съществува нещо, което да отговаря на това, което трябва да бъде?

- Не.

- Е, тогава?

Като минаваше покрай градската болница, той се спря. Спомни си, че бе обещал да посети Мюциг. Поколеба се за миг, после влезе. Отстъпи пред суеверното вярване, че едно добро дело може би ще подобри собствената му съдба.

Ампутираните бяха настанени на първия етаж. Партерът беше зает от тежко ранените, които не можеха да стават, и неотдавна оперираните. Така беше по-лесно да ги пренасят в скривалището в случай на тревога. В случай на нужда ампутираните можеха да се оправят и без чужда помощ. Поради това ги бяха поставили на по-горен етаж. При тревога можеха да си помагат един на друг. Двама с по една ръка можеха при нужда да помогнат на някой без крак да слезе до скривалището, докато санитарите пренасят тежко ранени. Мюциг засия, като видя Гребер.

- Ти, тук? Напълно бях убеден, че няма да дойдеш.

- И аз също - отговори Гребер. - Но както виждаш, дойдох.

- Много мило от твоя страна, Ернст. Тъкмо и Щокман е тук. Нали бяхте заедно в Африка?

- Да.

Щокман беше загубил дясната си ръка. Той играеше "скат" с двама други инвалиди.

- Я виж ти, Ернст! - възкликна той. - Какво ти се е случило?

Погледът му се плъзна изпитателно по Гребер. Той потърси неволно раната, която би обяснила завръщането на стария му другар.

- Нищо - отговори Гребер. Всички го гледаха изпитателно.

- В отпуска съм - прибави той почти шепнешком. Чувствуваше се едва ли не виновен, защото беше здрав.

- Помислих, че достатъчно си пострадал в Африка и те връщат окончателно в къщи.

- Не, както виждаш. Позакърпиха ме, за да ме експедират след това в Русия.

- Имал си щастие все пак. Аз също. Всички други са в плен. Не можаха да ги спасят със самолети. Щокман размаха остатъка от ръката си.

- А каквото се случи с мен, не е ли свинщина? Един от играчите хвърли картите си на масата.

- Е какво, ще играем ли, или ще дрънкаме? - запита той грубо.

Гребер видя, че той е без крака. Ампутирали бяха много високо. Липсваха му също два пръста от дясната ръка и нямаше мигли. Клепачите му бяха нови, червеникави и лъскави. Изглежда, че бяха обгорели.

- Продължавайте си играта - каза Гребер. - Аз имам време.

- Още един тур - обясни Щокман. - Скоро ще свършим.

Гребер седна на прозореца до Мюциг.

- Не се сърди на Арнолд - прошепна Мюциг, - има лош ден.

- Този в средата ли?

- Да. Жена му идва вчера. След посещенията й прекарва винаги няколко лоши дни.

- Какво дрънкаш там? - извика Арнолд.

- Разправяме си стари спомени. Какво, да не би да е забранено?

Арнолд изръмжа нещо и продължи да играе.

- Като изключиш това, добре се забавляваме тука - подхвана Мюциг с малко изкуствена веселост. - Момчетата са много мили. Арнолд беше зидар, не му е лесно да се приспособи. Освен това жена му го мами, неговата майка му го каза.

Щокман хвърли картите на масата.

- Ама късмет, а! Бях сигурен в тройката си аса! Кой можеше да предположи, че някой от вас има тройка валета?

Арнолд се захили иронично и разбърка отново картите.

- Питам се често кое е по-добре, когато човек иска да се жени: да е без ръка или без крак - подхвана Мюциг. - Щокман твърди - без ръка. Как можеш обаче да държиш една жена в леглото само с една ръка? А трябва все пак да я държиш, нали?

- Това не е толкова важно. Главното е да се живее.

- Да, но с това утешение не можеш да подхранваш целия си живот. След войната нещата се променят. Вече не си никакъв герой, а само инвалид.

- Не ми се вярва, а и освен това съществуват чудесни протези.

- Не мисля така. Нямам предвид работата - каза Мюциг.

- Истината е, че трябва да спечелим войната - изкрещя изведнъж Арнолд, който беше подслушал разговора. - Нека други сега си дадат костите. Ние вече достатъчно направихме.

Той хвърли недоброжелателен поглед на Гребер.

- Ако всички кръшкачи отидат на фронта, няма да сме принудени да отстъпваме през цялото време.

Гребер не отговори. Невъзможно е да се спори с ампутирани. Който загуби ръката си или крака си, има винаги право. Човек може да спори с някой ранен в дробовете или в стомаха и чийто живот е под по-голяма заплаха. Но колкото и да е чудно, не е прието да се спори с ампутиран.

Арнолд продължи да играе.

- Как мислиш ти, Ернст? - запита Мюциг след малко. - Имах една приятелка в Мюнстер. Продължаваме да си пишем. Тя смята, че съм ранен в бедрото. Не съм посмял още да й кажа истината.

- Чакай спокойно и се радвай, че не трябва отново да заминеш.

- Тъкмо това и правя, Ернст. Но това не може да трае вечно.

- А! До гуша ми дойдохте всички! - обърна се към Мюциг един от ранените, седнал около играчите. - Натряскайте се и бъдете мъже!

Щокман избухна в смях.

- Какво те прихваща? - попита го Арнолд.

- Представих си какво би станало, ако тази нощ върху нас падне бомба от голям калибър. Ей така на, точно в средата на стаята. Всички ни ще превърне на каша. На вятъра ще отидат тогава всичките ни грижи!

Гребер стана. Той забеляза, че раненият, който гледаше играчите, беше без крака. "От мина или от студа" - помисли си той машинално.

- Къде останаха нашите самолети? - изръмжа Арнолд. - Всички ли ви трябват на фронта? Тук почти вече не се мяркат.

- И на фронта вече не се мяркат.

- Какво?

Гребер забеляза, че направи грешка.

- Всички на фронта очакваме новите оръжия - прибави той. - Разправят, че щели да извършат чудеса.

Арнолд го гледаше с ярост.

- Какви ги дрънкаш, да те вземат дяволите! Като те слуша човек, ще помисли, че войната е загубена! Никога, чуваш ли ме, никога! Да не мислиш, че ми се иска да се разкарвам с количка и да продавам кибрит като инвалидите от първата война? Ние имаме права! Фюрерът ни даде обещания!

Той хвърли възбудено картите си на масата.

.- Хайде, включи радиото! - каза мъжът без крака на Мюциг. - Малко музика!

Мюциг завъртя копчето. С тенекиения си звук високоговорителят изпусна куп думи. Мюциг завъртя копчето по-нататък.

- Остави го! - заповяда Арнолд ядосано.

- Защо? Нали виждаш, че е пак някаква реч.

- Казвам ти да го оставиш! Това е политическа реч. Ако всички ги слушаха редовно, работите щяха да вървят по-добре за нас.

Мюциг върна стрелката обратно. Цяла серия от зиг-хайл екна в помещението. Арнолд слушаше със стиснати зъби. Щокман направи знак на Гребер и повдигна рамене. Гребер се приближи до него.

- Всичко хубаво, Щокман - прошепна му той, - трябва да бягам.

- Имаш нещо по-интересно предвид, а?

- Не. Но трябва да си вървя.

Той си тръгна. Погледите на другите се впиваха в него, като че ли беше гол. Помъчи се да върви по-бавно през залата. Струваше му се, че така предизвикателството към ампутираните ще бъде по-малко. Но той забеляза как те следят движенията му. Мюциг го придружи до вратата, като подскачаше.

- Ела пак - му каза той в повяхналата светлина на коридора. - Днес нямаше късмет. Обикновено всички сме в добро настроение.

Гребер се намери на улицата. Здрачът вече падаше. Внезапно го обхвана страх за Елизабет. През целия ден се беше мъчил да се отърве от него. Но сега в несигурната светлина на залязващия ден изглеждаше като че ли той пълзи към него от всички страни.

Отиде у Полман. Старецът му отвори веднага. Изглежда очакваше другиго.

- Вие ли сте, Гребер? - каза той.

- Да. Няма да ви задържам много. Исках само да ви попитам нещо.

Полман отвори широко вратата.

- Влезте вътре - каза той. - По-добре е да не стоим навън. Не е необходимо хората да знаят... Те влязоха в стаята, осветена от петролна лампа.

Гребер усети миризма на цигарен дим, Полман не държеше никаква цигара в ръка.

- Какво искате да ме запитате, Гребер? Гребер се огледа.

- Само тази стая ли имате?

- Защо?

- Възможно е да се наложи да укрия някого за няколко дни. Може ли тук? Полман мълчеше.

- Не се касае за някого, когото търсят - обясни Гребер. - Зададох ви въпроса ей така, за всеки случай. Възможно е да не стане нужда. Страхувам се за някого. Може би само си въобразявам.

- Защо се обръщате към мене?

- Не познавам никого другиго.

Самият Гребер не можеше да си обясни причините, които го бяха накарали да дойде. Просто беше почувствувал нуждата да осигури скривалище в случай на опасност.

- За кого се касае?

- Една девойка, за която искам да се оженя. Баща й е в лагер. Страх ме е и нея да не пратят. Тя нищо не е сторила. Може би греша, като се безпокоя.

- Човек никога не греши, ако се безпокои - каза Полман. - Предпазливостта е за предпочитане пред разкаянието. Можете да разполагате с тази стая, когато пожелаете.

Гребер почувствува прилив на признателност към стария учител.

- Благодаря - каза той. - Много ви благодаря. Полман се усмихна. Той не изглеждаше вече толкова немощен, колкото преди.

- Благодаря - повтори Гребер. - Надявам се, че няма да имам нужда.

Те бяха застанали пред лавиците, отрупани с книги.

- Вземете си, която искате - каза тихо Полман. - Понякога книгата помага в тежките нощи. Гребер поклати отрицателно глава.

- На мен не - отвърна той. - Бих желал обаче да узная нещо: как е възможно тези два свята да се примирят един с друг. От една страна тези книги, тези стихове, тези философии, а от друга - нечовешките действия на ударните отреди на нацистите, концентрационните лагери, масовите убийства на невинни хора?

- Тези два свята не са примирени. Те съществуват едновременно и независимо един от друг. Това е всичко. Ако авторите на тези книги бяха живи, всички щяха да бъдат в концентрационен лагер.

-- Сигурно.

Полман погледна Гребер. : - Вие искате да се ожените?

- Да.

Старецът измъкна една книга от лавиците.

- Не мога да ви дам нищо друго. Вземете тази книга. Няма нищо за четене, това са картини, само картини. Случвало ми се е, когато не мога да чета, да гледам картини по цели нощи. Картини и стихове - дотогава, докато има газ в лампата. После, в тъмнината, не остава нищо друго освен молитвата.

- Да - каза Гребер неуверено.

- Много мислих за вас, Гребер. Мислих също и за това, което ми казахте, когато ме посетихте. Няма да ви дам никакъв отговор. - Полман замълча и след това прибави тихо. - Освен един. Трябва да се вярва. Да се вярва. Какво друго ни остава?

- Да се вярва в какво?

- В Бога. И в доброто у човека.

- Нима никога не сте се съмнявали в него? - запита Гребер.

- Разбира се, че да - отговори старецът. - Често. Иначе как мога да вярвам.

Гребер се запъти към фабриката. Духаше вятър и разбити облачета се гонеха ниско над покривите. В полумрака взвод войници маршируваха на площада. Носеха багаж и се отправяха за гарата, за фронта ... "Би трябвало да се намирам между тях" - помисли си Гребер. Той вдигна очи към черния силует на липата, изправена срещу разрушената къща. Внезапно почувствува в раменете и мускулите си силния туптеж на живота, както първия път, когато беше видял дървото. "Колко странно - помисли си той. - Изпитвам съжаление към Полман. И той с нищо не може да ми помогне. Но всеки път, когато отида да го видя, чувствувам живота, по-дълбоко и по-близо отпреди ...

17

- Вашите документи ли? За момент.

Чиновникът си сложи очилата и погледна Елизабет, После се повдигна бавно и мина зад дървената преграда, която отделяше неговото гише от голямата зала.

Гребер го проследи с очи и се огледа. Пътят към изхода не беше свободен.

- Иди при вратата! - каза той тихо. - Чакай ме там. Ако ме видиш да си свалям кепето, тичай веднага у Полман. Не се тревожи за нищо. Ще изтичаш бързо. А аз ще дойда по-късно.

Елизабет се поколеба.

- Хайде побързай! - повтори той нетърпеливо. - Кой знае дали този дърт козел не отиде да извика някого. Не трябва да рискуваме. Чакай навън!

- Може би ще поиска да ме попита още нещо.

- Кой знае. Ще му кажа, че ти е прилошало и че си излязла за малко на въздух. Хайде побързай, Елизабет!

Прав пред гишето, той я проследи с поглед. Тя се обърна и му се усмихна. След това изчезна в тълпата.

- Къде е госпожица Крузе?

Гребер трепна. Чиновникът се беше върнал.

- Ей сега ще дойде. Всичко в ред ли е? Чиновникът кимна с глава.

- Кога искате да се ожените?

- Колкото е възможно по-скоро. Нямам много време. Отпуската ми е почти към края си.

- Можете да се ожените веднага. Документите са готови. За войниците всичко е опростено и става много бързо.

Гребер видя документите в ръцете на чиновника. Той се усмихваше. Изведнъж Гребер почувствува, че му прилошава. Обля го пот.

- Значи всичко е готово? - повтори той и свали кепето от главата си, за да изтрие челото си.

- Всичко е готово - потвърди чиновникът. - Къде е госпожица Крузе?

Гребер остави кепето си на гишето. Потърси Елизабет с поглед. Залата беше пълна с хора и не можа да я види никъде. Тогава забеляза кепето пред себе си. Забравил беше уговорения сигнал.

- За момент - каза той бързо. - Веднага ще отида да я потърся.

Започна да се провира между хората. Може би ще успее да я настигне на улицата. Но преди да стигне до изхода, я откри зад един стълб. Тя чакаше спокойно.

- Слава Богу, намерих те! - възкликна той. - Всичко е в ред. Всичко е в ред, Елизабет.

Те се върнаха заедно. Чиновникът подаде документите на Елизабет.

- Вие сте дъщеря на санитарния съветник д-р Крузе? - запита той.

- Да.

Гребер спря да диша.

- Познавам баща ви - каза чиновникът. Елизабет го погледна.

- Имате ли някакви новини от него? - запита тя след малко.

- Не повече отколкото вие самата. Нищо ли не сте чули за него?

- Не.

Чиновникът свали очилата си. Имаше светлосиви късогледи очи.

- Да се надяваме на най-доброто! - Той подаде ръка на Елизабет. - Всичко хубаво. Сам лично се заех с вашия въпрос и го уредих. Можете да се ожените още днес. Мога и това да подготвя. Веднага, ако искате.

- Веднага - каза Гребер.

- Следобед - каза Елизабет. - В два часа удобно ли е?

- Ще уредя всичко за два часа - каза чиновникът. - Трябва да отидете в гимнастическия салон на градското училище. Канцеларията на гражданското отделение се намира сега там.

- Благодаря.

Те се спряха пред вратата.

- Защо не веднага? - попита Гребер. - В такъв случай няма да има време да ни се случи нещо преди женитбата.

Елизабет се усмихна.

- Трябва ми малко време, за да се приготвя, Ернст, Нима не ме разбираш?

- Само наполовина.

- Наполовина е достатъчно. Ела да ме вземеш в два без четвърт.

Гребер се поколеба.

- Колко просто беше всичко всъщност! - каза той след това. - А аз какво ли не очаквах! Не зная защо бях толкова уплашен! Кой знае колко смешен съм ти се струвал, нали?

- Съвсем не.

- Признай, поне малко.

Елизабет поклати отрицателно глава.

- И баща ми също смяташе за смешни хората, които го предупреждаваха. Ние имахме щастие. Това е всичко, Ернст.

Няколко улици по-далеч той намери една шивашка работилница. Един мъж, който приличаше на кенгуру, седеше вътре и държеше войнишка униформа на коленете си.

- Мога ли да ви дам един панталон за чистене? - попита Гребер.

Мъжът вдигна очи.

- Не се занимавам с химическо чистене, Аз съм шивач.

- Виждам. Бих искал също да си огладя нещата.

- Тези, които са на гърба ви ли?

- Да.

Шивачът стана като мърмореше нещо. Той се наведе над петното на панталона.

- Това не е кръв - обясни Гребер. - Дървено масло. Ще излезе много лесно с бензин.

- Защо тогава не го изчистите сам, щом разбирате толкова много от такива работи! Бензинът няма абсолютно нищо да помогне.

- Възможно е. Вие сигурно знаете това по-добре, Нямате ли нещо да облека, докато чакам?

Шивачът изчезна зад едно перде и се върна с един панталон на квадрати и бяло сако. Гребер ги взе.

- Колко време ще трае? - запита той. - Униформата ми трябва за сватба.

- Един час. Гребер се преоблече.

- Ще се върна тогава след един час! Кенгурото го погледна с недоверие. Надяваше се, че клиентът ще почака в магазина.

- Униформата ми ще ви служи като залог - каза Гребер. - Няма да избягам. Шивачът се усмихна неочаквано.

- Вашата униформа принадлежи на държавата, младежо. Но вие можете да излезете. Идете да се подстрижете. Необходимо е, щом ще се жените.

- Имате право, наистина!

Гребер влезе в една бръснарница. Някаква жена, цялата кожа и кости, се суетеше около клиентите.

- Мъжът ми е на фронта - каза тя. - Междувременно го замествам аз. Седнете тук. Бръснене ли?

- Подстригване. Знаете ли да подстригвате?

- Боже мой! Дали съм знаела да подстригвам! Започвам вече да не зная да правя друго нещо. Да ви измия ли главата? Все още имаме прекрасен сапун.

- Да.

Бръснарката работеше с цялата си енергия. Тя подстрига косата на Гребер за един миг и започна да му търка енергично главата, потънала в обилна пяна.

- Искате ли брилянтин? - попита тя. - Парижка стока.

Гребер изтръпна, като се видя в огледалото. Ушите му стърчаха като отлепени от високо подстриганата му глава.

- На какво мирише? - попита Гребер, тъй като още си спомняше за ароматичната сол на Алфонс.

- Мирише на брилянтин, на какво друго искате да мирише? Френски е.

Гребер доближи бурканчето до носа си. Брилянтинът миришеше само на стара гранясала мазнина. Ерата на плодоносните победи беше вече далеч. Той погледна косата си. Там, където бе останала по-дълга, стърчеше нагоре на снопчета.

- Добре, сложете брилянтин - каза той. - Само че малко.

Плати и се върна при шивача.

- Връщате се много рано - избоботи кенгурото, като го видя да влиза.

Гребер не възрази. Седна и се загледа в шивача, който гладеше панталона му. Прекалената горещина започна да го приспива. Войната му се стори изведнъж далечна. Мухите бръмчаха, ютията съскаше върху влажния плат и малката стаичка беше изпълнена с необичайна и отдавна забравена сигурност.

- Това е всичко, което можах да направя. Шивачът подаде на Гребер панталона. Той го разгледа. Петното беше почти изчезнало.

- Много добре - каза Гребер. Панталонът миришеше на бензин, но той не каза нищо. Преоблече се набързо.

- Кой ви подстрига? - попита го шивачът. -Една жена, чийто мъж е мобилизиран.

- Изглежда като че ли сам сте се подстригали. Не мърдайте.

Кенгурото клъцна няколко непослушни кичура коса с огромните си ножици.

- Ето, така е малко по-добре.

- Колко ви дължа? Шивачът му смигна.

- Хиляда марки или абсолютно нищо. Значи абсолютно нищо, нали? Сватбен подарък.

- Много ви благодаря. Знаете ли къде има цветарница?

- Има една на "Шприенщрасе". Магазинът беше отворен. Две жени стояха в него и се пазаряха с продавачката за един траурен венец.

- Шишарките по него са истински - обясняваше продавачката. - Така струва винаги малко по-скъпо.

Едната от двете жени я гледаше възмутено. Дебелите й меки бузи трепереха.

- Но това е кражба! - каза тя. - Кражба! Ела, Мина. ще намерим на друго място по-евтин венец.

- Можете и да не го вземете -- каза продавачката обидено. - Лесно ще продам стоката си.

- При тези цени?

- О, да, точно при тези цени! Нямам достатъчно стока и до вечерта всичко се продава, уважаеми госпожи!

- Вие сте спекулантка, която използува войната!

Двете дами напуснаха с достойнство магазина. Продавачката пое дълбоко дъх, като че ли искаше да извика нещо след тях, но забеляза Гребер и се обърна към него. Изведнъж по лицето й се появиха две червени петна.

- А вие какво ще обичате? Венец или траурни букети? Както виждате, магазинът не е голям, но имам много хубави букети от борови клончета.

- Не е за погребение - каза Гребер.

- Тогава за какво? - измърмори продавачката объркана.

- Искам да купя цветя.

- Цветя ли? Имаме лилии ...

- Не искам лилии. Нещо за сватба.

- Но лилиите са тъкмо за сватба, господине! Те са символ на невинност и девственост.

- Права сте. Но нямате ли рози?

- Рози! По това време? Откъде? Във всички парници сега отглеждат зеленчуци! Изобщо много е мъчно да получим каквато и да е стока.

Гребер разгледа изложените цветя. Най-после откри букет нарциси зад един венец във формата на пречупен кръст.

- Дайте ми това. Продавачката взе букета и го изтърси от водата.

- За съжаление принудена съм да ви го увия във вестник. Нямаме вече никаква друга хартия.

- Няма значение.

Гребер плати нарцисите и излезе. Веднага се почувствува неловко с цветята в ръка. Минувачите сякаш го гледаха неодобрително. Той държеше букета с цветята надолу. След това се помъчи да го скрие под мишницата си. Вниманието му бе привлечено от единия ъгъл на вестника, с който беше обвит букетът. До жълтите цветя се виждаше снимката на мъж с разпенени уста. Това беше фотографията на председателя на един народен съд. Гребер прочете текста. Четирима души били екзекутирани, защото вече не вярвали в германската победа. Главите им били отсечени с брадва. Гилотината беше много отдавна изоставена. Смятаха я за прекалено хуманна. Гребер смачка вестника и го захвърли надалеч.

Чиновникът имаше право - Службата за гражданското състояние се намираше в гимнастическия салон на основното училище. Един служител беше седнал пред няколко въжета за катерене, долните краища на които бяха прикрепени към стената. Между тях висеше един портрет на Хитлер в униформа, а под него пречупен кръст с германски орел.

Трябваше да почакат. Един възрастен войник беше пред тях. Той беше придружен от една жена, която носеше на гърдите си златна брошка във формата на кораб с платна. Войникът изглеждаше развълнуван, жената - спокойна. Тя се усмихваше на Елизабет така, като че ли бяха съзаклятнички.

- Свидетелите? - каза чиновникът. - Къде са свидетелите ви?

Войникът избърбори нещо смутено. Той не беше довел никакви свидетели.

- Аз мислех, че при военните бракове няма нужда от свидетели - най-после успя да произнесе той.

- Само това липсваше! При нас си има ред! - възкликна служителят.

Войникът се обърна към Гребер.

- Искаш ли да ни услужиш, другарю? Ти и госпожицата? - попита той .- Само ще се подпишете.

- Дадено. След това и вие ще се подпишете за нас. И аз мислех, че няма нужда от свидетели.

- Като че ли имахме време да мислим и за това!

- Всеки трябва да мисли за своите граждански задължения! - издекламира отсечено чиновникът. По всичко изглеждаше, че смята небрежността за лична обида. - Нима бихте отишли на фронта ей така, без оръжие?

Старият войник го гледаше слисан.

- Но това е съвсем друго нещо. Свидетелят да не е оръжие?

- Никога не съм твърдял такова нещо. Направих просто едно сравнение, Е добре, къде са ви свидетелите?

- Ето, другарят и госпожицата. Чиновникът погледна Гребер с досада. Такова просто разрешение на въпроса не му се харесваше.

- Имате ли лични карти? - запита той Гребер, като очакваше отрицателен отговор.

- Ето. Ние също идваме, за да сключим брак.

Чиновникът взе документите, като си мърмореше нещо. Той вписа в регистъра имената и презимената на Гребер и Елизабет.

- Подпишете се тук.

И четиримата се подписаха.

- Поздравлявам ви от името на фюрера - каза с леден тон чиновникът на войника и жена му. - Вашите свидетели? - обърна се след това той към Гребер.

- Господинът и госпожата - каза Гребер, като посочи двойката.

Чиновникът поклати глава.

- Мога да разреша само на единия от двамата да бъде свидетел - заяви той.

- Защо? Как можахме ние и двамата да им бъдем свидетели?

- Да, но вие сте неженени. Сега те представляват съпружеска двойка. За свидетели се изискват две независими едно от друго лица. Една законна съпруга е невалидна в случая.

Гребер не можеше да разбере дали чиновникът има право, или искаше само да им създава мъчнотии.

- Няма ли тук някой, който да може да свърши работата? - запита той. - Някой друг чиновник например?

- Това не е моя работа - каза чиновникът със злорадство. - Ако нямате свидетели, не можете да се ожените.

Гребер се огледа.

- От какво имате нужда? - го запита един възрастен човек, който се приближи към тях и изглежда бе дочул целия разговор, - От свидетел ли? Аз съм на ваше разположение.

Той застана до Елизабет. Чиновникът го изгледа студено.

- Имате ли документи?

- Разбира се.

Новодошлият извади бавно един паспорт от джоба си и го хвърли на масата. Чиновникът го взе с вид на отвращение и го отвори, но веднага скочи на крака и извика с писклив глас: "Хайл Хитлер, г-н оберщурмбанфюрер!"

- Хайл Хитлер! - отговори оберщурмбанфюрерът небрежно. - А сега постарайте се малко да престане тази глупава комедия, разбрано ли е? Не ви ли е срам да се държите по този начин с войници?

- Разбрано, г-н оберщурмбанфюрер! Моля, бъдете така любезен да се подпишете тук!

Така Гребер разбра, че вторият му свидетел е оберщурмбанфюрерът от войските на СС Хилдебранд. Първият свидетел беше простият войник от пионерските войски Клоц. Хилдебранд стисна ръцете на Гребер и Елизабет, после тези на Клоц и жена му. Чиновникът от Службата по гражданско състояние измъкна зад въжетата за катерене, които приличаха на бесилка, два екземпляра от книгата на Хитлер "Моята борба".

- Подарък от общината! - обясни той надуто, като гледаше как Хилдебранд се отдалечава. - Тръгнаха вече и цивилни! Човек не знае какво може да му дойде до главата! - изръмжа той с друг тон.

Четиримата младоженци заобиколиха магарето за прескачане и успоредките, за да стигнат до изхода.

- Кога трябва да се връщаш? - обърна се Гребер към войника от пионерските войски.

- Утре - Клоц му намигна. - Отдавна искахме да се оженим. Защо да правим подарък на държавата? Ако ми строшат главата, поне Мария няма да остане на улицата. Нали е така?

- Разбира се.

Клоц отвори войнишката си торба.

- Ти ни направи знаменита услуга, другарю. Имам прекрасна наденица. Опитайте я. Не отказвай, вземи я! Аз съм селско чедо. Имам доста от тях. Исках да я дам на чиновника от Службата по гражданското състояние. Представяш ли си, на този посерко!

- В никакъв случай! - Гребер взе наденицата. - Ето ти тази книга в замяна. Нямам нищо друго, което да ти дам като сватбен подарък.

- Но, другарю, той ми даде и на мене една!

- Няма значение. Ще ти станат две. Една за теб и една за жена ти.

Клоц разгледа книгата.

- Хубава подвързия - констатира той. - Наистина ли не искаш да я запазиш за себе си?

- Нямам нужда от нея. В къщи имаме един екземпляр, подвързан с кожа с позлатени краища.

- Това е вече друго. Хайде всичко хубаво!

- И на тебе също! Гребер настигна Елизабет.

- Нищо не казах на Алфонс Биндинг, защото той искаше да ни стане свидетел - каза той. - Не исках до нашите имена да фигурира името на околийски водач. Вместо него ние имаме сега името на един оберщурмбанфюрер от СС! Ето докъде водят и най-добрите намерения.

Елизабет се засмя.

- Да, но нали смени библията на режима срещу една наденица! Равновесието не е нарушено!

Те пресякоха пазарния площад. Статуята на Бисмарк, от която всъщност бяха останали само краката, беше отново изправена. Ято гълъби се въртеше над черквата "Света Мария". Гребер погледна Елизабет, "Всъщност би трябвало да съм най-щастливият човек" - помисли си той. Но не се чувствуваше така, както бе очаквал.

Те се изтегнаха на една малка полянка в гората край града. Пролетен дъх се носеше между стволовете на дърветата. Иглики и виолетки бяха нацъфтели в мъха. Задуха лек ветрец. Изведнъж Елизабет се изправи.

- Какво виждам, ей там? Някаква омагьосана гора! Или сънувам? Дърветата са украсени със сребърни ресни! Виждаш ли ги и ти?

Гребер кимна с глава.

- Изглеждат като украшения на коледно дърво.

- Какво е това?

- Станиол. Или много тънък алуминий, нарязан на тесни ленти. Нещо подобно на сребристата хартия, с която обвиват шоколада.

- Да. Наистина цялата гора е покрита с тях. Откъде идват?

- Самолетите ги хвърлят на снопчета. Те объркват радиовълните. Мисля, че пречат да се установи откъде идват самолетите. Въобще нещо подобно. Тясно нарязаните станиолови ленти прекъсват или смущават радиовълните, когато, трептейки, падат бавно към земята.

- Жалко! - каза Елизабет. - Прилича на гора от коледни елхи. Всъщност това е част от войната. А аз мислех, че най-после, за първи път сме далече от нея.

Те не можеха да откъснат очи от чудната феерия. Дърветата около полянката бяха отрупани с ленти, които трептяха по клонките и искряха, леко полюшвани от вятъра. Слънцето си беше пробило път между облаците и ги превръщаше в някаква блестяща приказка. Една нощ на ужас, на сърцераздирателен вой, на смърт и на развалини бе поставила по дърветата този мълчалив и нежен декор, който събуждаше в тях цяло шествие от стари спомени, от приказки, спокойни и вълнуващи бдения около елхата.

Елизабет се притисна до Гребер.

- Нека приемем всичко така, както изглежда, а не каквото е всъщност.

- Съгласен съм.

Гребер измъкна от джоба на палтото си книгата, която му беше дал Полман.

- Ние не можем да направим сватбено пътешествие, Елизабет. Но Полман ми даде това - книга с картини от Швейцария. Някой ден след войната ще отидем там и ще намерим всичко, от което сме лишени засега.

- Швейцария? Това е страната, където нощно време няма затъмнение, нали? Гребер отвори книгата.

- Сега вече и в Швейцария няма никаква светлина. Чух го в казармата. Били сме изпратили ултиматум да затъмняват светлините си. Швейцарците били принудени да отстъпят.

- Защо?

- Ние нямахме нищо против това Швейцария да бъде осветена дотогава, докато бяхме единствените, които я прелитаха. Сега обаче и другите летят над нея. С бомби към Германия. Обилно осветените швейцарски градове им служат за добра ориентация. Затова именно.

- И там значи е същото като тук.

- Да. Но поне имаме утешението да намерим една непокътната страна, когато заминем за Швейцария след войната. Тя ще остане вярна на картините от тази книга. Ако се касаеше за книга с картини от Италия, Франция или Англия, всичко щеше да бъде съвсем другояче.

- Също и от Германия.

- Също и от Германия, да. Те прелистваха книгата.

- Планини - каза Елизабет. - Нима в Швейцария няма друго освен планини? Няма ли топли дни, няма ли юг?

