Записки по българските депресии

Ивайло Дичев


За пътешественика България напомня къщата на депресивно болния: навсякъде мръсно и запуснато, пердетата остават спуснати цял ден, на умивалника се трупат неизмити чинии, а стопанинът се е свил под юргана и пъшка под безсмислието на живота. Нещо ужасно се е случило и то, според парадоксалната логика на депресивната психика, се проектира в бъдещето; реалната или фантазмена загуба се привижда като неминуемо и тотално наказание. Какво друго, ако не катастрофата - тоталният, безсмислен и безславен край на всички земни начинания - може да фасцинира тази меланхолична страна, която астролозите считат за управлявана от Сатурн. Медиатичната модерност прибавя към традиционната нагласа измерение на историческа безпрецедентност. Повтарят ни, че икономиката няма да се оправи ту поне пет, ту поне десет, ту поне петдесет години. Че старите ще измрат, младите ще емигрират, че ни очакват санитарни лагери с милиони умиращи от СПИН, че мафията вече окончателно е взела властта, че винаги всичко е много по-лошо отколкото можем да си представим. Че не всички ще изкарат зимата, а тези които оцелеят, ще съжаляват.

Прогрес/упадък

Идеята за упадъка (декаданса) на цивилизацията съвсем не е модерна измислица на 19 век. Всички традиционни култури са обсебени от подобни страхове - страха, че почвата непоправимо се изтощава, че плодородието на жените намалява, че нравите деградират, че сексуалната разлика се заличава. Причина за космическото износване е отдалечаването от митичната първопричина, семиотичната ерозия на акта на сътворяване на света и по-точно в изтласкването на насилието, което съдържа този акт. Как да се поправи злото и да се преобърне процесът на деградация? Единственото решение за пред-модерния човек е връщането към първопричината, ритуалното повторение на насилническия творчески акт, мислен като оплождане и убийство едновременно: трябва да се разруши символически света и да се сътвори наново, за да се придаде нова сила на културните кодове. Трябва да се извърши революция - в етимологичния смисъл на преобръщането - на пластовете земя и на поколенията, за да се възвърне загубената жизнена сила, а това значи - да се разходва, да се дава, да се жертва. Потопът прави почвата по-плодородна, пролятата кръв укрепва морала. И тъй, голямото приношение на света циклично се повтаря, светът са разваля и пресътворява, границите се прекрачват, за да бъдат заздравени. Празникът е хронотопът на това радостно разрушаване-сътворяване на всекидневния свят, на преобръщането на правилата и взривяването на разума. Накратко, традиционните култури имат ритуални средства за поправяне на развалата и почване от нулата. Затова и идеята за необратим и фатален упадък в тях е толкова непозната, колкото и тази за някакъв линеарен, непрекъснат прогрес: решавайки се да загубят, да жертвуват, те печелят ново начало, нова жизненост.
Модерната епоха ще възприеме като основен принцип отказа от безцелен разход, делегитимирането на всяка загуба в полза на едно икономическо рационализиране на отношенията между хората (та дори и на това с Бога). Жорж Батай - един ницшеански критик на безславното буржоазно общество - ще каже, че капиталът е фигурата на едно "лакомо егоистично същество, което никога не дава нищо без да си прави сметка да спечели". Появява се странната според Батай илюзия, че мотив на производството е натрупването, а не ирационалното, празнично и радостно унищожение-консумиране на продукта. Онова, което предишните епохи са смятали за просто средство, сега се превръща в самоцел - натрупване заради самото натрупване, без край и без цел.
Но заедно с това новата епоха се озовава в парадоксална ситуация: колкото повече тя трепери над опазването на ценните си капитали - икономически, културни, информационни - толкова по силно става усещането за неминуемата им загуба; колкото повече отказва да дава, толкова повече губи. Или с други думи един свят, който не желае да се подлага на периодично ритуално унищожение-пресътворяване, започва да вижда себе си като обречен на бавна и необратима абсолютна смърт. Несподеленото натрупване на различни форми на капитал поражда визии на катастрофа; натрупването на знаци или текстове като че ли не прави изключение. Егоизмът, издигнат в морал на новото време се ражда заедно със своя отровен двойник, депресията.
Така можем да разберем двойнствеността на модерната саморефлексия - от една страна триумфиращи възгласи за невиждан в историята прогрес, от друга - мрачни пророчества за неминуема катастрофа и видения за упадък. Изтласкан е старият механизъм на жертването на част заради спасяване на цялото (парс про тото); това прави необходимо периодичното жертване на цялото, периодичното, повече или по-малко, революционно скъсване с миналото и започване на чисто - от модата до социалното устройство.
Хроничните срутвания на света пораждат две противоположни и несводими една към друга гледни точки: еуфорията на новото и депресията на осъденото старо. Може би това ни обяснява факта, че няма друга култура, която толкова много да е обсъждала и да обсъжда собствената си гибел - условията за това, неминуемостта, конкретните форми - и то не като пророчество, нито дори като резултат от някаква изначална грешка, а като следствие от самата логика на развитието. Културите се раждат, узряват и умират, ни казват Данилевски и след него Шпенглер, ерго триумфиращата Западна цивилизация рано или късно е обречена на смърт.

