ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ II

НАПРАВЛЕНИЕ - МОЗЪКА

 

   

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Необходим

2. Отвлечен

3. Маленкий град

4. Пещерата

5. Кома

6. Решението

7. Корабът

8. Подготовката

9. Артерията

10. Капилярът

11. Целта

12. Междуклетъчното пространство

13. Клетката

14. Аксонът

15. Сам!

16. Смъртта

17. Напускане

18. Завръщане?

19. Обрат

 

 

 

ОТ АВТОРА

През 1966 година беше публикуван моя роман "Фантастично пътешествие". Всъщност, той беше новелизиран филм, написан от други. Следвах очертания сюжет, доколкото мога. Изключение правят промените поради някои научни противоречия.

Въпреки че имаше успех и все още се издава с твърди и меки корици, не останах напълно доволен от романа, просто защото не можах да го почувствам напълно мой.

Когато се появи възможност да напиша друг роман на същата тема - миниатюризиран кораб с екипаж, в тялото на жив човек - аз се съгласих само при условие, че ще го направя изцяло по мое виждане.

И ето, пред вас е "Фантастично пътешествие II: Направление мозъка". Възможно е да бъде направен филм по него. Ако това се случи, този роман няма да му дължи нищо. За добро или лошо, този роман е мой.

 

 

Глава 1

НЕОБХОДИМ

Този, който е необходим, трябва да се научи да понася ласкателства.

Дежньов-старши

1.

- Извинете. Говорите ли руски? - каза на ухото му нисък глас, определено контраалт.

Албърт Джонас Морисън застина в креслото си. Залата беше затъмнена, а екранът на компютъра настойчиво показваше графики, които никой не гледаше.

Вероятно се беше унесъл в дрямка. Когато седна, от дясната му страна със сигурност имаше някакъв мъж. Кога се беше превърнал в жена? Или беше станал и жената беше седнала на мястото му?

Морисън се изкашля и запита:

- Казахте ли нещо, госпожо?

Не можеше да я види ясно в мрачната зала, а трепкащата светлина от компютърния екран по-скоро замъгляваше образа й. Забеляза, че е с права, черна коса, изпъната гладко, покриваща ушите - без украшения.

- Попитах дали говорите руски.

- Да, говоря. Защо се интересувате?

- Защото това ще ме улесни. Моят английски понякога ми изневерява. Вие ли сте д-р Морисън? А.Дж.Морисън? Не съм сигурна в тази тъмнина. Простете ако съм сгрешила.

- Аз съм А.Дж.Морисън. Познавам ли ви?

- Не, но аз ви познавам.

Ръката й се протегна и докосна леко ръкава на сакото му.

- Имам голяма нужда от вас. Слушате ли какво говорят? Струва ми се, че не.

Разбира се и двамата шепнеха.

Морисън неволно се огледа. Залата беше полупразна и никой не седеше наблизо. Шепотът му се сниши до нивото на нейния глас.

- Дори и така да е? Какво от това?

Стана любопитен просто от скука. Изказването беше го приспало.

- Ще дойдете ли с мене? Казвам се Наталия Боранова.

- Къде да дойда с вас, мис Боранова?

- В кафето, за да можем да поговорим. Много е важно.

Така започна цялата история. По-късно Морисън реши, че присъствието му в определена зала, факта, че не беше нащрек и че беше достатъчно заинтригуван и поласкан, за да поиска да тръгне с жената, която му каза, че се нуждае от него, нямат значение.

В края на краищата, тя щеше да го открие където и да беше, щеше да сграбчи и да го накара да я изслуша. Може би нямаше да бъде толкова лесно при други условия, но щеше да доведе до същото. Със сигурност.

Нямаше начин да се измъкне.

2.

Сега можеше ясно да я разгледа на нормална светлина. Не беше толкова млада, колкото си мислеше. Трийсет и шест? Може би четиридесет?

Тъмна коса. Без никакво сиво. Ясни черти. Гъсти вежди. Силна челюст. Приятен нос. Силно тяло, но не дебело. Висока почти колкото него, въпреки че носеше обувки с нисък ток. Като цяло - жена, която беше привлекателна, без да е красива. Човек може да привикне към такава жена, реши той.

Въздъхна, щом си представи своя образ в огледалото. Оредяваща пясъчноруса коса. Повехнали сини очи. Тясно лице, слабо, жилаво тяло. Остър нос, приятна усмивка. Поне така се надяваше. Но със сигурност, не беше лице, към което да привикнеш. На Бренда и беше омръзнало за малко повече от десет години. Четиридесетият му рожден ден щеше да е пет дни след петата годишнина, откакто разводът им беше оформен окончателно и официално.

Келнерката донесе кафетата. Седяха, без да говорят и се гледаха преценяващо. Накрая Морисън реши, че трябва да каже нещо.

- Никаква водка? - опита се да каже нещо, което да разсее напрежението.

Тя се усмихна и заприлича още повече на рускиня.

- Никаква Кока-Кола?

- Ако това е американския навик, тя поне е по-евтина.

- И има за какво.

- Толкова ли сте бърза и на руски? - засмя се Морисън.

- Да опитаме. Нека да поговорим на руски.

- Ще звучим като двойка шпиони.

Последното й изречение беше казано на руски. Така й отговори и Морисън. Промяната на езика не му направи впечатление. Можеше да го говори и разбира със същата лекота, с която и английския. Трябваше да бъде така. Ако един американец искаше да бъде учен и да следи литературата, трябваше да знае руски, както и един руски учен - да може да се справя с английския.

Например тази жена, Наталия Боранова, въпреки преструвката й, че не владее добре английски, го говореше гладко и с едва доловим акцент.

- А защо ще изглеждаме като шпиони? В Съветския съюз има стотици хиляди американци, говорещи английски, както и стотици хиляди съветски граждани, които говорят руски в Съединените щати. Вече не живеем в лошите стари времена.

- Така е. Пошегувах се. Но, в такъв случай, защо искате да говорим на руски?

- Д-р Морисън, намираме се на ваша територия и това ви дава психологическо предимство, нали? Ако говорим на моя език, това донякъде ще балансира разликите.

Морисън отпи от кафето си.

- Както желаете.

- Кажете, д-р Морисън. Познавате ли ме?

- Не. Никога не съм ви срещал.

- А името ми? Наталия Боранова? Чували ли сте за мен?

- Простете ми. Ако работехте в моята област, щях да съм чувал за вас. Понеже не съм, допускам, че не сте в моята област. Трябва ли да ви познавам?

- Можеше да помогне, но няма значение. Аз, обаче, ви познавам. Всъщност, знам доста неща за вас. Кога и къде сте роден. Къде сте учил. Факта, че сте разведен и че имате две дъщери, които живеят с бившата ви жена. Знам каква е длъжността ви в университета и с какви изследвания се занимавате.

Морисън сви рамене.

- В нашето общество движено от компютри, не е трудно да се намери изброеното от вас. Раздразнен или поласкан ли трябва да бъда?

- Защо избрахте тези алтернативи?

- Зависи дали ми казвате, че съм известен в Съветския съюз, което би ме поласкало или че съм бил цел на разследване, което би могло да бъде дразнещо.

- Нямам намерение да бъда нечестна с вас. Аз ви проучих, поради причини, които са важни за мене.

- По какви причини? - хладно запита Морисън.

- На първо място - че сте неврофизик.

Морисън беше привършил кафето си и разсеяно махна да му долеят още. Чашата на Боранова беше наполовина пълна, но тя очевидно беше изгубила интерес към кафето.

- Има и други неврофизици.

- Но не като вас.

- Несъмнено, опитвате се да ме ласкаете. Това е възможно, единствено защото не знаете нищо за мен. Нищо съществено.

- Че не сте успели? Че вашите методи за анализ на мозъчните вълни не са официално приети във вашата област?

- Щом знаете това, тогава защо ме преследвате?

- Защото в нашата страна имаме неврофизик, който познава вашите трудове и смята, че са блестящи. Скочили сте доста навътре в неизвестното, твърди той и може би грешите. Дори и така да е, вие грешите блестящо.

- Греша блестящо? Това доколко се отличава от обикновената грешка?

- Според него не е възможно да се греши блестящо, без изобщо да не се греши. Дори и да не сте прав в някои аспекти, повечето от онова, което твърдите ще се окаже полезно и може би вие ще сте напълно прав.

- Кой е този особняк, който има такова мнение за мене? Ще го спомена с благодарност в следващата си статия.

- Казва се Пьотр Леонидович Шапиров. Познавате ли го?

Морисън се отпусна назад. Не го очакваше.

- Дали го познавам? Срещал съм го. Наричах го Пийт Шапиро. Хората тук, в Съединените щати, мислят, че той е толкова луд, колкото и аз. Ако се разбере, че той ме поддържа, това ще е просто още един гвоздей в ковчега ми. Слушайте, кажете на Пийт, че оценявам подкрепата му, но ако наистина иска да ми помогне, моля ви, помолете го да не казва на никого, че е на моя страна.

Боранова го изгледа неодобрително.

- Не сте много сериозен. Всичко ли е шега за вас?

- Не. Само аз. Аз съм шегата. Попаднах на нещо наистина голямо и не мога да убедя никого в правотата си. Освен Пийт, както разбрах току-що, но той не се брои. Напоследък дори не успявам да публикувам статиите си.

- Тогава елата в Съветския съюз. Можем да използваме вас и вашите идеи.

- Не, не. Няма да емигрирам.

- Кой ви кара да емигрирате? Ако искате да бъдете американец, никой няма да ви пречи. Но сте посещавали Съветския съюз и можете да го посетите още веднъж, и да останете за известно време. След това ще се върнете в родината си.

- Защо?

- Вие имате безумни идеи и ние имаме безумни идеи. Възможно е да успеете да ни помогнете.

- Какви безумни идеи? Вашите, имам предвид. Знам какви са моите.

- Не са подходящи за обсъждане, докато не разбера, че може би желаете да ни помогнете.

Морисън все още седеше отпуснат назад, осъзнавайки смътно шума около него от хората, които пиеха, ядяха, разговаряха - повечето от тях със сигурност от конференцията. Загледа се в жената, която допускаше, че лудите му идеи може и да са верни, и се зачуди какъв ли...

- Боранова! - викна Морисън, досещайки се внезапно. - Чувал съм за вас. Разбира се. Пийт Шапиро спомена името ви. Вие сте...

Във възбудата си беше заговорил на английски. Боранова протегна ръка към неговата и заби нокти в кожата му.

Морисън се задави и млъкна, а тя отдръпна ръката си.

- Извинявайте! Не исках да ви нараня.

Морисън се загледа в следите върху ръката си, едната от който вероятно щеше да посинее.

- Вие сте миниатюризатор - каза той тихо на руски.

3.

Боранова го изгледа с мълчаливо спокойствие.

- Предлагам да се поразходим и да седнем на някоя пейка край реката. Времето е прекрасно.

Морисън държеше слабо наранената си ръка в другата. Помисли си, че малцина погледнаха към тях, когато извика на английски, но сега вече никой не проявяваше интерес.

- Не желая - поклати отрицателно глава. - Трябва да присъствам на конференцията.

Боранова се усмихна, като че ли той се беше съгласил със забележката й за времето.

- Не съм съгласна. Ще ви бъде по-интересно да поседите край реката.

За миг Морисън си помисли, че е възможно усмивката й да крие съблазън. Едва ли се опитваше да загатне...

Отхвърли тази мисъл преди дори да си я помисли ясно. Тези неща бяха отминали дори и по холовизията - "Красива руска шпионка използва съблазнително си тяло, за да смае един наивен американец."

На първо място, не беше красива, а тялото й не беше съблазнително. Нито пък изглеждаше да има подобно нещо наум. Освен това, той не беше толкова наивен, нито дори заинтересуван.

И въпреки това, след малко я придружаваше през двора на университета в посока към реката.

Вървяха бавно и тя жизнерадостно разказваше за съпруга си Николай и сина си Александър, който ходел на училище и по някаква странна причина се интересувал от биология, въпреки че майка му се занимава с термодинамика. Нещо повече, Александър бил отвратителен играч на шах, за разочарование на баща си, но показвал многообещаващи заложби на цигулка.

Морисън не я слушаше. Вместо това се опитваше да си припомни какво беше чувал за съветските интереси към миниатюризацията и каква е възможната връзка между нея и неговата работа.

- Тази изглежда достатъчно чиста - посочи Боранова към една пейка.

Седнаха. Морисън се загледа към реката. От двете страни на реката се точеха върволици коли, а по повърхността й като стоножки се носеха гребни лодки. Наблюдаваше ги, без напълно схваща какво гледа.

Продължи да мълчи и накрая Боранова, гледайки замислено към него, наруши тишината:

- Не сте ли заинтересуван?

- Какво да ме интересува?

- Предложението ми да дойдете в Съветския съюз.

- Не - отсече Морисън.

- Но защо? След като американските ви колеги не възприемат идеите ви и щом сте подтиснат от това, и търсите начин да се измъкнете от задънената улица, в която сте попаднал, защо не дойдете при нас?

- Като се имат предвид проучванията ви за моя живота, сигурен съм, че знаете, че моите идеи не се приемат. Но как е възможно да бъдете сигурна, че това ме подтиска?

- Всеки нормален човек би бил подтиснат. А с вас е достатъчно само да се поговори.

- Вие възприемате ли идеите ми?

- Аз ли? Аз не работя във вашата област. Не знам нищо или почти нищо за нервната система.

- Предполагам, че просто сте приели преценката на Шапиров за идеите ми.

- Да. Но дори да не беше така, безнадеждните проблеми изискват отчаяни средства. В такъв случай, каква вреда може да ни причини, ако опитаме да приложим като средство вашите идеи? Те няма да влошат положението ни.

- Но вие имате моите идеи. Те бяха публикувани.

Тя го загледа втренчено.

- Склонни сме да мислим, че не всичките ви идеи са били публикувани. Поради това ви потърсихме.

Морисън се засмя насила.

- С какво бих могъл да ви помогна във връзка с миниатюризацията? Аз знам по-малко за миниатюризацията, отколкото вие - за мозъка. Много по-малко.

- Знаете ли изобщо нещо за миниатюризацията?

- Само две неща. Първо, известно е, че Съветите я изследват и второ, че е невъзможна.

Боранова се загледа замислено към реката.

- Невъзможна ли? А ако ви кажа, че постигнахме целта си?

- Ще ви повярвам, колкото и ако ми кажете, че белите мечки могат да летят.

- Защо трябва да ви лъжа?

- Само посочих фактите. Не ме интересуват мотивите.

- И защо сте толкова сигурен, че миниатюризацията е невъзможна?

- Ако намалите човек до размерите на муха, тогава неговата маса ще бъде вкарана в обема на муха. Ще получите плътност, която ще бъде приблизително - Морисън се замисли за момент - сто и петдесет хиляди пъти по-голяма от тази на платината.

- Но ако масата се намалява пропорционално?

- Тогава ще получите по един атом в миниатюризирания човек на всеки три милиона в оригинала. Миниатюризираният човек ще има не само размерите на муха, но и мозъчните й способности.

- А ако и атомите също са смалени?

- Ако говорите за миниатюризирани атоми, тогава константата на Планк, която е абсолютно фундаментална величина в нашата Вселена, го забранява. Миниатюризираните атоми ще бъдат твърде малки, за да се впишат в структурата на Вселената.

- А ако ви кажа, че и константата на Планк също може да бъде редуцирана, така че миниатюризираният човек ще бъде затворен в поле, в което структурата на Вселената е многократно по-фина, отколкото при нормални условия?

- Тогава няма да ви повярвам.

- Без да сте проучили въпроса? Ще откажете да повярвате като резултат от предубеждението си, както вашите колеги отказват да ви повярват?

След тази фраза Морисън замълча за момент.

- Не е същото - смутолеви най-накрая.

- Не е същото ли? - Боранова отново се загледа замислено към реката. - И какво се различава?

- Колегите ми мислят, че греша. Според тяхното мнение идеите ми не са невъзможни теоретично, а само погрешни.

- Докато миниатюризацията е невъзможна?

- Да.

- Тогава елате и вижте. Ако се окаже, че миниатюризацията е невъзможна, както казвате, поне ще имате възможност да прекарате един месец в Съветския съюз като гост на съветското правителство. Ще поемем всички разноски. Ако имате приятел или приятелка, също можете да ги вземете с вас.

- Не, благодаря - поклати глава Морисън. - Не ми се иска. Дори и да е възможна, миниатюризацията не е в моята област. Няма да ми помогне, нито ще представлява някакъв интересен за мен.

- Откъде знаете? А ако миниатюризацията ви даде възможността да изучите неврофизиката така, както никога досега не сте го правили? Както никой никога досега не го е правил? И какво би било, ако междувременно успеете да ни помогнете? Това ще бъде нашата награда.

- Как е възможно да ми предлагате нов подход за изучаване в неврофизиката?

- Но, д-р Морисън, мислех, че говорим точно за това. Не можете да докажете на практика теорията си, защото не можете да изучите достатъчно детайлно отделна нервна клетка, без да я повредите. А какво би било, ако ви направим един неврон голям колкото Кремъл, може би дори още по-голям и получите възможността да го изучите молекула по молекула?

- Имате предвид, че можете да обърнете посоката на миниатюризацията и да направите неврона толкова голям, колкото пожелаете.

- Не, не можем да го увеличим, но можем да ви направим толкова малък, колкото пожелаете и това ще е равносилно, нали?

Морисън скочи и се загледа в нея.

- Не - каза той тихо. - Да не сте луда? Или мислите, че аз съм луд? Довиждане! Довиждане!

Обърна се и закрачи бързо.

- Д-р Морисън! - извика след него Боранова. - Изслушайте ме!

Морисън махна с ръка в знак, че не желае да слуша повече и се втурна през улицата, като с мъка избягна преминаващите коли.

Върна се запъхтян обратно в хотела и почти затанцува от нетърпение, докато чакаше асансьора.

"Луда жена, помисли си той. Иска да ме миниатюризира. Опитва се да ми предложи това невъзможно нещо. Или иска да опита дали е възможно върху мене, което би било безкрайно по-лошо."

4.

Когато застана пред вратата на хотелската си стая, Морисън все още трепереше. Държеше в ръка пластмасовия правоъгълник на ключа, дишаше тежко и се чудеше дали Боранова знае номера на стаята му. Разбира се, би могла да го научи, ако е достатъчно решителна. Огледа коридора в двете посоки, като се страхуваше, че може да я види да тича към него с изкривено лице, разрошени коси и протегнати ръце.

Поклати глава. Това беше чиста лудост. Какво би могла да му направи? Не би могла да го отвлече. Не би могла да го накара да направи нещо, което не иска. Какъв беше този детски страх, който беше го обхванал?

Морисън пое дълбоко въздух и пъхна ключа в прореза на ключалката. Чу слабото щракване при наместването на ключа, след това го издърпа и вратата се отвори.

Мъжът, седящ в плетено кресло до прозореца се усмихна и каза:

- Влезте!

Морисън го погледна учудено и обърна глава, за да погледне номера на стаята.

- Не, не. Това е вашата стая. Влезте и затворете вратата след себе си!

Морисън се подчини на заповедта и се загледа в мъжа с нямо удивление.

Беше приятно закръглен, без да е съвсем дебел и изпълваше креслото от едната до другата облегалка. Носеше сако от тънък плат, а под него риза, която беше толкова бяла, че изглеждаше блестяща. Все още не беше онова, което хората наричат плешив, но беше на път, а остатъка от кафявата му коса беше къдрав. Не носеше очила, но очите му бяха малки и имаха късоглед вид, което може би беше подвеждащо или просто означаваше, че носи контактни лещи.

- Върнахте се тичешком, нали? - попита мъжът. - Наблюдавах ви - той посочи към прозореца - как седите на пейката, след това станахте и забързахте към хотела. Не ми се искаше да седя тук и да ви чакам цял ден.

- Били сте тук, за да ме наблюдавате от прозореца?

- Не, съвсем не. Това беше просто съвпадение. Току-що се разхождахте с дамата. Нищо необичайно, но беше непредвидимо. Все пак, няма нищо. Дори и да не гледах през прозореца, има и други наблюдатели.

Морисън вече беше успял да успокои дишането си и ума си до такава степен, че зададе въпроса, който трябваше да е пръв в разговора.

- Все пак, кой сте вие?

В отговор, мъжът се усмихна и извади малък портфейл от вътрешния джоб на сакото си, и го отвори.

- Подпис, холограма, отпечатъци от пръстите, запис на гласа.

Морисън премести поглед от холограмата към усмихнатото лице. На холограмата също се усмихваше.

- Добре, вие сте от сигурността. Това все още не ви дава право да се вмъквате в стаята ми. Не се крия. Можехте да ме извикате от фоайето или да почукате на вратата.

- Разбира се, вие сте прав. Но помислих, че е най-добре да се срещнем колкото е възможно по-дискретно. Освен това, разчитах на старото познанство.

- Какво старо познанство?

- Преди две години. Не помните ли? На една международна конференция в Маями. Представяхте един доклад и последваха тежки...

- Спомням си този случай. Спомням си и статията. Но вас просто не мога да си спомня.

- Може би това не е изненадващо. Срещнах ви след това. Зададох ви няколко въпроса, а след това изпихме по няколко питиета.

- Не си спомням за тази среща. Френсис Родано?

- Да, това е името ми. Дори го произнесохте правилно. Ударението е върху втората сричка. Отворено а. Очевидно имате силна памет.

- Не, не си спомням за вас. Видях името върху служебната ви карта. Бих искал да напуснете.

- Искам да поговоря с вас като длъжностно лице.

- Явно всички искат да говорят с мен. За какво?

- За вашата работа.

- Вие неврофизик ли сте?

- Би трябвало да знаете, че не съм. Главната ми специалност са славянските езици. А втората - икономика.

- Тогава за какво можем да говорим? Знам добре руски, но вие вероятно сте по-добър. А за икономиката не знам нищо.

- Можем да поговорим за вашата работа. Както преди две години. Вижте, защо не седнете? Това е вашата стая и няма да ви отнема много време. Ако желаете да седнете на това кресло, ще ви го отстъпя с удоволствие.

Морисън седна на ръба на леглото.

- Нека да приключваме. Какво искате да знаете за моята работа?

- Същото, което исках да узная и преди две години. Според вас има ли в мозъка специфична структура, на която се дължат творческите мисли?

- Не е точно структура. Не е нещо, което бихте могли да отделите по обичайните начини. Представлява невронна мрежа. Да, мисля, че има такова нещо. Очевидно. Проблемът е там, че никой друг не мисли така, защото не могат да я локализират и нямат никакви доказателства за съществуването й.

- А вие локализирахте ли я?

- Не. Стигнах до изводите си от резултати си и от анализите на мозъчните вълни, но изглежда, че не съм много убедителен. Анализите ми са... не много ортодоксални.

Замълча и добави горчиво:

- Общоприетото в тази област ги е отвело в задънена улица, но не искат да се вслушат в неортодоксални предложения.

- Казаха ми, че във вашите електроенцефалографски анализи използвате математични методи, които не само са неортодоксални, но и напълно погрешни. Да се отделиш от общоприетото е едно, а да грешиш - съвсем друго.

- Единствената причина, поради която твърдят, че греша е, че не мога да докажа, че съм прав. Единствената причина, поради която не мога да докажа, че съм прав е, че не мога да изследвам в достатъчно големи детайли изолиран мозъчен неврон.

- Опитвал ли сте да ги изследвате? Ако работите с жив човешки мозък, не се ли излагате на опасност да попаднете под ударите на закона?

- Разбира се. Да не съм луд. Работя с животни. Длъжен съм.

- Казахте ми същото и преди две години. В такъв случай трябва да приема, че не сте направил някакви смайващи открития през последните две години.

- Никакви. Но все още съм убеден напълно.

- Вашата убеденост няма значение, ако не можете да убедите някой друг. Но сега искам да ви задам един друг въпрос. Направил ли сте нещо през последните две години, което е могло да убеди в правотата ви Съветите?

- Съветите ли?

- Да. Защо сте изненадан, д-р Морисън? Не прекарахте ли час или два в разговор с д-р Боранова? Не избягахте ли от нея току-що?

- Д-р Боранова ли?

В смущението си Морисън не успя да измисли нищо по-добро от папагалските повторения.

Лицето на Родано не изгуби нито капчица от доброжелателността си.

- Точно така. Познаваме я добре. Държим я под око, където и да се намира в Съединените щати.

- Прозвуча като в лошите стари дни - промърмори Морисън.

- Не, изобщо не е така - сви рамене Родано. - Сега не съществува опасност от ядрена война. Държим се учтиво едни към други, Съветският съюз и ние. Сътрудничим си в космоса. Имаме съвместна минна станция на Луната и свободен достъп до космическите колонии на другите. Това отличава добрите нови дни. Но, докторе, някои неща не са се променили напълно. Държим под око любезните си приятели, Съветите, за да сме сигурни, че остават добродетелни. И защо не? Те също ни държат под око.

- А изглежда, че и мене държите под око - каза Морисън.

- Но вие бяхте с д-р Боранова. Няма как да не бъдете видян.

- Уверявам ви, това повече няма да се случи. Доколкото зависи от мен, възнамерявам никога вече да не съм в близост до нея. Тя е луда.

- Имате предвид буквално?

- Повярвайте ми. Доколкото знам, нищо от онова, което си говорихме не е тайна. Чувствам се свободен да повторя онова, което тя каза. Тя е включена в проект по миниатюризация.

- Чухме за това - безгрижно каза Родано. - Имат специален град в Урал за провеждане на миниатюризационни експерименти.

- А знаете ли дали са постигнали нещо?

- Само предполагаме.

- Тя се опита да ме убеди, че са успели да постигнат истинска миниатюризация.

Родано не каза нищо.

Морисън, който го изчака, за да му даде възможност да каже нещо, продължи:

- Но това е невъзможно, уверявам ви. Невъзможно от научна гледна точка. Трябва да го разберете. Или, след като сте специалист в областта на славянските езици и икономиката, повярвайте на думите ми.

- Не е необходимо, приятелю. Има много други, които казват, че е невъзможно, но въпреки това се интересуваме. Щом желаят, Съветите са свободни да си играят с миниатюризацията, но всъщност не искаме да я притежават, ако ние я нямаме. В края на краищата, не знаем какво приложение би могла да има.

- Никакво! Никакво! - яростно викна Морисън. - Няма защо да се безпокоите за това. Ако нашето правителство наистина не желае Съветския съюз да напредне твърде много в технологиите, трябва да окуражи тази миниатюризационна лудост. Нека Съветите да прахосват пари за нея и време, и материали, и да концентрират всяка частица научен потенциал върху нея. Всичко ще бъде пропиляно.

- И все пак - вмъкна Родано, - не мисля, че д-р Боранова е по-луда или по-глупава от вас. Знаете ли какво си мислих, докато ви гледах как сериозно разговаряте на пейката в парка? Стори ми се, че тя иска вашата помощ. Може би тя смята, че вашите теории в неврофизиката по някакъв начин биха могли да помогнат на Съветите да напреднат в миниатюризацията. Може би вашите странни теории, обединени с техните, биха дали нещо, което изобщо не е странно. Или поне така си мисля.

Морисън стисна устни.

- Казах ви, че нямам тайни за криене, затова ще ви каже, че сте прав. Точно както казахте, тя ми предложи да отида в Съветския съюз и да им помогна за техния миниатюризационен проект. Няма да ви питам откъде го знаете, но не считам, че е било просто догадка и не се опитвайте да ме убедите в това.

Родано се усмихна, а Морисън продължи:

- Във всеки случай, аз казах не. Отказах категорично. Станах и веднага си тръгнах и то бързо. Видяхте ме да бързам. Това е цялата истина. Щях да го съобщя, ако ми бяхте дали време да го направя. Всъщност, в момента ви го казвам. И нямате повод да не ми повярвате, защото по какви причини бих взел участие в проект, който е напълно безсмислен. Дори и да исках да работя срещу страната си, което не е така, аз съм достатъчно добър физик, за да не се замесвам в нещо, толкова ненормално, като работата по безнадежден проект. Та те биха могли със същия успех да работят и върху вечен двигател, антигравитация или пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината, или...

Беше се изпотил обилно.

- Моля ви, д-р Морисън - каза спокойно Родано, - никой не се съмнява в лоялността ви. Аз определено не се съмнявам. Не съм тук, защото съм обезпокоен от разговора ви с жена от Русия. Тук съм, защото имахме причини да мислим, че тя ще се опита да влезе в контакт с вас и се страхувахме, че няма да я изслушате.

- Какво?

- А сега, разберете, д-р Морисън. Моля ви, разберете. Бихме предложили, всъщност много бихме искали, да отидете с д-р Боранова в Съветския съюз.

5.

Морисън се загледа в Родано с пребледняло лице и леко трепереща долна устна. Приглади косата си с дясната си ръка и попита:

- Защо искате да отида в Съветския съюз?

- Не аз, лично. Иска го правителството на Съединените щати.

- Защо?

- По една очевидна причина. Ако в Съветския съюз се провеждат миниатюризационни експерименти, ние бихме искали да знаем колкото е възможно повече за тях.

- Имате мадам Боранова. Вероятно тя знае много неща. Хванете я и го разберете от нея.

- А сега се шегувате - въздъхна Родано. - В наши дни не можем да го направим. Знаете го. Съветският съюз ще си отмъсти веднага по най-неприятен начин, а с тях ще е и световната общественост. Така че, нека не губим време с подобни шеги.

- Добре. Приемам, че не можем да направим нищо грубо. Предполагам, че имаме агенти, които се опитват да изровят повече подробности.

- "Опитват" е правилната дума, д-р Морисън. Имаме агенти в Съветския съюз, точно както и те - тук. Да не говорим за сложната шпионска апаратура на Земята и в космоса. И ние, и те сме много добри в мълчаливото промъкване. Ние също сме много добри в пазенето на тайни. Но тук Съветският съюз е по-добър от нас. Въпреки че вече не живеем в лошите стари дни, както ги наричате вие, Съветският съюз все още не е напълно отворено общество по нашите разбирания. Те имат повече от един век опит в завоалиране на онова, което правят.

- Тогава какво очаквате да направя аз?

- Вашият случай е различен. Обикновеният агент се изпраща в Съветския съюз или в някой регион, където Съветите действат с определена степен на секретност, която може да бъде проникната. Той или тя трябва да се промъкнат в място, където не са добре дошли и трябва да успеят да извлекат информация, която е секретна. Това не е лесно. Не винаги успяват, а понякога биват залавяни, което винаги е неприятно. Във вашият случай, те искат да отидете и се държат, като че ли се нуждаят от вас. Ще ви откарат в самото сърце на тяхната секретна инсталация. Каква възможност ви се предоставя!

- Но те ме попитаха точно преди два часа. Откъде знаете толкова много?

- Интересуват се от вас от доста време. Една от причините, поради които разговарях с вас преди две години беше, че те изглеждаха заинтересувани от вас дори и тогава. Бяхме учудени защо го правят. Така че, когато направиха своя ход, ние бяхме готови.

Морисън почука с пръсти по облегалката на креслото и ноктите му издадоха ритмичен звук.

- Нека го кажа направо. Трябва да се съглася да отида с Наталия Боранова в Съветския съюз, вероятно в района, където се предполага, че работят върху миниатюризацията. Трябва да се престоря, че искам да им помогна...

- Няма нужда да се преструвате - прекъсна го спокойно Родано. - Ако можете, помогнете им, особено ако по този начин ще опознаете по-добре процеса.

- Добре, трябва да им помогна. А след това, когато се върна, ще ви съобщя получената информация.

- Точно така.

- А ако нямам никаква информация? Ако цялата история е един гигантски блъф или те се самозаблуждават? Може би следват някакъв нов Лисенко?

- Тогава ще ни кажете точно това. Бихме се радвали да го научим, ако става дума за узнаване, а не за предположения. В края на краищата, сигурни сме, че Съветите са убедени, че ние имаме някакъв прогрес в антигравитацията. Може би е така, а може би - не. Те не го знаят със сигурност, а ние не възнамеряваме да им позволим да го разберат. Тъй като не искаме съветски учени да идват, за да ни помагат, те нямат лесен достъп до тази информация. Носят се слухове, например, че в Китай се работи върху движението със свръхсветлинна скорост. Звучи доста глупаво, понеже споменахте и двете теми като теоретично невъзможни. Обаче не съм чувал някой да работи върху вечен двигател.

- Това са глупавите държавни игри - рече Морисън. - Защо да не си сътрудничат в тези области? Не сме се променили от лошите стари времена.

- Не сте напълно прав. Животът в добрите нови времена не означава, че сме в рая. Все още има останки от подозрителността и все още се извършват опити да се направи гигантска крачка напред преди останалите. Може би дори е за добро. Възможно е да прогресираме по-бързо, ако се ръководим от егоистични подбуди за величие, които не водят към война. Спирането на опитите да изпреварим съседите и приятелите си може да означава леност и упадък.

- В такъв случай, ако аз евентуално успея достоверно да разбера дали Съветския съюз копае сух кладенец или, напротив, има някакъв прогрес от такъв и такъв характер, ще помогна не само на Съединените щати, но и на целия свят да остане енергичен и прогресивен, включително и на Съветите.

- Погледнато откъм добрата си страна, така е - кимна Родано.

- Трябва да призная, че добре си вършите работата. Обучен сте майсторски. Но не си падам по този бизнес. Привърженик съм на сътрудничеството между нациите и не възнамерявам да играя тази опасна игра от двайсети век в рационалния двайсет и първи. Казах на д-р Боранова, че няма да отида, а сега го повтарям и на вас.

- Разбирате ли, че тази задача ви се поставя от правителството?

- Разбирам, че вие ме карате да отида, а аз ви отказвам. Но ако се окаже, че наистина представлявате правителствените виждания по този въпрос, готов съм да откажа и на правителството.

6.

Морисън седеше зачервен, с навирена брадичка. Сърцето му биеше бързо и се чувстваше герой.

"Нищо не може да ме накара да променя решението си, помисли си той. Какво могат да направят? Да ме хвърлят в затвора? За какво? Трябва да предявят някакво обвинение."

Очакваше изблик на гняв от Родано. Може би заплахи.

Родано просто го изгледа със спокоен израз.

- Д-р Морисън, защо отказвате? - попита той. - Нямате ли чувство за патриотизъм?

- Патриотизъм, да. Безумие, не.

- А защо безумие?

- Знаете ли какво планират да направят с мене?

- Кажете ми.

- Възнамеряват да ме миниатюризират и да ме поставят в човешко тяло, за да изследвам неврофизичното състояние на мозъчната клетка отвътре.

- А защо ще искат да направите това?

- Намекнаха, че това ще ми помогне в изследванията ми. Твърдят, че ще помогне и на тях, но аз със сигурност не възнамерявам да се подложа на такъв експеримент.

Родано почеса пухкавата си коса, така че тя застана в умерен безпорядък и бързо я приглади, като че ли се страхуваше да не покаже твърде много розова кожа.

- Невъзможно е да сте загрижен за това - възрази той. - Казахте ми, че миниатюризацията е напълно невъзможна. В такъв случай, те не могат да ви миниатюризират, каквито и да са намеренията им.

- Ще направят някакъв експеримент с мен. Казват, че владеят миниатюризацията, което означава, че или са лъжци, или луди. В нито един от тези случаи не възнамерявам да ги оставя да си играят с мене. Нито за да им доставя удоволствие, нито за да доставя удоволствие на вас или пък на цялото американско правителство.

- Те не са луди - каза Родано - и каквито и да са намеренията им, те знаят много добре, че ще ги държим отговорни за състоянието на американския гражданин, който е бил поканен в тяхната страна.

- Благодаря! Благодаря! Как възнамерявате да ги държите отговорни? Да заловите в отмъщение техни граждани? Или да им изпратите строга нота? Освен това, кой казва, че ще ме екзекутират публично на Червения площад? А какво ще стане, ако решат, че не искат да се върна и да говоря за тяхната работа по миниатюризацията? Ще получат каквото искат от мене, независимо какво е то и ще решат, че няма защо да позволяват на американското правителство да използва информацията, която съм узнал от тях. Така че ще уредят малка катастрофа. Колко съжаляваме! Колко съжаляваме! И, разбира се, ще платят обезщетение на опечаленото ми семейство и ще ме изпратят обратно в ковчег, покрит с националното знаме. Не, благодаря. Не съм годен за самоубийствени мисии.

- Драматизирате - каза Родано. - Ще бъдете гост. Ще им помогнете, ако можете. Не е необходимо демонстративно да се опитвате да научите нещо. Не ви караме да бъдете шпионин. Ще бъдем признателни, ако успеете да научите повече или по-малко от това, което неизбежно ще видите. Нещо повече. Ще имаме хора там, които ще ви наблюдават, ако могат. Възнамеряваме да се погрижим за безопасното ви завръщане...

- Ако можете - прекъсна го Морисън.

- Ако можем - съгласи се Родано. - Не можем да ви обещаем чудеса. Ако го направя, ще ми повярвате ли?

- Правете каквото искате, но това не е работа за мене. Не съм толкова смел. Не възнамерявам да ставам пешка в някаква налудничава шахматна партия, в която залогът е моя живот, само защото вие или правителството го иска.

- Страхувате се излишно.

- Не е така. Страхът има своето значение. Той държи човек нащрек и пази живота му. Има един номер, за да останеш жив в моето положение и той се нарича страхливост. Ако човек е мускулест и има ум на вол може би не е възхитително да бъде страхливец, но за слабак като мене не е престъпление. Обаче не съм чак толкова голям страхливец, че да бъда накаран да приема ролята на самоубиец, просто защото ме е страх да покажа слабостта си. Разкривам я с удоволствие. Не съм достатъчно смел за подобна роля. А сега, моля, напуснете.

Родано въздъхна, сви рамене, усмихна се и стана бавно.

- Е, тогава, това е. Не можем да ви принудим да служите на страната си, щом не желаете.

Насочи се към вратата, влачейки леко краката си. Хвана дръжката на вратата, обърна се и каза:

- Все пак, малко съм разочарован. Боя се, че сгреших, а мразя да греша.

- Да грешите ли? Какво сте направили? Да не сте се обзаложили с някого за пет долара, че ще скоча при възможността да дам живота си за своята страна?

- Не, мислех, че ще скочите при възможността да придвижите напред кариерата си. В края на краищата, при сегашното положение нямате къде да отидете. Никой не се вслушва в идеите ви. Вашите статии вече не се публикуват. Договорът ви с университета вероятно няма да бъде подновен. Временно назначение? Забравете го! Държавни поръчки? Никога! Не и след като сте отказали нашето искане. Другата година няма да имате никакви доходи и никакво положение. И все пак не искате да отидете в Съветския съюз, при все че бях сигурен, че това е единствения начин да спасите кариерата си. В такъв случай, какво ще правите?

- Това си е мой проблем.

- Не. Наш проблем. Името на играта в нашия добър нов свят е технологичен напредък - престижа, въздействието, възможностите, които идват със способността да правиш нещо, което другите сили не могат. Играта се води между двамата главни състезатели и съответните им съюзници. Ние и те. Съединените щати и Съветския съюз. При цялото благоразумно приятелство, ние продължаваме да се съревноваваме. Жетоните в играта са учените и инженерите, а всеки недоволен жетон може да бъде използван от другата страна. Д-р Морисън, вие сте недоволен жетон. Разбирате ли какво искам да кажа?

- Разбирам, че започвате да ставате нахален.

- Твърдите, че д-р Боранова ви е поканила да посетите Съветския съюз. Наистина ли го направи? Дали не ви е накарала да останете в Съединените щати и да работите за Съветския съюз, в замяна на подкрепа за идеите ви?

- Бях прав. Вие сте нахален.

- Такава ми е работата. А ако съм прав и вие сте скочил при възможността да подобрите кариерата си? Но възнамерявате да го направите по този начин - да стоите тук и да взимате съветски пари или подкрепа в замяна на информацията, която искат.

- Грешите. Нямате доказателства, за да го предполагате и не можете да го докажете.

- Но мога да го подозирам, а също и останалите. В такъв случай ще се погрижим да сте под постоянен надзор. Няма да можете да се занимавате с наука. Свършено е с професионалния ви живот, напълно. Но можете да го избегнете, като просто направите онова, което ви помолихме и отидете в Съветския съюз.

Морисън сви устни и каза със сухо гърло:

- Заплашвате ме с груби опити за шантаж, но аз няма да капитулирам. Ще приема рисковете. Моята теория за мисленето е правилна и някой ден това ще бъде разбрано, независимо какво вие или някой друг прави.

- Може би няма да доживеете "някой ден".

- Тогава ще умра. Може би съм страхлив физически, но не и морално. Довиждане.

Родано хвърли един последен, почти състрадателен, поглед и си тръгна.

А Морисън, треперейки от спазмите на страха и безднадежността, почувства как духа на непокорството го напуска, оставяйки след себе си само отчаяние.

 

 

Глава 2

ОТВЛЕЧЕН

Ако учтивото искане се окаже безполезно, просто вземи онова, което ти трябва.

Дежньов-старши

7.

"В такъв случай аз ще умра", помисли си Морисън.

Дори не се погрижи да заключи вратата след Родано. Остана в креслото си, потънал в мисли. Залязващото слънце светеше в прозореца, но не си направи труда да натисне бутона, който щеше да затъмни стъклото. Просто го остави да си свети. Всъщност, откри, че наблюдаването на танца на прашинките крие някакво хипнотично очарование.

Избяга изплашен от рускинята, но издържа пред американския агент. Издържа от смелост, а може би от отчаяние.

Всичко, което чувстваше сега беше отчаяние. В крайна сметка, казаното от Родано беше вярно. Договора му нямаше да бъде подновен за следващата година и всичките му сондажи за друга работа бяха безуспешни. Беше нежелан в академичните среди, а не притежаваше необходимия опит или по-точно връзките, за да си намери работа в частния сектор, дори и да не се взема предвид мълчаливата намеса на обиденото правителство.

