|
Правата на човека в България през 2005 година
Годишен доклад на Българския хелзинкски комитет март 2006 г.
Съдържание:
Увод
На 25 юни 2005 г. в България бяха проведени редовните парламентарни избори. Те бяха признати за свободни и честни от вмеждународните наблюдателиу но имаше обвинения за случаи на двойно гласуване и за купуване на гласове. На тях мнозинство получи опозиционната дотогава Българската социалистическа партия (БСП), която обаче не можа да състави самостоятелно правителство. След дълги преговори в съставянето на новото правителство бяха привлечени двете партии, управлявали страната до изборите, Национално движение Симеон Втори (НДСВ) и Движението за права и свободи (ДПС). Основният приоритет на тази тройна коалиция бе присъединяването на България към Европейския съюз. На свой ред, през годината различни органи и групи на ЕС проявиха голяма активност в наблюдението и оценката на готовността на страната за членство. През октомври Европейската комисия публикува своя доклад за напредъка на България по пътя на присъединяването към Европейския съюз.[1] В него, както и в другите доклади, бе изразена сериозна загриженост за състоянието на човешките права в редица сфери като свръхупотребата на сила и огнестрено оръжие от правоприлагащите органи, нечовешките условия в някои от местата за лишаване от свобода, интеграцията на малцинствата и на лицата с психични разстройства. Заключението на доклада обаче, както и в предишните години бе, че България изпълнява критериите на Копенхагенския европейски съвет от 1993. През 2005 г. имаше прогрес в гарантирането на някои права и свободи в страната в някои сфери, като например подобряването на законовите рамки за достъпа до правна помощ и за защитата от домашно насилие. В други сфери обаче, като например свърхупотребата на физическа сила и огнестрено оръжие от правоприлагащите органи и свързаната с това защита на правото на живот, бе налице влошаване. През 2005 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург произнесе 23 решения по отношение на България. Във всички тях той намери нарушения на различни права и свободи, гарантирани в Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Както и в предходни години, държавата не направи нищо, за да потърси отговорност от институциите и длъжностните лица, предизвикали нарушенията.
1. Право на живот
Законодателните и практически гаранции за защита от държавата на правото на живот в България през 2005 г. продължиха да бъдат под равнището на международните стандарти. Член 80 от Закона за Министерството на вътрешните работи позволява употреба на огнестрелно оръжие при задържане на лице, извършващо или извършило дори дребно престъпление или за предотвратяване на бягство на лице, задържано за извършено дори дребно престъпление. Той не съответства на принцип 9 от Принципите на ООН за употреба на сила и огнестрелно оръжие от правоприлагащите органи. Тази разпоредба не бе променена с измененията на закона, които бяха направени в края на годината и в началото на 2006 г. Никакво развитие през годината не получиха разследванията по двете убийства от полицейски служители през 2004 г. на ромите Кирил Стоянов от Пловдив и на Борис Михайлов от Самоков[2]. До февруари Военна прокуратура издаде пет постановления за прекратяване на наказателното производство поради липса на състав на престъпление. През същия месец Пловдивският военно-окръжен съд на свой ред потвърди постановлението на прокуратурата и прекрати делото. Делото на Борис Михайлов бе върнато за доразследване от съда още през 2004 г. И през цялата 2005 г. нямаше никакво развитие по него. И през 2005 г., както и през предходните години, хора бяха убити и осакатени в резултат на свръхупотреба на огнестрелно оръжие от органите на реда. БХК разполага с данни за четири случая, в които полицейски служители отнеха живота на граждански лица, при което има основания да се предполага, че са превишили правомощията си. В част от случаите бяха предприети действия по разследването и предаването на органите на правосъдието на виновните лица, но в друга част поведението на разследващите органи бе неадекватно и доведе до безнаказаност на полицейските служители. На 14 април 2005 г. сержант Д. В. от Първо РПУ във Варна преби до смърт 37-годишния Жулиен Кръстев. Късно вечерта на 14 април полицаят се прибирал от дискотека, когато намерил Жулиен Кръстев да спи във входа. Той започнал да го бие, както става ясно по-късно при разследването, заради стар хладилник, откраднат предния ден. Част от побоя станал пред други двама полицейски служители, които не реагирали по никакъв начин. Съдебни медици установиха, че Кръстев е починал от множество вътрешни травми, получени от побоя. Сержант В. се опитал да заблуди