Отмирането на смъртта

Но и самата смърт, която дебне културата във всяко нейно проявление, не е вече същата. Това основно екзистенциално измерение на човешкото съществуване сякаш е изтласкано извън сферата на модерния обмен, дееротизирано е, деградирано е до частна работа на индивида, нещо срамно, несподелимо, безсмислено (както го виждаме в "Смъртта на Иван Илич"). Промяната може да се установи в многобройни, наглед неважни детайли. Например, в началото на века в индустриалните общества изчезва траурът - отношението между живи и мъртви е станало проблематично. Говорейки за демокрацията в Америка, Токвил е удивен не само от разкъсването на връзките между живите, но и на тези между живи и мъртви - човек, казва той, се появява от нищото и изчезва в нищото.
Втората половина на 19 век обезценява стойността на героическата смърт на бойното поле, която във всички предишни епохи е служила за спойка на културата. Сега не хроническата война, а мирът е естественото състояние на света; войната е скандал, катастрофа. И сякаш тъкмо затова двете най-катастрофални в историята войни ще разтърсят 20 век. Основен мотив става щастието; Фуко въвежда понятието "биополитика" за да изрази тази нова стратегия на властта, която започва да управлява жизнените потоци и която управлява не откъм смъртта, а откъм живота. Можем да кажем, че смъртта губи своя културен смисъл, изтласкана е извън културното поле, става чист ужас, природа, абсурд. Наместо да води към нещо друго - отвъден живот, морален пример или познание, тя е прекрачване в нищото, край, който наместо да осмисля, обезсмисля всички усилия.
Парадоксът на смъртта има същата форма като този на капитала: колкото повече се боя от нея, толкова повече се боя. Нежеланието си да мисля живота си като нещо, което съм получил и което сам ще дам, сиреч като обект на размяна, ме кара да виждам себе си като притежател на един определен резервоар жизнена енергия, който бавно но неумолимо се изчерпва с всеки мой жест - от тук всяко нещо, което правя, наместо да ми носи радост ме изпълва с ужас, защото ми напомня, че консумирам жизнения си резервоар, че се приближавам към края.
Шопенхауеризмът на българина, разбира се, си има самобитни корени. Българската културна норма оставя малко място на щедростта и жеста, на онова "парс про тото", което жертва частта, за да спаси цялото. Този "практицизъм", както го наричат снизходително, е, разбира се, наследство от столетно съществуване без аристокрация, без господари; защото онзи, който дава, е винаги силният, траещият във времето, обезсмъртяващият се чрез жеста. Когато една култура няма собствени господари, няма откъде да дойде етосът на щедростта, а без нея няма как да се избяга от песимизма без граници на един живот, обречен на нетрайност. Не бива да забравяме и основополагащия за новата ни история императив на благодарността към Русия, която ни дава без ние изобщо да можем да се отплатим и, по този начин, да се освободим от зависимостта.
Поразителната нещедрост на тази култура извън тесните рамки на рода е една от причините на дълбоката ни депресивност: няма слава, няма вечност, даденото няма никога да ти се върне и всичко, което изпуснеш от ръката си, е завинаги загубено. Животът започва да се привижда като едно непрекъснато и безвъзвратно изпускане, губене на жизнена сила: не мога да направя нищо, освен да стискам до последна възможност това, което имам, в ужас пред приближаващия неминуем край. Така традиционният българин се озовава в самото хладно сърце на модерността.