- Разбира се, че има! Ето, виж Италианска Швейцария.

- Локарно... не се ли състоя там някаква голяма мирна конференция? Конференцията, на която бе решено да няма никога вече война?

- Мисля, че да.

- Тази работа не трая дълго.

- Не. Ето Локарно. Виж палмите, старите черкви, а ето и езерото Маджоре. Това тук са острови, отрупани с азалии, мимози, пълни със слънце, с мир.

- Да. Как се казва това малко градче?

- Порто Ронко.

- Добре - каза Елизабет, като се излегна отново. - Да запомним името му. Ще отидем там по-късно. Сега вече ми омръзна да пътувам.

Гребер затвори книгата. Той се загледа за момент в трептящото и искрящо сребро по дърветата, после пъхна ръката си под раменете на Елизабет. Чувствуваше нейното топло присъствие и още по-близко - гръдта на земята, върху която игликите се смесваха с нежната трева. Едно розово цвете с тесни нежни листенца на венчето разцъфваше до бузата му. То ставаше все по-голямо и по-голямо, докато изпълни целия хоризонт и очите на Гребер се затвориха.

Вятърът стихна. Стъмни се бързо. Глух тътнеж се разнесе в далечината. "Артилерия - помисли си Гребер в полусън. - Но откъде? Къде се намирам? Къде е фронтът?" После, когато присъствието на Елизабет го измъкна от кошмара, той се запита: "Къде ли има тука оръдия? Сигурно има упражнения по стрелба?"

Елизабет се изправи.

- Къде са? - прошепна тя. - Бомбардират ли, или се отдалечават.

- Това не са самолети.

Тътнежът започна отново. Гребер стана и наостри слух.

- Няма нито бомби, нито артилерия, нито самолети, Елизабет - каза той, - идва буря.

- Не е ли малко рано за буря?

- Бурите не се подчиняват на никакви правила.

Първите светкавици прерязаха небето. Те изглеждаха бледи и немощни в сравнение с тези, които хората можеха да направят. И гръмотевицата трудно можеше да се сравни с бумтенето на ято самолети.

Заваля дъжд. Те прекосиха тичешком полянката и се подслониха под боровете. Скоро ромонът на дъжда по короните на дърветата ги заобиколи като шепот на невидима тълпа. В полумрака между шубраците Гребер забеляза, че косите на Елизабет бяха окичени със сребърни висулки, по които светкавиците запалваха чудни отблясъци.

Те излязоха от гората и се скриха в чакалнята на трамвайната спирка, където вече се бе събрала цяла тълпа. Имаше и няколко есесовци. Те бяха млади и заглеждаха настоятелно Елизабет.

След около половин час дъждът спря.

- Не зная къде се намираме - каза Гребер. - В коя посока трябва да вървим?

- Надясно.

Те прекосиха улицата и навлязоха в една сенчеста алея. Дълга редица мъже работеха в полумрака. Поставяха водопроводни тръби. Облечени бяха в затворнически дрехи. Внезапно Елизабет се отдели от него и тръгна към работниците. Бавно минаваше към всеки един, навеждаше се и ги оглеждаше, сякаш търсеше някого. Сега Гребер можа да различи номера по дрехите им. Изглежда, че бяха затворници от концентрационния лагер. Работеха мълчаливо и бързо, без да поглеждат нагоре. Главите им приличаха на мъртвешки черепи, а дрехите се вееха върху изсушените им тела. Двама от тях лежаха грохнали пред една барачка за продажба на зелтерска минерална вода, скована от дъски.

- Хей, вие там! - изкрещя един есесовец. - Назад! Забранено е да се минава оттам!

Елизабет се направи, че не го чува. Тя само ускори крачките си и продължи да хвърля изпитателен поглед към всяко едно от тези смъртнобледи лица.

- Назад! Ей там, жената! На вас говоря! Дявол да го вземе, глуха ли сте?

Есесовецът изтича, като ругаеше.

- Какво има? - попита Гребер.

- Какво има ли? Да не са ви запушени ушите, или какво?

Гребер видя да пристига бегом и втори есесовец - някакъв обершарфюрер. Той не се осмели да извика Елизабет, знаеше, че тя няма да го послуша.

- Търсим нещо - каза той на есесовците.

- Какво? Хайде, дайте обяснения!

- Загубихме нещо. Една брошка - във формата на кораб с брилянти. Минахме оттука снощи. Трябва да е паднала в тази алея. Може би сте я намерили?

- Какво?

Гребер повтори лъжата си. Той забеляза, че Елизабет беше вече огледала половината от редицата затворници.

- Нищо не е било намерено тук - каза обершарфюрерът.

- Разправя ни измислици - каза есесовецът. - Имате ли документи?

Гребер го изгледа за момент спокойно. С удоволствие би му стоварил един юмрук. Есесовецът нямаше повече от двадесет години. "Щайнбренер - помисли си той. - Хайни. Същият тип!"

- Не само че имам документи, но даже много добри документи. Оберщурмбанфюрерът Хилдебранд е например един от най-добрите ми приятели, ако това ви интересува!

Есесовецът избухна в смях.

- И кой още? Сигурно и самият фюрер, нали?

- Не, фюрерът не. - Елизабет беше почти стигнала до края на редицата. Гребер измъкна бавно семейната си книжка от джоба.

- Ето, елате под лампата! Прочетете тук! Това е подписът на моя свидетел на сватбата. А датата? Днешна дата, както виждате. Още нещо да питате?

Есесовецът се наведе над документа. Обершарфюрерът също четеше през рамото му.

- Това е наистина подписът на Хилдебранд - каза той. - Аз го познавам. Но не трябва да минавате оттук. Забранено е. Не можем нищо да направим. Съжалявам за брошката ви.

Елизабет се връщаше бавно.

- И аз също - каза Гребер. - Разбира се, няма да продължим да търсим, щом е забранено. Заповедта си е заповед.

Той тръгна напред, за да пресрещне Елизабет, но обершарфюрерът го придружи.

- Може би ще намерим брошката. Къде да я изпратим?

- Предайте я на Хилдебранд, така ще бъде най-лесно.

-- Добре - отговори почтително обершарфюрерът. - Намерихте ли нещо? - обърна се той към Елизабет.

Тя го погледна с такъв вид, като че ли се събуждаше от сън.

- Разказах на обершарфюрерът за брошката, която загубихме снощи тук - каза бързо Гребер. - Ако се намери, той ще я предаде на Хилдебранд.

- Благодаря - отговори Елизабет объркана. Обершарфюрерът я погледна настоятелно и кимна с глава.

- Можете да разчитате на нас! Ние сме учтиви хора.

Елизабет хвърли последен поглед към затворниците. Обершарфюрерът забеляза това.

- Ако някой от тези свини я е задигнал, скоро ще я намерим - обеща той галантно. - Ще ги претърсим, докато ни попадне в ръцете.

Елизабет изтръпна.

- Не съм сигурна, че тук съм я загубила - каза тя. - Възможно е да е паднала по-горе, в гората. Струва ми се, че беше там.

Обершарфюрерът се усмихна иронично. Тя се изчерви.

- Сигурно трябва да е в гората - повтори тя. Обершарфюрерът се усмихна още по-иронично.

- В такъв случай, разбира се, не можем да помогнем - каза той.

Гребер се намери изведнъж до бръснатата глава на един от наведените затворници. Той плъзна ръка в джоба си, измъкна от там пакет цигари и го изпусна в краката на затворника, като продължи да стои обърнат на другата страна.

- Много ви благодаря - каза той на обершарфюрера. - Ще се върнем утре в гората, за да продължим търсенето. По всяка вероятност тя е останала там.

- Няма защо. Хайл Хитлер! Моите сърдечни пожелания за сватбата.

- Благодаря.

Те вървяха мълчаливо един до друг дотогава, докато изгубиха от очи затворниците. Проясненото небе беше набраздено с дълги ивици розово-седефени облаци, които приличаха на ято розови фламинго.

- Не трябваше да постъпвам така - каза Елизабет. - Съзнавам го. Но - няма значение. Всички сме еднакви. Едва сме се отървали от една опасност и веднага сами доброволно се излагаме на нов риск.

Тя кимна с глава.

- Ти ни спаси с брошката. И с Хилдебранд. Наистина лъжеш чудесно.

- Това - каза Гребер - е всъщност единственото нещо, което нашият народ отлично научи през последните десет години. А сега, хайде да си ходим у дома.

Имам абсолютно право, официално подписано и парафирано, да живея в твоето жилище. Отказах се от леглото си в казармата, днес следобед си прибрах нещата от Алфонс и сега най-после се прибирам в къщи. Ще си позволя лукса да си поспя до късно, докато ти ще имаш куража да ставаш сутрин рано, за да печелиш хляба на семейството.

- Утре няма да ходя във фабриката. Имам два дни отпуска.

- Защо едва сега ми го казваш?

- Исках дори да те изненадам сутринта. Гребер поклати глава.

- Само без изненади, моля ти се. Нямаме време за тях. Всяка минута ни е необходима, за да се радваме. Всъщност, нека започнем веднага. Имаме ли достатъчно за закуска? Или да мина при Алфонс преди да се прибера?

- Имаме достатъчно.

- Добре. Тогава ще си позволим да закусим с голям шум. Ако искаш, ще изсвирим даже и Хохенфридбергския марш. А когато г-жа Лизер се появи, цялата трепереща от целомъдрено възмущение, ще пъхнем под носа й, под мръсния й нос на доносничка, нашата семейна книжка. Представяш ли си физиономията й, като види името на нашия свидетел-есесовец!

Елизабет се усмихна.

- Може и нищо да не каже. Завчера, когато ми предаваше половината кило захар, което ти ми беше оставял, неочаквано ми заяви, че си бил напълно порядъчен младеж. Бог знае какво я беше прихванало изведнъж, за да си промени така мнението! Знаеш ли защо?

- Нямам представа. Вероятно се дължи на поквара. Това е второто нещо, на което ни научиха през последните десет години.

18

Бомбардировката стана по обед. Денят беше мрачен и задушен, пълен с влага и изпарения. Облаците лежаха ниско. Огънят от експлозиите политаше към тях, сякаш земята биеше невидимия си противник с неговото собствено оръжие, за да го повали долу, във вихрушка от огън и разрушения.

Беше по обедната почивка, часът на най-голямото движение. Един отговорник от противовъздушната защита беше принудил Гребер да се прибере в близкото скривалище. Гребер беше помислил, че се касае само за обикновена тревога, обаче щом чу първите експлозии, той започна да си пробива път през тълпата, докато стигна до изхода на скривалището. В момента, когато вратата се отвори още веднъж, за да влязат няколко души, той изскочи навън.

- Назад! -- извика отговорникът след него. - Никой няма право да стои навън! Само противовъздушната защита!

- Аз също съм от противовъздушната защита.

Той се втурна по посока на фабриката. Не знаеше дали ще успее да намери Елизабет, но знаеше, че фабриките представляват главната цел на атаките. Искаше поне да я потърси и отведе на друго място.

Стигна до ъгъла. На другия край на улицата една къща се издигна пред него бавно нагоре. Тя се пръсна във въздуха на части, които на свой ред се раздробиха и паднаха на земята, без особен шум, тихо и бавно. Гребер се просна цял в канавката, с ръце на ушите. Въздушният натиск на една втора експлозия го повдигна като с някаква гигантска ръка и го отхвърли няколко метра назад. Камъни падаха като градушка около него. И те падаха без шум в общия трясък. Той се изправи, залитна, разтърси силно глава, дръпна ушите си и се удари по челото, за да се отърве от замайването. За миг улицата пред него се превърна в буря от пламъци. Невъзможно беше да продължи нататък и се върна назад.

Хората тичаха срещу него с отворени уста и ужасени очи. Викаха, но той не можеше да чуе нито дума. Те минаха покрай него като глухонеми, обхванати от безумие. Следваше ги един мъж с дървен крак, носещ под мишница голям часовник с кукувица, топузите на който се влачеха по земята. След него вървеше едно овчарско куче с клюмнали уши. Пред входа на една къща беше застанало петгодишно момиченце с пеленаче в ръце. Гребер се спря.

- Тичай в най-близкото скривалище! - изкрещя той. - Къде са родителите ти? Защо са те оставили тук съвсем сама?

Момиченцето дори не го погледна. То държеше главата си наведена напред към стената. Гребер забеляза изведнъж един отговорник от противовъздушната защита, който му викаше нещо неясно. Той изкрещя на свой ред, без сам да се чуе. Отговорникът продължи да вика напразно и му направи знак да се скрие. Гребер махна с ръка и посочи двете деца. Като че ли двамата изпълняваха призрачна пантомима. Отговорникът се опита да го спре с едната си ръка, а с другата посегна към децата. В същия момент Гребер се почувствува внезапно откъснат от земята. За миг се намери във въздуха, като че ли нямаше никаква тежест и можеше да прави грамадни скокове по улиците, веднага след това сякаш се превърна в меко олово и исполински чук го сплеска към земята. Един гардероб със затворени врати прелетя над главата му като тромава допотопна птица. Мощна въздушна струя го сграбчи и го завъртя бързо, пламъци изригнаха от земята, яркожълт огън лизна небето, прегоря в нажежен бял цвят и се изсипа като проливен дъжд надолу. Гребер вдишваше огън, имаше чувството, че дробовете му горят, Той се строполи на земята, обгърна главата си с ръце, спря дишането си дотогава, докато почувствува, че ще се пръсне, и отвори очи. През сълзи и дим пред погледа му бавно изплува мътна картина, която се залюля за миг и остана неподвижна: разцепена на парчета стена, срутена назад върху една стълба и горе, на стълбата, набучено от раздробените стъпала, тялото на петгодишното момиченце - късата му карирана поличка отметната, крачката му разкрачени и оголени, ръчичките му скръстени, гърдите му пронизани от парче желязна ограда, заостреният връх на която стърчеше откъм гърба, а малко по-далеч - отговорникът от противовъздушната защита, легнал настрана, като умрял акробат, сякаш с повече стави, отколкото приживе, без глава и с малко изтекла кръв, прегънат на две, с крака, превити на раменете. Пеленачето беше изчезнало. То изглежда беше запратено другаде от бурята, която сега се връщаше отново, гореща и пламтяща, подгонила в обратния си път огъня. Гребер чу някой да вика до него: "Мръсници! Мръсници! Проклети мръсници!" Вдигна глава към небето, огледа се и си даде сметка, че виковете идеха от самия него.

Скочи на крака и се затича нататък. Без сам да знае как, той се намери на площада пред фабриката. Тя изглеждаше незасегната, само един пресен кратер зееше близо до дясното й крило. Ниските, сиви постройки не бяха никъде ударени.

Отговорникът от противовъздушната защита на фабриката го спря.

- Жена ми е тук! - изкрещя Гребер. -- Пуснете ме да вляза.

- Забранено! Най-близкото скривалище е от другата страна, оттатък, където свършва площадът.

- Дявол да го вземе! Кое всъщност не е забранено в тази страна? Махнете се от пътя ми или...

Отговорникът посочи към двора. Там се издигаше малък кръгъл бункер от железобетон.

- Картечница - каза той - и един часовой. Войник като теб! Хайде, влизай, щом като искаш, глупак с глупак!

Гребер не се нуждаеше от повече обяснения. Целият двор се намираше под обсега на картечницата.

- Часовой ли? - каза той разярен. - А защо? Скоро ще почнете да пазите и собствените си лайна! Какви са тези ваши проклети шинели, че се нуждаят от пазене?

- Идиот! - отговори презрително портиерът. - Да не мислиш, че във фабриката само кърпят шинели! Или че има само жени! В цеха за муниции работят няколко-стотин затворници от концентрационния лагер. Разбра ли сега, тъпако?

- Добре де. А как са скривалищата? Добри ли са?

- Малко ме интересуват мен скривалищата! Аз съм длъжен да стоя отвън. А знае ли някой какво става с жена ми в града?

- Но кажи поне сигурни ли са скривалищата? - Разбира се. Нали имат нужда от хора, които да работят във фабриката. А сега изчезвай! Никой не трябва да стои на улицата. Ще те забележат. Тук не обичат саботьорите.

Тежките експлозии бяха престанали. Противосамолетната артилерия продължаваше да беснее. Гребер изтича обратно на площада. Не отиде в близкото скривалище, а се сви в димящия пресен кратер накрая на площада. Вонята вътре почти го задуши. Той изпълзя горе и легна по лице с поглед, вперен във фабриката. "Колко различно лице има войната тук - помисли си той. - На фронта всеки се грижи само за себе си. Най-много някой да има брат в собствената си рота. Тук има цяло семейство и всеки член от семейството е еднакво застрашен. Войната е двойна, и тройна, и десеторна..." Той си помисли за трупа на петгодишното момиченце и за безбройните други, които беше видял, спомни си за родителите си, за Елизабет и почувствува омраза да свива стомаха му като спазма, омраза към тези, които бяха докарали нещастията. Това беше омраза, която не се спираше до границите на страната му и която нямаше нищо общо с разума и справедливостта.

Започна да вали. Капките падаха като сребърни сълзи в тежкия развален въздух. Те се пръсваха и образуваха тъмни петна по земята. Тогава се появи следващата вълна бомбардировачи.

Струваше му се, че някой разкъсва гърдите му. Ревът се засили, превърна се в металически вой и тогава една част от фабриката се вдигна във въздуха, черна сред ветрилообразните пламъци, и се пръсна на парчета, като че ли някакъв гигант си играеше под земята с играчки и ги подхвърляше нависоко.

За миг Гребер впери поглед в прозореца, от който изскачаха бели, жълти и зелени пламъци. После скочи на крака и се затича към входа на фабриката.

-- Още ли си тук! - възкликна отговорникът от противовъздушната защита. - Какво искаш пак? Не виждаш ли, че фабриката е ударена?

- Да! Къде? Кой цех е засегнат? Работилницата за шинели ли?

- Шинели? Идиот! Тя е много по-далеч!

- Наистина ли? Жена ми ...

- А-а! Стига си ми дрънкал за жена си. Всички жени са в скривалището. Има цял куп мъртви и ранени, които сега трябва да се пренесат. Остави ме на мира!

- Какви са тия убити и ранени, щом всички са в скривалището?

- Другите, глупак такъв! Тия от концентрационния лагер. Те не са в скривалището. Ясно ли ти е? Да не мислиш, че за тях са построени специални скривалища?

- Не - каза Гребер, - разбира се, че не.

- Е, слава Богу! Най-после започваш да схващаш. А сега остави ме на мира. Ти, като стар войник, дявол да го вземе, би трябвало да бъдеш по-малко нервен. Изглежда като че ли за момент попремина. Може би това е всичко за днес.

Гребер се ослуша. Чуваше се само лаят на противосамолетните оръдия.

- Слушай, другарю - каза той, - ще те моля само за едно нещо. Искам да зная има ли жертви между работничките от работилницата за войнишки шинели? Пусни ме да вляза или ти попитай. Не си ли женен?

- Разбира се, че да! Нали вече ти казах! Да не мислиш, че не се безпокоя достатъчно за жена си в този момент?

- Тогава попитай! Направи го, убеден съм, че нищо не се е случило с жена ти!

Отговорникът от противовъздушната защита погледна Гребер и поклати неодобрително глава.

- Слушай, човече! Трябва да си се побъркал! Или да не би да си ти самият дядо Господ?

Той влезе в будката при входа. След малко излезе отново.

- Телефонирах, работилницата не е засегната. Само момчетата от концентрационния лагер са опрали пешкира. А сега да те няма! Откога си женен?

- От пет дни.

Противовъздушникът изведнъж се усмихна.

- Защо не ми го каза веднага? Щях да разбера!

Гребер тръгна да се връща. "Желаех да притежавам нещо, което да ме задържи тук - каза си той. - Далеч бях от мисълта, че то ще ме направи двойно по-уязвим."

Всичко беше свършено. Градът вонеше на смърт и пожар и хиляди огньове се бяха настанили в него. Имаше и червени, и зелени, и жълти, и бели. Имаше такива, които представляваха само тлеещо и пълзящо трептене върху купищата димящи развалини, а също и други, които се издигаха от покривите в спокойни колони към небето. Имаше огньове, които си играеха почти весело по непокътнатите прозорци, срамежливи пламъчета, които се търсеха пипнешком от едно стъкло на друго, докато други прозорци бълваха потоци от кървави и яростни пламъци. Имаше огнена жар, и огнени стени, и огнени бури. Имаше пламтящи мъртъвци, а имаше и ранени в пламъци, които изскачаха с писъци от къщите, тичаха в кръг, докато най-после се строполясваха на земята, гърчеха се и издаваха дрезгави звуци, които ставаха все по-задавени, след това само потръпваха, в предсмъртни конвулсии, изхъркваха и завоняваха на овъглено месо.

- Факли! - каза някой близо до Гребер. - Невъзможно е да бъдат спасени. Те горят живи. Мръсотията, която изтича от бомбите, ги е обляла и изгаря всичко - кожа, мускули и кости.

- Нима не е възможно да ги изгасят?

- Трябва по един пожарогасител за всекиго и пак не зная дали ще бъде от полза. Тази дяволска работа унищожава всичко. А писъците?

- Щом не е възможно да ги спасят, по-добре ще е да им се тегли по един куршум в главата.

- Опитай се да видим и ще бъдеш обесен за убийство! Освен това, нима мислиш, че е лесно да се прицелиш в хора, които беснеят в кръг като безумни! Те тичат, а това именно им причинява най-голямата беда - превръща ги във факли. Вятърът, разбираш ли? Те тичат и правят вятър, а вятърът раздухва огъня и мигновено пламъците избухват.

Гребер погледна събеседника си. Под каската орбитите на очите му бяха хлътнали и представляваха две черни дупки. Много зъби липсваха в устата му.

- Искаш да кажеш, че би трябвало да не мърдат?

- Теоретично това би било по-добре. Да не мърдат или да се опитат да изгасят огъня с покривки или нещо подобно. Кой може обаче да има покривки под ръка? И да се сети за това? А и кой може да стои спокойно и да не мърда като гори?

- Никой... Какъв си ти всъщност? Пожарникар от противовъздушната?

- Съвсем не. Принадлежа към бригадата за събиране на трупове. И на ранени също, разбира се, когато намерим. А! Ето и колата иде! Най-после!

Гребер видя наистина измежду развалините да се приближава една каруца, теглена от сив кон.

- Стой, Густав! - извика човекът, с когото той разговаряше. - Невъзможно е да отидеш по-нататък. Ще ги донесем тук. Имаш ли носилки?

- Две.

Гребер тръгна след двамата мъже. Той забеляза мъртъвците зад една срутена стена. "Като в кланица - помисли си той. - Не, дори не и като в кланица. В кланицата всичко е в ред, животните са нарязани правилно, грижливо изкормени, насечени на късове и обезкървени." Тук телата бяха смачкани, разкъсани, опърлени и овъглени. Парцали от дрехи висяха още по тях: ръкав от вълнен пуловер, колан, крачол на панталон от каша, сутиен, металната част на който обгръщаше две почернели и окървавени гърди. Трупове на деца, убити всички заедно в някаква изба с лоши подпори, бяха нахвърляни на купчина в един ъгъл. Там имаше откъснати ръце, крака, смачкани глави с обелени коси, крака с разместени стави, а също и няколко случайни предмета, размесени между тях - ученическа чанта, кошница с умряла кокошка. По тялото на едно малко момченце, цялото-бяло като албинос, нямаше никаква видима рана и то изглеждаше като че ли е още без душа и чака да му вдъхнат живот. Пред него беше прострян един труп, обгорен повърхностно, но целият с изключение на единия крак, зачервен и покрит с мехури. Не можеше да се познае дали беше мъж или жена, тъй като гърдите и половите органи бяха изгорели. Златна халка блестеше със странен отблясък на един от черните сгърчени пръсти.

- Очите - каза някой. - Като си помисли човек, че дори очите горят!

Труповете бяха натоварени на каруцата.

- Линда! - крещеше една жена, която вървеше зад носилката. - Линда! Линда!

Слънцето проби облаците. Измитите от дъжда улици заблестяха, дърветата, които бяха пощадени, лъщяха влажни и яркозелени. Въздухът след дъжда беше свеж и приятен.

- Никаква прошка! - каза някой зад Гребер. Той се обърна. Една жена с кокетна червена шапка гледаше към децата.

- Никога! - каза тя. - Никога! Нито на тоя, нито на оня свят!

Един патрул се приближи.

- Движение! Забранено е спирането! Хайде, движение!

Гребер се отдалечи. "Защо никаква прошка? - помисли си той. - След тази война ще има толкова много неща за прощаване, но и толкова много, които не ще бъдат простени. Един единствен живот не би стигнал". Той бе видял и други убити деца като тези - виждал ги бе навсякъде, във Франция, в Холандия, в Полша, в Африка, в Русия, и всички имаха майки, които ги оплакваха, а не само германските деца - ако всъщност майките им не бяха вече ликвидирани от есесовците. Но защо мислеше така? Нима той самият преди един час не беше крещял към небето, покрито със самолети: "Мръсници! Мръсници!"

Домът на Елизабет не беше засегнат, но една запалителна бомба бе паднала през една къща. Вятърът беше подгонил пламъците и сега горяха покривите и на трите къщи.

Блоковият отговорник стоеше на улицата.

- Защо никой не гаси? - запита Гребер. Блоковият отговорник направи неопределен жест към града.

- Защо никой не гаси? - повтори блоковият машинално.

- Вода ли няма?

- Вода има, но налягането е много слабо. Тече капка по капка. Отгоре на това е невъзможно да се приближим до огъня. Покривът ще рухне всеки момент.

Улицата беше претрупана от кресла, куфари, картини и денкове. Имаше и една котка в клетка за птички. От прозорците на долните етажи хора, потънали в пот, изхвърляха на улицата безформени бохчи, пълни с най-разнообразни неща. Други тичаха надолу-нагоре по стълбите.

- Мислите ли, че ще изгори цялата къща? - обърна се Гребер към блоковия отговорник.

- Много е вероятно, ако пожарната не пристигне веднага. Слава Богу - няма вятър. Ние затворихме всички врати и прозорци и притворихме всички чешми в горния етаж. Нищо повече не може да се направи. Какво стана с пурите, които ми бяхте обещали? Сега е моментът да запаля една.

- Утре - каза Гребер. - Утре на всяка цена.

Той потърси с очи прозорците на Елизабет. Стаята не беше още пряко заплашена. Два етажа я отделяха от покрива. Силуетът на г-жа Лизер се мяркаше напред-назад през съседния прозорец. Тя се суетеше около един огромен бял денк с юргани и чаршафи. В полумрака на стаята приличаше на някакъв дебел фантом.

- И аз също ще отида да събера багажа - каза Гребер. - Няма да бъде зле!

- Не - отговори блоковият.

На стълбата някакъв мъж с лорнет се блъсна в Гребер. Той изглежда изнемогваше под тежестта на един огромен куфар.

- Моля, извинявайте -- каза той учтиво, без да го погледне, и продължи нататък.

Вратата на апартамента беше отворена. Коридорът беше пълен с пакети. Г-жа Лизер профуча край него с намръщено лице и със сълзи на очи. Гребер влезе в стаята на Елизабет и затвори вратата след себе си.

Той се отпусна в едно кресло до прозореца и хвърли поглед наоколо. Странно спокойствие цареше в стаята. Гребер постоя за момент, без да мисли за нищо. После започна да търси куфари. Намери два под леглото и се запита какво да прибере.

Започна с роклите на Елизабет. Взе най-напред няколко от гардероба, които му се сториха практични. После отвори скрина и извади бельо и чорапи. Прикрепи между обущата пакет писма. В този момент чу шум и викове на улицата. Погледна навън. Не бяха пожарникарите, а само хора, които изнасяха вещи. Видя една жена с кожено палто, седнала на тротоара пред разрушените къщи в едно голямо кресло от червено кадифе. Тя стискаше малко сандъче на коленете си. "Вероятно скъпоценностите й" - помисли си той и прегледа чекмеджетата, за да потърси скъпоценностите на Елизабет. Намери само няколко дреболии: тънка златна гривна и стара брошка с аметист. Взе също и златистата вечерна рокля. Изпитваше известна нежност като пипаше нещата на Елизабет, нежност, примесена с леко стеснение, сякаш нарушаваше някаква тайна.

Той постави върху вещите във втория куфар един портрет на бащата на Елизабет и го затвори. После седна пак в креслото и се огледа. Странният покой на стаята го обгърна отново. И реши, че трябва да изнесе и дрехите за спане. Нави дюшека, възглавниците и одеялата и стегна всичко с чаршафите, както беше видял да прави г-жа Лизер. Като буташе денка към вратата, забеляза зад леглото войнишката си раница. Беше я забравил. Повдигна я и изпусна каската на земята, която издаде глух звук. Той я гледа дълго, после я блъсна с крак към другите неща до вратата и започна да ги сваля надолу.

Къщите бавно догаряха. Пожарната все още не идваше. Тези няколко къщи не бяха толкова важни. Фабриката гореше и имаше предимство. Освен това една четвърт от града беше плячка на пламъците.

Обитателите на къщите бяха спасили толкова от своето имущество, колкото можаха да измъкнат. Сега не знаеха какво да правят с него. Нямаше нито с какво да го пренесат, нито къде да го приберат. Улицата беше преградена на няколко метра пред къщите в пламъци. Оттам нататък, тротоарите и самата улица бяха покрити с багаж.

Гребер видя плюшени кресла, една кожена кушетка, столове, кревати и дори една детска люлка. Някакво семейство беше спасило една кухненска маса и четири стола и беше насядало около масата. Друго едно беше обсебило част от тротоара и се караше оживено с всеки, който се приближеше до тях. Портиерът лежеше на един шезлонг, украсен с турски шарки, и спеше. Големият портрет на Хитлер, собственост на г-жа Лизер, беше подпрян до една стена. Тя самата седеше, с дъщеря си в скута, на края на едно легло.

Гребер беше измъкнал от стаята на Елизабет едно широко кресло и си почиваше в него, заобиколен от куфарите, раницата и другите неща, които беше успял да вземе. Отначало беше потърсил подслон в една от оцелелите съседни къщи. В два от апартаментите никой не отговори на звънеца, въпреки че бе видял лица зад прозорците. В няколко други не го пуснаха да влезе, защото било вече отдавна препълнено. От последния една жена му извика: "Ами ако ви хареса тук и останете! А, какво ще правим после?" Тогава той се отказа. Когато се върна при вещите си, видя, че един от пакетите, в който бе увил продуктите, останали у Елизабет, междувременно беше изчезнал. По-късно изненада семейството, събрано около кухненската маса, в момента, когато ядеше тайно нещо. Всички се тъпчеха с гузно изражение на лицето. Може би се касаеше обаче до продукти, които им принадлежаха и от които не искаха да дадат на съседите си.

Изведнъж той забеляза Елизабет. Тя беше преминала през преградата и гледаше пламъците, които я осветяваха с танцуващи отблясъци.

- Елизабет! Тук съм! - извика той, като скочи. Тя се обърна. Не го забеляза веднага. Стоеше на тъмно пред огъня и само косите й сияеха.

- Тук! - извика той отново и махна с ръка. Тя изтича към него.

- Ти ли си? Слава Богу!

Той я стисна силно в обятията си.

- Невъзможно беше да дойда да те взема от фабриката. Трябваше да остана тук, за да пазя нещата.

- Помислих, че ти се е случило нещо.

- Защо трябва да ми се случи нещо?

Тя дишаше запъхтяно, притисната към гърдите му.

- Дявол да го вземе, на мене не ми мина дори през ума! - каза той изненадан. - През цялото време се страхувах само за теб.

Тя вдигна очи.

- Какво става тук?