Какво би могъл да направи? Да отиде в Канада?

Например, при Жанвие в университета "Макгил". Преди време беше проявил интерес към идеите на Морисън. Преди време! Морисън не беше опитвал да си намери работа в "Макгил", тъй като не възнамеряваше да напуска страната. Но сега плановете му нямаха никакво значение. Налагаше се.

Можеше да отиде в Латинска Америка, където поне дузина университети биха се зарадвали на идването на северняк, който може да говори испански или португалски добре, или поне до известна степен. Испанският му беше лош, а португалски не знаеше изобщо.

Какво имаше да губи? Не беше обвързан със семейство. Дори и дъщерите му вече му изглеждаха някак далечни, а очертанията им се губеха, като на стара снимка. Нямаше приятели. Във всеки случай, след несполуките на изследванията му не остана нито един.

Разбира се, имаше програмата си, специално разработена от него. В началото беше написана по негови спецификации от малка фирма. Оттогава непрекъснато я изменяше. Може би трябваше да я патентова, макар че беше малко вероятно някой друг да я използва. Щеше, разбира се, да я вземе със себе си където и да отиде. Дори в момента беше с него, във вътрешния джоб на сакото, издувайки го като голям портфейл.

Беше достатъчно тихо, за да чуе собственото си неравно дишане. Морисън разбра, че съзнанието му се мъчи да избяга в съня от повтарянето на едни и същи мисли. Как би могъл да привлече вниманието на другите, след като се отегчаваше от самия себе си?

Забеляза, че слънцето вече не свети в прозореца му и здрача в стаята се сгъстява. Толкова по-добре.

Дочу в просъница някакво слабо бръмчене. Досети се, че е телефона, но не се помръдна. Остана със затворени очи. Вероятно беше онзи човек, Родано, който се обаждаше, за да направи един последен опит. Нека си звъни.

Сънят надделя и главата на Морисън клюмна в толкова неудобно положение, че не можа да остане дълго време заспал.

Събуди се след около петнадесет минути. Небето все още синееше, но в стаята беше притъмняло. Помисли си с чувство на вина, че е изпуснал всичките следобедни доклади. А след това бунтовно си помисли, че така е още по-добре. Защо трябваше да ги слуша?

Бунтовническият импулс се засили. Всъщност, какво правеше на този конгрес? За три дни не успя да чуе нито един интересен доклад, нито пък срещна някой, който би могъл поне малко да помогне на пропадащата му кариера. Какво щеше да прави през останалите три дни, освен да се мъчи да избегне двамата, които срещна днес и в никакъв случай не искаше да вижда отново - Боранова и Родано.

Беше гладен. Не беше обядвал, а сега беше почти време за вечеря. Нямаше настроение да яде сам в плюшения хотелски ресторант, а още по-малко - да плаща надутите цени. Мисълта за чакане в кафетерията беше още по-малко апетитна.

Това решаваше всичко. Беше стоял достатъчно. Можеше да напусне хотела и да отиде пеша до гарата. Не беше далече, а студения вечерен въздух вероятно щеше да поразсее мрачните му мисли. Щяха да са му необходими пет минути, за да опакова багажа си, а след десет щеше да си е тръгнал.

Зае се с тази задача с мрачно изражение. Поне щеше да си спести половината хотелска сметка и да се махне от това място, което, беше убеден, му носеше само нещастия.

Разбира се, беше напълно прав. За съжаление алармената камбанка в ума му не звънна, за да го предупреди, че вече бе стоял прекалено дълго.

8.

Морисън бързо приключи с формалностите на регистратурата. Застана пред голямата стъклена врата на хотела, доволен, че е свободен, но все още неспокоен. Беше проучил внимателно фоайето, за да се убедил, че нито Боранова, нито Родано са наблизо. Сетне огледа редицата таксита и групичките хора, които влизаха и излизаха от хотела.

Изглежда, че всичко беше наред.

Всичко беше наред, с изключение на гневното правителство, незавършените изследвания и предстоящите безкрайни неприятности. Университета "Макгил" изглеждаше все по-привлекателен, ако успееше да се уреди там.

Зави по тротоара и се насочи към железопътната гара, която беше достатъчно отдалечена, за да не се вижда. Пресметна, че ще се прибере в къщи доста след полунощ и няма да има възможност да спи във влака. Имаше книга с кръстословици, които щяха да му запълнят времето, ако светлината бъде достатъчна. Или...

Морисън се завъртя при произнасянето на името му. Направи го автоматично, въпреки че при сегашните условия трябваше да избърза напред. Тук нямаше никой, с когото би искал да разговаря.

- Ал! Ал Морисън! Мили Боже!

Гласът беше тънък и Морисън не успя да го познае.

Не успя да познае и лицето. Беше кръгло, на средна възраст, гладко избръснато и украсено с учила със стоманени рамки. Човекът, на когото принадлежеше това лице беше добре облечен.

Морисън веднага усети обичайното силното затруднение при опита да си спомни човек, който го помни и се държи, като че ли са добри приятели. Отвори уста, докато усилено се опитваше да прерови каталога в ума си.

Изглежда, че мъжът разбираше характера на притеснението на Морисън и това изобщо не го смути.

- Виждам, че не ме помните. Не сте длъжен. Аз съм Чарли Норбърт. Срещнахме се преди, ъ-ъ, няколко години на една конференция в центъра "Гордън". Задавахте въпроси на един от докладчиците по мозъчни функции. Добре го наредихте. Бяхте доста рязък. Така че не е чудно, че ви помня.

- А, да - промърмори Морисън, опитвайки се да си спомни кога за последен път е бил в центъра "Гордън". Може би преди седем години? - Много мило от ваша страна.

- Същата вечер поговорихме доста, д-р Морисън. Спомням си, понеже бях силно впечатлен от вас. Разбира се, вие нямате причини да си спомняте. В мене няма нищо впечатляващо. Видях името ви в списъка на присъстващите. Вашето презиме, Джонас, ме накара веднага да си спомня за вас. Исках да поговорим. Обадих се в стаята ви преди около половин час, но никой не отговори.

Изглежда чак сега Норбърт видя куфара на Морисън и попита с очевидно смущение:

- Тръгвате ли си?

- Всъщност, бързам за влака. Съжалявам.

- Моля ви, дайте ми пет минути. Четох за вашите... идеи.

Морисън отстъпи малко назад. Дори интереса, проявен към идеите му не беше достатъчен. Освен това, силният одеколон на другия нарушаваше личното му пространство. Както и самият човек. Не си спомняше нищо, от онова което му е казал.

- Съжалявам - каза Морисън, - но ако четете публикациите ми, то вие сте единствения. Надявам се, че няма да възразите, ако...

- Напротив, възразявам - лицето на Норбърт стана сериозно. - Направи ми впечатление, че не сте високо ценен във вашата област.

- Отдавна съм забелязал този факт, мистър Норбърт.

- Наричайте ме Чарли. Някога бяхме на малко име. Не би трябвало да останете неоценен, не е ли така?

- Не мога да ги принудя. Положението е такова и аз го приемам. Е... - Морисън понечи да си тръгне.

- Почакайте, Ал. Какво ще кажете, ако ви предложа нова работа с хора, които споделят вашия начин на мислене?

Морисън замълча за миг.

- Ще кажа, че сънувате.

- Ал, чуйте, толкова се радвам, че попаднах на вас. Искам да ви запозная с някого. Вижте, започваме работа в нова компания - "Дженетик Менталикс". Имаме зад гърба си много пари, а също и големи планове. Целта е да се подобри човешкия ум с помощта на генното инженерство. Всяка година подобряваме компютрите, така че защо да не подобрим и нашите собствени компютри? - Норбърт почука по челото си. - Къде ли е той? Оставих го в колата, когато ви видях да излизате от хотела. Знаете ли, не сте се променили, откакто ви видях за последен път.

Морисън не обърна внимание на думите му.

- Дали тази нова компания ще иска да работя за нея?

- Разбира се, че ще иска. Ние искаме да променим ума, да го направим по-интелигентен, по-творчески. Но какво трябва да променим за тази цел? Вие ще ни кажете.

- Страхувам се, че не съм стигнал толкова далече.

- Не очакваме готови отговори. Искаме просто да работите в тази насока. Каквато и да е заплатата ви сега, удвояваме я. Само ни кажете сегашната цифра и ние ще си направим малкия труд да я умножим по две. Достатъчно ли е? Освен това, сам ще си бъдете началник.

Морисън се намръщи.

- За първи път срещам Дядо Коледа в делови костюм. А освен това е и гладко избръснат. Прилича на измама.

- Няма никаква измама. Къде ли е той? А, преместил е колата, за да не пречи на движението. Вижте, това е шефа ми Крейг Левинсън. Ал, не ви правим услуга. Вие ще ни направите услуга. Елате с мене.

Морисън се поколеба за момент. Преди зазоряване винаги е най-тъмно. Когато си стигнал до дъното, всички пътища водят нагоре. Внезапно ги изпълниха стари спомени.

Остави се на другия да го води, като вървеше малко зад него.

Норбърт махна с ръка и извика.

- Открих го! Това е приятелят ми, за който ви споменах. Ал Морисън. Точно от него имаме нужда.

Сериозен мъж на средна възраст погледна към тях от кормилото на нов автомобил, чийто цвят беше трудно различим в сгъстяващия се мрак. Мъжът се усмихна и зъбите му се бялнаха.

- Великолепно!

Капакът на багажника се вдигна при приближаването им и Чарли Норбърт взе куфара на Морисън.

- Ето, нека ви помогна.

Мушна го в багажника и затвори капака.

- Почакайте! - извика изненадано Морисън.

- Не се безпокой, Ал. Ако изпуснете този влак, има друг. Ако искате, можем да ви наемем лимузина, която да ви отведе в къщи. Евентуално. Качвайте се.

- В колата ли?

- Разбира се.

Задната врата се отвори подканващо.

- Вижте - каза Норбърт, чийто глас изведнъж слезе с половин октава надолу и стана много по-мек. - Да не губим време. Качвайте се.

Морисън усети, че нещо твърдо се притиска в ребрата му и се опита да види какво е то.

Почувства, че каквото и да е то, го притиска. Гласът на Норбърт се превърна в шепот.

- Нека да бъдем тихи, Ал. Нека да не се суетим.

Морисън се качи в колата и внезапно почувства уплаха. Разбра, че това, което Норбърт държи, е пистолет.

9.

Морисън седна на задната седалка, чудейки се дали може да достигне до другата врата и да се измъкне. Дори и да имаше оръжие, Норбърт едва ли щеше да го използва на хотелския паркинг пред стотина човека, намиращи се само на трийсет метра. В крайна сметка, дори пистолетът да е със заглушител, внезапното му падане сигурно щеше да привлече нечие внимание.

За съжаление тази възможност изчезна бързо, тъй като от другата врата се качи трети човек, който изпъшка, докато се наместваше в колата и погледна към Морисън ако не злобно, то, със сигурност, без всякаква следа от приятелско отношение.

Морисън се озова притисна от двете страни и без всякаква възможност да помръдне. Колата потегли и веднага щом излезе на магистралата набра скорост.

- За какво беше всичко това? - попита задавено Морисън. - Къде отиваме? Какво смятате да правите?

Гласът на Норбърт звучеше мрачно без фалцета и престорената сърдечност.

- Няма нужда да се безпокоите, д-р Морисън. Нямаме намерение да ви причиним нещо лошо. Просто искаме да дойдете с нас.

- Но аз бях с вас там - опита се да посочи "там", но мъжът от дясната му страна се притисна към него и Морисън не успя да измъкне ръката си.

- Ние искаме да дойдете с нас някъде другаде.

- Вижте - Морисън се опита да прозвучи заплашително. - Вие ме отвличате. Това е сериозно престъпление.

- Не, д-р Морисън, нека не го наричаме отвличане. Нека да кажем, че сме се държали приятелски по един малко по-принудителен начин.

- Както и да го наричате, това е незаконно. Може би сте от полицията? Ако е така, моля, легитимирайте се и ми кажете какво съм направил.

- Не ви обвиняваме в нищо. Казах ви. Просто искаме да дойдете с нас. Бих ви препоръчал да си седите тихо и да останете спокоен. Така ще е по-добре за вас.

- Не мога да съм спокоен, щом не знам какво става.

- Помъчете се - каза безчувствено Норбърт.

Морисън не успя да измисли нищо друго, което би могло да помогне и без в действителност да се е успокоил, замълча.

Небето беше обсипано със звезди. Нощта беше ясна също като деня. Потоците от хиляди автомобили се движеха, а във всяка една от тях зад кормилото седеше някой, насочил се мълчаливо към обичайната си работа, без да го е грижа, че в съседната кола се извършваше престъпление.

Сърцето на Морисън продължи да бие ускорено, а устните му трепереха. Не можеше да не бъде нервен. Казаха, че няма да му причинят болка, но доколко можеше да им се вярва? Досега всичко, което Норбърт му беше казал, беше лъжа.

Опита се да се отпусне, но на кой орган от тялото си трябваше да заповяда, за да се успокои? Затвори очи и се насили да диша дълбоко и бавно, и да мисли рационално. Беше учен. Следователно трябваше да мисли рационално.

Вероятно бяха колеги на Родано. Водеха го към щаба, където щяха да увеличат натиска да приеме мисията. Но няма да успеят. Той беше американец, а това означаваше, че към него трябва да се отнасят в съответствие с известни установени правила, официални процедури и обичайни начини на действие. Не би могло да има нищо произволно, нищо импровизирано.

Отново пое дълбоко дъх. Просто трябваше да продължи да казва не и щяха да го оставят на мира.

Усети слабо накланяне и отвори очи.

Колата зави от магистралата по тесен прашен път.

- Къде отиваме? - попитва автоматично.

Не получи отговор.

Автомобилът се друса още доста време по пътя, а след това зави към неясна и тъмна площадка. На светлината на фаровете Морисън видя хеликоптер, чиито перки бавно се въртяха, издавайки само слабо бръмчене.

Беше от нов тип, чиито звукови вълни се подтискаха, а гладката му повърхност по-скоро поглъщаше, отколкото да отразява лъчите на радарите. Популярното му име беше хъшикоптер*1.

Дъхът на Морисън секна. Щом използват хъшикоптер, който е извънредно скъп и не се среща често, значи те не го смятат за обичайна плячка. Отнасяха се към него като към голяма риба.

"Но аз не съм голяма риба!", помисли си той отчаяно.

Автомобилът спря и фаровете му загаснаха. Останаха само тихото бръмчене и няколко слаби виолетови светлинки, маркиращи мястото, където се намира хъшикоптера.

Здравенякът от дясната страна на Морисън отвори вратата на колата, приведе глава и се измъкна навън, отново пъшкайки. Голямата му ръка се протегна към Морисън.

Морисън опита да се отдръпне.

- Къде ме водите?

Мъжът сграбчи рамото му.

- Излизайте. Стига приказки.

Морисън почувства, че го повдигат и издърпват от колата. Рамото го заболя, което не беше за чудене, като се вземе предвид, че почти го извадиха от ставата.

Но не обърна внимание на болката. За първи път чу здравеняка да говори. Думите бяха на английски, но акцента беше подчертано руски.

Морисън изстина. Беше заловен, но не от американци.

10.

Морисън влезе в хъшикоптера, въпреки че това не беше точното описание на действието. Да влезеш означава доброволно действие, а той по-скоро беше набутан в превозното средство.

Щом седна между същите двама мъже, които го пазеха в колата, хъшикоптера излетя. Като че ли нищо не беше се променило, въпреки че шепота на перките беше по-хипнотизиращ от бръмченето на колата.

След около час, а може би по-малко, излязоха от тъмнината на въздуха над сушата и се насочиха към мрака на океана. Морисън разбра, че това е океана, защото можеше да го помирише, освен това усещаше мъглата от водни капчици във въздуха, а и защото успя да различи, макар и неясно, тъмния силует на кораб.

Как беше възможно хъшикоптера да се придвижи над океана до кораба, а Морисън беше сигурен, че това е търсения кораб. Дори и изпаднал в полуунес от отчаяние, умът на Морисън не спираше да търси решения. Несъмнено пилотът на хъшикоптера следваше защитен, псевдослучаен радиосигнал. Радиосигналът изглежда случаен, но ако притежавате ключа, може да се окаже, че в него има някаква логика и може да се разшифрова първоначалната информация. При подходящо кодиране, псевдослучайният сигнал не би могъл да бъде разшифрован дори и от доста мощен компютър.

Но корабът не беше нищо повече от междинна спирка. Позволиха му да използва тоалетната и му оставиха малко време за бърза вечеря, състоящата се от хляб и гъста супа, които той посрещна с голяма радост. След това беше набутан в средно голям самолет с безцеремонност, която беше започнал да възприема като част от живота. Имаше десет места, но освен двамата пилоти и двамата мъже, които го придружаваха в колата и хъшикоптера, беше сам в самолета.

Морисън погледна назад към стражите, които едва се забелязваха на мрачната светлина, изпълваща вътрешността на самолета. Имаше достатъчно място, за да не се бутат в него. Освен това, нямаше нужда да се страхуват, че би могъл да се измъкне и да избяга. Тук можеше да избяга само на палубата на кораба. След като самолетът се издигнеше, можеше да избяга само в празния въздух, под който щеше да има вода с неизвестна дълбочина.

Тъкмо започна да се чуди защо самолета не излита, когато вратата се отвори, за да приемат още един пасажер. Въпреки сумрака, успя веднага да я познае.

Беше я срещнал за първи път само преди дванайсет часа, но колко неща се бяха случили оттогава?

Боранова седна на мястото до него и каза тихо на руски:

- Съжалявам, д-р Морисън.

Като че ли думите й бяха сигнал за тръгване. Звукът на самолетните двигатели се засили и Морисън усети, че потъва назад в седалката, щом самолетът започна стръмно да се издига.

Морисън се загледа в Наталия Боранова, опитвайки се да събере мислите си. Почувства смътно желание да й каже нещо учтиво и спокойно, но беше просто невъзможно.

Гласът му прозвуча като скърцане и даже след като си прочисти гърлото, всичко което успя да каже беше:

- Бях отвлечен.

- Д-р Морисън, нямахме друг избор. Много съжалявам. Повярвайте ми. Разбирате, че изпълнявах задълженията си. Трябваше да ви убедя, ако мога, да дойдете с мене. В противен случай... - тя не завърши думите си.

- Но вие не можете да постъпвате така. Не живеем в двайсети век - опита се да заглуши чувството на възмущение, за да може да говори разумно. - Не съм нито саможивец, нито прокажен. Отсъствието ми ще бъде забелязано, а американското разузнаване знае, че сме разговаряли и че вие сте поискали да дойда с вас в Съветския съюз. Ще разберат, че съм бил отвлечен, дори може би вече го знаят. Вашето правителство ще се озове в средата на международен инцидент, какъвто не би желало.

- Не е така - възрази сериозно Боранова, гледайки го втренчено с тъмните си очи. - Не е така. Разбира се, че вашето разузнаване знае какво се случи, но те нямаха нищо против. Д-р Морисън, операциите на съветското разузнаване се извършват с помощта на модерна техника. Освен това имаме повече от сто годишен опит в изучаването на американската психология. Не се съмнявам, че и американското разузнаването е също така съвременно. Именно това равновесие във възможностите, които притежават няколко географски единици на планетата, ни позволява да поддържаме сътрудничеството. Всеки от нас е убеден, че другите сили не са много по-напред.

- Не разбирам накъде клоните - каза Морисън.

Самолетът се носеше като стрела в мрака към източната зора.

- Това, което в момента интересува най-много американското разузнаване са нашите опити в миниатюризацията.

- Опити! - възкликна Морисън с нотка на ирония.

- При това успешни опити. Американците не знаят, че те са успешни. Не знаят, дали миниатюризационния проект не е само прикритието на нещо друго, което правим. Знаят единствено, че правим нещо. Сигурна съм, че имат подробна карта на областта в Съветския съюз, където правим експериментите - на всяка сграда, на всеки камион, който преминава. Несъмнено имат агенти, които правят всичко възможно, за да проникнат в проекта. Естествено, ние правим всичко възможно, за да осуетим намеренията им. Техните действия не ни смущават ни най-малко. Знаем доста за американските опити в областта на антигравитацията. Би било наивно да приемем, че ние можем да експериментираме, а американците - не. Или че ние можем да имаме някакви успехи, а американците не могат.

Морисън потърка очи. Тихият, равен глас на Боранова му напомни, че обичайното му време за лягане е минало и вече му се спи.

- И какво общо има това с факта, че моята страна остро ще протестира срещу отвличането ми?

- Д-р Морисън, изслушайте ме. Разберете ме. Защо ще протестират? Ние се нуждаем от вас, но те не могат да бъдат сигурни защо. Нямат никакви причини да предполагат, че има нещо особено важно във вашите неврофизични идеи. Вероятно мислят, че сме тръгнали по лъжлива следа и няма да успеем да научим нищо от вас. Въпреки това няма да възразят, ако американец успее да се добере до миниатюризационния проект. Ако този американец разбере за какво става дума, тази информация вероятно ще е доста ценна за тях. Не мислите ли, че могат да се аргументират по този начин, д-р Морисън?

- Не знам как ще се аргументират - рече Морисън. - Това не ме интересува.

- Но вие разговаряхте с Френсис Родано, след като си тръгнахте толкова неочаквано. Виждате ли, ние знаем дори това. Нима ще се опитате да ме убедите, че той не ви е предложил да ни сътрудничите и да дойдете в Съветския съюз, за да разберете каквото можете?

- Искате да кажете, че ми е предложил да играя ролята на шпионин?

- А нима не е така? Не ви ли направи такова предложение?

Морисън отново игнорира въпроса й.

- И след като сте убедени, че съм шпионин, ще ме екзекутирате, след като направя онова, което искате от мене. Нали това се случва с шпионите?

- Гледали сте прекалено много стари филми, д-р Морисън. Първо, ще се погрижим да не разберете нищо важно, дори изобщо нищо. Второ, шпионите са твърде ценна стока, за да ги унищожаваме. Те са полезни като разменна единица срещу нашите агенти, които са попаднали в ръцете на американците или в чужди ръце, най-общо казано. Предполагам, че отношението на Съединените щати по този въпрос е сходно.

- Госпожо, на първо място аз не съм шпионин. И няма да бъда. Не знам нищо за американските разузнавателни операции. Освен това, не възнамерявам да направя нищо за вас.

- Не съм напълно сигурна, д-р Морисън. Мисля, че ще решите да работите с нас.

- Какво сте си намислили? Нима ще ме държите гладен, докато се съглася? Ще ме биете? Ще ме държите в единична килия? Или ще ме изпратите в трудов лагер?

Боранова се намръщи и бавно поклати глава в неподправено учудване.

- Докторе, как можете да предположите подобно нещо? Нима отново сме в старите дни, когато шумно разгласявахте, че сме империя на злото и съчинявахте ужасни истории за нас? Не мога да кажа, че няма да ни изкушите да използваме по-силни мерки, ако непрекъснато отказвате. Знаете, че понякога необходимостта принуждава. Но няма да се наложи. Убедена съм в това.

- И какво ви кара да се чувствате убедена? - попита с отпаднал глас Морисън.

- Вие сте учен. Вие сте смел мъж.

- Аз? Смел? Госпожо, госпожо, какво знаете за мене?

- Че имате странни възгледи. Че сте ги поддържали през цялото време. Че сте наблюдавали как кариерата ви се срутва. Че не сте успели да убедите никого. И, че въпреки това, твърдо поддържате мнението си и не отстъпвате от онова, което смятате за правилно. Това не са ли действия на смел човек.

- Да, да - кимна Морисън. - Това е своеобразна смелост. Все пак, в историята на науката има хиляди особняци, които са останали през целия си живот вкопчени в някаква глупава идея, въпреки логиката, въпреки доказателствата, въпреки своите собствени интереси. Може би аз съм още един от тях.

- В този случай, дори и да грешите, все пак оставете смел. Нима мислите, че смелостта е изцяло физическо противопоставяне?

- Знам, че не е. Има най-различни видове смелост и може би - гласът му прозвуча горчиво - всички те са признак на ненормалност или безумие.

- Вие със сигурност не се считате за страхливец, нали?

- А защо не? Лаская се, до известна степен, че съм нормален.

- Но луд в ината си да поддържате идеите си в областта на неврофизиката.

- Не бих се изненадал.

- И вероятно сте напълно убеден, че възгледите ви са правилни?

- Сигурен съм, д-р Боранова. Това също би могло да бъде част от моята лудост, нали?

Боранова поклати глава.

- Вие сте несериозен. Казах ви го и преди. Сънародникът ми Шапиров мисли, че сте прав или ако не сте прав, то поне гениален.

- Следващото най-добро нещо, разбира се. Това също е част от неговата лудост.

- Мнението на Шапиров е много специално.

- За вас. Вижте, госпожо, уморен съм. Толкова съм замаян, че не знам какво говоря. Не съм сигурен, че всичко, което става е истина. Надявам се, че не е. Нека само.. само да си почина малко.

Боранова въздъхна и в погледа й се появи загриженост.

- Да, разбира се, бедни ми приятелю. Не искаме да ви нараним. Моля ви, повярвайте го.

Морисън отпусна глава на гърдите си. Очите му се затвориха. В просъница усети, че внимателно го накланят настрани и подпъхват под главата му възглавница.

Мина доста време. Време, лишено от сънища.

Когато отвори очи, все още беше в самолета. Беше тъмно, но вън от всякакво съмнение, все още се намираше в самолета.

- Д-р Боранова?

- Да, д-р Морисън? - веднага отговори тя.

- Не ни преследват, нали?

- Не. Няколко наши самолета летят на известно разстояние, но нямат никаква работа. Вижте, приятелю мой, ние се нуждаем от вас, а вашето правителство иска да успеем.

- И все още ли настоявате, че владеете миниатюризацията? Че това не е лудост? Или измама?

- Ще видите сам. И ще видите какво чудо е тя, така че сам ще поискате да участвате в експериментите.

- И какво възнамерявате да правите с нея - замислено попита Морисън, - ако приемем, че не си правите някаква сложна шега с мене? Ще я използвате като оръжие? Ще превозвате армии в самолет като този? Ще разпръснете невидимите си хора навсякъде? Или нещо подобно?

- Колко отблъскващо! - Боранова се изкашля, като че ли възнамеряваше да се изплюе от отвращение. - Нима нямаме достатъчно земя? Или достатъчно хора? Или достатъчно ресурси? Нима нямаме своята част от космоса? Няма ли по-важни неща, за които би могла да се използва миниатюризацията? Нима е възможно да мислите толкова изопачено, че да не виждате какво изследователско средство би могла да бъде? Представете си какви изследвания на живите организми биха могли да бъдат възможни с нея. Изследвания в химията на кристалите и твърдотелните системи. Конструирането на ултраминиатюрни компютри и на други уреди. Представете си още какво бихме могли да научим в областта на физиката, ако успеем да променяме константата на Планк според нуждите си. Какво бихме могли да научим за космологията?

Морисън се надигна, за да седне по-удобно. Почувства се объркан. През прозорците се процеждаха първите лъчи на зората и Боранова се виждаше неясно.

- Такива ли са вашите цели? Благородни научни стремежи?

- Какво би направило вашето правителство, ако имаше миниатюризацията? Щеше ли да се опита да добие внезапно военно превъзходство и да ни върне в лошите стари времена?

- Не. Разбира се, че не.

- Значи само вие сте благородни, а ние сме ужасно лоши. Наистина ли вярвате в това? Разбира се възможно е ако миниатюризацията се развие достатъчно, Съветският съюз да стане водещата сила в изграждането на едно космическо общество. Представете си превозването на миниатюризирани материали от един свят до друг или пък изпращането на милиони заселници в кораб, който при нормални условия би побрал двама или трима човека. Космосът ще придобие съветска окраска, съветски нюанс, не защото съветските граждани ще доминират или ще бъдат господари, а защото съветското мислене ще спечели битката на идеите. И какво лошо има в това?

Морисън поклати глава в сумрака.

- В такъв случай, със сигурност няма да ви помогна. Защо ще очаквате подобно нещо от мен? Не бих помогнал на съветската мисъл да обхване космоса. Предпочитам американското мислене и традиции.

- Така си мислите и аз не ви обвинявам за това. Но ще ви убедим. Ще видите.

- Няма да успеете.

- Скъпи приятелю Албърт - каза Боранова, - ако ми позволите да ви наричам така. Ще видите, че ще оцените високо нашия прогрес. Но нека да оставим тази дискусия за друг път.

Тя посочи към прозореца на самолета, където току-що се беше показало сиво море.

- Сега сме над Средиземно море - поясни тя - и скоро ще бъдем на Черно море, а след това през Волга към Маленкий град - малкия град. Когато се приземяваме, слънцето ще изгрява. Това ще бъде символично. Нов ден. Нова светлина. Ще видите, че ще горите от желание да ни помогнете да ускорим идването на този нов ден и няма да се учудя, ако поискате никога вече да не напускате Съветския съюз.

- Без да ме принудите да стоя?

- Ще ви откараме в къщи, ако пожелаете. Веднага щом ни помогнете.

- Няма да ви помогна.

- Ще го направите.

- Освен това искам да бъда върнат веднага.

- Това не се брои - каза жизнерадостно Боранова.

А след това прелетяха оставащите няколкостотин километра до Маленкий град.

 

 

Глава 3

МАЛЕНКИЙ ГРАД

Пешката е най-важната фигура на шахматната дъска... за другите пешки.

Дежньов-старши

11.

На следващата сутрин Френсис Родано отиде рано в офиса. Беше понеделник - началото на седмицата. Фактът, че беше работил в неделя не беше необичаен за него. Сънят през цялата нощ го компенсираше напълно.

Пристигна половин час преди началото на работното време, но Джонатан Уинтроп вече беше там. Това също не изненада Родано.

Две минути, след като Родано пристигна, Уинтроп влезе в офиса му. Облегна се на стената, обхванал с длани лактите си и кръстоса десния си крак върху левия, така че носът на обувката му се опря в килима.

- Имаш изморен вид, Френк - каза той и свъси вежди над тъмните си очи.

Родано погледна рошавата сива коса на Уинтроп, която изцяло го лишаваше от всякаква възможност да заяви, че има нещо на главата си.

- Чувствам се изморен, но се надявах да не ми личи.

Родано беше сигурен, че е преминал грижливо през всички сутрешни ритуали и доста време беше подбирал дрехите си.

- Все пак си личи. Лицето ти е огледало на твоята душа. Трябваше да изпратиш някой от агентите.

- Не всички сме подходящи за работа на открито.

- Знам. Нито пък всички сме подходящи за работа на бюро - Уинтроп потри големия си нос, като че ли се опитваше да го смали до нормални размери. - Предполагам, че се безпокоиш за твоя учен... как му беше името?

- Казва се Албърт Джонас Морисън - изморено отвърна Родано.

В отдела имаше тенденция да не си спомнят името на Морисън, като че ли искаха да подчертаят, че задачата не е тяхна.

- Добре. Нямам нищо против да споменаваш името му. Разбирам, че се безпокоиш за него.

- Да, обезпокоен съм за него, както и за ред други неща. Бих искал да съм по-наясно със ситуацията.

- А нима не е ясна? - Уинтроп седна. - Виж, няма причини за безпокойство. Занимаваш се с този случай от самото начало. Това беше моето желание, понеже знам, че си разбираш от работата. Напълно съм доволен от начина, по който се справяш. Едната от причините е, че разбираш руснаците.

Родано трепна.

- Не ги наричай така. Гледал си прекалено много филми от двайсети век. Не всички са руснаци, както и не всички ние сме англо-саксонци. Те са съветски граждани. Ако искаш да ги опознаеш, опитай се да разбереш как мислят.

- Разбира се. Както кажеш. Успя ли да разбереш какво толкова важно има в нашия учен?

- Нищо, доколкото знам. Никой, освен Съветите, не го взима на сериозно.

- Мислиш ли, че Съветите знаят нещо, което не ни е известно?

- Сигурен съм, че знаят нещо, но нямам никаква идея какво виждат в Морисън. Всъщност, не са Съветите, а един руски учен, Шапиров, който се занимава с теоретична физика. Възможно е той да е човека, измислил метода за миниатюризация, ако изобщо е бил разработван подобен метод. Мненията на учените извън Съветския съюз за Шапиров се раздвояват. Той е странен или, да го кажем по-благозвучно, ексцентричен. Но Съветите го подкрепят, а той поддържа Морисън, което би могло да бъде просто още една от проявите на ексцентричността му. Докато наскоро интереса към Морисън премина от любопитство към отчаяние.

- А! И откъде знаеш това, Френк?

- Отчасти от контакти със Съветския съюз.

- Ешби?

- Отчасти.

- Добър агент.

- Но стои там твърде дълго. Трябва да бъде заменен.

- Не знам. Няма нужда да пенсионираме един победител.

- Във всеки случай - каза Родано, който не желаеше да спори по този въпрос, - внезапно нарасна интереса към Морисън, когото наблюдавам от няколко години.

- Предполагам, че на онзи, Шапиров, внезапно му е хрумнала някаква идея за Морисън и е убедил Рус... Съветите, че се нуждае от него.

- Възможно е, но най-забавното е, че Шапиров изчезна от последните новини.

- Да не е в немилост?

- Няма подобни признаци.

- Но е възможно, Френк. Ако се е оказало, че миниатюризацията е чист боклук, не бих искал да съм на негово място. Вярно е, че живеем в добрите нови времена, но Съветите не успяха да се научат да посрещат с чувство за хумор ситуациите, при които ги карат да изглеждат или да се чувстват като глупаци.

- Възможно е да е изчезнал за известно време, защото миниатюризационния проект набира скорост. А това също би могло да обясни неочаквания интерес към Морисън.

- Какво знае той за миниатюризацията?

- Единствено, че е невъзможна.

- Но това е пълна безсмислица, нали?

- Точно заради това оставихме да го отвлекат - внимателно каза Родано. - Съществува вероятност да размести парчетата на мозайката, така че да се наредят по нов начин, който има някакъв смисъл.

- Би трябвало вече да е там - Уинтроп погледна часовника си. - Маленкий град! Какво име! Няма информация за някакви самолетни катастрофи през последното денонощие, така че предполагам, че е там.

- Да. Освен това е най-неподходящия човек, когото можехме да изпратим там, с изключение на факта, че Съветите искат тъкмо него.

- Защо да е неподходящ? Да не е нестабилен идеологически?

- Съмнявам се, че има някаква идеология. Той е кръгла нула. Цяла нощ си мислих, че тази история е една голяма грешка. Липсва му кураж и не е особено умен, освен в академичен смисъл. Не мисля, че е способен да вземе самостоятелно решение, ако му се наложи. Няма да е достатъчно хитър, за да открие каквото и да е. Подозирам, че целият му престой, от начало до край, ще бъде една дълга паника. От няколко часа си мисля, че никога вече няма да го видим. Те ще го затворят или ще го убият, а аз го изпратих там.

- Френк, това са само среднощни кошмари. Независимо колко е изплашен, той ще ни каже дали е наблюдавал демонстрация на миниатюризация, например, или какво са му направили. Няма нужда да бъде хитър наблюдател. Достатъчно е само да ни каже какво се е случило и ние ще се погрижим за необходимите разсъждения.

- Но, Джон, възможно е никога вече да не го видим.

Уинтроп сложи ръка на рамото на Родано.

- Не се примирявай с мисълта за поражение. Ще се погрижа да бъде изпратено съобщение на Ешби. Ако нещо може да бъде направено, то ще бъде направено. Сигурен съм, че Рус.. Съветите ще бъдат достатъчно благоразумни да го изпратят обратно, ако окажем достатъчно натиск, когато дойде подходящия момент. Не се притеснявай за него. Това е само един ход в сложна игра и ако не сполучим... Има хиляди други ходове върху дъската.

12.

Морисън се чувстваше изморен. Проспа по-голямата част от понеделника, надявайки се, че това ще му помогне да забрави най-лошия полет в живота си. Изяде с удоволствие храната, която му донесоха вечерта и с още по-голямо удоволствие взе душ. Дадоха му чисти дрехи, които не му бяха съвсем по мярка, но какво от това? Прекара нощта в последователно спане, четене и апатични размисли.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че Наталия Боранова е права в преценката си, че е тук, защото Съединените щати са доволни от това. Родано го принуждаваше да отиде, като смътно го заплашваше с проблеми в по-нататъшната му кариера, ако не го направи. Какви ли по-големи неприятности би могъл да има? Защо, в такъв случай, трябва да възразяват срещу отвличането му? Възможно е да възразят по принцип или да почувстват, че се създава опасен и нежелан прецедент. Очевидно нетърпението им да го изпратят тук беше надделяло.

Тогава, каква полза щеше да има, ако настоява да го отведат при най-близкия американски консул или ако ги заплашва с отмъщението на Щатите?

Всъщност, след като делото беше извършено и то с неявна американска помощ, щеше да бъде невъзможно Съединените щати да предприемат открити действия в негова полза или да изразят какъвто и да е протест. Неминуемо ще се появят въпроси как Съветите са успели да го отвлекат, но друг отговор, освен американска глупост или американско съдействие, няма да има.

Разбира се, беше ясно защо бяха го направили. Родано беше му обяснил. Американското правителство искаше информация, а той беше в идеалната позиция, за да им я набави.

Идеална ли? В какъв смисъл? Съветите не са глупаци за да му позволят да получи някаква информация, която не искат да узнае. Ако решат, че информацията, която е успял да получи или е било неизбежно да узнае, е прекалено много, няма да са чак такива наивници, че да го оставят да си тръгне.

Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше убедеността му, че, жив или мъртъв, никога вече няма да види Съединените щати. Американското разузнаване ще свие колективно рамене и ще го опише като неизбежен пропуск - нищо не е спечелено, но и изгубеното не е много.

Опита се да направи преценка на самия себе си.

Албърт Джонас Морисън: доктор по физика; доцент по неврофизика; създател на теория за мисленето, която остана неприета, дори напълно игнорирана; провален съпруг, провален баща, провален учен, а сега и провалена пешка. Изгубеното не е много.

В тъмнината на нощта, в хотелската стая в град, чието местоположение не знаеше, в държава, която повече от век беше изглеждала естествения враг на неговата страна, въпреки духа на неохотно и подозрително сътрудничество, който доминираше през последните десетилетия, Морисън се разплака от самосъжаление и от най-обикновена детска безпомощност, заради пълното унижение, че никой няма и да помисли да се бори за спасението му или дори да си направи усилието да го съжали.

Но все пак се появи и малка искрица гордост - Съветите се нуждаеха от него. Бяха преодолели значителни трудности, за да се доберат до него. Щом не успяха с убеждение, не се поколебаха да използват сила. Не са могли да бъдат сигурни, че Съединените щати безучастно ще наблюдават събитията. Бяха рискували, макар и малък, международен инцидент, за да го отвлекат.

А сега имаха доста проблеми с безопасността му. Беше сам в стаята, но прозорецът имаше решетки. Вратата не беше заключена, но когато я отвори, отпред стояха двама униформени и въоръжени мъже, които го попитаха дали не се нуждае от нещо. Не му харесваше да бъде затворник, но това донякъде беше и показател за собствената му ценност. Поне за тях.

Колко ли ще продължи всичко? Очевидно бяха убедени, че теорията му за мисленето е вярна. Въпреки това, Морисън трябваше да признае пред самия себе си, че всички доказателства, които беше натрупал, бяха случайни и косвени. Никой не беше успял да потвърди най-важните му открития. Какво ще се случи, ако Съветите открият, че и те не могат да потвърдят теорията му или, при по-детайлно разглеждане, решат, че е твърде мъглява, твърде неясна, за да се занимават с нея.

Боранова беше казала, че Шапиров цени високо предположенията на Морисън, но той беше прочут с необуздания си характер и с ежедневната смяна на мнението си.

И ако Шапиров повдигне рамене и се обърне, тогава какво ще направят Съветите? Ако американският им трофей не им вършеше работа, дали щяха да го върнат в Съединените щати, което в известен смисъл щеше да е още едно унижение или щяха да скрият собствената си глупост, като го затворят за неопределено време, а може би и по-лошо.

Всъщност решението за отвличането му и поемането на риска от инцидент са били взети от някоя определена личност, от някой съветски функционер. Ако историята се размирише, какво ли би направил този функционер, за да спаси главата си, несъмнено с цената на главата на Морисън?

Призори във вторник, когато Морисън беше вече цяло денонощие в Съветския съюз, той беше стигнал до извода, че всеки път към бъдещето, всяка алтернатива, която можеше да бъде избрана, щеше да завърши с нещастия за него. Загледа се в изгрева на слънцето, но душата му остана потънала в тъмна нощ.

13.

В осем часа се разнесе безцеремонно чукане по вратата. Морисън я открехна малко, но войникът от другата страна я отвори напълно, като че ли искаше да покаже кой контролира вратата.

Войникът заяви с малко по-силен глас, отколкото бе необходимо:

- Госпожа Боранова ще бъде тук след половин час, за да ви отведе на закуска. Бъдете готови.

Докато се обличаше бързо и се бръснеше с електрическа самобръсначка, доста стар модел по американските стандарти, Морисън се изненада от удивлението си, когато чу войникът да говори за "госпожа Боранова". Архаичното "другар" отдавна беше излязло от употреба.

Почувства се раздразнен, защото какъв смисъл имаше да разсъждава над подобни дреболии, когато се намираше в средата на огромно тресавище?

Боранова се появи с десет минути закъснение. Почука по-учтиво от войника.

- Как се чувствате, д-р Морисън?

- Чувствам се отвлечен - решително отвърна той.