Поколение без утопия

И тъй, в отказа си от ритуална революция, модерната епоха се оказва в плен на периодически социални, културни, естетически, научни революции, които буквално - понякога дори физически - ще унищожат стария свят и ще започнат от нулата. Фигурите на модерната есхатология са добре известни - марксовата революция като крайна точка на отчуждението, потоп, който възвестява едно принципно ново общество, е най-ярката от тях. Отказала да жертва една част заради цялото, модерността е принудена да поправя космическата развала, да побеждава смъртта чрез смъртта и да започва отначало, жертвайки самото цяло, сменяйки самата парадигма.
В конкретната социална практика това означава периодически да се късат връзките между поколенията. Става възможна идеята, че младите ще живеят все по-добре от старите, че ще бъдат все по-прави от тях. Защото култура на прогреса е тази, в която всяко следващо поколение има повече знания, удоволствия, улеснения, технически нововъдения, здраве и т.н. от предишното. Впрочем, еуфорията от този вид модерност като че ли днес започва да се превръща в спомен; според една анкета, публикувана в "Монд", през миналата година е установен невиждан от сто и петдесет години феномен: мнозинството французи вече не вярват, че младите ще живеят по-добре от родителите си. Едва ли резултатите биха били различни в България или Австралия. Поколението е хванато в клопка: няма утопия, няма алтернатива на бавно загниващото глобално-либерално общество; надеждата е, в най-добрия случай, да се възпроизведе моделът на родителите.
Според автори като Фукуяма, утопията днес е невъзможна поради окончателното тържество на либералните ценности по цялата планета: никой не можел да си представи принципно различен модел на по-добро общество от сегашното.
Американският политолог1 е прав в едно отношение: днес съществува принципна речева невъзможност за конструиране на утопия, за вдигане на погледа над непосредствения социален хоризонт, в който сме потопени. Тъкмо в това и се състои обществото на спектакъла (ако използувам израза на Ги Дебор). Всичко е видимо по принцип - ако нещо не се вижда, то това е само технически проблем. В този смисъл няма как да се появи алтернатива на света, в който живеем, защото тя мигновено би била изобразена и би станала част от него. В света на тоталната видимост единственото, което има отвъд хоризонта, е ослепяването, т.е. рухването на самите основи на този свят, катастрофата. Ето това е и печалната специфика на тези последни двайсетина години: катастрофа без утопия, катастрофа, която не служи за нищо, не опложда земните пластове и утробите, не води към светло бъдеще, катастрофа заради самата катастрофа.
Но нека се върнем към проблема на поколенията: тяхната смяна е една от най-трудните задачи на всяка култура. Нещата стават особено драматични в модерната епоха, която, от една страна, променя непрестанно правилата на самата игра, а от друга - прави възможно старите да живеят далеч по-дълго. Просто казано, става необходимо синът да наследи баща си преди той да е починал. Темата за необходимата война между поколенията пронизва не една теоретична конструкция от последните два века. В своя курс по позитивна философия Огюст Конт говори за необходимостта старите да умират, за да може колелото на прогреса да върви напред - той определя 30 години за добър ритъм за смяна на поколенията. Фройд въздига Едиповата криза, сиреч борбата между дете и родител, до участ на всички хора във всички култури. Почти по същото време в индустриализиращата се - т.е. късаща връзките между поколенията - Русия, религиозният утопист Николай Фьодоров ще каже, че прогресът е триумф на младите над старите. Според него тези млади, натоварени с гигантско чувство на вина, следва да се заемат с връщане на дълга към родителите, които са им дали живот, залавяйки се да ги възкресят в плът и кръв с помощта на достиженията на науката и техниката. Футуристите ще призоват не само към изгаряне на библиотеките и наводняване на музеите. В техническия си манифест те призовават сами да бъдат хвърлени на боклука като непотребна хартия, когато навършат четирийсет години, от онези, които ще дойдат след тях - хунвейбините2 в политиката са, по правило, по-малко рефлексивни.