- Къщата гори от покрива надолу.

- А ти? Страх ме беше за теб.

- Мене пък за тебе. Седни тук. Почини си.

Тя още не можеше да си поеме дъх. Той забеляза на края на тротоара кофа с вода и чаша до нея. Отиде, напълни чашата и я поднесе на Елизабет.

- Дръж, пийни една глътка.

. - Хей! Вие там! Това е нашата вода! - извика една жена.

- И нашата чаша! - прибави едно дванадесетгодишно момче с покрито с лунички лице.

- Пий, не им обръщай внимание - каза Гребер на Елизабет и се обърна към хората. - А въздухът, и той ли е ваш?

- Върни им водата и чашата - каза Елизабет. - Или пък им излей кофата на главата, така ще бъде по-добре.

Гребер държеше чашата близо до устните й.

-- Не. Пий. Тичала ли си?

- Да. През целия път.

Гребер се върна при кофата. Жената, която му беше направила забележка, принадлежеше към семейството, събрано около кухненската маса. Той напълни отново чашата от кофата, изпразни я на един дъх и я остави до кофата. Никой не посмя да протестира. Щом обаче Гребер се върна на мястото си, момчето се спусна, взе чашата и я постави на масата. "Свини!" - изкрещя портиерът на хората около масата. Той се беше събудил, прозина се и после отново заспа. Покривът на първата къща се сгромоляса.

- Ето нещата, които изнесох от стаята - каза Гребер. - Взех почти всичките ти дрехи. Портретът на баща ти е също тук. Измъкнах и нещата ти за спане. Бих могъл да взема още нещо, да изнеса мебелите. Не е още много късно.

- Стой тук. Остави ги да изгорят.

- Защо? Има още време.

- Остави ги да изгорят. Така всичко ще бъде свършено.

- Какво ще бъде свършено?

- Миналото. Всички тези спомени не ни служеха за нищо. Те само ни тежаха. Даже и доброто. Трябва да започнем отново. Старото е банкрутирало. Не можем вече да се върнем назад.

- Би могла да продадеш мебелите.

- Тук! - Елизабет се огледа. - Нима е възможно да се организира публична продан посред улицата? Погледни! Има прекалено много мебели и прекалено малко къщи. И така ще бъде още дълго време.

Дъждът заваля отново. Започнаха да падат тежки топли капки. Г-жа Лизер отвори един чадър. Някаква жена, която беше спасила новата си шапка на цветя и за по-голямо удобство я беше сложила на главата си, я свали и пъхна под роклята си. Портиерът се събуди отново и кихна. Хитлер от масления портрет на г-жа Лизер като че ли плачеше в дъжда. Гребер сне шинела и платнището от раницата. Направи над денка нещо като подслон за Елизабет и за себе си.

- Трябва да видим къде ще спим тази нощ - каза той.

- Дъждът може би ще изгаси огъня. А къде ще спят всички тези хора?

-- Откъде да зная! Изглежда съвсем забравиха тая улица.

- Можем в края на краищата да спим тук, върху дюшека, с платнището и шинела.

- Можеш ли?

- Мисля, че когато човек е уморен, спи, където и да е.

- Биндинг има къща и една свободна стая. Там обаче ти не искаш, нали?

Елизабет поклати отрицателно глава.

- Тогава ни остава само Полман - каза Гребер. - В неговите катакомби има място за спане. Аз го запитах преди няколко дни. Помещенията за пострадали сигурно са претъпкани - ако въобще продължават да съществуват.

- Можем да почакаме още малко. Нашият етаж още не гори.

Елизабет седеше под дъжда, облечена в шинела. Тя съвсем не изглеждаше отчаяна.

- С удоволствие бих пила нещо - каза тя. - Не вода, разбира се.

- Имаме нещичко. Преди малко, когато опаковах, намерих зад книгите една бутилка водка. Сигурно сме я забравили.

Гребер отвърза денка. Беше скрил бутилката в един юрган. Така тя беше спасена от ръцете на крадеца. Беше увил и една чашка.

- Виж, ето я. Трябва обаче да пием, без да ни забележат другите. Иначе г-жа Лизер ще направи донос срещу нас за оскърбление на националното бедствие.

- Ако човек иска да не го забележат, най-добре е да не се крие. Това зная от опит. - Елизабет взе чашата и отпи една глътка. - Чудесно - каза тя, - точно каквото ми беше необходимо. Сякаш сме на терасата на някоя сладкарница. Имаш ли и цигари?

- Прибрах всичките, които ни останаха.

- Прекрасно. Така имаме всичко, което ни трябва.

- Наистина ли не искаш да изнеса част от мебелите?

- Сега вече няма да ти разрешат да се качиш. А и какво ще ги правим. И без това няма да ги мъкнем до мястото, където ще спим тази нощ.

- Единият от нас щеше да остане да ги пази, докато другият търси подслон.

Елизабет поклати отрицателно глава. Тя изпи каквото беше останало в чашата. Покривът на тяхната къща също рухна. Стените се разлюляха, после подовете на горните етажи се пробиха. Шепот на безсилен гняв премина през цялата улица. От прозорците изскачаха искри. Пламъците лижеха пердетата.

- Нашият етаж още не е засегнат - каза Гребер.

- Няма да е за дълго - обади се един мъж зад него.

Гребер се обърна.

- Защо не?

- Защо пък искате да ви върви повече, отколкото на нас? Аз живях в тази къща двадесет и три години, младежо! Сега апартаментът ми е в пламъци. Защо и вашият да не изгори?

Гребер погледна събеседника си. Той беше мършав и плешив.

- Винаги съм мислил, че това е повече въпрос на случайност, отколкото на морал - каза той.

- Това е въпрос на справедливост. Ако въобще знаете какво значи справедливост!

- Не съвсем. Но не е моя грешка. - Гребер се изсмя иронично. - Трябва да ви е тежък животът с такива мисли! Мога ли да ви предложа чаша водка? Тя помага повече, отколкото всякакво възмущение.

- Благодаря! Запазете си ракията за вас! Ще ви е необходима, когато дойде ред на вашата барака. Гребер остави бутилката.

- Искате ли да се обзаложим, че нашият етаж няма да падне?

- Какво?

- Питам ви дали искате да се обзаложим? Елизабет избухна в смях. Плешивият мъж ги погледна втренчено.

- Предлагате облози в такъв ден като днешния, лекомислен младежо! А вие, госпожице, си позволявате отгоре на това да се смеете? Наистина колко ниско сте паднали!

- А защо да не се смеем? - попита Гребер. - По-добре е да се смеем, отколкото да плачем. Още повече когато сълзите са толкова безполезни, колкото и смехът!

- Би трябвало да се молите!

Горната част на фасадата се наклони и се срути във вътрешността на къщата. Той проби тавана на етажа над жилището на Елизабет. Под чадъра си г-жа Лизер избухна в нервни хълцания. Семейството около кухненската маса вареше ръжено кафе на спиртниче. Жената, която седеше в червеното плюшено кресло, покри с вестници облегалото, за да го запази от дъжда. Детето в люлката се разплака.

- Виж го как умира нашият малък дом от две седмици - каза Гребер.

- Справедливо е! - заяви плешивият човек със задоволство.

- Трябваше да се обзаложите, щяхте да спечелите.

- Аз не съм материалист, младежо!

- Тогава защо хленчите за къщата си?

- Това беше мое семейно огнище. Нещо, което вие не можете да разберете, нали?

- Не, не мога да го разбера. Германският райх ме направи скитник много отдавна.

- Трябва да му бъдете благодарен за това. - Голата глава изтри устата си с ръка и се изплю шумно. - Сега няма да възразя, ако получа чаша водка.

- Сега няма да получите. Молете се, по-добре е. Пламъците избухнаха в стаята на г-жа Лизер.

- Гори бюрото! - прошепна Елизабет. - Бюрото на доносничката с всичките й книжа.

- Надявам се! Преди да сляза разлях по него цяла бутилка газ. Е, какво ще правим сега?

- Трябва да потърсим покрив. Ако не намерим нищо, ще спим, където и да е на улицата.

- На улицата или в някоя градинка. - Гребер погледна към небето. - Имаме наистина палатка срещу дъжда, но тя не е кой знае какво. Може би ще намерим нещо като покрив. Какво да правим с креслото и книгите?

- Да ги оставим тук. Ако ги намерим утре, тогава ще мислим какво да правим с тях.

Гребер сложи раницата на гърба си и метна денка на рамо. Елизабет взе куфарите.

- Дай ги на мене - каза той. - Свикнал съм да мъкна много неща.

Горните етажи на двете съседни къщи се срутиха. Горящи парчета дърво захвърчаха на всички страни. Г-жа Лизер подскочи с писък. Едно пламтящо парче, отхвръкнало от заградената улица, я бе засегнало право в лицето. Сега излизаха пламъци и от стаята на Елизабет. Таванът рухна.

- Можем да тръгваме - каза Елизабет. Гребер хвърли последен поглед към прозореца. : - Бяха хубави дни! - каза той.

- Най-хубавите. Да вървим.

Лицето на Елизабет беше станало червено от отражението на пожара. Те минаха между креслата. Повечето от пострадалите седяха мълчаливо и примирено. Един мъж държеше до себе си пакет с книги и четеше. Двама старци седяха един до друг на бордюра. Те бяха загърнати в една пелерина и приличаха на огромен печален прилеп с две глави.

- Странно! Колко лесно е да се разделиш с това, от което до вчера си смятал, че е невъзможно да се разделиш! - каза Елизабет.

Гребер погледна още веднъж назад. Момченцето с луничките, което беше грабнало чашата, вече се беше разположило в тяхното кресло.

- Докато г-жа Лизер пищеше, аз й задигнах една чанта - каза той. - Пълна е с книжа. Ще я хвърля в огъня на следващия пожар. Ще спасим може би някого от донос.

Елизабет кимна в знак на одобрение. Тя тръгна, без да погледне назад.

Гребер чука продължително. После разтърси вратата. Никой не му отвори. Върна се при Елизабет.

- Полман не е в къщи. Или пък не иска никому да отвори.

- Може би вече не живее тук.

- Къде искаш да живее? Никъде няма място. Три часа вече търсим. Възможно е само... - той се върна отново до вратата. - Не, гестапо не е минавало оттук. Щеше да се познава. Какво да правим? Искаш ли да слезем в някое скривалище?

- Не. Не можем ли да останем тук, някъде наоколо?

Гребер се огледа, като търсеше удобно място. Нощта беше настъпила и под навъсената червенина на небето стърчаха черните и назъбени върхове на развалините.

- Ето тук има оцеляло парче от таван - каза той. - Под него е сухо. Бих могъл да заградя едната страна с платнището, а другата - с шинела.

Той опита парчето таван с приклада на пушката си. Падна малко мазилка, но таванът устоя. Потърси и намери между развалините две железни пръчки, които заби в пода. Закачи на тях платнището.

- Ето пердето. С шинела от другата страна ще направя нещо като палатка. Как смяташ?

-- Да ти помогна ли?

- Не. Пази нещата, това е достатъчно.

Гребер разчисти пода от камъните и мазилката. После пренесе куфара вътре и разстла дюшека и одеялата. Раницата постави откъм главата.

- Сега вече имаме подслон - каза той. - Случвало ми се е да бъда и по-лошо настанен. На тебе, сигурно не.

- Време е да свикна.

Гребер разопакова шлифера на Елизабет, спиртника и бутилка спирт за горене.

- Откраднаха ни хляба. Имам обаче още няколко кутии консерви в раницата.

- А в какво ще готвим? Имаме ли тенджера?

- Войнишкото ми канче. Навсякъде има дъждовна вода. Остана ни още половин бутилка водка. Мога с топла вода да направя нещо като грог. Предпазва от настинка.

- Предпочитам да пия водката така.

Гребер запали спиртника. Бледата синкава светлина освети вътрешността на палатката. Той отвори една кутия фасул с месо. Стоплиха го и го изядоха заедно с остатъка от наденицата на техния свидетел на сватбата Клоц.

- Ще почакаме ли Полман, или ще спим? - запита Гребер.

- Да спим. Страшно съм уморена.

- Ще трябва да спим облечени. Можеш ли така да заспиш?

- Умората ще ни помогне.

Елизабет събу обувките си и ги постави пред раницата, за да не могат да й ги откраднат. Нави чорапите си и ги сложи в джобовете си. Гребер я зави добре с одеялото.

- Как се чувствуваш? - попита я той.

-- Като на хотел. Той се изтегна до нея.

- Не ти ли е мъчно за стаята? - попита той.

- Не. Очаквах това да стане още след първите бомбардировки. В началото ми беше малко мъчно. Цялото време след това ми бе подарено.

- Имаш право. Може ли човек обаче да е така наясно с живота си, както с мислите си?

- Не зная - прошепна тя до рамото му. - Може би когато човек е без надежда. Сега вече е съвсем друго нещо.

Тя заспа. Дишането й беше спокойно и равномерно. Гребер полежа известно време буден. Спомни си, че понякога на фронта, когато мечтаеше за неосъществими желания, една от най-съкровените му мечти беше да има всичко това - подслон, легло, жена и една спокойна нощ.

19

Гребер се събуди. Плахи стъпки скърцаха по мазилката. Той се измъкна внимателно от завивките. Елизабет се раздвижи, но продължи да спи. Гребер погледна през платнището. Може би беше Полман, който се връща, а може би крадци или гестапо - това е обичайният му час! Ако е гестапо, Полман трябва да бъде предупреден да не се връща в къщи.

В тъмнината той забеляза пред себе си два силуета. Последва ги колкото е възможно по-тихо. Беше без обуща. И все пак след няколко метра се блъсна в остатък от стена, която се събори с шум. Гребер веднага се наведе. Единият от двата силуета се обърна.

- Има ли някой тук? - попита той. Това беше Полман. Гребер се изправи.

- Аз съм, господин Полман, аз, Ернст Гребер.

- Гребер? Какво има?

- Нищо. Ние останахме без жилище и тъй като не знаехме къде да отидем, помислих си, че може би вие ще можете да ни приемете за две-три нощи.

- Кои са тези "ние"?

- Жена ми и аз. Ожених се преди няколко дни.

- Разбира се, разбира се. - Полман се приближи. Бледото му лице изпъкваше като бяло петно в тъмнината. - Видяхте ли ме като идвах?

Гребер се поколеба за секунда.

- Да - каза той най-сетне. Нямаше смисъл да се вземат излишни предпазни мерки нито към Елизабет, нито към непознатия, който вероятно сега се криеше безшумно между развалините. - Да - повтори той. - Но вие можете да имате доверие в мен.

Полман поглади челото си с ръка.

- Разбира се, че ви имам доверие. - Изглеждаше, че се колебае. - Забелязахте ли, че не съм сам?

-Да.

Полман сякаш взе решение.

- Добре... тогава елате. За спане, три дни, казвате вие. Няма много място. Но да не стоим тук. Те завиха зад ъгъла.

- Всичко е в ред - каза Полман в мрака.

Един мъж се показа между развалините. Полман отключи вратата и покани Гребер и непознатия да влязат вътре. После отново заключи вратата след тях.

- Къде е жена ви? - запита той.

- Спи навън. Донесохме си дрехите за спане и построихме нещо като палатка. Полман се спря в тъмнината.

- Трябва да ви предупредя, Гребер. Опасно е да ви намерят тук.

- Зная.

Полман се изкашля.

- Опасно е заради мене. Аз съм заподозрян.

- Така си и мислех.

- Помислихте ли и за жена си?

- Да - каза Гребер, след като си помисли малко.

Непознатият стоеше неподвижен зад Гребер. Чуваше се само дишането му. Полман ги въведе в стаята и след като затвори вратата и дръпна пердетата, запали една малка лампа на масата.

- Излишно е да се произнасят имена - каза той. - Когато човек не знае нищо, има най-малка вероятност да проговори. Ернст и Йозеф. Това е достатъчно.

Йозеф изглеждаше много изтощен. Беше човек на около четиридесет години с продълговато лице на евреин. Изглеждаше напълно спокоен и се усмихна на Гребер. След това изтупа дрехите си, изцапани от мазилката.

- Тук вече не е никак сигурно - каза Полман и седна. - Необходимо е обаче Йозеф да остане още един ден. Къщата, в която се криеше до вчера, вече не съществува. Днес през деня трябва да намерим нещо. Тук вече не е никак сигурно, Йозеф! Само затова.

- Зная - каза Йозеф. Гласът му беше по-дълбок, отколкото можеше да се очаква.

- А вие, Ернст? - запита Полман. - Повтарям ви, че съм заподозрян. Вие знаете какво значи да бъдете намерен през нощта по това време у един заподозрян, с друг, който е търсен.

-Да.

- Възможно е нищо да не се случи тази нощ. Градът е още напълно дезорганизиран от последната бомбардировка. И все пак нищо не се знае. Желаете ли да рискувате?

Гребер не отговори. Полман и Йозеф се спогледаха.

- Лично аз нищо не рискувам - каза Гребер. - След няколко дни се връщам на фронта. Колкото до жена ми, въпросът е по-друг. Тя остава тук. Не бях помислил за това.

- Не ви го казвам, за да ви изгоня.

- Зная.

- Можете ли в краен случай да прекарате нощта навън? - попита Йозеф.

- Да. Запазени сме от дъжда.

- Тогава останете вън. Така нямате нищо общо с нас. Утре рано сутринта ще оставите нещата си у нас. Предполагам, че това ви е най-голямата грижа, нали? Можете наистина да ги оставите и в черквата "Света Катерина". Клисарят разрешава. Той е честен човек. Самата черква е отчасти разрушена, но подземието с гробниците е още незасегнато. Занесете си нещата там. Така ще бъдете свободен през деня да търсите подслон.

- Мисля, че той е прав, Ернст - каза Полман. - Йозеф има повече опит от нас.

Внезапно Гребер почувствува, че го облива вълна от нежност към уморения стар човек, който го нарече по име, така както преди много години ...

- И аз съм на същото мнение - каза той. - Съжалявам, че ви изплаших.

- Елате утре сутринта, ако се нуждаете от нещо. Почукайте два пъти бавно и два пъти по-бързо. Не е необходимо да чукате силно, аз ще ви чуя.

- Добре. Благодаря.

Гребер се върна в палатката. Елизабет продължаваше да спи. Тя тихо изстена, когато той се плъзна до нея, и веднага заспа отново.

Елизабет се събуди в шест часа. Една конска кола изтропа на улицата.

- Спах чудесно - каза тя като се протегна. - Къде се намираме?

- На "Янплац".

- Добре, къде ще спим довечера?

- Ще видим през деня.

Тя легна отново до него. Ивица свежа утринна светлина проникваше между платнището и шинела. Птичките чуруликаха. Тя протегна ръка и отмести шинела. Навън безоблачното небе златееше.

- Цигански живот - каза тя. - Стига човек да го приеме. Пълен с приключения.

- Да - каза Гребер.

- Нека да го приемем за такъв. Тази нощ видях Полман. Можем да се обърнем към него, ако имаме нужда от нещо.

- Нямаме нужда от нищо. Имаме ли още кафе? Можем ли да си готвим тук или не?

- Сигурно е забранено, както и всичко друго, което е разумно. Какво значение има обаче? Ние сме цигани. Елизабет започна да вчесва косата си.

- Зад къщата има съд с чиста дъждовна вода - каза Гребер. - Съвсем достатъчно, за да се измиеш. Елизабет облече сакото на костюма си.

- Отивам. Също като на село. Вода от помпата. Преди намирахме това за романтично, нали? Гребер се засмя.

- Аз и сега го намирам за романтично в сравнение с мръсотията, в която тънем в Русия. Всичко е относително.

Той нави дюшека и покривките. След това запали спиртника и постави на него войнишкото си канче с малко вода. Изведнъж си спомни, че беше забравил да потърси купоните на Елизабет в стаята. Тя се върна свежа и млада, след като се беше измила.

- Купоните за продукти у тебе ли са? - попита я той.

- Не. Те бяха в писмената маса до прозореца. В малкото чекмедже.

- Дявол да го вземе! Забравих да ги взема! Как не се сетих за тях! А всъщност имах достатъчно време.

- Да, но в замяна си се сетил за други много по-важни неща. Например за златистата ми рокля. Ще направим днес чисто и просто молба за нови купони. Те сигурно не са единствените, които са изгорели вчера.

- Да, но това може да трае цяла вечност. Дори и краят на света не би накарал един германски чиновник да се разколебае в педантичността си.

Елизабет се засмя.

- Ще помоля във фабриката да ме пуснат за един час, за да направя постъпки. Отговорникът от противовъздушната защита ще ми даде бележка, че съм пострадала от бомбардировките.

- Нима ще ходиш днес във фабриката? - запита Гребер.

- Трябва да отида. Да пострадаш от бомби е нещо съвсем обикновено.

- Иска ми се просто да подпаля тази проклета фабрика!

- И на мен също. Но тогава ще ни изпратят някъде другаде и там ще бъде вероятно още по-неприятно. Съвсем не държа да произвеждам боеприпаси.

- Защо просто не изчезнеш? Кой може да знае какво ти се е случило вчера? Може да си била ранена, като си искала да спасиш нещата си.

- Ще трябва да го докажа. Фабриката разполага със собствени лекари и собствена полиция. Когато открият, че някой лъже, налагат му наказание: извънреден труд, преустановяване на отпуските, и ако и това не помогне - период на гражданско превъзпитание в някой концентрационен лагер. Тези, които са били един път там, нямат вече желание да започват отново.

Елизабет взе канчето с топлата вода и я изля върху капака, на дъното на който беше сложила малко кафе-заместител.

- Не забравяй освен това, че току-що са ми дали три дни отпуска за женитба - каза тя. - Не мога да предявявам прекалени претенции.

Той знаеше, че тя не смее да направи това заради баща си. Надяваше се да може да му помогне. Вечният шантаж спрямо роднините на задържаните!

- Тази банда! - изръмжа Гребер. - Ето какво направиха от всички нас!

- Дръж, пий кафето си и не се ядосвай. Нямаме време за ядосване.

- Тъкмо затова, Елизабет. Времето, което ни остава, е толкова малко!

Елизабет кимна с глава.

- Зная, зная! Толкова малко време имаме и отпуската ти е вече към края си, а въпреки това сме толкова малко заедно, ние прекарваме по-голямата част от времето си да се чакаме един друг. Би трябвало да имам смелостта да не стъпвам във фабриката докато ти си тук.

- Имаш достатъчно смелост. А и винаги е по-добре човек да чака някого, отколкото да няма кого да чака.

Тя го целуна.

- Колко бързо научи истинските думи, които следва да се казват! - каза тя. - Сега трябва да тръгвам. Къде ще се срещнем тази вечер?

- Наистина къде? Сега сме без дом и подслон. Всичко започва отново. Ще дойда да те взема от фабриката.

- Ами ако се случи нещо? Тревога или затваряне на пътя?

Гребер се замисли.

- Аз ще взема нещата и ще ги занеса в черквата "Света Катерина". Да я определим като второ място за срещата.

- Отворена ли е през нощта?

- Защо? Да не би да смяташ да се върнеш през нощта?

- Откъде да зная. Един ден трябваше да стоим шест часа в скривалището. Най-добре би било да определим някой, когото да можем евентуално да предупредим. Местата за срещи сега вече не са достатъчни.

-- Искаш да кажеш, ако се случи нещо на някого от нас?

- Да.

Гребер се съгласи. Сега вече знаеше колко е лесно да се изгубиш.

- Да определим Полман за днес. Или той не е много сигурен? - Помисли малко. - Биндинг! - извика той с облекчение. - Там е сигурно. Нали ти показах къде живее? Наистина, той още не знае, че сме се оженили, но това няма значение. Ще мина да го предупредя.

- Пак ли ще претършуваш къщата му? Гребер се засмя.

- Не ми мина през ума. Но наистина ни трябва нещо за ядене. Виждаш ли как постепенно човек се подкупва!

- Тук ли ще спим и тази нощ?

- Надявам се, че не. Имам цял ден на разположение, за да търся друго място.

Сянка мина за миг по лицето на Елизабет.

- Ти, да. А аз трябва сега да тръгвам.

- Ще стегна набързо багажа. Ще го занеса у Полман и, ще те изпратя до фабриката.

- Нямам никакво време, Ернст! Трябва да бягам. Значи, до тази вечер. Фабриката, църквата "Света Катерина" или Биндинг. Какъв бурен живот!

- По дяволите бурният живот! - каза Гребер. Той я проследи с поглед, докато тя пресичаше площада.

Утрото беше ясно, а небето - синьо и дълбоко. Влагата блестеше като посребрено було върху развалините. Елизабет се обърна и му махна с ръка. После продължи бързо нататък.

Гребер се любуваше на походката и. Краката й стъпваха почти един пред друг, сякаш се стараеше да върви по дирята на някакво колело. Той беше виждал в Африка туземките да вървят с такава крачка. Елизабет му махна още един път, после изчезна между къщите на другия край на площада.

"Почти като на фронта - помисли си той. - Никога не си сигурен дали ще се видите отново, след като се разделите. По дяволите бурният живот!"

В осем часа Полман излезе от къщи.

- Исках да видя дали имате нещо за ядене - каза той. - Мога да ви дам парче хляб.

- Благодаря. Имаме всичко, каквото е необходимо. Мога ли да оставя у вас куфарите и нещата за спане, докато се върна от черквата "Света Катерина"?

- Разбира се.

Гребер пренесе нещата у Полман. Не видя Йозеф.

- Възможно е да не съм тук, когато се върнете - каза Полман. - Почукайте два пъти бавно и два пъти по-бързо. Йозеф ще ви чуе.

Гребер отвори единия куфар.

- Изглежда, че животът ни ще стане цигански - каза той. - Не очаквах това, като си идвах в отпуска! Полман едва забележимо се усмихна.

- Йозеф води такова съществуване вече три години. Няколко месеца е спал по трамваите. През всичкото време е бил в движение по целия град. Разбира се, спал е седнал, и то само за по четвърт час. Това беше по времето, когато нямахме бомбардировки. Сега вече и това е невъзможно.

Гребер извади една кутия месна консерва от раницата си и я подаде на Полман.

- Дайте я на Йозеф. На мен не ми трябва.

- Месо? Наистина ли нямате нужда?

- Не. Дайте му я. Хора като него трябва да бъдат спасени. Иначе какво ще остане от Германия, когато най-после всичко свърши? Какво ли изобщо ще остане? Ще остане ли достатъчно, за да може след това да се започне нов градеж?

Старият човек помълча, после отиде при глобуса, който стоеше в ъгъла и го завъртя.

- Виждате ли това тук? - запита той. - Това малко парченце от света е Германия. Палецът ми е почти достатъчен, за да я покрие. Тя представлява само една съвсем малка част от света.

- Така е, но от тази малка част ние завоювахме една голяма част от света.

- Една част, да. И то завоювана, но не и убедена.

- Не още. Но какво би станало, ако можехме да запазим нашите завоевания? Десет години. Двадесет. Петдесет. Победата и успехът са страшно убедителни аргументи. Нали видяхме това тук, у нас!

- Ние не сме победили.

- Това не е доказателство.

- Защо? Това е доказателство. - каза Полман. - И то много сериозно доказателство. - Ръката му с изпъкнали вени продължаваше да върти глобуса. - Светът - продължи той, - светът не е в покой. Когато човек престане за известно време да вярва в собствената си страна, трябва да вярва в света. Едно слънчево затъмнение е винаги възможно, но не и трайна нощ. Не на тази планета. Не бива човек да гледа леко на това и веднага да се отчайва. - Той остави глобуса на мястото му. - Вие питате дали ще остане достатъчно, за да може после отново да се започне. Църквата започна с няколко грешници, няколко вярващи от катакомбите и спасените от арените в Рим.

- Да. А нацизмът - с шепа фанатизирани безработни в една бирария в Мюнхен. Полман се усмихна.

-- Имате право. И все пак никога една тирания не е траяла дълго. Човечеството не върви напред в непрекъснато и плавно движение. Винаги има тласъци, скокове напред, връщане назад, спазми. Много се бяхме възгордели. Помислихме, че сме скъсали окончателно с едно минало на насилие и кръв. Сега знаем, че не сме в състояние дори да се огледаме, без да се появи опасността да се върнем отново към него. Той взе шапката си.

- Трябва да вървя.

- Връщам ви книгата за Швейцария - каза Гребер. - Малко е поизмокрена. Бях я загубил, но я намерих отново.

- Не трябваше да я спасявате от бомбардировката. Мечтите не трябва никога да се спасяват.

- Напротив - каза Гребер. - Какво друго ще спасим?

- Вярата. Мечтите се раждат отново сами.

- Слава Богу! В противен случай бих се обесил тук на място!

- Колко сте млад! - каза Полман. - Но какво говоря? Вие наистина сте много млад - той си облече палтото. - Винаги си бях представял младостта съвсем другояче.

- И аз също - каза Гребер.

Йозеф беше правилно осведомен. Клисарят на черквата "Света Катерина" се съгласяваше да приеме за пазене нещата, които му поверяваха. Гребер му остави раницата си. После отиде в квартирната служба. Тя беше преместена и се намираше сега в кабинета по естествена история на едно училище. Един рафт с карти и един долап с препарати в спирт напомняха още за бившето предназначение на помещението. Чиновничката беше използувала няколко стъкленици, за да притисне книжата. В тях имаше змии, жаби и гущери. Една препарирана катеричка, с лешник в лапите си, гледаше упорито Гребер със стъклените си очи. Чиновничката беше усмихната възрастна дама с посивели коси.

- Ще впиша името ви в списъка на бездомните - каза тя. - Имате ли някакъв адрес?

- Не.

- Тогава ще трябва да минете отново, за да видите дали сме ви намерили нещо.

- Има ли смисъл?

- Абсолютно никакъв. Има шест хиляди души преди вас. Постарайте се да се справите сам.

Той се върна на "Янплац" и почука на вратата на Полман. Никой не отговори. Почака малко. След това се отправи към "Мариенщрасе", за да види какво е станало там.

Къщата на Елизабет беше изгоряла до етажа на блоковия отговорник. Пожарната се бе намесила в последния момент. Водата още се стичаше отвсякъде. От апартамента на Елизабет не бе останало нищо. Креслото, което той беше изнесъл, бе изчезнало. Видя само чифт мокри сини ръкавици, забравени в канавката.

Гребер забеляза лицето на блоковия отговорник зад пердето на жилището му. Спомни си, че му беше обещал пури. Това обещание като че ли представляваше, с всичко останало, част от един далечен и разрушен свят. Но още нищо не се знаеше. Той реши да отиде при Алфонс. Нали и без това имаше нужда от продукти за вечеря.

Само една къща беше засегната. Градините се къпеха в утринната светлина, брезите шумоляха под полъха на вятъра, златото на нарцисите блестеше тайнствено в тревата и първите цъфнали дървета изглеждаха сякаш покрити от рояк бели и розови пеперуди. Само къщата на Биндинг представляваше куп развалини, надвиснали над кратер, пълен с вода, в който се отразяваше небето. Застанал до оградата, Гребер гледаше и не вярваше на очите си. Без сам да знае защо, той винаги бе мислил, че нищо не може да се случи на Алфонс. Той бутна вратата на оградата и влезе. Басейнчето за птички бе превърнато в прах. Входната врата на къщата висеше закачена на един люляков храст. Еленови рога стърчаха из тревата, сякаш животните бяха заровени в земята. Някакво килимче се развяваше на един клон, като знаме на варварин-завоевател. Бутилка коняк "Наполеон", невредима и изправена, като че ли посадена в една леха с цветя, приличаше на кратуна, израснала там случайно през нощта.

Гребер я взе, прегледа я и след това я пъхна в джоба на шинела си. "Мазето изглежда е издържало и те са изнесли бутилките, като са забравили една" - помисли си той.

