|
НИЕ СМЕ РОБИ НА ПРОФЕСИЯТА Среща с Йосиф Сърчаджиев
Международната програма представя водещи имена от европейския и световен театър. Търсено е многообразието в сценичния език – психологически, документален, политически, движенчески и музикален. Някои впечатляващи заглавия са: „Хей, момиче!” на Ромео Кастелучи – „Сосиетас Рафаело Санцио” – от Чезена, Италия; експресивният движенчески театър „Да докоснеш пода с глава” на Компания „Мют” – Копенхаген, Дания; „Черен Петър” на танцова компания „Дрифт” – Цюрих, Швейцария.
О - Всички колеги, които са тук, знаят, че ние сме роби на професията. Загубили сме своето човешко самоусещане. Ние нямаме собствен живот. Нашият живот е ненормалният живот на героите от пиесите. Говоря за добрите актьори – те работят с Бог. Това другите хора не го знаят. Аз не съм сам – Бог ми казва какво да правя. Това е робство. Искало ми се е да избягам, но отношенията между роб и господар са такива, че бягството е невъзможно.
За ролите - Това, което е минало през мен, си е отишло. Не искам да се връщам към тази любов, защото идва друга. Не е възможно да поддържам отношения с роля.
За режисурата - Понеже в момента не мога да бъда актьор (артистът се възстановява след тежък инсулт), опитах се да мина от другата страна. За мен режисурата е актьорство. В нея има нещо по-дълбоко от актьорската работа – по-философско. А актьорството е интерпретаторство. Режисьорството е по-яко. Не смятам себе си за режисьор. Захванах се за тази работа, защото днешният театър е без емоция. Има разум, а няма сърце. Правя се на стар режисьор, който поставя сърцати неща. За мен е много важно да има сърце в театъра. Аз като гледам театър, обичам да се разсмея или разплача. За актьорите също е много приятно да усещат силните, истинските чувства. Театърът не може да е само „две плюс две прави четири”, а понякога – и пет...
За емоциите - Не плача, защото вече съм видял всичко, за което се плаче в този живот. Единственото, което ме умилява, е малкият Йосиф – моят внук. Общувам със светлината, в нея има всички цветове... На това, което става в България, се смея, но смехът е горчив. Това е в целия свят... Сивотата ме мъчи в България, простащината. Ужасно мъчение. Не общувам с много хора.
За личностите - Първо трябва да спомена Апостол Карамитев – той ми беше като баща. След това трябва да кажа за Леон Даниел – не само режисьор, но и философ. С Иван Добчев съм работил много сериозно.
- Кога ти става скучно в театъра? - Много пъти съм скучал в театъра – когато е лошо направено представлението. Или имаме прекрасна пиеса, но я играеш много пъти. Например „В очакване на Годо” я играхме двеста пъти – накрая се превърна в един жалък цирк, така я развалихме четиримата актьори. А публиката вика „Браво!” Юзди и бич трябват в нашата работа, но и погалване. Най-лошата роля в живота ми е във „Вишнева градина” на Крикор Азарян в Театъра на армията. Усещам, че не се получава, когато се правя на идиот. Постановките, които са останали в душата ми, са „Животът е сън”, „Господин Пунтила и неговият слуга Мати” и други. От време на време ги извиквам един по един.
- Имаш ли планове за следващия ден? - Нямам планове. Те се появяват нощно време. Сега чета пиесата и почвам да сънувам. Сънувам какво ще бъде на следващия ден.
- Един твой ден? - Ставам в 6,30, правя гимнастика един час. Вземам кучето и се разхождам. Закусвам и отивам в театъра. След това карам колело, плувам в басейна. Купих си малка къща на село, далеч от хората. Бавно чета. Вечер дъщеря ми ми разказва неща, които ме интересуват. Смешно е, че пак съм актьор в тези неща, които правя. Пиша. Нали знаете колко обичаме да се самообичаме ние актьорите.
Наталия БОЯДЖИЕВА за Радио Отзвук
|
Варненско
лято, плажове, купони... И един прекрасен духовен празник, който
пълни душата – 18-тият Международен театрален фестивал. Тази година
под мотото „Театърът: по-интензивната реалност” бяха представени
онези български постановки от сезона, които демонстрират творческо
търсене в различни посоки в областта на театралния език и постигат
силно емоционално въздействие. Става дума за енергиен обмен между
сцена и зала като следствие от една креативна театралност. В модула
„Българска селекция” могат да се откроят: „Да отвориш рана” от Боян
Папазов на театър „Българска армия”, „Вишнева градина” от Чехов на
Народен театър „Иван Вазов” – последна постановка на големия Крикор
Азарян, която получи награда „Икар” 2010 на САБ, „Козата или коя е
Силвия?” от Едуард Олби на Народния театър, „Приятнострашно” от Яна
Борисова на Театър 199.
собено
вълнуваща за журналистите беше срещата с талантливия български
актьор Йосиф Сърчаджиев. Тази година обичаният от поколения зрители
творец беше отличен с награда „Аскеер” за цялостно творчество.