И все пак, през модерността - епоха въздигнала в култ мира и щастието - отношенията между поколенията нямат толкова войнствен изглед. Въпросът е младите да се справят с дълговете, не с персоните; а дълговете в модерната епоха стават отделими от персоните благодарение на проникналите навсякъде социални репрезентации. Старите могат прекрасно да останат пред камините си, при положение че символните им (по израза на Бурдийо), пък и реални капитали, бъдат обезопасени. Прогресът - процесът, при който всеки ден имаме повече от вчера - предполага периодичното ликвидиране на дълговете и започването начисто. За да мога да открия ново знание, трябва някак знанието на баща ми да стане ненужно, невярно. За да открия нов стил в поезията, модата или любовта трябва да станат смешни и неприемливи съответните практики на предшествениците ми. Ето защо правенето на "табула раза" от миналото става конститутивен принцип на модерността - синът отказва да следва примера на бащата, той дори няма да се бори с него, а просто ще се изплъзне встрани, ще открие други светове, ще живее другояче, ще се кланя на други богове. Така утопическото измерение от една страна освобождава активността на новите поколения, но от друга, позволявайки избягването на прекия сблъсък, ги освобождава и от чувството на вина за детронирането на родителите. Обратно, липсата на утопия3 не само осъжда младите на доживотна задълженост към натрупалите своите капитали стари, но ги смазва с вината на всеки опит да се отърват от тях и да заемат тяхното място.
В патриархална страна като България всички тези световни процеси добиха много по-радикален вид. От самото начало на промените се появиха гласове, които казваха: няма да се оправят нещата докато не измре непоправимо увреденото комунистическо поколение. Неосъществените чистки - т.е. девалвации на символични капитали - се сочат като причина за неуспехите в най-разнообразни сфери. Друга фигура на спасителна катастрофа ни предлагат икономистите. Днес те са почти единодушни, че единственият изход от икономическата криза е хиперинфлацията, изгарянето на спестяванията и вътрешните дългове, последвано от обмяна на парите и нов старт. Обновлението минава през разрушаване на света и пресътворяването му, символните натрупвания трябва да се изразходват, за да се освободи жизнената енергия на новите поколения. Но, тъй като не се появява никакъв утопичен повей, никакво изместване в нови светове, сблъсъкът между поколенията няма как да бъде избегнат посредством безкръвна инфлация на символните капитали и чувството за вина е смазващо. Да се учудваме ли тогава, че никой не поема отговорност за радикалния жест, че катастрофата ще се случи - и вече почна да се случва - от само себе си, а отговорните лица ще продължат докрай да казват, че пазят спестяванията на хората? Така, за колективното несъзнавано, катастрофата ще стане естествена форма на наказание за нереализираното желание на младите да се отърват от родителите си.
При това нека не забравяме, че в българското семейство царят отношения на предмодерна задлъжнялост и задушаваща любвеобилност. Еманципацията тук е далеч по-трудна от тази в англосаксонския свят, например, където младият човек на осемнайсет години е просто изритан на улицата, за да търси късмета си (боже опази - българският родител ще обсипе с всевъзможни жертви детето си, ще се оттегли в килера, за да му отстъпи спалнята си, ще гледа децата му, ще му дава от мизерната си пенсия за цигари). Ето защо, в отчаянието си, младият българин често емигрира на другия край на света, прикривайки бягството си зад разнообразни идеологически и икономически аргументи. Там, в Канада, той за първи път ще може да наеме сам жилище, да глади ризата си, да издържа семейство. Безсубектната катастрофа в известен смисъл ще изиграе аналогична роля - като не може да си иде от света на родителите, то нека самият свят да си ходи.
И така, няма утопия, която да сдвои световете и да позволи конфронтацията между стари и нови поколения да бъде избегната; трябва да се играе на техния терен, трябва да се заемат техните места. Ето защо и чувството на вина става твърде голямо, за да бъде поето. Българинът почва да привижда някаква безсубектна, тотална катастрофа-наказание, отдава се на сладостни представи за тотален заговор и пълна обреченост, които му позволяват да съзерцава бавното потъване в бездната. Така той наказва себе си за агресивното желание да се отърве от родителите, агресията му се обръща навътре и поражда вина. А впрочем, в страха си да поеме отговорността за символичната им смърт, той само ускорява реалната такава.