- Освен това. Наспахте ли се добре?

- Може би. Не мога да кажа. Честно казано, госпожо, не съм в настроение да го обсъждам. Какво искате от мене?

- В момента, нищо друго, освен да ви заведа на закуска. И, моля ви, д-р Морисън, разберете, че и аз действах принудително. Уверявам ви, че в момента бих предпочела да съм с моя малък Александър. В последните месеци го пренебрегвам, а Николай също не е очарован от отсъствието ми. Но когато се ожени за мене, знаеше, че аз имам своя кариера и продължавам да му го напомням.

- Доколкото разбирам, свободна сте да ме върнете обратно в родината ми и да прекарвате цялото си време с Александър и Николай.

- Ех, ако можеше да бъде така, но е невъзможно. Така че да вървим да закусим. Можехме да ядем и тук, но ще се чувствате като затворник. Нека да отидем в столовата и ще се почувствате по-добре.

- Мислите ли? Тези двама войници ще ни последват, нали?

- Такива са разпоредбите, д-р Морисън. Това е строго секретна зона. Те трябва да ви пазят, докато някой от началниците им не реши, че е безопасно да сте без охрана. Ще бъде трудно да убедите войниците в това. Тяхната работа е да не се поддават на уговорки.

- Убеден съм в това - каза Морисън, докато обличаше сакото, което му бяха дали. Беше доста тясно под мишниците.

- По никакъв начин няма да ни пречат.

- Но ако неочаквано се втурна да бягам или просто тръгна в непозволена посока, предполагам, че ще ме застрелят.

- Не, това ще им навлече неприятности. Вие сте по-ценен жив, отколкото мъртъв. Те ще ви преследват и вероятно ще ви хванат. Сигурна съм, разбирате, че не трябва да правите нищо, което би предизвикало ненужни неприятности.

Морисън се намръщи, без да полага усилия да скрие гнева си.

- Кога ще получа багажа си? Моите собствени дрехи?

- Когато му дойде времето. Първото нещо, което ще направим е да се нахраним.

Столовата, до която достигнаха с асансьор и доста дълго ходене по пуст коридор, не беше много голяма. Имаше десетина маси, всяка с по шест места и нямаше много хора.

Боранова и Морисън бяха сами на тяхната маса и никой не изяви желание да седне при тях. Двамата войници седнаха на маса близо до вратата и макар всеки от тях да ядеше за двама, постоянно наблюдаваха Морисън и не откъсваха очи от него за повече от една или две секунди.

Нямаше меню. Просто донесоха храната. Морисън откри, че няма нужда да претендира за количеството. Имаше твърдо сварени яйца, варени картофи, зелева супа, хайвер и дебели резени черен хляб. Не бяха разделени на отделни порции, а стояха в средата на масата, така че всеки можеше сам да се обслужи.

"Може би, помисли си Морисън, донесената храна е за шестима, а тъй като сме само двама, трябва да изядем една трета." След известно време трябваше да признае, че с пълен стомах се чувства по-спокоен.

- Госпожа Боранова...

- Защо не ме наричате Наталия, д-р Морисън. Тук сме неофициално и вероятно ще бъдем колеги за доста време. От повтарянето на "госпожо" ще ме заболи глава. Приятелите ми ме наричат Наташа. Можем дори да преминем към това име.

Тя се усмихна, но Морисън упорито не желаеше да се покаже благоразположен.

- Госпожо, когато се почувствам приятелски настроен, определено ще се държа като приятел, но тъй като съм жертва и присъствам тук не по своя воля, предпочитам известна официалност.

Боранова въздъхна. Отхапа доста голямо парче хляб и го задъвка мрачно. След това, като преглътна, заговори отново:

- Нека бъде както желаете, но, моля ви, спестете ми поне обръщението "госпожо". Нека да бъде професионалната ми титла и то не "академик". Твърде е дълго. Но аз ви прекъснах.

- Д-р Боранова - продължи Морисън, дори още по-хладно от преди, - Все още не сте ми казали какво искате от мене. Споменахте миниатюризация, но и вие, и аз знаем, че е невъзможна. Мисля, че я споменахте само за да ме заблудите - мене или някой друг, който подслушва. В такъв случай, нека да я оставим настрани. Тук със сигурност нямаме нужда от преструвки. Кажете ми защо всъщност съм тук. В края на краищата ще трябва да го направите, защото очевидно очаквате от мене някаква помощ, а как бих могъл да го направя, ако съм в пълно неведение какво е искането ви.

Боранова поклати глава.

- Д-р Морисън, трудно е човек да ви убеди. Искрена съм с вас от самото начало. Проектът, с който се занимаваме е миниатюризацията.

- Не мога да го повярвам.

- Защо, в такъв случай, се намирате в Маленкий град?

- Малкият град? Мъничкият град? - каза Морисън, чувствайки удоволствие от звука на собствения си глас, който произнесе тези имена на английски. - Може би просто защото е малък град.

- Д-р Морисън, както вече няколко пъти имах възможността да спомена, вие сте несериозен. Все пак, няма да се съмнявате още дълго. Трябва да се срещнете с няколко човека. Единият от тях, всъщност, трябваше вече да е тук - тя се огледа раздразнено. - Къде ли е той?

- Забелязах, че никой не се приближава към нас - вмъкна Морисън. - Повечето от хората поглеждат към мене, но щом срещнат погледа ми, извръщат очи.

- Всички бяха предупредени - каза разсеяно Боранова. - Не искаме да ви губим времето със странични неща, а почти всички хора тук нямат никакво отношение към вас. Но за някои положението е друго. Къде ли е той? - тя стана. - Д-р Морисън, извинете ме. Трябва да го открия. Ще се върна след малко.

- Дали е безопасно да ме оставяте сам? - попита иронично Морисън.

- Войниците ще останат тук. Моля ви, не им давайте причина да реагират. Интелектът не е най-голямата им сила, а те са обучени да следват заповедите, без болезнената необходимост да мислят, така че лесно могат да ви наранят.

- Не се безпокойте. Ще внимавам.

Боранова размени няколко думи с единия от войниците, след което бързо излезе от столовата.

Морисън хвърли поглед към излизащата Боранова, след това отегчено огледа столовата. Не видя нищо интересно. Загледа се в кръстосаните си върху масата ръце, а след това заби поглед във все още значителното количество храна пред себе си.

- Привършихте ли със закуската, другарю?

Морисън рязко вдигна очи. Нима обръщението "другарю" не беше архаизъм?

До него стоеше жена, която го наблюдаваше, с небрежно поставена на хълбока ръка. Беше доста пълничка, облечена в бяла поизцапана престилка. Косата й беше червеникаво-кафява, както и веждите й, които бяха извити презрително.

- Коя сте вие? - намръщи се Морисън.

- Как се казвам ли? Валерия Палерон. Каква е длъжността ми? Сервитьорка, която работи много, но съм гражданка на Съветския съюз и част от колектива. Аз ви донесох тази храна. Не ме ли забелязахте? Може би съм недостойна за вниманието ви?

Морисън се изкашля.

- Извинявайте, госпожо. Бях се замислил. По-добре оставете храната. Мисля, че ще дойде още някой.

- А! А царицата? Предполагам, че ще се върне?

- Царицата ли?

- Вероятно мислите, че в Съветския съюз вече няма царици. Помислете пак, другарю. Сигурна съм, че тази Боранова, внучка на селянин и потомка на селски род, се счита за истинска дама - тя издаде с устни звук, който прозвуча като едно дълго "ш-ш-шт", изпълнено с презрение и с лек мирис на херинга.

- Не я познавам добре - сви рамене Морисън.

- Вие сте американеца, нали?

- Защо питате? - остро каза Морисън.

- Поради начина, по който говорите руски. С този акцент какъв бихте могли да бъдете? Синът на цар Николай Тиранина.

- Какво не му харесвате на моя руски?

- Звучи, като че ли сте го учили в училище. Можете да познаете американеца от километър, като го чуете да казва: "Чаша водка, моля." Все пак американците не са толкова зле, колкото англичаните. Тях можете да ги познаете от два километра.

- Е, добре, аз съм американеца.

- И някой ден ще си тръгнете?

- Надявам се.

Сервитьорката кимна мълчаливо, извади един парцал и започна замислено да бърше масата.

- Бих искала да посетя Щатите някой ден.

- А защо не? - кимна Морисън.

- Нуждая се от паспорт.

- Разбира се.

- А как една обикновена, лоялна сервитьорка може да получи такъв?

- Предполагам, че трябва да го поискате.

- Да го поискам? Ако отида при служителя и му кажа: "Аз, Валерия Палерон, желая да посетя Съединените щати." той ще ме попита: "Защо?".

- И защо искате да отидете?

- Да видя страната. Хората. Богаташите. Любопитна съм да видя как живеят. Но тези причини не са достатъчни.

- Кажете нещо друго - предложи Морисън. - Кажете, че искате да напишете книга за Съединените щати, предназначена за съветската младеж.

- Знаете ли колко книги...

Изведнъж се стегна и започна отново да бърше масата, неочаквано погълната от работата си.

Морисън вдигна глава. Боранова стоеше до тях с разгневен вид. Процеди дрезгаво някаква едносричкова дума, която Морисън не разбра, но можеше да се закълне, че е епитет и при това не много изискан.

Сервитьорката се изчерви. Боранова направи слаб жест и жената се обърна, и си тръгна.

Морисън забеляза, че зад Боранова стои мъж - нисък, с дебел врат, с приближени очи, големи уши, с широки рамене и мускулесто тяло. Косата му беше черна, по-дълга от обичайната за руснаците и беше в пълен безпорядък, като че ли умишлено я беше рошил дълго време.

Боранова не направи опит да го представи.

- Тази жена разговаря ли с вас? - попита тя.

- Да - отвърна Морисън.

- Разбрала е, че сте американец?

- Каза, че акцента ми го прави очевидно.

- И ви каза, че иска да посети Съединените щати?

- Да, каза го.

- А вие какво отговорихте? Предложихте ли й да и помогнете?

- Посъветвах я да си извади паспорт, ако иска да отиде?

- И нищо повече?

- Нищо повече.

- Не трябва да й обръщате внимание - каза недоволно Боранова. - Тя е невежа и некултурна жена. Позволете ми да ви представя моя приятел, Аркадий Висарионович Дежньов. Това е д-р Албърт Джонас Морисън, Аркадий?

Дежньов направи тромав поклон и каза:

- Чувал съм за вас, д-р Морисън. Академик Шапиров често говореше за вас.

- Поласкан съм - хладно отвърна Морисън. - Кажете ми, д-р Боранова, щом тази сервитьорка толкова ви дразни, вероятно лесно можете да я замените или да я изпратите другаде.

Дежньов се засмя дрезгаво.

- Никакъв шанс, другарю американец, както, предполагам, ви е нарекла.

- Всъщност, не.

- Щеше да го каже, рано или късно, ако не ви бяхме прекъснали. Подозирам, че тази жена е служител на разузнаването и е една от онези, които ни държат под око.

- Но защо...?

- Защото при подобни проекти, не може да се вярва напълно на никого. Когато в Америка се занимавате с нови разработки, не ви ли държат под око.

- Не знам - сухо отвърна Морисън. - Никога не съм бил зает с нови разработки, към които правителството да е проявявало дори минимален интерес. Но исках да попитам, защо тази жена се държи така, както би действала, ако е агент на разузнаването?

- Очевидно, за да ви провокира. За да може да подметне нещо скандално, което да ви предизвика да кажете нещо.

- Е, проблемът е ваш, а не мой - заяви Морисън.

- Както кажете - рече Дежньов, след което се обърна към Боранова. - Наташа, каза ли му вече?

- Моля те, Аркадий...

- Е, хайде де, Наташа. Както казваше баща ми: "Ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност." Нека да му кажем.

- Казах му, че се занимаваме с миниатюризация.

- И това ли е всичко? - попита Дежньов.

Седна, придърпа стола си до Морисън и се наклони към него. Морисън, чувствайки, че нарушават личното му пространство, автоматично се отдръпна. Дежньов се приближи отново и каза:

- Другарю американец, моята приятелка Наташа е романтик и е сигурна, че ще искате да ни помогнете от любов към науката. Тя чувства, че можем да ви убедим охотно да направите онова, което е нужно. Но тя греши. Няма да можем да ви убедим повече, отколкото ви убедихме да дойдете тук доброволно.

- Аркадий, държиш се невъзпитано - сопна се Боранова.

- Не, Наташа, просто съм честен, което понякога е същото. Д-р Морисън, или, Албърт, за да избегнем официалностите, които мразя - Дежньов драматично помръдна рамене, - тъй като не можахме да ви убедим и понеже нямаме време, ще направите каквото е необходимо със сила, така както бяхте доведен тук.

- Аркадий, обеща, че няма... - намеси се Боранова.

- Не ми пука. Откакто обещах, размислих по въпроса и реших, че американецът трябва да знае какво го очаква. Ще бъде по-лесно за нас, а и за него.

Морисън погледна от Дежньов към Боранова и усети, че гърлото му се свива, така че му стана трудно да диша. Каквото и да планираха за него, знаеше, че няма да му дадат право на избор.

14.

Морисън остана безмълвен, докато Дежньов безгрижно продължи да закусва с охота.

Столовата беше почти празна и сервитьорката, Валерия Палерон, прибираше остатъците и почистваше масите и столовете.

Дежньов забеляза, че тя гледа към него и й направи знак, че масата трябва да бъде почистена.

- В такъв случай, аз нямам избор - рече Морисън. - Но за какво нямам избор?

- Ха! Наташа не ви ли е казала все още? - отвърна Дежньов.

- Неколкократно ми спомена, че ще се занимавам с миниатюризационни проблеми. Но аз знам, а и вие знаете, че миниатюризационен проблем не съществува, освен ако не се опитваме да превърнем невъзможното във факт. Определено не мога да ви помогна за това. Онова, което искам да знам е какво наистина искате от мене?

- Защо мислите, че миниатюризацията е невъзможна? - развеселено попита Дежньов.

- Защото това е факт.

- А ако ви кажа, че я притежаваме.

- Тогава ще кажа: "Покажете я!".

Дежньов се обърна към Боранова, която пое дълбоко въздух и кимна.

Дежньов се изправи и заяви:

- Елате. Ще ви отведем в Пещерата.

Морисън обезпокоено прехапа устна. Безпомощността му се увеличаваше.

- Не знам руската дума, която употребихте.

- Имаме подземна лаборатория - поясни Боранова. - Наричаме я Пещерата. Пещерата е мястото, където работим по нашия миниатюризационен проект.

15.

Отвън ги чакаше малък автомобил на въздушна възглавница. Морисън примигна няколко пъти, докато очите му се адаптираха към слънчевата светлина. Разгледа автомобила с любопитство. Липсваше му съвършенството на американските модели и приличаше на шейна с малки седалки и сложен двигател отпред. При студено или дъждовно време щеше да бъде напълно безполезен и Морисън се зачуди дали Съветите нямат закрити модели за лошо време. Може би този модел беше само за летни разходки.

Дежньов седна на кормилото, а Боранова посочи на Морисън мястото отдясно до водача, докато самата тя седна от дясната му страна. Обърна се към стражите и им каза:

- Върнете се в хотела и ни изчакайте там. От този момент ние поемаме отговорността за него.

Подаде им бланка, върху която надраска подписа си, датата, а след като погледна часовника си и часа.

Когато пристигнаха в Маленкий град, Морисън откри, че всъщност града наистина е малък, както твърдеше и името му. Състоеше се от редици къщи, всичките двуетажни и напълно еднакви. Очевидно градът беше изграден за участниците в проекта, каквото и да прикриваха зад приказката за миниатюризация, и беше построен без излишни разходи. Всяка къща имаше собствена зеленчукова гради, а улиците, макар и павирани, имаха незавършен вид.

Превозното средство, което се движеше върху струи въздух, задържащи го над земята, изхвърли малък облак прах, по-голямата част от който остана зад тях щом плавно тръгнаха напред. Морисън забеляза, че пешеходците не са очаровани от преминаването им и се опитват да се отдалечат при приближаването им.

Морисън усети неудобствата, възникващи при подобно пътуване, когато се разминаха с друг такъв автомобил, движещ се в обратна посока и потъна целия в прах.

Боранова го погледна развеселено. Изкашля се и каза:

- Не се безпокойте. Скоро ще бъдем почистени основно с вакуум.

- С вакуум ли? - полюбопитства Морисън, като също се разкашля.

- Да. Не заради самите нас, защото можем да преживеем малко прах, но в Пещерата не трябва да има никакъв.

- А също и в белите ми дробове. Не е ли по-добре тези превозни средства да са закрити.

- Обещали са ни доставка на по-усъвършенстван модел и сигурно някой ден ще пристигнат. Този град е нов и е построен в степта, където климатът е сух. Това има своите предимства и недостатъци. Заселниците отглеждат зеленчуци, както видяхте, а също и някои домашни животни, но мащабното отглеждане на селскостопански култури ще трябва да почака, докато градът стане по-голям и се прекарат напоителни инсталации. Засега това е без значение. Това, което ни занимава е миниатюризацията.

- Говорите за миниатюризацията толкова често и с такова открито лице, като че ли искате да ме накарате да ви повярвам.

- Повярвайте ми! Дежньов е организирал за вас демонстрация на миниатюризацията.

- Не беше лесно да го организирам - обади се Дежньов. - Трябваше още веднъж да говоря с Централния координационен комитет, дано онова, което е останало от косите им да окапе. Както казваше баща ми: "Маймуните са се появили, защото е имало нужда от политици." Как е възможно да седиш на две хиляди километра и да управляваш...

Автомобилът се плъзна гладко покрай доста неочаквания край на града към широкия нисък скалист масив, който внезапно се издигна пред тях.

- Пещерата се намира вътре - поясни Боранова. - Дава ни цялото пространство, от което се нуждаем, независима е от приумиците на времето, а освен това е непроницаема за въздушното разузнаване, дори и от шпионски спътници.

- Шпионските спътници са незаконни - каза възмутено Морисън.

- Просто е незаконно да ги наричате шпионски спътници - намеси се Дежньов.

Автомобилът направи завой, спря и се приземи в сянката на скален процеп, издълбан в тялото на хълма.

- Всички да слизат! - обяви Дежньов.

Насочи се напред, а останалите го последваха. В стената на хълма се появи врата. Морисън не успя да разбере как стана. Не приличаше на врата, а по-скоро на неразделна част от скалистата стена. Просто се отвори като пещерата в приказката за четиридесетте разбойници при думите "Сезам, отвори се."

Дежньов отстъпи встрани и покани с жест Морисън и Боранова да влязат. Морисън премина от ярката слънчева утринна светлина в доста тъмна стая, към чието осветление очите му привикнаха след половин минута. Не беше пещерата на разбойниците, а доста сложна структура.

Морисън се почувства, като че ли е отишъл от Земята на Луната. Разбира се, никога не беше ходил на Луната, но беше запознат, както и всички други на Земята, с изграждането на "подземните" лунни селища. Тази пещера имаше същия чуждоземен вид, но, разбира се, беше с нормалното земно притегляне.

 

 

Глава 4

ПЕЩЕРАТА

Малкото може да бъде красиво. Орелът може да е гладен понякога, но канарчето - никога.

Дежньов-старши

16.

В голямата и добре осветена баня Боранова и Дежньов започнаха да свалят горните си дрехи. Морисън се поколеба пред тази перспектива.

- Можете да задържите бельото си, д-р Морисън - усмихна се Боранова. - Просто свалете дрехите от себе си, а обувките поставете в този кош. Предполагам, че нямате нищо в джобовете си. Поставете обувките си на дъното на коша. Когато си тръгваме, ще бъдат почистени и готови за употреба.

Морисън направи както му казаха, като се опитваше да не гледа доста пищната фигура на Боранова, която изглеждаше напълно безразлична. Интересно, какво ли щеше да скрие бельото, след като не беше предназначено за показване.

След това започнаха да се мият - лицата и ръцете до лактите, а след това да решат косите си. Морисън отново се поколеба и Боранова, прочитайки мислите му, го успокои:

- Д-р Морисън, гребените се почистват след всяка употреба. Не знам какво сте чели за Съветския съюз, но някои от нас разбират какво означава хигиена.

- И всичко това само за да влезем в Пещерата? - попита Морисън. - Всеки път ли минавате през тези процедури?

- Всеки път. Поради това никой не влиза и излиза твърде често. Дори и когато стоим вътре, често се налага да се къпем. Може би следващата процедура ще ви се стори неприятна, д-р Морисън. Затворете очите си, поемете дълбоко въздух и го задръжте, ако можете. Ще отнеме около минута.

Морисън последва нарежданията и изведнъж се озова в силен, брулещ вятър. Залитна пиянски и се сблъска с единия кош. Хвана се здраво за него. След това вятърът спря толкова неочаквано, както и започна.

Отвори очи. Дежньов и Боранова изглеждаха, като че ли са надянали уплашени перуки. Попипа косата си и установи, че и тя изглежда по същия начин. Посегна към гребена.

- Не си правете труда - намеси се Боранова. - Очакват ни и други процедури.

- И за какво е всичко това? - попита Морисън.

Оказа се, че трябва да се изкашля, преди да може да каже нещо.

- Споменах, че ще бъдем обезпрашени с вакуум, но това беше само първата фаза от почистващия процес. През тази врата, моля.

Морисън влезе в тесен, но добре осветен коридор, чиито стени бяха фотолуминесцентни.

- Много приятно - промърмори той.

- Пести енергия - обади се Дежньов, - а това е много важно. Или имате предвид технологичния напредък? Изглежда, че американците, идващи в Съветския съюз, очакват да видят навсякъде газени лампи - изсмя се и добави - Трябва да призная, че не можем да се мерим с вас във всяко отношение. Нашите публични домове са примитивни в сравнение с вашите.

- Вие удряте в отговор, без да изчакате дори да ви нападнат - каза Морисън. - Това е признак на нечиста съвест. Ако искате да демонстрирате развита технология, най-лесно ще бъде да павирате пътя от Маленкий град до Пещерата и да използвате закрити превозни средства. Тогава щяхме да имаме нужда от по-малко подобни процедури.

Дежньов се навъси, но Боранова се намеси с остър глас:

- Д-р Морисън е напълно прав, Аркадий. Не ми харесва, че не можеш да бъдеш честен, без да бъдеш груб. Ако не можеш да бъдеш едновременно честен и учтив, дръж си езика зад зъбите.

- Какво толкова казах? - ухили се Дежньов, с очевидно неудобство. - Разбира се, че американецът е прав, но какво можем да направим, когато решенията се взимат в Москва от идиоти, които спестяват дребни суми, без да мислят за последиците? Както казваше старият ми баща: "Проблемът с икономиите е, че могат да излязат много скъпи."

- Това е напълно вярно - каза Боранова. - Можем да спестим доста пари, д-р Морисън, ако построим по-добър път и по-хубави автомобили, но не винаги е лесно да убедиш онези, които държат връвчицата на кесията. Вероятно в Америка имате същите проблеми.

Докато говореше, тя продължаваше да върви и Морисън я последва в малка камера. Щом врата зад тях се затвори, Дежньов подаде на Морисън пластмасова гривна.

- Позволете да сложа това на дясната ви ръка. Когато вдигнем ръцете си и вие трябва да вдигнете вашата.

Морисън усети, че теглото му намалява, веднага щом пода на камера полетя надолу.

- Асансьор - каза той.

- Много умно предположение - отвърна Дежньов. След това сложи ръка на устата си и добави с приглушен глас - Не трябва да бъда груб.

Асансьорът спря плавно и вратата му се отвори.

- Идентификация! - каза безапелационен глас.

Дежньов и Боранова вдигаха ръце, и Морисън ги последва. Асансьорът неочаквано потъна в лилава светлина, която накара гривните да заблестят. Морисън забеляза, че шарките им не са еднакви.

Отправиха се по друг коридор към стая, която беше едновременно гореща и влажна.

- Д-р Морисън, трябва да изтърпим последната процедура от почистването - поясни Боранова. - Привикнали сме към нея и събличането е нещо обичайно за нас. По-лесно е и спестява време, ако го направим в група.

- Ако можете да го издържите - каза мрачно Морисън. - За мене е без значение.

- Това е дреболия - намеси се Дежньов. - Гледката няма да е нещо ново.

Дежньов смъкна бельото си и се насочи към стената, където светеше малък червен бутон. Постави десния си палец непосредствено над него. Част от стената се плъзна встрани и разкри бяло шкафче за дрехи със закачалка. Постави бельото си на дъното.

Не изглеждаше ни най-малко смутен от голотата си. Гърдите и раменете му бяха гъсто покрити с черни косми, а на десният му хълбок се виждаше дълъг белег. За миг Морисън се учуди от какво ли би могъл да бъде.

Боранова постъпи по същия начин като Дежньов.

- Натиснете светещия бутон, д-р Морисън - каза тя. - Ще се отвори от отпечатъка на вашия палец и когато го докоснете отново, ще се затвори. След това може да се отваря само от вашия отпечатък. Моля ви, запомнете номера на шкафчето, за да не ви се налага да натискате подред всички бутони, докато откриете вашето.

Морисън постъпи според указанията.

- Можете първо да отидете до тоалетната, ако имате нужда - рече Боранова.

- Не е необходимо - отвърна Морисън.

Помещението се изпълни с мъгла от водни капчици.

- Затворете очите си - извика Боранова, но предупреждението не беше необходимо. Беше затворил очи още при първото жилване на водните струи.

Във водата имаше известно количество сапун, който залютя на очите му, предизвика горчивина в устата му и раздразни носа му.

- Вдигнете ръце - подвикна Дежньов. - Не е необходимо да се въртите. Водата идва от всички посоки.

Морисън вдигна ръце. Беше разбрал, че идва от всички посоки. Идваше дори и откъм пода, като предизвикваше неприятен натиск върху скротума му.

- Колко време ще трае това? - изпъшка той.

- Доста дълго - отговори Дежньов, - но е необходимо.

Морисън започна да брои наум. При 58 му се стори, че горчивина върху устните му отслабва. Отвори леко очи. Да, останалите бяха все още там. Продължи да брои и когато стигна до 126, водата спря. Обля го неприятно горещ и сух въздух.

Когато процедурата свърши откри, че беше сдържал дъха си.

- За какво беше всичко това? - попита той, като отклони от неудобство поглед от едрите, но стегнати гърди на Боранова и откри, че гледката на косматите гърди на Дежньов не е твърде приятна.

- Сега сме сухи - заяви Боранова. - Да се обличаме.

Морисън го очакваше с нетърпение, но вида на белите дрехи в шкафчето го разочарова. Състояха се от блуза и панталони от тънък памучен плат. Панталоните се държаха на тънък шнур. Освен това имаше кепе за покриване на косата и леки сандали. Въпреки, че дрехите бяха непрозрачни, на Морисън му се стори, че те оставят малко или почти нищо на въображението.

- Това ли е всичко, което ще облечем?

- Да - отговори Боранова. - Работим в чисто, спокойно обкръжение с постоянна температура. Не можем да очакваме много нито като качество, нито като цена от дрехите за еднократна употреба. В действителност, ако не обръщаме внимание на разбираемото нежелание, лесно бихме могли да работим голи. Но стига по този въпрос. Да вървим.

Морисън веднага разбра, че най-накрая бяха влезли в основната част на Пещерата. Сводът й се поддържаше от украсени колони, а погледът му не можеше да я обхване.

Оборудването му беше напълно непознато. И откъде ли би могъл да го познава? Беше теоретик, а когато работеше, използваше уреди, които сам беше създал и модифицирал. За момент усети носталгия по лабораторията си в университета, по книгите си, по мириса на клетките с животни, дори по глупавото упорство на колегите си.

Навсякъде имаше хора. Десетина работеха наблизо, а по-натам се виждаха други. Приличаше на човешки мравуняк, гъмжащ от хора и машинарии.

Никой не обърна внимание на новодошлите. Вършеха мълчаливо работата си, а стъпките им се приглушаваха от меките сандали.

Боранова отново прочете мислите на Морисън и тихо му прошепна:

- Придържаме се към определени правила. Никой от нас не знае повече от онова, което е необходимо за работата му. По този начин се предпазваме от значително изтичане на информация.

- Но те неминуемо трябва да общуват.

- Само когато е неизбежно. Това намалява удоволствието от другарството, но е необходимо.

- Този начин на разделяне забавя прогреса - забеляза Морисън.

- Това е цената, която плащаме за сигурността - каза Боранова. - Ако никой не разговаря с вас, то не е на лична основа. Просто нямат причина да разговарят с вас.

- Вероятно са учудени от появата на непознат.

- Погрижих се да научат, че сте външен експерт. Това е всичко, което трябва да знаят.

- Как биха могли да очакват от един американец да дойде тук като експерт? - намръщи се Морисън.

- Те не знаят, че сте американец.

- Моят акцент ще ме издаде веднага, както в случая със сервитьорката.

- Но вие няма да разговаряте с никого, освен с онези, с които ви запозная.

- Както желаете - отвърна с безразличие Морисън.

Все още се оглеждаше наоколо. След като беше попаднал тук, трябваше да се опита да научи, каквото успее, въпреки че можеше да се окаже незначително. Когато, ако, се върнеше в Съединените щати, със сигурност щяха да го разпитват за всяка дреболия, която е видял.

- Изглежда, че това място ви струва доста пари - прошепна на ухото на Боранова. - Каква част от националния бюджет се изразходва тук?

- Скъпо е - каза Боранова, без да поясни нищо повече, - а правителството се стреми да намали разходите.

- Беше ми необходим цял час тази сутрин - каза кисело Дежньов, - за да ги убедя да позволят малък допълнителен експеримент във ваша чест, дано Комитета хване холера.

- Холерата вече не съществува дори в Индия - възрази Морисън.

- Дано да се появи пак заради Комитета.

- Аркадий - обади се Боранова, - ако тези предполагаемо хумористични изрази достигнат до Комитета, не те очаква нищо добро.

- Не се страхувам от тези свине, Наташа.

- Но аз се страхувам. Какво ще стане с бюджета за следващата година, ако ги разяриш.

Морисън се намеси с неочаквано нетърпение, но със спокоен глас:

- Не ме засяга нито Комитета, нито бюджета, а простия въпрос какво правя тук.

- Тук сте за да присъствате на експеримент по миниатюризация - поясни Дежньов - и за да ви обясним защо се нуждаем от вашата помощ. Това задоволява ли ви, другарю амер... другарю външен експерт?

17.

Морисън последва другите двама до превозно средство, което напомняше на старомодна вагонетка, разположена върху много тесни релси.

Боранова постави палец върху малък, гладък правоъгълник и вратата на вагонетката се плъзна встрани.

- Д-р Морисън, моля, качете се.

Морисън се отдръпна.

- Къде отиваме?

- Към миниатюризационната камера, разбира се.

- С влак? Колко голямо е това място?

- Голямо е, д-р Морисън, но не чак толкова. Това е само предпазна мярка. Само определени хора могат да използват вагонетката и само с нейна помощ може да се проникне в сърцето на Пещерата.

- Хората ви толкова ли са ненадеждни?

- Живеем в сложен свят, д-р Морисън. Можем да вярваме на хората си, но не желаем да ги подлагаме на излишни съблазни. А ако някой от нас бъде убеден да отиде някъде, както убедихме вас, по-безопасно ще бъде, ако знанията му са ограничени. Моля, качете се.

Морисън влезе в малкото превозно средство с известно затруднение. Дежньов го последва с подобни затруднения.

- Още един пример за безсмислени икономии. Защо трябва да е толкова малка? Защото бюрократите харчат милиарди рубли за един проект и се чувстват гениални ако успеят да спестят няколкостотин от такива подробности, които правят живота на трудовите хора нещастен.

Боранова зае предната седалка. По тази причина Морисън не успя да види как работи с уредите за управление, ако имаше такива. Вероятно се управляваше от компютър. Вагончето потегли неочаквано и от внезапния тласък Морисън политна назад.

От двете страни на височината на очите имаше тесни прозорчета, които бяха направени от не напълно прозрачно стъкло. През тях смътно се виждаха части от пещерата. Очевидно прозорчетата не бяха направени за наблюдение, а за да намалят неприемливо тясното пространство за хората, които биха проявили клаустрофобични*2 склонности.

Хората, които се виждаха през прозорците, не обръщаха внимание на преминаващата вагонетка. Всички, очевидно, бяха добре обучени. Всяка проява на интерес към дейност, която не беше свързана с пряката работа, вероятно се възприемаше като неучтивост или нещо по-лошо.

Очевидно приближаваха към стената на пещерата, защото вагонетката със слаб тласък забави движението си. Част от стената се плъзна встрани и вагонетката, като набра отново скорост, премина през отвора.

Почти незабавно стана тъмно. Слабата светлина на тавана на вагончето стигаше само, за да се превърне пълната тъмнина в здрач.

Намираха се в тесен тунел, който вагонетката изпълваше почти изцяло, освен от лявата страна. Като се взираше покрай Дежньов, на Морисън му се стори, че може да различи друга линия. Вероятно бяха поне две вагонетки, като в тунела имаше достатъчно място, за да се разминават.

Тунелът беше също така слабо осветен и постоянно правеше завои. Възможно беше да е прокопан през хълма в посоката на най-малкото съпротивление, за да се спестят пари или беше умишлено изкривен, като допълнителна мярка за сигурност. Вероятно тъмнината в тунела и във вагонетката имаше същата цел.

- Колко време е необходимо, за да... - започна Морисън.

Дежньов погледна към него, но в тъмнината изражението му беше неразличимо.

- Виждам, че не знаете как да се обърнете към мене. Нямам академична титла, затова защо просто не ме наричате Аркадий? Както всички останали. Баща ми винаги казваше: "Важен е човека, а не името."

- Много добре - кимна Морисън. - За колко време ще стигнем, Аркадий.

- Скоро, Албърт - отвърна бодро Дежньов.

Морисън не можа да възрази на обращението, след като беше подмамен да използва първото му име.

Откритието, че не желае да възрази, малко го изненада. Въпреки непрестанните афоризми на баща си, Дежньов не изглеждаше лош човек. При тези условия за Морисън беше добре дошла възможността да избегне непрекъсната размяна на остри реплики, към които Боранова очевидно го подтикваше.

Вероятно вагонетката не се движеше по-бързо от скоростта на ленива разходка, но, въпреки това, при всяка промяна на посоката се усещаше леко накланяне. Очевидно дребнавите икономии бяха оставили линиите без насип.

След това, без никакъв преход, блесна светлина и вагонетката забави движението си.

Морисън примигна неуверено, докато излизаха отново на светло. Помещението, в което се намираха не беше толкова голямо, колкото онова, от което тръгнаха и беше практически празно. Единствено релсите завиваха в обратна посока в широка дъга към отвора в стената, през който бяха дошли. Видя друга вагонетка, която изчезна в отвора, а след нея стената се затвори. Вагончето, с което пристигнаха направи бавен завой и спря.

Морисън се огледа. Имаше много врати, а тавана беше относително нисък. Без да има очевидни доказателства, усети, че се намира в тримерна шахматна дъска, с голям брой стаи на различни нива.

Боранова го чакаше, като наблюдаваше неодобрително любопитството му.

- Готов ли сте, д-р Морисън.

- Не, д-р Боранова - отвърна Морисън. - Не съм готов, понеже не знам нито къде отивам, нито какво правя. Но съм готов да ви последвам.

- Това е достатъчно. Оттук, моля. Искам да ви представя на един човек.

Преминаха през една от вратите в друга малка стая. За разлика от предишната, тази беше добре осветена, а стените й бяха опасани с дебели кабели.

В стаята се намираше млада жена, която при появата им отмести настрани лист, приличащ на технически доклад. Бледността и уязвимия й вид я правеха доста приятна. Русата й коса беше подстригана късо, но не чак толкова, че да й придаде строг вид. Носеше скромната памучна униформа, която явно беше универсална в Пещерата. Беше привлекателно слаба и добре оформена, но без пищността на Боранова. Лицето й се загрозяваше или разкрасяваше, според вкуса, от малка бенка под левия ъгъл на устата. Скулите й бяха изпъкнали, ръцете - изящни и с тънки пръсти, а изражението й показваше, че няма навика често да се усмихва.

Морисън, обаче, се усмихна. За първи път, откакто беше отвлечен, му се стори, че може би нерадостната ситуация, в която беше въвлечен насила, има и хубава страна.

- Добър ден - каза той - За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Опита се да придаде на руския си образовано звучене и усети онова, което сервитьорката му беше посочила като типично за американците.

Младата жена не му отговори. Обърна се към Боранова и попита с леко дрезгав глас:

- Това ли е американеца?

- Да - потвърди Боранова. - Това е д-р Албърт Джонас Морисън, професор по неврофизика.

- Доцент - поправи я Морисън.

Боранова не обърна внимание на забележката му.

- А това, д-р Морисън, е д-р София Калинина, която е нашия специалист по електромагнетизъм.

- Трудно е да се нарече стара - каза галантно Морисън.

Комплиментът не очарова младата жена.

- Може би изглеждам по-млада, отколкото съм в действителност - каза тя. - На трийсет и една години съм.

Морисън се смути и Боранова побърза да се намеси:

- Е, готови сме. Моля те, провери схемите и започвай. И по-бързо.

- Радвам се, че не харесва американците - ухили се Дежньов. - Това ми спестява поне сто милиона потенциални съперници. А ако може да намрази и руснаците и да разбере най-накрая, че съм карело-фин.

- Карело-фин ли си? - Боранова се насили да се усмихне. - Кой би повярвал?

- Тя би повярвала, ако е в подходящо настроение?

- Такова настроение при нея е невъзможно - каза Боранова и се обърна към Морисън. - Д-р Морисън, не възприемайте поведението на София като нещо лично. Много от съгражданите ни преминават през свръхпатриотичен период и считат, че трябва да мразят американците. Това е по-скоро поза, отколкото действителност. Сигурна съм, че щом веднъж започнем да работим като един екип, тя ще изостави предразсъдъците си.

- Напълно разбирам. В родината ми има подобни тенденции. Например аз, в момента не съм изпълнен с любов към Съветите и това, мисля, е разбираемо. Но - Морисън се усмихна, - много лесно мога да направя изключение за д-р Калинина.

Боранова поклати глава.

- Американците като вас или руснаците като Аркадий имат особен мъжки начин на мислене, който лесно преодолява националните граници и културните различия.

- Не че ще работя с нея или с който и да било друг - продължи Морисън. - Д-р Боранова, уморих се да ви повтарям, че не вярвам в съществуването на миниатюризацията и че не мога и няма да ви окажа никаква помощ.

- Знаете ли, Албърт - разсмя се Дежньов, - човек почти може да ви повярва. Говорите толкова сериозно.

- Наблюдавайте внимателно, д-р Морисън - каза Боранова. - Това е Катюша.

Тя почука по една клетка, която Морисън видя чак сега. Досега вниманието му беше привлечено от д-р Калинина. Дори след като напусна, Морисън продължи разсеяно да наблюдава вратата в очакване на завръщането й.

Съсредоточи се върху клетката от телена мрежа. Катюша беше бял заек, умерено голям и с невъзмутим вид. Беше заета с хрупане на зеленина, с присъщото на вида й съсредоточение.

Усещаше се миризма на заек и се чуваше лек драскащ шум. Вероятно ги беше доловил и по-рано, но несъзнателно ги беше игнорирал.

- Да, виждам я. Заек - рече Морисън.

- Не е просто заек. Тя е най-необикновеното създание. Единствено по рода си. Историята й е много по-забележителна от войните и нещастията, които обикновено се свързват с това име. Като изключим чисто случайните създания от рода на червеи, бълхи и паразити, Катюша е първото живо същество, което бе миниатюризирано. На практика тя е била миниатюризирана три пъти и щеше да бъде миниатюризирана още поне десетина пъти повече, ако можехме да си го позволим. Приносът й за нашите знания за миниатюризацията е изключителен. Както виждате, преживяванията не са й се отразили неблагоприятно.

- Не искам да ви оскърбя - възрази Морисън, - но голото ви заявление, че е била миниатюризирана три пъти не е никакво доказателство, че това наистина се е случило. Не се съмнявам в честността ви, но в подобни случаи считам, че единствено присъствието ми при подобен експеримент ще бъде достатъчно убедително.

- Разбира се. И именно по тази причина, при това на значителна цена, Катюша сега ще бъде миниатюризирана за четвърти път.

18.

Веднага след влизането си, София Калинина се обърна към Морисън.

- Носите ли часовник или някакви други метални предмети?

- Нямам нищо, д-р Калинина. Нищо, освен дрехите, които нося. Джобовете ми са празни. Дори опознавателната гривна, която ми дадоха, като че ли е пластмасова.

- Просто питам, защото има силно електромагнитно поле, а метала ще пречи.

- А някакви физиологични ефекти? - попита Морисън.

- Никакви. Поне досега не сме забелязали.

Морисън се зачуди кога ли ще прекратят с преструвките си. С всяка измината минута ставаше все по-критично настроен към измамата им.

- Д-р Калинина, дали прекаленото излагане на въздействието й няма да предизвика проблеми, ако забременеете? - попита Морисън с едва забележима злобна нотка.

- Аз имам бебе - изчерви се Калинина. - Тя е напълно нормална.

- Облъчвана ли сте по време на бременността?

- Веднъж.

- Д-р Морисън - намеси се Боранова, - приключихте ли с инквизицията?

- Все още ли твърдите, че можете да миниатюризирате този заек?

- Разбира се.

- Тогава покажете ми!

Иронично си помисли, какви глупаци са. Скоро щяха да започнат да твърдят, че нещо не е наред, но какво щяха да направят след това? За какво беше цялата история?

- Д-р Морисън - каза Боранова, - като начало бихте ли вдигнали клетката?

Морисън не се помръдна. Огледа тримата руснаци подозрително и неуверено.