полицията при разкриването на престъплението. Той бе задържан, обвинен в умишлено убийство и отстранен от служба. Разследването по случая е приключило, делото е внесено от Окръжна прокуратура–Варна в съда и се чака насрочването му. Никаква отговорност обаче не е потърсена от другите двама полицейски служители, пред очите на които е извършено убийството. На 14 август 2005 г. главен сержант П. В. от VІ РПУ в Пловдив заедно с двама цивилни преби до смърт 37-годишния Ивелин Веселинов. Веселинов пробол в крака със спринцовка млада жена близо до бл. 93 в район „Тракия”. Гл. сержант В. и две други лица настигнали мъжа и започнали да го бият. По-късно Веселинов бил откаран с патрулна кола в V РПУ, където колабирал. Повиканият екип на „Спешна помощ” само констатирал смъртта му. Гл. сержант В. бе уволнен дисциплинарно. Срещу него и двамата му съучастници бе образувано следствено дело, което не успя да приключи до края на годината. На 10 ноември 2005 г. като част от планираната полицейска акция „Респект” на ул. „Дойран” в Благоевград при опит за арест почина 38-годишният Ангел Димитров – Чората. Според версията на МВР за да го задържат, петимата полицейски служители – трима офицери и двама сержанти от спецотряда на РДВР-Благоевград – използвали сила, тъй като Димитров се съпротивлявал. Малко след като му сложили белезниците, Ангел Димитров се свлякъл на земята, а извиканият на мястото екип на „Бърза помощ” само констатирал смъртта му. Свидетели на инцидента обаче твърдят, че Ангел Димитров не се е съпротивлявал, молел полицаите да спрат да го бият, защото не можел да диша. Според огласените на 11 ноември от шефа на РДВР–Благоевград ген. Богомил Янев резултати от съдебно-медицинската експертиза Ангел Димитров получил кардиогенен шок и въпреки че полицаите употребили сила, смъртта му нямала връзка с действията им. Близките на Ангел Димитров отказаха да го погребат и поискаха втора съдебно-медицинска експертиза, която беше направена на 19 ноември. На 7 декември стана ясно, че втората петорна съдебно-медицинска експертиза е показала, че Ангел Димитров е починал вследствие на травми, които е получил по време на ареста (кръвоизлив в мозъка), предизвикани от полицейския побой. На 8 декември министър Румен Петков се извини на роднините на Ангел Димитров за инцидента. Директорът на РДВР–Благоевград и началникът на РЗБОП подадоха оставки. На 14 декември обаче Софийска военно-окръжна прокуратура изненадващо издаде постановление за прекратяване на наказателното производство. Този акт, с който се узаконява полицейската безнаказаност, шокира цялото общество и предизвика бурно обсъждане в българските медии. На 8 януари 2006 г. адвокатът на семейството на потърпевшия внесе в Софийския военен съд жалба срещу постановлението от 14 декември. На 19 януари 2006 г. Софийският военен съд отмени постановлението на прокуратурата и върна делото за допълнително разследване. На 20 декември в софийското село Владо Тричково спецполицаи простреляха смъртоносно 30-годишния Хари Милковски при операция за освобождаване на британския поданик Кристоу Фанос. Фанос пристигнал в България на 15 декември и на летището бил посрещнат от познатия си Али Дени – ирански гражданин, постоянно живеещ в България. Фанос бил отведен в къща в село Владо Тричково, а Дени заедно с още двама мъже, сред които Хари Милковски, поискали от сина му откуп от 44 000 паунда. Сигналът в МВР бил получен на 18 декември от британските служби. На 20 декември антимафиотите нахлули в къщата. При престрелката Хари Милковски бе прострелян смъртоносно и почина. По случая има образувано следствено дело. На 6 юли голямата камара на Европейския съд по правата на човека в Страсбург произнесе своето решение по делото Начова и други срещу България. Делото засягаше убийството от военни полицаи през 1996 г. на двама войници, бегълци от дисциплинарен батальон, в който те отбиваха наказания лишаване от свобода. И двамата бяха от ромски произход. Както камарата през февруари 2004, голямата камара също намери нарушение на член 2 (право на живот) от Европейската конвенция за правата на човека и на член 14 (забрана за дискриминация). Съдът намери и нарушение на член 14, дискриминация на етническа основа. Той установи, че употребата на смъртоносно оръжие срещу двамата не е било необходимо, а разследването на убийството е било неадекватно. С решението си съдът потвърди констатацията, която БХК прави вече години наред, че българското законодателство, разрешаващо употребата на огнестрелно оръжие от правоприлагащите органи, не защитава адекватно правото на живот. Той намери дискриминация в липсата на разследване на това, доколко расизмът е играл роля в мотивирането на употребата на огнестрелно оръжие при единия от полицаите.