Който трупа модернизация трупа печал

Добре дошли за българина са всички фигури на безнадеждността, които правят излишна всяка социална активност, правят смешно достойнството на щедростта и жертвата, за да оправдаят неговия детински, семеен егоизъм. В спомените си Кропоткин казва, че когато бил млад, мислел, че отчаянието е достатъчен повод за бунт. Постепенно революционната практика го научила, че само отчаяние не стига и че бунтът се ражда по-скоро от надеждата. Но надеждата тревожи и обърква жизнените планове; далеч по-уютно е да се пребивава в отчаянието.
Избликът на протести4 през януари в този смисъл не прилича на революция, сиреч преобръщане на пластовете, освобождение на едно поколение от дълговете, с които го владее предишното: това е катастрофа, в която повече или по-малко съзнателно България се хвърля, за да се отърве от една безкрайна агония. В психологически план подобна е стратегията на мазохизма: предизвиквам най-лошото, за да се отърва от страха пред това "най-лошо"; предизвиквам катастрофа, за да прекратя тревожнотоочакване.
Вярно е, че депресивната реакция е резултат на сегашните трудности. Но също толкова вярно е, че трудностите са породени от депресивно-катастрофичната реакция на българина: той не вярва истински в това, което започва и дори, станал "бизнесмен", често запазва поста си в държавното учреждение (появиха се странни хибриди между философ, бизнесмен, политик и какво ли не); той няма никакво доверие на националните валута и институции, от което валутата, разбира се, рухва, а институциите, освободени от морален ангажимент, правят каквото си искат. Любопитна е и самооценката, която българинът си прави - според сп. "Сега", на въпроса колко пари смятате, че са ви нужни на месец за да живеете добре, голямото мнозинство избира транша 100-150 долара, една жизнена претенция, колкото скромна, толкова и жалка.
Ако опитаме да надскочим рамката на актуалността, бихме могли да кажем, че модерната катастрофичност изниква с всяка нова вълна на модернизацията. Първият депресивен пристъп, дошъл след Освобождението, е свързан със страха от рухването на традиционните патриархални ценности и влизането в един неморален, егоистичен свят. Впрочем, подобна реакция е обща за цяла модернизираща се Европа. По време на втората5 модернизационна вълна, доведена от комунизма и свързана с догонването на Запада като производители, есхатологичната визия се превърна в обект на медиатично производство: поддържаше се идеята за неминуем сблъсък на системите, за световно-революционен потоп, възвестяващ новия свят. Атомната бомба беше буквализацията на катастрофата: балистичните ракети преминаваха триумфално по Червения площад в цялата си двусмисленост, символизирайки, от една страна, апокалипсиса и края на света, а от друга - всемогъществото на човешкия гений, покоряването на космоса, победата над разрушението и смъртта. В известен смисъл, износването на тази идеологически конструирана катастрофа, се трансформира в неофициалната визия за катастрофа на самия социалистически блок. Защото катастрофическото либидо, ако си позволим тази метафора, е подвижно: веднъж прогонено от една фигура, то се въплъщава в друга.
В епохата на днешната, трета вълна на модернизация, ние вече не искаме да произвеждаме като "нормалните хора", а да консумираме като тях. Депресивно-катастрофичните визии вече нямат никаква утопическа или активистка противотежест, те са аморфно разлети по целия културен континуум; дори няма как да ги видим, изобразим, подложим на цензура. Впрочем, питам се, дали отпадането през седемдесетте години на грубата външна цензура от медиите в развития свят, в третия - през осемдесетте, а на изток - през деветдесетте, не предизвика това разливане на негативна енергия по социума? Прозрачността (мислена като "чуваемост" в Русия чрез понятието "гласност") направи утопията невъзможна и с това катастрофата стана невидима, сиреч непобедима. А може би депресията, обхванала глобализираната планета, е ефект на едно осъществено освобождение според сентенцията "след сношението всяко животно е тъжно", на едно стъписване пред новите освободители, които още нямаме език да разобличим.

(София, 1997)

Бележки

1. Този, иначе повърхностен мислител, нечувствителен към всичко, което излиза извън ценностната рамка на американския обществен договор, тук се използува като емблема на една разпространена интелектуална нагласа. Разбира се, че историята не е свършила, просто тя напредва пипнешком, чрез катастрофи; след печалния опит на 20 век човекът вече дори не опитва да рационализира някакво желано бъдеще.
2. Червената гвардия, с помощта на която Мао осъществява вътрешнопартийния преврат и ликвидира старите си политически другари, е съставена от младежи, чиято възраст рядка надхвърля двайсет години.
3. В основни линии днешните ценности са тези, извоювани от родителите на днешните млади през 60-те и 70-те години: приоритет на индивида над колектива, на консумацията над производството, на свободата над големите каузи, на настоящето над традицията, на прелъстяването над принудата и пр.
4. Извън настоящата интелектуална рефлексия, пишещият тези редове е солидарен с протестите и участвува в тях.
5. Пропускам една междинна епоха, каквато са 30-те години, която от една страна е предвестник на тоталитарната, а от друга продължава следосвобожденската.