- По-смело - окуражи го Дежньов. - Няма да се нараните. Дори няма да се изцапате. В края на краищата, предполага се, че ръцете се цапат при работа.

Морисън хвана клетката с две ръце отстрани и я повдигна. Прецени, че тежи около десет килограма.

- Мога ли да я оставя? - изпъшка той.

- Разбира се - отвърна Боранова.

- Внимателно - намеси се Калинина. - Не плашете Катюша.

Морисън внимателно остави клетката. Заекът, който беше спрял да се храни при вдигането на клетката, подуши любопитно и предпазливо се върна към спокойното си дъвчене.

Боранова кимна и София се насочи към другия край на стаята, където зад кабелите се виждаше контролен пулт. Погледна към клетката, като че ли искаше да прецени позицията й, след това се върна и леко я премести. Отиде отново при пулта и натисна един бутон.

Разнесе се виещ звук и клетката започна да блести, като че ли между нея и тях беше паднала невидима преграда. Блясъкът обхвана цялата клетка и я отдели от каменния плот на масата, върху която беше поставена.

- В момента клетката се обхваща от миниатюризационното поле - поясни Боранова. - Ще бъдат миниатюризирани само обектите в полето.

Червеят на съмнението започна да гризе Морисън. Дали не смятаха да му покажат някой хитроумен фокус и да го накарат да мисли, че е видял миниатюризация?

- И как точно генерирате така нареченото миниатюризационно поле?

- Не възнамеряваме да ви кажем - отвърна Боранова. - Предполагам, разбирате, че това е секретна информация. Продължавай, София.

Виенето стана по-пронизително и се засили. Звукът не допадна на Морисън, но останалите го понасяха стоически. Докато ги гледаше, беше откъснал поглед от клетката. Когато отново я погледна, тя му се стори по-малка.

Намръщи се и се приведе леко за да види на каква височина е ръбът на клетката спрямо кабелите върху отсрещната стена. Остана неподвижен, но ръбът се отмести от набелязания кабел. Нямаше грешка, клетката определено се смаляваше. Смутено примигна.

- Наистина се смалява, д-р Морисън - усмихна се леко Боранова. - Очите ви не ви лъжат.

Виенето продължаваше, а с него - и смаляването. Клетката беше достигнала приблизително една втора от първоначалните си размери.

С очевидно смущение Морисън каза:

- Съществуват оптични илюзии.

- София - извика Боранова, - спри за малко процеса.

Виенето спря и блясъка на миниатюризационното поле потъмня, и изчезна. Както и преди, клетката се намираше върху масата, но беше значително по-малка. В нея все още имаше заек - по-малък заек, който обаче имаше същите пропорциите като първоначалния. Заекът хрупаше малки листенца, а по пода на клетката се търкаляха малки парченца моркови.

- Наистина ли мислите, че това е оптична илюзия? - попита Боранова.

Морисън замълча.

- Хайде, Албърт - намеси се Дежньов, - приемете доказателствата на очите си. Този експеримент консумира доста енергия. Нашите хитри администратори ще са недоволни от нас, ако останете неубеден. Какво ще кажете?

- Не знам какво да кажа - отвърна Морисън, клатейки смутено глава.

- Д-р Морисън, бихте ли вдигнали клетката - предложи Боранова.

Морисън отново се поколеба и Боранова продължи:

- Миниатюризационното поле не е оставило някаква радиоактивност или нещо подобно върху нея. Докосването на неминиатюризираните ви ръце няма да й въздейства, нито пък нейното миниатюризирано състояние ще въздейства на вас. Виждате ли?

И тя постави внимателно ръка върху нея.

Морисън преодоля колебанието си. Предпазливо постави ръце от двете страни на клетката и я вдигна. Извика от учудване, защото тежеше не повече от килограм. Клетката потрепна в ръцете му и миниатюризирания заек изплашено скочи в единия ъгъл и се сгуши.

Морисън внимателно остави клетката, като се опита да я върне в предишното й положение, но Калинина се приближи и леко я донагласи.

- Какво е мнението ви, д-р Морисън? - обади се Боранова.

- Тежи значително по-малко. Дали не сте натиснали някакво копче?

- Да натиснем някакво копче ли? Имате предвид, че сме подменили по-големия обект с подобен, по-малък? Д-р Морисън, моля ви!

Морисън се изкашля и изостави темата. Дори на него му се стори неправдоподобно, че го мамят.

- Моля, забележете - продължи Боранова, - че не само размерите, но и масата е намаляла пропорционално. Атомите и молекулите, от които е изградена клетката, и съдържанието й са намалили размерите и масата си. Константата на Планк е намаляла, така че вътре в нея нищо не се е променило. Храната и всичко останало в клетката изглеждат нормално на заека. За него външният свят е променил размерите си, но, разбира се, той не осъзнава това.

- Но миниатюризационното поле не съществува вече. Защо клетката и съдържанието й не се върнат към първоначалните си размери?

- По две причини, д-р Морисън. Първо, миниатюризираното състояние е метастабилно. Това е едно от фундаменталните открития, които направиха възможни миниатюризацията. Независимо от точката, в която е прекратен процеса, необходима е много малко енергия, за да се поддържа достигнатото състояние. И второ, миниатюризационното поле не е напълно премахнато. Просто е с намалени размери, така че предпазва въздухът в клетката от дифузия навън и пречи на нормалните въздушни молекули да дифундират навътре. Освен това позволява докосването на клетката от неминиатюризирани ръце. Но все още не сме приключили, д-р Морисън. Да продължаваме ли?

Морисън, който беше обезпокоен и не беше в състояние да отрече очевидното, за миг се зачуди дали не беше под въздействието на наркотик, който го караше да вярва във всичко, което му казваха.

- Казахте ми доста неща - каза той с дрезгав глас.

- Да, но само повърхностно. Ако повторите всичко това в Америка, вероятно няма да ви повярват. Нищо, от онова което бихте казали, няма да подскаже ни най-малко къде се намира същността на миниатюризационния процес.

Боранова вдигна ръка и Калинина отново натисна бутона.

Виещият звук се появи отново и клетката наново започна да се смалява. Сега процесът беше по-бърз и Боранова, като че ли прочела мислите на Морисън, заяви:

- Колкото повече се смалява, толкова по-малко маса се премахва и скоростта нараства.

Морисън втрещено гледаше голямата един сантиметър клетка върху масата.

Боранова отново вдигна ръка и виенето спря.

- Внимавайте, д-р Морисън. Тежи само няколкостотин милиграма и е доста крехка. Ето. Опитайте с това.

Подаде му лупа. Морисън, без да промълви дума, я взе и се наведе над клетката. Ако не беше предварителната му информация, вероятно нямаше да разпознае движещия се в нея обект, защото мозъкът му нямаше да възприеме съществуването на толкова малък заек.

Но това наистина беше заек и Морисън го наблюдаваше със смесица от смущение и очарование.

Погледна към Боранова и попита:

- Нима не сънувам?

- Подозирате, че сте жертва на оптична измама или хипноза, или на какво друго?

- Наркотици?

- Д-р Морисън, ако бяха наркотици, това щеше да е по-голямо постижение, отколкото миниатюризацията. Огледайте се. Нима всичко останало не изглежда нормално? Наистина би бил забележителен наркотик. Да промени възприятията ви към един-единствен обект в голяма стая, пълна с най-различни предмети. Д-р Морисън, онова, което видяхте е истина.

- Направете я по-голяма - каза Морисън с притаен дъх.

Дежньов се разсмя и прикри уста с длан.

- Ако се смея, вятърът може да отнесе Катюша, при което Наташа и София ще започнат да ме бият с каквото им попадне. Ако желаете да се уголеми, ще трябва да почакате.

- Дежньов е прав - допълни Боранова. - Виждате ли, д-р Морисън, наблюдавахте научна демонстрация, а не магия. Ако беше магия, щях да щракна с пръсти и заекът щеше да стане с нормални размери. Тогава щяхте да разберете, че сте наблюдавали оптична илюзия. Обаче, за да се намали константата на Планк до малка част от нормалната й стойност, дори и в относително малък обем от Вселената, е необходимо значително количество енергия. Именно това прави процеса толкова скъп. Възстановяването на константата на Планк ще произведе енергия, равна по големина на изконсумираното количество за намаляването й, понеже законът за запазването на енергията остава в сила дори и при миниатюризацията. Следователно, не можем да деминиатюризираме със скорост по-голяма от скоростта, с която отвеждаме топлината, която се отделя. Така че, необходимо е доста време - значително повече, отколкото за миниатюризация.

Известно време Морисън не каза нищо. Обясненията, които се позоваваха на закона за запазване на енергията, му се сториха по-убедителни, отколкото самата демонстрация. Ако бяха шарлатани, едва ли щяха толкова внимателно да се придържат към законите на физиката.

- Струва ми се - каза Морисън, - че вашият миниатюризационен процес едва ли може да бъде приложен на практика. В най-добрия случай, ще послужи за разширяване на квантовата механика.

- Дори и това би било достатъчно - отвърна Боранова, - но не съдете за метода по началното му състояние. Надяваме се, че ще се научим да заобикаляме тези големи енергийни промени и че ще успеем да направим миниатюризацията и деминиатюризацията по-ефикасни. Необходимо ли е цялата тази енергия да преминава от електромагнитното поле на миниатюризацията в топлината на деминиатюризацията? Дали не е възможно да накараме деминиатюризацията да освобождава енергия отново под формата на електромагнитно поле? Може би с него ще успеем да се справим по-лесно.

- Да не възнамерявате да заобиколите втория закон на термодинамиката? - попита Морисън с подчертана деликатност.

- Ни най-малко. Не очакваме 100 процентово превръщане. Ако успеем да превърнем 75 процента от деминиатюризационната енергия в електромагнитно поле, а дори и само 25 процента, това ще подобри сегашната ситуация. Обаче, ние се надяваме да приложим много по-хитър метод и именно за това сте тук.

- Аз? - Морисън широко отвори очи. - Не знам нищо, което да ви помогне. Защо избрахте точно мен? Със същия успех можехте да вземете някое дете от детската градина.

- Не сте прав. Ние знаем какво правим. Елате, д-р Морисън. Ще отидем двамата в офиса ми, докато София и Аркадий се занимават с досадния процес на възстановяването на Катюша. Ще ви покажа, че знаете достатъчно, за да ни помогнете да направим миниатюризацията по-ефикасна и следователно - приложима в практиката. Всъщност, ще разберете, че вие сте единствения човек, който може да ни помогне.

 

 

Глава 5

КОМА

Животът е приятен. Смъртта е спокойна. Единствено преходът причинява неприятности.

Дежньов-старши

19.

- Това - каза Наталия Боранова - е моята собствена част от Пещерата.

Тя се отпусна в доста разнебитено кресло, в което вероятно се чувстваше напълно удобно, след като през годините го беше оформила по тялото си.

Морисън седна на друго кресло, което беше по-малко и аскетично, покрито със сатен и по-неудобно, отколкото изглеждаше. Огледа се наоколо със силна носталгия. Донякъде напомняше собствения му офис. Имаше компютърен терминал с голям екран. Офисът на Боранова беше по-претрупан от неговия - съветският стил клонеше към помпозността и Морисън за миг се замисли за възможните причини, но след това изостави този въпрос, понеже му се стори незначителен.

А иначе се виждаха същите разхвърляни купчини от компютърни разпечатки, същата специфична миризма, същите случайни старомодни книги между филмовите касети. Морисън се опита да разчете заглавието на една от тях, която се намираше доста далече и изглеждаше доста употребявана. Книгите винаги имаха такъв вид, дори и когато бяха нови. Като че ли беше на английски, което не го изненада. Самият той имаше няколко книги от руската класика, които държеше в лабораторията, за опресняване на езика от време на време.

- Тук сме напълно сами - заяви Боранова. - Не могат да ни подслушват и няма да ни прекъсват. По-късно ще наредя да ни донесат обеда.

- Благодаря! Много сте любезна - каза Морисън, като се опита да не звучи иронично.

Изглежда, че Боранова възприе буквално думите му.

- Няма за какво. Д-р Морисън, забелязах, че Аркадий се обръща към вас с малкото ви име. Разбира се, той донякъде е некултурен и си позволява прекалено много. И все пак, мога ли отново да ви помоля, въпреки условията, при които ви доведохме тук, да се опитаме да се държим любезно и неофициално един към друг?

Морисън се поколеба за миг.

- Е, наричайте ме Албърт. Но това ще бъде просто за удобство, а не знак за приятелство. Не съм склонен да забравя отвличането си.

Боранова се изкашля.

- Опитах се да ви убедя да дойдете доброволно. Нямаше да стигнем толкова далеч, ако обстоятелствата не ни принуждаваха.

- Ако се смущавате от онова, което направихте, върнете ме в Съединените щати. Изпратете ме обратно веднага и ще се опитам да забравя случилото се, и няма да предявя жалба пред властите.

Боранова бавно поклати глава.

- Знаете, че това не може да бъде направено. Все още ни принуждават същите обстоятелства. След малко ще видите какво имам предвид. А междувременно, Албърт, нека да си говорим без недомлъвки, като част от семейството на учените, което е надраснало националните проблемите и други изкуствени разграничения между хората. Сигурна съм, че вече сте приели съществуването на миниатюризацията.

- Трябваше да го приема - Морисън поклати глава почти със съжаление.

- Разбрахте ли какъв е проблема ни?

- Да. Методът изразходва твърде много енергия.

- Представете си, обаче, че снижим многократно енергийните разходи. Представете си, че можем да получим миниатюризация като се включим в контакта и черпим енергия колкото един тостер.

- Мога да си представя, но това е неосъществимо. Или поне вашите хора не могат да го направят. В такъв случай, защо е цялата тази секретност? Защо просто не публикувате откритията си и не приветствате приноса на останалата част от семейството на учените? Секретността загатва за възможността Съветският съюз да планира използването на миниатюризацията като оръжие - достатъчно мощно, за да може вашата страна да си позволи да разруши взаимното разбирателство, което поддържаше мира и сътрудничеството в света през последните две поколения.

- Не е така. Съветският съюз не се опитва да установи световна хегемония.

- Надявам се. Все пак, ако Съветският съюз се стреми към пазене на тайна, останалите страни ще се чудят дали не се стреми към някакво завоевание.

- А нима Съединените щати нямат тайни?

- Не знам. Американското правителство не обсъжда тези въпроси с мене. Ако има тайни, а предполагам, че всъщност е така, аз не го одобрявам. Кажете ми защо е необходимо да има тайни? Каква е разликата, ако вие създадете миниатюризацията или ние, или я създадем заедно, или пък, например, африканците? Ние, американците, сме изобретили самолета и телефона, но вие притежавате и двете. Първи достигнахме Луната, но вие също притежавате лунни станции. От друга страна, вие първи преодоляхте проблема с ядрения синтез и първи изградихте слънчева електроцентрала в космоса, а ние използваме и двете.

- Всичко, което казахте е вярно - съгласи се Боранова. - Въпреки това, повече от век се приема за дадено, че американската технология превъзхожда съветската. Това постоянно ни дразни. Ако успеем да поведем в нещо толкова основно и напълно революционно като миниатюризацията, това ще е от голямо значение за нас.

- А какво ще кажете за световното семейство на учените? Вие част от него ли сте или сте просто съветски учен?

- Аз съм и двете - отвърна Боранова с отсянка на гняв. - Ако зависеше от мене, вероятно щях да покажа откритията ни на света. Обаче решенията не ги взимам аз. Взима ги моето правителство, а аз съм напълно лоялна към него. А вие, американците, не ни улеснявате в тази насока. Постоянното ви шумно напомняне за американското превъзходство ни принуждава да преминем в отбранителна позиция.

- Няма ли да ви се накърни съветската гордост от факта, че сте извикали американец, за да ви помогне?

- Е, да, това е неприятно, но поне дава на Съединените щати част от достижението. Ние няма да скрием това, Албърт. Ще се покажете като голям патриот и ще подобрите репутацията си, ако ни помогнете.

- Това подкуп ли е? - усмихна се горчиво Морисън.

Боранова сви рамене.

- Не мога да ви попреча да го интерпретирате по този начин. Но нека да говорим приятелски и да видим какво ще се получи.

- В такъв случай, започнете с малко информация. След като ме принудихте да повярвам в съществуването на миниатюризацията, не бихте ли ми казали какви са основните й физични принципи? Любопитен съм да ги чуя.

- Албърт, знаете достатъчно добре, че ще бъде опасно за вас, ако научите твърде много. Как бихме могли да ви върнем обратно? Освен това, въпреки, че мога да работя с миниатюризационната система, аз не знам принципа, на който работи. Ако знаех, нашето правителство едва ли щеше да рискува да ми позволи посещение в Съединените щати.

- Имате предвид, че можехме да ви отвлечем, както постъпихте вие? Мислите ли, че Съединените щати се занимават с отвличания?

- Сигурна съм, че биха го направили, ако ги принудят обстоятелствата.

- И кои са хората, които знаят принципите на миниатюризацията?

- Това също е нещо, което, най-общо казано, не е безопасно да знаете. Обаче, аз мога да повдигна малко завесата в тази насока. Пьотр Шапиров е един от тях.

- Лудият Питър - усмихна се Морисън. - Това не ме изненадва.

- Не би трябвало да сте изненадан. Сигурна съм, че употребихте "луд" само като една от вашите шеги. Първите разработки по миниатюризацията са негови. Разбира се - добави тя замислено, - възможно е за това да се изисква малко лудост или поне някакъв странен начин на мислене. Освен това Шапиров пръв предложи метод за използване на миниатюризацията с минимален разход на енергия.

- Как? Посредством превръщане на деминиатюризацията в електромагнитно поле?

Боранова направи гримаса.

- Просто ви давах пример. Методът на Шапиров е много по-хитър.

- Можете ли да го обясните?

- Само грубо. Шапиров посочва, че има два основни аспекта на обединената теория на Вселената - квантовия и релативистичния аспект - всеки от тях зависещ от константа, която поставя някакво ограничение. В квантовата механика това е константата на Планк, която е много малка, но не е нула. В теорията на относителността, това е скоростта на светлината, която е много голяма, но не е безкрайна. Константата на Планк поставя долната граница на размера на енергийния обмен, а скоростта на светлината - горната граница на скоростта на обмена на информация. Шапиров твърди, че двете величини са свързани. Казано с други думи, ако намалим константата на Планк, скоростта на светлината би трябвало да нарастне. Ако константата на Планк стане нула, скоростта на светлината ще стане безкрайна.

- В такъв случай - добави веднага Морисън - Вселената ще се подчинява на законите на Нютон.

- Да - кимна Боранова. - Поради това, според Шапиров, причината за огромната консумация на енергия при миниатюризация е, че двете гранични величини не са свързани, т.е че константата на Планк се намалява, без да се увеличава скоростта на светлината. Ако двете се свържат, тогава енергията ще преминава от границата на скоростта на светлината към константата на Планк при миниатюризация и в обратна посока при деминиатюризация. В такъв случай при миниатюризация скоростта на светлината ще нараства, а при деминиатюризация - ще намалява. Ефективността би трябвало да бъде почти сто процента. Ще се изисква много малко енергия за миниатюризация, а възстановяването ще се осъществява много бързо.

- Шапиров знае ли как миниатюризацията и деминиатюризацията могат да се осъществят като се свържат двете константи? - попита Морисън.

- Казваше, че знае.

- Казваше? В минало време? Това означава ли, че е променил мнението си?

- Не е точно така.

- Тогава какво е направил?

- Албърт - поколеба се Боранова, след което продължи почти умолително, - не бързайте толкова. Искам да помислите. Знаете, че миниатюризацията съществува. Знаете, че е възможна, но не е ефективна. Знаете какъв дар ще е за човечеството, а аз ви уверявам, че не възнамеряваме да я използваме за военни цели. Щом веднъж се убедим, че националното ни първенство е известно, което желаем само по психологични причини, сигурна съм, че ще споделим миниатюризацията с всички страни по земното кълбо.

- Наистина ли, Наталия? Щяхте ли вие и вашата нация да вярвате на Съединените щати, ако позициите бяха разменени?

- Вяра! - каза Боранова и въздъхна тежко. - Тя не идва лесно при никого. За човечеството е присъщо да вижда най-лошото в останалите. Все пак вярата трябва да започне някъде, иначе крехкото разбирателство, на което се наслаждаваме толкова дълго, ще се разпадне и ще се върнем обратно в двайсети век с всичките му ужаси. След като Съединените щати се чувстват толкова силна и по-напреднала нация, не трябва ли първи да поемат риска на вярата?

- Не мога да отговоря - разпери ръце Морисън. - Аз съм само един обикновен гражданин и не представям своя народ.

- Можете да ни помогнете като обикновен гражданин, след като знаете, че няма да причините вреда на страната си.

- Не бих могъл да знам подобно нещо, тъй като имам само вашата дума и не вярвам, че представлявате страната си повече, отколкото аз - моята. Но това са странични въпроси, Наталия. Дори и да искам, как бих могъл да ви помогна да направите по-ефективна миниатюризацията, след като не знам нищо за нея?

- Бъдете търпелив. След малко ще обядваме. Дотогава Дежньов и Калинина ще са приключили с деминиатюризацията на Катюша и ще се присъединят към нас, заедно с още един човек, с когото искам да ви запозная. След обеда ще ви заведа да видите Шапиров.

- Не съм сигурен, че го желая, Наталия. Преди малко ми казахте, че би било опасно за мене да се срещам с когото и да е, който наистина разбира миниатюризацията. Бих могъл да науча твърде много и това ще затрудни връщането ми в Съединените щати. Защо, в такъв случай, да рискувам да се срещам с Шапиров?

- Шапиров е изключение - каза тъжно Боранова. - Обещавам ви, че ще го разберете, когато го видите. Освен това ще разберете защо трябваше да се обърнем към вас.

- Това - заяви Морисън с цялата убеденост, с която доскоро отричаше възможността за миниатюризация - аз никога няма да разбера.

20.

Обядваха в силно осветена стая. Част от стената и целият таван бяха електролуминесцентни. Боранова ги посочи с очевидна гордост и Морисън се сдържа от оскърбителни сравнения със Съединените щати, където електролуминесценцията беше широко разпространена.

Не показа и изненадата си от факта, че въпреки електролуминесцентното осветление, в центъра на тавана беше закачен малък полилей. Не допринасяше много към светлината, но несъмнено караше стаята да изглеждаше по-малко антисептична.

Както беше споменала Боранова, към тях се присъедини пети човек, който се представи като Юрий Конев. "Неврофизик като вас, Албърт" - поясни му Боранова.

Конев притежаваше някаква мрачна хубост и въпреки че беше на около трийсет и пет години, около него витаеше атмосфера на непохватна младост. Разтърси ръката на Морисън с любопитство и каза:

- Много се радвам да се запозная с вас.

Думите бяха произнесени на много добър английски, с отчетлив американски акцент.

- Предполагам, че сте били в Съединените щати - каза Морисън, също на английски.

- Две години специализирах в Харвардския университет. Това ми даде чудесната възможност да практикувам английския си.

- Въпреки това - намеси се на руски Боранова, - д-р Албърт Морисън се справя много добре с нашия език. Юрий, ние също трябва да му дадем възможност да го използва в нашата страна.

- Разбира се - съгласи се на руски Конев.

Морисън почти беше успял да забрави, че се намира под земята. Стаята нямаше прозорци, но това беше често срещана практика при офисите в големите сгради, дори и над земята.

Храната не беше нищо забележително. Аркадий Дежньов се хранеше с мълчаливо съсредоточение, а София Калинина изглеждаше отнесена. Хвърляше случайни погледи към Морисън, но игнорираше напълно Конев. Боранова наблюдаваше всички, но не казваше почти нищо. Изглеждаше доволна да предостави тази възможност на Конев.

- Д-р Морисън - заговори Конев, - трябва да ви кажа, че внимателно следя работата ви.

Морисън, който с апетит ядеше гъста зелева супа, погледна към него с усмивка. Откакто беше в Съветския съюз, това беше първото споменаване на неговата, а не на тяхната работа.

- Благодаря ви за интереса. Наталия и Аркадий ме наричат Албърт. Ще ми бъде трудно да отговарям на различни имена. Нека да се обръщаме един към друг с малки имена през краткото време, което остава до завръщането в родината ми.

- Помогнете ни - вмъкна тихо Боранова - и времето наистина ще бъде кратко.

- Без условия - възрази Морисън, също толкова тихо. - Искам да си тръгвам.

Конев повиши глас, като че ли искаше да върне разговора към избраната от него тема.

- Албърт, трябва да призная, че не успях да възпроизведа опитите ви.

Морисън стисна устни.

- Същите оплаквания получих и от неврофизици в Съединените щати.

- Имате ли някакво възможно обяснение? Академик Шапиров е силно заинтригуван от вашата теория и твърди, че вероятно сте прав, ако не изцяло, то поне частично.

- А-ха! Но Шапиров не е неврофизик, нали?

- Не, но има извънредно силно чувство за онова, което би могло да бъде правилно. Не си спомням да е казал за нещо, че го смята за вярно и то да не се е оказало наистина вярно или поне отчасти. Казва, че сте на път да създадете интересна ретранслаторна станция.

- Ретранслаторна станция ли? Не знам какво означава това.

- Веднъж го чух случайно. Без съмнение е казал на глас някакви свои мисли - Конев хвърли пронизващ поглед към Морисън, като че ли очакваше отговор на забележката си.

- Онова, което съм направил - отвърна Морисън - е създаването на нов тип анализ на мозъчните вълни и по-специално търсенето на специфична мрежа в мозъка, която е отговорна за творческите мисли.

- В тази насока може би сте прекалено оптимистично настроен, Албърт. Не успях да се убедя, че тази ваша мрежа наистина съществува.

- Моите резултати го посочват ясно.

- При маймуни и кучета. Не е сигурно до каква степен можем да екстраполираме тази информация за много по-сложната структура на човешкия мозък.

- Признавам, че не съм работил анатомично с човешки мозъци, но внимателно съм анализирал човешки мозъчни вълни и резултатите потвърждават хипотезата ми за творческите структури.

- Именно това не успях да възпроизведа и предполагам, че американските изследователи са имали същия проблем.

Морисън повдигна рамене.

- Правилният анализ на мозъчните вълни е извънредно труден и никой не е отдал на тази задача годините, които аз посветих.

- Или пък не е притежавал подходящо компютърно оборудване. Разбрах, че сте създали своя програма за анализ на мозъчните вълни, нали?

- Да, така е.

- И сте я описали в литературата?

- Разбира се. Ако постигна някакви резултати с неописана програма, те няма да струват нищо. Кой би потвърдил резултатите ми, ако не притежава еквивалента програма?

- Все пак, на миналогодишната неврофизична конференция в Брюксел чух, че непрекъснато модифицирате програмата си и сте се оплаквали, че липсата на потвърждения идва от недостатъчно сложните програми, които не могат да извършват с задоволителна точност Фурие-анализ.

- Не, Юрий, не е вярно. Напълно е невярно. Променям програмата си от време на време, но описвам подробно всяка модификация в "Къмпютър тикнолъджи". Опитах се да публикувам данните в "Американски журнал по неврофизика", но през последните години те не приемат статиите ми. Ако останалите се задоволяват с четенето само на това списание и не следят останалите публикации, вината не е моя.

- И все пак... - Конев спря и се намръщи, като че ли не беше сигурен в мисълта си. - Не съм сигурен, че трябва да го кажа, за да не ви настроя враждебно.

- Не се притеснявайте. През последните няколко години се научих да приемам всякакви забележки - враждебни, саркастични и, най-лошото, съжалителни. Привикнах към тях. Между другото, това пиле не е лошо.

- Това е меню за гости - промърмори Калинина. - Твърде мазно е, а това е лошо за фигурата.

- Ха! - възкликна шумно Дежньов. - Лошо за фигурата! Това е американска забележка, която няма смисъл на руски. Баща ми винаги казваше: "Тялото знае от какво се нуждае. Заради това някои неща са вкусни."

- Това е рецепта за самоубийство - възрази Калинина с очевидно отвращение.

Морисън забеляза, че Конев не погледна към младата жена по време на това отклонение.

- Започнахте да казвате нещо, Юрий? Нещо, което щяло да ме настрои враждебно.

- Албърт, вярно ли е, че сте дали програмата си на ваш колега, който е работил на вашия компютър, но въпреки това не е успял да възпроизведе резултатите ви.

- Вярно е - потвърди Морисън. - Поне така каза колегата ми, който е доста способен човек.

- Подозирате ли, че е излъгал?

- Не. Просто наблюденията са толкова деликатни, че ако се опитате да ги направите и сте убеден в провала им, те наистина ще се провалят.

- А не би ли могло да се възрази, Албърт, че вашата убеденост в успеха води към въображаеми постижения?

- Възможно е - каза Морисън. - Това ми беше казано на няколко пъти. Но не мисля, че е така.

- Още един слух - рече Конев. - Мразя да го повтарям, но изглежда важен. Вярно ли е, че сте заявили, че по време на анализите ви на мозъчни вълни, вие неколкократно се почувствали истински мисли?

- Никога не съм заявявал подобно нещо в писмена форма - енергично възрази Морисън. - Веднъж или два пъти съм споменавал на колеги, че по време на анализ на мозъчни вълни на няколко пъти ми се е струвало, че в мозъка ми проникват външни мисли. Не бих могъл да кажа дали мислите са били изцяло мои или мозъчните ми вълни са резонирали с тези на изучавания обект.

- Възможен ли е такъв резонанс?

- Предполагам. Мозъчните вълни създавам микроскопично променливо електромагнитно поле.

- А-ха! Предполагам, това е накарало академик Шапиров да направи онази забележка за ретранслатора. Мозъчните вълни винаги създават електромагнитно поле, независимо дали се анализират или не. Вие не резонирате, ако това наистина е резонанс, на мислите на някой друг присъстващ, независимо от интензивността на мисленето ви. Резонансът се появява само когато сте зает с изучаването на мозъчните вълни с помощта на вашия компютър. Вероятно той действа като ретранслаторна станция, като усилва мозъчните вълни на изучавания обект и ги проектира във вашия мозък.

- Нямам доказателства, освен няколко бегли впечатления. Те не са достатъчни.

- Може би. Човешкият мозък е далеч по-сложен, от който и да е друг къс материя.

- А делфините? - попита с пълна уста Дежньов.

- Това са отживелици - възрази незабавно Конев. - Те са интелигентни, но мозъците им са прекалено заети с подробностите на плуването, за да остане място за творческо мислене, сравнимо с човешкото.

- Никога не съм изучавал делфини - каза Морисън с безразличие.

- Оставете делфините - продължи нетърпеливо Конев. - Просто се концентрирайте върху факта, че вашият компютър, ако се програмира подходящо, може да действа като ретранслатор, предавайки мисли от мозъка на обекта, който изучавате, във вашия мозък. Ако е така, Албърт, тогава ние се нуждаем само от вас и от никой друг на света.

Морисън се намръщи и избута стола си настрани от масата.

- Дори да мога да доловя мисли с помощта на компютъра си - нещо което никога не съм заявявал и което отричам - каква е възможната връзка с миниатюризацията?

Боранова се изправи и погледна часовника си.

- Време е. Нека да отидем и да видим Шапиров.

- Онова, което той твърди е без значение.

- Ще видите - каза Боранова със стоманена нотка в гласа си, - че той няма да каже нищо, но въпреки това ще бъде извънредно убедителен.

21.

Досега Морисън успяваше да сдържи гнева си. Отнасяха се към него като към гост и, като се изключеше дребната подробност, че го бяха докарали тук насила, нямаше срещу какво да възрази.

Но към какво се стремяха? Боранова го беше запознала с останалите - първо Дежньов, после Калинина и накрая Конев. Причините оставаха непонятни. Боранова постоянно споменаваше колко полезен е за тях, без да казва нищо конкретно. След това Конев разговаря с него и се държа също така потайно.

А сега отиваха при Шапиров. Очевидно това беше някаква кулминация. От момента на първото му споменаване преди два дни, името на Шапиров постоянно присъстваше като сгъстяваща се мъгла. Той беше разработил миниатюризационния процес, беше открил връзката между константата на Планк и скоростта на светлината, беше оценил неврофизичните теории на Морисън и пак той беше направил забележката за използването на компютъра като ретранслаторна станция. Последното твърдение очевидно беше причина за убедеността на Конев, че Морисън и само Морисън може да им помогне.

Единствената възможност за Морисън беше да се съпротивлява срещу примамките и аргументите, които Шапиров би могъл да представи. Ако продължи да настоява, че не би могъл да им помогне, какво щяха да предприемат, след като всички примамки и доводи се провалят?

Използване на груба сила или заплаха?

Промиване на мозъка?

Обхвана го страх. Трябваше да не аргументира отказа си с нежелание. Трябваше да ги убеди, че не може да им помогне. А за това имаше убедителна причина, зад която да застане. Какво би могъл да допринесе за миниатюризацията един неврофизик и неговите съмнителни, и отхвърлени идеи?

Но как беше възможно да не го разберат сами? Не беше дори помислял за миниатюризацията до преди четиридесет и осем часа. Защо всички се държаха, като че ли беше несъмнено, че може да им помогне - на тях, единствените в света специалисти по този въпрос, които сами не можеха да решат проблемите си?

Разходката по коридорите беше доста продължителна и Морисън, увлечен в нерадостните си мисли, не забеляза, че бяха останали по-малко.

- Къде са останалите? - обърна се неочаквано към Боранова.

- Имат работа. Знаете, че не можем безкрайно да работим върху задачата си.

Морисън поклати глава. Не бяха разговорливи. Никой не изпускаше информация. Мълчаха със стиснати устни. Може би беше отдавнашен съветски навик? Или бяха го усвоили при работата си върху секретния проект, в който дори учените не дръзваха да пристъпят извън тесните граници на личните си задължения?

Дали не се бяха обърнали към него, понеже беше известен с широките си интереси? Не, със сигурност не беше направил нищо, което да остави подобно впечатление. Всъщност, той беше тесен специалист, без никакви познания извън областта на неврофизиката. Това беше типично влошаващо се заболяване на модерната наука.

Качиха се на друг асансьор и преминаха на друг етаж. Морисън почти не обърна внимание на прехода. Огледа се и забеляза признаци, които очевидно надхвърляха националните различия.

- В медицинското крило ли сме? - попита той.

- В болницата - отвърна Боранова. - Пещерата е самостоятелен научен комплекс.

- И защо сме тук? Аз... - Морисън млъкна изведнъж, поразен от ужасяваща мисъл. Дали нямаше да го инжектират с наркотик, за да го направят по сговорчив?

Боранова продължи напред, след това спря, погледна назад и се върна при него.

- А сега от какво се страхувате? - остро каза тя.

Морисън се почувства засрамен. Толкова прозрачно ли беше изражението на лицето му?

- Нищо не ме плаши? - изръмжа той. - Просто се уморих от безцелното ходене.

- Какво ви кара да мислите, че ходим безцелно? Казах ви, че ще посетим Пьотр Шапиров. В момента отиваме точно при него. Елате, съвсем наблизо е.

Завиха зад ъгъла и Боранова му посочи прозореца.

Морисън пристъпи до нея и погледна. Виждаше се стая, в която имаше неколцина човека. Стаята беше с четири легла, но само едно беше заето. Около него беше струпана непозната апаратура. Виждаха се тръби, които бяха проточени към леглото. Морисън преброи десетина човека, които можеха да бъдат лекари, сестри или медицински техници.

- Това е академик Шапиров - каза Боранова.

- Кой точно? - попита Морисън, докато очите му преминаваха от една фигура на друга, без да открият някой, който да прилича на учения, с когото се беше срещал само веднъж.

- В леглото.

- В леглото ли? В такъв случай той е болен?

- По-лошо от болест. Той е в кома. В кома е повече от месец и подозираме, че състоянието е необратимо.

- Страшно съжалявам. Предполагам, че затова преди обеда споменавахте името му в минало време.

- Да. Шапиров, когото познавахме е вече в миналото, освен...

- Освен ако не се възстанови? Но вие току-що казахте, че комата вероятно е необратима.

- Точно така. Но мозъкът му не е мъртъв. Мозъкът му със сигурност е повреден, иначе нямаше да бъде в кома, но не е мъртъв и Конев, който следи подробно работата ви, мисли, че някои от мисловните му мрежи са непокътнати.

- А-ха! - възкликна Морисън. - Започвам да разбирам. Защо не ми го казахте веднага? Ако бяхте поискали да се консултирате с мен по подобен въпрос, може би щях да дойда с вас доброволно. От друга страна, ако изуча церебралните му функции и потвърдя, че Юрий Конев е прав, от каква полза ще е за вас?

- Това изобщо няма да ни е от полза. Виждам, че все още не ме разбирате и не мога да ви обясня какво точно искаме от вас, преди да сте се запознали с проблема. Разбирате ли напълно какво е погребано във все още живата част от мозъка на Шапиров?

- Мислите му, предполагам.

- По-точно, мислите му за връзката между константата на Планк и скоростта на светлината. Неговите мисли за новия метод, който ще направи миниатюризацията и деминиатюризацията бързи, с нисък разход на енергия и приложими на практика. Ако узнаем тези мисли, ще можем да дадем на човечеството техника, която ще революционизира науката и технологията, а също и обществото, повече, отколкото всички открития, направени след изобретяването на транзистора. Може би дори повече, отколкото откриването на огъня. Кой знае?

- Сигурна ли сте, че не преувеличавате?

- Не, Албърт. Не разбирате ли, че ако миниатюризацията се свърже с увеличената скорост на светлината, космическите кораби, ако се миниатюризират достатъчно, могат да достигнат до произволна точка във Вселената много пъти по-бързо от нормалната скорост на светлината. Няма да се нуждаем от пътуване със свръхсветлинна скорост. За нас скоростта ще се движи достатъчно бързо. Няма да се нуждаем и от антигравитация, тъй като миниатюризирания кораб ще бъде с почти нулева маса.

- Не мога да повярвам.

- Не вярвахте и на миниатюризацията.

- Нямам предвид, че не вярвам в резултатите от миниатюризацията. Исках да кажа, че не вярвам, че решението на проблема е заключено завинаги в ума на един човек. Възможно е и други да достигнат до него. Ако не сега, то следващата година или следващото десетилетие.

- Лесно е да се чака, когато не сте пряко засегнат. Бедата е в това, че няма да имаме следващо десетилетие, а дори и следваща година. Пещерата, която виждате, струва на Съветския съюз колкото една малка война. Всеки път, когато миниатюризираме нещо, дори това да е само Катюша, ние изразходваме енергия, достатъчна да захрани средно голям град за цял ден. Доста от правителствените лидери се отнасят с недоверие към големите разходи. Много учени, които не разбират важността на миниатюризацията или просто са егоисти, се оплакват, че цялата съветска наука страда заради Пещерата. Ако не открием метод за снижаване на енергийните разходи, това място просто ще бъде закрито.

- Въпреки това, Наталия, ако направите вашите откритията достояние на световната общност, безброй учени ще поставят умовете си във ваша услуга и методът за свързването на константата на Планк и скоростта на светлината ще бъде открит достатъчно бързо.

- Да - каза Боранова - и, може би, ученият, който ще открие ключа към нискоенергийната миниатюризация ще бъде американец или французин, или нигериец, или уругваец. В момента решението го притежава съветски учен, а ние не искаме да губим признанието за първенство.

- Забравяте за братството на учените от цялата Земя. Не го разкъсвайте на части.

- Щяхте да говорите друго, ако на прага на откритието стоеше американец и бяхте помолен да направите нещо, което щеше да направи прочути нас, а не вас. Помните ли историята за американската реакция, когато Съветският съюз изстрелял първия изкуствен спътник в орбита?

- Несъмнено е, че оттогава сме се променили.

- Да, напреднали сме един километър, а не десет. Светът все още не е единен в мисленето си. Националната гордост все още съществува в значителна степен.

- Толкова по-зле за света. Но все пак, ако изхождаме от позициите на националната гордост, защо да не желая да запазя своята? Защо трябва един американец да се безпокои от факта, че съветски учен губи признанието за откритието си?

- Искам единствено да разберете каква е важността на това откритие за нас. Искам само за миг да се поставите на наше място и да разберете колко отчаяно се опитваме да открием какво знае Шапиров.

- Добре, Наталия - съгласи се Морисън, - разбирам. Не го одобрявам, но го разбирам. А сега, моля, изслушайте ме внимателно. След като разбрах проблема ви, какво искате от мене?

- Искаме - напрегнато каза Боранова - да ни помогнете да разберем какви са мислите на Шапиров - все още живите и съществуващи мисли.

- Как? В моята теория няма нищо, което да го направи възможно. Дори да приемем, че мисловните мрежи съществуват и че мозъчните вълни могат да бъдат детайлно анализирани, дори да приемем, че понякога приемам мисловни образи, което вероятно е само въображение, няма начин, по който мозъчните вълни да бъдат изучени до такава степен, че да се разтълкуват в смисъла на действителни мисли.

- Дори ако можете да анализирате в подробности мозъчните вълни на отделна нервна клетка, като част от мисловната мрежа?

- Не съществува метод, при който достатъчно детайлно да мога да изследвам отделна нервна клетка.

- Забравяте! Можете да бъдете миниатюризиран и да бъдете поставен вътре в нервната клетка.

И Морисън се втренчи в нея с болезнен страх. При първата им среща беше споменала нещо подобно, но той не му беше обърнал внимание - ужасяващо, но безсмислено, тъй като тогава беше сигурен, че миниатюризацията е невъзможна. Но миниатюризацията не беше невъзможна и страхът се стовари върху него, концентриран и парализиращ.

22.

По-късно Морисън не успя да си припомни последвалите събития. Не всичко му се губеше, както става при припадък.