Заобиколи къщата. Вратата на кухнята беше на мястото си. Той я отвори. Нещо се размърда.

- Госпожа Клайнерт - извика той. Отговори му силно ридание, Жената стана и излезе от полуразрушената стая.

"-- Горкият г-н Биндинг! Той беше толкова добър!

- Какво се е случило? Ранен ли е?

- Той е мъртъв. Мъртъв, господин Гребер. Той, който така обичаше живота!

- Мъртъв?

- Да. Мъчно е да се повярва, нали?

Гребер се съгласи с нея. Винаги е мъчно да се повярва на смъртта, дори и когато тя се е превърнала в толкова често явление.

-- Как стана това? - попита той.

- Той беше в избата, но избата не издържа.

- Разбира се, тя не е построена, за да издържа бомби от голям калибър. Но защо не отиде в скривалището на "Зайделплац"? То е само на няколко минути оттука.

- Той мислеше, че няма да има нищо. Освен това ... - г-жа Клайнерт се поколеба - с него беше и една дама.

- Какво? Още на обед?

- Тя беше тук от снощи. Една руса, висока. Господин Биндинг обичаше високите блондинки. Бях им поднесла задушен петел, когато свириха тревога.

- И дамата ли е убита?

- Да. Те не бяха дори прилично облечени. Господин Биндинг беше по пижама, а госпожата с фин копринен пеньоар. Така ги намериха. Какво можех да направя! Такова нещо да му се случи! Вместо да бъде в униформата си!

- Не виждам много ясно с какво униформата би му помогнала! - каза Гребер. - Имаха ли поне време да обядват?

- Да. И то много добре. С вино и с любимия десерт на г-н Биндинг. Ябълкова торта с каймак.

- Ето, виждате ли, г-жа Клайнерт, той е имал чудесна смърт. Бих желал и аз да умра по същия начин. Няма нужда да плачете.

- Да, но защо толкова млад? Много рано!

- Винаги е много рано. Дори и на деветдесет години. Кога ще бъде погребението?

- Вдругиден, в девет часа. Ковчегът е тук. Искате ли да го видите?

- Къде е той?

- Тук. В склада за провизии. Това е най-хладното помещение. Ковчегът е вече закован. Тази част от къщата най-малко е пострадала. Само предната част е изцяло разрушена.

Те минаха през кухнята, за да отидат в склада за провизии. Парчетата стъкла бяха събрани на куп в един ъгъл. Миризма на разлято вино и консерви изпълваше стаята. В средата, на пода, беше поставен кафяв орехов ковчег. Рафтовете, които покриваха стените, бяха претрупани с изпочупени и безразборно разхвърляни буркани със сладко и консервени кутии.

- Откъде намерихте толкова бързо този хубав ковчег? - попита Гребер.

- Партията го изпрати.

- Оттук ли ще тръгне погребалната процесия?

- Да. Вдругиден в девет часа.

- Ще дойда.

- Г-н Биндинг ще бъде много доволен! Гребер погледна г-жа Клайнерт.

- На небето - прибави тя. - Той толкова ви уважаваше.

- Мене ли? Защо?

- Той казваше, че вие сте били единственият човек от неговите познати, който никога нищо не му е искал, и също защото вие сте били през цялото време на фронта.

Гребер постоя малко пред ковчега. Чувствуваше някаква смътна скръб, но нищо повече. И именно затова изпитваше срам пред добрата жена, обляна в сълзи.

- Какво ще правите с всичко това? - попита той, като посочи към рафтовете.

Г-жа Клайнерт внезапно се оживи.

- Вземете колкото искате, г-н Гребер! После ще попадне в чужди ръце.

- Запазете ги за вас! В края на краищата вие сама сте ги приготовлявали!

- Аз вече сложих малко настрана. Не мога всичко да взема. Вземете каквото искате, господин Гребер. Хората от партията, които идваха, си облещиха очите. По-добре ще е да има по-малко неща. Нали разбирате? Ще помислят, че г-н Биндинг се е занимавал с черна борса.

- Има защо да помислят така.

- Точно затова. А когато другите се върнат, всичко ще попадне в чужди ръце. Вие поне бяхте приятел на г-н Биндинг. Той сигурно ще предпочете вие да се възползувате от тях, отколкото някой друг.

- Няма ли роднини?

- Баща му е още жив. Но нали знаете в какви отношения беше с г-н Биндинг? Освен това, за него има достатъчно. Във втората изба има още цял куп непокътнати буркани. Вземете всичко, което ви трябва.

Добрата жена се втурна към рафтовете и взе няколко кутии, които постави върху ковчега. Тя щеше да донесе още, когато се сети, прибра първите кутии и ги отнесе в кухнята.

- За момент, г-жа Клайнерт - каза Гребер. - Ако трябва да взема нещо, по-добре е да направим внимателен подбор. - Той заразглежда кутиите. - Ето аспержи. Холандски аспержи. Не ми трябват. Можем също да оставим сарделите с масло и свинската пача.

- Имате право. Смаяла съм се от вчера насам. Тя опакова цял куп върху един кухненски стол.

- Прекалено много са - каза Гребер. - Как смятате, че ще мога да ги отнеса всичките?

- Ще ги вземете на два или три пъти. Защо да ги оставяме да попаднат в чужди ръце, господин Гребер? Вие сте войник, имате по-голямо право, отколкото всички тия нацисти, които си стоят на топло в къщи!

"Наистина - помисли си Гребер - и Елизабет, и Полман, и Йозеф имат еднакво право с мен. Ще бъда магаре, ако не ги взема. На Алфонс няма да му стане нито по-топло, нито по-студено." Само по-късно, когато се отдалечаваше от къщата в развалини, той се замисли върху случайността, поради която не остана да живее при Алфонс и благодарение на която не беше убит заедно с него.

Йозеф отвори.

- Сякаш ме очаквахте - каза Гребер.

- Видях ви. - Йозеф показа една малка шпионка на вратата. - Така никой не може да ме изненада. Практична работа.

Гребер остави пакета на масата.

- Минах през черквата "Света Катерина". Клисарят ми каза, че можем да пренощуваме. Благодаря ви за съвета.

- Младият клисар ли беше?

- Не, един стар.

- Старият е добър човек. Остави ме да живея цяла седмица в черквата, преоблечен като негов помощник. Но направиха внезапна проверка. Трябваше да се скрия в органа. Младият клисар ме беше издал. Той е антисемит. Антисемит по религиозни убеждения. Както виждате, има ги и такива. Под претекст, че преди две хиляди години сме разпънали Христос.

Гребер отвори пакета. Освен това извади от джоба си кутии със сардели и херинги. Йозеф го гледаше невъзмутимо.

- Какво богатство. - задоволи се да каже той.

- Ще го делим.

- Толкова ли сте богат?

- Нали виждате? Получих наследство. От един околийски водач. Неприятно ли ви е?

- Напротив. Дори е по-интересно. Нима познавате толкова добре някой околийски водач, че да ви прави такива подаръци?

Гребер погледна Йозеф.

- Да - каза той. - Този, да. Той беше безобиден и добродушен човек. Йозеф не каза нищо.

- Мислите ли, че това е несъвместимо? - запита Гребер.

- А вие мислите ли, че това е възможно?

- Защо не. Когато човек е безхарактерен, страхлив или слаб, лесно се подвежда.

- Така лесно ли се става околийски водач?

- Може би да. Йозеф се усмихна.

- Странно нещо! - каза той. - Струва ни се, че един убиец се държи като убиец всякога и навсякъде.

А всъщност достатъчно е само една малка част от съществото му да бъде престъпна, за да може той да извърши най-отвратителните жестокости. Не е ли така?

- Да - каза Гребер. - Хиената си остава винаги хиена. Докато в човека има повече разновидности. Йозеф кимна утвърдително.

- Съществуват коменданти на концентрационни лагери, които са пълни с хумор, есесовски пазачи, които помежду си са образец на великодушие и другарство. А покрай тях съществува и съучастническата маса, която приема -като хипнотизирана така наречените императиви и която затваря очи пред зверствата или ги смята за временно и неизбежно зло. Това са хората с разтеглива съвест.

- И тези, които се страхуват - прибави Гребер.

- й тези, които се страхуват - повтори Йозеф учтиво.

Гребер замълча.

- Бих искал да мога да ви помогна - каза той след това.

- Няма какво много да ми се помага. Аз съм сам. Или ще ме заловят, или ще се измъкна - каза Йозеф с безличен глас, сякаш говореше за някакъв чужд човек.

- Нямате ли близки? - запита Гребер.

- Имах. Един брат, две сестри, баща, жена и дете. Всички са мъртви. Двама убити, един почина, а останалите обгазени.

Гребер го погледна.

- В лагер ли бяха?

- Да, в лагер - отговори Йозеф учтиво и хладно. - Лагерите са отлично организирани.

-- А вие успяхте да избягате?

- Успях да избягам. Гребер погледна Йозеф.

- Колко ли много ни ненавиждате? - каза той. Йозеф сви рамене.

- Да ненавиждам? Кой може да си позволи този лукс? Ненавистта прави човека непредпазлив.

Гребер обърна поглед към прозореца, изцяло затулен от развалините на разрушената къща. Слабата светлина на малката лампа намаля още повече. Тя се отразяваше бледо в глобуса, поставен от Полман в един ъгъл.

- Вие се връщате на фронта? - запита любезно Йозеф.

- Да, връщам се. Ще отида да се бия, за да може убийците, които ви преследват, да останат малко по-дълго на власт. Достатъчно дълго може би, за да ви арестуват и обесят.

Йозеф направи лек жест на одобрение и замълча.

- Връщам се, защото иначе ще ме разстрелят -. каза Гребер.

Йозеф не каза нищо.

- И защото, ако дезертирам, моите родители и жена ми ще бъдат арестувани, изпратени в лагер или убити.

Йозеф продължаваше да мълчи.

- Отивам и зная, че моите доводи не са доводи и че всички те са доводи и на милиони хора като мене. Колко ли ни презирате?

- Не бъдете толкова самомнителен - каза тихо Йозеф.

Гребер го погледна. Той не го разбра.

- Кой говори за презрение? - попита Йозеф. - Само вие! Защо да отдаваме такова значение на тези неща? презирам ли Полман? презирам ли хората, които ме крият, въпреки че рискуват всяка нощ живота си заради мене? Щях ли още да бъда жив? Колко сте наивен!

изведнъж той се усмихна. Усмивка на призрак, която сякаш нямаше нищо общо с него самия.

- Отклоняваме се от темата на нашия разговор - каза той. - Всъщност ние говорим прекалено много. Не трябва да се говори. Не трябва също да се мисли. Не още. Това ни размеква. Спомените също ни размекват. Още е много рано за всичко това. Сега съществува само една единствена цел, която не трябва да изпускаме от очи - спасението. - Той посочи кутиите с консерви. - Това помага. Приемам ги. Благодаря.

Той взе кутиите и започна да ги нарежда зад книгите. Правеше това със своеобразни несръчни движения. Гребер забеляза, че горната част на пръстите му беше сгърчена и че по тях нямаше нокти. Йозеф схвана погледа му.

- Малък спомен от лагера - обясни той. - Неделното занимание на един шарфюрер. Той наричаше това "запалване на коледни свещи". Бих предпочел да се беше заел с пръстите на краката. По-малко щеше да се вижда. Сега бързо ще ме разпознаят. Не може да се стои през цялото време с ръкавици.

Гребер стана.

- Ще ви бъда ли от помощ, ако ви дам една стара униформа и моята военна книжка? Бихте могли да смените каквото искате в нея. Аз ще кажа, че е изгоряла.

- Благодаря. Нямам нужда. Ще стана за известно време румънец. Идеята е на Полман и той направи всичко необходимо за нейното осъществяване. Станал е специалист в тази област. Да не повярваш като го гледаш, нали? И така аз ставам румънец, член на Железния фронт, приятел на нацистите. По външност мога да мина за румънец. И раните ми могат да се обяснят по този начин. От комунистите. Веднага ли ще вземете куфарите и денка?

Гребер почувствува, че Йозеф иска да остане сам.

- Още дълго ли ще останете тук? - запита го той.

- Защо?

Гребер бутна към него своята част от консервите.

- Мога да ви донеса още. Ще отида отново и ще донеса още.

- И тези са прекалено много. Не мога да нося много багаж. Освен това трябва да тръгвам. Не мога повече да чакам.

- Цигари! Забравих цигарите. Има колкото искате. Ще ви донеса.

Лицето на Йозеф се промени. Изведнъж по него се появи изражение на разведряване, почти на благост.

- Цигари! - каза той, сякаш говореше за някой свой приятел. - Това е друго нещо. Те имат по-голямо значение от продуктите. Естествено, че тогава ще ви почакам.

20

Група хора вече чакаха под свода на галерията на черквата "Света Катерина". Почти всички бяха насядали върху куфари и кошници или бяха заобиколени от денкове и пакети. Повечето бяха жени и деца. Гребер също се нареди до тях с денка и куфарите. До него седеше стара жена с продълговато конско лице.

- Дано не ни евакуират като бежанци! - каза тя. - Каквото чувам да разправят за тях, не е никак весело! Бараки, много малко храна и проклети и жадни за печалба селяни.

- На мен ми е все едно! - отговори едно високо, мършаво момиче. - Искам да се махна оттук. Предпочитам всичко друго пред смъртта. Загубихме всичко. Трябва да се погрижат за нас.

- Преди няколко дни видях цял ешелон бежанци от Рейнска област. Да бяхте само ги видели как изглеждат! Караха ги към Мекленбург.

- Мекленбург ли? Там има богати селяни.

- Богати? Селяните? - Старата жена с конското лице се засмя злобно. - Карат ви да работите, докато ви се смъкне кожата от гърба. И срещу това ви дават толкова, колкото едва да не умрете от глад. Фюрерът би трябвало да знае това!

Гребер погледна старата жена и мършавото момиче. Зад тях между римските колони блестеше в първата си зеленина градината на църквата. Нарциси бяха нацъфтели в краката на статуите, изобразяващи пътя към Голгота. Един дрозд кацна на рамото на прегърбения под бичовете Христос и зачурулика.

- Трябва да ни подслонят безплатно - заяви мършавото момиче. - При тези, които имат достатъчно, Ние сме жертви на войната.

Клисарят се появи. Той беше слаб, с дълъг червен нос и ниски рамене. Гребер мъчно можеше да си представи, че този човек е имал смелостта да крие хора, търсени от гестапо.

Клисарят пусна всички да влязат. Той раздаде на всекиго по едно номерирано картонче и постави на всеки пакет по един етикет със същия номер.

- Да не се приберете много късно тази вечер - каза той на Гребер. - Няма достатъчно място в черквата.

- Няма достатъчно място ли?

Черквата "Света Катерина" беше много обширна.

- Не. Средната част на черквата не се използува за подслон. Само подземието и страничните крила.

- Къде спят тези, които много закъснеят?

- В галериите, които още не са засегнати. Някои се настаняват даже в градината.

- А подземието под черквата сигурно ли е срещу бомбите?

Клисарят погледна Гребер с благ поглед.

- Когато черквата е била сътворена, не са мислили още за такива неща. Това е било по времето на мрачното средновековие.

Лицето с червения нос беше лишено от всякакво изражение. По него не се четеше ни най-малък признак на ирония. "Много далеч отидохме в изкуството да се преструваме - помисли си Гребер. - Почти всеки един от нас се е превърнал в истински майстор."

Той прекоси градината и галерията. Черквата беше пострадала много, една от кулите беше срутена и дневната светлина проникваше неумолимо в нея. Слънцето пръскаше широки светли ивици в полумрака. Част от стъклата на прозорците бяха също изпочупени. Врабчета се бореха между разноцветните парчета стъкло. Духовната семинария в съседство представляваше само куп развалини. Съвсем близо до нея се намираше подземието-скривалище. Гребер влезе в него. То представляваше бивша изба за вино, която някога е принадлежала на черквата. Поставките за бъчви още стояха по местата си. Въздухът беше влажен, студен и тежък. Изглежда, че миризмата на вино, напластявана тук от векове, беше надделяла над атмосферата на страх от нощните бомбардировки. В дъното на скривалището Гребер забеляза няколко тежки железни халки, зациментирани в каменния зид. Той си спомни тогава, че подземието е служило като помещение за мъчения на вещици и еретици, преди да стане изба за вино. Окачвали нещастниците за ръцете, поставяли на краката им железни тежести и след това ги горели с нажежено желязо, докато направят признания. После ги екзекутирали в името на Бога и на християнското милосърдие. "Няма нещо много променено - помисли си той. - Нацистките палачи в концентрационните лагери имат прекрасни предшественици. А синът на дърводелеца от Назарет има наистина странни последователи."

Гребер тръгна по "Адлерщрасе". Беше шест часа вечерта. Целия ден беше търсил стая, без нищо да намери. Уморен, най-после той реши да изостави скитането.

Кварталът беше напълно опустошен. Развалините следваха една след друга. Той вървеше със свито сърце. Изведнъж видя нещо, на което в първия момент не можа да повярва. Сред разрушенията се издигаше малка двуетажна къща. Тя беше стара и малко наклонена, но напълно невредима. Градина с дървета и храсти я заобикаляше. Всичко там беше светло. Люлякови храсти се навеждаха над оградата, от която не липсваше нито една дъсчица. Двадесет крачки по-далеч от двете страни на улицата започваше отново дивият пейзаж, сякаш снет от луната. Но тази стара малка къщичка със своята градинка беше пощадена благодарение на чудесата, които понякога придружават масовите разрушения. Над вратата висеше надписът: "Страноприемница и ресторант Вите."

Вратата на градината беше отворена. Гребер влезе вътре. Дори не се и учуди, че нито един прозорец на къщата не беше счупен. Почти очакваше да бъде така. Чудото не е никога много далеч от отчаянието. Едно кафяво ловджийско куче с бели петна спеше близо до вратата. Тук-там на туфи цъфтяха нарциси, виолетки и лалета. Имаше чувството, че някога е виждал всичко това, но не можеше да си спомни кога, като че ли е било много отдавна. Или може би беше само сънувал. Той прекрачи прага.

Кръчмата беше празна. Само няколко чаши бяха наредени по полиците, нито една бутилка. Бирената канелка блестеше от чистота, обаче мивката отдолу беше суха. Три маси, заобиколени от няколко стола, бяха бутнати до стената. Една картина висеше в средата на стаята. Тиролски пейзаж: девойка свири на цитра, а над нея стои наведен ловец. Нямаше никакъв портрет на Хитлер, Гребер не очакваше и да има.

Влезе някаква възрастна жена. Носеше синя избеляла престилка с навити ръкави. Тя не каза: "Хайл Хитлер". Каза: "Добър вечер" - и наистина в този поздрав се съдържаше нещо от вечерта. След един изпълнен с добра работа ден, поздравът й беше действително пожелание за добра вечер. Колко е естествено и същевременно необикновено всичко това!" - помисли си Гребер. Той смяташе само да пие нещо. Прахът от развалините го беше накарал да ожаднее, но сега изведнъж му се стори от голямо значение да прекара вечерта тук с Елизабет. Чувствуваше, че ще бъде хубава вечер, прекарана извън тъмните кръгове, които заобикаляха вълшебната градина и се простираха чак до хоризонта.

- Може ли да се вечеря у вас? - запита той. Жената го погледна с учудване.

- Имам купони - прибави той бързо. - Би било хубаво да се вечеря тук. Може би дори в градината. Това е един от последните ни дни преди да замина. За жена ми и за мен. Ще ви дам купоните и за двамата. Ако желаете мога да ви заплатя с консерви.

- Нямаме нищо друго освен супа от леща. От дълго време вече не сервираме нищо за ядене.

- Но това е чудесно! Супа от леща! Да знаете колко отдавна не съм ял!

Жената се усмихна. Спокойна усмивка, която сякаш се появи от далечното минало.

- Ако ви харесва, можете да дойдете. Ако желаете, може и да седнете в градината. Или пък тук, ако е хладно.

- Предпочитам в градината. Ще бъде достатъчно светло. Може ли да дойдем в осем часа?

- За супата от леща няма никакво значение. Елате, когато обичате.

На прага на къщата на родителите му беше оставено едно писмо от майка му. Писмото се връщаше от фронта. Той разкъса плика. Писмото беше кратко. Майка му пишеше, че тя и баща му напускат града на другия ден с група бежанци. Не знае къде отиват. Да не се безпокои. Касае се до обикновена предпазна мярка.

Той потърси датата на изпращането. Писмото беше писано една седмица преди пристигането му. Не съдържаше "никакъв намек за бомбардировките. Майка му беше предпазлива. Страхуваше се от цензурата. Много вероятно беше къщата да е била разрушена в навечерието на заминаването им. Щом ги евакуират, сигурно са били вече пострадали.

Той сгъна бавно писмото и го пъхна в джоба си. И така, значи родителите му са живи! Беше толкова сигурен в това, колкото човек можеше да бъде сигурен в нещо в тези времена. Огледа се наоколо. Сивият воал, през който виждаше всички неща откакто се беше върнал, се смъкна от него. И "Хакенщрасе" му се стори изведнъж като всяка друга бомбардирана улица. Ужасът и мъката, които засенчваха къщата номер осемнадесет, внезапно се бяха разпръснали. Сега там, както навсякъде, имаше само тухли и развалини. Той пое дълбоко въздух. Не чувствуваше никаква радост, а само дълбоко облекчение. Една огромна тежест, която го потискаше от две седмици насам, се смъкна ненадейно от плещите му. Не помисли нито за миг, че няма да види родителите си преди да замине. Продължителната несигурност беше погребала отдавна тази надежда. Достатъчно беше да знае, че те са живи. Те са живи, чувствуваше, че и той самият може да си позволи да живее пълноценно.

Улицата бе понесла нови удари от последната бомбардировка. Къщата със запазената фасада този път беше напълно разрушена. Покритата с разни съобщения врата се намираше на няколко метра по-далеч, притисната между две срутени стени. Гребер тъкмо се питаше какво се е случило с лудия квартален отговорник от противовъздушната защита, когато го видя да пресича улицата право срещу него.

- Виж ти, войникът! - каза кварталният отговорник. - Още ли сте тук?

- Да. И вие също, както виждам.

- Намерихте ли си писмото?

-Да.

- Пристигна вчера следобед. Може ли вече да зачеркнем името ви от вратата? Липсва ни място. Има пет съобщения, които чакат!

- Не още - каза Гребер. - След няколко дни.

- Време е вече! - каза кварталният отговорник така рязко и строго, сякаш беше учител, който говори на непослушно дете. - Търпението ни спрямо вас има граници.

- Вие ли сте редакторът на този вестник?

- Един квартален отговорник е всичко. Той бди за реда. Има една вдовица, на която изчезнаха трите деца при последното нападение. Нуждаем се от вашето място за нейното съобщение.

- Добре. Вземете го. И без това аз ще получавам писмата си ей там, при разрушената къща.

Кварталният отговорник свали от вратата съобщението на Гребер и му го подаде. Гребер се канеше да го скъса, когато кварталният отговорник го хвана за ръката.

- Да не сте луд, войниче? Такива неща не се късат! Ще си скъсате късмета. Това, което ви е спасило веднъж, ще ви спаси и друг път. Пазете листчето си! Наистина сте голям новак!

- Да - каза Гребер като сложи хартията в джоба си. - И бих искал да си остана такъв колкото може по-дълго. Вие къде живеете сега?

- Наложи се да се преместя. Намерих удобна дупка в една изба. Под наем съм при семейство плъхове. Много е приятно.

Гребер го изгледа. Изпитото му лице беше без изражение.

- Смятам да основа една организация - заяви той. - За хората, които имат роднини, затрупани под развалините. Трябва да се съюзим, иначе градът никога нищо няма да направи за нас. Ще предявим искане например местата, където са затрупани труповете, да бъдат осветени от свещеник и да бъдат почитани наравно с гробищата. Разбирате ли?

- Да, разбирам.

- Добре. Има хора, които смятат това за глупаво. Сега вие вече няма да станете член на организацията, Получихте най-после вашето проклето писмо!

Внезапно напрегнатото лице се сгърчи. Неизразима мъка и гняв се изписаха по него. Нещастникът се обърна с рязко движение и пресече отново улицата с бързи крачки.

Гребер го изпрати за момент с поглед. После си тръгна. Реши да не казва на Елизабет, че родителите му са още живи.

Тя излезе сама от фабриката и пресече площада. Изглеждаше съвсем малка и самотна. Здрачевината правеше площада да изглежда по-голям от обикновено, а ниските сгради зад него - по-голи и по-безутешни.

- Имам отпуска - каза тя задъхана. - Пак ми дадоха.

- Колко?

- Три дни. Последните три дни. Тя замълча. Очите й се измениха. Изведнъж се напълниха със сълзи.

- Обясних им защо - каза тя. - Те веднага ми дадоха трите дни. Може би ще трябва после да ги наваксам, но това няма значение. Тогава всичко ще ми е безразлично. Ще бъде дори по-добре да имам много работа.

Гребер също не отговори. С нова сила в него изпъкна съзнанието, че те трябва да се разделят. Разбира се, той знаеше това през цялото време, както и много други неща, без обаче действително да си дава точна сметка и да го почувствува напълно. Междувременно много неща се бяха случили. Но сега краят беше тук - самотен, неизменим и пълен с хладен ужас. Той разпръскваше около тях бледа, призрачна, пронизваща светлина, която като рентгенови лъчи преминаваше през цялата прелест и вълшебство на живота им, за да разкрие безсмислената необходимост от тяхната раздяла.

Те се спогледаха. Чувствата им бяха едни и същи. Стояха на празния площад и се гледаха, и всеки един от тях знаеше колко страда другият. Струваше им се, че залитат в някаква буря, а всъщност стояха неподвижни. Отчаянието, което и двамата всякога бяха отбягвали, ги обхвана отново и те се виждаха вече разделени и самотни. Гребер си представяше Елизабет съвсем сама във фабриката, в скривалището или в стаята, очаквайки го без голяма надежда, а тя го виждаше как се връща към опасността, и то за една кауза, в която той вече не вярваше. Отчаянието ги раздрусваше. Едновременно като порой ги понесе гибелна нежност. Но те не искаха да й се отдадат, защото чувствуваха, че ще ги разкъса, ако не се съпротивляват. И все пак не можеха нищо да направят. Трябваше да чакат, докато премине пороят.

Като че ли измина безкрайно дълго време преди Гребер да може да проговори. Той видя, че сълзите бяха изчезнали от очите на Елизабет. Тя не ги беше избърсала, те сякаш се бяха излели вътре в нея.

- И така, ще можем да бъдем заедно още няколко цели дни - каза той.

Тя се усмихна с усилие.

- Да, от утре вечер.

- Добре. Сякаш отпуската ми е внезапно продължена с още няколко седмици, понеже мислехме, че разполагаме само с вечерите.

- Да.

Продължиха нататък. Ален блясък от залязващото слънце изпълваше като забравено перде зеещия прозорец на една полусрутена къща.

- Къде отиваме? - запита Елизабет. - И къде ще спим?

- Ще спим в галерията на черквата. Или в градината, ако е достатъчно топло, А сега да вървим да ядем супа от леща.

Ресторантът "Вите" изникна всред развалините. Без да иска, Гребер се учуди, че го намира още там. Той изглеждаше нереален, като мираж. Бутнаха вратата на градината.

- Как ти се вижда? - попита той.

- Изглежда като късче мир, забравено от войната - каза тя.

- Да. И такова ще си остане цялата вечер.

Приятна миризма на мокра пръст лъхаше от земята. Изглежда, че току-що бяха полели цветята. Кучето се скиташе около къщата. Като ги видя, то замаха леко опашка. Изглежда, че беше яло.

Г-жа Вите ги посрещна. Беше препасала бяла престилка.

- Искате ли да седнете в градината? - запита тя. "- Да - каза Елизабет, - но бих желала да се поизмия преди това, ако е възможно.

- Разбира се.

Г-жа Вите заведе Елизабет вътре в къщата. Качиха се на първия етаж. Гребер мина през кухнята и влезе в градината. Една маса, постлана с покривка на червени и бели квадрати, и два стола бяха приготвени. На масата имаше чаши, чинии и кана с вода. Той изпи чаша вода на един дъх. Водата беше студена и му се стори по-вкусна и от вино. Градината беше по-голяма отколкото изглеждаше от улицата. В средата люлякови храсти и няколко стари дървета с млади листа заобикаляха полянка с прясно окосена зелена трева.

Елизабет се върна.

- Как откри това място? - запита го тя.

- Случайно. Как иначе би могло да се намери подобно нещо?

Те се разходиха по тревата и опипаха пъпките на храстите.

- Люлякът е вече съвсем напъпил - каза Елизабет. - Пъпките са още зелени и лепкави, но скоро ще цъфнат.

-Да - каза Гребер. - Скоро ще цъфнат. След няколко седмици.

Тя се приближи до него. От нея се носеше благоухание на сапун, чиста вода и младост.

- Колко е хубаво тук! И някак си особено - имам чувството, като че ли някога вече съм идвала...

- И аз изпитах същото чувство днес следобед.

- Сякаш всичко това се е случвало в миналото. Ти и аз в тази градина тук - и ми се струва също, че е необходимо нещо съвсем малко, някаква минимална подробност, за да си спомня всичко. - Тя сложи глава на рамото му. - Но това съвсем малко нещо няма никога да се върне, този секретен ключ на миналото винаги ще ни липсва. Тази сцена може би се е намирала постоянно в нас. Може би тя ще продължи да ни преследва и занапред ...

Г-жа Вите пристигна с един супник.

- Ще ви дам веднага купони - каза Гребер. - Нямаме много, всичко изгоря при последната бомбардировка. Тези, които ни остават обаче, сигурно ще стигнат.

- Няма да ги взема всичките - каза г-жа Вите. - Лещата имам отпреди. Само за наденичките ще трябват купони. Остатъкът ще ви върна. Желаете ли нещо за пиене? Имаме няколко бутилки бира.

- Чудесно! Тъкмо бира ни се пиеше.

Залезът постепенно замираше. Един дрозд запя. Гребер си спомни, че вече беше чул песента на дрозда и през деня. Птичката беше кацнала върху една от статуите, изобразяващи пътя към Голгота в градината на черквата. Колко неща се случиха оттогава! Той вдигна капака на супника.

- Наденички! Какви хубави наденички! И гъста супа от леща! Чудесно ядене!

Гребер напълни чиниите и за момент му се стори, че притежава своя къща, градина, жена, сложена маса и спокойствието на един сигурен мир.

- Елизабет - каза той, - представи си, че ти предложат да прекараш следващите десет години от живота си като сега - с развалините, в тази градина, заедно с мен - ще се съгласиш ли?

- Веднага. Дори и за по-дълго.

Г-жа Вите донесе бирата. Гребер отвори бутилките и напълни чашите. Те пиха. Бирата беше студена и хубава. Започнаха да ядат супата. Ядяха бавно и спокойно и се гледаха.

Стъмни се. Снопът светлина на един прожектор описа дъга по небето, като се мъчеше да пробие облаците, и после изчезна. Дроздът замлъкна. Настъпи нощта.

Г-жа Вите дойде отново, за да напълни супника.

- Не сте яли достатъчно - каза тя. - Младежта трябва да се храни повече.

- Ядохме толкова, колкото можахме. Супникът е почти празен.

- Ще ви донеса още малко салата. И парче сирене. Луната изгря.

- Сега вече имаме всичко - каза Елизабет. - Луна, градина, една хубава вечеря зад нас и цялата вечер пред нас. Толкова е хубаво, че е почти непоносимо.

- Така са живели хората преди. И не са намирали нищо особено в това.