2. Изтезания, нечовешко и унизително отнасяне и наказание
Никакви сериозни промени в законодателството и в правоприлагането не бяха направени през 2005 г. в отговор на местната и международна загриженост по повод защитата от изтезания, нечовешко и унизително отнасяне и наказание. Не бяха направени необходимите промени в Наказателния кодекс, за да се криминализира изтезанието, както през юни 2004 г. препоръча за пореден път Комитетът на ООН против изтезанията[3]. Никакви инициативи не бяха предприети, за да се променят нечовешките условия в някои от следствените арести, затворите и психиатричните институции. БХК продължи да получава заслужаващи доверие жалби за изтезания и малтретиране от лица, задържани от полицията. В края на 2005 г. изследователи на организацията анкетираха лишени от свобода в три затвора (Пловдив, Плевен и Белене) за условията на тяхното задържане и предварително разследване. Изследването е представително за трите затвора, но не е представително за системата като цяло. То обхвана лишените от свобода с влязла в сила присъда, чиито досъдебни производства са започнали след 1 септември 2004 г. В сравнение с подобно изследване през 2004 г. в същите затвори новото изследване показа тенденция към леко повишаване на оплакванията от незаконна употреба на физическа сила вътре в полицейските управления след задържане (17 % срещу 11 % от анкетираните). Няма увеличение на оплакванията за незаконна употреба на физическа сила по време на задържане (17 % срещу 17 % от анкетираните). Както възходящата тенденция, така и сам по себе си високият дял на оплакващи се от незаконна употреба на физическа сила са повод за сериозна загриженост. Някои от лишените от свобода описаха жестоки практики на изтезания и малтретиране. Както и в предходното изследване, резултатите показаха, че тези практики варират силно в отделни региони. На 18 януари Европейският съд по правата на човека в Страсбург произнесе своето решение по делото Кехайов срещу България. В него съдът установи нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ заради условията, в които жалбоподателят е бил поставен по време на своето предварително задържане в следствения арест в Пловдив. Там за около шест месеца той е бил държан в килия от 10.5 кв. м. заедно с още трима души без разходки на открито. На 9 юни 2005 г. същият съд произнесе решение по делото И. И. срещу България, в което също намери нарушение на чл.3 от ЕКПЧ, отново заради условия на задържане в следствения арест в Шумен. Там жалбоподателят е бил държан в килия от 6 кв. м. заедно с още двама-трима задържани, която е била тъмна, влажна и с лоша вентилация. Задържаният не е бил извеждан за разходки на открито.
3. Право на свобода и сигурност на личността
През 2005 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург произнесе девет решения срещу България за нарушаване на правото на свобода и сигурност на личността. В голямата си част това бяха дела отпреди реформата на наказателния процес, която влезе в сила от началото на 2000 г., и засягаха правомощия на прокуратурата и следствието, които бяха премахнати с тази реформа, както и прекалена продължителност на досъдебното производство. В няколко случая задържането на лица бе обявено за незаконно от съда поради нарушения на българския закон. От началото на 2005 г. започна да действа новият Закон за здравето, който имаше за цел да съобрази процедурата по настаняване на лечение в психиатрично заведение по принудителен ред с международните стандарти за защита на правото на лична свобода и неприкосновеност. Законът предвижда всякакво настаняване и лечение в психиатричен стационар да става с решение на съда, освен в случаите по спешност, когато те се осъществяват по решение на лекар. Той прави разлика между решението за настаняване и решението за лечение и изисква от съда да се произнесе дали настаняваният има способността да даде информирано съгласие за лечение. Законът също така забранява лечение по време на експертиза и ограничава възможността за прилагане на мерки за физическо ограничаване на пациентите. Специална разпоредба изисква личното присъствие на настанявания по време на гледане на делото за принудително настаняване и лечение, както и задължителното участие на адвокат. През 2005 г. БХК проведе мониторинг на прилагането на закона и публикува специален доклад[4]. В него организацията установи сериозни проблеми с прилагането на закона, които имат като резултат произвол при настаняването в психиатрични стационари[5]. Друг сериозен проблем с правото на лична свобода и сигурност през годината продължи да бъде настаняването в социални домове за лица с психически затруднения. Тези настанявания стават по административен ред, без съдебен контрол и, както БХК нееднократно отбеляза в процеса на своето наблюдение, са често произволни. Обект на мониторинг от БХК през годината бе и настаняването в училища за деца с противообществени прояви по реда на изменения Закон за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните[6]. Наблюденията на БХК разкриха положителните страни на новата законодателна уредба. Заедно с това обаче бяха отбелязани и немалко произволни и противозаконни настанявания.