Следващият му ясен спомен беше, че лежи на кушетка в малкия офис на Боранова, която го гледаше, а зад нея стояха останалите трима - Дежньов, Калинина и Конев. Техните лица успя да различи малко по-късно.

Опита се да седне, но Конев пристъпи напред и постави ръка върху рамото му.

- Моля ви, Албърт, починете си. Съберете силите си.

Морисън смутено ги огледа. Беше се изплашил от нещо, но не можеше да си спомни ясно от какво.

- Какво се случи? Как... как попаднах тук?

Огледа малката стая. Не, не беше тук. Наблюдаваше през някакъв прозорец един човек в болнично легло.

- Припаднах ли? - попита той озадачено.

- Не напълно - отвърна Боранова, - но известно време не бяхте на себе си. Очевидно преживяхте шок.

Сега Морисън успя да си спомни. Отново се опита да седне, този път по-настойчиво. Отблъсна ръката на Конев настрана. Седна на канапето, подпрян с двете си ръце отстрани.

- Сега си спомням. Искате да ме миниатюризирате. Какво се случи с мене, след като го казахте?

- Просто се олюляхте и паднахте. Поставиха ви на носилка и ви донесоха тук. Не сметнахме, че се нуждаете от медикаменти, а само от почивка.

- Медикаменти? - Морисън недоверчиво огледа ръцете си, като че ли очакваше да види следа от убождане с игла през ръкавите на памучната си блуза.

- Никакви. Уверявам ви.

- Казах ли нещо, преди да колабирам?

- Нито дума.

- В такъв случай, ще ви отговоря сега. Не възнамерявам да се подлагам на миниатюризация. Ясно ли е?

- Ясно е, че го казвате.

Дежньов седна на канапето до Морисън. В едната си ръка държеше пълна бутилка, а в другата - празна чаша.

- Имате нужда от това - каза той и напълни чашата до половината.

- Какво е това? - каза Морисън, като вдигна ръка, за да отблъсне чашата.

- Водка - отвърна Дежньов. - Не е лекарство. Полезна е.

- Не пия.

- Всяко нещо идва с времето си, Албърт. Сега е време за една стопляща глътка водка, дори за онези, които не пият.

- Не пия не защото не го одобрявам. Не пия, защото не мога. Не понасям алкохол. Ако изпия две глътки, след пет минути ще съм пиян. Напълно пиян.

Дежньов повдигна вежди.

- Така ли? Каква друга цел има пиенето? Хайде, пийнете и ако сте достатъчно щастлив да се напиете от няколко глътки, бъдете благодарен. Достатъчно е съвсем малко, за да ви стопли, да стимулира периферното ви кръвообращение, да проясни главата ви, да концентрира мислите ви. Дори ще ви даде смелост.

Гласът на Калинина прозвуча като шепот, но думите се разбираха ясно:

- Не очаквайте чудеса от малко алкохол.

- Никога не съм се представял за смелчага - заяви Морисън. - Никога не съм се представял за човек, който може да ви помогне. От самото начало поддържам, че не бих могъл да направя нищо за вас. Че съм тук по принуда, както всички знаете. Какво ви дължа? Какво дължа на когото и да е от вас?

- Албърт - намеси се Боранова, - вие треперите. Пийнете глътка водка. От една глътка няма да се напиете. Няма да ви насилваме повече.

След миг колебание Морисън взе чашата от ръката на Дежньов и без да се замисля отпи от питието. Усети в гърлото си изгарящо усещане, което премина. Вкусът беше сладникав. Отпи по-голяма глътка и върна чашата. Дежньов я взе и я постави заедно с бутилката на малка маса до канапето.

Морисън опита да каже нещо, но се закашля. Изчака малко и каза жизнерадостно:

- Всъщност, не беше лошо. Аркадий, ако не възразявате...

Дежньов посегна към чашата, но Боранова го спря с повелителен жест.

- Не. Това е достатъчно, Албърт. Не искаме да се напивате, а само да се стоплите малко, за да ни изслушате.

Морисън усети как топлината се надига в него. Винаги изпитваше това чувство, при редките случаи когато пиеше шери, а веднъж дори и сухо мартини. Реши, че може да се справи с всеки неин аргумент.

- Е, казвайте - каза той, като стисна устни в непреклонна линия.

- Албърт, не казвам, че ни дължите нещо и съжалявам, че всичко ви се струпа като шок. Знаем, че не сте безразсъден човек и се опитахме да ви поднесем информацията, колкото е възможно по безболезнено. Всъщност, надявах се, че ще видите какво е същественото за вас, без да са необходими обяснения.

- Грешите - възрази Морисън. - Никога не ми е хрумвала подобна лудост.

- Разбирате от какво се нуждаем, нали?

- Разбирам от какво се нуждаете вие, а не аз.

- Приемете го като задължение за клаузата на световната наука.

- Световната наука е абстракция, която одобрявам, но не съм склонен да жертвам тялото си за нещо, което изглежда не съществува. Необходимостта съществува само за съветската, а не за световната наука.

- Тогава, нека да говорим за американската наука - предложи Боранова. - Ако ни помогнете, ще станете един от победителите. Победата ще стане смесена съветско-американска.

- А моята част ще бъде ли публикуване? - подметна Морисън. - Или цялата победа ще бъде представена като съветска?

- Имате думата ми - каза Боранова.

- Не можете да заповядате на съветското правителство.

- Ужасяващо - вмъкна Калинина. - Той съди за нашето правителство по своето собствено.

- Почакай, Наталия - намеси се Дежньов. - Нека да поговоря с американеца по мъжки.

Седна до Морисън и се обърна към него.

- Албърт, нека да разгледаме проблема от гледната точка на собствената ви работа. Досега не сте постигнали никакви съществени резултати. Не сте успели да убедите никого във вашата страна и имате малки шансове да го направите със средствата, с които разполагате. Ние ви предлагаме по-добър инструмент. До преди три дни не сте и мечтали за подобна възможност, а ако се откажете, никога няма да имате друга подобна. Албърт, имате възможността да преминете от романтични размишления към убедителни доказателства. Направете онова, което искаме от вас и ще се станете най-известния неврофизик на света.

- Но вие искате да рискувам живота си с неизпробван метод.

- Подобно начинание няма да бъде безпрецедентно. От историята знаем за много случаи, когато учени са рискували живота си, за да продължат изследванията си. Издигали са се с балони и са се спускали в дълбините с примитивно съоръжени сфери, за да правят измервания и наблюдения. Химиците са рискували да работят с отрови и експлозиви, биолозите - с най-различни патогенни микроорганизми. Физиолозите са се инжектирали с експериментални серуми. Опитвайки се да създадат устойчива ядрена реакция, физиците са рискували да загинат при експлозия.

- Вие сте мечтател. Никога няма да позволите да стане известно, че някакъв американец е взел участие. Не мога да го повярвам, след като ми обяснихте колко сте отчаяни от възможността съветската наука да загуби първенството си.

- Албърт - заговори Конев, - нека бъдем честни един към друг. Не бихме могли да скрием участието ви, дори и да го желаем. Американското правителство знае, че сме ви довели тук. Знаем го със сигурност. Знаете го и вие. Те не си помръднаха пръста, за да ни спрат, защото искаха да дойдете тук. Щом веднъж обявим успеха си, те ще знаят или поне ще предполагат за какво сме ви довели тук и какво сте направили за нас. И ще се погрижат американската наука, във ваше лице, да получи пълно признание.

Морисън замълча с отпусната глава. На двете му бузи се бяха появили червени кръгове като резултат от изпитата водка. Без да гледа знаеше, че четири чифта очи го наблюдават с очакване и подозираше, че и четиримата сдържат дъха си.

Погледна ги и каза:

- Искам да задам един въпрос. Как Шапиров изпадна в кома?

Отново настъпи мълчание и погледите се преместиха към Боранова.

Морисън го забеляза и също се втренчи в нея.

- Е?

- Албърт - започна Боранова, - ще ви кажа истината, дори и това да попречи на намеренията ни. Ако ви излъжа сега, ще бъдете в правото си да не ни вярвате за нищо друго. Ако бъдем искрени, може би ще ни вярвате в бъдеще. Албърт, академик Шапиров е в кома, защото беше миниатюризиран, както се надяваме, че и вие ще бъдете. По време на деминиатюризацията се случи малка неприятност, която разруши, очевидно завинаги, част от мозъка му. Това може да се случи и виждате, че не го крием от вас. А сега ни отдайте дължимото за искреността ни и ни кажете, че ще ни помогнете.

 

 

Глава 6

РЕШЕНИЕТО

Винаги сме сигурни, че току-що взетото решение е погрешно.

Дежньов-старши

23.

Най-накрая Морисън се изправи, чувствайки се малко несигурен. Не знаеше дали е от изпитата водка или от напрежението през деня, или от това последно разкритие. Пристъпи от крак на крак, сякаш искаше да застане по-стабилно, след това замислено прекоси стаята и се върна обратно.

Погледна Боранова и каза остро:

- Можете да миниатюризирате заек, така че нищо да не се случи с него. Човешкият мозък е най-сложния къс материя, който познаваме. Не смятате ли, че за разлика от всичко останало, той не може да понесе миниатюризацията?

- Всичко наши изследвания - отвърна флегматично Боранова - показват, че процеса не засяга ни най-малко взаимовръзките в обекта, подложен на миниатюризация. Теоретично, дори човешкият мозък не би трябвало да бъде засегнат от миниатюризацията.

- Теоретично! - презрително възкликна Морисън. - Как е възможно да експериментирате само на базата на теории с Шапиров, чийто мозък цените толкова високо? Провалили сте се с него, което за вас е огромна загуба. В такъв случай, как можете да сте толкова луди, че да ми предложите да участвам в същия експеримент, за да възстановя загубата? Просто ще се провалите и с мене, което аз не мога да приема.

- Не говорете глупости - възрази Дежньов. - Не сме луди. При всичките експерименти не сме подценявали опасностите. Грешката е на Шапиров.

- Донякъде е така - обади се Боранова. - Шапиров имаше ексцентрични възгледи. Мисля, че на английски го наричате лудия Питър и може би не сте твърде далече от истината. Искаше да добие опит в миниатюризацията. Твърдеше, че остарява и че не иска като Мойсей да стигне до Обетованата земя, без да влезе в нея.

- Трябвало е да му забраните.

- Аз ли? Да забраня на Шапиров? Не говорите сериозно.

- Не вие. Вашето правителство. Ако миниатюризационния процес е толкова ценен за Съветския съюз...

- Шапиров заплашваше да изостави изцяло проекта, ако не му се позволи да действа по свой начин, а не можехме да приемем подобен риск. Освен това нашето правителство не се държи по онзи деспотичен начин, с който някога се е справяло с непокорните учени. В наши дни трябва да се взема предвид мнението на световната общественост. Това е цената на глобалното сътрудничество. Не мога да кажа дали е за добро или за лошо. Във всеки случай, Шапиров беше миниатюризиран.

- Той е напълно луд - промърмори Морисън.

- Не е - възрази Боранова, - защото не предприемаме нищо без предпазни мерки. Въпреки, че миниатюризацията струва толкова скъпо и предизвика толкова вълнения в Централния координационен комитет, ние настоявахме за предпазливост. Два пъти миниатюризирахме шимпанзета и два пъти успешно ги върнахме обратно. Не открихме никакви увреждания в тях - нито при детайлно наблюдение на поведението им, нито при изследването на мозъка им с помощта на магнитен резонанс.

- Шимпанзето не е човек - вмъкна Морисън.

- Което знаехме и ние - продължи сериозно Боранова. - Затова следващия етап беше да миниатюризираме човек. Доброволец. Юрий Конев, да бъдем по-точни.

- Трябваше да съм аз - заяви Конев. - Аз чувствах най-силно, че човешкия мозък няма да бъде засегнат. Аз съм неврофизика в този проект и необходимите изчисления са мои. Не желаех друг човек да рискува разума си на базата на моите пресмятания и убеждения. Животът е едно - всички го губим рано или късно. Разумът е нещо друго.

- Толкова смел - прошепна Калинина, като гледаше пръстите си. - Истински съветски герой!

Устните й трепнаха подигравателно.

Конев игнорира думите й и като гледаше към Морисън, продължи:

- Аз съм лоялен съветски гражданин, но не го направих ръководен от подобни мотиви. Те биха били неуместни. Направих го заради благоприличието и научната етика. Бях убеден в анализите си, а каква щеше да е стойността им, ако не смеех да рискувам на тяхната база? А има и нещо друго. Когато се пише историята на миниатюризацията, моето име ще фигурира в нея като първия човек, който се е подложил на процеса. Това ще затъмни делата на пра-пра-чичо ми, който е бил генерал през Великата отечествена война. А това би ме поласкало, не заради самолюбието ми, а защото вярвам, че мирните завоевания трябва да стоят пред военните победи.

- Е, да оставим настрана идеите и да се върнем към фактите - каза Боранова. - Юрий беше миниатюризиран два пъти. Първият път беше миниатюризиран до една втора от височината си и беше възстановен без никакви проблеми. След това беше миниатюризиран до размерите на мишка и отново беше върнат към нормално състояние.

- А след това Шапиров - обади се Морисън.

- А след това Шапиров. Дотогава успявахме с големи усилия да го сдържим. Настояваше да бъде първия човек, който да бъде миниатюризиран. След първия опит на Конев, на всички ни се наложи да го убеждаваме да изчаква втория, по-драстичен експеримент. След това изгубихме всякакъв контрол върху него. Не само че ни наложи да го миниатюризираме, но и се кълнеше, че ще изостави проекта и ще напусне страната, за да продължи другаде, ако не го смалим повече от Конев. Нямахме избор. Щом "лудия Питър", както го наричате вие, беше склонен да говори за емиграция, това щеше да надхвърли допустимото за правителството ни, дори и в наши дни. Не искахме да попадне в затвора, затова го миниатюризирахме до размерите на клетка.

- И това прехвърли границите на безопасното, нали?

- Не. Имахме всички основания да мислим, че е в пълен ред, дори и толкова миниатюризиран. Започнахме обратния процес и в един момент се случи нещастието. Деминиатюризацията започна малко по-бързо и температурата в тялото на Шапиров се увеличи над допустимото. Имаше ефекта на силна треска - недостатъчна да го убие, но напълно достатъчна да повреди завинаги мозъка му. Може би щяхме да го избегнем, ако можехме веднага да се погрижим за него. За съжаление деминиатюризацията трябваше да бъде завършена, а това отне доста време. Това беше ужасна катастрофа и единственото, което ни остава е да се надяваме, че ще успеем да спасим онова, от което се нуждаем от остатъка от мозъка му.

- Ако бъда миниатюризиран, възможно е да се появи нов нещастен случай, както го нарекохте. Така ли е?

- Да, така е - потвърди Боранова. - Не го отричам. В историята на науката има много провали и нещастни случаи. Вероятно не е необходимо да ви напомням, че е имало смъртни случаи с космонавти и от американска, и от съветска страна. Това не попречи да създадем сегашните ни колонии на Луната и в космоса, като нов дом за човечеството.

- Права сте, но всички експерименти в космоса са извършени от доброволци. Никой не е изстрелян в космоса против волята си. А аз не съм доброволец.

- Не е нужно да се плашите чак толкова. Положихме всички усилия максимално да обезопасим процеса. Между другото, няма да сте сам. Конев и Шапиров бяха сами и също толкова беззащитни като заека, защото бяха в миниатюризационно поле, разположено в открит въздух. От друга страна, вие ще бъде в кораб - модифициран вид подводница. Тя също беше миниатюризирана и деминиатюризирана без никакви проблеми. Да се осъществи експеримент с нежив обект е малко по-евтино, понеже той може да издържи по-леко повишената температура. Всъщност, подобни експеримент служат, за да се изпита надеждността и стабилността на всички компоненти.

- Наталия, не възнамерява да го направя нито сам, нито с цялата Червена армия.

Боранова не обърна внимание на забележката му.

- С вас на кораба - продължи тя - ще бъдат четирима. Аз, София, Юрий и Аркадий. Затова ви запознах с всеки от тях. Ще бъдем съдружници в най-великото изследователско пътуване. Няма да прекосяваме океан или да проникваме във вакуума на космоса. Вместо това ще навлезем в един микроскопичен океан и ще проникнем в човешкия мозък. Можете ли да бъдете учен - неврофизик и да устоите на такава съблазън?

- Да. Мога да устоя. И то много лесно. Няма да отида.

- Имаме вашия софтуер - вашата програма. Винаги я носите със себе си и тя беше с вас, когато ви доведохме тук. На борда на кораба ще имате компютър - съвсем същия модел, като онзи, който използвате в лабораторията си. Пътуването няма да бъде дълго. Ще запишете показанията на компютъра и усещанията си, след което ще бъдем деминиатюризирани и вашата част ще бъде изпълнена. Кажете, че ще се присъедините към нас! Кажете, че ще го направите!

- Няма да се присъединя към вас - каза Морисън със свити юмруци. - Няма да го направя.

- Съжалявам, Албърт, но отговора ви е неправилен. Не го приемаме.

24.

Морисън усети, че сърцето му отново започва да бие бързо. Ако това беше открито състезание на волите, не беше убеден, че може да се противопостави на тази жена, която въпреки привидната си мекота, изглеждаше направена от стомана. Нещо повече, зад нея стоеше целия апарат на Съветския съюз, а той беше сам.

- Сигурен съм, че ви е известно, че цялата тази история се основава на скалъпена романтична забележка - каза отчаяно Морисън. - Откъде знаете, че между константата на Планк и скоростта на светлината има някаква връзка? Всичко, което имате е някакво изказване на Шапиров. Дали е вярно? Споменал ли е някакви подробности? Някакви доказателства? Някакви обяснения? Някакви математически анализи? Не е ли само едно изявление, една възможност?

Морисън се постара да звучи убедително. В края на краищата, ако Шапиров им беше казал нещо съществено, те нямаше да се опитват да претърсят мозъка му в търсене на нещо полезно. Сдържа дъха си, докато чакаше отговора.

Боранова погледна към Конев, след което каза с отсянка на неохота:

- Ще продължим да ви казваме чистата и неукрасена истина. Както предположихте, нямаме нищо, освен няколко забележки на Шапиров. Той обичаше да крие разработките си, докато не беше в състояние да ни ги представи напълно облечени, така да се каже. В това отношение се държеше доста детински. Може би това беше една от проявите на ексцентричността или на гениалността му, а може би и на двете.

- Но как можете да твърдите при тези условия, че подобни непотвърдени размишления биха имали някаква стойност?

- Когато академик Шапиров заявяваше: "Чувствам, че е така и така", винаги се оказваше, че е прав.

- Хайде де. Винаги?

- Почти винаги?

- Почти винаги! Може би този път е сгрешил.

- Съгласна съм. Може би.

- А ако наистина има някаква идея, която да го докаже, то тя може да се намира в разрушената част на мозъка му.

- Възможно е.

- Или пък, ако тази идея се намира в незасегната част на мозъка, възможно е да не успея да разтълкувам правилно мозъчните му вълни.

- Също е възможно.

- Нека да обобщим: предположението на Шапиров може да е погрешно. Дори да не е, може да бъде извън досега ни. Дори да го достигнем, възможно е да не успея да го разтълкувам. Като вземем предвид всичко това, какви са шансовете ни за успех? И не можете ли да видите, че ще рискуваме живота си за нещо, което почти сигурно ще се провали?

- Ако разгледаме доводите обективно - съгласи се Боранова, - нашите шансове са много малки. Обаче, ако не рискуваме, възможността да получим нещо е нула - кръгла нула. Ако рискуваме живота си, шансовете за успех са малки, признавам го, но не са нула. При тези условия трябва да поемем риска, въпреки че най-доброто, което може да се каже за шансовете ни за успех е, че са различни от нула.

- За мене - каза Морисън - риска е прекалено голям, а възможността за успех е твърде малка.

Боранова постави ръка на рамото на Морисън и каза:

- Това със сигурност не е окончателното ви решение.

- Със сигурност е.

- Помислете си. Помислете си какво ще е значението за Съветския съюз. Помислете за изгодите за вашата страна и за световната наука в резултат на вашето участие. За вашата слава и репутация. Всичко говори в полза на вашето участие. Срещу него са само личните ви страхове. Те са разбираеми, но всяко постижение в живота изисква преодоляване на страха.

- Колкото и да мисля, няма да променя мнението си.

- Както и да е. Помислете си до утре сутринта. Това са петнайсет част. Повече не можем да ви дадем. В края на краищата, съпоставянето на страховете и надеждите може да се проточи цял живот, а ние нямаме толкова време. Бедният Шапиров може да остане цяло десетилетие в кома, а не знаем колко дълго остатъка от мозъка му ще запази идеите му. Не смеем да чакаме прекалено дълго.

- Не мога и не желая да се безпокоя за проблемите ви.

Очевидно Боранова игнорираше всичките му доводи и откази.

- Засега няма да ви убеждаваме повече - каза тя с твърд, но учтив глас. - Ще имате възможност да си починете. Ако искате, можете да гледате холовизия, да четете книги, да мислите, да спите. Аркадий ще ви придружи до хотела и ако имате някакви други въпроси, просто го попитайте.

Морисън кимна.

- И, Албърт, помнете, утре сутрин трябва да ни съобщите решението си.

- Приемете го веднага. Няма да го променя.

- Не. Решението ви трябва да бъде, че ще дойдете с нас и ще ни помогнете. Погрижете се да достигнете до това заключение. За всички ни ще бъде по-лесно, ако го направите с охота и доброволно.

25.

Вечерята се очертаваше спокойна и замислена за Морисън. А също и не твърде питателна, защото само чоплеше храната си. Липсата му на апетит очевидно не смущаваше ни най-малко Дежньов. Той ядеше енергично и говореше непрекъснато, черпейки от големия си запас забавни истории. Във всичките баща му играеше главната роля, а разказването им пред нова аудитория му доставяше явно удоволствие. Морисън се усмихна слабо на една-две от тях, по-скоро защото от гласа на Дежньов усети, че е достигнал до възловия им момент, отколкото от някакъв интерес.

Валерия Палерон, сервитьорката, която им поднесе закуската, беше все още там. Работният й ден беше дълъг, но вероятно това се отразяваше на заплатата й или имаше дежурство. Във всеки случай, при всяко приближаване до масата тя хвърляше гневен поглед към Дежньов. Морисън си помисли, че може би не одобрява историите му, които показваха известно неуважение към съветския режим.

Морисън не беше особено очарован от мислите си. След като се появи слабата възможност да се измъкне от Пещерата и от Маленкий град, започна да чувства слабо разочарование от изпуснатия шанс. Установи, че поне малко му се иска да бъде миниатюризиран, за да може да докаже теорията си и да натрие носа на всички самодоволни глупаци, които го пренебрегваха.

От всички аргументи, които представи Боранова, някакво впечатление му направиха единствено онези, които се отнасяха лично до него. Всяко споменаване на големия принос към науката или към човечеството, или към собствената му страна беше само риторично. Но собственото му място в науката беше нещо по-сериозно. Този довод наистина го беше развълнувал.

Следващия път, когато сервитьорката премина край масата, той се размърдва.

- Докога трябва да стоите тук?

- Докато двамата ви пазачи не ви разкарат оттук - отвърна тя не много сърдечно.

- Не бързаме за никъде - намеси се Дежньов, докато изпразваше чашата си.

Говорът му беше станал неясен, а лицето му - зачервено.

- Толкова съм привързан към другарката сервитьорка, че бих стоял тук докато Волга тече, така да се каже, щом мога да гледам лицето й.

- Докато не ми се налага да гледам вашето - промърмори Палерон.

Морисън напълни чашата на Дежньов и попита:

- Какво мислите за мадам Боранова?

Дежньов се ококори към чашата и не посегна да я вдигне веднага.

- Не е първокласен учен - отвърна с отсянка на тържественост, - но е прекрасен админ-администратор. Хитра е, бързо взема решения и е напълно неподк-неподкупна. Такива хора няма, бих казал. Ако администраторът е толкова неподк... прекалено честен, това прави живота тежък. Освен това е обожателка на Шапиров и мисли, че той е непогре... не, несравн... не, неоспорим. Това е точната дума.

Морисън не беше сигурен дали правилно е разбрал руската дума.

- Искате да кажете, че тя мисли, че той е винаги прав.

- Точно така. Ако той намекне, че знае как да направи миниатюризацията по-евтина, тя е сигурна, че наистина може. Юрий Конев също е сигурен. Той е още един от обожателите. Но в мозъка на Шапиров ще ви изпрати Бора-Боранова. Ще ви изпрати там по един или друг начин. Има си своите методи. Що се отнася до Юрий, този хлапак, той е истинския учен на групата. Наистина е блестящ.

Дежньов кимна тържествено и отпи от чашата си.

- Интересуват ме Юрий Конев - каза Морисън, като проследи с поглед пътя на чашата - и онази млада жена, София Калинина.

Дежньов се засмя похотливо:

- Хубаво парче! - след което тъжно поклати глава. - Липсва и чувство за хумор.

- Както разбрах, тя е женена.

Дежньов поклати глава по-енергично, отколкото го изискваше ситуацията.

- Не.

- Каза, че има дете.

- Да, момиченце, но знаете, че бременността не идва от подписа в гражданското. Необходими са креватни игри, независимо дали е женена или не.

- А пуританската съветска власт одобрява ли го?

- Не, но никой не е искал одобрението им - Дежньов избухна в смях. - Освен това, като учен в Маленкий град, тя има по-специално положение. Властите гледат по друг начин.

- Стори ми се - каза Морисън, - че София е силно заинтересована от Конев.

- Забелязахте ли го? Не е необходимо да сте особено проницателен. Толкова е заинтересована, че ясно показа приноса на Юрий за появата на това дете в онази игра, за която споменах.

- О-о?

- Но той го отрича. При това твърде енергично. Доста комично е, че продължава да работи с нея. Нито единият, нито другия могат да бъдат освободени от проекта. Единственото, което му остава е да се преструва, че тя не съществува.

- Забелязах, че не поглежда към нея, но по-рано сигурно са били приятели.

- Доста близки, ако може да й се вярва. Ако е вярно, държали са се много дискретно. Но каква е разликата? Не се нуждае от помощта му, за да гледа детето. Заплатата й е голяма, а когато е на работа, за него се грижат в детската градина. Остават само емоциите й.

- Чудя се, какво ли ги е разделило?

- Кой знае? Любовниците приемат споровете си прекалено сериозно. Никога не съм се влюбвал, в поетичния смисъл на думата. Ако имам момиче, аз си играя с него. Ако се уморя, махам се. Досега съм имал щастието да се запознавам с момичета, които са също толкова прагматични - каква добра дума, нали? - колкото и аз, и не са ми причинявали безпокойства. Както казваше баща ми: "Идеалната жена е онази, която не причинява безпокойства." Честно казано, понякога те се уморяват преди мене, но какво от това? Момичето, на което съм омръзнал не е подходящо за мене, а има и други.

- Предполагам, че Юрий мисли по същия начин, нали?

Дежньов беше изпразнил чашата си и когато Морисън посегна да му я напълни, я закри с ръка.

- Стига! Достатъчно.

- Никога не е достатъчно - каза кротко Морисън. - Бяхте започнали да ми разказвате за Юрий.

- Какво има за казване? Юрий не е от онези хора, които прелитат от жена на жена, но чух... - загледа се в Морисън със замъглен поглед. - Знаете как се узнават тези неща - един каже на друг, той казва на трети и никой не знае дали онова, което чува има нещо общо с истината. Но чух, че когато Юрий е бил в Съединените щати, за да се образова по западен стил, срещнал едно американско момиче. Както казват, влязла красивата американка и излязла бедната съветска София. Може би това е причината. Може би се е върнал променен и все още мечтае за изгубената отвъд океана любов.

- Заради това ли София е толкова зле настроена към американците?

Дежньов погледна към чашата с водка и отпи малко.

- Нашата София никога не е харесвала американците. Това не е изненадващо - Дежньов се наклони към Морисън, така че се усети тежкия му дъх на храна и водка. - Без да ви засягам, у нас американците не се радват на голяма любов.

- Не съм засегнат - каза спокойно Морисън, наблюдавайки как Дежньов бавно отпуска глава и я подпира на ръцете си. Дишането му стана тежко.

Изчака го около половин минута, след което махна с ръка на сервитьорката.

Тя дойде веднага, като полюляваше хълбоците си. Погледна към заспалия Дежньов с отвращение.

- Е, искате да взема големите щипци и да отнеса нашия принц в леглото му?

- Не още, мис Палерон. Както знаете, аз съм американец.

- Това го знаят всички. Достатъчно е да кажете само три думи и масите, и столовете в столовата започват да си кимат и да си подхвърлят: "Този е американец.".

Морисън трепна. Винаги се беше гордял с правилния си руски, а тази жена за втори път му се присмиваше.

- Както и да е - продължи той. - Аз бях докаран тук насила. Вярвам, че е било направено без знанието на съветските власти, които, ако знаеха, не биха одобрили подобно действие и биха го предотвратили. Хората тук, по-точно д-р Боранова, която наричате царицата, са действали на своя глава. Съветското правителство трябва да го узнае и тогава ще предприеме бързи действия, за да ме върне обратно в Съединените щати и да предотврати нежелания от никого международен инцидент. Съгласна ли сте?

Сервитьорката постави ръце на кръста си.

- И какво значение има за някой тук или в Съединените щати дали съм съгласна или не съм? Да не съм дипломат? Да не съм превъплътения дух на цар Петър, Великия пияница?

- Можете да се погрижите - каза Морисън с известна неувереност - правителството да го научи. При това бързо.

- Какво си мислите, американецо? Трябва само да кажа на любовника си, който е в президиума и всичко ще бъде наред? Какво общо имам аз с правителството? Нещо повече, при това го казвам напълно сериозно, другарю чужденец. Не желая повече да ми говорите по този начин. Много добри, лоялни граждани са били безнадеждно компрометирани от бъбриви чужденци. Разбира се, аз веднага ще докладвам на другарката Боранова и тя ще се погрижи да не ме оскърбявате повече по този начин.

Тя се отдалечи бързо с намръщено изражение пред погледа на слисания Морисън. А след това му се зави свят от изненада, когато чу гласа на Дежньов да казва:

- Албърт, Албърт, доволен ли сте, дете мое?

Дежньов беше вдигнал глава и макар очите му да бяха малко кръвясали, гласът му беше изгубил нечленоразделността си.

- Чудех се защо толкова припряно ми доливате чашата, така че се престорих на пиян. Беше много интересно.

- Не сте ли пиян? - попита Морисън, с очи облещени от изненада.

- Определено съм бил и по-трезвен през живота си - отвърна Дежньов, - но съм в пълно съзнание и не съм го губил. Вие, непиещите, имате неправилни схващания за скоростта, с която един възрастен съветски гражданин пада в безсъзние от пиене. Това показва колко опасно е да не пиете.

Морисън все още не можеше да повярва на отказа на сервитьорката да му помогне.

- Казахте, че тя е оперативен работник на разузнаването.

- Така ли? - Дежньов сви рамене. - Мисля, че казах, че я подозирам, но подозренията често са погрешни. Освен това, мой малки Албърт, тя ме познава по-добре от вас и вероятно не е останала с впечатлението, че съм пиян. Обзалагам се на десет рубли срещу копейка, че е знаела, че слушам и с двете си уши. Какво бихте очаквали да каже при подобни обстоятелства?

- В такъв случай - окуражи се Морисън - тя все пак ме изслуша и въпреки всичко ще съобщи на съответното ведомство. За да се избегне международен инцидент, вашето правителство ще нареди да ме освободите, вероятно с извинения, а вие тук ще има дълго да обяснявате. По-добре ме освободете и ме изпратете обратно в Съединените щати по собствена инициатива.

- Губите си времето, мой хитри интриганте - разсмя се Дежньов. - Имате твърде романтична представа за нашите власти. Предполагам, че ще ви освободят някой ден, но, въпреки вероятните затруднения, това няма да стане преди да бъдете миниатюризиран и...

- Не вярвам, че някой, заемащ достатъчно отговорен пост, знае, че сте ме отвлекли. Щом разберат, няма да го одобрят.

- Може би не знаят и може би ще скръцнат със зъби, щом разберат, но какво могат да направят? Държавата е инвестирала твърде много пари в този проект, за да ви позволи да си отидете, преди да се опитате да го направите използваем на практика. Това е единствената възможност да се възвърнат вложените пари, а дори и нещо повече. Е? Не ви ли изглежда логично?

- Не, защото няма да ви помогна - Морисън почувства, че сърцето му отново се свива. - Няма да позволя да бъда миниатюризиран.

- Това е задачата на Наталия. Ще се ядоса и няма да прояви никакво съжаление. Осъзнавате, че се опитахте да хвърлите всички ни в немилост пред правителството, така че някои от нас могат да бъдат пенсионирани или дори нещо по-лошо. И това, след като се отнесохме към вас с пълно разбиране и любезност.

- Вие ме отвлякохте.

- Дори това беше извършено много любезно. Нараниха ли ви? Малтретираха ли ви? Въпреки това се опитахте да ни навредите. Наташа ще ви го върне.

- Как? Със сила? С мъчения? С наркотици?

Дежньов вдигна очи към тавана.

- Колко малко познавате нашата Наташа. Тя не върши подобни неща. Аз бих го направил, но тя - никога. Тя е толкова кротка, колкото и вие, но по свой начин. Но ще ви принуди да дойдете с нас.

- Нима? Как?

- Не знам. Никога не съм разбирал как го прави. Но винаги успява. Ще видите.

Усмивката му доби вълчи вид. И когато Морисън видя тази усмивка, разбра, че възможност за бягство няма.

26.

На следващата сутрин Морисън и Дежньов се върнаха в Пещерата. Влязоха в голям кабинет, без прозорци, със светещ таван, който Морисън не беше виждал преди. Очевидно не беше на Боранова и като всяко помещение, изградено с демонстративна разточителност на място, беше много внушителен.

Боранова седна зад масивното бюро. На стената зад нея висеше портрет на съветския президент, гледащ намръщено. В ъгъла вляво от нея беше поставен апарат за студена вода, а в другия ъгъл - проектор на микрофилми. Върху бюрото имаше малка пишеща машина. Това беше всичко. Останалата част от стаята беше празна.

- Докарах го, както виждаш - каза Дежньов. - Немирникът се опита да използва очарователната Палерон, за да организира бягството си, като заговорничи с правителството зад гърба ни.

- Получих доклада й - отвърна спокойно Боранова. - Аркадий, моля, излез. Искам да остана сама с професор Албърт Морисън.

- Дали е безопасно, Наташа?

- Така мисля. По мое мнение Албърт не е привърженик на насилието. Албърт, ще бъда ли в безопасност?

За първи път през деня Морисън каза нещо:

- Нека да не си играем. Какво искате, Наталия?

Боранова махна повелително с ръка и Дежньов излезе.

- Защо го направихте? - попита тя, след като вратата се затвори. - Защо се опитахте да заговорничите с някой, считан от вас за агент на разузнаването? Толкова лошо ли се отнасяме с вас?

- Да - гневно отвърна Морисън. - Защо никой от вас не иска да разбере, че няма да се примиря с отвличането си в Съветския съюз? Защо очаквате от мене благодарности? Защото не ми счупихте главата? Вероятно щяхте да го направите, ако здравата ми глава нямаше по-голяма стойност за вас.

- Ако вашата глава нямаше стойност за нас, нямаше да се занимаваме с вас. Знаете това, а също и обстоятелствата, които ни принуждават. Обяснихме ги внимателно. Щях да ви разбера, ако просто се бяхте опитали да избягате. Но ако вашия заговор беше успял, щяхте да унищожите проекта, а може би и нас самите. Надявали сте се, че правителството няма да одобри действията ни и ще се ужаси. Какво мислите, че щеше да се случи с нас в такъв случай?

Морисън присви устни и я погледна намръщено.

- Не успях да измисля друг начин за бягство. Говорите за обстоятелствата, които ви принуждават. Така е и с мене.

- Албърт, опитахме всички разумни начини да ви убедим да ни помогнете. Не сме употребявали нито сила, нито заплахи, нищо неприятно, откакто пристигнахте тук. Вярно ли е?

- Предполагам.

- Предполагате? Вярно е. Но всичките ни опити се провалиха. Мисля, че все още отказвате да ни помогнете.

- Все още отказвам и ще продължа да отказвам.

- В такъв случай, принудена съм да предприема следващата стъпка, колкото и да ми е неприятно.

В Морисън се прокрадна страх и почувства, че сърцето му прескочи един удар, но отчаяно се опита да се държи непокорно.

- Каква е тя?

- Ще се върнете у дома си, в Америка. Щом всичките ни опити да ви убедим пропаднаха, ще ви върнем.

- Сериозно ли говорите?

- Изненадан ли сте?

- Да, изненадан съм, но съм съгласен. Приемам думата ви. Кога си тръгвам?

- Точният момент зависи от историята, която ще разкажем.

- Какво сте намислили? Кажете истината.

- Албърт, ще има трудности. Правителството ще има известни затруднения, защото ще трябва да отрече даването на разрешение за действията ми. Ще имам сериозни неприятности. Не очаквайте от мене да постъпя по този начин.

- И какво можете да кажете вместо това?

- Че сте дошли тук по свое желание, за да ни помогнете за проекта.

Морисън енергично поклати глава.

- За мене това ще бъде също толкова трудно, колкото и за вас признаването на отвличането ми. Макар да живеем в добрите нови времена, старите навици умират трудно и американската общественост ще бъде повече от подозрителна към американски учен, който е отишъл в Съветския съюз, за да им помага за техен проект. Старото съперничество е живо, а аз трябва да мисля за репутацията си.

- Да, този проблем съществува - съгласи се Боранова, - но от моя гледна точка, бих предпочела вие да имате неприятности, а не аз.

- Но аз няма да го позволя. Съмнявате ли се, че ще се поколебая да кажа цялата истина в подробности?

- Но, Албърт - тихо каза Боранова, - предполагате ли, че някой ще ви повярва?

- Разбира се. Американското правителство знае, че ме помолихте да дойда в Съветския съюз и аз отказах. Следователно, бил съм отвлечен, за да попадна там.

- Страхувам се, че Американското правителство няма да приеме тази версия, Албърт. Дали ще се осмелят да кажат, че съветските агенти са измъкнали американец от удобната му хотелска стая и са го пренесли през земи и морета, без службите на американския закон да го узнаят? Като се има предвид съвременната американска супертехника, с която толкова се гордеете, това ще означава, че или някой е бил некомпетентен, или в някой отдел на разузнавате има предател. Мисля, че вашето правителство ще предпочете света да научи, че сте отишли доброволно в Съветския съюз. Освен това, те настояваха да дойдете доброволно в Съветския съюз, нали?

Морисън не отговори.

- Разбира се, че е така - продължи Боранова. - Искали са от вас да разберете колкото е възможно повече за миниатюризацията. Ще трябва да им отговорите, че сте отказали да бъдете миниатюризиран. Всичко, което можете да им съобщите е, че сте наблюдавали миниатюризацията на заек, което те ще приемат за някакъв трик от наша страна. Ще решат, че грижливо сме ви измамили и че сте ги провалили. Няма да горят от нетърпение да ви подкрепят.

Морисън трескаво обмисляше възможностите.

- Наистина ли възнамерявате да ме поставите в такова положение, че да бъда сметнат за шпионин и предател на своя народ? Това ли ще направите?

- Не, не, Албърт. Ще кажем цялата истина, доколкото можем. Всъщност, бихме искали да ви защитим, въпреки че не показахте желание да направите същото за нас. Ще обясним, че най-големият ни учен, Пьотр Шапиров е в кома и че се е изказвал положително за вашата неврофизична теория, преди да му се случи тази трагедия. Поради това сме се обърнали към вас и сме ви помолили да използвате теорията и опита си, за да го изведете от комата. Не можете да възразите на това. Ще се представите като голям хуманист пред света. Възможно е вашето правителство да подкрепи тази версия. Със сигурност ще предпази и тях, а също и нашето правителство от евентуални затруднения. И е почти истина.

- А миниатюризацията?

- Единствено за нея ще се отклоним от истината. Не можем да я споменем.

- Но какво ще ме накара да не я споменавам?

- Фактът, че никой няма да ви повярва. Приехте ли съществуването на миниатюризацията, докато не се убедихте с очите си? А вашето правителство няма да желае да разпространява мнението, че Съветският съюз е постигнал миниатюризацията. Няма да искат да плашат американската общественост, докато не са сигурни, че Съветският съюз наистина владее процеса или, още по-добре, докато и те не я притежават. И, ето, стигаме до вас, Албърт. Ще ви изпратим у дома с безобидна история, в която не се споменава миниатюризацията, която не затруднява нито вашата, нито моята страна и която ще свали от вас всяко подозрение, че сте предател. Доволен ли сте?

Морисън несигурно се загледа в Боранова, рошейки косата си, докато стана на кичури.

- Но как ще обясните, че ме връщате обратно? Не можете да кажете, че Шапиров се е възстановил с моя помощ, докато той наистина не се възстанови, за да можете го представите. Нито пък можете да заявите, че е умрял, преди да съм успял да му помогна, освен ако наистина скоро не умре. Иначе ще трябва да обяснявате защо все още е в кома или защо се е върнал към живота. Не можете вечно да криете положението.

- Точно този проблем ни безпокои, Албърт. Много сте умен, щом се досетихте за него. В крайна сметка, изпращаме ви обратно само няколко дни след пристигането ви и защо? Боя се, че единствената логична причина, която можем да посочим е, че сме открили, че сте шарлатанин. Довели сме ви тук, за да помогнете на бедния Шапиров, но бързо сме открили, че вашите идеи са несвързани безсмислици и с голямо разочарование сме ви изпратили обратно. Това няма да ви навреди, Албърт. Да си шарлатанин не е същото като шпионин.