Тя кимна с глава и хвърли поглед наоколо.

- Никакви развалини не се виждат оттук. Градината е така разположена, че нищо не се вижда. Дърветата ги закриват напълно. Като си помисли човек, че има страни, в които навсякъде е така!

- Щом свърши войната, ще тръгнем да пътуваме. Ще посетим неразрушени градове, целите осветени нощем, където никой няма да се страхува от бомби. Ще се разхождаме покрай обилно осветени витрини и ще бъде толкова светло, че ще може най-после вечер да виждаме лицата си така, както посред бял ден.

- Дали ще ни пуснат?

- Само за едно пътуване ли? Защо не? В Швейцария например.

- Ще ни трябват швейцарски франкове, откъде ще ги намерим?

- Ще вземем със себе си фотоапарати и там ще ги продадем. Все ще преживеем няколко седмици, Елизабет се разсмя.

- Или скъпоценности, или кожени палта, каквито всъщност нямаме ...

Г-жа Вите дойде със салатата и сиренето.

- Харесва ли ви тук?

- Да, много. Може ли да поседим още малко?

- Колкото искате. Ще ви донеса и кафе. Ръжено, разбира се.

- И кафе също! Днес живеем като принцове! - каза Гребер.

Елизабет се разсмя отново.

- В началото - да, наистина живеехме като принцове. С пастет от гъши дроб, черен хайвер и скъпи вина. Сега живеем като обикновени хора. Така, както искаме да живеем по-късно. Не е ли хубаво да се живее?

- Да, Елизабет.

Гребер не преставаше да я гледа. Тя изглеждаше уморена, когато излезе от фабриката. А сега очите й искряха от младост и жизнерадост. Колко бърже надвиваше умората си и с колко малко се задоволяваше!

- Хубаво е да се живее - продължи тя. - Толкова малко сме живели. Почти никак. Затова всъщност бъдещето ни е толкова богато. Всичко, което на другите изглежда нещо ежедневно и обикновено, ще бъде за нас чудесно приключение. Дори само този въздух например, който не мирише на пушек. Или вечеря без купони, магазини, в които може да се купи всичко каквото си поискаш. Градове, в които нищо не е разрушено. Или да можем да говорим, без да се оглеждаме на всички страни. Да не се страхуваме от нищо! Ще мине известно време, страхът ще изчезне малко по малко, но дори тогава, когато се появи отново, за нас ще съществува една радост в повече - да можем да си кажем, че той е без основание. Не вярваш ли?

- Да - каза с усилие Гребер. - Да, Елизабет. Така погледнато, разбира се, нас ни очаква много голямо щастие.

Те останаха толкова късно, колкото можаха. Гребер плати сметката и г-жа Вите отиде да си легне. Така можеха да постоят още малко сами.

Луната се издигна по-високо на небето. Нощният дъх на земята и на листата стана по-силен и тъй като нямаше дори и полъх от вятър, той задушаваше лошата миризма на киселини и мазилка, която витаеше през цялото време над града. Нещо мръдна в храсталака. Една котка дебнеше плъхове. Плъховете бяха много повече отпреди. Те намираха достатъчно храна под развалините.

Тръгнаха си в единадесет часа. Струваше им се, че напускат някакъв остров.

- Много сте закъснели - им каза клисарят, пред когото се явиха. - Всички места са заети.

Не беше същият човек, който ги посрещна сутринта. Този беше по-млад, грижливо избръснат и целият изпълнен с важност. Вероятно беше оня, който бе издал Йозеф.

- Не можем ли да спим в черковната градина?

- Всички покрити места в черковната градина са вече заети. Защо не отидете в общинския център за пострадали?

В дванадесет часа посред нощ това беше безсмислен въпрос.

- Предпочитаме да се обърнем към Бога - каза Гребер.

Клисарят го погледна строго.

- Ако останете тук, ще трябва да спите на открито.

- Няма значение.

- Женен ли сте?

- Да. Защо?

- Това е божи храм. Неженените не трябва да спят един до друг. Галерията е разделена на две части: едната за жените, а другата - за мъжете.

- И женените ли разделяте?

- И тях също. Галерията е част от черквата. Тук не е място за плътско удоволствие. Всъщност вие двамата нямате вид на женени.

Гребер измъкна семейната си книжка. Клисарят намести на носа си очила със стоманени рамки и се приближи до светлината на едно кандило.

- Много отскоро - измърмори той.

- Катехизисът не налага никакви срокове.

- Сключили ли сте черковен брак?

- Вижте какво - каза Гребер. - Ние сме уморени. Жена ми е работила здравата целия ден. Сега отиваме да спим в черковната градина. Ако имате нещо против, опитайте се да ни изхвърлите. Докарайте обаче повечко хора със себе си, защото няма да е лесно.

Изведнъж пред тях се появи един свещеник. Изглежда, че се беше приближил безшумно.

- Какво става тук?

Клисарят започна да му обяснява, но свещеникът го прекъсна още в началото.

- Бьомер - каза той, - не се мислете за самия Господ. Достатъчно е тежко, че хората са принудени да спят тук. - Той се обърна към Гребер. - Ако и утре сте без жилище, елате към девет часа вечерта на улица "Домхоф" 7 и попитайте за пастор Бидендик. Моята икономка ще ви намери някъде място.

- Много ви благодаря.

Бидендик кимна с глава и се отдалечи.

- Хайде, подофицера на Господа! - каза Гребер на клисаря. - Един майор ви даде заповед. Изпълнете я! Църквата е единствената диктатура, която можа да се задържи в продължение на векове. Откъде се минава за градината?

Клисарят ги поведе през олтара. Свещеническите одежди блестяха в тъмнината. След това стигнаха до една врата и през един коридор се намериха в черковната градина.

- Да не се разположите обаче върху гробниците на епископите - избърбори Бьомер. - Настанете се отстрани, срещу тях, покрай галерията. Освен това нямате право да спите заедно. Само на известно разстояние. Едното легло отделно от другото. Събличането е забранено.

- А събуването?

- Събуването, не.

Те тръгнаха пипнешком. Концерт от хъркане се носеше от свода на галерията. Гребер постла платнището и дюшеците върху тревата. Погледна Елизабет. Тя се смееше.

- Защо се смееш? - запита я той.

- Смея се на клисаря. И на тебе.

- Добре.

Гребер подпря куфара до стената и направи от раницата си възглавница. Изведнъж женски глас изстена всред ритмичното хъркане.

- Не! Не! О-о-ох!

Стонът заглъхна и се превърна в хриптене.

- Тихо! - изръмжа някой. Жената изстена отново. - Тихо! Дявол да го вземе! - изкрещя другият глас по-високо. Стонът престана внезапно, сякаш задушен на място.

- Това сме ние, господарската раса - каза Гребер. - Дори и насън се подчиняваме на всякаква заповед!

Те легнаха един- до друг. Бяха почти сами до стената. Само в двата края безформени купчинки издаваха присъствието и на други спящи хора. Луната беше кацнала на полуразрушената камбанария. Тя хвърляше бледа светлина върху старинните гробници на епископите. Едната от тях беше напукана на няколко места. Не от бомбите, а дело на времето. В средата на градината, между шипковите храсти, се издигаше голям кръст. Навсякъде наоколо, по протежение на пътеката, бяха поставени каменни статуи, изобразяващи сцени от пътя към Голгота. Елизабет и Гребер лежаха до групата статуи, възпроизвеждащи боя с камшик и коронясването с трънен венец. Останалите групи се очертаваха в далечината между колоните и римските аркади.

- Ела по-близо до мен - каза Гребер. - По дяволите всички нареждания на този аскетичен клисар!

21

Ято лястовички се извиваше над полуразрушената камбанария. Остатъците от разноцветни керемиди блестяха под първите слънчеви лъчи. Гребер запали спиртника. Тъй като не знаеше дали е разрешено да се готви в тези свети места, той приложи стария войнишки принцип: действувай преди да са ти забранили. Извади войнишкото си канче и тръгна да търси вода. Намери чешма зад група статуи, изобразяващи разпятието, Там спеше някакъв мъж с отворена уста и с червена, небръсната от няколко дни брада по лицето. Той беше само с един крак. Изкуственият му крак беше откачен и оставен до него. Никелираните му части лъщяха в утринната светлина като някаква машина. Гребер погледна през колоните към галерията. Нарежданията на клисаря бяха спазени: мъжете бяха разделени от жените. В цялата южна част на галерията спяха само жени.

Когато се върна, Елизабет вече се беше събудила. Тя изглеждаше свежа и отспала, съвсем не приличаше на изнурените лица от галерията.

- Намерих къде да се измиеш - каза й той. - Иди преди да са се струпали всички. Богоугодните заведения никога не са се славили с хигиеничните си инсталации. Ела, ще ти покажа банята на светия синод на епископите.

Тя се засмя.

- Ти по-добре стой тук и внимавай за кафето, иначе рискуваме да не го намерим. Аз сама ще намеря банята. Откъде се минава?

Той й обясни. Тя пресече градината. Така спокойно беше спала, че роклята й не беше почти никак измачкана. Той я проследи с поглед. Обля го вълна на обич.

- А-а, така значи! Готвите в градината на Бога! - Благочестивият клисар изглежда се беше приближил на пръсти. - И отгоре на това точно пред свещените статуи на коронясването с трънен венец!

- Къде са походните кухни за пострадалите? Ще отида там с удоволствие.

- Кухни ли! Тук се намирате на света земя. Не виждате ли гробовете на епископите?

- Не за пръв път ще си готвя и ще се храня в гробища - отговори Гребер спокойно. - Кажете ми тогава къде да отида. Има ли някъде лавка или походна кухня?

-- Лавка ли? - клисарят изплю тези думи като гнил плод. - Тук?

- Това не би било лоша идея.

- Да, за неверници като вас може би. За щастие всички не са такива! Гостилница върху земята на Христос! Какво богохулство!

- Богохулство ли? С няколко хляба и риби Христос е нахранил няколко хиляди души, вие би трябвало да го знаете! Разбира се, той не е бил такъв злокобен гарван като вас! А сега се пръждосвай оттук! Сега сме във война, това е може би нещо ново за вас?

- Ще се оплача на господин пастора Бидендик за вашето светотатство!

- Хем да не забравите! Той ще ви изпрати по дяволите, мръсен подлизурко!

Клисарят се отдалечи с важен и обиден вид в своите филцови обувки. Гребер отвори един пакет кафе от наследството на Биндинг и го помириса. Беше чисто мляно кафе. Той отсипа малко в канчето с вряла вода. Миризмата се разпространи наоколо и предизвика незабавен ефект. Изведнъж зад един от гробовете на епископите се показа чорлава глава и започна да души. Един мъж се повдигна тежко и се приближи.

- С удоволствие бих пийнал една чашка.

- Я се разкарай! - каза Гребер. - Това е къщата на Господа: тук получават милостиня, а не правят подаяния.

Елизабет се върна. Тя вървеше леко и весело, сякаш се връщаше от разходка.

- Откъде си взел това кафе? - запита тя.

- От Биндинг. Трябва да побързаме да го изпием, иначе целият народ от градината ще се натрупа около нас!

Слънцето играеше по статуите. Виолетки бяха нацъфтели пред статуите на боя с камшик. Гребер извади от раницата си хляб и масло. Наряза хляба с джобното си ножче и започна да го маже с масло.

- Истинско масло - каза Елизабет. - И то ли е от Биндинг?

- Всичко е от Биндинг. Чудно нещо. Само добро ми е правил, а не ми беше симпатичен.

- Може би затова ти е правил добро. Изглежда, че се случват подобни неща.

Елизабет седна на раницата до Гребер.

- Когато бях на седем години, мечтаех да живея приблизително като сега.

- Аз пък исках да стана сладкар. Тя се разсмя.

- Вместо това стана снабдител с продукти. И то най-добрият! Колко е часът?

- Ще стегна багажа и ще те изпратя до фабриката.

- Не. Нека останем тук на слънце, колкото е възможно по-дълго. Много ще трае докато съберем багажа и го занесем, още повече, че ще трябва да се редим на опашка, за да го свалим в подземието. Галерията и преддверието са вече пълни с хора. Ще имаш достатъчно време да направиш това после, след като си отида.

- Съгласен съм. Как мислиш, може ли да се пуши тук?

- Сигурно не, но какво те интересува!

- Да правим каквото си искаме, докато ни изхвърлят навън. Това сигурно няма да закъснее. Ще се помъча да намеря такова място за спане, където да не сме принудени да спим облечени. Нали си съгласна, че не трябва да отиваме в никакъв случай у пастора Бидендик?

- Да. По-добре е да се върнем при Полман.

Слънцето се издигаше на небето. Скоро то освети сводовете на галерията. Сенките на колоните плъзнаха по стените. Хората се движеха насам-натам като в затвор от сянка и светлина. Деца плачеха. Еднокракият от ъгъла на градината постави изкуствения си крак и смъкна върху него крачола на панталона си. Гребер зави хляба, маслото и кафето.

- Часът е осем без десет - каза той. - Трябва да вървиш. Ще дойда да те взема от фабриката, Елизабет. За да не се случи нещо, нека определим две места за среща, най-напред градината на г-жа Вите. Ако там е невъзможно, тогава тук.

- Добре. - Елизабет стана. - За последен път се разделям с теб за цял ден.

- Тази вечер ще можем да стоим дълго. Часове и часове. Така постепенно ще си възвърнем загубените дни.

Тя го целуна и тръгна с бърза крачка. Гребер чу смях зад себе си. Обърна се ядосан. Една млада жена стоеше между колоните. Момченцето й се беше качило на оградата и оттам, застанало право, й дърпаше косите с двете си ръчички. И двамата се заливаха от смях. Гребер и Елизабет съвсем не ги бяха забелязали.

Той опакова всички неща заедно. После се запъти към чешмата, за да измие канчето си. Ампутираният се доближи до него. Изкуственият му крак скърцаше при всяка крачка.

- Хей, другарю! Гребер се спря.

- Ти ли пи кафе преди малко?

- Да, но то се свърши.

- Не се и съмнявам. - Човекът имаше много големи сини очи. - Мене ме интересува утайката на дъното на канчето. Тъй като и без това ще я хвърлиш, по-добре ми я дай на мене, може да се свари още веднъж.

- Да, разбира се.

Гребер изсипа утайката от кафето в съда, който му протягаше еднокракият. След това си взе багажа и се нареди до другите хора пред входа на подземието на черквата. Очакваше да изкара нова кавга с клисаря. Видя обаче да пристига другият с червения нос. Той миришеше на червено вино и мълчеше.

Блоковият отговорник стоеше на прозореца на жилището си в полуизгорялата къща. Щом видя Гребер, той му махна.

- Да нямате писма за нас? - запита го Гребер като влезе вътре.

- Да, за жена ви. Писмото е адресирано до г-ца Крузе, но аз смятам, че мога да го дам и на вас, нали?

- Разбира се.

Гребер взе писмото. Стори му се, че блоковият отговорник го гледа някак особено. Хвърли поглед на плика и кръвта му се смръзна. Писмото беше изпратено от гестапо. Той завъртя в ръцете си плика, който беше така лошо залепен, сякаш някой вече го бе отварял.

- Кога го донесоха? - запита той.

- Снощи.

Гребер разгледа печата. Беше уверен, че блоковият отговорник го е чел. И той на свой ред го отвори. Вътре имаше покана за Елизабет да се яви в гестапо в единадесет часа и половина. Погледна часовника си. Десет без нещо.

- Добре - каза той. - Най-после! Откога вече чакаме! - Сложи писмото в джоба си. - Нещо друго?

- Това не ви ли е достатъчно? - отговори блоковият със свити от любопитство очи. Гребер се засмя.

- Да знаете някаква квартира за нас?

- Не! Нима още имате нужда от квартира?

- Аз не, но жена ми.

- Така ли? - каза блоковият отговорник с безразличие.

- Да. Готов съм да платя добре за услугата.

- Така ли? - повтори пак блоковият.

Гребер си тръгна. Чувствуваше, че мъжът го следи с поглед през прозореца. Спря се и се престори, че разглежда с интерес полуизгорелия скелет на покрива. После тръгна отново с бавна крачка.

Щом зави зад ъгъла на улицата, той измъкна отново писмото от джоба си; То представляваше печатна бележка, от която нищо не можеше да се разбере. Дори и подписът беше напечатан. Само името на Елизабет и датата бяха написани на пишеща машина, на която буквата "а" излизаше малко над реда.

Не можеше да откъсне поглед от листчето сива, евтина хартия, която изведнъж му закри света. Някаква неопределена опасност се излъчваше от него. То лъхаше на смърт.

Намери се пред черквата "Света Катерина". Сам не знаеше как се озова там.

- Ернст! - прошепна нечий глас зад него.

Той трепна. Беше Йозеф. Загърнат в палто с военна кройка, той влезе в черквата без повече да обръща внимание на Гребер. Гребер се огледа и след миг го последва. Намери го седнал на една празна пейка близо до олтара. Йозеф му направи знак да бъде предпазлив. Гребер се приближи до олтара, огледа се, върна се назад и коленичи близо до Йозеф.

- Полман е задържан - прошепна Йозеф.

- Какво?

- Полман. Гестапо го арестува тази сутрин.

За момент Гребер се запита дали задържането на Полман няма нещо общо с писмото на Елизабет. Той погледна Йозеф.

- Значи и Полман... - каза той най-после. Йозеф вдигна очи.

- Кой друг още?

- Жена ми получи покана от гестапо.

- За кога?

- За днес сутринта в единадесет и половина.

- У вас ли е поканата?

- Да. Ето я.

Гребер подаде писмото на Йозеф.

- Как стана с Полман? - запита той.

- Не зная. Не бях там. Като се върнах, намерих един камък, поставен по друг начин, а не както преди да изляза. Сигурно Полман го е преместил като са го отвеждали. Това беше един от знаците, за които се бяхме условили. След един час видях като товареха книгите му на един камион.

- Имаше ли между тях нещо, което да отежни положението му?

- Не вярвам. Всичко, което можеше да мине за опасно, бе скрито другаде. Също и консервите.

Гребер хвърли поглед на листчето в ръцете на Йозеф.

- Тъкмо исках да намина при него - каза той. - Смятах да му поискам съвет. Какво да правим?

- Затова именно трябваше да ви видя. Почти е сигурно, че някой от гестапо чака спотаен в жилището му. - Йозеф върна поканата на Гребер. - Какво смятате да правите?

- Не зная. Не съм имал време да помисля. Вие какво бихте направили на мое място?

- Бих избягал - отговори Йозеф без колебание. Гребер го погледна в полумрака, в който слабо блестяха иконите.

- Ще отида най-напред аз самият, за да попитам какво искат - каза той.

- Нищо няма да ви кажат, щом търсят жена ви.

Гребер почувствува, че го облива хладна пот. Всъщност Йозеф разглеждаше нещата напълно обективно. Нищо повече.

- Ако искаха да задържат жена ми, можеха да направят като с Полман. Сигурно се касае за друго нещо. Затова ще отида аз самият. Може да е за нещо незначително - каза Гребер, без сам да е убеден в думите си. - В такъв случай ще бъде грешка да се бяга.

- Жена ти еврейка ли е?

- Не.

- Тогава е друга работа. Когато човек е евреин, трябва винаги да бяга. Не можете ли да кажете, че отсъствува от града?

- Не. Тя е мобилизирана в една фабрика. Лесно е да се провери.

Йозеф се замисли.

- Възможно е да нямат намерение да я арестуват. Вие сте прав. В такъв случай те можеха да я приберат направо от фабриката. Нима нямате абсолютно никаква представа за какво може да са й изпратили тази покана?

- Баща й е в концентрационен лагер. Може някой, който живее в същата къща, да я е издал. Възможно е също тя да е привлякла вниманието върху себе си с това, че се оженихме.

Йозеф отново се замисли.

- Унищожете всичко, което би могло да предизвика подозрение. Писма, дневник и друго. И после идете сам. Всъщност нали това имахте намерение да направите?

- Да. Ще кажа, че писмото е пристигнало едва днес и че не съм успял да вляза във връзка с жена си във фабриката.

- Така ще бъде най-добре. Постарайте се да узнаете за какво се касае. На вас нищо не може да ви се случи. И без това трябва да се върнете на фронта, Няма да посмеят да ви задържат. Ако търсите скривалище за жена си, ще ви дам един адрес. Най-напред обаче идете там. Аз ще остана тук до вечерта. - Йозеф се поколеба за момент. - В изповедната стаичка на пастор Бидендик, на вратата на която има надпис: "Отсъствува." Ще поспя там няколко часа.

Гребер стана. След приятния полумрак в черквата дневната светлина го заслепи на вратата с такава сила, сякаш бе изпратена от гестапо и искаше да освети всичко в него.

Вървеше бавно по улиците. Струваше му се, че живее под някакъв стъклен похлупак. Всичко наоколо му стана изведнъж чуждо и недостижимо. Една жена, която минаваше с дете в ръце, се превърна в очите му в символ на сигурност и събуди в него мъчителното чувство на завист. Някакъв мъж, който седеше на една пейка и четеше вестник, представляваше образът на безгрижието, а двама младежи, които говореха и се смееха, бяха част от далечен и окончателно изгубен за него свят. Самият той бе мрачен, над него беше надвиснала сянката на грижата, която го отделяше от всичко, сякаш беше заразен от проказа.

Той влезе в зданието на гестапо и показа поканата. Един есесовец го поведе по разни коридори към едно от страничните крила на сградата. Миришеше на стари книжа, на лошо проветрени канцеларии и на казарма. Трябваше да почака в една стая, където вече стояха трима души. Единият беше застанал прав до прозореца, който гледаше към двора. Ръцете му бяха скръстени зад гърба и той чукаше с пръстите на дясната си ръка върху лявата, като върху клавишите на пиано. Другите двама седяха на столове и гледаха право пред себе си. Единият беше плешив и имаше заешка уста, която през цялото време се мъчеше да закрие с ръка, другият носеше малки мустачки, като тези на Хитлер, а лицето му беше отпуснато и сиво като олово. И тримата вдигнаха живо очи при влизането на Гребер и веднага след това отново продължиха да гледат в далечината.

Влезе един есесовец с очила. Веднага всички станаха прави. Гребер беше най-близо до вратата.

- Какво търсите тук? - запита го есесовецът малко зачуден. - Войниците обикновено попадат под военен съд.

Гребер показа поканата. Есесовецът хвърли поглед върху нея.

- Не ви викат вас. Викат някоя си г-ца Крузе...

- Това е жена ми. Оженихме се преди няколко дни. Тя работи в една общинска работилница. Помислих, че мога да се явя вместо нея.

Гребер представи семейната си книжка, която беше имал грижата да донесе. Есесовецът се почеса зад ухото озадачен.

- Да, в края на краищата на мен ми е безразлично ... Стая 72, първи сутерен.

Той върна документите на Гребер. "Сутерена - помисли си Гребер. - Тъкмо в сутерена, според слуховете, гестапо върши най-гнусните си работи."

Той слезе по стълбата. Двама души, с които се размина, го погледнаха със завист. Те помислиха сигурно, че Гребер се връща към свободата, докато те още не знаеха какво ги очаква.

Стая 72 представляваше обширно помещение с етажерки, разделено на две с дъсчена преграда. Един сънлив чиновник, седнал зад бюрото, пое поканата. Гребер му обясни защо е дошъл и показа отново документите си.

Чиновникът кимна одобрително с глава.

- Можете ли да се подпишете вместо жена си?

-Да.

Чиновникът бутна два формуляра пред него на масата.

- Подпишете, ей тук. Пишете отдолу: съпруг на Елизабет Крузе, като посочите датата и мястото, където сте се оженили. Вторият формуляр е за вас.

Гребер се подписа бавно. Не искаше Да покаже, че в този момент чете текста, който беше отгоре, но не искаше и да се подпише слепешката. Чиновникът нетърпеливо започна да търси нещо между книжата.

- Дявол да го вземе, къде е прахът? - извика той най-после ... - Холман, отново сте объркали всичко? Донесете пакета Крузе.

Някой изръмжа зад дървената преграда. Гребер успя да прочете, че се подписва за получаването на праха на политическия затворник Бернхард Крузе. Видя на другия формуляр, че Бернхард Крузе е починал от сърдечен удар.

Чиновникът изчезна зад преградата. Върна се скоро с кутия от пури, завита в малко, късо парче сива амбалажна хартия. Отстрани още стоеше надписът "Кларо" и се виждаше разноцветната лента на кутията. На нея беше отпечатан позлатеният герб на фабриката, който един индианец с димяща лула държеше в ръцете си.

- Ето праха - каза чиновникът и погледна мрачно Гребер. - Вие сте войник и е излишно да ви казвам, че се налага да се пази пълно мълчание. Никакви некролози, никакво съобщение в печата, никаква религиозна служба. Пълно мълчание. Разбрано ли е?

- Да.

Гребер взе кутията от пури и си отиде.

Веднага реши да не казва нищо на Елизабет. Трябваше да направи необходимото, за да се научи тя по-късно. Непредвидени работи не можеха да се случат. Гестапо няма да си направи труда да изпрати второ съобщение. Засега й е достатъчно, че ще я остави сама; да я огорчава двойно, като й съобщи, че баща й е починал, би било излишна жестокост.

Той тръгна бавно към черквата "Света Катерина". Внезапно улиците се бяха оживили отново. Опасността беше изчезнала. Превърнала се беше в смърт. Но в чужда смърт. А той беше свикнал с чуждата смърт. Всъщност той беше виждал бащата на Елизабет само в детинството си.

Гребер притискаше кутията от пури под мишницата си. По всяка вероятност прахът в нея не беше на Крузе. Холтман може преспокойно да е сбъркал кутията, а и всъщност имаше малка вероятност в концентрационните лагери да си дават толкова труд, че да събират праха на отделните трупове. При масови изгаряния това и без друго е невъзможно. Някой от огнярите сигурно хвърля по шепа прах в отделните кутии, които после опаковат. Това беше всичко. Гребер дори не разбираше защо си дават този труд. Това означаваше само да се смесва безчовечността с бюрокрацията, която от своя страна правеше безчовечността още по- безчовечна.

Запита се какво да прави с праха. Можеше да го зарови някъде, където и да е, в развалините. Места не липсваха. Можеше също да се опита да го занесе на гробищата, но в такъв случай ще е необходимо разрешение, определен гроб и Елизабет ще научи.

Той прекоси черквата и се спря пред изповедалня та на пастора Бидендик. Надписът "Отсъствува" висеше на вратата. Повдигна леко зеленото перденце, Йозеф го погледна. Той беше буден и седеше по такъв начин, че да може да блъсне с крак в стомаха всеки, който би го изненадал, и да се спусне към изхода. Гребер седна на пейката до олтара. Няколко минути по-късно дойде и Йозеф. Гребер му показа кутията от пури.

- Цялата работа беше за това. Праха на нейния баща.

- Нищо друго ли?

- Това е достатъчно. Имате ли някакви новини от Полман?

- Не.

И двамата хвърлиха поглед на пакета.

- Кутия от пури - каза йозеф. - Обикновено употребяват картонена кутия, консервена кутия или книжна кесия. Кутия от пури, това представлява почти ковчег. Къде ще я оставите? Тук, в черквата ли?

Гребер поклати отрицателно глава. Хрумна му една идея.

- Ще я занеса в черковната градина - каза той. - Там е все пак като гробища. Йозеф кимна с глава.

- Мога ли да направя нещо за вас? - запита Гребер.

- Бихте могли да излезете през страничната врата и да видите дали няма нещо подозрително на улицата. Аз трябва да вървя. Клисарят-антисемит постъпва на служба в един часа. Ако не се върнете след пет минути, значи улицата е свободна.

- Добре.

Гребер стоеше на слънце. След известно време излезе и йозеф. Мина покрай него, без да го погледне.

- Всичко хубаво! - прошепна той.

- Всичко хубаво!

Гребер се върна обратно. В този час в черковната градина нямаше хора. Две жълти пеперуди с червени точици по крилете се гонеха около един храст с малки бели цветчета. Храстът обграждаше от едната страна гроба на епископ Алоизиус Блюмер. Гребер се приближи и го разгледа. Три от гробниците бяха напукани, но тази на Блюмер имаше в основата си отвор, който изглежда водеше към вътрешността. Наистина добро място.

Той написа на едно листче, че това е прахът на един католик концлагерист. Направи това за в случай, че някой намери кутията от пури. Пъхна листчето под сивата обвивка. С ножа си изряза един чим трева до отвора и увеличи по този начин дупката, за да може да пъхне в нея кутията. Това стана лесно. После насипа отново пръстта в дупката, която беше изкопал и покри всичко с чима трева. Бернхард Крузе - ако това беше той - намери по този начин място на света земя в краката на един висш черковен сановник.

Гребер се върна обратно и седна на оградата на галерията. Камъните бяха затоплени от слънцето. "Това е може би светотатство - помисли си той. - Или ненужна сантименталност." Бернхард Крузе беше католик, католическата религия забранява изгарянето, но предвид особените обстоятелства, църквата трябваше да бъде снизходителна. "А ако кутията не съдържа праха на Крузе, а на някои други жертви, протестанти или евреи например, злото няма да бъде кой знае колко голямо - помисли си той. - Нито Йехова, нито богът на протестантите или този на католиците не би имал наистина основание да се почувствува засегнат."

Той хвърли последен поглед на гроба, в който бе пъхнал кутията от пури, както кукувицата - яйцата си в чуждо гнездо. През цялото време досега не бе почувствувал нищо особено. Сега обаче, когато всичко се свърши, малко по малко го завладя някакво дълбоко и безкрайно чувство на горчивина - по-силно от мисълта за смъртта, и Полман, и Йозеф, и всичките нещастия, които бе видял, и войната, и собствената му съдба бяха съставна част от това чувство.

Той стана. В Париж беше ходил да види Гроба на незнайния войн - грандиозен под Триумфалната арка, на която бяха записани великите победи на Франция. Струваше му се, че това парче земя, покрито с трева, тази гробница на епископ Блюмер с кутията от пури вътре в нея представляваха нещо подобно, а може би дори и нещо повече, но без ореола на славата и на военните победи.

- Къде ще спим тази вечер? - запита Елизабет, - В черквата ли?

- Не. Случи се чудо. Бях при госпожа Вите. Тя има свободна стая. Дъщеря й заминала на село за няколко дни. Ще спим там, а може би ще се нареди ти да останеш там и след заминаването ми. Успях да пренеса целия багаж. Нали сега си най-после в отпуска?

- Да. Няма вече да се връщам, а и ти няма вече да ме чакаш.

- Слава Богу! Тази вечер ще го отпразнуваме! Ще бодърствуваме цялата нощ, а утре ще спим до обед.

- Да. Ще стоим в градината, докато се появят всички звезди. Само че сега трябва веднага да отида да си купя шапка.

- Шапка ли?

- Да, днес или никога.

-Но за какво ти е шапка? Да не би да я сложиш тази вечер в градината, Елизабет се разсмя.

- А защо не? Но това няма никакво значение. От значение е да я купя. Касае се за символично действие. Шапката е като знаме. Купува се, когато човек е щастлив или нещастен. Не ме ли разбираш?

- Не, но няма значение. Нека купим шапка. Ще празнуваме с нея твоята свобода. Трябва само да я купиш преди вечеря! Има ли още отворени магазини по това време? И не са ли необходими купони за облекло?

- Имам купони и зная къде ще намеря.

- Добре, ще купим шапка, която отива на златистата ти рокля.

- За нея не е необходимо. Вечерните рокли се носят без шапка. Не, нека просто да купим шапка, ей така, за нищо. За да покажем на себе си, че вече няма фабрика. Това е необходимо.