4. Независимост на съдебната власт и справедлив процес
Реформата в съдебната система беше една от централните политически теми и през 2005 г., както във вътрешнополитическия живот на страната, така и от гледна точка на процеса на присъединяване на Република България към Европейския съюз. Едни от основните критики, отправяни от Европейската комисия и от представители на редица правителства на страни-членки на ЕС, бяха свързани с ефективността в работата на съдебната система. Критиките бяха по отношение на предварителното производство в наказателното правораздаване и липсата на ефективно противодействие на корупцията в съдебната система. Основният отговор на българското правителство на тези критики бе приемането на нов Наказателно-процесуален кодекс през юни 2005 г.[7] и подготовката на изменения на Конституцията в частта й, свързана със съдебната власт в края на годината. През 2005 г. Народното събрание прие и нови закони, свързани с предоставянето на безплатна адвокатска помощ и въвеждането на частно съдебно изпълнение, както и някои не толкова съществени изменения в Закона за съдебната власт. Основните проблеми, свързани с функционирането на правораздаването в България, обаче останаха непроменени и през 2005 г. Те бяха свързани с липсата на достатъчни гаранции за независимост на съда от институционални и частни интереси; неефективност на предварителното производство по наказателни дела; продължителността на някои съдебни производства; продължителността на предварителните следствия по наказателни дела и ниската ефективност на изпълнителните производства по влезли в сила решения по граждански дела. И през 2005 г. продължи активното обсъждане на структурни промени в съдебната система, които да позволят преодоляването на натрупаните управленски проблеми в системата. Една от инициативите в тази посока беше искането за тълкуване на Конституцията, внесено в Конституционния съд от Върховния касационен съд през юни 2005 г. С това искане се целеше ревизиране на Решение № 3 от 10. 4. 2003 г. на Конституционния съд[8] и преодоляване поне отчасти на неговите последици. С решението от 10. 4. 2003 г. на Конституционния съд възможностите за ефективна реформа на съдебната система бяха силно затруднени поради приетото от съда изискване такава реформа да се извършва единствено от Велико народно събрание. За съжаление и в новото си решение по искането на Върховния касационен съд[9] Конституционният съд остана верен на силно ограничителното си тълкуване на възможностите за изменение на Конституцията в частта й за съдебната власт. Поради това политическите партии в парламента, макар да признаваха необходимостта от структурна реформа, ограничиха предложенията си за изменение на Конституцията единствено до някои правомощия на министъра на правосъдието и възможностите за отзоваване на главния прокурор и председателите на върховните съдилища от парламента с мнозинство от 2/3. Предвиденото изменение, позволяващо отзоваване на председателите на върховните съдилища, предизвика основателни критики, че в случай, че бъде прието, ще създаде възможности за недопустима намеса от страна на парламента в работата на съда. През изминалия период не беше отбелязана съществена промяна в работата на ръководството на съдебната система в лицето на Висшия съдебен съвет. Макар и в началото на своя мандат - персоналният състав на съвета бе избран през 2004 г. - той не успя да наложи един по-ефективен модел на управление на съдебната система, като в редица случаи оставаше заложник на институционални противоречия между съда и прокуратурата. Положителна промяна бе предизвикана от решение на Върховния админисm |