- Наталия, не се правете на невинна. Не можете да го направите.

Морисън пребледня от гняв.

- Но е напълно логично, нали? Никой във вашата област не ви взима на сериозно. Надсмиват се над схващанията ви. Ще се съгласят с нас, че неврофизичните ви предположения са несвързани безсмислици. Ще сме смутени, от факта, че сме били толкова наивни, за да ви вземем на сериозно. Но истината е, че Шапиров, който имаше толкова високо мнение за вас, е бил на границата на пълен нервен срив, без ние да знаем, така че не можем да го виним за налудничавото му възхищение към вас.

- Но вие ще ме направите на шут - разтрепериха се устните на Морисън. - Не можете просто така да разрушите репутацията ми.

- Но, Албърт, за каква репутация говорите? Вашата жена ви е напуснала. Хората говорят, че го е направила, защото сте разбили кариерата си с вашите луди идеи и това е била последната капка, която е преляла чашата. Чухме, че договора ви няма да бъде подновен и не сте успели да си намерите друга работа. Свършен сте като учен, а тази история само ще потвърди онова, което вече съществува. Може би ще успеете да намерите друг начин за преживяване, извън науката. Вероятно щяхте да го потърсите и без да сме се докосвали до вас. Това ви е утехата.

- Но, Наталия, вие лъжете и знаете, че лъжете. За вас няма ли етика? Възможно ли е един почтен учен да стори това на свой събрат?

- Албърт, вчера вие не реагирахте на абстракции, а днес е мой ред да постъпя по същия начин.

- Някой ден учените ще открият, че съм бил прав. Как ще гледате хората тогава?

- Дотогава може би всички ще сме мъртви. Освен това, знаете, че не винаги събитията се развиват по този начин. Франц Месмер, въпреки че открива хипнотизма, е бил считан за измамник и шарлатанин. Когато Джеймс Брейд преоткрива хипнотизма, той получава пълно признание, но Месмер все още се счита за измамник и шарлатанин. Между другото, дали наистина лъжем, когато ви наричаме шарлатанин?

- Разбира се, че лъжете!

- Нека да се обоснова. Защо отказвате да участвате в опит по миниатюризация, който може да ви позволи да потвърдите теорията си и е възможно да увеличи познанията ви за мозъка с цял порядък? Подобен отказа може да се дължи единствено на факта, че сте сигурен в погрешността на теорията си, че сте или глупак, или мошеник, или и двете. А вие не искате да оборите тези предположения извън всяко съмнение, като се подложите на миниатюризация.

- Не сте права.

- Нима очаквате да повярваме, че отказвате миниатюризацията просто защото се страхувате? Че проваляте шанса си за знания, слава, известност, победа, реабилитация след годините на презрение само защото сте изплашен? Албърт, не е възможно да имаме толкова ниско мнение за вас. Много по-логично е да повярваме, че сте измамник и няма да се поколебаем да го кажем.

- Американците няма да повярват в подобно твърдение на Съветите.

- О, Албърт, разбира се, че ще повярват. Когато ви освободим, нашите обяснения ще се появят едновременно във всички американски вестници. Ще са пълни с тях. Те са най-забавните в света, а думата "най-свободни", с която толкова се гордеете, за тях означава единствено, че смятат самите себе си за закон. Те са толкова горди от себе си, че никога не се уморяват да го повтарят пред нашата по-улегнала преса. За тях историята ще бъде толкова приятна: "Американски измамник премята глупавите Съвети." Отсега мога да си представя заглавията. Всъщност, можете да направите куп пари от цикъл лекции. Нали се сещате: "Как прекарах Съветите." След това можете да им разкажете всичките глупости, в които сте ни убедили преди да ви хванем и публиката ще се смее до припадък.

- Наталия, защо искате да ми причините това - прошепна Морисън.

- Аз? Аз не ви причинявам нищо. Вие си го причинявате сам. Искате да си отидете и понеже не успяхме да ви накараме да се съгласите на миниатюризация, нямахме друг избор, освен да се съгласим. След като веднъж сме се съгласили да ви изпратим обратно, всичко останало следва логически, стъпка по стъпка.

- Но в такъв случай, аз не мога да се върна у дома. Не желая да разбивам непоправимо живота си.

- На кого му пука, Албърт? На бившата ви жена? На децата ви, които вече не живеят с вас и винаги могат да променят имената си? На вашия университет, който ви уволнява? На вашето правителство, което ви изостави? Не унивайте. Никой няма да се заинтересува. След първоначалния силен смях в цялата страна ще бъдете забравен завинаги. Ще умрете без некролог, освен ако някой вестник, който не възразява срещу безвкусицата, не реши да ви изпрати в гроба с един последен изблик смях.

Морисън отчаяно поклати глава.

- Не мога да си отида.

- Трябва да си отидете. Не можете да стоите тук, освен ако не желаете да ни помогнете, а вие не искате да го направите.

- Не мога да си отида у дома при тези условия.

- Каква е алтернативата?

Морисън погледна жената, която го наблюдаваше с такава нежна загриженост.

- Приемам алтернативата - прошепна той.

Боранова остана втренчена в него цяла, дълга минута.

- Албърт, не желая да ви разбера погрешно. Кажете съгласието си в явен вид.

- Трябва да съглася или да бъда миниатюризиран, или да бъда унищожен. Така ли е?

- Представяте възможностите много грубо. Предпочитам да го формулираме по друг начин. Или до обяд ще се съгласите да ни помогнете, или в два следобед ще бъдете на самолета към Съединените щати. Какво ще кажете? Сега е почти единайсет. Имате повече от час да решите.

- Каква полза има? Един час няма да промени нищо. Ще бъда миниатюризиран.

- Ще бъдем миниатюризирани. Няма да сте сам - Боранова се протегна и натисна един бутон върху бюрото.

Дежньов влезе веднага.

- Е, Албърт. Изглеждате толкова тъжен, толкова съкрушен, че се досещам, че сте решили да ни помогнете.

- Няма нужда да правиш иронични забележки - намеси се Боранова. - Албърт ще ни помогне, а ние ще му бъдем признателни за помощта. Решението му е доброволно.

- Сигурен съм - каза Дежньов. - Как го постигна този път, Наташа? Не мога да кажа как, но знаех, че ще успееш. Трябва да ви поздравя, Албърт. Отне й малко повече, отколкото предполагах.

Морисън само ги гледаше отнесено. Почувства се така, сякаш е глътнал ледено кубче, което не се топеше, а охлаждаше стомаха му до точката на замръзване.

Освен това трепереше.

 

 

Глава 7

КОРАБЪТ

Нито едно пътешествие не е опасно за онзи, който маха за сбогом от брега.

Дежньов-старши

27.

През целия обяд Морисън се чувстваше вцепенен, но въпреки това напрежението беше отслабнало донякъде. Нямаше ги нито настойчивите гласове, нито напрежението на обясненията и убежденията, нито решителните усмивки, нито приведените към него глави.

Разбира се, ясно му показаха, че излизане от Пещерата няма да има, докато работата не бъде свършена, а също и че няма път за бягство.

А освен това в ума постоянно се въртеше една и съща мисъл: Той действително беше приел да бъде миниатюризиран.

Заведоха го до собствената му стая в Пещерата, където можеше да гледа книги-филми с проектор, предоставен му за собствено ползване. Дори бяха му намерили книги на английски, ако желаеше да прекара следващите часове в позната, домашна атмосфера. И така, седеше там с проектора, прикрепен към очите му, а книгата се превърташе без изобщо да достигне до ума му.

Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран!

Казаха му, че може да прави каквото пожелае, докато някой не го повика. Можеше да прави каквото пожелае, тоест всичко, без да напуска. Навсякъде имаше стражи.

Чувството на страх беше намаляло значително. Такова беше въздействието на вцепенението, а и когато една мисъл се повтаря прекалено често, тя губи смисъла си. Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран. Колкото повече тази мисъл отекваше в главата му като камбанен звън, толкова повече страха отслабваше. А на негово място оставаше вакуума на безчувствието.

Смътно усети, че някой влиза в стаята. Някой е дошъл за мене, предположи вяло. Свали проектора, безразлично вдигна поглед и за миг почувства слаб проблясък на интерес.

Беше София Калинина, която изглеждаше красива дори за притъпените му чувства.

- Един добър ден на вас, джентълмен - каза тя на английски.

Морисън се намръщи леко. Предпочиташе да слуша руски, вместо толкова неправилен английски.

- София, моля ви, говорете на руски - каза той намусено.

Вероятно за нея руския му беше също тъй изтощителен, както нейния английски за него, но това не го вълнуваше. Бяха го довели тук насила и ако грешките му ги безпокояха, това също беше техен проблем.

Тя сви рамене и отговори на руски:

- Както желаете.

След това замислено се загледа в него. Издържа с лекота погледа й, защото в момента не се вълнуваше от събитията около себе си. Можеше да гледа към нея, както към всеки друг или към никой. Моментното впечатление от красотата й беше изчезнало.

- Разбрах, че сте се съгласили да се присъедините към нашето начинание - каза тя най-накрая.

- Да, съгласих се.

- Постъпили сте правилно. Много сме ви благодарни. Често казано, мислех, че няма да го направите, тъй като сте американец. Дължа ви извинение.

- Решението да ви помогна не беше доброволно - отвърна Морисън със слаб нюанс на съжаление и гняв. - Бях убеден от специалист.

- От Наталия Боранова?

Морисън кимна.

- Тя владее добре умението да убеждава - продължи Калинина. - Не много любезно, но много ефикасно. Аз също бях подложена на натиск.

- А защо точно вас?

- Имах други причини, които са важни за мен...

- Така ли? Какви са те?

- Но са без значение за вас.

Последва кратка неловка пауза.

- Елате, възложиха ми да ви покажа кораба - каза Калинина.

- Кораба? От колко време планирате този експеримент? Имахте ли време да построите кораб?

- За да изследваме отвътре мозъка на Шапиров? Не, разбира се. Беше замислен за други, по-прости задачи, но е единственият подходящ съд. Елате, Албърт. Наталия счита, че за вас ще бъде добре да го опознаете, да го видите, да го почувствате. Възможно е материалността на кораба да ви сдобри със задачата.

Морисън се отдръпна.

- Защо трябва да го видя точно сега? Няма ли да ми оставите малко време, за да привикна към идеята за миниатюризацията ми?

- Албърт, това е глупаво. Колкото повече време имате, за да седите в стаята си и да размишлявате, толкова повече подхранвате страха си. Освен това, нямаме време. Според вас колко време можем да изчакваме положението на Шапиров да се влошава, а мислите му да изчезват с всеки изминал миг? Корабът се отправя на път утре сутринта.

- Утре сутринта - промърмори Морисън с пресъхнало гърло.

Като глупак погледна към часовника си.

- Има достатъчно време, но ние ще се погрижим за спазването на графика, така че няма нужда да поглеждате часовника си. Утре сутринта корабът ще навлезе в човешкото тяло. И вие ще бъдете на борда му.

След това, без предупреждение, силно го плясна по бузата.

- Очите ви започнаха да се обръщат. Да не бяхте решил да припадате?

Морисън потърка бузата си, мръщейки се от болка.

- Нищо не бях решил - измънка той, - но мога да припадна, без да го обмислям предварително. Нямате ли по-нежен начин за съобщаване на новините?

- Изненадах ли ви, след като вече знаехте, че сте се съгласили да бъдете миниатюризиран и е очевидно, че нямаме време? А сега елата с мене - каза тя безапелационно.

Морисън я последва с ръка върху бузата си, кипящ от гняв и унижение.

28.

Отново бяха в секциятата за миниатюризация при загрижените хора, всеки зает със собствената си работа, без да обръща внимание на останалите. Калинина се движеше между тях с гордо вдигната глава и аристократичен вид, който се появява автоматично, когато всички ти отстъпват.

Очевидно беше едно от светилата и всички, които пресичаха или дори само се доближаваха до пътя й, свеждаха глави в нещо като лек поклон и отстъпваха назад, за да са сигурни, че не й пречат. Морисън все още държеше ръка върху пламтящата си бузата, страхувайки се да я изложи на погледите на останалите. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на присъствието му.

Преминаваха от една стая в друга и навсякъде се чувстваше мощта на сдържаната енергия.

Вероятно Калинина също беше го почувствала, тъй като прошепна на Морисън с известна гордост:

- В космоса се намира слънчева електростанция, която произвежда енергия, в по-голямата си част запазена за Маленкий град.

Достигнаха до целта си преди Морисън да разбере към какво всъщност гледа. Залата не беше много голяма, а размерите на разположения в нея обект не бяха внушителни. Първото впечатление на Морисън беше, че наблюдава произведение на изкуството.

Издължената машина не беше много по-голяма от автомобил, със сигурност по-къса от лимузина, а също и по-тясна. И беше прозрачна!

Морисън механично протегна ръка за да я докосне.

Не беше хладна на пипане. Беше гладка и изглеждаше леко влажна, но щом вдигна ръка, пръстите му бяха съвършено сухи. Прекара пръсти по повърхността й и почувства как леко прилепват, без да оставят потни следи. Дъхна върху нея. Върху прозрачната повърхност се появи кръгче кондензирала влага, което бързо изчезна.

- Пластмаса е - поясни Калинина, - но не знам точния й състав. Дори и да го знаех, вероятно щеше да е секретна информация. Но независимо от състава, материалът е по-здрав от стоманата - по-твърд и по-устойчив на удар, при едно и също тегло.

- При равно тегло може и да е вярно - каза Морисън, чието безпокойство временно беше изместено на заден план от научното му любопитство, - но пластмаса с тази дебелина, не може да бъде толкова здрава, колкото също толкова дебела стомана. Не би могла да бъде толкова здрава при равни обеми.

- Така е - съгласи се Калинина, - но къде възнамеряваме да пътуваме? Няма да има голяма разлика в наляганията вътре и извън кораба; няма да има метеорити или дори космически прах, от които трябва да се предпазваме. Няма да има нищо, освен меки клетъчни структури. Тази пластмаса ще бъде предостатъчна защита, а освен това е и лека. Вероятно двамата можем да вдигнем кораба. Това е важното. Както знаете, трябва да икономисваме масата. Всеки допълнителен килограм изразходва значително количество електромагнитна енергия при миниатюризация и отделя значителна топлина при обратния процес.

- Ще побере ли достатъчно голям екипаж? - попита Морисън, като се взираше във вътрешността на кораба.

- Да. Малък е, но може да побере шестима, а ние ще бъдем само пет. Освен това съдържа изненадващо голямо количество от най-различни приспособления. Разбира се, не чак толкова, колкото би ни се искало. Първоначалните планове... Но какво можем да направим? В този несправедлив свят винаги съществува натиск да се правят икономии, дори и неоправдани.

- Колко силен натиск за колко големи икономии? - запита Морисън обхванат от силно безпокойство. - Всичко ли функционира?

- Уверявам ви - лицето й просветна. Щом меланхолията й изчезна, за което Морисън беше сигурен, че е само временно, Калинина несъмнено изглеждаше красива. - Всичко в кораба беше подложено на пълни изпитания, както поотделно, така и изцяло. Нулевият риск е непостижим, но считам, че сме достатъчно близо до нулата. И всичко практически е изработено без метал. Заедно с чиповете, влакнестата оптика и преходите на Мануилски, всички уреди, от които се нуждаем тежат по-малко от пет килограма. Поради това корабът може да бъде толкова малък. В края на краищата, пътешествията в микрокосмоса едва ли ще надхвърлят няколко часа, така че не се нуждаем от приспособления за сън, устройства за преработка на отпадъците, източници на храна и въздух, нищо друго, освен няколко прости уреда за отделителните функции.

- Кой ще управлява кораба?

- Аркадий.

- Аркадий Дежньов?

- Изглеждате изненадан.

- Всъщност нямам основание. Предполагам, че е достатъчно квалифициран.

- Напълно. Занимава се с инженерство и е гений в работата си. Не можете да се заблудите от начина. по който говори... Не, всъщност можете да се заблудите от начина, по който говори. Мислите ли, че щяхме да понасяме грубия му хумор и преструвките му, ако не беше гениален? Той проектира кораба, до последната му част, и цялото оборудване. Създаде дузина напълно нови методи за намаляване на масата и на размерите. В Съединените щати не разполагате с нищо подобно.

- Не бих могъл да знам дали Съединените щати имат или нямат подобни необичайни машини - възрази остро Морисън.

- Сигурна съм, че нямате. Дежньов е необикновена личност, въпреки навика си да се прави на грубиян. Той е потомък на Семьон Иванович Дежньов. Чували сте за него, предполагам?

Морисън поклати отрицателно глава.

- Наистина ли? - гласът на Калинина стана леден. - Той е един от великите изследователи. По времето на Петър Първи е изследвал Сибир до най-източната му част и е установил, че Сибир и Северна Америка са отделени с ивица море десетилетия преди Витус Беринг, един датчанин на руска служба, който открил Беринговия проток. А вие не сте чували за Дежньов. Това е типично американско. Ако не го е направил някой западняк, никога няма да чуете за него.

- София, не търсете навсякъде обиди. Не съм изучавал морските пътешествия. Има много американски изследователи, за които не съм чувал, нито пък вие - той размаха пръст срещу нея и, спомняйки си отново за шамара, потърка бузата си. - Търсите аргументи, за да подхранвате омразата си - маловажни аргументи, от чието изтъкване би трябвало да се почувствате засрамена.

- Семьон Дежньов е велик изследовател и не е маловажен.

- Признавам го. Приятно ми беше да узная за него и се възхищавам от постиженията му. Но факта, че не съм чувал за него не е причина за съветско-американско съревнование. Засрамете се!

Калинина сведе очи, след това вдигна поглед към бузата му. Морисън се зачуди дали не е останала синина.

- Съжалявам, че ви ударих, Албърт. Нямаше нужда да го правя толкова силно, но не исках да припадате. Почувствах, че в този момент няма да имам достатъчно търпение, за да се занимавам с американец в безсъзнание. Позволих на гнева си да ме ръководи.

- Допускам, че намеренията ви са били добри, но на мене също ми се иска да не ме бяхте удряли толкова силно. Все пак, приемам извинението ви.

- В такъв случай, нека се качим в кораба.

Морисън скалъпи подобие на усмивка. Донякъде предпочиташе да общува с Калинина, отколкото с Дежньов или Конев, или дори Боранова. Хубавата жена, особено когато е млада, отвлича мъжкия ум от неприятностите много по-ефикасно от всичко друго.

- Не се ли страхувате, че мога да се опитам да извърша саботаж?

- Всъщност, не - отвърна Калинина след кратка пауза. - Подозирам, че имате достатъчно уважение към един научно-изследователски кораб, за да причините каквато и да е повреда. Освен това, при това го заявявам напълно сериозно, съветските закони в случай на саботаж са изключително сурови. Най-малката грешка при работа в кораба ще задейства сигнализацията и охраната ще е тук след няколко секунди. Охраната има инструкции да не бие саботьорите, но понякога е възможно да се самозабравят в негодуванието си. Моля ви, дори не си помисляйте да докоснете нещо!

Докато говореше, постави ръка върху корпуса на кораба и вероятно натисна някакъв бутон, въпреки че Морисън не видя как го направи. Вратата - правоъгълник със заоблени краища - се отвори. Ръбовете на вратата изглеждаха двойни. Дали не действаха също и като въздушна камера?

Отворът беше доста тесен. Калинина, която влезе първа, трябваше да се приведе. Обърна се и подаде ръка на Морисън:

- Внимателно, Албърт!

Морисън не само се приведе, но и се завъртя леко настрани. След като се озова в кораба, установи, че не може да се изправи напълно. Главата му опря в тавана и той вдигна изненадано поглед.

- През повечето време ще работим седнали - каза Калинина, - така че не се безпокойте за тавана.

- Не мисля, че обстановката ще се хареса на страдащите от клаустрофобия.

- А вие страдате ли от клаустрофобия?

- Не.

Калинина кимна облекчено:

- Това е добре. Трябва да пестим място. Имате ли някакви въпроси?

Морисън се огледа. Имаше шест седалки, разположени две по две. Седна в най-близката до вратата.

- Седалките също не са много просторни.

- Не са - съгласи се Калинина. - Освен това не могат да се регулират според теглото.

- Очевидно, корабът е строен доста преди Шапиров да изпадне в кома.

- Разбира се. От дълго време планираме изпращането на миниатюризиран човек в жива тъкан. Този етап е неизбежен по пътя към наистина важните биологични открития. Естествено, предполагахме, че в началото ще работим с животни и ще имаме възможност да изучим подробно кръвообращението. Корабът беше разработен именно за тази цел. Никой не можеше да предположи, че когато настане време за първото подобно микропътешествие, обектът ще бъде не само човешко тяло, но и самия Шапиров.

Морисън все още разглеждаше вътрешността на кораба. Изглеждаше доста гола. Оказа се изненадващо трудно да се различат върху прозрачния корпус прозрачните детайли, които освен това бяха миниатюрни в обичайния смисъл на думата - изработени от елементи с малки размери.

- На кораба ще бъдем петима: вие, аз, Боранова, Конев и Дежньов?

- Точно така.

- И какво ще прави всеки един от нас?

- Аркадий ще управлява кораба. Очевидно знае как да го прави. Корабът е дете на ума и ръцете му. Аркадий ще бъде най-отпред, на лявата седалка. Отдясно до него ще седи Конев, който има подробна карта на нервната и кръвоносната система на мозъка на Шапиров. Той ще бъде нашия навигатор. Аз ще седя зад Аркадий и ще контролирам електромагнитните характеристики на повърхността на кораба.

- Електромагнитни характеристики ли? Това пък за какво?

- Албърт, вие различавате обектите по отразената светлина, кучето ги различава по отделяната миризма, а молекулите разпознават обектите по повърхностната електромагнитна структура. Щом възнамеряваме да си проправим път като миниатюризиран обект между молекулите, трябва да имаме подходяща структура, за да се отнасят към нас като към приятели, а не като към врагове.

- Звучи доста сложно.

- И наистина е така, но се занимавам с него цял живот. Наталия ще седи зад мене. Тя ще бъде капитана на експедицията. Ще взима решенията.

- Какви решения?

- Каквито са необходими. Очевидно онези, които не могат да се предвидят. Що се отнася до вас, вие ще седите вдясно от мене.

Морисън стана и се промъкна един ред назад по тясната пътека между седалките. Досега беше седял на мястото на Конев, а сега се намираше на онова, което щеше да бъде негово. Сърцето му се разтуптя, щом си представи как на следващия ден ще седи на същото това място, докато ги миниатюризират.

- Значи има само един човек, Юрий Конев, който е бил миниатюризиран и деминиатюризиран, и е останал невредим след процеса.

- Да.

- И той не е споменавал за някакви неудобства, за прилошаване или умствени смущения?

- Не е докладвал за нищо подобно.

- Дали не е премълчал, за да се покаже стоик? Дали не е сметнал, че е под достойнството на един герой на съветската наука да се оплаква?

- Не бъдете глупав. Ние не сме герои на съветската наука. Онзи, за когото говорите, също не е. Ние сме човешки същества и учени. Всъщност, ако съществуват някакви неудобства, по-правилно ще е те да се опишат подробно, тъй като е възможно с модернизацията на процеса те да бъдат премахнати, с което бъдещата миниатюризация ще се улесни. Да се крие част от истината би било ненаучно, неетично и опасно. Не го ли разбирате, след като самият вие сте учен?

- Все пак би могло да има индивидуални различия. Юрий Конев оцеля без никакви наранявания. А Пьотр Шапиров не напълно...

- Това няма нищо общо с индивидуалните различия - нетърпеливо възрази Калинина.

- Все пак не можем да сме сигурни, нали?

- Тогава преценете сам, Албърт. Мислите ли, че щяхме да използваме кораба, без да го изпробваме за последен път - с и без хора на борда? Миналата нощ празният кораб беше миниатюризиран - не много, но достатъчно, за да сме сигурни, че всичко е наред.

Морисън веднага скочи на крака.

- В такъв случай, София, ако не възразявате, бих искал да изляза преди да е изпробван с хора на борда.

- Но, Албърт, твърде късно е.

- Какво!

- Огледайте залата. Не сте поглеждали навън, откакто влязохме, което, предполагам, е добре. Погледнете сега. Хайде! Стените са прозрачни, а процесът вече е завършен. Моля, погледнете.

Морисън се сепна, огледа се и след това много бавно коленете му се подгънаха и той седна отново.

- Стените на кораба имат ли увеличаващ ефект? - попита той, макар да знаеше колко глупаво звучи въпроса му.

- Не, разбира се, че не. Всички навън е такова, каквото е. Корабът и аз, и вие бяхме миниатюризирани до около една втора от линейните ни размери.

29.

Морисън почувства, че му прилошава, наведе глава между коленете си и задиша бавно и дълбоко. Когато отново вдигна поглед, Калинина го наблюдаваше замислено. Стоеше на тясната пътека, леко приведена над облегалката на креслото, заради ниския таван.

- Този път можехте да припаднете - заяви тя. - Това нямаше да ме обезпокои. В момента ни деминиатюризират, а този процес ще отнеме повече време от миниатюризацията, която продължи не повече от три или четири минути. Ще е нужен около час, за да се върнем към оригиналните си размери, така че щяхте да имате достатъчно време, за да се съвземете.

- София, не беше редно да го правите, без да ми кажете.

- Напротив - възрази Калинина. - Мисля, че ви направих услуга. Щяхте ли толкова лесно да се качите в кораба, ако подозирахте, че ще бъдете миниатюризиран? Щяхте ли толкова хладнокръвно да разглеждате кораба, ако знаехте? А ако знаехте, дали нямаше да проявите някакви психогенни симптоми?

Морисън замълча.

- Почувствахте ли нещо? - попита Калинина. - Разбрахте ли изобщо, че ви миниатюризират?

- Не - поклати глава Морисън.

След това, подтикнат от някакъв срам добави:

- Вие никога не сте била миниатюризирана, нали?

- Не. До днес Конев и Шапиров бяха единствените човешки същества, които са били подлагани на миниатюризация.

- И не почувствахте никакъв страх?

- Не бих казала. Чувствах се неспокойна. От космическите пътувания знаем, както казахте преди, че има индивидуални различия в поведението при необичайни условия. Например някои астронавти понякога страдат от морска болест при безтегловност, докато на други тя не им действа. Не можех да бъда сигурна как ще понеса миниатюризацията. Почувствахте ли пристъп на морска болест?

- Не и преди да разбера, че сме били миниатюризирани, но предполагам, че това не се брои. Кой реши да се проведе този опит?

- Наталия.

- Разбира се. Нямаше нужда да питам - сухо каза Морисън.

- Имаше сериозни причини за това решение. Не можехме да си позволим да припаднете, щом пътешествието започне. Не искахме да се борим с истерията ви, щом започнат да ни миниатюризират.

- Предполагам, че съм заслужил липсата на доверие - рече Морисън, смутено отбягвайки погледа на Калинина. - Вероятно е решила да дойдете с мене, за да отвличате вниманието ми, докато се извършва процеса.

- Не. Идеята беше моя. Самата тя искаше да дойде с вас, но си помислих, че с нея можете да заподозрете някакъв номер.

- Докато с вас щях да съм спокоен.

- Или поне разсеян, както сам казахте. Все още съм достатъчно млада, за да привличам вниманието на мъжете - замълча и добави с горчива нотка - или поне на повечето.

- Казахте, че съм щял да заподозра нещо нередно - рече Морисън като присви очи.

- С Наталия, имах предвид.

- А защо не и с вас? Това, което виждам сега е, че всичко навън е увеличено. Как мога да бъда сигурен, че не е илюзия - нещо натъкмено, за да ме накара да мисля, че съм бил миниатюризиран и че процесът е безболезнен, просто за да се кача спокойно на кораба утре?

- Това е глупаво, Албърт. Все пак, ще ви дам едно доказателство. Вие и аз сме изгубили една втора от линейните си размери във всяка посока. Силата на нашите мускули е пропорционална на тяхното напречно сечение. Сега те са с ширина една втора от нормалната и с една втора от нормалната си дебелина, така че имат една втора по една втора или една четвърт от нормалното си сечение и, следователно, от силата, която имат при нормални условия. Разбирате ли какво имам предвид?

- Да, разбира се - раздразнено каза Морисън. - Това е елементарно.

- Но като цяло нашите тела са с една втора височина, една втора ширина и една втора дебелина, така че целия обем, а също и теглото, и масата, е една осма от първоначалната. Това е вярно, ако сме миниатюризирани.

- Да. Ясно е още от времето на Галилей.

- Знам, но просто не мислехте за него в момента. Ако сега се опитам да ви повдигна, аз ще вдигам една осма от нормалното ви тегло с мускулите си, които имат една четвърт от нормалната си сила. Сравнени с вашето тегло, моите мускули ще са два пъти по-силни, отколкото биха били, ако не бяхме миниатюризирани.

При тези думи Калинина промуши ръце под мишниците му и с пъшкане го повдигна.

Задържа го така известно време и бавно го свали.

- Не е лесно - каза тя задъхано, - но мога да го направя. И понеже може би си казвате "Да, но това е София, която вероятно е съветска щангистка", направете го с мене.

Калинина седна на мястото пред него и вдигна ръце встрани.

- Хайде, станете и ме повдигнете!

Морисън стана и мина на пътеката. Отиде напред, обърна се и я погледна. Ниският таван го принуждаваше да приведе глава, заставайки в неудобна поза. Поколеба се за миг.

- Хайде, хванете ме под мишниците! - подкани го Калинина. - Използвам дезодорант. И не се безпокойте за възможността да докоснете гърдите ми. Докосвали са ги и по-рано. Хайде! Аз съм по-лека от вас, а вие сте по-силен от мене. След като аз го направих, няма да имате проблеми с вдигането ми.

Нямаше никакви проблеми. Не беше възможно да използва цялата си сила, поради неудобната си поза, но въпреки това автоматично приложи силата, която дългогодишния му опит му подсказваше, че ще е необходима за обект с такива размери. Тя отплува нагоре, като че ли беше безтегловна. Въпреки че беше донякъде подготвен, почти я изпусна.

- Мислите ли, че и това е илюзия? - попита Калинина. - Или сме миниатюризирани?

- Миниатюризирани сме - съгласи се Морисън. - Но как го направихте? Не забелязах да правите някакви движения, с които да задействате управлението на миниатюризацията.

- Не съм. Всичко се извършва отвън. Корабът е оборудван със собствена миниатюризационна установка, но не смея да я използвам. Това ще бъде част от работата на Наталия.

- А сега деминиатюризацията също се контролира отвън, нали?

- Точно така.

- И ако миниатюризацията се изплъзне дори за малко от контрол, мозъците ни ще бъдат разрушени като този на Шапиров, а може би и по-зле.

- Едва ли - каза Калинина, протягайки крака през пътеката, - а ако мислим за тази възможност, това няма да ни помогне. Защо просто не се отпуснете и не затворите очи?

- Но все пак повредите са възможни - настоя Морисън.

- Разбира се, че са възможни. Почти всичко е възможно. Възможно е след две минути триметров метеорит да удари Земята, да проникне през планината над нас, да избухне в тази стая, да разруши кораба и нас, а също и целия проект за броени секунди. Въпреки че едва ли ще се случи.

Морисън отпусна глава върху ръцете си и се замисли дали, ако корабът започне да се загрява, ще успее да усети топлината, преди белтъчините на мозъка му да се денатурират.

30.

Измина повече от половин час преди Морисън да се почувства сигурен, че предметите извън кораба се смаляват и се доближават до нормалните си размери.

- Сетих се за един парадокс - рече Морисън.

- Какъв е той? - попита Калинина, като се прозя.

Очевидно беше последвала собствения си съвет за разумността на почивката.

- Докато ние се смаляваме, обектите извън кораба ни изглеждат по-големи. Не трябва ли дължината на светлинните вълни също да става по-голяма, тоест вълните да станат по-дълги, докато ние се смаляваме? Не би ли трябвало всичко навън да ни изглежда червеникаво, тъй като едва ли навън има достатъчно ултравиолетова светлина, чиято дължина да нарасне и да замести по-късовълновата видима светлина?

- Ако можехте да видите светлинните вълни навън, те наистина щяха да ви изглеждат така, както ги описахте - отговори Калинина. - Но вие не ги виждате. Вие виждате светлинните вълни само след като са навлезли в кораба и са проникнали в ретината ви. Тъй като навлизат в кораба, те попадат под въздействието на миниатюризационното поле, което автоматично скъсява дължината им, така че виждате светлината в кораба по същия начин, както бихте я видели и навън.

- Ако светлинните вълни намаляват дължината си, те би трябвало да увеличават енергията си.

- Да, ако константата на Планк в кораба имаше същата стойност, както и извън. Но константата на Планк намалява в миниатюризационното поле - това е същността на миниатюризацията. При скъсяването си, светлинните вълни запазват съотношението си към редуцираната константа на Планк и не увеличават енергията си. Аналогичен е случаят с атомите. Те също се смаляват и въпреки това взаимодействията между отделните атоми и между субатомните частици, които ги изграждат, остават същите, каквито са и извън кораба.

- Но гравитацията се променя. Тук тя е по-слаба.

- Силните, електромагнитните и слабите взаимодействия се описват от квантовата механика. Те зависят от константата на Планк. А какво става с гравитацията? - Калинина сви рамене. - Въпреки двувековните усилия, квантовия характер на гравитацията не беше доказан. Честно казано, мисля, че промяната на гравитацията при миниатюризация е достатъчно доказателство, че гравитацията няма квантов характер и че по принцип природата й не е квантова.

- Не мога да повярвам - вмъкна Морисън. - Двата века провали може би просто означават, че все още не сме навлезли достатъчно дълбоко в проблема. Теорията за свръхструните най-накрая почти успя да ни даде търсеното обединено поле.

Дискутирането на подобни проблеми го облекчаваше. Едва ли можеше да го прави, ако мозъкът му се загряваше.

- Както сам казахте "почти" - каза Калинина. - Все пак, мисля, че Шапиров беше съгласен с вас. Както той отбеляза, щом веднъж успеем да свържем константата на Планк със скоростта на светлината, ще имаме не само практическия ефект от миниатюризацията и деминиатюризацията, но и ще имаме възможността теоретично да разработим връзката между квантовата механика и теорията на относителността и най-сетне ще получим добра теория за обединеното поле. При това една по-проста теория, отколкото бихме могли да си представим.

- Може би - отвърна Морисън. Знанията му не бяха достатъчни, за да продължава спора.

- Шапиров би казал - разгорещено продължи Калинина, - че при ултраминиатюризация, гравитацията би била достатъчно близо до нулата, за да може да бъде пренебрегната, така че скоростта на светлината би била достатъчно голяма, за да я приемем за безкрайна. При практически нулева маса, инерцията също ще бъде практическа нула и всеки обект, например този кораб, би могъл да бъде ускорен до произволна скорост с почти нулева енергия. На практика бихме имали антигравитация и свръхсветлинни пътувания. Химическите двигатели, казваше той, ни дадоха Слънчевата система; йонните двигатели биха ни дали най-близките звезди, но релативистичната миниатюризация би ни дала цялата Вселена.

- Красива картина! - възкликна Морисън, запленен от възможностите.

- Така че сега разбирате какво търсим, нали?

Морисън кимна:

- И всичко това - ако успеем да прочетем мислите на Шапиров. Ако наистина там има нещо, а не е било само мечти.

- Възможността не си ли струва риска?

- Склонен съм да повярвам - каза тихо Морисън. - Много сте убедителна. Защо Наталия не употреби тези аргументи?

- Наталия си е Наталия. Тя е практична личност, а не мечтател. Винаги успява да се справи.

Морисън се обърна към Калинина, която седна от лявата му страна и се загледа напред с отнесен поглед, който придаваше на профила й израз на непрактичен мечтател, но, за разлика от Шапиров, вероятно не мечтаеше за завладяването на Вселената. При нея мечтите изглеждаха по-близо до дома.

- София, вашето нещастие не е моя работа, както казахте, но ми споменаха за вас и Юрий.

- Аркадий! - проблеснаха очите й. - Знам, че е бил той. Той е... - тя поклати глава - При цялото му образование и гениалност, той си остава просто един селянин. За мене той винаги е бил брадат селяк с бутилка водка в ръка.

- Мисля, че той е загрижен за вас по свой начин, дори и да не се изразява поетично. Всеки би трябвало да бъде загрижен.

Калинина хвърли яростен поглед към Морисън, сякаш сдържаше думите си.

Морисън я докосна нежно.

- Защо не ми разкажете за него? Мисля, че мога да ви помогна и освен това съм най-подходящия събеседник, тъй като съм външен за вашия колектив. Уверявам ви, че можете да ми се доверите.

Калинина отново го погледна, този път почти признателно.

- Юрий! - процеди тя. - Всеки друг би могъл да бъде загрижен, но не и Юрий. Той няма чувства.

- Сигурно някога е бил влюбен във вас.

- А дали е бил? Не вярвам. Той има... има... - тя вдигна очи и разпери ръце, които трепереха и като че ли търсеха подходящата дума - фикс-идеи.

- Не винаги сме господари на емоциите и реакциите си, София. Ако е срещнал друга жена и мечтае за нея...

- Няма друга жена - намръщи се Калинина. - Няма! Това е само оправданието, зад което се крие! Ако изобщо ме е обичал, това е било единствено защото бях под ръка, защото можех да задоволя неопределената физиологична потребност и защото също участвах в проекта, така че нямаше нужда да губи много време с мене. Докато е включен в този проект, той не би възразил срещу връзката ни - тиха, ненатрапчива, през свободното време.

- Работата...

- Не е необходимо да запълва всеки миг. Казах ви, че има фикс-идеи. Той възнамерява да стане новия Нютон, новия Айнщайн. Иска да направи толкова фундаментално, толкова велико откритие, че за бъдещето да не остане нищо. Той ще вземе размишленията на Шапиров и ще ги превърне в сериозна наука. Юрий Конев ще стане същината на естествените науки, а всичко останало ще бъде странично.

- Нима това не са прекрасни амбиции?

- Не и когато заради амбициите си е готов да пожертва всичко и всички, дори да отрече собственото си дете. Аз? Какво значение има? Аз мога да бъда пренебрегната, отхвърлена. Аз съм възрастна. Мога сама да се грижа за себе си. Но бебето? Детето? Да отрече, че й е баща? Да се откаже от нея? Да я отхвърли? Тя би го отвличала от работата му, би имала изисквания към него, би консумирала част от времето му тук и там... и ето, той настоява, че не й е баща.

- Генният анализ...

- Не! Трябва ли да го завлека в съда и да го принудя да приеме официалното решение? Да обсъждаме намеците му? Децата не се раждат непорочно. Все някой трябва да е бащата. Той намеква... не, той твърди, че имам безразборни връзки. Не се поколеба да изкаже като мнение, че самата аз не знам кой е бащата на моето дете, тъй като се лутам между многото възможности. Трябва ли да се старая да направя против неговата воля толкова низък човек официално доказания баща на детето си? Не, нека сам да дойде и да признае, че той е бащата и да се извини за стореното. Аз може би ще му позволя да хвърля на детето по един поглед от време на време.

- Въпреки това имам усещането, че все още го обичате.

- Дори и да е вярно, това е моето проклятие - горчиво рече Калинина. - Не трябва да се превръща и в проклятие на детето ми.

- Заради това ли е трябвало да бъдете убеждавана да се подложите на тази миниатюризация?

- И да работя с него? Да, заради това е. Казаха ми, че не мога да бъда заменена и че онова, което може би ще направим за науката е далеч по-значимо и се намира отвъд всякакви лични чувства, всяка омраза или гняв. Освен това...

- Освен това?

- Освен това, ако откажа да участвам в проекта, ще загубя положението си на съветски учен. Ще загубя привилегиите си и добавките към заплатата, което е без значение за мене, но значи много за дъщеря ми.

- Юрий също ли трябваше да бъде убеждаван, за да работи с вас?

- Той? Разбира се, че не. Единственото нещо, което знае и вижда е проекта. Той не поглежда към мене. Не ме вижда. И ако загине по време на този опит... - тя протегна умолително ръка към него. - Моля, разберете, че дори за миг не вярвам, че това ще се случи. Това е само една глупава, романтична забележка, с която се измъчвам от любов към страданието, предполагам. Ако той умре, дори няма и да си помисли, че и аз ще умра заедно с него.

Морисън усети, че започва да трепери.

- Не говорете така. А какво ще стане с дъщеря ви в този случай? Наталия каза ли ви?

- Няма нужда да го прави. Знам го и без нея. Държавата ще се погрижи за дъщеря ми, като за дете на мъченик на науката. Може би дори ще е по-добре за нея - София замълча и се огледа. - Навън всичко започва да изглежда нормално. Скоро ще излезем от кораба.

Морисън безразлично сви рамене.

- Ще трябва да прекарате по-голямата част от остатъка от деня в медицински и физиологични изследвания, Албърт. А също и аз. Ще бъде много досадно, но трябва да се направи. Как се чувствате?

- Щях да се чувствам по-добре - рече Морисън в пристъп на откровеност, - ако не бяхте говорили за смъртта. Утре, когато ще пътуваме в тялото на Шапиров, колко ще бъдем миниатюризирани?

- Наталия ще реши. Очевидно поне до размерите на клетките. Може би до молекулярни размери.

- Някой правил ли го е досега?

- Не ми е известно.

- Със зайци? С неживи обекти?

Калинина поклати глава и повтори:

- Не ми е известно.

- Как, в такъв случай, знаете, че миниатюризацията до такава степен е възможна? И ако е възможна, дали някой от нас ще оцелее?

- Теорията твърди, че е възможно и че ще оцелеем. Досега всички експерименти се подчиняват на теорията.