Една част от витрината на магазина беше запазена. Останалата част беше от дъски. Те влязоха вътре. Две шапки бяха изложени. Първата гарнирана с изкуствени цветя, а втората - с разноцветни пера. Не направиха особено впечатление на Гребер. Той напразно се мъчеше да си представи Елизабет накичена с тях. После забеляза някаква жена с бели коси, която се канеше да затвори магазина.

- Да побързаме - каза той.

Собственицата ги заведе в една силно осветена стая в задната част на магазина, който беше затъмнен. Тя веднага започна разговор с Елизабет, от който Гребер нищо не разбра. Той седна на един неустойчив позлатен стол близо до вратата. Собственицата запали страничните лампи на едно блестящо трикрило огледало и донесе кутии с шапки и платове. Оскъдният магазин се превърна изведнъж във вълшебна пещера. Сините, червените, розовите и белите цветове на шапките пламнаха, а помежду тях блестяха пъстри платове - брокат, ламе, като че ли тук пробваха корона за някакъв тайнствен празник. Елизабет се приближаваше, отдалечаваше, въртеше се пред огледалото, като движеща се фигура в рамките на някаква картина, чийто фон беше полумракът, обгърнал останалата част от стаята. Гребер седеше съвсем тихо в сянката и наблюдаваше тази сцена, която беше в противовес с всичко останало, случило се през деня. За пръв път виждаше Елизабет, отърсила се напълно от горчивото ежедневие, сама със себе си, цялата отдадена на непринудената и задълбочена игра на жената, обкръжена от светлина, нежност и обич, сериозна и съсредоточена, като ловец, който изпробва своето оръжие. Той слушаше, без да чува неясния и монотонен диалог, който галеше ухото му като шепота на извор. Той виждаше светлия кръг, в който се движеше Елизабет и който като че ли се излъчваше от самата нея. И той я обичаше, желаеше я и забравяше всичко друго при това тихо щастие, над което витаеше неуловимата сянка на смъртта, само за да го направи още по-дълбоко, още по-лъчезарно и толкова скъпо и мимолетно, колкото бяха отблясъците върху копринените и брокатени платове.

- Дайте ми една обикновена шапка - каза Елизабет. - Обикновена шапка, без украшения, която да прилепва плътно на главата.

22

Звездите трептяха в прозореца. Дива лоза заобикаляше малкия правоъгълник и няколко гроздове висяха надолу и се люлееха леко от вятъра като тъмно махало на безшумен часовник.

- Не плача истински - каза Елизабет. - А дори и да плача, не ми обръщай внимание. Не плача аз самата, а нещо в мене, което не мога да сдържа. Понякога човек няма какво друго да прави, освен да си поплаче, без всъщност да му е мъчно. Аз съм щастлива.

Тя се беше сгушила в обятията му и притискаше глава на рамото му. Леглото беше широко и направено от старо потъмняло орехово дърво. Двете табла бяха високи, украсени с резба. В ъгъла стоеше орехов скрин, а под прозореца имаше маса и два стола. На стената, под стъклен похлупак, висеше стар сватбен венец от изкуствен мирт и едно огледало, в което лозовите клонки и бледата лъкатушеща светлина, която проникваше през прозореца, образуваха светли и тъмни петна.

- Щастлива съм - повтори Елизабет. - Толкова неща се случиха през последните седмици, че просто не успявам да ги задържа всички в себе си. Опитах се, но не мога. Ти би трябвало да имаш търпение с мене тази нощ.

- Стига да мога преди да замина да те измъкна вън от града и да те заведа например в някое село.

- Безразлично е къде, когато ще бъдеш далеч!

- Не е безразлично. Не бомбардират селата.

- Все някой ден бомбардировките ще престанат. Почти нито една къща не остана незасегната в града. Освен това не мога да замина, докато работя във фабриката. Доволна съм, че имам тази вълшебна стаичка. И г-жа Вите!

Дишането й стана по-спокойно.

- И без това е свършено с мен - каза тя. - Не ме мисли за истерична. Аз съм щастлива. Щастието ми обаче е несигурно. Съвсем не е спокойно и животинско щастие!

- Животинско щастие ли? - каза Гребер. - Кой би искал такова щастие?

- Не зная, но ми се струва, че бих могла да го изтърпя доста дълго време.

- Всъщност и аз. Само че не искам да го призная, защото не можем да си позволим такова щастие.

- Десет години сигурно, еднообразно, еснафско, животинско щастие - струва ми се дори, че цял един такъв живот не е за пренебрегване.

Гребер се засмя.

- Тази носталгия за еснафщина ни идва от проклетия бурен живот, който водим. Прадедите ни не бяха на същото мнение. Те проклинаха животинското си щастие и бяха жадни за приключения!

- Ние обаче не сме. Ние отново станахме обикновени хора, с обикновени вкусове. - Елизабет го погледна. - Искаш ли вече да спиш? Да прекараш една хубава нощ в непрекъснат сън? Кой знае кога ще се върнеш, след като утре вечер заминеш?

- Ще разполагам с достатъчно време за сън докато съм на път. Необходими са няколко дни, за да стигна.

- Съществува ли някаква възможност да имаш легло?

- Не. Абсолютно никаква. Най-доброто, което мога да очаквам да намеря от утре нататък, е някаква дъска или шепа плява. Всъщност човек свиква лесно. Не е голяма работа. А и лятото идва. В Русия зимата е ужасна.

- Може би ще се наложи да прекараш там една зима.

- Ако продължаваме да отстъпваме, следващата зима ще бъдем в Полша или дори в Германия. Ще бъде по-малко студено, а и този студ вече ни е познат.

"Ето сега ще ме запита кога ще си дойда в отпуска - помисли си той. - Как бих искал всичко това вече да е свършено! Ще ми зададе неизбежните въпроси, аз ще й отговоря по начин, който тя вече познава. Бих искал всичко да е минало. Вече не съм тук целият, а и тази част от мене, която присъствува, е така чувствителна, като че ли кожата от нея е смъкната. И все още тя не може да бъде наистина наранена. Тя е само по-чувствителна и от открита рана."

Той хвърли поглед към дивата лоза, която се люлееше пред прозореца, после към нейното сребърносиво отражение в огледалото и му се стори, че някаква дълбока тайна бди зад този прозорец - тайна, която трябваше да му бъде разкрита в следващия миг. В този момент те чуха сирените.

- Да останем тук - предложи Елизабет. - Нямам никакво желание да се обличам и да тичам в някакво скривалище.

- Добре, както искаш.

Гребер отиде до прозореца. Дръпна масата и погледна навън. Нощта беше светла и спокойна. Градината блестеше в лунната светлина. Това беше една невероятна нощ, предразполагаща към мечти и подходяща за въздушно нападение. Г-жа Вите се появи в градината. Лицето й изглеждаше съвсем бледо. Той отвори прозореца.

- Исках да ви събудя - каза тя сред шума. Гребер кимна с глава.

-- Скривалище... "Лайоницщрасе" - чу той още.

Направи й знак, че е разбрал. После я видя като си влиза обратно в къщата. Почака една минута. Тя не излезе отново. И тя оставаше в къщи. Това никак не го учуди.

Стана така, както трябваше. Нямаше нужда госпожа Вите да ходи в скривалището: нали къщата и градината се намираха под закрилата на някаква тайнствена сила? Струваше му се, че вече бяха заобиколени от зона на тишина и спокойствие всред оглушителния концерт на всички сирени в града. Храстите бяха неподвижни. Дори гроздовете на лозата пред прозореца престанаха да се люлеят. Малкият остров на мира се къпеше в синята светлина на луната, която сякаш образуваше около него невидима стена, в която се разбиваше опустошителната буря.

Гребер се обърна. Елизабет беше седнала в леглото. От раменете й се излъчваше матов блясък, а там, където те бяха заоблени, падаше мека светлина. Малките й гърди бяха стегнати и смело издадени напред и изглеждаха по-големи отколкото бяха всъщност. Устата и бе тъмна, а очите й съвсем прозрачни, сякаш бяха безцветни. Тя седеше изправена, със забити във възглавницата зад нея ръце, и приличаше на човек, който внезапно се връща от някакъв друг свят. За миг му стана така чужда и тайнствена, като градината вън под лунната светлина.

- И госпожа Вите остана - каза Гребер. - Ела.

Докато се приближаваше към леглото, той видя лицето си в сребърносивото огледало. Не можа да го познае. Това беше лице на друг човек.

- Ела - каза Елизабет отново.

Той се наведе над нея. Тя го обви с ръцете си.

- Все ми е едно какво ще се случи - каза тя.

- Нищо няма да се случи - отговори той. - Не тази нощ.

Сам не знаеше защо беше така уверен в думите си. Тази сигурност имаше нещо общо с градината и със светлината, с огледалото и с раменете на Елизабет, а също и с голямото дълбоко спокойствие, което изведнъж го обгърна целия.

- Нищо не може да се случи - повтори той.

Тя отхвърли с ръка завивките, които се плъзнаха на пода. Сега лежеше гола. Беше красива с дългите си силни крака, нежната заобленост на раменете и гърдите .. . Това беше вече тяло на млада жена, а не на девойка.

Почувствува , я в обятията си и му се стори, че хиляди ръце го задържат, носят го и го милват. Всичко беше близост и плътност. Това не беше вече трескавото притежание от първите дни, а чувство, което се засилваше и малко по малко заливаше думите, границите, хоризонта и тях самите ...

Той вдигна глава. Стори му се, че се връща някъде отдалеч. Наостри слух. Не знаеше колко дълго бе траяло отсъствието му. Навън беше тихо. Помисли, че греши и продължи да се ослушва. Нищо - никаква експлозия, никакъв противовъздушен огън. Затвори очи и се отпусна на възглавницата. После се събуди отново.

- Те не дойдоха, Елизабет - каза той.

- Напротив, дойдоха - прошепна тя.

Те лежаха един до друг. Гребер гледаше завивките на пода, огледалото и отворения прозорец. Отначало му се стори, че нощта никога няма да свърши, но сега чувствуваше безшумното отлитане на времето. Гроздовете пред прозореца се люлееха отново от вятъра, сянката им се отразяваше в огледалото и някакъв шум долиташе от хоризонта. Обърна се към Елизабет. Очите й бяха затворени. Устата й беше полуотворена. Тя дишаше бавно и спокойно. Още не беше дошла на себе си, докато той вече се бе съвзел. Мисълта му отново работеше нормално. Елизабет винаги идваше по-бавно на себе си. "Как бих искал и аз така да се изоставя, да се забравя напълно, и то за дълго време!" Той й завиждаше, обичаше я и малко се страхуваше от нея заради способността й да напусне всичко. Тя не беше тук, намираше се в един непознат свят, където той не можеше да я последва, освен само за няколко мига. Може би това именно го плашеше в нея. Изведнъж се почувствува самотен и принизен в сравнение с нея. - Елизабет отвори очи.

- Какво стана със самолетите?

- Не зная.

Тя отхвърли косите си назад.

- Гладна съм.

- И аз също. Имаме много неща за ядене. Гребер стана и отиде да вземе няколко кутии консерви - от тези, които беше донесъл от избата на Биндинг.

- Ето тук има петел, варено телешко и заек, а там - компот.

- Нека изядем заека и компота.

Гребер отвори кутиите. Предпочиташе Елизабет да не му помага, а да продължава да си почива и да чака. Не можеше да понася жените, които забулени в тайнствеността и в мрака се превръщат изведнъж в загрижени домакини.

- Понякога ме е срам от всички тези неща на Алфонс - каза той. - Държах се доста зле с него.

- Затова пък и той се е държал понякога зле с другите, нали? Така сте квит. Ходи ли на погребението му?

- Не. Имаше много членове на партията в униформи. Задоволих се само да чуя речта на оберщурмбанфюрера Хилдебранд. Той каза, че всички трябва да черпим пример от безупречния живот на Алфонс и да изпълним неговата последна воля. Последната воля на Биндинг обаче беше съвсем друга. Алфонс се е намирал по пижама в собственото си мазе с една блондинка по нощница.

Гребер изсипа месото и компота в две чинии, които им беше заела госпожа Вите. След това наряза хляба и отпуши една бутилка вино. Елизабет стана. Изправи се гола пред ореховото легло.

- Наистина нямаш вид на жена, която прекарва целия месец наведена над войнишки шинели - каза Гребер. - Приличаш повече на някого, който всеки ден прави гимнастика.

Тя се разсмя.

- Гимнастика ли? Гимнастика се прави само когато човек е отчаян.

- Така ли? Досега не ми е минавала подобна мисъл през ума.

- Отлично средство - каза Елизабет. - Да правиш гимнастика дотогава, докато не можеш повече да се помръднеш, да тичаш в кръг, докато се умориш до смърт, да си четкаш косата, докато те заболи глава и прочее.

- И това ще те излекува?

- Само от предпоследното отчаяние. Когато вече не искаш повече да мислиш за нищо. Против последното отчаяние няма никакво средство, освен да се оставиш да потънеш в него.

- А после?

- Ще чакаш животът да се върне от само себе си малко по малко. Искам да кажа животът, който ни дава възможност да дишаме.

Гребер вдигна чашата си.

- Според мен за нашата възраст познаваме отчаянието прекалено добре. Нека го забравим.

- Да, но ние познаваме също и забравата прекалено добре - каза Елизабет. - Да забравим също и забравата.

- Съгласен съм. Да живее госпожа Клайнерт, която е приготвила този заек.

- И госпожа Вите, на която дължим градината и тази стая.

Те изпразниха чашите си. Виното беше студено, ароматно и хладно. Гребер напълни отново чашите. Луната хвърляше в тях златисто отражение.

- Любими мой - каза Елизабет, - колко е хубаво да бодърствуваме заедно през нощта. Колко е по-лесно да се говори!

- Това е истина. През нощта ти си едно пълно с младост и живот божие създание, а не някаква си шивачка на военни шинели. И аз не съм никакъв войник . ..

- През нощта човек е това, което всъщност трябва да бъде, а не това, което е станал.

- Може би - Гребер погледна заека, компота и хляба. - Тогава сигурно сме много несериозни същества. През нощта не правим нищо друго, освен да спим и да ядем.

- И да се обичаме. Това съвсем не е несериозно.

- И да пием.

- И да пием - каза Елизабет и му подаде чашата си.

Гребер се засмя.

- Вместо да бъдем тъжни и сантиментални и да водим дълбоки и поучителни разговори, ние излапахме половин заек, намираме, че животът е прекрасен и благодарим на Бога за това.

- Така не е ли по-добре?

- Това е единственото вярно нещо в живота. Когато човек няма никакви претенции, всичко за него е подарък.

- На фронта ли научи тази мъдрост?

- Не, тук.

- Хубав принцип. Всъщност това е всичко, което човек трябва да научи.

- Да, след това е необходимо само още мъничко щастие.

- Как мислиш, имахме ли ние това мъничко щастие?

- Да. Имахме всичко, което човек можеше да има.

- Не ти ли е мъчно, че всичко вече се свърши?

- Не се е свършило. Само е изменило вида си. Тя го погледна.

- Всъщност, да - добави той. - Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че ми се струва, че ще умра утре, когато се разделя с теб. Като се опитам обаче да си представя какво трябваше да се случи, за да не ми бъде мъчно, виждам само една възможност: да не те бях срещал. Тогава, да, нямаше да ми е мъчно като си замина, а щях да се чувствувам празен и безразличен към всичко. И когато си помисля за всичко това, мъката ми не е вече мъка, а нещо като черно щастие. Другата страна на щастието. Елизабет стана.

- Може би не се изразих много правилно - каза Гребер. - Разбираш ли какво исках да кажа?

- Разбирам те. Ти се изрази много правилно, едва ли някой би го казал по-добре. Аз бях уверена, че ще го кажеш.

Тя се приближи до него. Почувствува я в ръцете си. Изведнъж тя вече нямаше име и в същото време носеше всички имена на света. За миг го прониза нещо като непоносима ярка светлина и той разбра, че всичко е еднакво - заминаването и връщането, присъствието и отсъствието, животът и смъртта, миналото и бъдещето, и че винаги и навсякъде каменното лице на вечността ще бъде тук и че с нищо не може да бъде премахнато - тогава му се стори, че земята се люлее под краката му. Почувствува, че потъва в бездната заедно с Елизабет, която притискаше в обятията си, и че се отпуща с нея и в нея.

Беше последният им следобед. Те седяха в градината. Котката се плъзна край тях. Тя щеше да си има малки котенца и заета със себе си не обръщаше внимание на никого.

- Надявам се, че ще си имаме бебе - каза внезапно Елизабет.

Гребер я погледна изумен.

- Бебе ли, защо?

- А защо не?

- Бебе! В такова време! Наистина ли ще имаш бебе?

- Надявам се.

Той я погледна.

- Мисля, че би трябвало сега да ти кажа нещо. да те целуна и да изглеждам нежен и изненадан, Елизабет, но не мога. Някак си е много неочаквано за мене. Досега още не съм мислил за бебе.

- Не е и необходимо. Всъщност това не те засяга. А и аз още не съм сигурна.

- Бебе. За бъдещата война то ще бъде точно на същата възраст, на каквато сме ние в тази. А и помисли за цялата мизерия, с която ще бъде заобиколено неговото раждане и неговото детинство.

Котката се появи отново. Тя се отправи към кухнята.

- Всеки ден се раждат деца - каза Елизабет.

Гребер си помисли за Хитлеровата младеж и за децата, които правеха доноси на гестапо срещу родителите си.

- Защо е необходимо да говорим за тези неща? - каза той. - Това е само едно пожелание, нали?

- Нима не искаш да си имаш дете?

- Не зная. В мирно време може би. Не съм мислил още. Всичко е така гнило и отровено около нас, че ще са необходими много години, за да се прочисти атмосферата. Как може човек да иска да има деца при такива условия?

- Именно заради това - каза Елизабет.

- Защо?

- За да ги възпитаме срещу това, което е около нас. Какво би станало, ако всички, които са против сегашния режим, не искат деца? Нима само варварите да имат деца? Кой тогава ще постави света отново в ред?

- Затова ли искаш да имаш дете?

- Не. Тази идея ми хрумна в момента. Гребер замълча. Нищо не можеше да се възрази на нейния довод. Тя имаше право.

- Много бързаш. Не мога да те следвам. Още не съм свикнал съвсем с мисълта, че съм съпруг и вече трябва да реша дали искам дете или не.

Елизабет се засмя и стана.

- Ти не се сещаш за най-важното - каза тя. - Не искам изобщо дете, а дете от тебе. А сега отивам да приготвя вечерята с г-жа Вите. Ще представлява шедьовър от консерви.

Гребер остана сам на стола в градината. Небето беше обсипано с малки червеникави облачета. Денят си беше отишъл. Касаеше се за един откраднат ден. Пресрочил си беше отпуската с двадесет и четири часа. Въпреки че беше съобщил в комендатурата за тръгването си, остана. Но и тази вечер дойде и след един час той трябваше да замине.

Мина за последен път през службата за настаняване на бежанци. Все още нямаше никакви известия от родителите му. Беше направил всичко възможно за Елизабет. Г-жа Вите се съгласи да я задържи при себе си. Той беше прегледал мазата на къщата: не беше достатъчно дълбока и сигурна за скривалище, въпреки че беше здраво построена. Беше посетил също общественото скривалище на "Лайбницщрасе"; то беше толкова добро, колкото повечето от скривалищата в града. Спокоен, той се отдаде на спомените си. От кухнята се чуваше тракането на чинии. Прекарал бе дълга отпуска. Три години, а не три седмици. Разбира се, понякога му се струваше, че всичко, което бе изградил набързо, почива на несигурни основи. И все пак той се мъчеше да се убеди, че те са сигурни.

Чу гласа на Елизабет. Спомни си за това, което тя бе казала за тяхното дете. Някаква преграда рухна изведнъж, появи се отвор, който разкри кътче от несигурното бъдеще, което приличаше на кътче от градина. Никога Гребер не би имал сили и кураж сам да премине тази преграда. Наистина, когато пристигна, той мечтаеше да намери нещо, да го вземе, да го притежава и да го остави преди да замине, за да го намери след като се върне - нещо, което да бъде наистина негово, което да носи името му. Мисълта му обаче никога не бе отивала толкова далеч. Той хвърли поглед към здрачевината, която надзърташе през люляковите клонки. Колко безграничен е полетът на мисълта. И колко странно беше да чувствува, че оттатък преградата, пред която той досега се бе спирал, може да има живот, и че това, което той бе смятал за мигновено похищение, може да бъде спокойно притежание, което ще продължи с едно чуждо, неродено създание в безкрайното бъдеще, пълно с нежност, която той никога не бе познал; Колко простор и колко смътно предусещане имаше в това, и колко силно той желаеше, и не желаеше, и все пак желаеше тази бедна и пълна с утеха измама на безсмъртието.

- Влакът тръгва в шест часа - каза той. - Всичките ми неща са в ред. Сега трябва да вървя. Няма да ме изпращаш на гарата. Искам да тръгна оттук и да отнеса частица от това място, тъй като ти живееш тука, а не от блъсканицата и стеснението, което човек изпитва на гарата. Последния път майка ми ме изпрати на гарата. Не можах да я убедя да не идва. Беше ужасно и за нея, и за мене. Трябваше ми доста време, за да се съвзема и дори по-късно в съзнанието ми винаги се явяваше споменът за една нещастна жена в сълзи и пот, която гледа как се отдалечава влакът, а не за майка ми, такава, каквато тя е всъщност. Нали ме разбираш?

- Добре. Затова не искам и ти да ме виждаш натоварен като магаре и превърнат само в един военен номер между другите. Искам да се разделим такива, каквито сме тук, в този момент. А сега вземи тези пари, запазих ги специално за теб. Там нямам нужда от тях.

- И аз нямам нужда от никакви пари. Печеля достатъчно за себе си.

- Невъзможно е да ги изхарча там. Вземи ги и си купи рокля. Луксозна, не практична, но красива рокля, която да отива на златистата ти шапчица.

- Ще ти пращам колети с парите.

- Не, не, никакви колети. Там ние имаме повече храна, отколкото вие. Не забравяй да си купиш рокля. Разбрах някои работи, като те гледах да купуваш шапката. Обещай ми, че ще си купиш рокля. Не нещо практично за работа. Парите ще стигнат ли?

- Да. Дори ще има и за чифт обувки.

- Чудесно. Купи си тогава и златисти обувки.

- Добре - каза Елизабет. - Златисти обувки с много високи токове, леки като перце. Ще ги обуя, за да те посрещна като се връщаш.

Гребер измъкна от раницата си потъмнялата рисувана икона, която беше донесъл за майка си.

- Ето нещо, което намерих в Русия. Вземи я.

- Не, не, Ернст. Дай я на някой друг. Или я вземи обратно със себе си. Това е много... много окончателно, нали разбираш? Вземи я обратно.

Той погледна иконата.

- Намерих я в една разрушена къща - каза той. - Може би наистина тя да не носи никакво щастие. Виж, за това не помислих.

Той я сложи обратно в раницата си. Иконата представляваше Свети Никола на златист фон, заобиколен от група ангелчета.

- Ако искаш, мога да я занеса в черквата - каза Елизабет. - В тази, в която нощувахме, в черквата "Света Катерина".

"В тази, в която нощувахме" - помисли си той. Вчера този спомен беше съвсем близо, а днес е вече безкрайно далеч.

- Няма да я вземат - каза той. - Не е от същата религия. Служителите на бога на любовта не страдат от излишна търпимост.

Помисли си, че трябваше може би да зарови иконата в гробницата на Блюмер, заедно с праха на Крузе. Но това сигурно щеше да бъде едно светотатство в повече.

Той не се обърна. Не вървеше нито бавно, мито много бързо. Раницата беше тежка, а улицата безкрайна. Щом зави зад ъгъла, почувствува, че сякаш е завил зад безкрайно много ъгли. Само минута по-рано още чувствуваше благоуханието от косите на Елизабет; сега витаеше само миризмата на старите пожари, на спарения, тежък следобеден въздух, сладникавата воня от разлагащи се трупове, която се носеше из развалините от топлия вятър. Той задмина укрепленията, които се издигаха край града. От едната страна алеята от липи беше черна и овъглена, а от другата - раззеленена. Коритото на реката беше задръстено от хоросан, плява, чували, изтърбушени легла и овъглени греди. "Ако сега свирят тревога - помисли си той, - трябва да отида в някое скривалище и ще имам извинение, че съм пропуснал влака. Какво ли ще каже Елизабет, ако види изведнъж, че се връщам?" Запита се, без да може да си отговори на въпроса. В такъв случай всичко красиво, което съществуваше между тях, може би щеше да се превърне в повод за нови страдания. Също като на гарата, когато един влак има закъснение и човек разполага с още половин час, който трябва да прекара в мъчителен, затруднен разговор. Всъщност това бяха само мечти. В случай на тревога влакът нямаше да тръгне, а щеше да чака и Гребер щеше да успее да го свари след отбоя.

Той стигна до "Брамшерщрасе". Оттук бе направил първите си стъпки в града. Автобусът, който го бе довел, стоеше на същото място и чакаше. Той се качи в него. След десет минути тръгнаха. Междувременно гарата беше отново преместена. Сега тя представляваше хангар с тенекиен покрив, боядисан в зелено и кафяво. От едната страна беше опнато сиво платно, а до него за маскировка бяха поставени няколко изкуствени дървета и един обор, от който се показваше главата на крава, направена от дърво. Два стари коня пасяха на една поляна. Влакът беше вече композиран. Известен брой вагони носеха надпис: "само за войници". Един часовой преглеждаше документите. Той не каза нищо за това, че Гребер идваше един ден по-късно. Гребер се качи и си намери място до прозореца. След малко в купето влязоха още трима души: един подофицер, един ефрейтор с белези по лицето и един артилерист, който веднага започна да яде. На перона докараха подвижна кухня. Обслужваха я две млади и една стара болнични сестри, които носеха железни пречупени кръстове, закачени като брошки на гърдите им.

- Носят ни кафе - каза подофицерът. - Просто да не повярваш.

- Не е за нас - отговори ефрейторът. - Носят го за един ешелон млади войници, които заминават за пръв път. Чух да разправят преди малко. Щели да им дръпнат и една реч. С нас вече по-малко се церемонят.

Група бежанци се наредиха на перона. Направиха им проверка и те застанаха в две редици с пакетите и ръчните си куфарчета, като впериха поглед в котела с кафе. Появиха се и няколко есесовски офицери. С елегантните си лачени ботуши и бричовете си те приличаха на щъркели. Трима нови отпускари влязоха в купето. Единият от тях отвори прозореца и се наведе навън. На перона стоеше жена с дете. Гребер погледна детето, а после и жената. Тя имаше набръчкан врат, уморени очи и плоски, паднали гърди. Облечена беше в избеляла лятна рокля на шарки, които представляваха сини вятърни мелници. Всичко му изглеждаше много по-ясно, отколкото преди - светлината и всичко останало, което виждаше.

- Значи така, Хаинрих - каза жената.

- Да, всичко хубаво. Мария. Поздрави всички.

- Да.

Те се гледаха и мълчаха. Няколко души с духови инструменти се наредиха по средата на перона.

- Какво внимание! - каза ефрейторът. - Младото пушечно месо заминава с почести. Мислех, че отдавна вече са изоставили тези глупости.

- Можеха и на нас да дадат по малко кафе - отговори подофицерът. - Все пак ние сме стари фронтоваци и също отиваме да се бием.

- Почакай до вечерта. Тогава ще получиш същото кафе във вид на чорба.

Чу се маршировка и команди. Новобранците пристигнаха. Почти всички бяха много млади. Само няколко души по-едри и по-стари правеха изключение. По всяка вероятност те бяха бивши есесовци или идваха от СА.

- Много от тия се бръснат - каза ефрейторът. - Виж ги какви са зелени. Деца. И ако на тях трябва да се разчита да задържат фронта!

Новобранците се строиха. Подофицерите закрещяха заповеди. След това всичко утихна. Някой започна да държи реч.

- Затвори прозореца! - каза ефрейторът на войника, който се навеждаше към жена си.

Войникът не отговори нищо. Гласът на оратора долетя отново, сух и металически, сякаш излизаше от тенекиени струни. Гребер се облегна назад и затвори очи. Хайнрих продължаваше да стои на прозореца. Не беше чул какво каза ефрейторът. Чувствуваше се неловко, мъчно му беше и гледаше Мария с глупаво изражение. Мария го гледаше със същия поглед. "Колко добре направих, че казах на Елизабет да не идва!" - помисли си Гребер.

Най-после гласът млъкна. Четиримата музиканти засвириха "Дойчланд, Дойчланд юбер алес", а след това "Хорст-Весел". Изсвириха набързо и двата химна - само по една строфа от всеки. В купето никой не мръдна. Ефрейторът бъркаше с пръст в носа си и разглеждаше без интерес това, което вадеше от него.

Новобранците се качиха в своя вагон, последвани от сестрите с кафето. След няколко минути подвижната кухня мина празна по перона.

- Уличници такива! - каза подофицерът. - Ние, старите, трябва да изпукаме от жажда!

Артилеристът в ъгъла прекъсна за момент яденето си.

- Какво каза? - запита той.

- Казах, уличници! Ти какво плюскаш? Телешко ли? Артилеристът захапа нов сандвич.

- Свиня! - каза той.

- Свиня...

Подофицерът погледна по ред всички в купето. Търсеше подкрепа. Артилеристът престана да му обръща внимание. Хайнрих продължаваше да виси на прозореца.

- Поздрави също и леля Берта - каза той на Мария.

- Добре.

Те отново замълчаха.

- Защо още не тръгваме? - запита някой. - Минава вече шест.

- Чакаме може би някой генерал.

- Генералите пътуват със самолет. Трябваше да потърпят още половин час.

- Хайде, тръгвай си вече, Мария! - казваше Хаинрих от време на време.

- Нищо, мога да почакам.

- Трябва да нахраниш малкия.

- Имаме време, вечерта е пред нас. Настъпи отново мълчание.

- Поздрави също и Йозеф - каза Хайнрих.

- Да, добре. Няма да забравя.

Артилеристът се изпърдя шумно, въздъхна дълбоко и веднага заспа. Като че ли влакът беше чакал само този сигнал. Той потегли бавно.

- Значи, поздрави всички, Мария.

- И ти също, Хайнрих.

Влакът започна да усилва бързината си. Мария тичаше покрай вагона.

- И да внимаваш за малкия, Мария!

- Да, да, Хайнрих. И ти също внимавай за себе си!

- Добре, добре!

Гребер наблюдаваше изтерзаното лице на тичащата под прозореца жена. Тя тичаше така, сякаш животът й зависеше от това дали още десет секунди няма да загуби Хайнрих от погледа си. И тогава изведнъж той забеляза Елизабет. Тя беше застанала по такъв начин зад хангара на гарата, че не беше възможно да я види по-рано от влака. Той се усъмни за секунда, после различи дори лицето й. По него беше изписана такава пълна безпомощност, че приличаше на лицето на мъртвец. Гребер се спусна към прозореца и сграбчи Хайнрих за раменете.

- Пусни ме на прозореца!

Изведнъж всичко бе забравено. Не разбираше вече защо беше дошъл сам на гарата. Не разбираше вече нищо. Трябваше да я види на всяка цена. Трябваше да й извика. Не беше й казал нищо от това, което най-много искаше да й каже.

Той разтърси Хайнрих с отчаяние. Хайнрих висеше до кръста вън от прозореца. Левият му лакът запушваше мястото, през което Гребер можеше да се промъкне.

- Поздрави също и Лизе! - надвикваше той пухтенето на локомотива.

-- Пусни ме да видя! Махни се от прозореца! Жена ми е вън!

Гребер стовари ръката си на рамото на Хайнрих и се опита да го откъсне от прозореца. Хайнрих продължаваше да лежи целият навън. Той ритна Гребер по пищяла.

- Много поздрави на всички! - крещеше той.

Гласът на жената вече не можеше да се чуе. Гребер ритна Хайнрих в коляното и изскубна рамото му назад. Хайнрих не се остави. С едната си ръка той махаше на Мария, а с другата и с лакътя си се беше вкопчил за прозореца. Влакът направи завой. Гребер видя Елизабет над главата на Хайнрих. Тя беше вече много далеч и изглеждаше съвсем малка - стоеше сама до хангара. Гребер започна да маха с ръка над късо остриганата глава на Хайнрих. Тя можеше може би да види още ръката, но не можеше вече да види кой маха. Група къщи изскочиха пред влака и гарата изчезна окончателно.

Хайнрих се откъсна бавно от прозореца.

- Да те вземат... - започна да ругае Гребер разярен и изведнъж млъкна. Хайнрих се беше обърнал към него. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Гребер отпусна ръка.

- Ах, каква мръсотия!

- Гледай ти какви истории за нищо! - каза ефрейторът.

23

Минаха два дни, докато намери полка си и се представи в канцеларията на ротата. Фелдфебелът го нямаше. Там беше само писарят. Селото беше разположено на сто и двадесет километра западно от мястото, което Гребер познаваше.

- Как е тук? - запита той.

- Истинска мръсотия. Е, как прекара отпуската?

- Горе-долу. Какво ново има?

- Много работи. Нали виждаш къде сме сега,

- Къде е ротата?

- Един взвод копае окопи. Друг заравя мъртвите, Ще се върнат на обед.

- Има ли много промени?

- Сам ще видиш. Не си спомням вече кои бяха тук, когато ти замина. Получихме доста подкрепления. Все деца. Мрат като мухи. И понятие си нямат от война. Имаме си нов фелдфебел. Старият умря. Дебелият Майнерт.

- На първите линии ли беше?

- Не, случи му се в нужника. Хвръкна във въздуха с цялата барака. - Писарят се прозина. - Сам ще видиш какво ново има. Чудя ти се защо, докато си беше в къщи, не си нагласи така, че да ти се забие някое малко парче бомба в задника?

- И аз сам се чудя защо - каза Гребер. - За добрите работи човек винаги се сеща, когато е вече много късно.

- На твое място щях да си остана спокойно няколко дни повече. Никой нямаше да обърне внимание в тази бъркотия.

- Ето още една идея, за която човек се сеща след като се е върнал.

Гребер мина през селото. То приличаше на това, от което навремето тръгна в отпуска. Всичките тези села си приличаха. Всички бяха съвършено опустошени. Единствената разлика се състоеше в това, че сега вече нямаше сняг. Навсякъде беше мокро и кално. Ботушите затъваха дълбоко и земята ги държеше така здраво, сякаш искаше да ги издърпа. По главната улица имаше нахвърляни дъски, за да може да се минава по тях. Те се люлееха под краката, водата бълбукаше отдолу и когато някой стъпеше на единия край, другият се изправяше високо.

Слънцето грееше и беше доста топло. На Гребер му се струваше дори, че е много по-топло отколкото в Германия. Той се ослуша по посока на фронта. Бумтенето на силния артилерийски огън ту се усилваше, ту отслабваше. Той намери избата, която му бе посочил писарят и хвърли раницата си в един свободен ъгъл. Упрекваше се безкрайно, че не си бе продължил отпуската с още ден-два. Наистина, изглежда никой не му обръщаше никакво внимание. Излезе отново навън. Пред селото имаше окопи, пълни с вода, стените им се ронеха малко по малко. От едната страна се издигаше малък мизерен бункер от бетон. Стоеше там като гробница всред потъналата във вода околност.

Гребер се върна обратно. На главната улица видя командира на ротата Рае. Той залиташе по дъските като щъркел с очила. Гребер му се представи.

- Имахте късмет - му каза Рае. - Всички отпуски бяха прекъснати веднага след заминаването ви. - Светлите му очи се вгледаха в Гребер. - Заслужаваше ли си поне?

- Да - отговори Гребер.

- Радвам се. Тук ние затънахме до гуша в мръсотия. Наистина всички тези позиции са само временни. По всяка вероятност ще бъдем изтеглени на нови резервни позиции, приготвени в тила. Вие видяхте ли ги? Трябва да сте минали покрай тях на връщане.

- Не, не ги видях.

- Не?

- Не, господин лейтенант - повтори Гребер.

- Трябва да са на около четиридесет километра оттук.

- Сигурно съм минал край тях през нощта. Всъщност аз спах почти през цялото пътуване.

- Така трябва да е.

Рае погледна Гребер с такъв поглед, сякаш искаше да го запита още нещо.

- Вашият взводен командир падна убит. Лейтенант Мюлер. Сега го замества лейтенант Мас.

- Мас?

- Да.

Рае натисна бастуна си в лепкавата кал.

- Докато има такава кал като тази, за руснаците ще бъде мъчно да напредват с артилерията и танковете си. Това ни дава време да се прегрупираме. Всяко нещо си има добрата и лошата страна, нали? Радвам се, че се върнахте отново, Гребер. Имаме нужда от стари бойци за трениране на новобранците. - Той продължи да пъха бастуна си в калта. - Как е там?

- Почти като тука. Много въздушни нападения.

- Нима? Толкова ли е лошо?

- Не зная доколко е лошо в сравнение с другите градове, но ние имахме тревоги всеки два три дни.

Рае гледаше Гребер, като че ли очакваше той да му каже нещо повече. Гребер обаче замълча.

Другите се върнаха на обед.

- Гледай ти, отпускаря! - каза Имерман. - А бе, човече, за какъв дявол се върна в тази мръсотия? Нима не можа да дезертираш, а?

- И къде да отида?

Имерман се почеса по главата.

- В Швейцария - каза той най-после.

- Виж ти, как не се сетих, дърти хитрецо. И като си помисля, че всеки ден за Швейцария заминават специални луксозни влакове с дезертьори! На покривите им има червен кръст, за да не ги бомбардират. И цялата швейцарска граница е украсена с надписи: "Добре дошли, дезертьори от Третия райх!" Не можа ли да ми предложиш нещо по-добро, бе глупако! Чакай, чакай, а ти откога си станал толкова храбър, че да държиш такива речи?

- Първо на първо винаги съм говорел такива неща. Сигурно вече си забравил, след като си слушал хората в тила да си шушукат. После, ние отстъпваме. Намираме се почти пред погром. След всеки сто километра може да се псува малко по-силно.

Имерман започна да чисти куртката си от засъхналата кал.

- Мюлер е убит - каза той. - Майнеке и Шрьодер са в лазарета. Мюке получи куршум в корема. Трябва да е умрял във Варшава. Кой имаше още от старите? А, да, Бернинг - без десен крак. Кръвоизлияние.

- А Хиршланд? - каза Гребер.

- Хиршланд ли? Какво Хиршланд?

- И той е убит, нали?

- Да не си полудял! Той е тук, виж го, ей там.

Гребер се обърна. Истина беше: седнал на една стара бъчва, в този момент Хиршланд чистеше канчето си. "А майка му ме уверяваше, че бил убит - помисли си Гребер. - Трябва да му обясня тази работа."

Той се приближи до него.

- Ходих да видя майка ти - каза му той.

- Наистина ли? Значи не си забравил? Съвсем не се надявах.

- Защо?

- Защото не съм свикнал да ми правят услуги. Гребер си спомни, че малко остана да забрави за това посещение.

- Как е тя? - запита Хиршланд. - Каза ли й, че съм добре?

- Хиршланд, майка ти те мисли за убит. Получила била официално съобщение от ротата.

- Й таз хубава!

- Лично тя ми го каза.

Хиршланд просто не можеше да повярва.

- Ама аз нали й пиша почти всеки ден!

- Тя е убедена, че си написал тези писма преди да те убият.

- По какъв начин, дявол да го вземе, е могло да бъде изпратено това съобщение? Всъщност тук няма друг Хиршланд.

- Не. Сигурно някой го е направил нарочно.

- Никой не може да направи нарочно подобно нещо.

- Никой ли? А Щайнбренер? Той още тук ли е?

- Разбира се. Използуваха го два дни в канцеларията на ротата, след като фелдфебелът беше убит. Писарят беше болен тогава.

- Но това е отвратително.

- И аз съм на твоето мнение.

- Нали Рае подписва всички официални писма?

- Майка ми откъде да знае. За нея подписът си е подпис.

Работата ставаше все по-ясна.

- Каква мръсотия! - изръмжа Гребер. - Просто да не повярваш! Но защо този мерзавец е постъпил така?

- За да се пошегува, да ме възпитава, поради еврейската ми кръв. Майка ми как посрещна новината?

- Изглеждаше спокойна. Трябва веднага да й пишеш. Разкажи й за мен, тя ще си спомни за моето посещение.

- Докато отиде писмото, ще мине дълго време. Гребер забеляза, че устните на Хиршланд треперят.

- Да отидем веднага в канцеларията - каза той. - Трябва да изпратя телеграма. В противен случай ще разкажем всичко на Рае.

- И дума да не става, не.

- Защо не? Можем дори да направим нещо повече: да разобличим Щайнбренер.

- Аз не. Не мога в никакъв случай. Нямам доказателства, а дори и да имах... Не, абсолютно е невъзможно. Нима не разбираш.

- Да, Хиршланд, разбирам те - каза мрачно Гребер. - Успокой се, всичко това няма да трае дълго!

След вечерята Гребер намери Щайнбренер. Той беше в отлично настроение. Приличаше на готически ангел, почернял от слънцето.

- Как е моралът в страната? - запита той. Гребер остави канчето си.

- Когато стигнахме на границата - започна той, - един капитан от СС ни събра и ни съобщи, че ни се забранява, под страх на най-тежко наказание, да говорим за положението в страната. Щайнбренер се разсмя.

- На мен можеш всичко да разкажеш, нали и аз самият съм от СС.

- Не съм толкова глупав. Най-тежко наказание - това значи да те осъдят на смърт за саботиране морала на армията на райха.

Щайнбренер изведнъж престана да се смее.

- Говориш така, като че ли кой знае какво има за разправяне. Като че ли там стават катастрофи!

- Не съм казал нищо подобно! Само повторих това, което ни разясни капитанът от СС.

Щайнбренер погледна Гребер изпитателно.

- Ти си се оженил, а?

- Откъде знаеш?

- Аз зная всичко.

- Знаеш го от канцеларията. Не се прави на важен. Май доста често се мотаеш из канцеларията?

- Толкова често, колкото имат нужда от мен. И аз всъщност ще се възползувам от следващата си отпуска, за да се оженя.

- Така ли? А знаеш ли вече за коя?

- За дъщерята на оберщурмбанфюрера в нашия град.

- То се знае.

Щайнбренер не разбра иронията на Гребер.

- Сместа на кръвта е първокласна - започна да обяснява той, цял погълнат от въпроса. - Източна Фризия от моя страна и Рейнска Долна Саксония - от нейна. И двамата ще имаме право на месечни добавки за подобрение на расата. Децата, разбира се, ще получат такова възпитание, каквото подобава за случая - най-доброто, каквото партията може да предложи. След пет години жена ми ще може да претендира за командно място в Райхсфрауеншафт, (Организацията на жените в третия райх - б. пр.) като примерна германска майка. Ако междувременно ни се родят две или три близначета, фюрерът ще им бъде кръстник, Също и на петото и следващите деца. Както виждаш, кариерата ми е готова. Ясно ли ти е?

- Ясно ми е.

- Качествено подобрение на расата с всички средства. Не е достатъчно само да се унищожат евреите. Те трябва да бъдат заместени с чистокръвни германци. Поколение на господари.

- Много евреи ли си унищожил? Щайнбренер се засмя жлъчно.

- Ако можеше да видиш служебното ми досие, нямаше да задаваш такъв въпрос. Това, това се казваше работа! - той се наведе поверително към Гребер. - Поисках да ме преместят. Ще ме изпратят в някоя част

* Райхсфрауеншафт - Организацията на жените в третия райх - б. пр.

на войските на СС. Там има повече неща за вършене, а и авансирането е по-бързо. Гледат на нещата в голям мащаб. Няма никаква нужда от тези абсурдни съдебни формалности. Вършат масови екзекуции. Онзи ден за един следобед ликвидирали триста предатели руснаци и поляци. По този повод шест души получили кръста за военна заслуга. А тук най-много да екзекутираме от време на време по някой мизерен бракониер - и никакъв орден, разбира се. От заминаването ти досега нямаше повече от половин дузина екзекуции. Частите за прочистване и СД имат със стотици и стотици. И авансирането върви успоредно, разбира се.

Погледът на Гребер блуждаеше в червения здрач на безкрайната руска степ. Няколко гарвани се виеха над тях като черни дрипи. Щайнбренер беше истинска рожба на партията. Напълно здрав, напълно трениран за всякакви физически упражнения, напълно лишен от собствени мисли, напълно безчовечен. Това беше един робот, за когото гимнастиката, поддържането на оръжието и убийството представляваха едно и също нещо.

- Ти ли изпрати съобщението на майката на Хиршланд?

- Кой ти каза?

- Зная, че си ти.

- Нищо не знаеш. Откъде ще го знаеш?

- Научих. Какъв хубав майтап си направил!

Щайнбренер избухна в смях. Той наистина не притежаваше никакво чувство за ирония. Красивото му лице сияеше от удоволствие.

- Нали е хубав майтап? Кой знае как е изглеждала старата като е чела съобщението! И без никакъв риск. Хиршланд няма да посмее да каже нищо, а и всъщност стават грешки, нали? На всекиго може да се случи.

Гребер го гледаше втренчено.

- Наистина имаш смелост - каза той.

- Смелост ли? Няма нужда от смелост за такива неща; от чувство за хумор - да.

- Не, това е наистина смелост. Който извърши подобно нещо, умира в кратък срок. Известно е на всички. Щайнбренер се разсмя силно.

- Каква глупост! Бабешки приказки.

- Не са никакви бабешки приказки. Който извърши това, подписва смъртната си присъда. Правило, което е било проверено не един път.

- Хайде, хайде - каза Щайнбренер, - ти сам не вярваш нито дума от това, което говориш.

- Напълно вярвам и ти би трябвало да направиш като мен. Това е старо германско поверие. Не бих желал да бъда на твое място.

- Ти си луд!

Щайнбренер стана. Вече не се смееше.

- Познавах двама, които бяха направили нещо подобно. Паднаха убити няколко дни по-късно. Трети един бе по-късметлия. Един куршум му откъсна тестикулите. Разбира се, той се отърва, но остана импотентен. Може и ти да се отървеш така евтино. Но в такъв случай вече не може да става и дума за две или три близначета. Вярно е обаче, че някой друг би могъл да ги направи на жена ти. Нали в края на краищата е важна чистотата на кръвта - личността на бащата не е от голямо значение.

Щайнбренер гледаше Гребер с ужас.

- Ти пък, какъв циничен и безчовечен можеш да бъдеш! Винаги ли си бил такъв? Всъщност всичко това са само глупости.

Той постоя още малко и се отдалечи с бавни крачки, като си подсвиркваше с уста. Гребер се излегна на една дъска. Фронтът боботеше. Гарваните продължаваха да хвърчат. Стори му се изведнъж като че ли никога не си е ходил в отпуска.

Той беше на пост от полунощ до два часа сутринта и обикаляше селото. Черният силует на развалините се издигаше във фойерверка на фронта. Небето трепваше, пламваше и угасваше при всеки залп на артилерията. Ботушите стенеха в рядката кал, като прокълнати души.

Мъката го налегна бързо, изненадващо и неусетно. Досега не бе мислил за нищо, тъй като прекара дните на пътуването си в състояние на вцепенение. Сега тя го проряза ненадейно и без всякакъв преход, сякаш го разкъсваше на парчета.

Той се спря и зачака. Стоеше, без да мърда. Чакаше острието на ножа да се забие по-дълбоко, да превърне мъката му в терзание, да й придаде известен образ, за да може и тя да се съсредоточи в него и с това да стане достъпна за разума и за утехата или поне възприемлива, като неизбежна фаталност.

Напразно чакаше. Не чувствуваше нищо друго, освен ясната мъка на загубеното - и то загубено завинаги. Не съществуваха никакви мостове. Притежавал бе всичко и всичко бе загубил. Ослуша се в себе си. Все пак някъде трябва да има още глас на надежда, някакво ехо от нея трябва все още да броди като дух. Не откри нищо. Нищо, освен празнота и безименна мъка.

"Още е много рано - помисли си той. - Надеждата ще се върне по-късно, когато мъката попремине." Търсеше я, заклеваше я да остане, не искаше тя да му се изскубне, искаше да я задържи, за да я използува тогава, когато мъката стане непоносима. "Тя ще се върне, трябва само да потърпя известно време" - помисли си той. Произнасяше имена и се мъчеше да си ги представя. Потресеното лице на Елизабет изплува пред него неясно, като в мъгла - така, както го видя за последен път. Всички други образи, които тя бе имала, се сляха в едно и изгубиха очертанията си; само страдалческият остана ясен. Опита се да си представи градината и къщата на г-жа Вите. Успя донякъде, като му се струваше, че натиска клавишите на пиано, което не издава никакъв звук. "Какво е станало? - помисли си той. - Може би й се е случило нещо. Може би е в безсъзнание. Може би къщата се е срутила точно в този момент. Може би тя е мъртва?"

Той измъкна ботушите си от калта. Подгизналата земя изстена. Гребер усети, че го облива пот.

- Така ще се умориш - каза някой. Беше Зауер, пъхнал се в ъгъла на един разрушен обор.

- И после, чуваш се от един километър - продължи той. - Какво те е прихванало? Гимнастика ли правиш?

- Кажи ми, Зауер, ти женен ли си?

- Разбира се. Когато човек има стопанство, трябва да е женен. Без жена няма добро стопанство.

- Отдавна ли си женен?

- От петнадесет години. Защо питаш?

- Как се чувствува човек, когато е женен от толкова дълго време?

- Виж ти въпрос. Как искаш да се чувствува?

- Чувствуваш ли женитбата като котва, която те държи? Нещо, за което винаги мислиш и към което винаги искаш да се върнеш?

- Котва ли, какво е това котва? Разбира се, че мисля. Виж, тъкмо днес мислих целия ден. Време е за пролетната сеитба. Главата ми се замайва като си помисля.

- Не говоря за стопанството ти. Говоря за жена та.

- Че то е едно и също. Нали ти го казах. Без жена няма добро стопанство. Но каква полза има да мислиш? Никаква. Само грижи, и туй то. Отгоре на това и този Имерман, който по цял ден дрънка, че пленниците спели с всяка самотна жена - Зауер подсмръкна шумно. - Имам голямо двойно легло - прибави той непонятно защо.

- Имерман е само един бърборко.

- Той разправя, че когато една жена свикнела с мъж, не можела да изтърпи дълго и че веднага си търсела друг.

- Ах, мръсникът! - каза Гребер, почервенял от гняв. - Тази проклета дървена глава си мисли, че всички хора са еднакви. Това е най-голямата тъпота, която съм чувал.

24

Те не можеха вече да се разпознаят един друг. Не можеха да разпознаят дори и униформите си. Само каските, гласовете и езикът им даваха още възможност да разберат, че принадлежат на една и съща част. Окопите бяха отдавна срутени. Фронтът представляваше една начупена линия от дупки и бункери. Тя се менеше постоянно. Нищо не беше останало там, освен дъжд и вопли, и нощ, светлина от експлозиите и хвърчащата на всички страни кал. Сякаш небето, раздрано от "щуките", връхлиташе отгоре с проливен дъжд и метеори от бомби и снаряди.

Прожекторите захапваха като бели кучета парцаливите облаци. Противосамолетната артилерия беснееше сред трясъка на тръпнещия хоризонт, самолети в пламъци се сгромолясваха надолу; златна градушка от ракети излиташе на снопове някъде отзад и се пръскаше в безкрайността. Жълти и бели лампиони увисваха в простора и после угасваха, сякаш потънали в дълбока вода. Тогава барабанният огън започваше отново.

Това траеше вече дванадесет дни. Първите три дни линиите издържаха. Бункерите бяха понесли артилерийския огън без особено тежки повреди. После предните укрепления паднаха. Линията беше пробита от танковете, но противотанковата артилерия успя да задържи пробива няколко километра по-навътре. В сивото утро горяха подпалени танкове, гъсеничните вериги на някои от тях, които бяха преобърнати, продължаваха да се въртят и наподобяваха обърнати по гръб бръмбари. Дисциплинарни батальони бяха изпратени напред, за да поставят нови дървени платформи за оръдията и да възстановят телефонните връзки. Те трябваше да работят почти без огнево прикритие. За два часа загубиха повече от половината си хора. Ята бомбардировачи се спускаха ниско и непохватно от синьото небе и нападаха бункерите. На шестия ден половината от бункерите бяха вън от строя и можеха да служат вече само за прикритие. На седмата нощ русите атакуваха и бяха отблъснати. После падна такъв дъжд, сякаш настъпваше втори потоп. Войниците бяха неузнаваеми. Те пълзяха из лепкавите ями като някакви насекоми с един и същ предпазен цвят. Ротата имаше подкрепата само от още две полуразрушени укрепления с картечници и няколко минохвъргачки. Останалата част от хората се криеха в ямите и стърчащите тук-там късове стени. Рае командуваше едното укрепление. Мас - другото.

Те удържаха позициите три дни. На втория ден останаха почти без боеприпаси: русите можеха спокойно да напредват. Не последва обаче никаква атака. По-късно, възползувайки се от здрача, няколко германски самолета прелетяха над линиите и хвърлиха боеприпаси и храна. Войниците прибраха една част от хвърленото и се нахраниха. През нощта пристигнаха подкрепления.

Дисциплинарните батальони слагаха готово сковани дървени платформи. По тях поставяха нови оръдия и тежки картечници. Един час по-късно започна ненадейна атака без артилерийска подготовка. Русите се озоваха внезапно на петдесет метра от първата линия. Част от ръчните бомби не експлодираха. Русите се втурнаха напред.

В блясъка на експлозиите Гребер забеляза пред себе си каска с бели очи под нея, отворена уста, а отзад - ръка, която се издигаше като недодялан жив клон. Той стреля нататък, грабна от новобранеца до него една ръчна бомба, която той бърникаше, и я хвърли пред себе си. Тя експлодира.

- Отвивай капсулите, идиот! - изкрещя той на новобранеца. - Дай ги насам! Не ги дърпай!

Следващата бомба не експлодира. "Саботаж -- мина му през ума. - Саботаж на пленниците от военните фабрики, които сега се обявяват против нас." Той хвърли друга, клекна, видя, че към него хвърчи руска бомба, просна се в калта, усети въздушния натиск от експлозията и почувствува удар като от камшик, тупалка и кал. Скочи отново и изкрещя:

- Хайде! Бързо! Давай! - и чак когато ръката му остана празна, се обърна и видя, че зад него нямаше никакъв новобранец и че ръката му беше изцапана не с кал, а с човешко месо. Той се плъзна в ямата, потърси пипнешком, намери един войнишки пояс и двете последни бомби, които оставаха, и видя как някакви сенки се катереха по края на трапа, прескачаха го и тичаха напред. Той се свря отново на дъното ...

"Пленник съм - помисли си той. - Пленник. В капан". Изпълзя предпазливо в края на ямата. Калта го прикриваше достатъчно. Необходимо беше само да не мърда. В светлината на един лампион успя да забележи, че парчетата от трупа на новобранеца се бяха полепили навсякъде из трапа - крак, оголена ръка, раздробено тяло. Бомбата го беше засегнала право в корема. Тялото му бе поело цялата експлозия върху себе си и по този начин бе запазило Гребер.

Продължи да лежи, като не смееше да си подаде главата над ръба на ямата. Видя как картечницата от укреплението вдясно откри огън. После затрака тази отляво. Докато те стрелят, не е загубен. Целият терен пред тях се намираше в обсега на кръстосания им огън. Никакви руси вече не минаваха. Изглежда само една част от тях бяха успели да пробият. "Трябва да се приближа до укреплението" - помисли си той. Болеше го главата, чувствуваше се полузамаян, но в подсъзнанието му съществуваха няколко съвсем ясни и точни мисли. В това се състоеше именно разликата между опитния войник и новобранеца: в такива случаи младият войник е изцяло обзет от паника, която го прави по-непредпазлив. Гребер знаеше, че може да се престори на умрял, ако русите се появят отново. Мъчно щяха да го забележат в калта. Обаче колкото по-близо успееше да се промъкне до укреплението, толкова по-добре щеше да бъде за него по-късно.

Пропълзя до най-близката дупка, падна в нея и устата му се напълни с вода. След малко запълзя нататък. В следващия трап имаше двама убити. Почака малко. После чу експлозиите на ръчни бомби и разбра от отблясъците, че те идват от лявото укрепление. Русите бяха пробили и там и сега атакуваха от двете страни. Картечниците залаяха. След малко престанаха да се чуват детонациите от ръчни бомби; от укреплението обаче продължаваха да стрелят. Гребер пропълзя напред. Знаеше, че русите ще се върнат отново. Тъй като те предполагаха, че в големите трапове ще намерят войници, малките представляваха по-сигурно скривалище. Той стигна до една трапчинка и легна в нея. Заваля дъжд като из ведро. Тежките картечници млъкнаха. Тогава артилерията откри отново огън. Пряко попадение засегна дясното укрепление. То сякаш хвръкна във въздуха. Утрото настъпи мокро и със закъснение.

Гребер успя да се присъедини към другите преди още да се бе съмнало. Зад един разбит танк се натъкна на Зауер и двама новобранци. От носа на Зауер течеше кръв. Една ръчна бомба бе избухнала съвсем близо до него. Коремът на единия от новобранците беше изтърбушен. Червата му висяха навън. Дъждът ги мокреше. Нямаха с какво да го превържат. Всъщност това беше излишно. Колкото по-бърже умре, толкова по-добре за него. Вторият новобранец лежеше със счупен крак. Паднал бе в една дупка. Просто беше непонятно как бе успял да си счупи крака в тази рядка кал.

Във вътрешността на изгорелия танк се виждаха овъглените скелети на екипажа. Горната част на тялото на единия бе провиснала навън. Лицето му бе изгоряло само наполовина. Другата половина беше издута, виолетовочервена и разцепена. Зъбите му се белееха като гасена вар.

Един войник за свръзка от левия бункер дойде при тях.

- Сбор в бункера! - извика той. - Има ли още останали хора из ямите?

- И понятие нямаме. Къде са санитарите?

- Всички са убити или ранени. Войникът запълзя нататък.

- Ще ти доведем някой санитар - каза Гребер на новобранеца с отворения корем. - Или пък ще ти донесем превръзки. Веднага ще се върнем.

Новобранецът нищо не отговори. Той лежеше с побледнели устни, свит и смален в лепкавата кал.

- Невъзможно е да те издърпаме с платнище - обърна се Гребер към новобранеца със счупения крак. - Невъзможно е в тази кал. Подпри се на нас и се опитай да подскачаш на здравия си крак.

Те го взеха по средата и се повлякоха от дупка на дупка. Напредваха бавно. Новобранецът изстенваше всеки път, когато го подхвърляха в дупките. Накрая кракът му се извъртя съвсем. Не можеше вече да продължи. Те го изоставиха зад една останка от стена, близо до бункера, и сложиха каската му върху нея, за да могат санитарите да го намерят. До него лежаха двама руси. Единият беше без глава, другият лежеше по корем и калта под него беше червена.

Видяха още руси. После стигнаха до собствените си убити. Рае беше ранен. Лявата му ръка беше набързо превързана. Трима тежко ранени лежаха на дъжда, завити с едно платнище. И тук нямаше вече никакъв превързочен материал. Час по-късно, ниско над тях прелетя един "Юнкерс" и хвърли няколко пакета. Те паднаха много далеч, към руските линии.

Дойдоха още седем души. Останалите се бяха събрали в десния бункер. Лейтенант Мас беше убит. Фелдфебелът Райнике пое командуването. Нямаше почти никакви боеприпаси. Минохвъргачките бяха повредени. Но две тежки и две леки картечници бяха още в изправност.

Десет души от дисциплинарната рота успяха да се доберат до тях. Донесоха им боеприпаси и консерви и отнесоха ранените. Имаха носилки. Видяха как сто метра по-далеч двама от тях на връщане хвръкнаха във въздуха. Артилерийският огън прекъсна почти всякаква връзка с тила през цялата сутрин.

На обед дъждът престана. Показа се слънцето. Изведнъж стана много горещо. Калта започна да засъхва и да се напуква.

- Ще ни атакуват с леки танкове - каза Рае. - Дявол да го вземе, къде са противотанковите оръдия? Трябва да ни докарат няколко, без оръдия сме загубени.

Огънят продължи. Следобед се появи отново един транспортен самолет "Юнкерс". Охраняваха го няколко "Месершмита." "Щуките" се появиха и ги нападнаха. Два от тях бяха свалени. След това два "Месершмита" паднаха в пламъци. "Юнкерсът" се върна обратно. Той хвърли пакетите си много далеч, някъде назад, "Месершмитите" продължиха борбата. Те бяха по-бързи от руските машини, имаше обаче три пъти повече руски самолети. Германските бяха принудени да се върнат обратно.

Още на другия ден умрелите започнаха да миришат. Гребер си намери място в бункера. Останали бяха само двадесет и двама души. Приблизително толкова беше събрал и Райнике от другата страна. Останалите бяха убити или ранени. Преди няколко дни бяха сто и двадесет.

Той седеше и си чистеше оръжието. Целият беше потънал в кал. Не мислеше за нищо. Беше като машина. Нищо вече не си спомняше от миналото. Само седеше тук и чакаше, и спеше, и се събуждаше, и беше готов да се отбранява.

Танковете се появиха на другата сутрин. През цялата нощ артилерията, минохвъргачките и картечниците бяха изолирали предната линия от тила. Телефонните връзки бяха на няколко пъти възстановявани и прекъсвани. Подкрепленията, за които се говореше, не пристигнаха. Германската артилерия стреляше вече съвсем рядко. Руският огън беше станал убийствен. Бункерът бе засегнат още два пъти, но продължаваше да стои. Всъщност едва ли представляваше вече истински бункер: това беше някакъв безформен бетонен блок, който се клатушкаше в калта като кораб в буря. Половин дузина удари, нанесени един след друг, бяха разклатили основите му. При всяко ново попадение войниците политаха към стените.

Гребер не можа да превърже драскотината от куршум, която бе получил на рамото си. Поля я с малко коняк, който намери. Бункерът продължаваше да се люлее и да трепери. Не приличаше вече на кораб в буря, а на подводница със загасени мотори, която се клатушка по дъното на морето. Времето вече не съществуваше. То беше също така простреляно. Стояха свити в тъмнината и чакаха. Не съществуваше вече някакъв град в Германия, където Гребер е живял в продължение на няколко седмици. Никаква отпуска всъщност не е съществувала, не е съществувала също и никаква Елизабет. Всичко това е било само странен сън между живота и смъртта - половин час безумен сън, през който една ракета се бе устремила нагоре, за да угасне. Нищо друго не съществуваше освен бункерът.

Леките руски танкове пробиха фронта. Пехотата вървеше зад тях и пристигна с тях. Ротата пусна да минат танковете и подложи пехотата на кръстосан огън. Нажежените цеви на картечниците изгаряха ръцете. Но те продължаваха да стрелят. Руската артилерия не можеше вече да ги обстрелва. Два танка се върнаха, завъртяха се наоколо и откриха огън. Задачата им беше лека: нямаше никакви противотанкови оръдия. Бронята им беше много здрава за картечниците. Опитаха се да се прицелят в отворите им, но да се улучат беше въпрос на шанс. Танковете маневрираха, за да излязат от обсега на огъня, и продължаваха да стрелят на свой ред. Бункерът се тресеше. Бетонът се пукаше.