- Да, но винаги съществуват ограничения. Не би ли било по-добре, ако свръхминиатюризацията първо се изпробва на парче пластмаса, след това на заек, след това...

- Да, разбира се. Но да се убеди Централния координационен комитет да разреши разхода на енергия би било трудна задача, а освен това подобни експерименти биха отнели месеци или дори години. А ние нямаме време. Трябва незабавно да навлезем в Шапиров.

- Но ние ще направим нещо безпрецедентно, ще навлезем в неизследвана област само с предположенията на теорията...

- Точно така, точно така. Елате, светлинния сигнал се включи. Трябва да излизаме и да се оставим в ръцете на чакащите физиолози.

Неясната еуфория от безопасната деминиатюризация бързо напусна Морисън. Това, което преживя днес по никакъв начин не наподобяваше онова, с което щеше да се сблъска утре.

Ужасът се завръщаше.

 

 

Глава 8

ПОДГОТОВКАТА

Най-голямата трудност възниква при тръгването. Нарича се "пригответе се".

Дежньов-старши

31.

Късно вечерта, след дълги и отегчителни медицински изследвания, Морисън се присъедини за вечеря към четиримата съветски изследователи. "Тайната вечеря", помисли си мрачно той.

- Никой не ми каза какви са резултатите от изследванията - избухна той, докато сядаше. След това се обърна към Калинина - София, вас изследваха ли ви?

- Да, разбира се, Албърт.

- Казаха ли ви какви са резултатите?

- Боя се, че не. Тъй като не ние им плащаме, предполагам, че не се чувстват задължени с нищо към нас.

- Няма значение - весело се намеси Дежньов. - Старият ми баща казваше: "Лошите вести имат крилете на орел, а добрите - крака на охлюв." Ако не са казали нищо, значи не е имало нищо за съобщаване.

- Дори и новините да бяха лоши - рече Боранова - щяха да бъдат съобщение на мене и на никой друг. Аз решавам кой ще пътува с нас.

- Какво ви казаха за мене? - попита Морисън.

- Че при вас няма нищо съществено нередно. Ще дойдете с нас и след дванайсет часа приключението започва.

- В такъв случай, има ли нещо несъществено нередно, Наталия?

- Нищо, което да си заслужава да се спомене, освен, че сте показали, както каза лекарят "типично американски лош нрав".

- Ха! - възкликна Морисън. - Една от нашите американски свободи е да сме с лош нрав, когато лекарите показват типично съветската липса на загриженост за пациентите си.

Въпреки това опасенията му за състоянието на мозъка му намаляха, но за сметка на това се засили страха му от предстоящата миниатюризация.

Потъна в мълчание, хранейки се бавно и без особен апетит.

32.

Юрий Конев пръв стана от масата. За миг остана прав, леко приведен над масата, леко смръщил напрегнатото си, младежко лице.

- Наталия, трябва да заведа Албърт в кабинета си. Трябва да обсъдим утрешните задачи и да се подготвим за тях.

- Помнете, че всички трябва добре да се наспим - отвърна Боранова. - Не искам да се бавите прекалено дълго. Желаете ли и Аркадий да дойде с вас?

- Не се нуждая от него - отвърна високомерно Конев.

- Все пак - продължи Боранова - пред вратата на кабинета ви ще има двама пазачи и можете да ги повикате, ако имате нужда.

- Не се нуждая от тях, Наталия, сигурен съм - нетърпеливо рече Конев. - Елате с мен, Албърт!

Морисън, който ги наблюдаваше изпод вежди, стана и попита:

- Много ли трябва да вървим? Изморих се да ме премятат от едно място на друго из Пещерата.

Морисън знаеше, че се държи нелюбезно, но изглежда, че това не обезпокои Конев, който отвърна също толкова грубо:

- Мислех, че професорите са привикнали да ходят напред-назад из студентските градчета.

Морисън последва Конев и двамата тръгнаха мълчаливо по коридора. Морисън беше сигурен, че след известно време двамата стражи ще ги последват. Погледна назад, но Конев не се обърна.

- Още много ли има, Юрий? - попита Морисън нетърпеливо.

- Глупав въпрос, Албърт. Нямам намерение да ви водя по-далече от нашата цел. Когато стигнем, ще бъдем там. Щом все още вървим, значи все още не сме стигнали.

- При цялото това вървене из коридорите мисля, че щеше да бъде по-удобно, ако използвахте картове за голф или нещо подобно.

- Нещо, което да позволи на мускулите да атрофират ли, Албърт? Та вие не сте толкова стар, че да не можете да ходите или толкова млад, че да трябва да бъдете носен.

"Ако бях на мястото на онази бедна жена, помисли си Морисън, щях да изстрелям няколко фойерверка, за да отпразнувам отказа му от бащинство."

Най-сетне стигнаха до офиса на Конев. Поне така предположи Морисън, тъй като Конев излая думата "отвори" и вратата гладко се плъзна встрани в отговор на гласа му. Конев влезе пръв.

- Какво ще стане, ако някой се опита да имитира гласа ви? - полюбопитства Морисън. - Гласът ви не е чак толкова необичаен.

- Лицето ми също се сравнява - отвърна Конев. - Няма да реагира, на което и да е поотделно.

- А ако настинете?

- Веднъж се бях разболял и не успях да вляза в кабинета си три дни. Накрая се наложи да отворим вратата механично. Ако лицето ми е насинено или се появят белези, също могат да възникнат проблеми. Все пак, това е цената на секретността.

- Нима тук има толкова... толкова любопитни хора, че да влязат в кабинета ви?

- Хората са си хора и не е много умно да предизвикваш дори и най-добрите от тях. Тук имам неща, които са изключително важни за мене и не бих искал да ги виждат, преди аз да съм решил. Това, например - слабата му ръка посочи един много голям и дебел том, който почиваше върху поставка, очевидно изработена за него.

Морисън забеляза, че ръцете му са грижливо поддържани и с добре направен маникюр - може би пренебрегваше другите заради работата си, но не и себе си.

- Какво е това? - попита Морисън.

- Това е академик Шапиров или поне същината му.

Отвори книгата и прелисти страниците. Страница след страница, може би всичките, бяха изпълнение с символи, свързани в блок-схеми.

- Разбира се имам го и на микрофилм - продължи Конев, - но в печатните книги има известно удобство.

Той потупа книгата почти с любов.

- Все още не ви разбирам - додаде Морисън.

- Това е основната структура на мозъка на Шапиров, преведена в символи, който създадох самият аз. Ако се подадат като вход на подходяща програма, от тях върху екрана на компютъра може да се възстанови тримерната карта на мозъка до най-малките подробности.

- Удивително, ако говорите сериозно.

- Напълно сериозен съм - рече Конев. - Отдал съм цялата си кариера на тази задача - преводът на мозъчната структура в символен вид и обратно. Аз създадох и усъвършенствах тази наука, наречена церебрография.

- И сте използвали Шапиров като опитен обект?

- По една добра случайност, да. Или може би не беше случайност, а просто съвпадение. Всеки от нас е донякъде суетен. Шапиров смяташе, че си струва структурата на мозъка му да бъде подробно запазена. След като започнах, под негово ръководство, да работя в тази насока, беше очевидно, че един ден трябва да изследваме поне животински мозъци. Той настоя неговия собствен мозък да бъде изследван церебрографски.

- Не можете ли да възстановите теориите му от записаната структура на мозъка му? - намеси се Морисън с неочаквано въодушевление.

- Разбира се, че не мога. Този символичен запис представлява церебрално изследване, което е направено преди три години. По онова време той не беше споменавал последните си идеи. Във всеки случай това, което имам записано тук е само физическата структура, но не и мислите. Все пак церебрографът ще бъде безценен за нас при утрешното ни пътешествие.

- И аз мисля така, но никога преди не съм чувал за него.

- Не съм изненадан. Публикувал съм статии по тази тема, но само във вътрешните издания на Пещерата, а те са строго секретни. Никой извън Пещерата, дори и в Съветския съюз, не знае за тях.

- Това е неправилно. Ще бъдете изпреварен от някой, който ще публикува резултатите си преди вас и ще бъде приет за пръв.

- При първия признак, че в тази насока е отбелязан значителен прогрес някъде другаде - поклати глава Конев, - ще бъдат публикувани достатъчно от ранните ми работи, за да се докаже първенството ми. Например, имам цереброграми на кучешки мозък, които мога да публикувам. Но това е без значение. Важното е, че имаме карта на мозъка на Шапиров, по която да се ориентираме, което е изключителна случайност. Тя беше направена без да знаем, че един ден ще се нуждаем от нея, за да се ориентираме в самата мозъчна джунгла.

Конев се обърна към компютъра и, с обиграно движение на китката си, вкара пет големи диска.

- Всеки един от тях - поясни той - може да побере без проблеми цялата информация на Централната московска библиотека. Всичките съдържат данни за мозъка на Шапиров.

- Нима се опитвате да ми кажете - каза възмутено Морисън, - че можете да прехвърлите цялата тази информация, целия мозък на Шапиров, в тази книга?

- Е, не - отвърна Конев, поглеждайки книгата. - В сравнение с всичките данни, тази книга е само една малка извадка. Обаче тя съдържа скелета, така да се каже, на невронната структура на Шапиров и я използвах за да насочвам компютърната програма при изграждането на подробната карта. За тази работа ми бяха необходими няколко месеца и най-добрия компютър, с който разполагаме. Дори при това положение, Албърт, достигаме само до клетъчно ниво. Ако искаме да създадем карта на мозъка на молекулярно ниво и се опитаме да опишем възможните комбинации и пермутации - всички възможни мисли, които могат да възникнат в един конкретен човешки мозък като този на Шапиров, предполагам, че ще ни е нужен компютър с размерите на Вселената, който трябва да работи повече време, отколкото е съществувала самата Вселена. Обаче това, с което разполагаме, може би ще е достатъчно, за да изпълним задачата си.

- Юрий, бихте ли ми показали как работи?

Конев се загледа в компютъра, който беше включен, както се разбираше от шума на вентилатора му и натисна необходимите клавиши. На екрана се появи страничен изглед на човешки мозък.

- Можем да видим произволен напречен разрез - поясни Конев.

Натисна един клавиш и от мозъкът започнаха да се отделят пластове, като че ли някакъв свръхтънък микротом отделяше по няколко хиляди слоя в секунда.

- При тази скорост ще са нужни около час и петнайсет минути, за да се премине през целия мозък, но мога да спра процеса във всеки момент. Мога също да отделям по-дебели пластове или да отделя един предварително пресметнат слой, което ще ми даде желания разрез - докато говореше, той показваше тези възможности на програмата. - Освен това мога да ориентирам разреза в произволна посока или да го завъртя спрямо произволна ос. Мога да увеличавам изображението произволен брой пъти до клетъчно ниво, бавно, както виждате, или бързо.

При тези думи изображението на мозъка шеметно се втурна във всички посоки от центъра на екрана, така че Морисън примигна и извърна очи.

- Сега сме на клетъчно ниво - продължи Конев. - Тези малки обекти са отделните неврони, а ако увелича още изображението, ще видите аксоните и дендритите. Можем да проследим отделния аксон през клетката, дендрита и през синапса до друг неврон и така нататък, пътувайки, с помощта на компютъра, в тримерното изображение на мозъка. Освен това, тримерността на изображението не е само думи. Компютърът е снабден с холографска установка и може буквално да показва тримерни изображения.

- В такъв случай защо ви е миниатюризацията? - предизвикателно вмъкна Морисън. - Защо е нужно да изпращате кораб в човешкия мозък?

За миг на лицето на Конев се изписа пренебрежение.

- Това е глупав въпрос, Албърт и предполагам, че е предизвикан единствено от страха ви от миниатюризацията. Хващате се за всяка възможност да я избегнете. Това, което виждате на екрана е тримерно изображение на мозъка, но само тримерно. Всъщност то е запечатало само един миг. Онова, което желаем е да можем да регистрираме дейността на невроните, промените на активността им с времето. Искаме четиримерно изображение на електрическия потенциал, който нараства и спада, микротоковете, които текат през клетките и клетъчните влакна и тяхната интерпретация като мисли. Това е вашата задача, Албърт. Аркадий Дежньов ще насочва кораба по избрания от мен път, а вие ще ни съобщите мислите.

- И въз основа на какво ще избирате маршрута?

- Въз основа на вашите статии, Албърт. Избрах областите, които посочвате като части от невронната мрежа за творческо мислене. Използвайки като пътеводител тази книга, която съдържа кодираното представяне на мозъка на Шапиров, пресметнах центровете, където повече или по-малко вероятно биха могли да бъдат намерени пътища, водещи към определени части на мрежата. След това ги локализирах по-прецизно с помощта на компютъра. Утре ще проникнем в един или повече от тези центрове.

- Страхувам се, че не мога да гарантирам, че ще успея да открия истински мисли - поклати глава Морисън, - дори да открием центровете, в които се осъществява мисленето. Все едно, че искаме да достигнем място, където се чуват човешки гласове, но ако не знаем езика, няма да успеем да разберем какво казват.

- Не можем да го знаем предварително. Може би променливият електрически потенциал на мозъка на Шапиров ще се окаже близък до потенциалите в нашите мозъци и ще успеем да узнаем мислите му, без да разберем точно как. Във всеки случай, не бихме могли да кажем преди да сме опитали.

- В такъв случай, трябва да сте готови за разочарование.

- В никакъв случай - възрази напълно сериозно Конев. - Аз възнамерявам да съм първия човек, на когото човешкия мозък най-сетне ще разкрие тайните си. Ще реша напълно основната физиологична загадка на човечеството, а може би и на Вселената, ако се окаже, че ние сме най-сложните мислещи устройства, които съществуват. Така че утре ще работим заедно, вие и аз. Искам да бъдете готов за пътуването, искам да ми помагате при насочването, като внимателно изучавате мозъчните вълни, които ще срещнем. Искам да интерпретирате мислите на Шапиров и най-вече идеите му за обединението на квантовата механика и теорията на относителността, така че пътуванията като утрешното ни да станат нещо обичайно и да започнем задълбоченото изучаване на мозъка.

Спря и съсредоточено се загледа в Морисън.

- Е?

- Какво, е?

- Казаното не ви ли впечатли?

- Разбира се, че ме впечатли, но... Имам един въпрос. Докато вчера наблюдавах експеримента със заека, при миниатюризацията имаше забележимо виене, а при деминиатюризацията - бучене. Когато самият аз бях подложен на процеса нямаше нищо подобно. Иначе щях да се досетя какво става.

- А! - вдигна пръст Конев. - Шумът се чува, когато сте в истинското пространство, но не и когато сте в миниатюризираното. Аз го забелязах пръв, когато бях миниатюризиран и го съобщих. Все още не знаем защо миниатюризационното поле спира звуковите вълни, след като не спира светлинните, но предполагаме, че в процеса на изучаването ще разберем причините.

- Докато все още не сме открили фаталните причини - промърмори Морисън. - Юрий, от нищо ли не се страхувате?

- Страхувам се от възможността да не завърша работата си. Това би се случило, ако утре загина или ако откажа да се подложа на миниатюризация. Да бъда спрян от смъртта, обаче, е само една малка вероятност. Ако откажа да бъда миниатюризиран, тогава със сигурност ще бъда възпрепятстван. По тази причина предпочитам първата възможност, вместо втората.

- Не ви ли безпокои, че София ще бъде миниатюризирана заедно с вас?

- Какво? - намръщи се Конев.

- Ако не си спомняте първото й име, ще я наричам Калинина.

- Тя е част от групата и ще бъде на борда.

- И вие нямате нищо против?

- А защо трябва да имам?

- В края на краищата, тя смята, че сте я измамили.

Конев се намръщи, а лицето му почервеня.

- Нима лудостта й е достигнала толкова далече, та да споделя безсмислиците си с непознати? Ако не се нуждаехме от нея за този проект...

- Съжалявам. Звучеше доста убедително.

Морисън не знаеше защо се захваща с тази тема. Може би се чувстваше малоценен заради страха си от задачата, която останалите посрещаха толкова пламенно и искаше по някакъв начин да им го върне.

- Никога ли не сте били... приятели?

- Приятели? - лицето на Конев отразяваше презрението му. - Какво е приятелството? Когато се включих в проекта, тя вече беше тук - беше започнала работа един месец по-рано. Работехме заедно, бяхме нови и неопитни. Разбира се имаше нещо, което хората биха могли да нарекат приятелство - физическата нужда от близост. И какво от това? Бяхме млади и несигурни в себе си. Това беше само един преходен период.

- Но този период е оставил нещо след себе си. Едно дете.

- Това не е мое дело - Конев стисна устни.

- Тя казва, че...

- Не се съмнявам, че би желала да ме натовари с отговорността, но няма да стане.

- Мислили ли сте за генетичен анализ?

- Не! Вярвам, че за детето се полагат подходящи грижи и дори генетичния анализ да покаже, че аз съм вероятния баща, бих отхвърлил всички опити да ме обвържат емоционално с детето. Така че какво би спечелила тази жена?

- Толкова ли сте коравосърдечен?

- Коравосърдечен! Какво си мислите, че съм сторил - че съм покварил една млада, невинна девица? Тя имаше инициативата във всичко. В тъжната история, която ви е разказала, беше ли споменато, че е била бременна и преди и че е правила аборт няколко години преди да ме срещне? Не знам кой е бил бащата тогава, нито кой е бащата сега. Може би и тя не знае.

- Държите се жестоко с нея.

- Не е вярно! Тя е жестока със самата себе си. Аз имам една любовница. Аз имам една любов. И тя е този проект. Тя е абстрактния човешки мозък, неговото изучаване, анализът му и всичко, до което те могат да ни доведат. Жената, в най-добрия случай, е лудост, а в най-лошия - разрушение. Разговора, който водим и който не започнах, този разговор, към който несъмнено тя ви е подтикнала...

- Не е - вмъкна Морисън.

- Подтикването не винаги се забелязва. Този спор може да ми докара една безсънна нощ и да ме направи невнимателен утре, когато ще се нуждая от цялата острота на ума си. Това ли целите?

- Не, разбира се, че не - тихо отвърна Морисън.

- В такъв случай, това е нейната цел. Нямате представа по колко различни начини е опитвала да ми попречи и колко често е успявала. Не поглеждам към нея, не разговарям с нея и все пак не ме оставя на мира. Въображаемата й обида е все така свежа в ума й, както и когато я изоставих. Да! Възразявам срещу присъствието й на кораба и го казах и на Боранова, но тя твърди, че има нужда и от двама ни. Доволен ли сте?

- Съжалявам. Не исках да ви разстроя.

- Какво, тогава, искахте? Просто кротко да си поговорим? "Кажете, какви са всички тези изневери и мръсни номера, които сте погодили?" Просто приятелски разговор?

Морисън замълча, свеждайки леко глава пред гнева на Конев. Трима от петимата на борда - той и двамата бивши любовници - щяха да работят с чувството на непростима обида. Интересно дали Дежньов и Боранова също не биха могли, с подходящи въпроси, да бъдат обезвредени по същия начин.

- По-добре си тръгвайте - остро добави Конев. - Доведох ви тук за да премахна страха ви, като запаля във вас пламъка на ентусиазма. Очевидно се провалих. Похотливите клюки ви интересуват повече. Вървете, стражите отвън ще ви отведат до стаята ви. Трябва да спите.

Морисън въздъхна. Сън ли?

33.

Въпреки очакванията си, през третата си нощ в Съветския съюз Морисън спа дълбоко.

Дежньов го чакаше пред стаята на Конев заедно със стражите. Лицето му се усмихваше, а големите му уши почти помръдваха от веселие. След мрачното присъствие на Конев, Морисън откри, че бърборенето на Дежньов по всички теми, с изключение на утрешната миниатюризация, е добре дошло.

Дежньов го принуди да изпие чаша с някаква напитка.

- Не е нито водка, нито някакъв друг алкохол - успокои го той. - Мляко с малко захар и ароматизатори. Откраднах го от лабораторията, където, мисля, го използват за животните, тъй като служители смятат, че хората са по-лесно заменими, отколкото едно животно. Това са последствията от пренаселеността. Както казваше баща ми: "За да се получи човек са необходими няколко мига удоволствие, но за кон са нужни пари." Изпийте го! Ще успокои стомаха ви. Обещавам ви.

Напитката беше в кутия, която Морисън проби. Наля си в чашата, която Дежньов му предложи. Наистина имаше приемлив вкус. Поблагодари на Дежньов почти жизнерадостно.

- Най-важното сега е да се наспите - заяви Дежньов, щом стигнаха до стаята на Морисън. - Наспете се добре. Нека ви покажа къде се намира всичко.

Докато говореше наподобяваше голяма и рошава квачка.

- Лека нощ. Трябва да се наспите добре - сърдечно каза Дежньов, напускайки стаята.

И Морисън заспа. Почти веднага след като зае любимата си поза - по корем, левия крак присвит, с коляното навън - той усети че му се доспива. Разбира се през последните две нощи беше спал малко, но изведнъж се досети, че вероятно в чашата, в която наля млякото, вероятно е имало приспивателно. След това - нищо.

Когато се събуди дори не можеше да си спомни дали е сънувал.

Събуждането му не беше доброволно. Дежньов го разтърсваше внимателно, толкова любезно, колкото и предишната вечер, доколкото разбира се това беше възможно за подобна подвижна купа сено.

- Събудете се, другарю американец, време е. Трябва да се избръснете и измиете. Има чисти кърпи, нов гребен, дезодорант, бельо и сапун в банята. Знам, защото сам ги донесох. А също и нова електрическа самобръсначка. И като връх на всичко, нови памучни дрехи, подплатени на чатала, за да не се чувствате толкова гол. Всъщност могат да се намерят, ако знаете как да попитате проклетите бюрократи - с размахване на юмрук.

И той вдигна юмрук, изкривявайки лицето си в свирепа гримаса.

Морисън се размърда и седна в леглото. Отне му известно време да се разсъни и да преживее шока при мисълта, че е вторник сутринта и че миниатюризацията предстои.

Половин час по-късно Морисън излезе от банята - изкъпан, подсушен, напръскан с дезодорант, избръснат, сресан и се насочи към памучните си дрехи и пантофите.

- Имате ли запек? Изходихте ли се достатъчно, мое момче?

- Напълно достатъчно.

- Добре! Не питам от голо любопитство, разбира се. Не съм очарован от екскрементите. Просто корабът не е много добре съоръжен за подобни нужди. По-добре е да не ни се налага на борда. Самият аз не вярвам твърде много на отделителната си система. Взех малко разхлабително.

- Колко дълго ще останем миниатюризирани? - попита Морисън.

- Може би не много дълго. Ако сме големи късметлии - един час, може би дванайсет, ако не сме.

- Вижте - рече Морисън. - Мога да разчитам на доброто поведение на дебелото си черво, но не мога да издържа дванайсет час без да уринирам.

- Та кой би могъл? - весело попита Дежньов. - Всяка седалка в кораба е оборудвана за подобни цели. Има подвижен капак, под който се намира ниша. Вградена тоалетна, така да се каже. Сам я проектирах. Но ще е неудобно, а ако сте чувствителен - и смущаващо. Някой ден, когато миниатюризацията без енергия стане факт, ще можем да построим океански лайнери за нашите цели и да си живеем на тях като царе.

- Е, нека да се надяваме, че експедицията няма да се проточи ненужно дълго.

Стори му се странно, че опасенията му за евентуална смърт или мозъчни увреждания се насочват към възможните трудности с капака на тоалетната и ненатрапчивото ходене по нужда. Вероятно при големите изследователски пътувания в миналото е имало доста грубости и неприятности, които са останали неописани и следователно, незабелязани.

Облече памучните си дрехи и обу пантофите си. Дежньов, облечен в подобни, по-големи дрехи, също подплатени на чатала, заяви:

- Да вървим на закуска. Храната ще бъде добра, висококалорична и малка по обем, тъй като няма да ядем на борда на кораба. Разбира се ще има вода и плодови сокове, но нищо истинско за пиене. Сладката Наташа направи ужасена гримаса, когато предположих, че може би ще имаме нужда от капка водка от време на време. Има доста нежелани подмятания за алкохолиците и пияниците. Албърт, Албърт, ако знаете как ме преследват, при това несправедливо.

Закуската наистина беше обилна, макар и не съвсем засищаща. Имаше желета и кремове, дебели филии бял хляб с масло и мармалад, плодови сокове и по няколко хапчета за гълтане.

Разговорът по време на закуската не беше особено оживен и през повечето време се въртеше около местния турнир по шахмат. Не се споменаваха нито кораба, нито миниатюризацията. Дали не считаха за лошо знамение да се споменава проекта?

Морисън не възрази срещу насоката на разговора. Дори вмъкна няколко забележки за собствените си изяви като шахматист със забележителна липса на успех.

А след това, твърде скоро за съжаление, масата беше почистена и настана време...

Насочиха се към кораба.

34.

Вървяха един зад друг, отдалечени на известно разстояние. Дежньов пръв, след това Калинина, Боранова, Морисън и накрая Конев.

Почти веднага Морисън разбра каква е целта на това подреждане. От двете страни на коридора се бяха наредили мъже и жени - участниците в проекта, очевидно наблюдаващи с нетърпение. Ако не целия Съветски съюз, поне те знаеха какво става.

Дежньов, вървящ напред, махаше пламенно надясно и наляво с маниера на любезен и популярен монарх, а тълпата отвръщаше по подходящ начин, крещейки, махайки и викайки името му.

Хората викаха имената на всеки един, тъй като очевидно членовете на екипажа бяха познати на всички. Двете жени бяха по-сдържани в приветствията си, а Конев, когото Морисън се обърна да погледне, вървеше безразлично, с поглед вперен напред.

Изведнъж Морисън се сепна, когато съвсем ясно чу да се вика на английски:

- Ура! Американецът!

Погледна в посока на гласа и автоматично помаха, при което също толкова автоматично се разнесе силен и ентусиазиран вик, чиито думи се размесиха, докато накрая "Ура, американецът!" надделя над всичко останало.

Морисън откри, че не може да продължи с предишното си намусено примирение. Никога по-рано не беше ставал предмет на ликуването на тълпата. Поддаде се на усещането без никакви усилия, като махаше и се усмихваше лудо. Долови мрачното развеселение, с което Боранова го наблюдаваше и видя, че Дежньов го сочи с пръст, но не допусна тези действия да го обезпокоят.

Преминаха през шпалира от наблюдатели и влязоха в голямата зала, където Шапиров почиваше в умствения пашкул на комата. Корабът също се намираше в залата.

Морисън хвърли удивен поглед наоколо.

- Отвън има снимачен екип - подхвърли той.

Калинина беше застанала до него. "Колко са красиви гърдите й!", помисли си Морисън. Бяха покрити, но не и скрити от тънката памучна материя и сега беше съвсем ясно защо Конев спомена, че го е разсейвала.

- О, да, ще ни показват по телевизията - отвърна тя. - Всеки значим експеримент се записва подробно и при всеки подобен случай има репортери, които да го опишат. Дори вчера, когато ни миниатюризираха, имаше камера, но ние я замаскирахме, защото не трябваше да знаете, че ще бъдете подложен на процеса.

- Но ако това е секретен проект...

- Няма винаги да бъде секретен. Някой ден, когато постигнем пълен успех, етапите от прогреса ни ще бъдат разкрити на нашия народ и на света. А ако се появят признаци, че друга държава отбелязва напредък в същата област, тогава резултатите ще бъдат публикувани по-скоро.

- Тази непрестанна загриженост за първенството не ми харесва - поклати глава Морисън. - Прогресът би бил много по-бърз, ако в работата се включат още умове и ресурси.

- Бихте ли отстъпили доброволно първенството във вашата собствена област?

Морисън замълча. Отговорът беше очевиден.

- И аз мисля така - добави Калинина. - Лесно е да си щедър с чужди пари.

Междувременно Боранова разговаряше с някакъв човек, за когото Морисън реши, че е репортер, който слушаше внимателно. Морисън се съсредоточи върху интервюто и откри, че и за него то представлява интерес.

- Това е американският учен, Албърт Джонас Морисън, който е професор по неврофизика, която, разбира се, е областта на академик Конев. Присъства тук едновременно като американски наблюдател и като асистент на академик Конев.

- Следователно на борда на кораба ще бъдете петима?

- Да. Едва ли някога ще се събере отново толкова забележителна петорка, нито пък ще имаме толкова забележително събитие, дори миниатюризацията да се използва още милион години. Академик Конев е първия човек, подложен на миниатюризация. Д-р София Калинина е първата жена, а професор Албърт Морисън е първия американец, които са били подложени на миниатюризация. Калинина и Морисън са първите хора, които са били миниатюризирани заедно и освен това са първите, които са били миниатюризирани в кораба. Що се отнася до днешното пътуване, за първи път петима човека ще бъдат миниатюризирани заедно и това е първия случай, при който миниатюризиран кораб и неговия екипаж ще бъдат вкарани в живо човешко същество. Човекът, в когото ще бъдем вкарани, разбира се е академик Пьотр Шапиров, втория човек, който е бил миниатюризиран и първия, с когото се случи нещастен случай.

Дежньов, който неочаквано се оказа до Морисън, дрезгаво прошепна в ухото му:

- Ето, Албърт. Вече сте неделима част от историята. Може би досега сте си мислили, че сте се провалили, но не е така. Никой не може да ви отнеме факта, че сте първият американец, който е бил миниатюризиран. Дори ако сънародниците ви разработят миниатюризационния процес и миниатюризират американец, той ще бъде само втори.

Морисън не беше помислял за това. Вкусваше това ново усещане и откри, че е приятно. Разбира се, това щеше да бъде вярно, ако Съветите някой ден публикуваха изказванията на Наталия без изменения.

Все пак не се чувстваше доволен.

- Не заради това искам да си спомнят за мене.

- Поработете добре през предстоящото пътуване и ще бъдете известен с още много неща - рече Дежньов. - Освен това старият ми баща казваше: "Приятно е да си начело на масата, дори ако с тебе има само още един човек, с когото трябва да си разделите паница зелева супа."

Дежньов се отдръпна и Калинина отново застана до Морисън. Тя подръпна ръкава му:

- Албърт!

- Да, София.

- След вечеря бяхте с него, нали?

- Показа ми картата на мозъка на Шапиров. Чудесна е!

- Каза ли нещо за мене?

Морисън се поколеба.

- Защо е трябвало да каже нещо?

- Защото сте любопитен човек, който се опитва да се отърве от дяволчетата, които го тормозят. Сигурно сте го попитали.

Морисън потрепна, щом чу тази характеристика за себе си.

- Той се защити.

- Как?

- Спомена предишна бременност и... и аборт. Не бих повярвал в това, София, освен ако не го потвърдите.

Очите на Калинина заблестяха от насъбралите се сълзи.

- Той описа ли... описа ли обстоятелствата?

- Не, София. А аз не го попитах.

- Трябвало е да ви каже. Изнасилиха ме, когато бях на седемнайсет години. Последствията бяха неописуеми и родителите ми предприеха съдебни мерки.

- Разбирам. Може би Юрий е решил да не повярва на тази версия.

- Ако иска може да мисли, че аз съм го пожелала, но всичко е описано, а изнасилвачът е все още в затвора. Съветските закони са строги за подобни престъпници, но само в случаите, когато може да бъде доказано. Разбирам, че една жена може несправедливо да обвини мъж в изнасилване, но онзи случай не беше такъв и Юрий го знае. Колко подло от негова страна да спомене факта без оправдаващите подробностите.

- Все пак сега не е време да мислим за това, макар да разбирам колко дълбоко ви засяга. Работата ни на кораба ще бъде сложна и ще изисква пълно съсредоточение и всичките ни умения. Уверявам ви, че съм на ваша страна, а не на негова.

- Благодаря ви за любезността и съчувствието, но не се страхувайте за мене. Аз ще свърша работата си.

В този момент Боранова каза високо:

- Ще влезем в кораба по реда, в който ще изброя имената: Дежньов, Конев, Калинина, Морисън и аз.

Боранова се приближи към него и промърмори:

- Как се чувствате, Албърт?

- Ужасно. Очаквахте ли друг отговор?

- Не. Но все пак очаквам да свършите работата си така, като че ли не се чувствате отвратително. Разбирате ли ме?

- Ще се опитам - отвърна Морисън през стиснати устни и, следвайки Калинина, влезе в кораба за втори път.

35.

Един по един заеха местата си в реда, който Калинина беше описала предишния ден. Дежньов беше най-отпред, вляво, при уредите за управление; Конев отпред, вдясно; Калинина на средния ред, вляво; Морисън вдясно от нея и Боранова най-отзад, отляво.

Морисън примига и издуха носа си в кърпичката, която намери в един от джобовете си. А ако кърпичките, които му бяха дали не стигнеха? Глупаво беше да се безпокои за такава дреболия, но беше по-приятно да мисли за това, вместо за нещо друго. Усети, че челото му е мокро. Дали не се дължеше на прекалената близост с останалите? Дали дишането на петимата в този ограничен обем нямаше да доведе до повишена влажност? Или вентилацията щеше да бъде достатъчна?

Неочаквано си спомни за първия космонавт, летял преди около един век - още по-ограничен, по-безпомощен, но все пак отиващ в космоса, който беше донякъде по-познат и разбираем, а не в микрокосмоса, който беше напълно девствена територия.

Но все пак, щом Морисън седна, почувства, че страха се притъпява. В края на краищата вече е бил на кораба. Дори беше миниатюризиран и деминиатюризиран, и това не му беше навредило. Не болеше.

Хвърли един поглед към останалите. Калинина, вляво от него, изглеждаше напълно спокойно. Една доста ледена красота. Би било впечатляващо, че не показва страх или безпокойство, но, както самата тя беше казала, най-вероятно се бореше със собствените си страхове.

Дежньов гледаше назад, може би опитвайки се да прецени реакциите на останалите, както правеше Морисън, а може би и по други причини. Морисън се опитваше да намери опора за малкото собствена смелост в поведението на останалите, докато Дежньов вероятно наблюдаваше поведението им, за да прецени шансовете за успех на мисията.

Конев гледаше право напред и Морисън можеше да види само врата му. Боранова току-що беше седнала и оправяше оскъдния си памучен костюм.

- Приятели - започна Дежньов. - Спътници мои. Преди да тръгнем, трябва да изпробваме екипировката си. Ако ми кажете, че нещо не работи след като тръгнем, няма да го приема като весела шега. Както казваше баща ми: "Добрите акробати не си гледат ноктите по средата на скока." Моето задължение ще бъде да се уверя, че управлението на кораба е в изправност, в което съм напълно сигурен, понеже сам съм го конструирал и съм наблюдавал изработката му. Що се отнася до тебе, Юрий, твоят цереб-каквото и да е... твоята мозъчна карта, както би я нарекъл всеки разумен човек, беше прехвърлена точка по точка в компютъра на таблото пред тебе. Моля те, убеди се, че знаеш как да работиш с този компютър и провери дали мозъчната карта действа правилно. София, мое малко гълъбче, не знам с какво се занимаваш, освен че правиш електричество, така че убеди се, че можеш да го правиш по начина, който смяташ за правилен. Наталия - гласът му се повиши - как се чувстваш, там отзад?

- Добре съм. Моля, провери как е Албърт. Той се нуждае най-много от помощта ти.

- Разбира се. Оставих го последен, за да му отделя цялото си внимание. Албърт, знаете ли как да работите с таблото пред вас?

- Разбира се, че не - сопна се Морисън. - Как бих могъл да знам?

- След две секунди ще знаете. С този бутон се отваря, а с този се затваря. Албърт, отворете го! А, видяхте ли, отваря се безшумно. А сега го затворете. Чудесно! Сега вече знаете. А видяхте ли какво има в нишата?

- Компютър - отвърна Морисън.

- Правилно, но ми направете услугата да проверите дали този компютър е напълно еквивалентен на вашия. Вашият софтуеър е в нишата отстрани. Моля, проверете го, убедете се, че работи на този компютър и че функционира правилно. Моля ви! Ако имате някакви съмнения, някакви подозрения, най-слабия намек, че нещо не е в ред, ще изчакме, докато бъде направено по вашите изисквания.

- Аркадий, моля те, не драматизирай - намеси се Боранова. - Нямаме време.

Дежньов игнорира забележката й.

- Но ако ми кажете, че не е в ред нещо, което всъщност работи, Юрий ще го разбере, уверявам ви, и нито той, нито аз, нито някой друг ще бъде доволен. Така че, ако мислите, че с някаква измислена неприятност можете да забавите или дори да спрете пътуването, моля, забравете го.

Морисън почувства, че се изчервява. Дано да решат, че е резултат от гнева му при мисълта, че са могли да го сметнат за толкова нечестен, а не като резултат от провален замисъл.

Всъщност, щом се приведе на компютъра, той отново се замисли за непрекъснатите промени в програмата си. След последните промени, от време на време той получаваше... чувства. Не беше нещо, което би могъл да определи, но се чувстваше, като че ли мисловните му центрове директно се въздействат от мозъчните вълни, които анализираше. Не беше описвал тези резултати, но беше ги споменал в няколко разговора и мълвата беше плъзнала. По тази причина Шапиров беше нарекъл програмата му ретранслаторна станция, доколкото можеше да се вярва на Юрий. Е, как тогава можеше да провери дали това работи, когато само в няколко случая беше имал подобни усещания и то при непредсказуеми ситуации?

И дали това не беше просто желанието за успех, което беше накарало Пърсивал Лоуъл да види каналите на Марс?

Всъщност не беше му се отдавала възможността да се опита да осуети пътешествието като каже, че програмата му не работи. Макар да желаеше да избегне риска, не можеше да го стори като отрече програмата си.

Това беше причина за нов пристъп на паника в сърцето на Морисън. А ако програмата е била повредена при транспорта? Как би могъл да ги убеди, че наистина има нещо нередно и че не се преструва?

Но всичко работеше нормално, поне доколкото можеше да установи, без да е в истински контакт с черепа, зад който съществуваше истински мозък.

- Поставихме нови батерии - вмъкна Дежньов, наблюдавайки как Морисън работи. - Американски батерии!

- Всичко работи според очакванията - рече Морисън, - доколкото виждам.

- Добре. Всички ли са доволни от оборудването? В такъв случай вдигнете хубавите си задни части от седалките и проверете плъзгащия се капак, който се намира отдолу. Работят ли? Повярвайте ми, ще сте много нещастни, ако не работят.

Морисън погледна как Калинина отваря и затваря капака, покрит с тънък слой тапицерия. И неговия работеше по същия начин, щом наподоби движенията й.

- Ще се справи без проблеми и с твърдите отпадъци - добави Дежньов, - но нека се надяваме, че няма да се наложи да проверяваме тази възможност. За всеки случай, под ръба на седалката има малка ролка хартия, така че да можете лесно да я достигнете. При миниатюризацията всичко губи от масата си, така че екскрементите биха плували. За да се избегне подобна неприятност, има въздушен поток, насочен надолу. Проблемът с пиенето също е решен. Отстрани на седалката ви, в малък хладилник има бутилка вода. Тя е само за пиене. Ако се изцапате или изпотите, или замиришете, просто се примирете с това. Никакво миене, докато не излезем. И никакво ядене. Добре би било, ако изгубим по няколко унции*3.

- Добре би било, ако изгубиш няколко килограма, Аркадий - сухо каза Боранова. - Ще спестим енергия при миниатюризацията.

- Наташа, тази мисъл ми се мярка на няколко пъти - отвърна хладнокръвно Дежньов. - Сега ще изпробвам управлението на кораба и ако всичко функционира нормално, в което съм сигурен, ще бъдем готови да започваме.

Последва напрегнато очакване в пълно мълчание, освен слабото свиркане, което се носеше от устата на Дежньов, докато работеше с уредите.

След това Дежньов седна, избърса челото си с ръкав и заяви:

- Всичко е наред. Другари дами, другари господа и другарю американец, фантастичното пътешествие, което очакваме, може да започне.

Намести слушалката в лявото си ухо, вдигна малък микрофон пред устата си и каза:

- Всичко функционира нормално. Навън всичко наред ли е? ... Много добре. В такъв случай, пожелайте ни успех, другари.

Нищо не се случи и Морисън хвърли бърз поглед към Калинина. Остана неподвижна, но очевидно усети погледа на Морисън защото каза:

- Да, миниатюризират ни.

Кръвта зашумя в ушите на Морисън. За първи път знаеше, че го миниатюризират.

 

 

Глава 9

АРТЕРИЯТА

Ако течението те води натам, където искаш да отидеш, не се съпротивлявай.

Дежньов-старши

36.

През повечето време погледа на Морисън остана насочен към нишата пред него, към компютъра и към програмата му. Неговият софтуеър - единственото нещо, което му беше останало отпреди много време.

Много време ли? Преди по-малко от сто часа дремеше по време на безсмислените разговори през последния ден на конференцията и се чудеше как да запази положението си в университета. Сякаш през тези сто истински часа бяха изминали сто субективни години. Не можеше ясно да си представи университета или да си спомни тъжните разочарования, които изпълваха живота му в последно време.

Преди сто часа щеше да даде много за да се измъкне от досадния цикъл на безполезни усилия. Сега би дал много, много повече, за да се върне обратно към предишния живот, да се събуди и да установи, че събитията от последните сто часа, а може би години, никога не са се случвали.

Погледна през прозрачната стена на кораба, намираща се до десния му лакът с полузатворени очи, сякаш не желаеше да види нищо. Наистина не желаеше. Не искаше да вижда нищо, което да е по-голямо, отколкото би трябвало да бъде. Това щеше да разруши отчаяната му надежда, че миниатюризационната апаратура се е повредила или че всичко просто е било илюзия.

В полезрението му се появи един мъж - висок, висок повече от два метра. Може би наистина беше толкова висок.

Появиха се и други. Не беше възможно всичките да са толкова високи.

Сви се в седалката си и повече не вдигна глава. Това му стигаше. Знаеше, че миниатюризационния процес напредва неумолимо.

Тишината в кораба беше подтискаща, непоносима. Морисън почувства остра нужда да чуе нечий глас, та бил той и неговия собствен.

Калинина, седнала от лявата му страна, беше единствения човек, с когото можеше да разговаря лесно и може би беше най-добрия избор. Тъй като Морисън не желаеше нито неуместното веселие на Дежньов, нито праволинейността на Боранова, нито мрачната напрегнатост на Конев, той се обърна към замръзналата тъга на Калинина:

- София, как ще навлезем в тялото на Шапиров?

На Калинина й беше необходимо известно време, за да го чуе. Най-сетне устните й се раздвижиха слабо и тя прошепна:

- Инжекция.

След това, като че ли полагаше върховни усилия, тя очевидно реши, че трябва да се държи по общително с него. Обърна се към него и добави:

- Когато станем достатъчно малки, ще ни поставят в иглата на спринцовка и ще ни инжектират в лявата сънна артерия на академик Шапиров.

- Ще ни премятат като зарове - ужаси се Морисън.

- Изобщо няма да е така. Проблемите са сложни, но всичко е предварително обмислено.

- Откъде знаете? Това никога преди не е било правено. Не и с кораб. Не и със спринцовка. Не и с човешко тяло.

- Вярно е - съгласи се Калинина, - но подобни проблеми, разбира се много по-прости, се обсъждат от дълго време, а през последните няколко дни имахме продължителни семинари, свързани с тази мисия. Не мислете, че обясненията на Аркадий преди миниатюризацията да започне - онези за тоалетната хартия и така нататък - бяха нови за нас. Чували сме ги много пъти и преди. Бяха предназначени отчасти за вас, тъй като не сте посещавали семинарите и отчасти за Аркадий, който обича да подчертава заслугите си.

- В такъв случай бихте ли ми разказали какво следва?

- Ще ви обяснявам какво става, когато стигнем до определено действие. Засега няма да правим нищо, докато не достигнем размери около сантиметър. Ще са нужни още около двайсет минути, тъй като засега процесът е бавен. Колкото по-малки ставаме, толкова по-бързо можем да се миниатюризираме. Досега имахте ли някакви неприятни усещания?

Морисън мислено се вслуша в бързото биене на сърцето си и в дишането на дробовете си и отвърна:

- Никакви - след което реши, че отговорът му е прекалено оптимистичен и добави - поне засега.

- Добре - рече Калинина и затвори очи, като че ли искаше да покаже, че се е изморила от разговора.

Морисън реши, че това не е лоша идея и също затвори очи.

Може би наистина беше заспал или просто беше изпаднал в защитното състояние на полубезсъзнателността, която го отделяше от реалността. Като че ли не беше минало много време, когато се сепна от леко стържене.

Отвори широко очи и откри, че се намира на около един сантиметър от седалката. Имаше странното усещане, че се носи с всеки случаен полъх на вятъра.

Боранова беше застанала зад него и го държеше с две ръце за раменете. Натисна го внимателно надолу и каза:

- Албърт, поставете предпазния колан. София, покажете му как. Съжалявам, Албърт, трябваше да ви споменем за всичко това преди да тръгнем, но имахме малко време, а вие бяхте доста нервен. Не искахме да ви довеждаме до пълна безпомощност, като ви натъпчем с информация.

За свое собствено учудване Морисън не се чувстваше безпомощен. Напротив, усещането, че седи във въздуха му доставяше удоволствие.

Калинина натисна ръба на седалката между коленете си и колана около кръста и се разкопча. Морисън беше сигурен, че когато затвори очи, той не беше там, а сега отново изчезна, прибирайки се със щракване в гнездото от лявата страна на седалката й. Изви се към Морисън и каза:

- Ето този бутон, от лявата ви страна, освобождава колана.

Морисън забеляза, че при движението си към него, тя леко се надигна над седалката.

Тя натисна бутона - един по-тъмен кръг на светъл фон. Гъвкава мрежа от прозрачна пластмаса изхвръкна със слабо съскане, уви се около него и заби тройния си връх в другия край на седалката му. Озова се еластично притиснат от нещо подобно на дантела.

- Ако искате да се освободите, точно между коленете ви се намира бутона, която разкопчава колана.

Калинина се наведе напред, за да му го покаже. Притискането на тялото й му се стори приятно.

За нея това като че ли беше без значение и щом завърши обяснението си, тя се върна в седалката си и отново закопча колана си.

Морисън бързо се огледа, протягайки се нагоре и напред, доколкото му позволяваше колана и с мъка надникна над рамото на Конев. И петимата бяха с поставени колани.

- Миниатюризирани сме достатъчно, за да тежим много малко, нали?

- Сега тежите само около двайсет и пет милиграма - поясни Боранова, - така че можете да се смятате за безтегловен. В момента вдигат кораба.

Морисън погледна обвинително към Калинина. Тя леко вдигна рамене и каза:

- Казах ви, че ще ви обяснявам какво се случва, но изглеждахте заспал и реших, че е по-добре да ви оставя да подремнете. Скърцането на щипката ви събуди и ви вдигна над седалката.

- Щипката ли? - огледа се наоколо.

Беше забелязал сенките от двете страни на кораба, но стените обикновено са непрозрачни и затова не беше обърнал внимание на този факт. Сега си спомни, че стените на кораба са прозрачни и разбра, че от двете страни има преграда пред светлината.

- Щипката ни придържа и ни помага да стоим неподвижно, така че да не преживяваме ненужни сътресения. Изглежда огромна, но всъщност е много фина и грижливо подплатена. В момента ни поставят в малък резервоар, пълен с физиологичен разтвор. Освен това ни придържа и въздушна струя, която се всмуква през заоблена дюза. Струята ни притиска към дюзата и по този начин сме тройно подсигурени.

Морисън отново се огледа. Предметите, които евентуално можеха да се видят през онези части от стените, които не се покриваха от щипката или от дюзата, все пак оставаха невидими. От време на време Морисън забелязваше движение на светлини или сенки. Очевидно каквото и да имаше там, отвън, то беше твърде голямо, за да го види с микроскопичните си очи. Ако фотоните, които навлизаха в кораба, не се миниатюризираха, те щяха да се държат като радиовълни с голяма дължина и, следователно, нямаше да може да види нищо.

Почувства, че корабът отново се разтърсва при отдръпването на щипката, макар че всъщност не можа да види самия процес. В един миг те бяха там, а в следващия вече ги нямаше. Движението им беше твърде бързо по тяхната скала.

След това усети, че леко се притиска в колана, който го придържаше и предположи, че се дължи на движение на кораба надолу. Усещането, което последва, потвърди предположението му, че се движат надолу.

Дежньов посочи към тъмна хоризонтална линия, която бавно се придвижваше нагоре-надолу спрямо стените на кораба и заяви с очевидно задоволство:

- Това е повърхността на водата. Мислех, че движенията ще бъдат по-лоши. Очевидно тук има инженери, които са почти толкова добри, колкото и аз.

- Всъщност инженерството няма много общо с движението - намеси се Боранова. - Към повърхността ни придържа повърхностното напрежение. Този ефект ще се проявява само докато сме на повърхността на течността. Щом веднъж попаднем в тялото на Шапиров, въздействието му ще изчезне.

- Но какво ще кажеш за това движение нагоре-надолу, Наталия? Не му ли въздейства?

Боранова се загледа в уредите пред нея, по специално в малък екран, върху който се виждаше хоризонтална линия, която непрекъснато трепкаше, без да се отклонява от центъра. Като се изви и надигна така че гърба го заболя, Морисън успя да я забележи.

- Толкова е устойчив, колкото и ръцете ти, когато си трезвен, Аркадий - каза Боранова.

- Но не по-добре от тях, нали? - проехтя смеха на Дежньов.

"В гласът му прозвуча облекчение", помисли си Морисън и се зачуди какво ли имаше предвид Дежньов, когато спомена за възможното въздействие.

- Какво става сега? - попита Морисън.

Доколкото си спомняше, Конев говореше за първи път, откакто започна миниатюризацията.

- Всичко ли трябва да ви се обяснява?

- Да! - отвърна разпалено Морисън. - На вас всичко ви е ясно. Защо да не го обяснят и на мене?

- Албърт е напълно прав, Юрий - намеси се Боранова. - Моля те, сдържай темперамента си и се дръж прилично. Скоро ще се нуждаеш от помощта му и се надявам, че той няма да бъде толкова неучтив към тебе.

Раменете на Конев потрепнаха, но не каза нищо в отговор.

- Ще ни изтеглят в цилиндъра на спринцовката, Албърт - продължи Боранова. - Операцията ще се извърши дистанционно.

И почти незабавно, като че ли цилиндъра очакваше да чуе думите й, около тях се спусна сянка, която ги погълна. Единствено пред тях за кратко време се виждаше кръг светлина, а след това и той изчезна.

- Закрепиха иглата към спринцовката - спокойно обясни Боранова. - Сега ще трябва да изчакаме.

Неочаквано вътрешността на кораба, която до този момент беше напълно тъмна, се изпълни с бяла светлина, мека и по-успокояваща от преди.

- Отсега до края на пътуването няма да има външна светлина - рече Боранова. - Ще разчитаме единствено на нашето собствено осветление.

Морисън озадачено потърси източника на светлината. Изглежда, че се намираше някъде в прозрачните стени.

Калинина, която забеляза учудването му, поясни:

- Електролуминесцениция.

- Но какъв е източника на енергията?

- Имаме три микродвигателя работещи с термоядрен синтез - тя го погледна гордо. - От най-добрите в света. В света!

Морисън не й отвърна. Понечи да й спомене за американските термоядрени двигатели, които се използваха на най-новите космически кораби, но какъв смисъл имаше? Един ден светът щеше да е свободен от разпалените междунационални спорове, но този миг все още не беше настъпил. Засега, щом тези спорове не се изразяваха в насилие или заплаха за употребата му, все още бяха поносими.

Дежньов, който се беше отпуснал назад в седалката си, с ръце зад главата, заговори, очевидно имайки предвид слабо светещата стена пред себе си:

- Някой ден, вместо тази процедура, ще увеличаваме цилиндъра на спринцовката, ще я поставяме около кораба с нормални размери и ще миниатюризираме всичко наведнъж. Тогава няма да има нужда от тези микроскопични маневри.

- О, нима можете да правите и обратното? - полюбопитства Морисън. - Как го наричате? Максимизация? Гигантизация?

- Никак не го наричаме - вмъкна остро Конев, - защото не може да бъде направено.

- Все пак, може би някой ден...

- Не - настоя Конев. - Никога. Физически е невъзможно. Миниатюризацията изисква много енергия, но за увеличаването е нужно почти безкрайно количество.

- Дори и ако е свързана с относителността?

- Дори и тогава.

Дежньов издаде неприятен звук с устни.

- Ето това са твоите физически ограничения. Някой ден ще видиш.

Конев повторно потъна във възмутено мълчание.

- Какво чакаме сега? - попита Морисън.

- Да завърши окончателната подготовка на Шапиров - отвърна Боранова, - след което ще последва придвижването на иглата и вкарването ни в сънната артерия.

Докато тя говореше, последва нов тласък.

- Това ли е? - обади се Морисън.

- Не още. Просто изкарват въздушните мехурчета. Не се безпокойте, Албърт. Ще разберем, когато го направят.

- Как?

- Много просто. Ще ни кажат. Аркадий поддържа връзка с тях. Не е трудно. Фотоните на радиовълните се миниатюризират докато пресичат преградата отвън навътре и се деминиатюризират, когато я прекосяват в обратната посока. Необходима е малко енергия - по-малко, отколкото е нужна на светлината.

- Време е да се придвижим до основата на иглата - заяви Дежньов.

- Тогава, напред - рече Боранова. - Ще можем да изпробваме и двигателите в условията на миниатюризацията.

Появи се тихо бучене, което се извиси слабо, след което премина в постоянно равномерно мъркане. Морисън извърна глава, доколкото му позволяваше предпазния колан, за да погледне назад.

Водата зад тях се разпени, като че ли се въртяха перки. Беше трудно да се прецени колко бързо се движат, поради липсата на някакъв ориентир извън кораба, но на Морисън движението се стори доста бавно.

- Бързо ли се движим?

- Не, няма нужда - отговори Боранова. - Не е необходимо да губим енергия, като се опитваме да се движим по-бързо. Пробиваме си път между молекули с нормални размери, което означава, че по нашите мащаби триенето е голямо.

- Но с микротермоядрените двигатели...

- Освен придвижването имаме и много други енергийни нужди.

- Интересно колко време ще ни отнеме, за да се доберем до ключовата точка в мозъка.

- Повярвайте ми - мрачно рече Боранова. - За мене също е интересно, но ще се възползваме, доколкото е възможно, от движението на артериалния поток.

- Приближаваме иглата! - извика Дежньов. - Виждате ли я?

Точно пред тях, в снопа светлина на прожектора, се виждаше кръгъл отвор. Морисън без обяснения се досети, че това е основата на иглата.

На другия край на иглата щяха да попаднат в кръвта на Пьотр Шапиров и щяха наистина да се намират в човешко тяло.

37.

- Наталия, размерът ни е твърде голям, за да преминем през иглата - каза Морисън.

Усещаше странна смесица от емоции. Най-силна беше надеждата, че целият експеримент се е провалил. Трябваше да се деминиатюризират и всичко щеше да приключи.

А под тази мисъл, скрита дълбоко, оставаше леката сянка на разочарованието. След като бяха стигнали дотук, дали не трябваше да влязат в тялото и да изследват вътрешността на нервната клетка? Нормално Морисън би се изплашил от подобна мисъл, тъй като ненавиждаше опасностите. Всъщност той беше се изплашил. Но след като бяха миниатюризирани, след като бяха стигнали дотук, след като досега беше преодолял страха, дали не му се искаше да продължат нататък?

Но усещането за реалност надделя над тези противоречиви пориви. Тези хора определено не бяха такива глупаци, че да се захванат с кораб, който не би могъл да бъде смален достатъчно, за да премине през предварително известна игла. Едва ли толкова интелигентни хора биха проявили подобна глупост.

Боранова като че ли прочете мислите му.

- Да - рече тя безразлично, - в момента размерите ни са твърде големи, но няма да останем така дълго. Това ми е работата.

- Вашата работа? - озадачи се Морисън.

- Разбира се. До този момент бяхме миниатюризирани от външно миниатюризационно устройство. Фината настройка ще извърша аз.

- Това е едната от причините да пестим микротермоядрените си двигатели, доколкото е възможно - промърмори Калинина.

Морисън погледна от едната към другата.

- Имаме ли на борда достатъчно енергия за по-нататъшна миниатюризация? Вероятно впечатлението ми, че за миниатюризацията е необходимо огромно количество енергия е...

- Албърт - рече Боранова, - ако гравитацията имаше квантов характер, тогава за намаляването на масата наполовина щеше да е необходимо едно и също огромно количество енергия, независимо от първоначалното количество маса. За намаляването наполовина на една мишка щеше да е нужна същата енергия, както и за намаляването наполовина на един електрон. Но гравитационните взаимодействия нямат квантов характер и, следователно, нямаме загуби от масата. Това означава, че при намаляване на масата, енергията, необходима за редуцирането й също намалява. Не напълно пропорционално, но до голяма степен. Масата ни е толкова малка, че е нужно извънредно малко количеството енергия за по-нататъшната миниатюризация.

- Но тъй като никога не сте миниатюризирали обект, голям колкото този кораб, до голяма степен сте зависими от екстраполацията на данните, получени при съвсем друг диапазон на размерите.

"Не говорят на дете, помисли си възмутено Морисън. Аз съм им равен."

- Да - съгласи се Боранова. - Предполагаме, че екстраполацията ни не е погрешна и че няма да ни изненада нещо ново и неочаквано. Все пак живеем в свят, в който понякога съществува известна неопределеност. Това е неизбежно.

- Но ако има нещо погрешно, всички ни очаква смърт.

- Не го ли знаехте? - спокойно каза Боранова. - Нима се страхувахте от фантастичното ни пътешествие само заради удоволствието да се почувствате изплашен? Имайте предвид, че не сме само ние. Ако се провалим и натрупаната при миниатюризацията енергия се освободи, тя ще разруши не само нас, но донякъде ще повреди и Пещерата. Сигурна съм, че много неминиатюризирани хора сдържат дъха си и се чудят дали ще оцелеят при една експлозия. Както виждате, Албърт, че дори онези, които не са подложени на миниатюризация, не са в пълна безопасност.

Дежньов се обърна и се ухили широко. Морисън забеляза, че един от горните му кътници е с коронка и се отличава по цвят от жълтеникавия оттенък на останалите му зъби.

- Приятелю, съсредоточете се върху мисълта, че дори и да се случи нещо, никога няма да разберете. Баща ми казваше: "След като все някога трябва да умрем, какво по-добро можем да желаем от бърза и неочаквана смърт?"

- Юлий Цезар е казал същото - рече Морисън.

- Да - съгласи се Дежньов, - но ние няма да имаме време дори да възкликнем: "И ти ли, Бруте?"

- Няма да умрем - остро рече Конев - и е глупаво да говорим за смъртта. Уравненията са верни.

- А! - възкликна Дежньов. - Имало е времена на предразсъдъци, когато хората са се уповавали на божията защитата. Да благодарим на Уравненията, че сега можем да се уповаваме на тях.

- Не е смешно - каза Конев.

- Не исках да бъде смешен, Юрий. Наташа, навън са готови за по-нататъшни действия.

- В такъв случай няма нужда повече да дискутираме - каза Боранова. - Сега ще разберем.

Морисън здраво стисна облегалките на креслото си, но нищо лошо не се случи. Напротив, кръглият отвор пред тях се разшири и стана все по-мъгляв и по-мъгляв, бавно отдалечавайки се назад, докато накрая изобщо не можеше да се различи.

- Движим ли се? - попита механично Морисън.

Въпросът беше неизбежен, въпреки че отговора беше ясен.

- Да - потвърди Калинина. - При това не изразходваме енергия. Не се противопоставяме на водните молекули. Напред в иглата ни придвижва водния поток, докато течността бавно се изтласква от цилиндъра.

Морисън започна да брои наум. Броенето заангажираше ума му по-ефикасно, отколкото наблюдаването на секундната стрелка на часовника му.

Когато стигна до сто, попита:

- Колко време ще е нужно?

- Колко време ще е нужно за какво? - попита в отговор Калинина.

- Кога ще навлезем в кръвта?

- След няколко минути - отвърна Дежньов. - Изтласкват ни много бавно, защото е възможно да се появи някаква микротурбулентност. Някога баща ми казваше: " По-бавно е, но е по-добре да пълзиш надолу по пътеката, отколкото да прескачаш скалите."

- Все още ли се миниатюризираме? - изпъшка Морисън.

- Не - отговори зад него Боранова. - Достигнахме до клетъчни размери и засега това напълно отговаря на нуждите ни.

Морисън с изненада откри, че трепери. Толкова много се случваше и съществуваха толкова много въпроси, за които да мисли, че не оставаше време за страх. Не беше изплашен, във всеки случай не много, но все пак продължаваше да трепери по някаква причина.

Опита се да се успокои. Реши да се отпусне в креслото, но само волевото усилие не достигаше. За целта беше нужна и силата на притеглянето, а такава практически нямаше. Затвори очи и задиша бавно. Дори опита тихо да си тананика хора от деветата симфония на Бетовен.

Накрая се принуди да го сподели.

- Съжалявам, но мисля, че ме тресе.

- Аха! - изкикоти се Дежньов. - Чудех се кой ли пръв ще го спомене.

- Не сте вие, Албърт - успокои го Боранова. - Всички треперим леко. А също и корабът.

- Нещо нередно ли има? - в Морисън веднага се надигна страха.

- Не. Просто такива са размерите ни. Достатъчно сме малки, за да усетим въздействието на Брауновото движение. Знаете какво е то, нали?

Въпросът беше чисто риторичен. Сигурно Боранова предполагаше, че всеки студент по физика знае какво е Брауново движение, да не говорим за Морисън. Въпреки това той мислено започна да си го обяснява - не с думи, а като концепции.

Всеки предмет потопен в течност е подложен от всички страни на бомбардировка от атомите и молекулите на течността. Тези частици се удрят случайно и, следователно, неравномерно. Сравнена с размерите на обекта, тази неравномерност е толкова малка, че е незабележима, а въздействието й не може да се измери. Но с намаляване на размерите на обекта, поради все по-малкия и по-малкия брой частици, които едновременно удрят тялото, тази неравномерност става все по-голяма. Корабът вече беше достатъчно малък, за да отвръща на леките разлики в ударите - първо в една посока, след това в друга, случайно. Леките движения следваха едно след друго - като трептене.

- Да, трябваше да се досетя - заяви Морисън. - Ще става все по-зле, ако продължим да се смаляваме.

- Всъщност треперенето няма да се влоши - каза Боранова. - Ще се появят и други, противодействащи ефекти.

- Не са ми известни такива - намръщи се Морисън.

- Въпреки това, такива ефекти ще има.

- Оставете го на Уравненията - вмъкна Дежньов с престорено благочестив тон. - Уравненията знаят!

- Мисля, че можем да си докараме морска болест.

- Едва ли - възрази Боранова, - но за всеки случай всички сме взели подходящи медикаменти. Приели сме същите вещества срещу космическа болест, които използват космонавтите.

- Не и аз - възмути се Морисън. - Не само че не съм пил никакъв медикамент, но дори и не бях предупреден.

- Албърт, казахме ви колкото се може по-малко за възможните неудобства и опасности заради спокойствието ви. Що се отнася до лекарството, вие изпихте вашата част на закуска. Как се чувствате?

Морисън, който усещаше, че започва да му се гади след всичките тези разговори за прилошаване, реши, че всъщност е добре. "Изумително е, помисли си той, как умът властва над тялото."

- Сносно - отвърна слабо той.

- Добре - рече Боранова, - защото вече се намираме в кръвообращението на академик Шапиров.

38.

Морисън погледна навън през прозрачната стена на кораба.

- Кръв ли?

Първото, което очакваше да види, беше червенина. Че какво друго?

Присви очи и се взря навън, но не видя нищо дори и на силната светлина на корабните прожектори. Със същия успех можеше да бъде и в гребна лодка, движеща се по спокойната повърхност на езеро в тъмна и облачна нощ.

Мислите му промениха посоката си. Светлината в кораба, реално погледнато, имаше дължината на гама лъчи, при това доста твърди*4 гама лъчи. Но все пак светлинните вълни бяха резултат от миниатюризацията на обикновената видима светлина и за хората в кораба, с тяхната също толкова миниатюризирана ретина, те оставаха лъчи светлина и имаха техните свойства.

Навън, непосредствено до корпуса на кораба, където свършваше ефекта на миниатюризационното поле, миниатюризираните фотони се увеличаваха до нормални фотони, които се отразяваха обратно към кораба. Там се миниатюризираха отново при пресичането на границата на полето. Може би останалите бяха привикнали към тази парадоксална ситуация, но за Морисън представата за миниатюризираното мехурче, плаващо в морето на нормалния свят, беше зашеметяваща. Дали границата, разделяща нормалния свят от миниатюризираната област беше видима? Дали някъде нямаше прекъсване?

Следвайки потока на мислите си Морисън се обърна към Калинина, която се беше привела на уредите си:

- София, когато нашата светлина напуска миниатюризационното поле и се увеличава, тя би трябвало да отдава топлинна енергия, а когато се отразява обратно към кораба, би трябвало да поглъща енергия, за да може да се миниатюризира. Тази енергия трябва да дойде отнякъде. Прав ли съм?

- Напълно сте прав, Албърт - отвърна Калинина, без да вдига глава. - Използването на светлина води до малка, но постоянна загуба на енергия, обаче двигателите ни могат да я осигурят. Разходът е незначителен.

- Наистина ли се намираме в кръвта?

- Не се безпокойте. Там сме. Вероятно след малко Наталия ще загаси вътрешното осветление и ще видите по-ясно какво има навън.

Като че ли по сигнал Боранова заяви:

- Готово! Можем да си починем малко.

Светлината намаля.

Незабавно обектите извън кораба се очертаха смътно. Не можеше да ги различи ясно. Бяха потопени в някаква хетерогенна смес, в която плаваха различни обекти, каквато и би трябвало да бъде кръвта.

Морисън се размърда неспокойно, борейки се с притискащия го колан.

- Но ако се намираме в кръвния поток, чиято температура е трийсет и седем градуса, ние...

- Температурата на кораба се регулира. Ще се чувстваме напълно удобно - прекъсна го Калинина. - Повярвайте, Албърт, наистина сме обмислили тези неща.

- Може и да сте ги обмислили - Морисън леко се засегна, - но мене не сте ме осведомявали. Как можете да поддържате температурата, когато нямате охладителна инсталация?

- Нямаме, но съществува външното пространство. Микротермоядрените двигатели отделят тънък сноп от субатомни частици, които са миниатюризирани и имат маса близка до нулата. Следователно те могат да се движат със скорост близка до тази на светлината, като преминават през материята с лекотата на неутриното, носейки в същото време енергия. За по малко от секунда те се озовават в открития космос. Всъщност ние се охлаждаме като прехвърляме топлина от кораба в космоса. Разбирате ли?

- Разбирам - промърмори Морисън.

Решението беше остроумно, а може би и очевидно за онези, които бяха навикнали да мислят с понятията на миниатюризацията.

Забеляза, че уредите, разположени пред Дежньов, са светещи. Такива бяха и инструментите пред Калинина. Помъчи се да се надигне малко и успя да зърне едно ъгълче от екрана пред Конев. Виждаше се изображение, което вероятно беше карта на кръвоносната система на шията. В момента преди тялото му да изгуби борбата с паяжината на колана, видя върху екрана малка червена точка. Предположи, че това е позицията на кораба в лявата вътрешна сънна артерия.

Беше се задъхал от усилието и му потрябва известно време за да възстанови контрола върху дишането си. Нишата, в която се намираше компютъра му, беше осветена. Закри светлината с лявата си ръка и погледна навън.

В далечината се виждаше нещо, което приличаше на стена, на някакъв вид преграда. Тя се отдалечи, след това се приближи, след това отново се отдалечи, и пак, и пак, с постоянен ритъм. Механично погледна към часовника си. Това явно бяха пулсациите на артериалната стена.

- Очевидно миниатюризацията не въздейства на времето - обърна се тихо към Калинина. - Поне пулсациите на сърцето са толкова, колкото би трябвало да бъдат, въпреки че ги наблюдавам с миниатюризираните си очи и ги измервам с миниатюризирания си часовник.

- Изглежда, че времето няма прекъснат характер - отговори му Конев - или поне не се влияе от миниатюризационното поле, което може би е едно и също. Това е извънредно удобно. Ако трябваше да отчитаме разлики във времето, нещата щяха значително да се усложнят.

Морисън мълчаливо се съгласи и насочи мислите си в друга посока.

Ако се намираха в артерията и ако корабът просто се носеше напред от потока на кръвта, движението трябваше да бъде на тласъци. При всяко свиване на далечното сърце - нов тласък. А сърцето наистина беше далеч - по техните мащаби. И ако наистина беше прав, би трябвало да усеща тези тласъци в движението.

Затвори очи и се помъчи да не мърда известно време, да остане неподвижен, с изключение на трептенето от Брауновото движение, което беше извън контрола му.

Ха, чувстваха се! Слабо, но забележимо подръпване назад, когато тласъкът започваше, слабо побутване напред в края му.

Но защо тези тласъци не бяха по-мощни? Защо не усещаше резки движение напред-назад?

Изведнъж се досети, че вече почти нямаха маса. При толкова малка маса, инерцията също беше нищожна. Вискозитета на нормалната течност в кръвния поток оказваше толкова силен смекчаващ ефект, че тласъците почти се губеха в Брауновото движение.

Морисън почувства слабо успокоение. Усети, че напрежението в него слабо намалява. Миниатюризираното обкръжение се беше оказало неочаквано великодушно.

Погледна отново през прозрачния корпус на кораба. Този път съсредоточи вниманието си върху обема, намиращ се между него и артериалната стена. Виждаха се мехурчета, слабо очертани. Не, не бяха мехурчета, а някакви плътни тела, при това много. Някои от тях се въртяха бавно, при което меняха формата си, така че вече не приличаха на сфери. Всъщност бяха дискове.

Изведнъж се досети и се почувства засрамен. Защо ги разпозна толкова трудно, след като знаеше, че се намира в кръвта? Но на този въпрос също имаше отговор. Не можеше лесно да започне да разсъждава като същество, намиращо се в кръвоносната система. Беше твърде лесно да предположи, че е в подводница, която плава през океана. Естествено беше да очаква да види позната гледка и да се озадачи от вида на нещо, което не се помества в представите му.

Беше видял червени кръвни клетки - еритроцити - и не беше успял да ги разпознае.

Разбира се те не бяха червени, а леко жълтеникави. Всяка от тях поглъщаше част от късовълновата светлина, за да създаде този цвят. Ако обаче се съберяха накуп, милиони и милиарди, те биха погълнали достатъчно такава светлина, за да изглеждат червени - както в артериалния поток, а сега те се намираха точно там. След като клетките отнемеха кислорода, който носеха червените телца, отделните телца добиваха синкав цвят, а събрани заедно - синьо-виолетов.

Загледа се с интерес в еритроцитите и успя ясно да види, че наистина ги е разпознал правилно.

Представляваха двойновдлъбнати дискове, чиито центрове бяха хлътнали от двете страни. За Морисън изглеждаха огромни, макар при нормални условия да бяха микроскопични - около седем и половина микрометра в диаметър и малко повече от два микрометра дебели. И, ето, сега ги виждаше като издути обекти, големи колкото ръката му.

Наоколо имаше много от тях. Проявяваха тенденция да се подреждат в кръг, но ефекта не беше статичен. Едни от тях се откъсваха от кръга, други се присъединява, а постоянно се виждаха и единични телца. Онези, които се виждаха, не се губеха от погледа му - не се придвижваха спрямо кораба.

- Сетих се - заяви Морисън. - Ние просто се движим заедно с потока.

- Точно така - потвърди Калинина. - Така пестим енергия.

Но все пак червените клетки не бяха напълно неподвижни. Морисън забеляза, че една от клетките се придвижва към кораба. Може би беше повлечена от слаба турбулентност на потока или беше тласната случайно от Брауновото движение. Клетката леко се сплеска при удара в повърхността на кораба и след това отскочи.

- София, видяхте ли това?

- Червената клетка, която ни удари ли? Да.

- Защо не се миниатюризира? Вероятно е навлязла в полето.

- Не напълно, Албърт. Тя отскочи от полето, което се простира на малко разстояние във всички посоки от всеки миниатюризиран обект, като нашия кораб. Между нормалната и миниатюризираната материя съществува известно отблъскване. Колкото по-голяма е степента на миниатюризация, толкова по-силно е отблъскването. По тази причина много малките обекти, например миниатюризираните атоми или елементарни частици, могат да преминават през материята, без да взаимодействат с нея. На това се дължи и метастабилното състояние на миниатюризацията.

- Какво имате предвид?

- Всеки миниатюризиран обект е заобиколен от нормална материя, освен ако не се намира в открития космос. Ако нищо не задържа нормалната материя извън полето, тя би се миниатюризирала непрекъснато, поглъщайки енергия от миниатюризирания обект. Разходът би бил значителен и миниатюризираният обект бързо би се деминиатюризирал. На практика би било невъзможно да се осъществи миниатюризация, тъй като енергията, натрупана в миниатюризирания обект би изтекла веднага. В такъв случай, онова, което бихме се опитвали да направим ще бъде да миниатюризираме цялата Вселена. Разбира се при нашите размери отблъскването не е твърде силно. Ако червената кръвна клетка се сблъска с достатъчна сила, част от площта на сблъска би претърпяла известна миниатюризация.

Морисън се обърна и почти веднага видя нещо, което приличаше на разкъсана червена клетка.

- А! - възкликна Морисън - Тази клетка не е ли пример, за случая, който описахте?

Калинина се наклони към него, за да види по-добре обекта, към който сочеше Морисън.

- Едва ли, Албърт - поклати глава Калинина. - Времето на живот на червените кръвни клетки е ограничено - около стой и двайсет дни. Бедните клетки се износват и се разрушават. В обема кръв, който наблюдаваме, всяка минута се разрушават няколко десетки, така че разкъсаните и повредени червени клетки ще са обичайна гледка. А това е добре, защото означава, че ако ни се наложи да използваме енергията си и да си проправяме път през кръвта, разрушаването на няколко клетки, та дори и на няколко милиона, ще е без значение за Шапиров. Не е възможно да повреждаме червените телца със скорост, която да е дори приблизително равна на естественото разрушение.

- Ами тромбоцитите?

- Защо питате?

- Онова там би трябвало да е тромбоцит - посочи Морисън. - Има форма на леща и е само наполовина на червените клетки.

- А, да, виждам го - каза Калинина след кратка пауза. - Това е тромбоцит. Би трябвало на всеки двайсет червени клетки да има по един от тях.

- Мисълта ми беше, че тромбоцитите са много по-крехки от червените телца и когато се разрушат, започва процеса на съсирване. Ако разрушим няколко, в артерията ще започне да се образува тромб. Тогава Шапиров ще получи нов удар и ще умре.

Боранова, която слушаше диалога между Морисън и Калинина, се намеси:

- Първо, тромбоцитите не са чак толкова крехки. Ако се ударят леко в нас, ще отскочат. Опасността от поява на тромб е близо до артериалната стена. Тромбоцитите се движат много по-бързо спрямо вътрешната стена на сънната артерия, отколкото спрямо нас. Освен това вътрешната стена на артерията би могла да бъде покрита с холестерол и най-различни липидни отлагания. Следователно повърхността е много по-груба и неравна от гладкия синтетичен корпус на кораба. Дори и това не представлява голяма опасност. Може да се разруши тромбоцит, а дори и няколкостотин, без да започне да се образува съсирек, който да е достатъчен да запуши кръвоносния съд. Необходими са много големи количества тромбоцити, за да се получи подобен ефект.

Морисън се загледа в тромбоцита, който се мяркаше между многобройните червени клетки. Искаше да види дали ще влезе в досег с кораба и какво ще се случи. Тромбоцитът обаче не се подчини на желанието му и остана на разстояние.

Стори му се, че тромбоцитът е голям колкото ръката му. Как беше възможно, след като размерът му беше наполовината на червените телца, а самите те бяха големи колкото ръката му? Погледът му потърси червена клетка и сега те определено изглеждаха по-големи от ръката му.

- Обектите навън стават по-големи - заяви той.

- Очевидно отново се миниатюризираме - обади се Конев, явно раздразнен от неспособността на Морисън да изведе подходящо заключение от наблюдаваното явление.

- Така е, Албърт - потвърди и Боранова. - С напредването ни коронарната артерия се стеснява и трябва да поддържаме темпото на миниатюризация.

- Не е нужно да засядаме в тръбата заради прекалената си дебелина - обади се весело Дежньов. След това, осенен от друга мисъл добави - Знаеш ли, Наташа, никога в живота си не съм бил толкова слаб.

- Според константата на Планк си дебел както винаги - невъзмутимо каза Боранова.

Морисън не беше в настроени за лекомислени шеги.

- Наталия, колко още ще се миниатюризираме?

- До молекулярно ниво, Албърт.

И всички опасения на Морисън се появиха отново.

39.

Почувства се като глупак, загдето не можа веднага да разбера, че все още продължават да се миниатюризират. Поведението на Конев, който недвусмислено показа глупостта му, силно го огорчи. Бедата беше там, че тези хора живееха и мислеха за миниатюризацията от години. За него идеята беше нова и все още се опитваше без особена охота да я натъпче в мозъка си. Не можеха ли да проявят поне малко съчувствие към трудностите му.

Загледа се мрачно в червените телца. Определено бяха по-големи. Бяха по-широки от гърдите му, а очертанията им изгубиха остротата си. Повърхността им трептеше, като че ли бяха брезентови мехове, пълни с гъста течност.

- Вече сме с молекулярни размери, нали? - Морисън попита тихо Калинина.

Калинина бегло го погледна, после извърна глава и каза:

- Да.

- Не знам защо трябва да се безпокоя, като се вземе предвид до какви размери вече сме миниатюризирани, но има нещо плашещо в това да си с размерите на молекула. Имате ли представа колко голяма молекула?

- Не знам - сви рамене Калинина. - Питайте Наталия. Може би с размерите на вирус.

- Но подобно нещо никога не е било изпробвано.

Калинина поклати глава.

- Сега чертаем картата на неизследвана територия.

Последва кратко мълчание, след което Морисън неловко попита:

- А вие страхувате ли се?

Тя го погледна гневно, но продължи да шепне.

- Разбира се, че се страхувам. За каква ме мислите? Не е естествено да не се страхуваш, ако имаш основателни причини за това. Страхувах се, когато ме изнасилиха. Страхувах се когато бях бременна и когато ме изоставиха. Половината си живот съм прекарала в страх. С всички е така. Затова хората пият толкова много - за да премахнат страха, който ги е обхванал - Калинина почти съскаше през стиснатите си зъби. - Да не искате да ви съжаля, защото сте изплашен?

- Не - промърмори Морисън, като се отдръпна назад.

- Няма нищо лошо в това да се страхуваш - продължи тя, - докато не започнеш да действаш уплашено, докато не си изпаднал в бездействие или в истерия заради страха, или... - тя прекъсна мисълта си и си отправи горчиво самообвинение: - На времето често изпадах в истерия.

Погледът й се премести към гърба на Конев, който седеше изпънат и неподвижен.

- Но сега - добави тя - възнамерявам да свърша работата си, дори ако съм полумъртва от страх. Никой няма да разбере от действията ми, че се страхувам. И по-добре, и вие се дръжте така, мистър американец.

- Да, разбира се - преглътна с труд Морисън, но думите му прозвучаха доста неубедително, дори за самия него.

Погледна напред, после назад. В това тясно пространство шепота беше безсмислен. Дори и най-слабите думи щяха да бъдат чути.

Боранова изглеждаше погълната от миниатюризационната си апаратура, но на устните й беше изписана тънка усмивка. Одобрение? Презрение? Морисън не знаеше.

Що се отнася до Дежньов, той се обърна и рече:

- Наташа, кръвоносния съд продължава да се стеснява. Би ли ускорила миниатюризацията?

- Ще направя необходимото, Аркадий.

Дежньов срещна погледа на Морисън и му намигна весело.

- Не вярвайте на малката София - преструвайки се, че шепне. - Тя не се страхува. Никога не се бои. Просто не иска да ви оставя сам с тревогите ви. Нашата София има меко сърце, толкова меко, колкото и...

- Млъкни, Аркадий - прекъсна го София. - Бащата ти сигурно ти е казвал, че не е нужно да удряш по празната чаена чаша, която наричаш своя глава, с ръждясалата лъжица, която наричаш свой език.

- А, това беше много грубо - Дежньов завъртя очи. - Баща ми казваше, че нито един нож не може да бъде наточен толкова остро, колкото женския език. Но наистина, Албърт, достигането на размера на молекулите е нищо. Почакайте докато се научим да свързваме относителността с квантовата механика и ще можем със съвсем малко енергия да се смаляваме до субатомни размери. Тогава ще видите.

- Какво ще видя?

- Ще видите мигновено ускоряване. Просто ще тръгваме и... - Дежньов вдигна ръце от управлението и направи бърз жест, придружен от остро изсвирване с уста.

- Ръцете на кормилото, Аркадий - обади се Боранова.

- Разбира се, драга Наталия - каза Дежньов. - Просто едно лирично отклонение, нищо повече. След това добави към Морисън - Ще можем мигновено да достигаме скорост, близка до светлинната, а при подходящи условия дори и по-висока. За десет минути ще прекосяваме галактиката, за три часа ще стигаме до Андромеда, а за две години - до най-близкия квазар. А ако това все още не е достатъчно, ще можем да се смаляваме още. Ще имаме свръхсветлинни полети, ще имаме антигравитация, ще имаме всичко. И във всичко ще е водещ Съветския съюз.

- И как ще управлявате полета, Аркадий?

- Какво?

- Как ще го управлявате? - повтори сериозно Морисън. - Щом корабът достигне нищожни размери и маса, на практика той ще се излъчи на стотици светлинни години. Това означава, че ако имате милиарди кораби, те ще се разпространят симетрично във всички посоки - подобно на слънчевата светлина. Но тъй като ще има само един кораб, той ще се движи само в една посока, която обаче ще бъде напълно непредсказуема.

- Този проблем е за хитрите теоретици като Юрий.

До този момент Конев не беше проявил някакъв интерес към разговора, но сега силно изсумтя.

- Не съм убеден - продължи Морисън, - че е разумно да се развива пътуването и безгрижно да се допуска, че управлението е сигурно. Вашият баща не е ли казвал: "Умният човек не започва да строи къщата от покрива."

- Може и да го е казал, но веднъж рече следното: "Ако намериш златен ключ, а не знаеш за коя ключалка е, не го изхвърляй. Златото, само по себе си, е достатъчно."

Боранова се размърда в седалката си и ги прекъсна:

- Достатъчно с видяното и казаното, приятели. Юрий, къде се намираме? Напредваме ли?

- По мое мнение - да, но бих искал американецът да потвърди преценката ми, ако е правилна.

- Как бих могъл да го сторя? - сопна се Морисън. - Завързан съм тук.

- Ами, отвържете се. Дори и да отплувате, няма да е надалече.

Морисън се затрудни с разкопчаването на колана, тъй като беше забравил къде се намира съответния бутон. Калинина бързо се протегна и го натисна.

- Благодаря, София.

- Ще се научите - отвърна тя безразлично.

- Надигнете се, така че да виждате над рамото ми - каза Конев.

Морисън последва съвета му и, както