- Ръчните бомби - изкрещя Райнике.

Събра цял сноп, провеси ги през раменете си и се втурна към изхода. Между два залпа той изтича навън, прикривайки се зад бункера.

- Двете картечници по танковете, огън! - изкомандува Рае. Опитваше се да прикрие Райнике, който от своя страна искаше да се приближи в полукръг и да хвърли бомбите в колелата на танковете - почти безнадеждна операция. Руските тежки картечници влязоха в действие.

След малко един от танковете престана да стреля. Никой не чу експлозията.

- Улучен! - изкрещя Имерман. Това не беше вече човек, който се бие срещу* другарите си, а човешко същество, което защитава живота си.

Танкът вече не стреляше. Картечниците съсредоточиха огъня си върху втория танк, който направи завой и изчезна.

- Минаха шест - изкрещя Рае, - Сигурно ще се върнат. Всички картечници кръстосан огън! Трябва да спрем пехотата.

- Къде е Райнике? - попита Имерман, след като се окопитиха.

Никой не отговори. Райнике вече не се върна.

Така издържаха целия следобед. Малко по малко бункерът се превърна на прах, двете картечници обаче продължаваха да стрелят. Те стреляха по-нарядко. Имаше съвсем малко боеприпаси. Хората отвориха няколко кутии консерви и пиха вода от една яма. Ръката на Хиршланд бе пронизана от куршум.

Слънцето жарко печеше. Небето беше покрито с големи бели облаци. Бункерът миришеше на кръв и на барут. Мъртвите навън се подуваха. Който можеше, спеше. Никой не знаеше дали бяха отрязани от тила или още имаха връзка.

Вечерта огънят се усили. После внезапно намаля и почти престана. Те се втурнаха навън и зачакаха атака. Нищо не се случи. Два часа - нищо! Тези спокойни два часа им действуваха по-уморително, отколкото едно сражение.

В три часа сутринта бункерът не представляваше нищо друго освен безформен куп от желязо и бетон. Трябваше да го изоставят. Имаха шест убити и трима ранени. Трябваше да отстъпят. Влякоха ранения в корема около стотина метра, после той умря.

Русите отново атакуваха. На ротата бяха останали само още две картечници. Залегнали в един трап, те отблъснаха атаката. След това продължиха да се оттеглят. Русите сигурно ги смятаха за по-многобройни и по-добре въоръжени, отколкото бяха всъщност; това ги спаси. При второто спиране падна Зауер. Един куршум го засегна в главата и той умря веднага. Малко по-късно, докато тичаше наведен към земята, падна и Хиршланд. Той се завъртя бавно около себе си и не мръдна повече. Гребер го довлече до една дупка и го търкулна на дъното. Гърдите на Хиршланд бяха разкъсани от куршуми. След като ги опипа, Гребер намери окървавения му портфейл и го измъкна. Сега вече нямаше смисъл да се опровергава съобщението за смъртта му, което Щайнбренер беше изпратил на госпожа Хиршланд.

Най-после те стигнаха до втората линия. По-късно получиха заповед да продължат отстъплението. Ротата бе изтеглена от боя. Фронтът бе преместен на мястото, където се намираха резервите.

Няколко километра по-далеч те бяха прегрупирани. Ротата имаше само тридесет човека. На другия ден тя беше попълнена на сто и двадесет.

Гребер намери Фрезенбург в един полски лазарет. Всъщност лазаретът се състоеше от една оскъдно обзаведена барака. Левият крак на Фрезенбург беше раздробен.

- Искаха да го ампутират - каза той. - Някакъв си загубен помощник-лекар. Само това е научил да прави. Успях да се наложа утре да ме евакуират назад. Предпочитам някой опитен лекар да ми прегледа крака още веднъж. --

Той лежеше на походно легло с шина над коляното. Леглото се намираше близо до отворения прозорец. Навън се виждаше част от равното поле. Цялата ливада беше покрита с червени, жълти и сиви цветя. Стаята вонеше. В нея имаше още три легла. . - Какво прави Рае? - попита Фрезенбург.

- Ранен е в ръката. Мускулна рана.

- В лазарета ли е?

- Не. Остана в ротата.

- Така си и мислех -- по лицето на Фрезенбург се изписа гримаса. Едната половина от лицето се усмихна, другата, на която имаше белег от зарастваща рана, остана неподвижна. - Има такива, които не искат да се върнат, Рае е от тях.

- Защо?

- Отказал се е, Загубил е вече всякаква надежда, И всякаква вяра.

Гребер погледна пергаментовото лице пред себе си.

- А ти?

- Аз не зная. Трябва най-напред да уредя тази история- - Той посочи шината.

Топъл вятър нахлу от ливадата.

- Странно нещо, а? - каза Фрезенбург. - Докато имаше сняг си мислехме, че в тази страна няма никога лято. А ето внезапно то е тук. И то дори прекалено.

- Да.

- Как е в къщи?

- Вече не зная. Просто не мога да си представя заедно тези две неща. Отпуската и това тук. Преди можех. Сега вече не. Много са различни едно от друго, Не зная вече кое е действителното.

- Нима някой знае?

- Въобразявах си, че зная. Там всичко ми изглеждаше ясно. Сега вече не. Много кратко беше. И много далечно от това тук. Там дори си мислех, че няма да убивам.

- Ти не си единственият.

- Да. Боли ли те много?

Фрезенбург поклати отрицателно глава.

- В тази барака има нещо, което никой не би се надявал да намери: морфин. Направиха ми инжекция. Още действува. Болката продължава да е тук, но така сякаш някой друг я чувствува. Имам още един-два часа на разположение, за да размишлявам.

- Санитарен влак ли ще пристигне?

- Не, тук има един санитарен камион. Ще ни закара до следващия санитарен център.

- Скоро никой от нас няма да остане тук - каза Гребер. - Сега и ти си отиваш.

- Може би ще ме закърпят отново и ще ме върнат при вас.

Спогледаха се, И двамата знаеха, че това не е вярно.

- Искам да вярвам в това - прибави Фрезенбург. - Поне за час-два, докато трае морфинът. Едно късче живот е понякога дяволски кратко, нали? А после идва нещо друго, за което човек не знае абсолютно нищо. Тази ми е втората война.

- Какво смяташ да правиш по-късно? Имаш ли някакви проекти?

Фрезенбург се усмихна бегло.

- Още не ми е ясно какво другите смятат да правят с мен. Ще трябва най-напред да изчакам. Не мислех, че ще се измъкна оттук. Винаги ми се струваше, че най-после наистина ще ме спипат и после край! Сега трябва да свикна да живея с мисълта, че ме спипаха наполовина. Не зная дали е по-лесно. Смъртта изглеждаше по-лесна. Всичко би било приключено, цялата тая мръсотия вече не би ме засягала, бих си платил цената и край. Сега съм отново потънал в нея до гуша, Човек си представя нещата другояче: че смъртта ще заличи всичко и прочее. А това не е вярно! Аз съм уморен, Ернст. Ще се опитам да поспя, преди да почувствувам отново, че съм инвалид. Пожелавам ти всичко хубаво!

Той подаде ръка на Гребер.

- И аз на теб също, Людвиг - каза Гребер.

-- Моята е лесна. Сега плавам по течението. Примитивният инстинкт към живот. Преди беше друго. Може би бе само измама. Всеки имаше в себе си някаква скрита надежда. Няма значение. Човек винаги забравя, че може сам да сложи край на себе си. Тази възможност получихме като подарък заедно с нашия така наречен разум.

Гребер поклати отрицателно глава.

Фрезенбург му отвърна със своята полуусмивка.

- Прав си - каза той, - Така нищо няма да се уреди. По-добре е да се постараем всичко това никога да не се повтори.

Главата му падна обратно на възглавницата. Внезапно изглеждаше много изтощен. Докато Гребер стигна вратата, очите му вече се бяха затворили.

Гребер тръгна към селото, където беше ротата му.

Слаба здрачевина обагряше небето. Дъждът беше спрял. Калта се беше втвърдил а, Цветя и бурени бяха избуяли по изоставените ниви. Фронтът тътнеше. Всичко изглеждаше така чуждо, сякаш нямаше никаква връзка с действителността. Гребер познаваше това чувство: често го бе изпитвал, когато се събуждаше нощем и не знаеше къде се намира. Тогава му се струваше, че е отпаднал от света и че се носи сам в мрака. Това състояние не траеше дълго. Винаги се окопитваше много бързо- Всеки път обаче в него оставаше следа от някакво странно чувство, че един ден няма вече да се върне обратно на земята.

Това усещане не беше страх. Гребер се свиваше като беззащитно дете, подхвърлено в някаква огромна степ, без изход и край. Сега той бръкна в джобовете си и се огледа. Около него се простираше обичайната картина: развалини, неразорани ниви, руски залез, а в далечината - бледите светкавици на фронта. Всичко беше както обикновено, а заедно с него и безнадеждният хлад, който пронизваше сърцето му.

Усети в джоба си писмата на Елизабет. Те бяха пълни с топлота, нежност и със сладкото вълнение на любовта. Но те не представляваха някаква спокойна лампа, която осветява една добре подредена къща; те бяха блуждаещи светлини над едно блато и колкото повече той се стараеше да ги достигне, толкова повече затъваше в блатото. Поискал беше да запали една лампа, за да си намери пътя за връщане, но я беше запалил преди да построи къщата. Запалил я беше в срутена къща. Тя не само не я разхубавяваше, но я правеше още по-безутешна. Когато беше там, не си беше дал сметка за това. Следваше светлината, от нищо не се интересуваше, искаше да вярва, че е достатъчно само да я следва. А не беше достатъчно.

Дълго беше отбягвал това заключение. Но в края на краищата трябваше да се убеди, че онова, което беше призвано да го поддържа, да го подпомага в живота, го усамотяваше още повече. То не го подкрепяше достатъчно. Трогваше сърцето му, но не го поддържаше. То изчезваше, представляваше някакво малко лично щастие, което не можеше да бъде задържано сред безкрайното блато на общото нещастие и отчаяние. Извади писмата на Елизабет и ги прочете. Алените отблясъци на залязващото слънце оцветиха листовете. Знаеше ги наизуст, но ги прочете още веднъж и те отново го накараха да се почувствува по-самотен отпреди. Толкова кратко трая щастието му, а другото беше толкова дълго. Една отпуска. Но животът на един войник се мери според времето, прекарано на фронта, а не според отпуската.

Гребер постави писмата отново в джоба си. Сложи ги до тия на родителите си, които бе намерил в канцеларията на ротата. Нямаше никакъв смисъл човек да мисли. Фрезенбург имаше право: достатъчно беше да върви крачка по крачка. Човек не трябва да се мъчи да разгадава световната загадка, когато се намира в опасност. "Елизабет - помисли си той. - Защо винаги мисля за нея като за нещо загубено? Нали нейните писма са тук! Тя е жива!"

Селото се появи мрачно и изоставено. Всички тези села изглеждаха като че ли никога вече няма да бъдат отново застроени. Алея от брези водеше до остатъците на една бяла къща. Преди това трябва да е било градина; тук-там още цъфтяха цветя, а до едно мръсно езерце се издигаше статуя. Това беше богът Пан, свирещ на флейта. Никой обаче не отговаряше на неговия огнен зов. Само няколко новобранци търсеха в изоставената овощна градина зелени череши.

25

- Партизани!

Щайнбренер облиза устните си и погледна русите. Те стояха насред площада на селото. Бяха двама мъже и две жени. Едната беше млада. Имаше кръгло скулесто лице. И четиримата бяха докарани сутринта.

- Не приличат на партизани - каза Гребер.

- Такива са. Откъде разбираш, че не са?

- Нямат вид. Приличат на бедни селяни. Щайнбренер се разсмя.

- Ако се разсъждава така, изобщо няма престъпници.

"Това е истина - помисли си Гребер. - Ти самият си най-добрият пример." Видя, че се приближава Рае.

- Какво ще ги правим? - попита командирът на ротата.

- Хванати бяха тук - каза фелдфебелът. - Трябва да ги затворим, докато получим заповед.

- Като че ли са малко нашите главоболия. Защо да не ги изпратим в полка?

Рае не очакваше никакъв отговор. Отдавна вече полкът нямаше определена позиция. В най-добрия случай щабът щеше да изпрати някого да разпитат русите и да реши съдбата им.

- В началото на селото има една бивша чифликчийска къща - намеси се Щайнбренер. - В нея има изба с решетка и желязна врата, която се заключва.

Рае се обърна към него. Той отгатна намеренията на Щайнбренер. Русите ще направят обикновения опит за бягство, който ще бъде фатален за тях. Вън от селото беше винаги лесно да се измисли каквото и да е.

Рае погледна Гребер.

- Гребер - каза той. - Откарайте пленниците! Щайнбренер ще ви покаже къде е избата. Проверете дали е здрава. Елате после да ми докладвате и поставете там часовой. Вземете хора от вашата група. Вие поемете отговорността- Лично вие - прибави той.

Единият от пленниците куцаше. По-възрастната от жените имаше разширени вени. Младата беше боса. Щом излязоха вън от селото, Щайнбренер блъсна по-младия от мъжете.

- Хей! Ти! Тичай!

Мъжът се обърна. Щайнбренер се засмя и му направи знак.

- Тичай! Тичай! Хайде! Свободен си! По-старият русин каза нещо на руски. Другият не се помръдна. Щайнбренер го ритна.

- Ще тичаш ли бе, мърша такава!

- Остави го - каза Гребер. - Нали чу какво заповяда Рае?

- Можем да ги оставим да бягат - измърмори Щайнбренер. - Мъжете, искам да кажа. Щом направят десетина крачки и ще стреляме. Жените ще ги затворим. Младата ще я потърсим през нощта.

- Остави ги на мира и дим да те няма. Тук аз командувам.

Щайнбренер беше вперил поглед в краката на младата жена. Тя носеше къса пола и краката й бяха бронзови и закръглени.

- И без това ще бъдат разстреляни - настоя той. - Или от нас, или от СД. Можем поне да се позабавляваме с младата. На тебе, разбира се, ти пука. Ти скоро се върна от отпуска.

- Стига си дрънкал и помисли за годеницата си! - каза Гребер. - Дъщерята на оберщурмбанфюрера. Рае ти заповяда да ни покажеш избата. Нищо повече.

Тръгнаха по алеята, която водеше до бялата къща.

- Тука - каза Щайнбренер ядосан и посочи една малка, добре запазена постройка.

Построена беше от камък. Вратата й представляваше желязна решетка, която можеше да се заключва отвън.

Гребер разгледа вътрешността на постройката. Изглежда, че преди я бяха използували за обор или за склад. Подът беше от цимент. Пленниците не можеха да излязат без външна помощ. Те вече бяха претърсени, за да се види дали нямат нещо в себе си.

Той отвори вратата и ги накара да влязат. Двама новобранци, които бяха дошли с тях като часови, застанаха с насочено срещу тях оръжие. Един след друг пленниците влязоха в склада. Гребер заключи вратата и провери ключалката. Тя беше здрава.

- В клетка, като маймуни - засмя се иронично Щайнбренер. - Банани! Банани! Искате ли банани, хей маймуни?

Гребер се обърна към новобранците.

- Оставате тук на пост. Ще отговаряте, ако се случи нещо. Ще дойда после да ви сменя. Говори ли някой от вас немски? - обърна се той към русите, Никой не отговори.

- Ще гледаме после да ви донесем малко слама. Тръгвай! - каза той на Щайнбренер.

- Иди им потърси пухени дюшеци - посъветва го иронично Щайнбренер.

- Хайде, тръгвай! А вие да си отваряте очите!

Той се яви пред Рае и му доложи, че пленниците са на сигурно място.

- Натоварвам ви да ги пазите вие, с няколко души - каза Рае. - След няколко дни, когато положението се поизясни малко, надявам се да ви отърва от тях.

- Слушам.

- Трябват ли ви повече от двама души?

- Не. Оборът е здрав. Бих могъл дори да поема поста съвсем сам, ако остана да спя там.

- Добре. Съгласен съм. Новобранците ни са необходими, за да ги обучим още малко в бойната техника. Комюникето... - Рае прекъсна думите си. Изглеждаше зле. - Сам знаете как вървят работите. Хайде, свободен сте.

Гребер си прибра нещата. Не познаваше още много хора от взвода си.

- Да не си станал тъмничар? - запита го Имерман.

- Да. Ще мога да си отспя. Предпочитам това, отколкото да обучавам младоците.

- Надали ще имаш достатъчно време. Знаеш ли какво става на фронта?

- Изглежда, че на лошо мирише?

- Отново стигнахме до ариергардни сражения. Русите пробиват фронта навсякъде. Само преди един час нашите издрънкаха куп глупости. Голяма офанзива. А тук се намираме на равно поле. Невъзможно е да се защищава. Този път сигурно ще направим голям скок назад.

- Вярваш ли, че ще можем да ги спрем като стигнем до германската граница?

- А ти вярваш ли?

- Не.

- И аз не вярвам. Кой искаш да ги спре? Сигурно не и генералният щаб. Няма да смее да поеме отговорността. - Имерман се засмя иронично. - Миналата война успяха да стоварят всичко на гърба на едно ново временно правителство, което образуваха набързо специално за целта. Тези тъпи глупаци се хванаха в капана, подписаха примирието и осем дни по-късно ги обвиниха, че са предали отечеството. Сега и дума да не става. Тоталитарен режим - тотално поражение. Няма друга политическа партия, за да преговаря.

- С изключение на твоята - отговори Гребер горчиво.

-- Казвал си ми го често.

- А всъщност ще имаме друго тоталитарно правителство и методите ще останат същите. Отивам да си лягам - каза Гребер. - Искам само да мисля каквото желая, да казвам каквото желая и да правя каквото желая. Но откакто и левицата, и десницата се възглавяват от пророци, това, което желая, е най-непростим грях.

Хвана го яд, че още веднъж започна да спори с Имерман. Разговорите с него и с Щайнбренер бяха еднакво безполезни.

Взе си раницата и се запъти към походната кухня, Получи си канчето фасулена чорба, парчето хляб и салама, които му се полагаха за вечеря. По този начин нямаше нужда да се връща отново в селото.

Беше чудно тих следобед. Новобранците си отидоха, след като донесоха малко слама. Фронтът продължаваше да тътне, но въпреки това изглеждаше, че денят ще бъде спокоен.

Пред склада се простираше една подивяла морава,, изтъпкана и изровена от бомбите, но въпреки това раззеленена. От двете страни на бившата алея растяха няколко храста, обсипани с цвят.

Гребер откри в градината, зад алеята от брези, един малък полуразрушен павильон, откъдето можеше да наблюдава обора. Той намери вътре няколко книги. Те бяха подвързани с кожа с позлатени краища. Дъждъд и снегът толкова ги бяха развалили, че само една беше четлива. Касаеше се за едно томче с романтични гравюри и идеализирани пейзажи. Текстът беше на френски. Той започна да прелиства бавно книгата. Постепенно картините го заинтересуваха. Те събудиха у него мъчителна и безнадеждна носталгия, която продължи да чувствува дълго време, след като беше затворил книгата.

Тръгна по алеята от брези и стигна до брега на езерцето. Всред тинята и водораслите се беше разположил свирещият на флейта Пан. Едно от двете му рогчета беше паднало. Но нали той бе преживял две войни и една революция! Той беше съвременник на гравюрите от старинната френска книга, свидетел на една епоха, която Гребер не познаваше. Гребер бе роден през Първата световна война, израсна в мизерията на инфлацията и в неспокойното време на годините след войната, а се пробуди в една нова война. Той се разходи около басейна покрай павильона и се върна при пленниците. Опита с ръка желязната врата. Тя не бе построена за обора, по-късно беше поставена там. Може би собственикът на къщата и на парка е чакал сам смъртта зад нейната решетка.

Старата жена спеше. Младата се беше свила в един ъгъл. Двамата мъже стояха прави, устремили поглед в небето. Те погледнаха към Гребер. Момичето гледаше пред себе си. Най-старият русин наблюдаваше Гребер. Гребер се обърна и се излегна на моравата.

Облаци се плъзгаха по небето. Птички чуруликаха по брезите. Една синя пеперуда летеше над дупките от бомби от цвят на цвят. След малко се появи и втора пеперуда. Те заиграха заедно и се подгониха. Боботенето от фронта се усили. Двете пеперуди се съединиха и се издигнаха бавно в топлия слънчев въздух. Гребер заспа.

Вечерта един новобранец донесе малко храна за пленниците. Фасулената чорба, останала от обед, разредена с вода. Новобранецът почака докато се наядат пленниците и после прибра канчетата обратно. Той донесе и дажбата цигари на Гребер. Бяха повече от обикновено. Това беше лош признак. По-добра храна и повече цигари даваха само когато предстояха тежки дни.

- Днес следобед имахме два часа извънредни учения - каза новобранецът. Той погледна Гребер със сериозно изражение на лицето. - Бойни учения, хвърляне на бомби, бой с нож.

- Командирът на ротата ек знае работата. Не прави това, за да ви тормози.

Новобранецът кимна с глава. Той наблюдаваше русите като някакви редки животни.

- И те са хора - каза Гребер.

- Да, но руси.

-Разбира се, че са руси. Вземи пушката си, Дръж я готова за стрелба. Ще изведем една след друга жените. - Гребер се доближи до решетката и каза:

- Всички в левия ъгъл. Старата жена да излезе! След това ще излязат и другите.

Старият русин каза нещо на другарите си. Те го изслушаха внимателно, Новобранецът приготви пушката си. Старата жена се приближи. Гребер отвори вратата, пусна я да излезе и веднага заключи след нея, Старата жена започна да плаче. Мислеше, че ще я разстрелят.

- Кажете й, че нищо няма да й се случи. Трябва само да отиде по нужда - обърна се Гребер към стария русин.

Русинът й обясни нещо. Тя веднага престана да плаче. Гребер и новобранецът я заведоха до единия ъгъл на къщата, където стърчаха две разрушени стени. Те почакаха, докато се върне и след това изведоха младата. Тя тръгна пред тях бързо и пъргаво. С мъжете беше по-лесно. Те ги заведоха зад постройката и ги следяха с поглед. Младият новобранец държеше сериозно пушката си, готова за стрелба, долната му устна бе издадена напред - изглеждаше съсредоточен и внимателен. Той придружи втория мъж обратно и заключи вратата.

- Страшно интересна работа - каза той.

- Така ли смяташ? - Гребер остави пушката си. - Сега си свободен да си вървиш.

Почака, докато новобранецът си отиде. После извади цигарите си и даде на стареца по една за всеки пленник. Драсна клечка кибрит и я подаде през решетката. Всички запушиха. Цигарите блещукаха в полумрака и осветяваха лицата. Гребер гледаше младата рускиня и изведнъж го обзе мъчителен копнеж за Елизабет.

- Ти... добър - каза старият русин, който бе проследил погледа му.

Лицето му бе долепено до железните пръчки.

- Война загубена... за германци... ти човек добър - каза той тихо.

- Глупости.

- Защо не... нас оставиш излезем ... и дойдеш с нас? - набръчканото лице се обърна за миг към младата рускиня и се върна към Гребер. - Дойдеш с нас... и Маруся ... скрием тебе ... хубаво място ... живееш. Живееш... - повтори той настойчиво.

Гребер поклати отрицателно глава. "Това не е никакъв изход - помисли си той. - Това не. Но къде е изходът?"

- Живееш ... не умреш ... само пленен ... - шепнеше русинът. - Ти също... не умреш ,.. добър към нас ... ние невинни ...

Изглеждаше лесно. Гребер им обърна гръб. Изглеждаше лесно в нежната светлина на изчезващия ден. Вероятно те бяха невинни. У тях не намериха никакво оръжие и те не приличаха на партизани. Двамата стари със сигурност не бяха такива. "А ако ги пусна? - помисли си той. - Поне ще съм направил нещо, макар и нещо малко. Бих спасил няколко невинни същества. Но не мога да отида с тях. Не с тях. Не при това, от което бягам." Гребер започна да обикаля из градината. Намери се отново при басейна. Брезите изглеждаха сега черни на фона на небето. Върна се обратно, Една цигара продължаваше да блещука в тъмнината на обора. Лицето на стария русин лъщеше зад решетката.

- Живееш... - каза той. - Добър... с нас,,, Гребер взе остатъка от цигарите си и ги пъхна в голямата ръка. После измъкна няколко клечки кибрит и ги подаде на русина.

- Дръж ... пушете ... за през нощта.

- Живееш... ти млад... войната свърши за тебе тогава ... ти добро човек... ние невинни ... живееш .,, ти ... ние... всички...

Това беше приятен и дълбок глас. Произнасяше "живееш", както някой черноборсаджия казваше "масло", както проститутката - "любов", нежно, насърчително, примамливо и фалшиво. Като че ли можеше да продаде "живот". Гребер почувствува, че гласът го дразни.

- Запуши си устата! - изкрещя той на стария човек. - Престани с глупостите си или ще те издам. Тогава ще те ликвидират!

Той продължи да обикаля. Тътнежът на фронта ставаше все по-силен. Първите звезди блеснаха. Внезапно се почувствува много самотен. Поиска му се отново да лежи в землянката всред миризмата и хъркането на другарите си. Струваше му се, че е изоставен от всички и че трябва сам да вземе някакво решение.

Опита се да заспи и легна на сламата в павильона. "Може би ще успеят да избягат, без да забележа" - помисли си той. Но не се успокои. Знаеше, че това е невъзможно. Хората, които бяха построили склада, се бяха погрижили за това.

Фронтът ставаше все по-неспокоен. Самолети бумтяха в нощта. Картечници тракаха. После се чуха глухите експлозии на бомби. Гребер се ослуша. Шумът се увеличаваше. "Дано успеят да избягат" - помисли си той отново. Стана и отиде при постройката. Всичко беше спокойно. Пленниците изглежда спяха. Видя обаче смътно лицето на стария русин и се върна обратно.

След полунощ той разбра, че на фронта бушува ожесточен бой. Тежката артилерия стреляше далеч зад линиите. Попаденията вече не бяха далеч от селото. Гребер знаеше колко бяха слаби позициите. Можеше сам да следи развоя на сражението. Танковете скоро ще атакуват. Земята сега трепереше от барабанния огън. Трясъкът беше обхванал целия хоризонт. Той чувствуваше всичко с всяка частица на тялото си. Чувствуваше, че скоро и той ще бъде засегнат и все пак му се струваше, че всичко това се върти около него по някакъв странен начин в една вихрушка пред буря, около малката бяла постройка, в която седяха четиримата руси - сякаш внезапно те се намираха в центъра на разрушението и на смъртта и като че всичко зависеше от това какво ще се случи с тях.

Той вървеше нагоре-надолу, приближаваше се до обора и се връщаше, усещаше ключа в джоба си, въртеше се върху сламата и едва призори потъна в тежък и неспокоен сън.

Небето беше сиво, когато се събуди, фронтът беснееше. Артилерийският огън стигаше вече над и зад селото. Той погледна към склада. Решетката беше в ред. Русите се движеха вътре. След това видя Щайнбренер да тича към него.

- Отстъпление! - викаше Щайнбренер. - Русите пробиха. Сбор в селото. Бързо! Всичко е с главата надолу. Прибирай си нещата! - Той се спря пред Гребер. - Тях ще ги ликвидираме набърже.

Гребер почувствува как се усили биенето на сърцето му.

- Къде е заповедта? - попита той.

- Заповед ли? Ако беше видял какво става в селото, нямаше да искаш никаква заповед. Нима не чу офанзивата?

- Чух.

- Значи ти е ясно на какъв огън сме. Бързо! Да не мислиш, че ще мъкнем тази банда със себе си? Ще ги ликвидираме през решетката на вратата.

Сините очи на Щайнбренер искряха. Кожата на носа му беше опъната над костта. Той несръчно пипна поясока си.

- Аз съм тук отговорен - каза Гребер. - Щом нямаш никаква заповед, кръгом, и да те няма! Щайнбренер се засмя.

- Добре де, тогава ликвидирай ги ти.

- Не - каза Гребер.

- Единият от нас трябва да ги разстреля. Не можем да ги влачим със себе си. Махай се с твоето меко сърце! Тръгни напред, аз скоро ще те настигна!

- Не - каза Гребер. - Ти няма да ги застреляш.

- Няма да ги застрелям ли? - Щайнбренер вдигна очи. - Няма да ги застрелям ли? - повтори той бавно. - Знаеш ли какво говориш?

- Да. Зная.

- Така, значи знаеш? Тогава знай също, че ти...

Лицето на Щайнбренер се промени. Той хвана револвера си. Гребер вдигна пушката си и стреля. Щайнбренер залитна и се строполи на земята. Той изпусна една въздишка като дете. Револверът му падна от ръката.

Гребер гледаше втренчено тялото. "Законна самоотбрана" - мислеше нещо в него. Един снаряд профуча със свистене над градината.

Той се съвзе от вцепенението си, отиде към обора, извади ключа от джоба си и отвори вратата.

- Бягайте! - каза той.

Русите го гледаха. Не му вярваха. Той хвърли пушката си настрана.

- Бягайте, бягайте! - каза той нетърпеливо и показа празните си ръце.

Предпазливо, младият русин пристъпи с единия си крак навън. Гребер се обърна. Върна се обратно до мястото, където лежеше Щайнбренер. "Убиец!" - каза той, без да разбира какво говори. Гледаше втренчено в Щайнбренер. Не чувствуваше нищо.

Изведнъж мислите му започнаха да текат. Като че ли някакъв камък се бе смъкнал от раменете му. Случило се бе нещо непоправимо. Не чувствуваше вече никаква тежест. Чувствуваше се леко. Знаеше, че трябва да стори нещо, но му се струваше, че ако направи едно движение повече, ще хвръкне в пространството. Главата му бучеше. Тръгна бавно по алеята. Трябваше да се направи нещо безкрайно важно. Но той все още не можеше да определи какво. То беше толкова непонятно и толкова ново, и все пак толкова ясно, че пораждаше страдание.

Гребер погледна русите. Те тичаха наведени в обща група - жените напред. Старият се обърна назад и го забеляза. В ръцете му се оказа пушка. Вдигна я и се прицели. "Значи са били партизани" - помисли си Гребер. Той видя черното отверстие на цевта. То растеше. Гребер искаше да извика високо, имаше още толкова много неща да каже, бързо и високо... Не почувствува куршума. Изведнъж видя пред себе си само трева - някакво цвете близко до очите си, полусмачкано, с червеникаво венче и нежни листенца, което ставаше все по-голямо и по-голямо, както това вече се бе случило веднъж, но той не си спомняше кога. Цветето трептеше, самотно изправено пред стеснилия се хоризонт на отпуснатата му глава, безмълвно, само за себе си, излъчващо последна утеха и целия мир на света, то ставаше все по-голямо и по-голямо, докато изпълни цялото небе - и очите на Гребер се затвориха.

Ерих Мария Ремарк

Време да се живее и време да се мре

Преводачи Матей Чернев и Любомир Пенчев

Редактор Симеон Коларов

Редактор на издателството Венета Маринова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Надежда Мирянова

Дадена за набор ноември 1985 г.

Подписана за печат юли 1986 г.

Излязла от печат септември 1986 г.

Печатни коли 23 Издателски коли 19,32

УИК 20,38 Формат 32/84/108

Поръчка 4009 Цена 2,70 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП "Д. Благоев" ул. "Н. Ракитин" 2 - София

Ocr and spellchek: Glarus

Source: http://123.dir.bg

Upload april 2002